Текст книги "Цар Плъх"

Осемнадесета глава

Когато Питър Марлоу отиде пред бетонната постройка, Грей вече го чакаше.

– Ще доложа на полковника, че си тук – каза той.

– Много любезно от твоя страна.

Питър Марлоу се чувстваше неловко. Взетата назаем фуражка на военновъздушните войски го притесняваше. Притесняваше го и скъсаната, макар и чиста риза. „Саронгът е толкова по-удобно нещо – мислеше си той. – Толкова по-естествено. – И тогава се сети за утре. – Утре ще получат парите за диаманта. Утре Шагата ще ги донесе, а три дни след това – отново сме в селото. Може би Сулина… Не бъди глупак. Защо мислиш за нея? Събери си ума, скоро ще ти потрябва.“

– Хайде, Марлоу. Мирно – изкомандува Грей.

Питър Марлоу се изпъна и с маршова стъпка, както е по устава, влезе в стаята на полковника. Като минаваше покрай Грей, прошепна „Копеленце мръсно!“ и почувства, че му олеква. После застана пред полковника, козирува стегнато и срещна погледа му.

Седнал зад грубо бюро, с фуражка на главата, сложил бастунчето си върху плота, Смедли-Тейлър изгледа сурово Питър Марлоу и педантично козирува. По негово собствено мнение той поддържаше изрядна лагерна дисциплина. Всичко, което правеше, бе достойно за армията. Всичко бе както се полага.

Полковникът измери с поглед младия мъж пред себе си. Стоеше изпънат като струна. „Добре“ – рече си той, – това поне говори в негова полза. Помълча малко, както му бе навикът. Обвиняемият трябва да бъде изваден от равновесие. Накрая попита:

– Е, лейтенант от въздушните сили Марлоу, какво имате да кажете в своя защита?

– Нищо, сър. Не зная в какво съм обвинен. Полковник Смедли-Тейлър погледна изненадано Грей, после се обърна към Питър Марлоу и се смръщи.

– Може би правите толкова нарушения, че ви е трудно да си ги спомните всички. Вчера сте били в затвора. Това е забранено. Не сте си носили офицерската лента. И това е забранено.

Питър Марлоу си отдъхна. Значи само затвора. Момент – ами яденето?

– Е, бяхте ли там, или не? – рязко запита полковникът.

– Бях, сър.

– Знаехте ли, че правите двойно нарушение?

– Да, сър.

– Защо бяхте в затвора?

– Отидох да навестя едни хора.

– Виж ти! – Полковникът направи малка пауза, после повтори с ирония: – Да навестите едни хора, а?

Питър Марлоу не отвърна нищо. Изчакваше. И дочака.

– Американецът също е бил в затвора. С него ли бяхте?

– Част от времето. Това не е забранено, сър. Но що се отнася до другите две заповеди – наистина ги наруших.

– Какво кроихте там двамата?

– Нищо, сър.

– Значи, признаваш, че вие двамата кроите нещо от време на време?

Питър Марлоу страшно се ядоса, че не помисли, преди да отговори. А знаеше, много добре знаеше, че с този умен, обигран човек трябва да внимава повече от всякога.

– Не, сър.

Очите му не се откъсваха от лицето на полковника. Но не каза нищо повече. Правило номер едно: когато си пред началство, отговаряш само „да, сър“ и „не, сър“ и казваш само истината. Свято правило бе офицерите да говорят истината, а ето че той, противно на възпитанието си, противно на всички неоспорими принципи, стои тук и говори лъжи или полуистини. Това бе ужасно нередно. А може би пък не беше?

Полковник Смедли-Тейлър отново подхвана играта, която бе довеждал до успешен край стотици пъти. За него не представляваше никаква трудност да си поиграе с някого и после да го унищожи, стига да поиска.

– Виж какво, Марлоу – рече той почти бащински, – докладвано ми е, че общуваш със съмнителни елементи. Няма да е лошо да се замислиш за положението си – и като офицер, и като джентълмен. Ето например тази връзка с американеца. Той е чиста проба черноборсаджия. Още не сме го хванали, но знаем що за човек е, а и ти сигурно също знаеш. Моят съвет е да прекъснеш връзките си с него. Не мога да ти заповядам, естествено, но те съветвам.

Питър Марлоу не отвърна нищо, но сърцето му се късаше. Полковникът говореше истината. И все пак Царя му бе приятел и този приятел го хранеше и му помагаше – на него и на групата му. И беше прекрасен човек, прекрасен. „Не, не сте прав – идеше му да отговори – и вашите съвети въобще не ме интересуват. Аз смятам, че е добър човек. Ние сме прекарвали чудесно заедно и ни е било толкова весело.“ А в същото време му се искаше да признае за сделките, за селото, и за диаманта, и за писалката. Но си представи Царя зад решетките – предаден от него самия – и се приготви за всичко, само и само да не допусне това.

На Смедли-Тейлър не му бе кой-знае колко трудно да усети колебанията на младежа пред себе си. Би било съвсем лесно да каже: „Почакай навън, Грей.“ И после: „Виж, моето момче, разбирам болката ти. Боже мой, та аз съм като баща на цял един полк, откакто се помня. Знам болката ти – не искаш да предадеш приятеля си. Това е похвално. Но ти си офицер, потомствен офицер. Помисли за прадедите си, за поколенията офицери, които са служили на родината. Помисли за тях. Тук е заложена твоята чест. Ти трябва да кажеш истината, такъв е законът.“ След това ще въздъхне леко – тактика, изпробвана цял един живот – и ще добави: „Да забравим тези глупости за нарушената заповед. И аз съм влизал в затвора, и то неведнъж. Но ако искаш да ми се довериш…“ И ще остави думите да натежат с необходимата сериозност. Тогава на бял свят ще излязат тайните на Царя и той скоро ще се озове в лагерния затвор… Но всъщност имаше ли смисъл? В момента го гнетеше много по-голяма грижа – теглилките. Това заплашваше да стане бедствие с необозрими размери.

Полковник Смедли-Тейлър знаеше, че винаги може да измъкне, каквито сведения пожелае от това дете насреща си – хората бяха отворена книга за него. Знаеше, че е умен командир – как да не бъде след толкова години в армията, – и основното му правило бе да пази самочувствието на хората си, да не ги притиска, докато наистина не прекрачат границата. Тогава безмилостно унищожаваше един за назидание на другите. Но в тези случаи трябва да се избере подходящият момент и подходящото престъпление, и подходящият офицер.

– Добре, Марлоу – каза той строго, – наказвам те в размер на една месечна заплата. Няма да го вписвам в досието ти и повече няма да говорим за това. Но оттук нататък да не си посмял да нарушаваш разпоредбите.

– Слушам, сър.

Питър Марлоу козирува и излезе, радостен, че разговорът е приключил. Малко оставаше да признае всичко. Полковникът бе добър и благ човек, а за справедливостта му се носеха легенди.

– Мъчи ли те съвестта, а? – попита Грей навън, забелязал избилата по лицето му пот.

Питър Марлоу не отговори. Все още бе разстроен и чувстваше огромно облекчение, че този път му се размина. Смедли-Тейлър извика отвътре:

– Грей! Може ли за момент?

– Да, сър.

Грей хвърли последен поглед към Питър Марлоу. Едномесечна заплата. Нищо работа, като се има предвид, че полковникът го държеше в ръцете си. Беше изненадан и доста ядосан, че Марлоу се измъкна толкова лесно. Но в същото време бе виждал и друг път как действа Смедли-Тейлър. Знаеше, че полковникът е упорит като булдог и си играе с хората като с пионки. Сигурно имаше нещо наум, щом бе оставил Марлоу да се отърве с толкова малко.

Грей заобиколи Питър Марлоу и отново влезе в стаята.

– Затвори вратата, Грей.

– Слушам, сър.

Когато останаха сами, Смедли-Тейлър каза:

– Говорих с подполковник Джоунс и интенданта сержант Блейкли.

– Така ли, сър! – „Това вече е друго нещо!“ – Освободих ги от постовете им, смятано от днес – съобщи полковникът, като подмяташе в ръка теглилката.

Грей се усмихна широко.

– Ясно, сър! – „Сега остава да каже за кога е насрочен военният съд и как ще го направят – дали при закрити врати? Ще ги разжалват ли? Скоро всички в лагера ще знаят, че той, Грей, е разкрил измамата, че той е ангелът им пазител, и тогава, о, боже, колко ще е хубаво тогава!“ – И с това ще смятаме въпроса за приключен – завърши полковникът.

Усмивката на Грей угасна.

– Как така?

– Ей така. Реших да приключим с този въпрос. Това важи и за вас. Всъщност ще ви повторя заповедта си: не бива да споменавате за това никому! И най-добре забравете цялата история.

Грей бе така смаян, че седна на леглото и впери поглед в полковника.

– Но вие не можете да направите това, сър! – избухна той. – Аз ги хванах на местопрестъплението – кражба от храната на лагерниците. Това е вашата и моята храна. И се опитаха да ме подкупят. Мене да подкупят! – Гласът му добиваше истерични нотки. – Господи, та аз ги хванах! Те са крадци! Заслужават да бъдат обесени и после насечени на парчета.

– Така е – мрачно кимна полковник. Смедли-Тейлър. – Но според мен при сегашните обстоятелства това е най-мъдрото решение.

Грей скочи на крака.

– Не можете да сторите такова нещо! – изкрещя той. – Не можете да ги оставите да се измъкнат невредими. Не можете!

– Кой сте вие, та ще ми казвате какво мога и какво не мога!

– Извинявайте. – Грей се мъчеше да се овладее. – Но, сър, тези хора са крадци. Аз ги залових. Донесох ви теглилката.

– Въпросът е приключен. – Гласът му бе напълно спокоен. – Няма какво да говорим повече.

Грей избухна.

– Не е приключен, по дяволите. Няма да оставя това нещо така! Докато тия копелета са се тъпкали, ние сме гладували! Ами че те заслужават да бъдат разкъсани. Настоявам…

Гласът на Смедли-Тейлър надви истерията му.

– Млъкнете, Грей! Вие не можете да настоявате за нищо. Въпросът е приключен. – Той въздъхна дълбоко, взе от бюрото лист хартия и рече: – Това е служебното ви досие.

Днес вписах нещо вътре. Ще ви го прочета: „Изказвам специална похвала на лейтенант Грей за работата му като началник на лагерната полиция. Той изпълнява задълженията си отлично. Препоръчвам да бъде повишен в чин капитан.“ – Полковникът вдигна поглед от листа. – Смятам да изпратя това на коменданта на лагера още днес и ще предложа повишението ви да се зачита от днешна дата. – Той се усмихна: – Вие, разбира се, знаете, че той има пълномощия да повишава в звание. Честито, капитан Грей. Заслужихте го! – И полковникът протегна ръка.

Но Грей не я пое. Той само го изгледа, изгледа и листа и проумя.

– Ах ти, мръсен негоднико! Ти искаш да ме купиш. Ти си също като… може би ти също си ял от оня ориз. Ах, лайно, мръсно лайно…

– Дръж си езика, нагъл простак! Застани мирно! Казах – застани мирно!

– И вие сте комбина с тях, но аз няма да оставя никой да се измъкне току-тъй – изкрещя Грей, грабна теглилката от бюрото и се дръпна към вратата. – За вас нищо не мога да докажа засега, но срещу тях имам доказателства. Тая теглилка…

– Какво й е на теглилката?

Цяла вечност мина, докато Грей се сети да я погледне отдолу. Там нямаше никаква дупка.

– Питам те какво й е на теглилката? – „Тъп глупак! – с презрение си помисли Смедли-Тейлър, докато наблюдаваше как Грей оглежда металния цилиндър. – Какъв глупак! Мога да ги въртя на малкия си пръст такива като него.“

– Това не е теглилката, която ви дадох – успя да промълви накрая Грей. – Не е същата. Не е онази.

– Грешите. Същата е – невъзмутимо отвърна полковникът. После продължи, благ и загрижен: – Виж, Грей, ти си млад човек. Разбрах, че като свърши войната, искаш да останеш в армията, това е хубаво. На нас ни трябват способни и работливи офицери. Редовната армия дава чудесни възможности. По това спор няма. Полковник Самсън също ми е говорил колко много те цени. Както знаеш, той ми е приятел. Сигурен съм, че ще го убедя да подкрепи моята препоръка да останеш на редовна служба в армията. Ти просто си изнервен и това е разбираемо. Времената сега са ужасни. Мисля, че ще е най-добре да приключим с онзи въпрос дотук. Би било неразумно да раздухваме скандал в лагера. Крайно неразумно. Сигурен съм, че разбираш съображенията ми. – Той млъкна, изпълнен с презрение. После, точно в най-подходящия миг – беше специалист в тези неща, – допълни: – Съгласен ли си да изпратя препоръката за повишение на коменданта?

Грей бавно се обърна към листа хартия и го изгледа с ужас. Знаеше, че полковникът може да дава, може и да лишава, и както можеше да дава и лишава, така можеше и да унищожава. Разбира се, че е победен. Напълно победен. Опита се да каже нещо, но отчаянието му бе тъй безгранично, че не успя да отрони ни дума. Затова само кимна с глава и чу Смедли-Тейлър да казва:

– Добре, можеш да смяташ, че си получил чин капитан. Сигурен съм, че моята препоръка и тази на полковник Самсън ще са достатъчни за оставането ти в армията след войната.

Грей осъзна, че излиза от стаята и поема към бараката, че освобождава дежурния полицай, без да го е грижа, че онзи го гледа, сякаш вижда собствената си смърт. Когато остана сам, затвори вратата и седна на леглото в килията. Изведнъж отчаянието го задави и той заплака.

Разсипан.

Смазан.

Сълзи мокреха ръцете и лицето му. Духът му се мяташе в ужас, залюлян на ръба на небитието, а после се зарея в безкрайността…

Когато дойде на себе си, лежеше на носилка, прикрепяна от двама от неговите хора. Отпред куцукаше доктор Кенеди. Разбра, че умира, но му беше все едно. После видя Царя, изправен до пътеката, вперил поглед в него. Забеляза добре лъснатите му обувки, ръба на панталоните, купешката цигара, охраненото му лице. И си спомни, че го чака още една работа. Не можеше да умре сега. Не биваше да умре, докато Царя продължава да ходи с ръб на панталоните, с лъснати обувки и с пълен корем. Нямаше право да умре, преди да го пипне с диаманта. Не, за нищо на света!

– Това раздаване е последно, че ще вземем да изпуснем представлението – каза Смедли-Тейлър.

– Нямам търпение да видя Шон – обади се Джоунс, докато нареждаше картите си. – Две кари – обяви доволен той.

– Дяволски късмет имаш – изруга Селърс. – Две пики.

– Пас.

– И на него късметът му изневерява понякога – леко се подсмихна Смедли-Тейлър. Гранитните му очи бяха приковани в Джоунс. – Днес си се държал доста глупаво.

– Просто лош късмет.

– Лошият късмет не е извинение – отвърна Смедли-Тейлър, изучавайки картите си. – Трябвало е да внимаваш. Проявил си небрежност.

– Казах, че съжалявам. Мислиш, не ми е ясно, че сглупих? Това никога няма да се повтори. Никога. Досега не съм си представял какво значи да изпаднеш в паника.

– Две без коз. – Смедли-Тейлър се усмихна на Селърс. Ще ни стигне за робер. – После отново се обърна към Джоунс: – Дадох препоръка да те замести Самсън. Ти имаш нужда от почивка. Това ще отклони Грей от следата. А, да, сержант Донован ще бъде интендант. – Той се изсмя. – Жалко, че ще трябва да сменим системата, но нищо. Ще намираме някаква работа на Грей, когато използуваме фалшивите теглилки. – Той хвърли поглед на Селърс. – Това ще е твоя грижа.

– Добре.

– А между другото глобих Марлоу една месечна заплата. Той е в твоята барака, нали?

– Да – отвърна Селърс.

– Леко му се размина, но той е добро момче, от добро семейство. Не е като тоя простак Грей. Боже господи, какво нахалство! Да си мисли, че ще го препоръчам за постоянна служба. Армията няма нужда от такава измет. Ще получи постоянна служба само през трупа ми.

– Напълно си прав – мрачно каза Селърс. – Но Марлоу е трябвало да го глобиш с тримесечна заплата. Той може да си го позволи. Оня мръсен американец е омотал в мрежите си целия лагер.

– Засега – изсумтя Смедли-Тейлър и се загледа отново в картите си, като се опита да прикрие направената грешка.

– Да не си му намерил слабото място? – внимателно попита Джоунс. После добави: – Три кари.

– Дявол те взел – изруга Селърс. – Четири пики.

– Пак.

– Шест пики – обади се Смедли-Тейлър.

– Наистина ли си му намерил цаката на американеца? – отново попита Джоунс.

Лицето на полковник Смедли-Тейлър остана безизразно. Той знаеше за пръстена с диаманта и бе чул, че сделката е направена и скоро пръстенът ще смени притежателя си. А когато парите пристигнат в лагера, да, за тогава имаше план добре подготвен план, сигурен, свой план как да ги вземе, затова той само изсумтя, усмихна се тънко и рече, без да се церемони:

– И да съм му я намерил, в никакъв случай не бих ти казал. На тебе не може да ти се има доверие.

Когато той се усмихна, всички останали се усмихнаха с облекчение.

Питър Марлоу и Ларкин се присъединиха към потока мъже, отправили се към летния театър. Прожекторите на сцената вече бяха включени и луната грееше. Театърът събираше две хиляди души. Седалките, разположени ветрилообразно пред сцената, бяха направени от дъски, заковани върху пънове от кокосови палми. Пиесите се играеха най-малко пет пъти, така че всеки в лагера да ги гледа поне веднъж. Билетите се раздаваха чрез жребий и цените винаги бяха високи. Повечето редове бяха вече попълнени. Изключение правеха само най-предните, където обикновено седяха офицерите. Те винаги се настаняваха пред редниците и идваха по-късно. Единствено американците не спазваха това правило.

– Ей, вие двамата – провикна се Царя, искате ли да дойдете при нас? – Той седеше на едно от най-хубавите места – до средната пътека.

– С удоволствие, но нали знаеш… – неловко отвърна Питър Марлоу.

– Ясно. Е, ще се видим после.

Питър Марлоу погледна Ларкин и разбра, че и според него не е редно да не седнеш при приятелите си, щом ти се иска. В същото време обаче не беше редно и да седнеш.

– Искаш ли да останем тук, полковник? – прехвърли той топката, презирайки се за това, което правеше.

– Защо не? – отвърна Ларкин.

Седнаха, силно смутени и с ясното чувство, че се отделят от другите, че ги сподирят учудени погледи.

– Хей, полковник! – наведе се към тях Бръф, сбърчил лице в усмивка. – Ще си изпатите здравата. Нарушаване на дисциплината и тем подобни.

– Щом искам да седя тук, ще седя тук, и толкоз – отвърна Ларкин, но вече съжаляваше, че се е съгласил с такава готовност.

– Как вървят работите, Питър? – попита Царя.

– Добре, благодаря.

Питър Марлоу се опита да преодолее смущението си. Струваше му се, че всички го гледат. Още не беше казал на Царя за продажбата на писалката. Просто не беше останало време – нали го разпитва Смедли-Тейлър, пък и оная кавга с Грей…

– Добър вечер, Марлоу.

Вдигна поглед и трепна, щом видя Смедли-Тейлър. Очите на полковника бяха като кремък.

– Добър вечер, сър – отвърна той. „О, боже, само това ми липсваше!“ Когато по пътеката мина комендантът на лагера и седна най-отпред, оживлението внезапно нарасна. Светлините угаснаха. Завесата се вдигна и на сцената се появи лагерният квинтет. В средата стоеше Фил, ръководителят им.

Аплодисменти.

– Добре дошли – започна Фил. – Тази вечер ще ви представим новата пиеса на Франк Париш, озаглавена „Любовен триъгълник“. Действието се развива в Лондон, преди войната. Ролите изпълняват Франк Париш, Брод Родрик и единственият и незаменим Шон Дженисън…

Бурни овации. Подвиквания. Подсвирквания. Викове „Къде е Шон?“, „Каква война?“, „Ах, мръсницата!“, „Хайде, давайте!“, „Искаме Шон!“. Фил отмери първия такт със замах и увертюрата започна. Питър Марлоу се поуспокои малко.

И тогава стана нещо ужасно.

Изневиделица до Царя се озова Дайно и настойчиво му прошепна нещо. „Къде?“ попита Царя и Питър Марлоу го чу. А след малко: „Добре, Дайно. Бягай сега обратно в бараката.“ Царя се наведе към него.

– Трябва да изчезваме, Питър. Един човек иска да ни види.

„О, боже, мой! Шагата! Ами сега?“ – Не можем да станем току-тъй и да излезем – притеснен отвърна Питър Марлоу.

– Защо пък не? Хванало ни е разстройство. Хайде! – Царя вече бе поел по пътеката между редовете. Сякаш гол под учудените погледи, Питър Марлоу, забърза след него.

Намериха Шагата в сянката зад сцената. Той също бе притеснен.

– Моля те, извини лошото ми възпитание, задето изпратих да те извикат внезапно, но се случи беда. Една от джонките на нашия общ приятел е била заловена и сега досадната полиция го подлага на разпит за контрабанда. – Без пушката си Шагата се чувстваше безпомощен и знаеше, че ако го хванат в лагера, когато не е в караул, ще го хвърлят в килията без прозорци за три седмици. – Помислих си, че ако разпитват нашия приятел много жестоко, той може да ни издаде.

– Лоша работа! – възкликна Царя.

С разтреперана ръка той прие предложената от Шагата цигара и тримата се дръпнаха още по-дълбоко в сянката.

– Надявам се, че ти, като човек с опит, ще имаш план как да се измъкнем – бързо продължи Шагата.

– Намерил на кого да се надява! – подметна Царя. Умът му трескаво препускаше напред-назад и даваше все един и същи отговор: „Чакай и трепери!“ – Питър, питай го дали Чен Сан е бил в лодката, когато са я заловили.

– Казва, че не.

Царя си отдъхна.

– Тогава може би Чен Сан ще успее да се измъкне! – Помисли още малко, после рече: – Единственото нещо, което можем да направим, е да изчакаме. Кажи му да не се паникьосва, ами да държи връзка по някакъв начин с Чен Сан и да разбере дали е проговорил. Ако проклетникът се изпусне, да ни прати вест.

Питър Марлоу преведе.

Шагата засмука въздух през зъби.

– Учуден съм, че вие двамата сте толкова спокойни. Аз треперя от страх, защото хванат ли ме, ще имам късмет, ако направо ме разстрелят. Ще направя както казвате. Ако ви хванат, моля ви, опитайте се да не ме намесвате. И аз ще се опитам да сторя същото. – Той рязко извърна глава при едно тихо, предупредително изсвирване. – Трябва да тръгвам. Ако всичко е наред, ще се придържаме към плана. – Шагата припряно пъхна пакета цигари в ръката на Питър Марлоу. – Не знам за вас и вашите богове, но аз непременно ще се моля на моите, дълго и горещо, за наше общо добро.

И той изчезна.

– Ами ако Чен Сан не издържи? – попита Питър Марлоу – стомахът му се бе свил на топка. – Какво ще правим тогава?

– Ще се чупим. – С разтреперани ръце Царя запали втора цигара и се подпря о стената на театъра, плътно потънал в сянката. – Все по-добре, отколкото Утръм Роуд.

Зад гърба им увертюрата заглъхна сред аплодисменти, одобрителни викове и смях. Но те не ги чуваха.

Родрик стоеше зад кулисите, вперил сърдит поглед в сценичните работници, които подреждаха декорите за пиесата, подканяше ги да побързат, хокаше ги.

– Майоре – приближи се до него Майк, – Шон пак го прихванаха бесните. Очите му ще изтекат от плач.

– О, небеса, какво се е случило пък сега? Преди малко нищо му нямаше – избухна Родрик.

– Не знам – унило отвърна Майк.

Родрик изруга още един път и хукна по стълбите. Като стигна пред гримьорната, той почука нервно на вратата.

– Шон, аз съм. Може ли да вляза?

Отвътре се чуваха сподавени ридания.

– Не! Махни се. Няма да играя. Не мога.

– Шон, не се тревожи. Ти просто си преуморен, това е всичко. Виж…

– Махни се! Остави ме на мира! – истерично изкрещя Шон отвътре. – Няма да играя!

Родрик се опита да отвори, но вратата беше заключена. Той се втурна обратно към сцената.

– Франк!

– Какво искаш?

Плувнал в пот и страшно ядосан, Франк се бе покачил на стълба да поправя един прожектор, който не работеше.

– Слез долу! Трябва нещо да ти кажа…

– Не виждаш ли, че съм зает, по дяволите? Свърши го сам, каквото и да е – сопна се той. – Всичко мене чака, а аз тепърва трябва да се преобличам и още не съм си сложил грим! – Франк вдигна поглед нагоре: – Пробвай другите ключове, Дънкан. Хайде, човече, побързай!

Иззад завесата до Родрик достигаше все по-засилващият се хор от нетърпеливи подсвирквания. „Какво да правя сега!“ – обезумял се питаше той. Хукна обратно към гримьорната. Тогава видя Питър Марлоу и Царя до страничния вход и изтича надолу при тях.

– Марлоу! Трябва да ми помогнеш!

– Защо, какво има?

– Шон нещо се е разкапал – едва си пое дъх Родрик. – Отказва да играе. Би ли говорил с него? Моля те! Аз нищо не мога да направя. Моля те! Говори с него. Много те моля!

– Знаеш, че…

– Няма да ти отнеме много време… – прекъсна го Родрик. Ти си последната ми надежда. Моля те! От няколко седмици се безпокоя за Шон. Ролята му е трудна дори и за жена, да не говорим… – Той спря насред изречението, после отчаяно продължи: – Моля те, Марлоу, страхувам се за него. Ще ни направиш голяма услуга.

Питър Марлоу се замисли.

– Добре.

– Не знам как да ти благодаря, приятелю!

Родрик изтри потта от челото си и се запровира сред сновящите насам-натам хора към задната част на театъра. Питър Марлоу го следваше явно притеснен. Царя вървеше зад тях разсеяно – умът му все още бе зает с въпроса къде, кога и как да стане бягството.

Спряха пред вратата в малкия коридор и Питър Марлоу почука плахо.

– Аз съм – Питър. Може ли да вляза?

Шон се надигна – сълзите браздяха грима му – и отключи вратата. Питър Марлоу колебливо влезе. Шон заключи отново.

– Питър, не мога да играя. Дойде ми до гуша. Не мога повече! – безпомощно рече той. – Не мога да се преструвам повече, не мога. Изгубен съм, разбираш ли, изгубен съм! Господ да ми е на помощ! – Той зарови лице в шепи. – Какво да правя? Не мога да търпя това нито миг повече. Аз съм едно нищо! Нищо!

– Успокой се, Шон, приятелю – каза Питър Марлоу, обзет от жалост. – Не се измъчвай. Ти си толкова необходим тук. Ако трябва да говорим искрено, ти си най-необходимият човек в лагера.

– Искам да умра.

– Това, е най-лесното.

Шон обърна лице към него.

– Погледни ме, Питър! Кой съм аз? Какво, за бога, съм аз?

Пряко волята си Питър Марлоу видя пред себе си една жена – трогателна, разкъсвана от мъка. Носеше бяла пола, обувки с високи токове, дългите й крака се очертаваха в найлоновите чорапи, блузата издаваше закръглеността на гърдите.

– Ти си жена, Шон – рече той безпомощно. – Един господ знае как и защо, но ти си жена.

И в този миг целият ужас, самопрезрението и мъката напуснаха Шон.

– Благодаря ти, Питър – рече той. – От цялото си сърце ти благодаря.

На вратата тихо се почука.

– Остават само две минути – чу се разтревоженият глас на Франк. – Може ли да вляза?

– Секунда. – Шон отиде до тоалетката, напудри следите от сълзи по лицето си, пооправи тук-таме грима си и се огледа. – Влез, Франк.

При вида на Шон, Франк както винаги отстъпи смаян.

– Изглеждаш чудесно! – каза той. – Добре ли си?

– Да. Май нещо се изложих преди малко. Извинявай.

– Просто си преуморен – рече Франк, прикривайки тревогата си. После погледна към Питър Марлоу: – Здравей, радвам се да те видя.

– И аз.

– Хайде, приготвяй се, Франк – подсети го Шон. – Вече съм по-добре.

Франк усети как кокетната усмивка на Шон сгря нещо дълбоко в сърцето му и по навик поде играта, която двамата с Родрик бяха започнали преди три години, но оттогава горчиво съжаляваха за това.

– Ще бъдеш прекрасна, Бети. Гордея се с теб. – Той прегърна Шон. – Хайде, представлението започва след минута. Пък и аз трябва да се приготвя. – И излезе.

– То и аз е най-добре да си ида вече на мястото – каза Питър Марлоу.

– Както искаш – отвърна Шон, но мислите му бяха съвсем другаде.

Последно оглеждане на грима и Шон вече чакаше зад кулисите да му подадат познатата реплика, завладян от неизбежната смесица от ужас и екстаз. След това пристъпи на сцената и чудото стана.

Аплодисменти, смайване, желание – всичко това се изля върху Бети, – очите я следяха как сяда и кръстосва крака, как ходи и говори, очите я докосваха, обгръщаха, опипваха. И Шон се превърна в това, което очите виждаха в него.

– Каква е тази история с „Бети“, майоре? – попита Питър Марлоу, докато той, Царя и Родрик стряха зад кулисите.

– Ами част от цялата каша – тъжно обясни Родрик. – Това е името на героинята, която Шон играе в момента. Ние, Франк и аз, винаги го наричаме по името на героинята, която играе.

– Защо? – попита Царя.

– За да му помогнем да се превъплъти по-лесно в ролята. – Родрик хвърли поглед към сцената да види дали не идва време за неговото появяване. – Всичко започна на шега – горчиво продължи той, – а постепенно се превърна в ужасна истина. Ние създадохме тази… тази жена. Ние сме отговорни за всичко това.

– Как така? – попита Питър Марлоу.

– Ами спомняте ли си какъв ужас беше на Ява? – Родрик впери очи в Царя. – Понеже преди войната бях актьор, натовариха ме аз да организирам представления за пленниците. – Погледът му се стрелна към сцената. – Освен мен, Франк бе единственият професионалист в лагера и ние двамата започнахме да подготвяме театрален спектакъл. Като дойде време да се набира съставът, естествено, трябваха хора и за женските роли. Никой не искаше да играе жена доброволно, затова от командването определиха двама-трима насила. Един от тях бе Шон. Той страшно негодуваше, но нали знаете колко упорити могат да бъдат висшите офицери! „Все някой трябва да играе женските роли – казаха те. – Ти си съвсем млад и лесно ще минеш за момиче. Бръснеш се не повече от веднъж седмично. Какво лошо има – само обличаш женски дрехи за час-два, и толкова. Помисли си колко са необходими представленията за духа на хората!“ Шон беснееше, ругаеше и се молеше, но нищо не помогна. Тогава дойде при мен и ме помоли да не го вземам в състава. И тъй като няма смисъл да се работи с хора, които не желаят да се занимават с нещо, опитах се да го освободя от трупата. „Вижте – подхвърлих аз на шефовете, – актьорската игра изисква голямо психическо напрежение…“ – „Глупости – казаха те. – Какво толкова трудно има в това?“ – „Ами фактът, че той играе женска роля, може да го извади от равновесие. Ако е предразположен към…“ – не отстъпвах аз. „Абсолютни глупости! Вие, театралите, все нещо ще измислите. Какво му е на сержант Дженисън? Абсурд! Нищо му няма! Толкова добър пилот. Вижте какво, майоре, край на този разговор. Ние ви нареждаме да го вземете и той получава заповед да играе!“ И така, Франк и аз се опитахме да го успокоим, но той се закле, че ще бъде най-лошата актриса на света и че ще направи всичко възможно да го изхвърлят още след първото провалено представление. Казахме му, че на нас ни е все едно. Първото представление наистина беше ужасно. Но след това той като че ли взе да свиква. За негово учудване играта дори взе да му харесва. И тогава започнахме истинската работа. Така поне имахме с какво да се занимаваме – не мислехме за отвратителната храна и за отвратителния лагер. Учехме го как говорят жените, как ходят, как седят и пушат, как пият, как се обличат и дори как мислят. После, за да му дадем възможност да се усъвършенства, започнахме тази игра. Винаги когато бяхме в театъра, ставахме при влизането му, подавахме му стол, държахме се с него като с истинска жена. Отначало бе вълнуващо да поддържаме илюзията, да се грижим никога да не го виждат, като се съблича или облича, да се грижим дрехите му и да прикриват, и да загатват. Дори получихме специално разрешение да има отделна стая. Със собствен душ. После изведнъж вече нямаше нужда да го учим. На сцената той бе съвършена жена. След това малко по малко женското у него взе да надделява и извън сцената, само че ние не обърнахме внимание. По онова време Шон си бе пуснал доста дълга коса – перуките, които имахме, бяха боклук. После започна да носи женски дрехи непрекъснато. Една нощ някой се опита да го изнасили.