Текст книги "Цар Плъх"

Първа глава

– Ще го пипна аз това копеленце, та ако ще да пукна!

Лейтенант Грей изпита облекчение – най-сетне бе изрекъл с думи мисълта, която от толкоз време не му даваше минутка покой. Злобата в гласа му изтръгваше сержант Мастърс от унеса. Той тъкмо си представяше бутилка ледена австралийска бира, пържола със запечено отгоре яйце, дома си в Сидни и жена си – гърдите и, аромата и… Затова не си даде труд да проследи погледа на лейтенанта. Много добре знаеше за кого от мъжете, крачещи по прашната пътека край бодливата тел, става дума. Все пак избухването на Грей го изненада. Обикновено началникът на лагерната полиция в Чанги бе ням и непроницаем като всеки англичанин.

– Не си струва труда, лейтенант – промърмори вяло Мастърс. – Японците скоро ще му видят сметката.

– Майната им на японците! – сопна се Грей. – Искам аз да го пипна и да го тикна зад ей тия решетки. А като си получи заслуженото, ще го пратя в Утръм Роуд.

– В Утръм Роуд! – изгледа го с ужас Мастърс.

– А ти къде мислиш?

– Е, разбирам, че искате да го спипате, но все пак… Не бих пожелал това на някого.

– Само там му е мястото на него! И рано или късно ще му помогна да се озове там, защото е крадец и лъжец, и мошеник, и мръсник. Долен кърлеж, който живее от нашата кръв!

Грей стана от стола и се приближи до прозореца на потъналата в зной барака. Отпъди с ръка мухите, които сякаш извираха от дъсчения под, и замижа пред отразения блясък на разпаленото обедно слънце, изгарящо спечената земя.

– Ще отмъстя за всички ни, ей богу!

„Наслука, приятелче – помисли си Мастърс. – Ако въобще някой може да спипа Царя, това си ти. Само ти го мразиш достатъчно.“ Мастърс не понасяше офицери, не понасяше и полицията в лагера. Но най-много презираше Грей, защото той се бе издигнал в чин от прост войник, пък непрекъснато се опитваше да скрие това от другите.

А Грей не бе сам в омразата си. Целият лагер мразеше Царя. Мразеха го заради мускулестото тяло, заради ясния блясък на сините му очи. В този сумрачен свят на полуживи сенки нямаше пълни и охранени, нямаше закръглени и загладени, прилично сложени или здравеняци. Тук се движеха тела, направени сякаш от опната върху кости и сухожилия кожа, а на лицата господстваха само очи. Възрастта и височината – единствено това различаваше мъжете помежду им. И всред всички тях само Царя ядеше като човек, пушеше като човек, сънуваше като човек и приличаше на човек.

– Ей, ти, ефрейтор, ела тук! – извика Грей.

Царя бе усетил присъствието му веднага щом сви иззад ъгъла на затвора, но не, защото виждаше нещо в полумрака на бараката на лагерната полиция. Просто той никога не забравяше, че Грей е човек на навика, а привичките на врага трябва добре да се познават. Затова Царя бе научил за него всичко, което един човек би могъл да знае за друг. Той се отби от пътеката и тръгна към самотната барака, изпъкнала като цирей сред язвите на неугледните постройки наоколо.

– Мен ли викате, сър? – попита Царя с любезна усмивка и козирува. Слънчевите очила скриваха презрението му.

Изправен до прозореца, Грей втренчи поглед в Царя. Острите черти на лицето му не издаваха ненавистта, станала негова същност.

– Къде си тръгнал?

– Прибирам се в бараката… сър – отговори спокойно Царя, но мозъкът му работеше напрегнато; дали не е станал провал, дали някой не е изпял нещо, какво точно знае Грей?

– Откъде имаш тая риза?

Царя бе купил ризата предния ден от един майор, който я бе пазил като очите си цели две години – за черни дни.

Накрая все пак се наложи да я продаде, за да се снабди с храна. Царя обичаше да е спретнат и добре облечен, особено, когато всички останали са в дрипи. Изпитваше удоволствие, че ризата е нова и чиста, че дългите му панталони имат идеален ръб, чорапите ухаят на сапун обувките му са току-що лъснати, а по кепето му няма ни петънце.

Стори му се смешно, че Грей е почти гол в своите къси панталони, целите в кръпки, с дървените налъми и с позеленяла от мръсотия танкистка барета.

– Купих я – каза Царя. – Преди доста време. Това поне още не е забранено, нали? Нито в лагера, нито никъде… сър.

Грей не пропусна да забележи подигравателната нотка на последната дума.

– Добре, ефрейтор. Хайде вътре!

– Защо?

– Ей, тъй, да си побъбрим! – саркастично отвърна. Царя овладя гнева си, изкачи се по стъпалата, прекрачи прага и застана до масата.

– Сега какво… сър?

– Обърни си джобовете.

– Защо?

– Прави, каквото ти се казва. Знаеш, че имам право да те претърсвам по всяко време – не успя да сдържи омразата си Грей. – Дори собственият ти командир се съгласи.

– Да, след като настояхте.

– И има защо. Обърни си джобовете!

Царя се подчини с досада. В края на краищата нямаше какво да крие. Носна кърпа, гребен, портфейл, пакет фабрични цигари, табакерата, пълна с необработен явански тютюн, оризови цигарени хартийки, кибрит. Грей провери дали Царя е изпразнил всички джобове и отвори портфейла. Вътре имаше петнадесет американски и почти четиристотин сингапурски долара.

– Откъде имаш толкова пари? – рязко попита той, а потта както винаги се стичаше по челото му.

– Спечелих ги на комар… сър.

Грей престорено се засмя.

– Много ти върви нещо, а? Вече цели три години!

– Приключихте ли с проверката… сър?

– Не! Дай да ти видя часовника!

– Има го в описа…

– Казах, дай да видя часовника!

С мрачен вид Царя изхлузи от китката си еластичната каишка от неръждаема стомана и подаде часовника на Грей.

Въпреки омразата, която хранеше към Царя, Грей усети как го обзема завист. Часовникът беше водонепроницаем, противоударен, със самонавиващ се механизъм, марка „Ойстър Роял“ – най-скъпото нещо в Чанги. Ако не се смяташе златото, разбира се. Обърна го и се взря в цифрите, гравирани върху стоманения капак на гърба. После отиде до стената, откачи описа с вещите на Царя, почисти го машинално от мравките и педантично сравни номера върху листа с номера на часовника.

– Не се безпокойте, съвпада… сър – обади се Царя.

– Аз не се безпокоя. Ти би трябвало да се безпокоиш – каза Грей и му върна часовника, който можеше да осигури на собственика си храна за цели шест месеца.

Царя го нахлузи обратно на ръката си и започна да прибира портфейла и другите вещи.

– А, да пръстенът! – сети се внезапно Грей. – Искам да го проверя и него.

Но пръстенът също беше включен в описа като „златен пръстен с печат на клана Гордън“. Отстрани имаше рисунка на печата.

– Откъде шотландски пръстен у американец?

Грей му бе задавал този въпрос стотици пъти.

– Спечелих го на покер – отговори Царя.

– Забележителна памет имаш, ефрейтор – каза Грей и му го върна.

Той нито за миг не се бе съмнявал, че пръстенът и часовникът ще съвпаднат с включените в описа вещи. Обискът бе просто претекст, изпитваше почти мазохистично желание да бъде близо до избраната жертва поне за миг. Отначало знаеше, че Царя няма да се предаде лесно. Мнозина се бяха опитвали да го хванат натясно, но той винаги се измъкваше сух, защото бе умен, предпазлив и много хитър.

– Как става така, че ти имаш толкова много, а ние, останалите, нямаме нищо? – рязко запита Грей, разкъсван от завист заради часовника и пръстена, заради цигарите, кибрита и парите.

– Не знам… сър. Чист късмет!

– Откъде са тези пари?

– Спечелих ги на комар… сър. Царя бе учтив. Винаги казваше „сър“ на офицерите и им козируваше – на всички – дори на англичаните и на австралийците. Но знаеше, че те долавят безграничното му презрение и към обръщението, и към козируването. „Човекът си е човек, независимо от произхода, чина или службата – така мислеше той. – Ако го уважаваш, наричаш го «сър». Ако не го уважаваш, майната му! Само скапаняците държат на тия идиотщини, затова много здраве на всичките!“ Сложи си пръстена, закопча джобовете на ризата и духна някаква прашинка от яката й.

– Свободен ли съм… сър? – попита той.

В очите на Грей проблесна гняв. Сетне погледът му се плъзна към Мастърс, който напрегнато наблюдаваше сцената.

– Сержант, бихте ли ми дали малко вода?

Мастърс уморено се запъти към манерката, откачи я от стената и му я подаде:

– Заповядайте, сър.

– Тая е вчерашна – каза Грей, макар да знаеше, че не е. – Напълни прясна.

– Сутринта я сипах – отвърна Мастърс. После излезе навън, поклащайки глава.

Грей остави тишината да изпълни бараката, а Царя стоеше невъзмутим и чакаше. Лек ветрец прошумоля сред листата на кокосовите палми, които се извисяваха над джунглата, недалеч от оградата, и донесе мирис на дъжд. Черни облаци вече обрамчваха небето и скоро щяха да го затулят напълно. После прахта щеше да се превърне в кал, а въздухът да натегне от влага и да стане приятен за дишане.

– Една цигара… сър? – предложи Царя. Фабрична цигара Грей бе пушил за последен път преди две години. На двадесет и втория си рожден ден. Той се втренчи в пакета – да, искаше една цигара, всичките ги искаше. Сетне отвърна мрачно:

– Не, не желая да пуша от твоите цигари.

– Нямате нищо против да запаля, нали… сър?

– Напротив, имам!

Царя го погледна право в очите и спокойно измъкна една цигара. Запали я и всмукна дълбоко дима.

– Хвърли я на секундата! – заповяда Грей.

– Веднага… сър.

Преди да се подчини, Царя дръпна от цигарата още веднъж – бавно и дълбоко. После учтивостта му внезапно изчезна.

– Не съм под ваше командване, пък и няма закон, който да казва, че не мога да пуша, когато си поискам. Аз съм американски гражданин и не съм подчинен на разни надути англичани. Това вече ви бе обяснено веднъж. Оставете ме най-сетне на мира… сър!

– Ще ми паднеш ти в ръцете! – избухна Грей. – Все някога ще направиш грешка и аз няма да пропусна да те тикна ей там. – Той посочи с треперещ пръст грубата бамбукова килия, служеща за карцер. – Там ти е мястото на тебе.

– Не върша нищо нередно…

– Откъде тогава имаш толкова пари?

– Играя на карти. – Царя пристъпи към Грей. Все още се владееше, но бе по-ядосан от обикновено. – Даром никой нищо не ми дава. Каквото имам, то си е лично мое и съм го изкарал със собствените си ръце, а как, това вече си е моя работа.

– Докато аз съм началник на лагерната полиция, няма да е само твоя работа – сви юмруци Грей. – Сума ти лекарства изчезнаха напоследък. Може би и ти имаш пръст тук.

– А, не… Виж какво – каза нервно Царя, – аз през живота си не съм крал, и с лекарства не съм търгувал! И гледай да го запомниш това добре. По дяволите, ако не беше офицер, щях…

– Да, но съм и много искам да видя какво ще направиш! Направо умирам от любопитство! Мислиш се за кой знае какво, нали? Е, аз пък знам, че си едно нищо.

– Слушай какво ще ти кажа. Ние все някога ще се измъкнем от тоя скапан лагер и само да се лепнеш пак за мене, жестоко ще си изпатиш.

– Ще запомня! – Грей се опита да обуздае бесните удари на сърцето си. – Но помни и ти – взел съм те на мушка. Всеки късмет е до време. И твоят ще ти обърне гръб!

– Едва ли… сър!

И все пак Царя знаеше, че Грей е прав. Досега късметът не му бе изневерявал никога. Но късметът идва в резултат от много труд и внимателна подготовка, и от още нещо, а не само от рискове. Освен, ако не са добре пресметнати. Като с диаманта например. Цели четири карата! Най-сетне знаеше как да се добере до него, когато всичко стане готово. А успее ли с тоя удар, край вече на рисковете. Той ще бъде последният. Поне тук, в Чанги.

– Всеки късмет е до време! – злобно повтори Грей. – И знаеш ли защо? Защото и ти си като всички други престъпници – алчен си.

– Нямам намерение да търпя подобни приказки – избухна гневно Царя. – Ако аз съм престъпник, то…

– Престъпник си, и още как! Непрекъснато престъпваш законите.

– Кои закони? Японските ли?

– Зарежи ги ти японските закони. Аз ти говоря за лагерните. Тук черната борса е забранена. А ти само с това се занимаваш.

– Докажи го!

– Ще го докажа, като му дойде времето. Все някога ще сбъркаш. Тогава ще те видя как ще караш наравно с останалите. Ей, тук, в килията. А след това аз лично ще се погрижа да те изпратят в Утръм Роуд!

Царя усети как леден ужас преряза сърцето и слабините му.

– Господи! – процеди през зъби той. – От копеле като тебе всичко може да се очаква!

– Ще го направя с най-голямо удоволствие – кресна Грей с пяна на устата. – Японците са твои приятели, не мои!

– Копеле мръсно, това вече… – Царя сви огромния си юмрук и пристъпи към Грей.

– Какво става тук? – чу се глас отвън. По стълбите изтрополиха стъпки и в бараката влезе полковник Брант, дребен човечец, не повече от метър и петдесет на ръст, който вечно носеше едно бастунче в ръка, а брадата му бе подвита навътре, като на сикхите. Униформената му фуражка, цялата в кръпки от зебло, нямаше козирка, но отпред, точно по средата, като златен блестеше вензелът на полка, доста поизтънял от години усърдно лъскане.

– Нищо… нищо, сър. – Грей отпъди с ръка внезапно появилия се рояк мухи и се опита да успокои дишането си. – Просто… претърсвах ефрейтор…

– Хайде, хайде, Грей – прекъсна го Брант язвително, – чух какво каза за Утръм Роуд и японците. Можеш да го претърсваш и разпитваш, никой не оспорва това, но няма защо да го заплашваш и да го обиждаш. – Той се обърна към Царя. По челото му бе избила пот. – А вие, ефрейтор, благодарете на късмета си, че няма да ви докладвам на капитан Бръф за нарушение на дисциплината. Търсите си белята с тия дрехи. Направо подлудявате хората с тях. Сам си го просите.

– Няма такова нещо, сър – отвърна Царя, външно спокоен, но вътрешно се проклинаше, че се бе поддал на предизвикателството на Грей.

– Вижте ме мене, вижте как съм облечен – говореше полковник Брант. – По дяволите, представяте ли си аз как се чувствам?

Царя не отговори. „Това си е твой проблем, приятелче – помисли си той. – Ти се грижиш за тебе си, аз се грижа за мене си.“ Полковникът беше само по една набедрена препаска, направена от половин саронг увита около кръста като шотландска пола. Отдолу не носеше нищо. В Чанги единствен Царя имаше бельо. Цели шест премени.

– Мислите ли, че не ви завиждам за обувките – питаше полковник Брант с раздразнение, – когато самият аз трябва да се мъкна с тия проклети гадости.

Обут бе с налъми, които японците раздаваха на всички в лагера – парче дърво с платнена каишка отгоре.

– Нямам представа. Сигурно е така, сър – отвърна Царя с привидна покорност, галеща слуха на всеки офицер.

– Ами да, така е – каза полковник Брант и се обърна към Грей:

– Все пак, струва ми се, че му дължите едно извинение, Грей – не е редно да го заплашвате. Трябва да бъдем справедливи, нали така?

Той отново изтри потта от лицето си. С огромно усилие на волята Грей преглътна ругатнята, затрептяла на върха на езика му.

– Извинявам се.

Думите прозвучаха толкова тихо и троснато, че Царя едва сдържа усмивката си.

– Така е по-добре – кимна полковник Брант. Сетне погледна Царя: – Е, сега можете да си вървите. Но ако питате мен, търсите си белята с тия дрехи. Сам сте си виновен за станалото.

– Благодаря, сър – стегнато козирува Царя. Когато отново излезе на слънце, пое свободно дъх и пак се прокле, че избухна. Господи, за малко да си метне примката на шията! Едва не удари Грей, а това би било пълна лудост. Той спря край пътеката, за да се посъвземе, запали цигара и всички наоколо, а те бяха мнозина, забелязаха цигарата и вдъхнаха аромата й.

– Бре, типът му с тип – промълви след известно мълчание полковникът, все още взрян подир Царя, и попи потта от челото си. После се обърна към Грей: – Ама и ти, лейтенант, да не си си изгубил ума! – Защо го предизвикваш така?

– Съжалявам, сър. Аз… той просто…

– Той може да е всякакъв, но един офицер и джентълмен не бива да си изпуска нервите. Не е хубаво това, не съм ли прав?

– Така е, сър. – Грей просто нямаше какво друго да каже.

Полковник Брант изсумтя, после сви устни:

– Ами да, така е. Добре, че се случих наблизо. Не може офицер да влиза в разпра с прост войник. – Той отново хвърли поглед навън – мразеше Царя, копнееше за цигарите му. Сетне каза, без да се обръща към Грей: – Ама че тип. Съвсем е недисциплиниран. Като всички американци – разюздана пасмина… Наричат офицерите си на малко име, можете ли да си представите! – Веждите му отхвръкнаха нагоре. – А офицерите пък играят на карти с редниците! Бога ми, по-зле са и от австралийците, макар че и ония са една стока… Трагедия! Не могат да се мерят с Индийския корпус, нали?

– Не, сър – едва чуто каза Грей.

Полковник Брант се извърна рязко.

– Не искам да… Е, вярно… – Той млъкна и внезапно очите му се насълзиха. После продума с отчаяние: – Защо, защо направиха това? Защо, а, Грей? Та аз…, та всички ние толкова ги обичахме.

Грей сви рамене. Ако преди малко не го беше накарал да се извини, може би щеше да му стане жал за него.

За миг полковникът постоя безмълвно, после се обърна и излезе навън. Главата му бе наведена, а по бузите му се стичаха сълзи.

Когато през четиридесет и втора година Сингапур падна, почти всички негови войници-сикхи бяха минали на страната на врага и предадоха на японците английските си офицери. Сикхите първи станаха пазачи на военнопленническите лагери и някои от тях бяха толкова безмилостни, че бившите им офицери не виждаха бял ден. Всъщност единствено те бяха напуснали частите си масово, други дезертьори от Индийския корпус почти нямаше. Дори гурките, минали през мъчения и унижения, останаха верни до един. Затова полковник Брант плачеше за своите хора-войниците, заради които бе дал и живота си, войниците, заради които бавно, ден след ден, умираше сега в този лагер.

Грей го изпрати с поглед, после забеляза Царя, който все още стоеше край пътеката и пушеше.

– Връщане назад няма – или ти, или аз – тихо прошепна той. Внезапно остра болка го преряза през корема, сякаш, за да му припомни, че и тази седмица дизентерията не го е отминала и го накара да седне на скамейката. – По дяволите! – наруга Грей и болката, и полковник Брант, и себе си, че се извини.

Мастърс се върна с пълната манерка и му я подаде. Грей отпи една глътка и му благодари, после взе да крои планове как ще пипне Царя. Но гладът го разкъсваше и той остави мисълта си да блуждае. Изведнъж лек стон прониза тишината. Грей хвърли бърз поглед към Мастърс, който седеше, без да осъзнава, че е издал звук, и следеше с очи стрелкащите се по гредите на тавана гущери, заети с лов на насекоми или с любовни игри.

– Дизентерия ли имаш? – попита той.

Мастърс вяло отпъди мухите, нашарили като мозайка лицето му:

– Не, сър. От пет седмици не съм имал.

– Твоята каква е, ентерична?

– Не, слава богу, амебна. Честна дума! А пък маларията не ме е тресла вече три месеца. Като си помисли човек, голям късмет имам. Доста съм добре.

– Така е – рече Грей. После добави: – Добре изглеждаш.

Но вече знаеше, че скоро ще трябва да му търси заместник. Неусетно пак се загледа в Царя, в цигарата му, прималял от желание да запуши. Мастърс простена отново.

– Какво ти става, по дяволите? – раздразнено попита Грей.

– Нищо, сър. Нищо ми няма. Сигурно…

Но усилието да довърши изречението му се видя твърде изтощително и той остави думите да се слеят с бръмченето на мухите. Тук през деня царуваха мухите, а през нощта – комарите. Нито за миг не настъпваше пълна тишина. Нито за миг. Как ли би изглеждал животът без мухи, без комари, без хора наоколо? Мастърс се опита да си спомни, но дори това усилие бе твърде голямо за него и той се отказа. Просто седеше – неподвижен, тих, замрял, едва дишаща човешка развалина. А отвътре душата му се късаше.

– Хайде, Мастърс, можеш да си вървиш – обади се Грей. – Аз ще изчакам смяната ни. Кой е дежурен днес?

Мастърс напрегна мозъка си и след миг отговори:

– Блуй, Блуй Уайт.

– Господи, Мастърс, я се стегни малко – ядоса се Грей. – Ефрейтор Уайт умря преди три седмици.

– О, извинявайте, сър – уморено каза Мастърс, – извинявайте. Сигурно ми… Май е… май трябва да е Питърсън – оня австралиецът, англичанинът, искам да кажа. Пехотинец е, струва ми се.

– Добре, върви да си вземеш обяда. И не се мотай на връщане.

– Няма, сър.

Мастърс си сложи островърхата сламена шапка, козирува и се измъкна през отвора, служещ за врата, като придърпваше с ръка парцаливите си панталони.

„Пфу, човек може да го подуши от сто метра – помисли си Грей. – Крайно време е да дадат малко сапун“. Но той знаеше, че не само Мастърс вони на пот. Всички бяха така. Не се ли изкъпеш шест пъти на ден, миризмата те обгръща като… покров. Тази дума го накара да се сети отново за Мастърс и за знака, който бе изписан на цялото му същество. Може би той самият също го усещаше, затова и не се къпеше. Какъв е смисълът?

Грей познаваше този знак. Мнозина бяха умирали пред очите му, но когато се замисли за полка си, за войната въобще, усети как горчилката в гърдите му пак започна да се надига. „Да те вземат дяволите – едва не изкрещя той, вече стана на двадесет и четири, а още си лейтенант! Ето, войната кипи навред. Всеки божи ден валят повишения. Възможности хиляди. А аз кисна в тоя смрадлив военнопленнически лагер нищо и никакъв лейтенант. Господи, как се случи точно в Сингапур да ни прехвърлят през четиридесет и втора! Как не стигнахме там, където ни пратиха отначало! Как…“

– Стига! – заповяда си той на глас. – И ти си същата стока като Мастърс, идиот с идиот!

В лагера беше нещо съвсем нормално да си говориш сам от време на време. По-добре да излееш тревогите си в думи, твърдяха лекарите, отколкото да преглъщаш – това е пътят на лудостта. През деня обикновено не беше чак толкова зле. Човек съумяваше да не мисли за другия живот, за насладите му – яденето, жените и дома, яденето и пак яденето, жените и яденето. Страшни бяха нощите. През нощта идваха сънищата, сънища за храна и жени, сънища за твоята собствена жена. И не след дълго предпочиташ да сънуваш, вместо да си буден и ако не се овладееш, започваш да сънуваш и когато си буден, и дните преливат в нощи, а нощите в дни. Тогава ти остава само смъртта. Тиха, нежна. Лесно е да се умре. Трудното е да се живее. Освен за Царя. За него нямаше нищо трудно.

Грей все още не сваляше поглед от него. Опита се да разгадае какво говори на застаналия насреща му мъж, но двамата бяха твърде далеч. Помъчи се да разпознае другия, но не можа. По лентата му личеше, че е майор. Според японските разпоредби всички офицери бяха длъжни да носят на лявата си ръка лента със съответния чин. По всяко време. Дори и чисто голи.

Черните дъждовни облаци бързо се скупчваха на изток. Накъсани светкавици браздяха хоризонта, но слънцето още прежуряше. Задушлив порив на вятър смете в миг праха, после го пусна пак на земята.

Грей несъзнателно замахна с бамбуковата мухоловка. Чевръсто, отдавна доведено до съвършенство помръдване на китката и още една муха падна зашеметена на пода. Глупаво е да убиваш мухата с един удар. Осакати я по-добре! Тогава мръсницата ще страда и така ще заплати поне частица от твоето собствено страдание. Осакати я и тя ще крещи, ще крещи без звук, докато накрая дойдат мравките и другите насекоми да се сбият за още живата й плът.

Но Грей не изпита обичайното удоволствие от вида на мъчещия се мъчител. Цялото му внимание бе погълнато от Царя.