Текст книги "Цар Плъх"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 26 страниц)

– Добре, щом така искаш.

Царя си пушеше цигарата, слушаше как Питър Марлоу разговаря с домакините и незабелязано изучаваше Чен Сан. Дрехите му бяха по-хубави от миналия път. Носеше и нов пръстен, камъкът трябва да беше сапфир, около пет карата. Стегнатото му, чисто, гладко лице имаше цвят на мед, косата му бе грижливо подстригана. Ясно, не живее зле Чен Сан. А виж, работите на Сутра не вървят добре. Саронгът му е стар, протрит по ръба. Скъпоценности няма. Миналия път имаше златен пръстен. Сега е изчезнал и следата върху пръста му почти напълно се е заличила. Значи не го е свалил нарочно, колкото за случая.

Чуваше как жените оттатък бъбрят тихичко и долавяше нощния покой на селцето. Прозорецът нямаше стъкло и през него в стаята нахлуваше миризмата на печено прасе. Това вероятно означаваше, че селото действително има нужда от Чен Сан, техния посредник на черната борса за риба – по закон бяха длъжни да продават направо на японците, – и му дава прасето, за да им предложи по-добра цена. Или пък старецът, който го бе хванал, устройваше пир за приятелите си. Не, хората около огъня чакат също толкова нетърпеливо, колкото тях. Значи и те са гладни. Ясно, в Сингапур работата се затяга. Селцето би трябвало да е добре запасено с храна, напитки и всичко останало. Чен Сан надали преуспява в контрабандата с риба. Нищо чудно японците да са го взели на мушка. Нищо чудно дните му на тая земя да се преброени. В такъв случай много е вероятно той да има повече нужда от селцето, отколкото селцето от него. И затова се издокарва пред тях – дрехи, пръстени. Нищо чудно на Сутра да му е писнало да губи толкова пари и да си търси друг черноборсаджия.

– Ей, Питър – обади се той, – попитай Чен Сан как му върви търговията с риба в Сингапур.

Питър Марлоу преведе въпроса.

– Казва, че не може да се оплаче. Храната е толкова недостатъчно, че получавал възможно най-добри цени. Но казва, че японците му създавали големи главоболия. Все по-трудно ставало да се търгува. И все по-скъпо струвало да заобикаляш законите.

„Аха, хванах ли те сега натясно! – Царя ликуваше: – Значи Чен не е дошъл само заради моята сделка. Наистина го интересуват рибата и селото. Как да обърна това в моя полза? Той здравата е закъсал и не може да пренесе стоката. Сигурно японците са хванали някоя и друга лодка и са се разбеснели. Сутра не е глупав. Ако не получава пари, няма да дава стока и Чен знае това. Ако не се върти търговия, няма печалба и Сутра скоро ще отиде при друг. Работата е ясна!“ Царя разбра, че е в изгодно положение и мислено вдигна началната цена.

После донесоха яденето: печени сладки картофи, сини домати, кокосово мляко, дебели парчета свинско плувнали в мазнина, банани, папая. Царя забеляза, че няма местни деликатеси или агнешко, нито говеждо филе и сладки, които малайците толкова обичаха. Даа, нещата никак не бяха розови.

Храната поднасяше първата жена на старейшината, сбръчкана старица. Помагаше и Сулина, една от дъщерите му – гъвкава и закръглена красавица с нежна кожа с цвят на пчелен мед, ухаеща на младост и с чист саронг в тяхна чест.

– Табе, Сам – намигна й Царя.

Момичето прихна и свенливо се опита да скрие смущението си.

– Защо я наричаш Сам? – трепна Питър Марлоу.

– Защото прилича на брат ми – сухо отвърна Царя.

– Ти брат ли имаш? – Питър Марлоу го изгледа изненадан.

– Шегувам се, нямам брат.

Питър Марлоу помисли за миг, после запита:

– Тогава защо й викаш Сам?

– Дъртият не ме запозна – обясни Царя, без да гледа към момичето, – затова аз я кръстих така. Мисля, че й отива.

Сутра се досети, че двамата си казаха нещо за дъщеря му и разбра, че е направил грешка, като я пусна при гостите. В други времена би бил доволен един от туан-туан да я хареса и да я заведе в дома си като своя любовница за година-две. Тогава тя ще се върне в селото научена как да се държи с мъже, ще донесе хубава зестра и няма да му е трудно да й намери подходящ съпруг. Така би направил по-рано. Но сега ухажването водеше единствено до необуздани срещи в храсталака, а Сутра не желаеше това да се случи с дъщеря му, макар че й беше време да стане жена. Той се наведе напред и предложи на Питър Марлоу едно хубаво парче месо:

– Дали това няма да изкуши апетита ти?

– Благодаря, ще приема.

– Можеш да си вървиш, Сулина.

Питър Марлоу долови категоричността в гласа на Сутра и забеляза сянката на недоволство, преминала по лицето на момичето. Но то се поклони дълбоко и излезе. Старата жена остана да им прислужва.

„Сулина! – повтори името й Питър Марлоу, усетил отдавна забравен порив. Не е толкова красива като Няй, която бе съвършена, но е горе-долу на нейната възраст и е хубавичка. Сигурно е на четиринайсет, а вече е узряла. Господи, колко зряла изглежда!“

– Храната не ти ли се нрави? – попита Чен Сан, забелязал впечатлението, което Сулина бе направила на Питър Марлоу. Това вероятно щеше да му даде още един коз в ръцете.

– Напротив. Прекалено е хубава, защото небцето ми е отвикнало от хубава храна. – Питър Марлоу си спомни, че спазвайки добрия тон, местните хора говорят за жени само с притчи, и се обърна към Сутра: – Един мъдрец е казал, че има много видове храна – храна за стомаха, храна за окото и храна за духа. Тази вечер аз вече получих храна за стомаха. А твоите думи и думите на Чен Сан нахраниха духа ми. Заситих се. Но ето че накрая ни предложихте също и храна за окото. Как бих могъл да се отблагодаря за щедростта ти?

Бръчките по лицето на Сутра се врязаха по-дълбоко. Добре казано. Затова той се поклони и отвърна просто:

– Мъдри са думите ти. Може би след време окото ще огладнее отново. Трябва пак да си поговорим за мъдростта на предците някой път.

– Какво толкова се зарадва, Питър?

– Не съм се зарадвал, просто съм доволен от себе си. Току-що му казах, че според нас дъщеря му е много хубава.

– О, да! Истинска кукличка! Защо не я поканиш да изпие едно кафе с нас?

– Ти си откачил! – Питър Марлоу направи усилие гласът му да остане спокоен. – Тук работите не стават така – още дошъл-недошъл, и почваш да каниш момичетата на кафе. Трябва да действаш постепенно, да подготвяш почвата.

– В Америка тия глупости ги няма. Видиш ли някое маце, дето ти харесва, отиваш при нея и ако и тя те харесва, въпросът ти е уреден.

– Нямаш никаква изтънченост ти.

– Може би. Но затова пък съм имал много мацки. Те се разсмяха и Чен Сан попита за какво се шегуват.

Питър Марлоу му отговори, че Царя е казал: „Трябва да отворим кантора в селото и да не си правим труда да се връщаме в лагера.“ След като си изпиха кафето, Чен Сан смени темата.

– Струва ми се, че е много рисковано да идвате от лагера през нощта. Много по-рисковано, отколкото е моето идване в селото.

„Едно на нула за нас – зарадва се Питър Марлоу. – Според източните нрави Чен Сан сега е в по-лоша позиция – злепостави се, като започна пръв.“ Той се обърна към Царя:

– Е, Раджа, можеш да започваш. Вече спечелихме една точка.

– Така ли?

– Да, какво искаш да му кажа?

– Кажи, че му предлагам голяма сделка. Диамант – четири карата, на пръстен от платина, в идеално състояние, синьо-бял. Искам тридесет и пет хиляди долара – пет хиляди в малайски долари, останалите в японски фалшиви пари. Очите на Питър Марлоу се разшириха. Той бе обърнат към Царя, затова изненадата му остана скрита за китаеца, но Сутра я забеляза. Тъй като не участваше в сделката, а само получаваше процент като посредник, старецът се приготви да наблюдава битката. Нямаше защо да се безпокои за Чен Сан – от личен опит знаеше, че китаецът се оправя повече от добре.

Питър Марлоу преведе думите съвсем точно. Размерът на сделката щеше да заглади всеки пропуск в обноските. А и искаше да извади китаеца от равновесие. Хванат неподготвен, Чен Сан видимо се оживи и поиска да види диаманта.

– Кажи му, че не е у мен, но ще го донеса след десет дни. Кажи му, че трябва да имам парите три дни преди това, защото собственикът няма да ми го предаде, докато не получи парите.

Чен Сан знаеше, че Царя е честен търговец. Щом казва, че има такъв пръстен и ще го донесе, значи ще го донесе. Винаги е удържал на думата си. Но да му даде толкова пари накуп, и то в лагера, където Царя е напълно недосегаем за него, това вече бе твърде рисковано.

– Кога мога да видя пръстена? – попита той.

– Кажи му, че ако иска, може да дойде в лагера след седем дни.

„Значи трябва да дам парите, преди дори да съм видял диаманта – мислеше си Чен Сан. – Това е невъзможно и туан Раджа го знае. Лоша работа. Ако диамантът наистина е четири карата, мога да взема за него петдесет до сто хиляди долара. В края на краищата познавам китаеца, който печата парите. Но петте хиляди в малайски долари са друго нещо. Тях ще трябва да ги купувам на черно. По какъв курс? Шест за долар е прекалено малко, двайсет към едно – прекалено много.“

– Кажи на моя приятел Раджа – рече той, – че условията на тази сделка са доста особени, затова трябва да си помисля повече, отколкото нормално би мислил един делови търговец.

После отиде до прозореца и се загледа навън.

Дотегнала му бе войната, дотегнали му бяха подмолните машинации, до които един честен търговец трябваше да прибягва, за да припечели за насъщния. Мислеше си за нощта и звездите, за глупостта да се биеш и умираш за неща без никаква реална стойност. В същото време знаеше отлично, че оцеляват силните, а слабите загиват. Сети се за жена си и децата си – три дъщери и един син – и за нещата, който би искал да им купи, за да ги направи щастливи. Мислеше си също, че иска да си намери втора жена. Значи трябваше на всяка цена да осъществи тая сделка. Струваше си риска да се довери на Царя.

„Цената е добра – реши той. – Но как да се подсигуря за парите? Трябва да намеря посредник, на когото мога да се доверя. Най-добре да е някой от охраната на лагера. Той може да види пръстена и да предаде парите, ако пръстенът не е фалшив и действително е четири карата. После туан Раджа ще го донесе тук, в селото. Не е необходимо пръстенът да попада у часовия. Но как да се довери човек на тия корейци? Ще трябва да измисля нещо – например, че парите са дадени в заем на лагера от китайците в Сингапур. Не, не става, защото часовият ще види пръстена. Така че той трябва да знае всичко. И ще иска солидна сума за услугата.“ Чен Сан се обърна към Царя и забеляза, че и него го е избила пот. „Аха – помисли си китаецът, – страшно ти се иска да го продадеш, нали! Но сигурно знаеш, че и на мен страшно ми се иска да го купя. Ти и аз сме единствените, които могат да доведат тая сделка до успешен край. Ти се славиш като най-честния търговец в Чанги, а с такава огромна сума разполагам само аз.“ – Ето какво е моето предложение, туан Марлоу. Надявам се, че то ще бъде изгодно както за моя приятел Раджа, така и за мен. Първо, договаряме се за цената. Тази, която той спомена, е твърде висока, но сега това не е най-важното. Второ, спираме се на един посредник, някой от охраната, на когото и двамата можем да се доверим. След десет дни аз ще пратя по него половината от парите. Посредникът ще огледа пръстена и ако той отговаря на описанието на собственика му, ще даде парите на моя приятел Раджа. После Раджа ще ми донесе тук пръстена. Аз ще доведа специалист да претегли камъка. Тогава ще платя останалите пари и ще го взема.

Питър Марлоу преведе думите и Царя съсредоточено го изслуша.

– Кажи му, че съм съгласен. Но трябва да получа цялата сума. Онзи няма да го даде, докато не вземе парите.

– Кажи на моя приятел Раджа, че ще му дам чрез часовия три-четвърти от сумата, за да го улесня при преговорите със собственика.

Чен Сан знаеше, че седемдесет и пет процента със сигурност ще покрият цената, действително определена от собственика. Така Царя ще рискува само чистата печалба, защото без съмнение бе търговец, който умее да изкара комисиона от двадесет и пет процента.

Царя обаче разчиташе да сложи в джоба си поне три четвърти от сумата. Така че му оставаше широко поле за действие. Може би дори ще успее да отбие някой и друг долар от цената, която искаше собственикът – деветнайсет хиляди и петстотин. Дотук добре. Сега на главния въпрос.

– Кажи му, че приемам. Кого предлага за посредник?

– Торусуми.

Царя поклати глава. Помисли малко, после се обърна направо към Чен Сан:

– Какво ще кажеш за Имури?

– Предай на моя приятел, че бих предпочел някой друг. Може би Кимина?

Царя подсвирна. Охо, ефрейтор! Никога не бе имал вземане-даване с него. Твърде рисковано. Трябва да е някой, когото познавам.

– Шагата сан.

Чен Сан кимна в знак на съгласие. Това бе и неговото желание, но не искаше предложението да излезе от собствената му уста. Искаше да види кого ще предложи Царя – последна проверка на честността му. Да, Шагата изглеждаше най-подходящ – не беше особено умен, но щеше да свърши работа. Пък и го познаваше от по-рано. Добре.

– Сега за цената – рече Чен Сан. – Предлагам да обсъдим този въпрос. Давам по четири хиляди фалшиви долара за карат. Общо шестнадесет хиляди. Четири хиляди в малайски долари – курс петнадесет към едно.

Царя учтиво поклати глава, после поръча на Питър Марлоу:

– Кажи му, че няма да се занимавам с долни пазарлъци. Цената е трийсет хиляди, от тях пет в малайски долари по курс осем към едно, в дребни банкноти. Това е последната ми дума.

– Трябва да се попазарим още малко – каза Питър Марлоу. – Поискай трийсет и три, да речем, а после…

Царя поклати глава:

– Не. И като превеждаш, използвай точно „долен“. Питър Марлоу се обърна към Чен Сан с нежелание.

– Приятелят ми, казва, че няма да си губи времето с излишно пазарене. Окончателната му цена е тридесет хиляди, от които пет хиляди в малайски долари по курс осем към едно. Всички в дребни банкноти.

За негова изненада Чен Сан незабавно се съгласи. На него също не му се разправяше с пазарлъци. Цената бе справедлива, пък и долови, че Царя е непреклонен. Във всяка сделка идва момент, когато човек трябва да реши да или не. Раджата бе добър търговец.

Стиснаха си ръцете. Сутра се усмихна и извади бутилка саке. Пиха поред за здравето на всеки, докато изпразниха бутилката. После уточниха подробностите.

След десет дни Шагата трябваше да дойде в американската барака по време на нощната смяна на караула, той ще носи парите и ще огледа пръстена, преди да им ги предаде. Три дни след това Царя и Питър Марлоу ще се срещнат с Чен Сан в селото. Ако по някаква причина Шагата не може да отиде на срещата, ще ги потърси на другия ден или на по-другия. Ако Царя от своя страна не успее да се измъкне от лагера по уговореното време, Чен Сан ще го чака на следващия ден.

След като отново си размениха обичайните любезности, Чен Сан каза, че трябва да хване отлива. Той се поклони учтиво и Сутра излезе да го изпрати до брега. Недалече от лодката двамата подхванаха изисканата си караница за рибата.

Царя ликуваше:

– Успяхме, Питър! Голям удар направихме!

– Страхотен си! Като каза да му поставя въпроса ребром, викам си: тоя път изгуби, момчето ми! Те просто не постъпват така.

– Имах предчувствие – отвърна кратко Царя. После добави, дъвчейки една мръвка: – Твоите десет процента си ги имаш – от печалбата, естествено. Но ще трябва яко да бъхтиш за тях, кучи сине.

– Ще работя като вол! Просто не ми го побира умът! Ами че трийсет хиляди долара сигурно са цял куп пари!

– Огромен куп – рече Царя, увлечен от възбудата му. – Ама как само я изтряска тая цена, да ти се чуди човек!

И той, хоп, готово – съгласи се. Пет секунди разговор и хоп, ставаш богат!

– Не се пали толкова! Много работа ни чака още, преди да докараме всичко до успешен край. Сума ти неща могат да се закучат. Никога не се радвай, докато парите не са ти в джоба.

– Виж, за това не се сетих.

– Основно правило в търговията: празни приказки в банката не можеш внесе. Само сухо!

– Още не мога да повярвам: вън сме от лагера, натъпкахме се с месо до пръсване, а бъдещето изглежда от розово по-розово. Ти си направо гений!

– Успокой топката, Питър! Нищо не се знае още – каза Царя и като се надигна, добави: – Чакай ме тук. Ще се върна след около час. Имам да свърша още една работа. Изметем ли се от селото до два часа, всичко ще е наред. Ще се вмъкнем обратно в лагера призори. Тогава е най-сигурно, защото караулите са най-скапани. Хайде. – И той изчезна надолу по стълбите.

Питър Марлоу изведнъж се почувствува самотен и усети, че го обзема страх. „Боже мой, какво е намислил? Къде отива? Ами ако закъснее? Ако не се върне? Ако в селото дойде някой японец? Ако ме остави да се оправям сам? Дали да не отида да го потърся? Ако не се приберем до сутринта, ще решат, че сме избягали, и тогава наистина ще трябва да си плюем на петите – Но къде ще идем? Може би Чен Сан ще ни помогне? Твърде опасно е! Той къде ли живее? Ще можем ли да стигнем до пристанището и да намерим лодка? Или ще е по-добре да се свържем с партизаните, за които съм чувал, че действат наоколо? Я се вземи в ръце, Марлоу! Какво си се разтреперил! Да не си бебе!“ Обуздавайки тревогата си, той зачака. После внезапно се сети за разделителния кондензатор от триста микрофарада.

– Табе, туан – усмихна се Касе на Царя.

– Табе, Касе!

– Искаш храна, да?

Той поклати глава и я притегли към себе си, а ръцете му се плъзнаха по тялото й. Тя се изправи на пръсти, за да го прегърне. Косата й – крило от черно злато – се спускаше до кръста.

– Много време – рече тя, стоплена от докосването му.

– Много време наистина – отвърна й той. – Липсвах ли ти?

– Да – засмя се тя.

– Оня дойде ли?

Тя поклати глава.

– Не харесва аз това, туан. Опасно.

– Всичко е опасно.

Чуха се стъпки и не след дълго по вратата плъзна сянка. В следващия миг тя се отвори и в стаята влезе дребен мургав китаец. Беше по саронг и носеше индийски сандали. Усмихна се и оголи развалени почернели зъби. На гърба си имаше късо бойно мачете в ножница. Царя забеляза, че ножницата е добре смазана. Колко му е да измъкнеш едно такова мачете и да отсечеш нечия глава – замахваш, и толкоз. От пояса му стърчеше револвер.

Царя бе помолил Касе да го свърже с партизаните, действащи из Джохор, и този човек идваше като техен представител. Повечето от тях бяха обикновени бандити, които сега се биеха с японците.

– Табе. Говориш ли английски? – попита Царя и направи опит да се усмихне. Този китаец никак не му харесваше.

– Защо искаш говори с нас?

– Искам да видя дали не може да сключим една сделка.

Китаецът хвърли мазна усмивка към Касе. Тя потръпна.

– Излез, Касе – рече Царя.

Тя безшумно се провря през мънистената завеса и отиде в задната част на къщата. Китаецът я проследи с поглед.

– Ти щастлив – рече той на Царя. – Много щастлив. Тая жена може прави щастлив двама, трима вечер. Не?

– Искаш ли да правим сделка? Да или не?

– Внимавай, бели човек. Аз може кажа на японец за теб. Може кажа село крие бели пленници. Тогава те убива село.

– Така и ти ще свършиш в гроба.

Китаецът изсумтя, после клекна на пода и заплашително премести мачетето, за да му е подръка.

– Мога вземе жена сега.

„О, боже – помисли си Царя, – тоя път май сгреших.“ – Искам да ви предложа нещо, на теб и на твоите хора. Ако войната внезапно свърши или пък на японците им хрумне да си разчистят сметките с нас, пленниците, искам да ни дойдете на помощ. Измъкна ли се, плащам две хиляди щатски долара.

– Как разбере японци убиват пленници?

– Ще разберете. Вас ви бива за тия работи.

– Как разбере ти платиш?

– Ще плати американското правителство. За това има специални награди.

– Две хиляди! Mahlu! Искаме, имаме две хиляди. Убиваме банка. Лесно.

Царя изигра коза си.

– Моят командир ме е упълномощил да ви гарантирам по две хиляди на човек за всеки спасен американец. Ако почне пукотевицата.

– Не разбира.

– Ако японците се опитат да ни изтрепят, да ни убият. Съюзниците пристигнат ли тука, японците ще се разбеснеят. А дебаркират ли в Япония, тогава ония ще почнат да си отмъщават на нас. Затова искам да се навъртате наоколо и да ни помогнете да се измъкнем.

– Колко хора?

– Трийсет.

– Много.

– Колко можете?

– Десет. Но цена пет хиляди.

– Много е.

Китаецът сви рамене.

– Добре. Съгласен съм. Знаете ли лагера?

– Знаем – оголи зъби в крива усмивка китаецът.

– Нашата барака е в източния край. Една от малките. Ако се наложи да изчезваме, ще минем там през телта. Вие трябва да сте в джунглата, за да ни прикривате. Как ще разберем дали сте на позиция?

Китаецът отново сви рамене.

– Ако не, все едно умирате.

– Можете ли да дадете поне сигнал?

– Не сигнал.

„Това е лудост – каза си Царя. – Не е ясно кога ще се наложи да изчезваме и ако стане изведнъж, няма как да съобщим на партизаните навреме. Те я са там, я не са. Но като си правят сметката, че ще получат по пет бона за всеки спасен, сигурно ще си отварят очите на четири.“

– Ще хвърляте ли по едно око на лагера?

– Може командир каже да, може не.

– Кой ви е командир?

Китаецът сви рамене и зачовърка зъбите си.

– Тогава съгласни ли сте?

– Може би. – Очите му гледаха враждебно. – Свърши?

– Да. – Царя протегна ръка. – И благодаря.

Китаецът изгледа ръката му, усмихна се презрително и се отправи към вратата.

– Помни. Десет само. Други убити! И си излезе.

„Е, струва си да се опита – реши Царя. – Не може да не им трябват пари на тия копелета. А чичо Сам ще даде мангизите. Иначе защо плащаме данъци?“

– Туан, аз не харесва това – мрачно каза Касе, като се върна.

– Трябва да поема тоя риск. Ако започнат да ни избиват внезапно, може би все пак ще успеем да се измъкнем. – Той й намигна. – Струва си да се опита. Така и така ще се мре, по дяволите! Може пък да отървем кожите.

– Защо не правиш сделка за тебе сам? Защо не отиваш с него сега и не бягаш от лагер?

– Спокойно. Първо, в лагера съм на по-сигурно, отколкото при партизаните. Няма смисъл да им се доверявам, освен в краен случай. Второ, за един човек те няма да се трепят. Затова казах, че искам да спася трийсет. Но те можели да гарантират само за десет.

– Как ти избираш кои?

– Кой както се уреди, стига аз да съм един от тях.

– Командир може да не съгласи само десет.

– Ще се съгласи, ако е от щастливците.

– Мислиш японци убият пленници?

– Може би. Но хайде да не говорим повече за това, а? Тя се усмихна.

– Не говорим. Горещо ти е? Искаш душ, да?

– Да.

В единият ъгъл на къщата, отделен за баня, Царя се изми с вода от бетонния кладенец. Водата беше студена и отначало дъхът му секна за миг, а по кожата му побиха иглички.

– Касе!

Тя се показа иззад завесата с пешкир в ръка и за миг остана загледана в него. Да, хубав мъж бе нейният туан. Силен и хубав, а цветът на кожата му бе приятен за окото. „Щастлива съм аз – мислеше тя, – щастлива съм, че имам такъв мъж. Но колко е голям той, а аз колко съм малка. Стърчи над мен цели две глави.“ И все пак тя знаеше, че му носи наслада. Не е трудно да доставиш удоволствие на един мъж. Ако си жена. И не се срамуваш да бъдеш жена.

– Защо се усмихваш? – попита я той, като забеляза веселите пламъчета в очите й.

– О, туан, просто мисли. Ти толкова голям, аз толкова малка, а като легнем, разлика не?

Той се засмя, потупа я игриво отзад и взе пешкира.

– Има ли нещо за пиене?

– Готово е, туан!

– Какво друго е готово?

Тя се засмя и с уста, и с очи. Зъбите й бяха ослепително бели, очите – тъмнокафяви, кожата й – гладка и дъхава.

– Кой знае, туан? – отвърна тя и излезе от стаята.

„Ама страшна женичка е тая Касе – помисли си Царя, загледан след нея, и енергично взе да се бърше. – Късметлия съм.“

Сутра му бе уредил посещенията при Касе още първия път, когато той дойде в селото. Подробностите бяха напълно уточнени. След края на войната Царя трябваше да плати на Касе по двадесет американски долара за всяка нощ, която е прекарал с нея. Беше отбил няколко долара от първоначалната цена – сделката си е сделка, но за двайсетачка мацето си го биваше.

– Откъде си сигурна, че ще ти платя? – бе я попитал той.

– Не съм. Но ако не платиш, не платиш, тогава имам само удоволствие. Ако платиш, тогава имам удоволствие и пари – усмихнала се бе тя.

Той нахлузи пантофите, които Касе му бе оставила, и мина през мънистената завеса. Тя го чакаше.

Питър Марлоу все още наблюдаваше силуетите на Сутра и Чен Сан долу на брега. Чен Сан се поклони и се качи на лодката, а Сутра му помогна да я оттласне сред фосфоресциращите вълни. После се върна в къщата.

– Табе! – рече Питър Марлоу.

– Искаш ли да хапнеш още нещо?

– Не, благодаря, туан Сутра.

Боже мой, колко странно! Да можеш да откажеш храна! Чувствуваше се сит, а и би било невъзпитано да яде повече. Очевидно селцето беше доста бедно и храната нямаше да им е в излишък.

– Чух, че вестите от войната са добри – започна предпазливо той.

– Така чух и аз, но нищо не се знае със сигурност. Само слухове достигат до нас.

– Жалко, че времената се промениха. Преди войната човек можеше да има радио и да чуе новините или пък да прочете вестник.

– Жалко наистина.

Сутра не даде вид да е разбрал намека. Той седна на килимчето, сви си цигара с формата на фунийка и запуши в шепа, като поемаше дима дълбоко навътре.

– Лоши неща ставали в лагера, така чухме – рече накрая той.

– Справяме се някак, туан Сутра. Но да не знаеш какво става по света, това вече наистина е лошо.

– Чуха да разправят, че в лагера имало радио, но хората, на които било, ги хванали и сега са в затвора в Утръм Роуд.

– Имаш ли вести за тях? Единият ми е приятел.

– Не, чухме само, че са ги отвели там.

– Много бих искал да науча как са.

– Знаеш затвора, знаеш как се отнасят с хората там и значи трябва да си наясно какво се е случило.

– Така е. Но човек все се надява, че някой може да се отърве.

– „Всички сме в ръцете на Аллах“ е казал пророкът.

– Да бъде вечно името му.

Сутра го изгледа. После, спокойно засмукал цигарата си, попита:

– Къде научи езика ни?

Питър Марлоу му разказа за живота си в селцето. Как бе работил на полето и бе живял като яванец, което е все едно да живееш като малаец. Обичаите са същите и езикът е същият, освен някои западни думи. Но всичко друго е еднакво. Любов, омраза, болест и думите, които мъжът казва на мъжа, и онези, които мъжът казва на жената. Важните думи са същите.

– Какво бе името на твоята жена в селцето, синко? – попита Сутра.

Допреди малко би било неучтиво да пита такова нещо, но сега, когато си бяха говорили за душата и живота, за философията и Аллах, и за словото на пророка, да бъде вечно името му, сега вече не бе неучтиво да попита.

– Няй Джан.

Старецът въздъхна, спомняйки си младостта.

– И тя те обичаше много и истински.

– Да.

Питър Марлоу си я представяше съвсем ясно. Тя дойде в къщата му една вечер точно когато той се канеше да си легне. Саронгът й бе в червено и златно, а изпод него надничаха мънички сандали. На шията й висеше нежен наниз от цветя и ароматът им изпълни стаята и целият свят. Тя бе сложила постелката си на пода и се бе поклонила ниско.

– Името ми е Няй Джан. Туан Абу, баща ми, ме избра да споделя живота ти, защото не е хубаво един мъж да бъде сам. А ти си сам вече три месеца.

Няй бе около четиринадесетгодишна, но в земите на слънцето и дъжда едно четиринадесетгодишно момиче е вече жена, с желанията на жена, и трябва да се омъжи или поне да отиде при мъжа, когото баща й е избрал за нея. Мургавата й кожа имаше матов оттенък, очите й бяха топази, ръцете й – листенца на огнена орхидея, стъпалата – дребнички и нежни. А по детски женското й тяло бе меко като коприна и изпълнено с безгрижието на колибри. Тя бе рожба на слънцето и дъжда. Носът й бе мъничък и изящен, ноздрите – деликатни. Няй бе цялата коприна, течна коприна. Стегната там, където трябваше да е стегната. Мека, където трябваше да е мека. Силна, когато трябваше да е силна. И слаба, когато трябваше да е слаба. Косата й бе гарванова, дълга – паяжинни нишки, загърнали тялото й. Питър Марлоу се бе усмихнал. Беше се опитал да скрие смущението си и да бъде като нея, свободен и безгрижен, без излишен срам. Тя бе свалила саронга си и гордо изправена пред него, каза:

– Моля се да съм достойна за теб – да те даря с щастие и да направя съня ти лек. Научи ме на всичко, което твоята жена трябва да знае, за да ти помогне да се слееш с бога.

„Да се слееш с бога.“ Колко прекрасно! – помисли си Питър Марлоу. – Колко прекрасно е да наричаш така любовта. Той вдигна поглед към Сутра.

– Да, обичахме се много и истински. Благодаря на Аллах, че живях и обичах така. Велики са пътищата на всевишния.

Един облак се разстла на небето и се сборичка с луната кой да владее нощта.

– Хубаво е да си мъж – рече Питър Марлоу.

– Измъчва ли те тази вечер липсата на онова, което си имал тогава?

– Не. Точно тази вечер не – отвърна Питър Марлоу и изгледа изпитателно стареца, благодарен за предложението му, стоплен от добротата му.

– Чуй ме, туан Сутра. Ще ти открия мислите си, защото вярвам, че като мине време, ще станем приятели. Като мине време, ти ще можеш да претеглиш приятелството ми и моето „аз“. Но войната е убиец на времето. Затова ще ти говоря като твой приятел, какъвто още не съм.

Старецът не отговори. Пушеше цигарата си и го чакаше да продължи.

– Необходима ми е една малка част от радио. Има ли някъде в селото радио, старо макар. Може би ако е развалено, ще ми позволиш да взема една такава малка част от него?

– Известно ти е, че японците не разрешават на никого да притежава радио.

– Така е наистина, но понякога има скришни места, където се пази онова, което е забранено.

Сутра се замисли. В неговата къща имаше едно радио. Изглежда, сам Аллах бе пратил туан Марлоу, за да го освободи от тази опасна вещ. Чувствуваше, че може да му се довери, щом туан Абу му се е доверил навремето. Но ако хванат туан Марлоу с радиото в ръце вън от лагера, неизбежно ще намесят селото. Да остави радиото в селото обаче, също бе опасно. Естествено, човек винаги може да го зарови някъде в джунглата, но досега това не бе сторено. Трябваше, но не го сториха, защото изкушението да го слушат бе прекалено голямо. Жените се изкушаваха от „танцовата музика“, пък и всеки човек се изкушаваше да знае това, което другите не знаят. Вярно е писано: „Суета, всичко е суета.“ „По-добре да върнем онова, което принадлежи на розоволиките хора, на самите тях“ – реши той. Надигна се, даде знак на Питър Марлоу и го поведе през тъмната къща. Спря пред спалнята на Сулина. Тя лежеше на кревата, саронгът се стелеше меко по тялото й, а очите й бяха мокри.

– Сулина, иди навън и пази! – заръча Сутра.

– Добре, татко.

Сулина стана от леглото, пооправи саронга и нагласи елечето си. „Пристегна го май повече, отколкото трябва – помисли си Сутра, – така че по-ясно да се очертаят овалните наченки на гърдите й. Да, ясно, време е вече да се омъжи момичето. Но за кого? Подходящи мъже в селото няма.“ Той отстъпи настрана, когато момичето се промъкна край тях със свенливо сведени очи. Но в поклащането на бедрата й нямаше нищо свенливо и Питър Марлоу също забеляза това. „Трябва да играе пръчката“ – помисли си Сутра. Но разбираше, че не бива да й се сърди. Просто тя бе едно момиче, застанало пред прага на зрелостта. Жената е създадена да изкушава, тя живее с насладата да бъде желана. „Може би трябва да те дам на англичанина. Това ще намали апетита ти. Той изглежда мъж на място.“ – Сутра въздъхна.