Текст книги "Цар Плъх"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 26 страниц)
– Ти си човек от желязо – предаде Питър Марлоу от името на Царя. – Ще кажа на мизерния полковник, че ще получи колкото иска, но аз ще трябва да се откажа от комисионната си, за да покрия разликата в цената, която ти предлагаш, и сумата, от която онзи мизерник не отстъпва. Но какво печеля аз? Търговията е честно занятие, но дори между приятели и двете страни трябва да печелят.
– Понеже си ми приятел, ще добавя още сто. Тогава честта ти ще е спасена, но следващия път по-добре не се захващай с толкова алчен и долен човек.
– Благодаря ти, Торусуми, ти си по-умен от мен! Царя му връчи часовника в малкото велурено калъфче, взе парите и преброи дебелата пачка чисто нови фалшиви банкноти – бяха две хиляди и двеста и образуваха спретната купчинка. После Торусуми с усмивка му подаде още сто. Надхитрил бе Царя, а той се славеше сред охраната като отличен търговец. А омегата ще донесе пет хиляди. Е, най-малко три хиляди и петстотин. Добра печалба за една нощна стойка.
Торусуми остави отворения пакет цигари и още един неначенат като компенсация за лошата сделка. „Така или иначе – мислеше си той, – още доста ще воюваме, а търговийката носи добри пари. Ако пък войната свърши скоро, все едно, Царя е полезен съюзник.“
– Добре се справи, Питър.
– По едно време мислех, че оня ще ни избие всичките.
– И аз. Разполагай се, ей сега ще се върна.
Царя намери Праути в сянката на бараката. Даде му деветстотин долара – сумата, на която отчаяният майор с нежелание се бе съгласил, и си взе комисионната – деветдесет долара.
– Закучват се нещата напоследък – каза Царя.
„Да, така е, копеле мръсно – мислеше си Праути. – Все пак осемстотин и десет не е чак толкова лоша цена за една фалшива омега.“ Засмя се наум – беше измамил Царя.
– Страшно съм разочарован, ефрейтор. Този часовник ми беше последната надежда.
„Чакай да видим – доволен пресмяташе той, – ще ни трябват още две-три седмици, докато приготвим друг. Следващия път ще го пласираме чрез Тимсън, австралиеца.“ Внезапно Праути забеляза, че към тях се приближава Грей, и потъна бързо в лабиринта от бараки, затулен в сенките, спасен. Царя скочи през един прозорец в американската барака, седна при играещите на покер мъже и изсъска на Питър Марлоу: „Вземи карти, за бога!“ Двамата души, чиито места заеха, останаха спокойно да зяпат. Царя разпредели купчината банкноти, пред всекиго по малко. После на прага застана Грей. Никой не му обърна внимание. След малко Царя вдигна уж случайно поглед и любезно поздрави:
– Добър вечер, сър.
– Добър вечер! – По лицето на Грей се стичаше пот. – Много пари имате. – „Боже мили, в живота си не съм виждал толкова много пари накуп. Защо поне част от тях не са мои?“
– Ами обичаме да залагаме, сър.
Грей потъна обратно в нощта. „Дяволите да го вземат тоя Самсън!“ Играта продължи, докато прозвуча уреченият сигнал, че наоколо е чисто. Тогава Царя събра парите и даде всекиму по десетачка. Мъжете му благодариха в хор. После връчи на Дайно по десетачка за външните постове, кимна на Питър и двамата се оттеглиха в неговия ъгъл.
– Заслужихме по чашка кафе.
Царя се чувствуваше леко уморен. Напрежението да се държиш на върха изтощава, той се изтегна на леглото, а Питър Марлоу направи кафе.
– Май не ти донесох късмет – тихо рече той.
– Защо?
– Ами тая сделка. Не беше много успешна, нали?
Царя искрено се разсмя.
– Всичко мина според плана. Ето, вземи – каза той и отброи сто и десет долара. – Дължиш ми два.
– Какво два? – Питър погледна парите. – Защо ми ги даваш?
– Това ти е комисионната.
– За какво?
– Господи, да не мислиш, че ще те карам да работиш даром. За какъв ме вземаш?
– Казах ти, че с удоволствие ще дойда. Не смятах, че трябва да получа нещо само защото превеждах.
– Ти не си наред. Сто и осем долара – това са твоите десет процента. Не го приемай като подаяние. Изкара си ги.
– Ти не си наред, не аз. Как, по дяволите, съм изкарал сто и осем долара от сделка за две хиляди и двеста, когато едва покрихме цената и печалба нямаше? Да не искаш да взема парите, които Торусуми ти даде на теб?
– Няма ли да ти влязат в работа? На теб или на групата?
– Естествено, че ще ми влязат в работа. Но не е справедливо. А и не разбирам защо точно сто и осем?
– Питър, направо не ми го побира умът как си оцелял досега? Виж, да ти обясня простичко. От сделката изкарах чиста печалба хиляда и осемдесет долара. Десет процента от тях правят сто и осем. Дадох ти сто и десет. Дължиш ми два.
– Нищо не разбирам, по дяволите! Как изкара толкова пари, като…
– Ще ти обясня. Правило номер едно в търговията: купуваш евтино и продаваш скъпо. Ако можеш! Както стана тая вечер например.
Царя със задоволство обясни как бе надхитрил Праути. Като свърши, Питър Марлоу дълго мълча. После каза:
– Но това ми се струва… струва ми се доста нечестно.
– Няма нищо нечестно, Питър. Всяка сделка се основава на правилото, че продаваш по-скъпо, отколкото купуваш. Или отколкото ти струва стоката.
– Да, но… печалбата ти не е ли твърде голяма?
– Ами, никак. Всички знаехме, че часовникът е фалшив. Освен Торусуми, разбира се. Но ти нямаш нищо против, че го метнахме, нали? Макар че той лесно ще го пласира на някой китаец, и то с печалба.
– Да, май нямам нищо против.
– Така. А сега да вземем Праути. Часовникът, който ми пробута, беше фалшив. Може и да го е откраднал, отде да знам? Но получи ниска цена, защото не е добър търговец. Ако се беше решил да си вземе часовника и да си тръгне, тогава щях да го спра и да вдигна цената. При това той поначало искаше да ме прецака. Въобще не му пукаше, че може да ме накисне с фалшивия часовник. Част от сделката включва условието, че аз винаги прикривам клиентите си, така че Праути няма от какво да се бои и той го знае, а аз може да загазя яко.
– Но какво ще правиш, когато Торусуми открие играта и се върне?
– Той ще се върне – внезапно се ухили Царя и бе цяло удоволствие да се види радостта му, – но скандал няма да вдигне, защото много добре му е ясно, че ще се посрами. Никога няма да посмее да признае, че съм го надхитрил. Боже, та приятелчетата му ще го скъсат от подигравки само ако научат. Той ще се върне, това е повече от сигурно, но за да се опита да ме надхитри. – Царя запали цигара и подаде една на Питър Марлоу. – Така че – оживено продължи той – Праути получи деветстотин минус моите десет процента. Ниска, но справедлива цена, а и не забравяй – аз и ти носехме целия риск. Сега да сметнем разходите. Платих сто долара да лъснат и почистят часовника и да му сложат ново стъкло. Двайсет за Макс, който пръв научи за предстоящата продажба, по десет на четирите поста и още шейсет за тия, дето ни прикриха с покера. Общо хиляда и сто и двайсет. Две хиляди и двеста минус хиляда сто и двайсет прави точно хиляда и осемдесет. Десет процента са сто и осем. Съвсем просто.
Питър Марлоу поклати глава. Толкова много цифри, толкова много пари, толкова много вълнения. Поговориха известно време с някакъв кореец и ето че изведнъж притежава сто и десет, не, сто и осем долара, просто ей тъй. „Боже господи – мислеше си той с ликуващо сърце, – та това са повече от двайсет кокосови ореха или сума ти яйца. Ами Мак! Сега ще можем да му купим храна. Яйца, преди всичко яйца.“ Внезапно чу гласа на баща си, чу го така ясно, сякаш стоеше до него. И го видя – изправен и внушителен във флотската си униформа. „Слушай какво, моето момче. На този свят съществува понятието чест. Когато вършиш работа с един човек, казвай му само истината и тогава той също е длъжен да ти казва истината, иначе не би имал чест. Защитавай другите така, както очакваш те да защитават теб. Ако видиш, че човек няма чест, не се свързвай с него, защото ще те опетни. Запомни, има хора с чест и хора без чест. Има честни пари и безчестни пари.“ „Но това не са безчестни пари – чу собствения си глас Питър Марлоу. – Царя току-що обясни. Те искаха да го измамят, а той излезе по-умен от тях.“ „Да, но е безчестно да продадеш чужда вещ и да кажеш на собственика, че е продадена за по-малко, отколкото в действителност.“ „Така е, но…“ „Няма «но», сине. Вярно е, и честта има степени, но човек защитава само едни принципи. Постъпи, както намериш за правилно. Избери си позиция в живота. За определени неща човек трябва сам да вземе решение. Знам, понякога е необходимо да се приспособяваш към обстоятелствата.
Но, моля те, пази себе си и съвестта си, защото никой друг няма да те пази, и знай, че в даден момент едно погрешно решение може да те унищожи по-сигурно и от куршум!“ Питър Марлоу стисна парите в длан и се замисли колко са им нужни – на него, Мак и Ларкин. Сложи всичко на везните на разума и те силно се наклониха на една страна. По право парите принадлежаха на Праути и неговата група. Може би този часовник е бил последната им надежда. Може би заради тези откраднати пари Праути и групата му хора, които той въобще не познаваше, – може би те щяха да умрат. Да умрат заради алчността му! От другата страна бе Мак. Той имаше нужда от парите сега, в момента. И Ларкин също. „А и аз. Аз също, да не забравям това. – Спомни си как Царя бе казал: «Не го приемай като подаяние!» Но той бе приел много подаяния. Твърде много. – Как да постъпя, господи? Кажи ми, как да постъпя?“ Но отговор нямаше. И Питър се реши.
– Благодаря, благодаря ти много – каза той и прибра парите, но с цялото си същество усещаше как го изгарят.
– Няма нищо. Ти си ги заслужи. Твои са. Изработи си ги. Не ти ги давам даром.
Царя ликуваше и радостта му някак естествено заглуши отвращението, което Питър Марлоу изпитваше към самия себе си.
– Давай – подкани го Царя, – трябва да отпразнуваме първата съвместна сделка. С моя ум и твоя малайски, ехе, направо ще си отживеем!
Той изпържи няколко яйца и докато ядяха, Царя му разказа как, щом разбрал, че Йошима е открил радиото, изпратил момчетата да купят още храна.
– На тоя свят човек трябва да поема рискове, моето момче. Няма друг начин. Веднага ми стана ясно, че японците ще ни направят живота още по-черен, за известно време поне. Но това важи само за тия, дето не са се подготвили предварително. Ето Текс например – нещастникът нямаше пукната пара да си купи дори едно яйце. Пък и вие с Ларкин. Ако не бях аз, Мак щеше и до сега да се мъчи, горкият човек. Естествено, аз с удоволствие ви помагам. Обичам да помагам на приятелите си. Човек трябва да помага на приятелите си, иначе всичко си губи смисъла.
– Сигурно си прав – каза Питър Марлоу.
Царя го бе засегнал с тези ужасни думи. Той не можеше да разбере, че в някои отношения американската житейска логика е толкова проста, колкото и английската. Всеки американец се гордее с умението си да печели пари. Всеки англичанин се гордее с готовността си да умре под родното знаме.
Царя се обърна към прозореца и впи очи в тъмнината навън. Питър Марлоу проследи погледа му и забеляза, че по пътеката се задава някой. Когато мъжът попадна под светлината на лампата, Питър Марлоу го позна. Беше полковник Самсън.
Самсън видя Царя и махна дружелюбно с ръка.
– Добър вечер, ефрейтор – поздрави той и продължи покрай бараката.
Царя отброи деветдесет долара и ги подаде на Питър Марлоу.
– Направи ми една услуга, Питър. Сложи още десет и ги занеси на оня човек.
– На Самсън? Полковник Самсън?
– Ами да. Ще го намериш нагоре по пътеката, до ъгъла на затвора.
– Да му дам парите, просто така? И какво да му кажа?
– Кажи му, че са от мене.
„Боже мой – помисли си Питър Марлоу изумен, – и Самсън ли е на заплата при Царя? Не може да бъде! Не мога да го направя! Ти си ми приятел, но не мога да отида при един полковник и да му кажа: «Ето – сто долара. Изпраща ви ги Царя.» Просто не мога!“ Царя прозря какво става в душата му. „Питър, Питър – въздъхна той наум, – ама че си дете и ти. Защо ли не те оставя да си трошиш главата.“ Но после се ядоса на себе си. Питър бе единственият човек в лагера, когото ценеше като приятел, единственият, от когото имаше нужда. Затова реши да му отвори очите за истините на живота. „Няма да ти е лесно, момчето ми, и сигурно много ще те заболи, ала аз ще ти отворя очите дори ако трябва да страдаш. Но ти ще го преживееш и ние с теб ще бъдем истински съдружници.“
– Питър – каза той, – има неща, за които трябва да ми вярваш. Аз никога няма да те предам. Докато си ми приятел, вярвай ми. Ако не искаш да ми бъдеш приятел, добре. Но аз много искам да бъдем приятели.
Питър Марлоу разбра, че отново е ударил часът на откровението. Трябваше да реши: да вземе парите и да се довери на Царя, или да ги остави и да сложи край на всичко. Животът на мъжа е вечен кръстопът. Но истинският мъж не избира само своята посока. На плещите му винаги лежи съдбата и на други хора. Съзнаваше, че ако тръгне по единия път, освен своя собствен живот рискува също и живота на Мак и на Ларкин, защото без Царя тримата бяха съвсем беззащитни. Без Царя нямаше да види селото, защото знаеше, че сам никога не би се решил да излезе от лагера.
Дори заради радиото. Ако поемеше по другия път, жертваше една традиция, разбиваше едно минало. Самсън е личност в редовната армия – човек с произход, с пост и богатство, а Питър Марлоу беше потомствен офицер и подобна постъпка никога нямаше да му бъде простена. Ако пък Самсън действително работеше за Царя, тогава всичко, на което го бяха учили, просто губеше стойност.
Питър Марлоу забеляза, сякаш се наблюдаваше отстрани, как взе парите, как излезе в нощта и тръгна по пътеката, как намери полковник Самсън и го чу да прошепва:
– Здравей! Ти си Марлоу, нали? Видя се как му подава парите.
– Царя ме помоли да предам това.
Видя как гуреливите очи на Самсън алчно светнаха. Той бързо преброи парите и ги пъхна в джоба на протритите си панталони.
– Благодари му – продължи да шепне полковникът – и му кажи, че успях да задържа Грей един час. Повече не можах. Достатъчно беше, нали?
– Горе-долу достатъчно – отвърна Питър Марлоу. После се чу да казва: – Следващия път го дръж по-дълго или намери начин да ни предупредиш, глупако!
– Не можах да го задържа повече. Кажи на Царя, че съжалявам, много съжалявам. Това никога няма да се повтори, честна дума! Влез ми в положението, Марлоу. Нали знаеш как става понякога. Просто не беше възможно.
– Ще му предам, че съжаляваш.
– Да, да, благодаря, много благодаря. Завиждам ти, Марлоу. Толкова си близък с Царя! Голям късмет имаш.
Питър Марлоу се върна в американската барака. Царя му благодари за услугата, той също благодари още веднъж за парите и потъна в нощта.
Седна на едно малко възвишение с лице към телената ограда. Искаше му се отново да е в изтребителя, устремен към небето нагоре, нагоре, високо нагоре, където всичко е чисто и непокварено, където няма долни хора – като него самия, където животът е прост и ясен и можеш да се слееш с бога, без да се срамуваш.
Тринадесета глава
Питър Марлоу лежеше на кревата си, унесен в полудрямка. Около него мъжете се пробуждаха, ставаха и отиваха по нужда, приготвяха се за работа, влизаха и излизаха от бараката. Майк вече се занимаваше с четиридесетсантиметровите си мустаци – беше се зарекъл да не ги бръсне, докато не излезе от лагера, Карстеърс пак правеше сутрешните си йогистки упражнения, Фил Минт както винаги си чоплеше носа, партията бридж вече бе започнала, Рейлинс пак се разпяваше, Майнър отново свиреше гамите на дървения си ксилофон, отец Гроувър по навик се опитваше да разведрява всички наоколо си, а Томас пак ругаеше, че закуската закъснява.
Юърт, който спеше на леглото над Питър Марлоу, изпъшка, събуди се и провеси крака надолу.
– Ужасна нощ!
– Мяташе се като бесен! – отбеляза Питър Марлоу за хиляден път. Юърт винаги спеше много неспокойно.
– Извинявай – каза Юърт и тромаво скочи на пода. Всеки път казваше същото.
Неговото място не беше в Чанги, а на десет километра навътре в острова – в лагера за гражданското население, където бяха, може би все още бяха, жена му и децата му. Японците не разрешаваха никаква обмяна на сведения между двата лагера.
– Да вземем да обгорим леглото, след като се изкъпем, а – предложи Юърт и се прозя.
Беше нисък, мургав мъж, голям чистник.
– Може.
– Просто да не повярва човек, че само преди три дни го обгаряхме. Как спа?
– Нормално.
Но след като бе приел парите, след разговора със Самсън нищо на този свят не беше нормално.
Когато двамата изнесоха леглата навън, нетърпеливата опашка за закуска вече се бе проточила. Откачиха горната пружина и измъкнаха железните тръби, които се втъкваха в специалните гнезда на долния креват. После донесоха от струпаните под бараката черупки от кокосови орехи и клони и запалиха огън около четирите крака. Докато краката на леглото се нагряваха, двамата взеха горящи клони и ги прокараха под надлъжните пречки и пружините. Не след дълго земята под креватите почерня от дървеници.
– Да ви вземат мътните! – изкрещя им Фил. – Точно преди закуска ли намерихте да се занимавате с тая работа? – Той бе вечно кисел човек с изпъкнал гръден кош и буйна, ярко рижа коса.
Не му обърнаха внимание, Фил винаги им крещеше, а те винаги обгаряха леглото преди закуска.
– Като ги гледам колко са, тия гадини направо могат да вдигнат леглото и да го понесат нанякъде – подметна Питър Марлоу.
– Едва не ме изритаха на земята нощес гнусните му твари.
Обхванат от внезапна ярост, Юърт взе да тъпче безбройните пълчища дървеници.
– По-спокойно, Юърт.
– Не мога по-спокойно. Настръхвам, като ги гледам. Щом свършиха с леглата, оставиха ги да изстинат и почистиха дюшеците. Това им отне половин час. После мрежите против комари. Още половин час.
Междувременно леглата вече бяха изстинали. Нагласиха ги едно върху друго и ги внесоха в бараката. Сетне сложиха под краката на долното четири тенекиени кутии – грижливо измити и пълни с вода – и провериха да не би ръбовете на кутиите да допират желязото.
– Какъв ден сме днес, Юърт? – разсеяно попита Питър Марлоу, докато чакаха за закуска.
– Неделя.
Питър Марлоу потръпна при спомена за онази, другата неделя.
Това се беше случило няколко седмици след като го намери японският патрул. Лежеше в болницата в Бандунг. Сутринта японците бяха наредили всички пациенти военнопленници да си вземат вещите и да се строят, защото ще ги местят в друга болница. И те се строиха в двора. Няколкостотин мъже. Останаха само висшите офицери. Говореше се, че ще ги прехвърлят във Формоза. Генералът също оставаше. Той, най-висшият офицер, кръстосваше двора и твърдеше, че общува със Светия дух. Беше все още стегнат мъж с широки рамене, а униформата му бе подгизнала от храчките на презиращите го победители.
Питър Марлоу си спомни как носеше дюшека под нажеженото небе на Бандунг, по улиците, пълни с безмълвно крещящи хора в многоцветни дрехи, как после хвърли дюшека, защото тежеше като олово, как падна, но се надигна и тръгна отново напред. После се отвориха вратите на затвора. И пак се затръшнаха. В двора имаше достатъчно място за да легне човек. Но него и неколцина други мъже отделиха в килии. От стената висяха вериги, а в земята бе издълбана малка дупка, която служеше за тоалетна, и наоколо и се виждаха изсъхнали изпражнения. Вмирисана слама покриваше пода.
В съседната килия лежеше един луд яванец, който бе убил три жени и две деца, преди холандците да успеят да го хванат. Но вече не холандците управляваха затвора. Те също бяха затворници. По цели дни и нощи лудият размахваше веригите си и крещеше.
Под вратата на Питър Марлоу имаше малък процеп. Той лежеше на сламата и гледаше краката навън, чакаше храната и слушаше как затворниците псуват и как умират, защото в затвора върлуваше холера.
Така измина цяла вечност.
После настъпи тишина и имаше чиста вода, и светът вече не надничаше през малкия процеп, а небето се разстилаше над главата му и студена вода обливаше тялото му и отмиваше мръсотията. Той отвори очи и видя едно добродушно лице, и то бе обърнато наопаки. Сетне се появи още едно лице, но двете бяха ангелски спокойни и той реши, че е умрял.
След време разбра, че това са били Мак и Ларкин. Бяха го открили в деня, когато ги местели от затвора в друг лагер. Мислели, че и той е яванец като лудия от съседната килия, който не спирал да вие и да дрънка веригите си, защото и той крещял на малайски и приличал на местните жители…
– Хайде, Питър! – повтори Юърт. – Манджата дойде!
– А, благодаря! – каза Питър Марлоу и взе канчетата си.
– Да не ти е лошо?
– Не – отвърна той и след миг добави: – Хубаво е да си жив, нали?
След закуска из лагера плъзна мълва. По случай голямата японска победа в някаква морска битка генерал Шима щял да възстанови нормалната дажба. Комендантът казал, че една американска ударна групировка била напълно разбита и настъплението на съюзниците към Филипините е спряно. В момента японските сили се подготвяли да превземат Хавайските острови.
Слухове и контра слухове. Мнения и контра мнения.
– Чиста лъжа! Пуснали са го, за да прикрият някое ново поражение.
– Не ми се вярва! Досега никога не са ни увеличавали дажбата в чест на своите поражения.
– Не говори глупости! Увеличавали ги! Просто ни връщат обратно онова, което ни се полага поначало. Не, приятелче, мене слушай! Проклетите японци пак са ги опердашили здравата. Мене слушай!
– Откъде пък си толкоз осведомен? Да нямаш радио?
– Може и да имам, но ти си последният, на когото ще кажа.
– Между другото, какво стана с Дейвън?
– Кой Дейвън?
– Оня с радиото.
– А, да, спомням си. Не го познавах. Що за човек беше?
– Най-обикновен, така разправят. Жалко, че го хванаха.
– Ех, да ми падне тоя, дето го е издал… Обзалагам се, че бил някой от авиаторите. Или някой австралиец. Тия копелета душите си продават за канче ориз!
– Какви ги плещиш, идиот такъв? Аз съм австралиец.
– Е де, не се впрягай толкоз! Просто се пошегувах!
– Да ти имам идиотските шеги!
– Ей, вие там, я по-спокойно! Ама че жега! Кой ще ми даде една цигара?
– Вземи да опънеш веднъж.
– Бре, горчи, та се не трае!
– Листата са от папая. Сам ги варих. Не е лошо, като им свикне човек.
– Охо, я гледайте!
– Къде?
– Ей, там, на пътя. Марлоу!
– Но това той ли е! Не си го представях така! Чувах, че се мъкнел с Царя.
– Нали и аз, затова ти го показвам, идиот такъв. Целият лагер знае, че са комбина, а ти питаш като че ли си паднал от Луната.
– Напълно го разбирам тоя Марлоу! И аз бих се навил. Казват, че Царя имал пари, златни пръстени и манджа за цяла армия.
– Разправят, че е педи. Марлоу му бил новото гадже.
– Нищо чудно.
– Ами, глупости! Царя не е педи, но е долен мошеник.
– И аз мисля, че не е педи. Но е хитрец, това е сигурно. Гадно копеле.
– Педи или не, нямам нищо против да съм на мястото на Марлоу. Разправят, че ей такава пачка пари имал. Видели ги с Ларкин да купуват няколко яйца и цяло пиле.
– Ти не си наред. Никой освен Царя няма толкова пари. Те си имат свои пилета. Сигурно някое е умряло! Престани с твоите измишльотини!
– Според теб какво носи Марлоу в онова канче?
– Манджа, какво? Не е нужно да имаш висше образование, за да разбереш, че е манджа, Питър Марлоу се бе отправил към болницата.
В канчето му имаше половин пиле заедно с кълката. Двамата с Ларкин го бяха купили от полковник Фостър за шестдесет долара, малко тютюн и при условие че му отделят едно оплодено яйце от люпилото, на което Раджа, синът на Залез, скоро щеше да стане баща чрез Ноня. Бяха решили, със съгласието на Мак, да дадат на Ноня още една възможност, да не я убиват, както заслужаваше, защото не успя да измъти нито едно пиле. „Може би вината не е в Ноня – беше казал Мак, – може би петелът на полковник Фостър не го бива за нищо и цялото му перчене, кълване и яхане върху кокошките е само прах в очите!“ Питър Марлоу мълчаливо седя до Мак, докато той унищожаваше пилето.
– Откакто се помня, не съм се чувствал толкова добре, момчето ми. Здравата се натъпках.
– Радвам се да го чуя. Изглеждаш чудесно.
Питър Марлоу му разказа откъде са парите за пилето и Мак го успокои:
– Правилно си постъпил. Оня Праути като нищо го е откраднал или пък сам го е измайсторил. Не е честно да пробутваш лоша стока. Нали знаеш, момчето ми.
– Защо тогава се чувствам така дяволски гузен? – попита Питър Марлоу. – И ти, и Ларкин казвате, че съм постъпил правилно. Макар че Ларкин май не беше чак толкова сигурен…
– В търговията е така, момчето ми. Ларкин е счетоводител, не е истински търговец. А аз знам как стават тия работи.
– Не се изхвърляй толкова – и ти си просто един нищо и никакъв плантатор. Какво знаеш за търговията? Киснал си през всичките тия години в плантацията, и толкоз!
– Слушай ме какво ще ти кажа – наежи се Мак, – трябва да си голям търговец, за да отглеждаш каучукови дървета. Ами че аз всеки ден си имах работа с разни тамили и с китайци, а те са истински търговци. Всички трикове на занаята те са ги измислили, момчето ми!
Двамата разговаряха още дълго и Питър Марлоу бе доволен, че Мак отново се разпалва в споровете. После, почти без да усетят, те минаха на малайски и Питър Марлоу подметка небрежно:
– Нали знаеш нещото от три неща?
За по-сигурно говореше за радиото така.
Мак се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушва.
– Разбира се. Какво се сети за него?
– Знаеш ли вече точната му болест?
– Не съвсем, но почти. Защо питаш?
– Защото едно птиченце ми прошепна, че имало лекарство, което може да изцери всякакви болести.
Лицето на Мак светна.
– Охо! Ти достави радост на един стар човек. След два дни се махам оттук. Тогава ще ме заведеш при птиченцето.
– Не, не е възможно. Само аз мога да свърша тази работа. И то бързо.
– Не искам да те излагам на опасност – замислено рече Мак.
– Птиченцето донесе надежда. Както е писано в Корана: „Без надежда човекът е по-нищожен от най-нищожните земни твари.“ – Може би е по-добре да почакаш, отколкото сам да се стремиш към смъртта.
– Бих чакал, но онова, което трябва да знам, трябва да го знам още днес.
– Защо? – бързо запита Мак на английски. – Защо до днес, Питър?
Питър Марлоу се ядоса, че все пак хлътна в капана, който толкова желаеше да избегне. Ясно му беше, че ако каже на Мак за селото, той ще се поболее от тревога. Разбира се, никой не можеше да го спре насила, но знаеше, че ако Мак и Ларкин го помолят, няма да отиде. „По дяволите, какво да правя сега?“ Тогава си спомни съвета на Царя.
– Е, днес или утре, все едно. Просто се интересувах – каза той и изигра последния си коз – най-древния номер на този свят, – стана да си ходи. – Е, хайде, Мак, до утре. Може да се отбием и довечера с Ларкин.
– Седни за малко, момчето ми. Ако нямаш работа, разбира се – спря го Мак и троснато продължи на малайски: – Истината ли говориш, като казваш, че зад думите ти не се крие нищо. Мъдростта на прадедите ми нашепва, че докато човек е млад, поема рискове, които и дяволът би подминал.
– Писано е: „Ако си лишен от опита на годините, това значи, че си лишен и от разум.“ Мак изпитателно впери очи в него. „Намислил ли е нещо? Нещо с Царя? Е – уморено реши той, – и без това вече е затънал до гуша в тая история с радиото. Нали Питър пренесе едната манерка чак от Ява!“ – Усещам, че те дебне опасност – рече той след малко.
– Мечката взема меда на дивите пчели, без да се излага на опасност. Змията ловува спокойно под камъните, защото знае къде и как. – Лицето на Питър Марлоу не трепваше. – Не се страхувай за мен, старецо. Аз ловувам само под камъни, които познавам.
Мак кимна доволен.
– Нали знаеш моята съдина?
– Безспорно.
– Мисля, че се разболя, когато капка дъжд се промъкна през дупчица в небето и й накваси с влага едно нещо, докато накрая то изгни като повалено дърво в джунглата. Онова нещо е малко като новоизлюпено змийче, тънко като червейче, късо като хлебарка. – Мак изохка и се протегна. – Ужасно ме боли гърбът – каза той на английски. – Моля те, вдигни малко възглавницата, момчето ми.
Когато Питър Марлоу се наведе, Мак се надигна и му прошепна в ухото:
– Разделителен кондензатор. Триста микрофарада.
– Така по-добре ли е? – попита Питър Марлоу, щом Мак се отпусна назад.
– Добре е, момчето ми, много по-добре. А сега изчезвай. Всички тия глупави приказки ме умориха.
– Не се прави, че не ти е приятно, старче.
– Престани с това старче!
– Senderis! – отвърна Питър Марлоу и излезе от бараката. „Разделителен кондензатор, триста микрофарада. Какво ли е пък това микрофарад, по дяволите?“ Вятърът духаше откъм гаража и го заливаше със сладкия си дъх, натежал от миризма на бензин и масла. Питър Марлоу приседна на тревата до пътеката и пое с удоволствие аромата. „О, боже – каза си той, – колко спомени ми носи това ухание на бензин. Госпорт, Фарнбъроу и още осем други летища, и изтребителите – «Спитфайър», «Хърикейн»… Няма да мисля за това сега, ще си мисля за радиото!“ Размърда се и зае поза „лотос“ – дясното стъпало върху лявото бедро, лявото стъпало върху дясното бедро, ръцете в скута, кокалчетата допрени, палците също допрени, а пръстите насочени към пъпа. Колко пъти бе седял по този начин! Така по-лесно мислеше, защото, щом изчезне първоначалната болка, в тялото настъпва покой и умът се извисява освободен. Седеше безмълвен и мъжете го подминаваха, почти, без да го забележат. Нищо странно нямаше в това да видиш човек с пепеливо кафява кожа и облечен в саронг да седи така под палещото обедно слънце. Абсолютно нищо странно.
„Сега поне знам какво трябва да търся. Все някак ще го намеря. В селото не може да няма радио. Малайците са като свраките – най-невероятни неща събират.“ И той се засмя, защото си спомни своето селце в Ява.
Беше го открил случайно, докато залиташе из джунглата изтощен и заблуден, по-скоро мъртъв, отколкото жив. Тичал бе дълги мили, за да се скрие колкото може по-далеч от преплетените нишки на яванските пътища. Денят бе единадесети март, а годината – хиляда деветстотин четиридесет и втора. Съюзническите войски на острова бяха капитулирали на осми март. Цели три дни се бе скитал из джунглата, изпохапан от мухи и насекоми, изподран от тръни, с полепнали по тялото пиявици, прогизнал от дъждове. Не бе видял жива душа, не бе чул човешка реч от онази утрин, когато остави зад гърба си военното летище в Бандунг. Напуснал бе ескадрилата си или по-точно жалките й останки, разделил се бе със самолета си. Но преди да избяга, предаде мъртвия си изтребител – разбит, разкъсан от бомби и куршуми – на огъня. Ако не може да направи друго, човек е длъжен поне да кремира приятеля си.
Попадна на селцето по залез слънце. Наобиколилите го яванци бяха настроени враждебно. Не му сториха никакво зло, но не криеха недоверието си. Стояха безмълвно, вперили погледи в него, и никой не посегна да го подкрепи.
