Текст книги "Цар Плъх"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 26 страниц)

Ароматът се разнесе из бараката и постави на изпитание онези, които все още бяха будни.

– Ох, божичко! – неволно изпъшка Макс.

– Какво има, Макс? – попита Царя. – Не можеш ли да заспиш?

– Не, сума ти неща ми се въртят из главата. Като си помисля що пари ще цунем от тоя тютюнец…

Текс се размърда неспокойно, завладян от уханието.

– Тоя мирис ми напомня за сондата.

– Откъде-накъде пък за сондата? – учуди се Царя.

– На сондата е най-хубаво сутрин. След дългата нощна смяна на кулата, както си изпотен, сядаш с приятелчетата призори, а чайникът още пуска пара. Кафето е горещо и дими и хем е сладко, хем е малко горчиво. А ти си пиеш и гледаш през лабиринта от сонди как слънцето изгрява над Тексас. – Последва дълга въздишка. – Това се казва живот.

– Никога не съм бил в Тексас – рече Царя. – Къде ли не съм ходил, но в Тексас не съм бил.

– Рай е там, рай!

– Искаш ли кафе?

– Как да не искам! – Текс бе вече до него с чаша в ръка. Царя си наля втори път. После сипа на Текс половин чаша.

– Макс?

Макс също получи половин чаша кафе, бързо го изгълта и прибра кафеника с утайката.

– Ще го измия сутринта – рече той.

– Добре. Лека нощ, момчета!

Царя се пъхна под мрежата, натика я здраво под дюшека и изпъна. След това се отпусна блажено между чаршафите. Макс сипа вода на утайката и я остави до леглото си да кисне. Царя го видя и се досети, че Макс ще я свари повторно за закуска. Той лично не понасяше два пъти варено кафе – ставаше прекалено горчиво, но момчетата го харесваха. „Щом иска да го вари пак, добре“ – рече си Царя с благосклонна усмивка. Поначало не обичаше разточителството.

Той затвори очи и отново се замисли за диаманта. След като най-сетне бе открил не само у кого е, но и средство да го получи, ето, че за късмет попадна на Питър Марлоу и веднага му хрумна как да уреди цялата невероятно сложна сделка.

„Опознаеш ли веднъж човека – доволно разсъждаваше Царя, – разбереш ли къде му е ахилесовата пета, научаваш как да го използваш, как да го впрегнеш да работи за тебе.“ Да, предчувствието, което го бе завладяло, когато видя за първи път Питър Марлоу да бъбри с малаеца, седнал в праха край пътеката, не го бе излъгало. Предчувствието никога не го лъжеше.

Царя отново си спомни разговора с Питър Марлоу след вечерна проверка и усети как го обзема треската на нетърпението.

– В тая скапана дупка никога нищо не се случва – невинно бе подметнал той, докато двамата седяха пред бараката под безлунното небе.

– Така е – съгласи се Питър Марлоу. – Ужасна скука. Всички дни до болка си приличат. Просто да полудееш.

Царя кимна. Смачка един комар. После каза:

– Познавам един, дето си създава разни развлечения. А има ли за него, защо да няма и за други?

– И какво прави?

– Излиза през оградата. И то нощем.

– Боже мой! Ами че той направо не е с всичкия си. Явно си търси белята.

Царя забеляза пламъчето в очите му, но си замълча.

– Защо го прави? – попита след малко Питър Марлоу.

– Ей, тъй, заради тръпката.

– Искаш да кажеш просто за удоволствие.

Царя кимна.

Англичанинът леко подсвирна, сетне каза:

– Не бих имал смелост да го направя.

– Понякога ходи до селото.

Питър Марлоу се загледа отвъд телената ограда и си представи селото, за което всички в Чанги знаеха, че се намира на три мили от лагера. Веднъж бе отишъл в килията на най-горния етаж на затвора и се бе вдигнал на ръце до мъничкия зарешетен прозорец. Далеч наоколо се простираше джунглата, а зад нея, на самия бряг, се гушеше селцето. В морето се виждаха рибарски лодки и множество вражески военни кораби, пръснати като островчета върху стъклената повърхност на залива. Той дълго остана така – увиснал на решетките и загледан навън, замаян от близостта на морето, – докато накрая ръцете му отмаляха. Реши, че ще си почине малко, а после пак ще погледне през прозореца. Но не погледна. Болката бе твърде силна. Цял живот беше живял край морето и без него се чувстваше загубен. Сега то отново бе наблизо, но си оставаше все така недосегаемо.

– Доста е опасно да се довериш на толкова хора – отбеляза Питър Марлоу.

– Зависи дали ги познаваш.

– Е, да, вярно е. Тоя човек наистина ли ходи в селото?

– Така разправя.

– Дори Сюлейман не би се решил на подобно нещо.

– Кой?

– Сюлейман. Малаецът, с когото говорех днес следобед.

– Като че беше преди година – каза Царя.

– И на мен така ми се струва.

– Какво търси човек като Сюлейман в тая дупка, по дяволите? Защо не е духнал след края на войната?

– Хванали го на Ява. Събирал каучук в плантацията на Мак. Мак е единият от моята група. Та частта на Мак, Малайския полк, ги прехвърлили от Сингапур на Ява. Като свършила войната, Сюлейман трябвало да остане с другите пленници.

– Глупости, можел е да хлътне сред навалицата. Такива като него с лопата да ги ринеш там.

– Местните биха го разпознали на секундата и най-вероятно са щели да го предадат.

– Ами тия приказки за взаимопомощта… това де, „Азия за азиатците“ и тям подобни?

– Празни лозунги и нищо повече. Яванците също не спечелиха кой знае какво от цялата работа. Не се ли подчиняваха, и за тях нямаше прошка.

– Не те разбирам.

– През четирийсет и втора есента попаднах в един лагер край Бендунг – обясни Питър Марлоу. – Намираше се в планинската част на Ява, насред острова. По това време при нас имаше много индонезийци и немалко яванци – все от холандската армия. Естествено, пленничеството тежеше най-много на яванците, защото повечето от тях бяха от Бандунг, а жените и децата им живееха отвъд телената ограда. Беше им станало навик да прескачат до вкъщи за през нощта, а преди изгрев се прибираха. Лагерът не се охраняваше кой знае колко, затова не им беше трудно. За нас, европейците, обаче излизането криеше много опасности, защото яванците веднага те предаваха на японците и човек направо си отиваше. Един ден японците разпространиха заповед, че когото хванат извън лагера, ще бъде разстрелян. Естествено, яванците решиха, че това не се отнася за тях – бяха им казали, че след седмица-две, тъй или иначе, ще ги пуснат. Една сутрин хванаха седмина. На другия ден ни строиха навън – до последния човек. Изправиха яванците до стената и ги разстреляха. Ей тъй, пред очите ни. Погребаха седемте трупа с военни почести – там, където паднаха. После японците направиха градинка около гробовете: засадиха цветя, сложиха бяла ограда околовръст и надпис на малайски, японски и английски: „Те умряха за родината си“.

– Шегуваш ли се?

– Говоря ти сериозно. Най-смешното беше, че на гроба японците поставиха почетен караул. И от този ден нататък всеки японски часови, всеки офицер, който минаваше покрай „могилата“, отдаваше чест. Абсолютно всеки. А в същото време, зададеше ли се най-прост японски войник, военнопленниците бяха длъжни да станат и да се поклонят. Забавиш ли се само миг, получаваш приклад по главата.

– Вижда ми се безсмислено… Това с градинката и козируването де.

– На теб може, но не и на тях. Такова е азиатското мислене. За тях това е напълно естествено.

– Как не. Напълно естествено!

– Затова не ги обичам – замислено продължи Питър Марлоу. – Страхувам се от тях, защото човек не може да ги разбере. Никога не си сигурен как ще реагират, никога.

– Не ги чаткам аз тия работи. Но иначе знаят цената на парата и в повечето случаи можеш да им имаш доверие.

– Виж, от това пък аз не разбирам – засмя се Питър Марлоу. – А, и още една случка, която видях със собствените си очи. В друг лагер на Ява – там все ни местеха, не беше като тука – но пак близо до Бандунг. Имаше там един от охраната – японец, но минаваше за по-свестен, защото не налиташе на бой за щяло и нещяло като другите. Та тоя японец – ние му викахме Слънчо, понеже винаги се усмихваше – много обичаше кучета и като обикаляше из лагера, около него все се въртяха по пет-шест песа. Любимката му беше една овчарка. Един ден тя роди кученца – най-сладките същества, които можеш да си представиш, и Слънчо място не можеше да си намери от радост, дресираше кученцата, галеше ги и си играеше с тях. Като проходиха, направи им каишки от канап и непрекъснато ги водеше със себе си из лагера. Веднъж пак бе помъкнал нанякъде кученцата, ама едно от тях все гледаше да приседне – нали ги знаеш палетата, бързо се уморяват. Слънчо го потътри малко по земята, след това го дръпна по-рязко. Кучето изквича, но се запъна на място. – Питър Марлоу замълча и си сви цигара. После продължи: – Тогава оня хвана здраво канапа и започна да върти палето над главата си. Завъртя го десетина пъти и все се смееше, сякаш бе измислил страхотна шега. Когато квичащото куче набра инерция, Слънчо го завъртя още веднъж и пусна канапа. Палето отхвърча най-малко на двайсетина метра във въздуха и като падна на спечената земя, се пръсна като зрял домат.

– Мръсно копеле!

Питър Марлоу изчака малко и продължи:

– Слънчо отиде до палето, разгледа го и избухна в сълзи. Един от нашите взе лопата и зарови останките, а японецът през цялото време си скубеше косите от мъка. Като изравниха гробчето, оня си избърса сълзите, даде на пленника пакет цигари, руга го известно време, смуши го ядосан с приклада в слабините, после се поклони пред гроба, поклони се на този, когото удари, и се отдалечи с другите кучета засмян и щастлив.

Царя бавно поклати глава:

– Може просто да е бил луд. Сифилистик.

– Не, в ред си беше. Японците се държат като деца, но имат духа и силата на мъже. Просто гледат на света с очите на дете. За нас тяхната гледна точка е неясна… и неестествена.

– Разправят, че било доста кофти на Ява след капитулацията – каза Царя, колкото да продължи разговора, защото му бе трябвал почти час, за да предразположи Питър Марлоу към по-голяма откровеност.

– Да, в известен смисъл. Макар че тогава в Сингапур имаше над стохилядна наша армия и японците трябваше да внимават. Командването все още действуваше, а някои части бяха съвсем непокътнати. Японците влагаха всичките си сили в настъплението към Австралия и не се интересуваха много-много от нас. Гледаха само да не им създаваме главоболия и да поддържаме реда в лагерите. Така беше и на Суматра, и на Ява за известно време. Искаха да атакуват и да завземат Австралия, а после щяха да ни изпратят всичките на работа там като роби.

– Глупости!

– Съвсем сериозно! Каза ми го един техен офицер, като ме хванаха. Но когато офанзивата им беше спряна още в Нова Гвинея, започнаха да си разчистват сметките. На Ява пленниците бяхме сравнително малко и ония знаеха, че могат да си позволяват всякакви грубости. Заявиха ни, че ние, офицерите, сме изгубили военната си чест, щом сме се оставили да ни пленят, затова нямало да ни смятат за военнопленници. Остригаха ни и ни забраниха да носим офицерски отличителни знаци. После малко по малко ни оставиха пак да „станем“ офицери, макар че не ни позволиха отново да си пуснем коси. – Питър Марлоу се усмихна и попита: – А ти как попадна тук?

– Обичайната идиотия. Бях в една група за строеж на самолетни писти във Филипините и трябваше да се измитаме оттам светкавично. Първият кораб, който ни попадна, беше за тук и ние се качихме. Мислехме, че в Сингапур ще сме на сигурно място. Докато пристигнем, японците вече бяха превзели Джохор. Настана една паника, не е за разправяне, и всички се натовариха на последния кораб. Аз обаче реших, че рискът е прекалено голям и останах. Кораба го потопиха в открито море. Оказах се по-хитър и ето ме тук, седя си жив и здрав. Само глупаците се оставят да ги убият.

– Аз лично не бих проявил благоразумието да остана, след като имам възможност да замина – каза Питър Марлоу.

– Човек трябва да си пази кожата, Питър. На другите не им пука.

Питър Марлоу дълго мисли върху думите му. В нощта се носеха откъслеци от разговори, чуваха се гневни гласове, шепот, кръжаха вечните облаци комари, някъде отдалеч долиташе печалният зов на корабните сирени. Откроени на фона на тъмното небе, палмите прошумоляваха. Мъртъв клон се откърши от короната на едно дърво и се строполи върху храсталака отдолу.

Питър Марлоу пръв наруши мълчанието:

– Тоя твой приятел… наистина ли ходи до селото?

Царя го погледна в очите.

– Искаш ли да дойдеш, като отивам другия път? – тихо попита той.

Питър Марлоу леко се усмихна:

– Да.

С внезапна сила край ухото на Царя забръмча комар. Той скочи, напипа фенерчето и огледа мрежата. Не след дълго комарът кацна. Царя ловко го смачка. После внимателно провери мрежата и като се убеди, че няма дупки, отново си легна. След миг всички мисли го напуснаха. Сънят дойде бързо и леко.

Питър Марлоу лежеше буден на леглото и от време на време почесваше нахапаното си от дървеници тяло. Думите на Царя бяха съживили миналото. Спомни си кораба, който преди години го бе докарал заедно с Мак и Ларкин от Ява…

Японците бяха наредили на коменданта на Бандунг, един от многото лагери в Ява, да осигури хиляда души работна ръка. Отначало щяха да ги пратят за две седмици в един съседен лагер и да им отпуснат двойни дажби храна, дори цигари. Едва след това трябваше да ги прехвърлят на другото място, където условията за работа били добри.

Много от хората сами пожелаха да отидат заради двете седмици в междинния лагер. На някои просто наредиха. Тях тримата ги записа като доброволци Мак.

– Нищо не се знае, братлета – защити се той, когато Ларкин и Питър го наругаха. – Ако се доберем до някое островче, все нещо ще измислим – двамата с Питър знаем езика. Пък и по-лошо от тука няма да е.

Така че накрая предпочетоха неизвестното зло пред известното.

Щяха да пътуват с малък търговски параход. На кея около мостчето бе струпана многобройна охрана, сред която се виждаха и двама японци в бели дрехи и с бели маски на лицето. На гърбовете им висяха големи контейнери, свързани с тънък маркуч към пневматичните пръскачки, които държаха в ръцете си. Задачата им бе да обеззаразяват всички пленници и вещите им, за да не попаднат явански болести на чистия кораб.

В средата на гъмжащия от плъхове и въшки и вонящ на изпражнения тесен трюм имаше неголямо празно пространство с размери шест на шест метра. На стените околовръст, от пода до тавана, бяха закрепени пет дъсчени койки дълбоки три метра и с един метър разстояние помежду им.

Един японски сержант им показа как да сядат на койките с кръстосани крака: петима един зад друг, до тях други петима, до тях още пет. Докато се заемат всички места. Когато се надигнаха отчаяни гласове на протест, сержантът заяви, че японските войници пътуват по същия начин, а щом условията са добри за славната японска армия, значи така ще седи и бялата измет. Дулото на насочения пистолет захвърли първите петима, зинали от ужас, в клаустрофобния мрак, а несекващият прилив на хора в трюма принуди следващите да избягат от блъсканицата върху койките. После те на свой ред биваха избутвани от прииждащите отзад и сядаха – коляно до коляно, хълбок до хълбок, рамо до рамо. Онези, за които не достигна място на койките – около сто души, – стояха зашеметени в нищожния квадрат със страни шест на шест метра и благославяха късмета си, че все пак не са на койките. Товарният люк още не беше пуснат и слънцето успяваше да проникне в трюма.

Сержантът поведе втората група, в която бяха Мак, Ларкин и Питър, към средния трюм и скоро той започна да се пълни по същия начин. Щом влезе в запарения търбух на кораба, Мак изхриптя и припадна. Питър Марлоу и Ларкин го прихванаха и с ругатни и юмруци си запробиваха път сред тълпата обратно към палубата. Един часови се опита да ги върне назад, но Питър Марлоу се разкрещя, после взе да моли, сочейки разкривеното лице на Мак. Часовият сви рамене, кимна с глава към носа и ги остави да минат. С блъскане и ругатни Ларкин и Питър освободиха малко място и сложиха Мак да легне.

– Какво ще правим сега? – попита Питър Марлоу.

– Ще се опитам да намеря лекар – каза Ларкин. Мак го сграбчи за ръката:

– Полковник! – Едва-едва отвори очи той и бързо прошепна: – Нищо ми няма. Просто трябваше да се измъкнем някак си оттам. За бога, въртете се загрижено около мен и не се плашете, ако започна да буйствам.

И тъй двамата се суетяха около Мак, а той крещеше в несвяст, мяташе се и повръщаше водата, която се опитваха да му налеят през стиснатите зъби. Пристъпът утихна едва когато корабът потегли.

По това време дори и палубата бе претъпкана с хора до такава степен, че нямаше достатъчно място, за да седнат всички. Все пак, тъй като постоянно се точеха опашки за нещо – за вода, за ориз, за тоалетните, – всеки успяваше да поседне за малко.

Същата нощ буря подмята кораба цели шест часа. Пленниците в трюма се стараеха да не повръщаха един върху друг, а хората на палубата – да се запазят от потоците вода. На сутринта времето се оправи и до обед слънцето нажежи небосклона. Някой падна зад борда. Пленниците и охраната дълго гледаха от палубата как човекът се дави сред разпенената диря на кораба. След тази случка вече никой не падна зад борда.

На втория ден трима души намериха покой в морето. Няколко японски войници дадоха залп с пушките си, колкото да спазят военния ритуал. Погребението не продължи дълго – опашките чакаха.

Пътуването трая четири дена и пет нощи. За Мак, Ларкин и Питър Марлоу то не донесе нищо особено.

Питър Марлоу лежеше на прогизналия от пот дюшек и копнееше за сън. Но мислите му препускаха необуздано и се лутаха между ужасите на миналото и страховете на бъдещето. Изгаряха го спомени, които бе най-добре да забрави. Поне засега, поне докато е сам. Спомени за нея.

Зората вече бе докоснала хоризонта, когато той най-сетне заспа. Но дори сънят не му донесе облекчение.

Седма глава

Дните монотонно следваха един подир друг и всеки ден приличаше на предходния.

Една нощ Царя потърси Мастърс в лагерната лечебница и го намери да лежи на вмирисаното легло пред бараката, вперил празен поглед в стената.

– Здрасти, Мастърс – каза Царя, след като се убеди, че никой не ги подслушва. – Как се чувстваш?

Мастърс го изгледа продължително, без да го познае.

– Аз ли?

– Ти, ами.

– Не знам – промърмори Мастърс след малко и от устата му се процеди слюнка.

Царя извади табакерата си и напълни с тютюн празната кутия за цигари, оставена на масата до леглото.

– Мастърс – рече той, – благодаря ти за онова нещо.

– За кое нещо?

– Дето ми каза какво си прочел на парчето вестник. Дойдох просто да ти благодаря и да ти дам малко тютюн.

Мастърс напрегна паметта си.

– А, това ли? Не е честно да се дебнем един друг. Кофти човек, полицейски копой!

И умря.

Доктор Кенеди се приближи и с безразличие придърпа грубото одеяло над главата му.

– Приятел ли ти е? – попита той Царя и го изгледа с ледени очи иззад рунтавите си вежди.

– Зависи от гледната точка, сър – учтиво отвърна Царя, после взе тютюна и го сипа обратно в табакерата си – на Мастърс вече не му трябваше.

– Отърва се – каза лекарят. – Поне няма да го боли.

– И така може да се каже, полковник. От какво умря.

– От малодушие.

Лекарят подтисна прозявката си. Зъбите му бяха мръсни и пожълтели, косата провиснала и мазна, а ръцете – розови и безупречно чисти.

– Липсваше му воля за живот, значи.

– И така може да се каже – смръщи се лекарят. – Ти обаче няма да умреш от това.

– Никога, ей богу…

– А тебе какво те прави толкова несломим? – попита доктор Кенеди и в гласа му прозвуча омразата, която изпитваше към това огромно тяло, излъчващо здраве и сила.

– Не ви разбирам… сър.

– Защо на тебе все ти е добре, а на другите – не.

– Ами просто имам късмет – отвърна Царя и понечи да си тръгне, но полковникът го дръпна за ризата.

– Не може да е само късмет, не може. Ти сигурно си дяволът, пратен да ни изкушава. Ти си вампир, мошеник и крадец…

– Вижте какво, никога през живота си не съм крал, нито съм лъгал и няма да търпя такива приказки.

– Тогава кажи как го правиш? Как? Това искам да знам. Не разбираш ли? Ти си отговорът за всички нас. Какъв си – светец или изверг, само това искам да знам.

– Вие не сте с всичкия си – издърпа ръката си Царя.

– Единствено ти можеш да ни помогнеш…

– Помогнете си сами. Аз се грижа за себе си, вие се грижете за вас си. – После изведнъж забеляза, че бялата престилка виси като на закачалка над хлътналия гръден кош на доктор Кенеди и му подаде от пакета цигари: – Ето запалете. Успокоява нервите… сър.

Завъртя се на пети и се отдалечи, потръпвайки. Мразеше болниците, мразеше вонята им, болестите, безсилието на лекарите.

Царя презираше слабите. „Ама и тоя доктор, като го гледам така, май скоро ще опъне петалата – мислеше си той. – Луди като него не изкарват дълго. Също като Мастърс, горкият! Макар че Мастърс не беше за съжаление – просто си беше слаб и не ставаше за нищо. Светът е джунгла – оцеляват силните, а слабите трябва да умрат. Или ти, или другият. То така и трябва. Друг начин няма.“ Доктор Кенеди не откъсваше поглед от цигарите и благославяше късмета си. Запали една и сладкият аромат на никотина се разля по цялото му тяло. После отиде в отделението при Джони Карстеърс, капитан от първи танков полк, който скоро щеше да се раздели с живота.

– Вземи – подаде му той цигарата.

– Ами вие, доктор Кенеди?

– Аз не пуша.

– Блазе ви.

Джони дръпна веднъж, закашля се и изхрачи кръв. Напънът сви червата му и от тях бликна рядка кръв – отдавна не можеше да се задържа.

– Докторе – помоли той, – сложете ми ботушите, моля ви. Трябва да стана.

Кенеди се огледа уморено, без да става от ръба на леглото. Наоколо не се виждаше добре, защото нощем внимателно затулваха светлината и в отделението цареше полумрак.

– Няма никакви ботуши – рече той и впери късогледите си очи в Джони.

– Е, какво да се прави…

– Какви бяха ботушите ти?

Няколко сълзи преляха и се търкулнаха по бузите на Джони:

– Толкова се грижех за тях. Само те ми бяха останали.

– Искаш ли още една цигара?

– Не, още не съм свършил тая – отвърна Джони и безсилно се отпусна в подгизналото легло. – Все пак жалко за ботушите.

Доктор Кенеди въздъхна, свали си обувките, които отдавна бяха останали без връзки, и му ги нахлузи.

– Аз имам други – излъга той, стъпи бос на пода и се изправи – болеше го гърбът.

Джони размърда пръстите на краката си, за да се наслади на усещането от допира до грубата кожа. Опита се да погледне обувките, но не му достигнаха сили.

– Умирам – рече той.

– Да – отвърна полковникът. Навремето – имало ли бе някога такова време наистина? – в такива моменти изваждаше на бял свят цялата си лекарска етика. Но сега нямаше смисъл.

– Всичко е нахалост, нали докторе? Двайсет и две години и после нищо. От нищото пак в нищото.

Лек полъх на вятъра предизвести близостта на утрото.

– Благодаря за обувките – рече Джони. – Винаги се заричах, че обувки ще имам. Човек трябва да има обувки.

И издъхна.

Доктор Кенеди свали обувките от краката му и отново си ги нахлузи.

– Санитар! – провикна се той, като видя един на площадката.

– Да, сър – отзова се бодро Стивън и се запъти към него с ведро изпражнения в ръка.

– Повикай да го отнесат. А, да, и вземете също леглото на сержант Мастърс.

– Няма да смогна с всичко, сър – каза Стивън и остави ведрото на пода. – Трябва да занеса три подлоги на номер десет, двайсет и три и четирийсет и седем. Пък и бедният полковник Хътън хич не е добре. Трябва да му сменя превръзката. – Стивън хвърли поглед към леглото и поклати глава: – Трупове, навсякъде трупове.

– Такава ни е работата, Стивън. След като не можем да направим нищо друго за тях, длъжни сме поне да ги погребем. И колкото по-скоро свършим тая работа, толкова по-добре.

– Така е. Горките момчета!

Стивън въздъхна и кокетно попи потта от челото си с чиста кърпичка. После прибра кърпичката в джоба на бялата си престилка, вдигна ведрото, олюля се под тежестта му и излезе. Когато по-късно се върна със санитарите, те сложиха трупа на носилката и го изнесоха. Стивън смени единственото одеало. След минута пристигна друга носилка и в леглото бе настанен нов пациент.

Доктор Кенеди механично премери пулса му.

– Треската ще избие утре – каза той, – обикновена малария.

– Ясно, докторе – свенливо вдигна поглед Стивън. – Да му дам ли хинин?

– Естествено, че ще му дадеш хинин!

– Извинете, полковник – засегна се Стивън и тръсна глава. – Просто питам. Нали само докторите могат да предписват лекарства.

– Добре, дай му хинин и, за бога, престани да се държиш като жена, дявол да го вземе.

Стивън настръхна и се обърна към пациента, а гривните му издрънкаха.

– Не е справедливо да се отнасяте така с мен, когато правя за болните всичко, което е по силите ми.

Доктор Кенеди щеше да се нахвърли върху него, но точно в този момент в отделението влезе доктор Прудом.

– Добър вечер, полковник.

– Добър вечер! – с благодарност поздрави доктор Кенеди, осъзнавайки, че е глупаво да се заяжда със Стивън. – Всичко наред ли е?

– Да. Може ли да поговорим за малко?

– Разбира се.

Прудом бе дребничък ведър човек с изпъкнали като на гълъб гърди и пожълтели от дългогодишната работа с химикали ръце. Гласът му беше дълбок и мек.

– За днес имаме два апандисита. Единият току-що пристигна в спешното.

– Добре. Ще мина да ги видя, преди да си тръгна.

– Искате ли да оперирате?

Прудом хвърли поглед към далечния край на помещението, където Стивън държеше леген пред един болен, който повръщаше.

– Да, предпочитам да се занимавам с нещо – отвърна Кенеди и също впери очи в тъмния ъгъл. Мътната светлина на електрическата крушка очертаваше стройните крака на Стивън, а тесните къси панталони се бяха впили в хълбоците му.

Усетил погледите им, Стивън се извърна и се усмихна.

– Добър вечер, доктор Прудом.

– Здрасти, Стивън – меко отвърна Прудом и Кенеди с изумление установи, че той все още не откъсва поглед от Стивън.

Прудом се обърна към него и забеляза изумлението и презрението му.

– А, между другото, направих аутопсията на оня, дето го намериха в дупката. Умрял е от задушаване – каза той, за да заглади положението.

– Като извадиш човек, заврян с главата надолу в дупката на клозета, най-вероятно е да е умрял от задушаване.

– Прав сте, докторе – рече Прудом и добави небрежно:

– В смъртния акт написах самоубийство в умопомрачено състояние.

– Идентифицирахте ли трупа?

– Да, да, вчера следобед. Бил от австралийците, някой си редник Гърбъл.

Доктор Кенеди прокара ръце по лицето си.

– Никога не бих се самоубил по такъв ужасен начин.

Прудом кимна и отново извърна поглед към Стивън.

– Естествено, може и да са го натикали в дупката насила.

– Имаше ли някакви следи по тялото?

– Не.

Доктор Кенеди направи усилие да не обръща внимание на странния начин, по който Прудом гледаше Стивън.

– Убийство или самоубийство, все едно – направо е ужасно. Ужасно! Сигурно никога няма да разберем точно как е станало.

– Още вчера, веднага щом го идентифицираха беше проведено негласно разследване. Доколкото разбрах, преди няколко дни го хванали, че краде от дажбите на другите австралийци.

– Това изяснява нещата.

– Каквото и да е станало, заслужил си го е, така мисля аз.

– Може би си прав.

Доктор Кенеди искаше разговорът да продължи още, защото се чувстваше самотен, но знаеше, че в момента Прудом се интересува единствено от Стивън.

– Е – рече той, – аз ще ида да наобиколя болните. Ще дойдете ли с мен?

– Не мога, трябва да подготвя пациентите за операция. Като излизаше от отделението, доктор Кенеди зърна с крайчеца на окото си, че Стивън мина близо до Прудом и лекарят скришом го погали. Чу как Стивън се засмя и открито отвърна на интимната милувка. Безсрамието на двамата го изпълни с гняв. Знаеше, че би трябвало да се върне и да им заповяда да престанат, а после да ги даде на военен съд, но нямаше сили за нищо, затова просто се отдалечи от вратата на бараката.

Нощта бе тъмна и безжизнена, въздухът не потрепваше, а луната приличаше на гигантски прожектор, блеснал от свода на небето. По пътеката все още бродеха хора, но наоколо цареше пълна тишина. С притаен дъх лагерът очакваше идването на деня.

Кенеди вдигна поглед към звездите и се опита да изтръгне от тях отговора на вечния си въпрос: „Кога, кога най-сетне ще свърши този кошмар, господи?“ Но отговор все не идваше.

Питър Марлоу клечеше в офицерската тоалетна и се наслаждаваше на първите утринни отблясъци и на удоволствието да се облекчава с пълен стомах. Първото му се случваше често, второто – рядко.

Винаги избираше най-задния ред дупки, отчасти защото все още му беше неприятно да ходи по нужда на открито, отчасти защото мразеше да има някой зад гърба и отчасти защото му беше забавно да гледа другите.

Дупките бяха дълбоки седем метра и половина, имаха диаметър шестдесет сантиметра и помежду им оставаше разстояние от два метра – общо двадесет реда по тридесет дупки, всяка снабдена с дървено клекало и подвижен капак. В центъра като трон се издигаше обикновен седящ клозет. Той бе привилегия на полковниците. Останалите трябваше да клечат над дупката. Прикритие нямаше – всичко се вършеше на показ.

Самотен и величествен на трона седеше полковник Самсън. Чисто гол, ако се изключеше островърхата му сламена шапка. Носеше я винаги, освен в случаите, когато си бръснеше главата, когато я масажираше или мажеше с кокосово масло и други най-странни балсами, за да му поникне отново коса. Беше хванал някаква неизвестна болест и един ден цялата му коса окапа заедно с миглите и веждите. Тялото му обаче си остана космато като на горила. Тук-таме, колкото се може по-далеч един от друг, клечаха още няколко мъже. Всеки от тях държеше манерка с ръка и непрекъснато пъдеше с ръце рояците мухи.

За кой ли път, откакто бе в лагера, Питър Марлоу си помисли, че клекналият по нужда гол мъж е най-отвратителната гледка на този свят. А може би и най-трогателната.

Наоколо все още се носеше само едва доловимо предчувствие за приближаващия ден – една просветляваща омара, златни пръсти, разгръщащи синьото кадифе на небето. От земята лъхаше прохлада, защото през нощта бе валяло, и вятърът бе свеж и ухаеше на солено море и жасмин.

„Да – помисли със задоволство Питър Марлоу, – хубав ден ще бъде.“ После наклони манерката и ловко се изми с ръка. За тази работа винаги използваше лявата ръка. Дясната бе за хранене. Малайците никога не казваха лява и дясна ръка, наричаха ги просто „мръсната ръка“ и „хранещата ръка“. В лагера всички се миеха, защото хартията бе твърде ценна. Всички освен Царя. Той имаше истинска тоалетна хартия. Веднъж му даде и на него, но Питър Марлоу я подели с полковника и Мак, защото от нея ставаха чудесни цигари. Изправи се, завърза саронга и пое обратно към бараката. Наближаваше времето за закуска. Както винаги тя щеше да се състои от оризова каша и слаб чай, но днес имаха и един кокосов орех – подарък от Царя.

През няколкото дни, откакто познаваше Царя, помежду им се бе породило странно приятелство. Поддържаха го отчасти храната и тютюнът, отчасти помощта – Царя бе излекувал екземата по глезените на Мак със „Салварзан“. За два дни се бе справил с язвите, които гнояха от две години. Питър Марлоу осъзнаваше, че макар приятелите му да приемаха с радост богатството и помощта на Царя, всъщност те го харесваха най-вече заради личните му качества. Той излъчваше сила и увереност и застанал до него, човек се чувстваше по-добре и по-силен, сякаш черпеше жизненост от магията, който обгръщаше Царя.

Назад к карточке книги "Цар Плъх"