Текст книги "Цар Плъх"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 26 страниц)

– Я не ми лежи на ръката, да те вземат дяволите!

– Бръф ще ме изкормиш с тоя крак, глупако – изруга Ларкин.

– Извинявай, Грант. Ох, боже, не съм се смял така от години!

– Ей, Раджа – обади се Питър Марлоу, – трябва всички да я разбъркаме за късмет.

– Моля, заповядайте – отвърна Царя. Драго му беше да ги гледа така развеселени.

Те тържествено се подредиха един зад друг и Питър Марлоу разбърка яхнията, която вече завираше. Мак взе лъжицата, разбърка веднъж яденето и отправи една нецензурна благословия. За да не остане назад, Ларкин се изправи до тенджерата и занарежда: „Ври, ври, ври, бълбукай…“

– Ти да не си мръднал? – викна Бръф. – Как може да цитираш „Макбет“!

– Защо, какво от това?

– Носи нещастие. Все едно да счупиш огледало.

– Така ли?

– Разбира се!

– Никога не съм знаел! – намръщи се Ларкин.

– Както и да е, ти и без това го сбърка – успокои го Бръф. – То е:

 
Плам пламти! Котел бълбукай!
Адска смес, мехури пукай!
 

– Да имаш да вземаш. Аз Шекспир го знам.

– Хващаш ли се на бас? На порция ориз?

– Внимавай, полковник – намеси се Мак с подозрение, защото добре познаваше страстта на Ларкин да се обзалага. – Никой не се хваща на бас току-тъй.

– Няма начин да не спечеля, Мак – отвърна Ларкин, но увереността на американеца никак не му харесваше. – Защо пък си толкова сигурен?

– Първо кажи приемаш ли, или не? – настоя Бръф. Ларкин размисли за миг. Обичаше да се обзалага, но порция ориз все пак бе твърде много.

– Не. На карти я залагам, но да пукна, ако я рискувам за Шекспир.

– Жалко – каза Бръф. – Добре щеше да ми дойде още една порция. „Макбет“, четвърто действие, първа картина, десети стих.

– Откъде пък го знаеш и с цифрите, по дяволите?

– Е, какво толкова – отвърна Бръф. – Следвах литература в Колумбийския университет, специалност журналистика и драматургия. Като излезем оттук, ще стана писател.

Мак се наведе и надникна в тенджерата.

– Завиждам ти, момчето ми. Направо е страхотно да си писател. Надали има нещо по-важно на света. Ако те бива, разбира се.

– Глупости, Мак – обади се Питър Марлоу. – Има хиляди други по-важни неща.

– Това само показва колко малко знаеш за живота.

– Бизнесът е много по-важен – намеси се Царя. – Без бизнеса светът ще загине. А без пари и стабилна икономика кой ще купува книги?

– Да вървят по дяволите и бизнесът, и икономиката – обади се Бръф. – Това са преходни неща. Мак е съвсем прав.

– Добре де, Мак, защо е толкова важно да си писател? – попита Питър Марлоу.

– Ами, момчето ми, първо, това е нещо, което винаги съм искал да правя, а не мога. Много пъти опитвах, но никога не успях да изкарам нещо докрай. Това е най-трудното – да го изкараш докрай. Но най-важното е, че писателите са единствените, които могат да направят нещо за тоя свят. Един бизнесмен не може…

– Глупости – обади се Царя, – ами Рокфелер? А Морган, Форд, Дюпон? И всички останали? Нали с техни дарения се поддържат сума ти институти, библиотеки, болници, че и изкуството. Без техните мангизи…

– Ами тия мангизи са спечелени за сметка на другите. – отсече Бръф.

– Голяма работа, че ще върнат някое милионче на тези, които са им ги изработили. Тия кръвопийци…

– Ти май си демократ? – разпали се Царя.

– Естествено. Я виж Рузвелт… Виж какво направи за страната! Измъкна я от блатото, докато ония проклети републиканци…

– Това са глупости и ти много добре го знаеш. Републиканците нямат нищо общо. Това си е икономически цикъл.

– Да ти умра на икономическия цикъл. Републиканците…

– Ей, момчета – кротко се обади Ларкин, – хайде да оставим политиката за след яденето, а?

– Може – мрачно се съгласи Бръф. – Но тоя тука май е паднал от небето.

– Кажи, Мак, защо е толкова важно? Пак не разбирам.

– Виж сега, писателят може да изрази на хартия една мисъл или някакво мнение и ако е добър, може да повлияе на хората дори хартията да е за клозет. В днешно време само той е способен да направи такова нещо – да промени света. Един бизнесмен не може – ако няма голяма пара. И един политик не може – ако няма голям пост или власт, фермерът, и той не може, естествено. Счетоводителят, и той, нали, Ларкин?

– Къде ти!

– Само че ти говориш за пропаганда – каза Бръф. – Аз не искам да пиша пропаганда.

– А за киното ли, Дон? – попита Царя.

– Още не са купили нищо мое. Човек, докато не продаде поне един разказ, не е писател. Но киното е адски важно. Киното е най-важното пропагандно средство на всички времена – каза той и като видя, че Царя се готви да нападне, добави: – Дявол да го вземе, какво лошо има в това, че съм демократ.

– Бъдещето е на телевизията – каза Питър Марлоу, без да откъсва поглед от струйката пара, танцуваща над яхнията. – Веднъж гледах предаване на Александра Палас в Лондон. Беърд предава по една програма седмично.

– Чувал съм за телевизията – рече Бръф, – но никога не съм гледал.

– И аз не съм – кимна Царя, – но от това може да стане страхотен бизнес.

– Може, ама не и в Щатите – изсумтя Бръф. – Помисли си само какви са разстоянията! Е, за по-малките страни, като Англия например, сигурно става, но не и за държава като Щатите.

– Какво искаш да кажеш? – настръхна Питър Марлоу.

– Ами това, че ако не бяхме ние, войната никога нямаше да свърши. Така де – нашите пари, нашите оръжия, нашата помощ…

– Слушай човече, та ние се оправяхме прекрасно и сами, докато вие се сетихте да си размърдате смотаните задници. Тая война е толкова ваша, колкото и наша.

Питър Марлоу хвърли гневен поглед към Бръф и той му отвърна със същото.

– Глупости! То защо ли не ви оставим, европейците, да се изпотрепете едни други, както сте се трепали толкова пъти досега. Добре, че ви измъкнахме преди…

И след миг вече всички се караха и ругаеха и никой не слушаше другите, а имаше собствено твърдо мнение и всеки бе прав. Царя ядосано размахваше юмрук пред Бръф, който не оставаше назад, а Питър Марлоу крещеше на Мак, когато внезапно някой взе да блъска по вратата.

Мигом настъпи тишина.

– Какво сте се разкрещели там? – чу се глас.

– Ти ли си, Грифитс?

– Ами кой друг? Да не мислиш, че е Адолф Хитлер? В карцера ли искате да ни натикат?

– Не. Извинявай.

– Я се укротете малко!

– Кой е тоя? – попита Мак.

– Грифитс. Килията е негова.

– Какво?

– Ами да. Наех я за пет часа. Три долара на час. Даром никой нищо не дава.

– Наел си килията? – повтори смаян Ларкин.

– Именно. Той Грифитс си го бива – обясни Царя. – Тук наоколо има хиляди хора, нали така? А мир и спокойствие няма, нали? Е, та той дава килията под наем на всеки, който иска да се усамоти. Вярно, че тоя коптор едва ли е идеално място за усамотение, но Грифитс върти стабилна търговийка.

– Главата си залагам, че не го е измислил той – рече Бръф.

– Е, не мога да лъжа – усмихна се Царя. – Трябва да си призная, че хрумването беше мое. Но Грифитс си докарва доста пара – той и групата му преживяват от добре по-добре.

– А ти колко получаваш?

– Десет процента.

– Ако са само десет процента, справедливо е – отсъди Бръф.

– Десет са – каза Царя. Никога не би излъгал Бръф, макар че на него въобще не му влизаше в работата колко изкарва.

Бръф се пресегна и разбърка яденето.

– Ей, момчета, завря.

Всички се струпаха около тенджерата. Вярно, яхнията наистина вреше.

– Я по-добре да оправим прозореца. Ей, сега ще се разнесе оня ми ти аромат…

Сложиха едно одеяло пред зарешетения отвор и скоро килията се изпълни с ухание. Макс, Ларкин и Текс седнаха и се облегнаха на стената, приковали поглед в тенджерата. Питър Марлоу се настани от другата страна на леглото и тъй като бе най-близо до котлона, от време на време разбъркваше яденето.

Сосът тихо къкреше, малките зрънца изплуваха като новолуния на повърхността, после потъваха обратно в дълбините на тенджерата. Облак пара разнесе благоухание на истинско месо. Царя се наведе и пусна шепа местни подправки: куркума, карамфил, чесън – и ароматът стана още по-богат.

След още десет минути Царя пусна в тенджерата и зелена папая.

– Страшна е! – каза той. – Ако някой измисли как да суши папаята, цяло състояние може да натрупа. Такъв божествен вкус дава на месото!

– Малайците използват този плод открай време – отвърна Мак, но никой не го слушаше, а всъщност и той самият не се слушаше, защото наситеният, сладък дъх ги обгръщаше отвсякъде.

По гърдите, по брадичките, по краката и ръцете им се стичаше пот. Но те не усещаха нито потта, нито задухата. Разбираха, само че не сънуват, че тук, пред очите им се готви месо, и скоро, много скоро ги чака угощение.

– Откъде го намери? – попита Марлоу, без да се интересува в действителност. Просто трябваше да каже нещо, да разкъса тягостната тишина.

– Това е кучето на Хокинс – отвърна Царя, а в главата му се въртеше една единствена мисъл: „О, боже, колко хубаво мирише! Божествено мирише!“

– Кучето на Хокинс ли?

– Искаш да кажеш Роувър?

– Неговото куче!

– Аз мислех, че е прасенце!

– Кучето на Хокинс?

– Боже господи!

– Искаш да кажеш, че това в тенджерата е Роувър? – смаян попита Питър Марлоу.

– Ами да – отвърна Царя. Беше му все едно, въпреки че тайната бе разкрита. – Щях да ви кажа след това, но какво толкова? Вече знаете истината.

Всички се спогледаха втрещени.

– О, майко божия! Кучето на Хокинс! – отново възкликна Питър Марлоу.

– Виж сега, какво значение има? – взе да го убеждава Царя. – Роувър беше най-чистото куче, което съм виждал. Много по-чисто от прасе. По-чисто дори и от пиле. А месото си е месо, не е ли така!

– Така е – присъедини се бързо Мак. – Нищо лошо няма в това да ядеш куче. И китайците ги ядат. Дори ги смятат за деликатес. Честна дума.

– Може – на Бръф му се повдигаше, – но ние не сме китайци! Пък и точно кучето на Хокинс!

– Чувствам се като канибал – рече Питър Марлоу.

– Мак е прав – отсече Царя. – Нищо му няма на кучешкото месо. Виж го как мирише само.

– Мирише и още как! – обади се Ларкин от името на всички. Слюнката го задавяше и той едва говореше. – Не усещам нищо друго, освен тая миризма, и мога да ви кажа, че това е най-страхотната миризма на света. Въобще не ме интересува дали е Роувър, или не. Искам да ям, и толкоз. – Полковникът разтърка корема си с ръка. – Не знам на вас как ви е, момчета, но аз съм толкоз гладен, че ме свива стомахът. Тая миризма направо ще ме подлуди.

– На мен пък ми се повдига. Но не, защото е кучешко – каза Питър Марлоу и добави с горчивина: – Просто не искам да ям Роувър. Как ще погледна после Хокинс в очите?

– Не знам, момчето ми – отвърна Мак. – Аз ще си извръщам главата. Няма да мога да го погледна. – Ноздрите му потрепнаха и той се взря в тенджерата. – Толкова хубаво мирише!

– Естествено, ако някой не иска да яде, може да си върви – обади се Царя невъзмутимо.

Никой не мръдна. Всички се облегнаха на стената и потънаха в размисъл. Заслушани в къкренето. Упоени от прелестния аромат.

– Не е чак толкова ужасно, като си помисли човек – наруши мълчанието Ларкин по-скоро, за да убеди себе си, отколкото другите. – Към кокошките си как се привързваме. А нямаме нищо против да ги ядем. И тях, пък и яйцата им.

– Така е, момчето ми. А спомняш ли си оная котка, дето й видяхме сметката? Тогава не ни пукаше, нали, Питър?

– Да, ама тя беше бездомна. А това е Роувър!

– Беше. Сега е просто месо.

– Вие ли пипнахте котката? – ядосано попита Бръф. – Преди около шест месеца?

– Не. Това се случи на Ява.

– А – отдъхна си Бръф. После погледът му случайно попадна на Царя и той избухна: – Как не се сетих досега? Значи ти беше, кучи сине! А ние обикаляхме четири часа като луди да я търсим.

– Не се ядосвай, Дон. Нали наши хора я докопаха. Победата беше на американска страна.

– Моите австралийци нещо се излагат – отбеляза Ларкин.

Царя взе лъжицата и докато опитваше соса, ръката му трепереше.

– Бива си го. – После побутна месото, но то все още не се отделяше от кокала. – Ще му трябва поне още час. След десет минути той отново опита яхнията.

– Май иска малко сол. Ти как мислиш, Питър?

Питър Марлоу също я опита. Хубава беше, безумно хубава.

– Малко, съвсем мъничко!

Всички подред опитаха яденето. Още щипчица сол, зрънце черен пипер, мъничко захар, стрък куркума. После седнаха да чакат, разкъсвани от най-изтънченото мъчение. От време на време сваляха одеялото от прозореца, изпускаха малко от аромата и оставяха да влезе свеж въздух. Навън бризът понесе аромата из Чанги, а вътре по коридорите на затвора уханието се промъкна през пролуките на вратата и напои въздуха.

– О, боже, Смити, подушваш ли?

– Разбира се, че подушвам. Да не би да нямам нос? Откъде идва?

– Някъде горе от караулното, оттам някъде.

– Да пукна, ако тия долни жълти копелета не готвят точно до оградата.

– Те са, мръсниците.

– Не, не са те. Май иде откъм затвора.

– Боже, я погледни тоя. Виж как души като куче, идиотът му с идиот!

– Казвам ти, от затвора иде.

– Това е от вятъра. Вятърът е оттам.

– Вятърът никога не е мирисал така. Това е месо, казвам ти. И то говеждо, залагам си живота. Говежда яхния!

– Нови мъчения измислиха, копелетата! Ама че мръсни номера!

– Може би просто си внушаваме. Казват, че човек понякога има халюцинации за миризма.

– Как ще си внушаваме всички до един, по дяволите? Погледни хората, всички са спрели.

– Кой казва?

– Какво кой казва?

– Ти каза: „Казват, че понякога човек има халюцинации за миризма.“ Кой казва?

– О, господи, Смити. Просто така се казва.

– Добре де, но кой?

– Откъде да знам, по дяволите?

– Тогава стига си викал „казват това“, „казват онова“. Човек направо може да полудее.

Мъжете в килията – избраниците на Царя го наблюдаваха как отсипва една порция във войнишко канче и го подава на Ларкин. Погледите им се вдигнаха от канчето и се върнаха обратно върху черпака, и после върху Мак, и обратно на черпака, и после върху Бръф, и пак на черпака и после върху Текс и обратно на черпака, и после върху Питър Марлоу, и пак на черпака и най-накрая, върху чинията на Царя. Когато всички получиха порция, започнаха да се хранят и накрая остана ядене поне още за по два пъти на човек.

Просто бе болка да ядеш толкова до насита.

Зърната се бяха разварили и станали част от гъстия сос. Папаята бе направила месото невероятно крехко и то се отделяше от костите на мръвки, придобило кафеникав цвят от папаята, от подправките и боба. Сосът бе гъст, като истински сос на ирландска яхния – с капки златиста мазнина на повърхността.

Царя вдигна глава от чинията си, излъскана до блясък, и направи знак на Ларкин. Полковникът просто подаде канчето си и без излишни думи всеки получи по още една порция. Скоро и тя изчезна. После още по една, последна.

Най-сетне Царя сложи чинията настрана и въздъхна:

– Пустото му куче!

– Превъзходно беше! – обади се Ларкин.

– Ненадминато – присъедини се Питър Марлоу. – Направо бях забравил какво значи да дъвчеш. Челюстите ме болят.

Мак внимателно отгреба и последното зрънце и се оригна. Прекрасно бе да се оригнеш.

– Да ви кажа, момчета, доста съм си хапвал навремето – ростбиф в „Симпсънс“ на Пикадили ли не щеш, райстафел в „Отел дез енд“ на Ява, но никоя манджа не може да се намаже дори на малкия пръст на тая. Никоя.

– И на мен така ми се струва – обади се Ларкин и се нагласи още по-удобно. – Дори и в най-добрите ресторанти на Сидни… Е, вярно пържолите са си пържоли, но нищо не ми се е услаждало толкоз.

Царя се оригна и ги почерпи с цигари. После отвори бутилката саке и отпи голяма глътка. Напитката бе парлива и силна, но затова пък отми тежкия вкус на месо в устата му.

– Вземи – подаде той сакето на Питър Марлоу. Пийнаха, попушиха.

– Ей, Текс, какво ще кажеш за по едно кафе – прозя се Царя.

– Не е зле да почакаме малко, преди да отворим вратата обади се Бръф, но му бе абсолютно все едно дали ще я отворят, или не стига да не го закачат. – Чувствам се разкошно!

– Така се натъпках, че направо ще се пръсна – рече Марлоу. – Несъмнено това беше най-прекрасната…

– По дяволите, Питър, всички току-що го казахме. – всички го знаем.

– Е, да, но просто не мога да се сдържа.

– Как успя да докопаш кучето? – попита Бръф и с мъка потисна една прозявка.

– Макс ми разправи историята с кокошката. Изпратих Дайно да говори с Хокинс и оня да му го даде. Курт го заколи. На мен се паднаха задните бутове.

– Хокинс пък как го е дал на Дайно? – попита Питър Марлоу.

– Дайно е ветеринарен доктор.

– А, ясно.

– Глупости! – обади се Бръф. – Той е от търговския флот.

– Е, днес беше ветеринарен доктор – сви рамене Царя. – Стига сте ми портили удоволствието.

– Направо ми вземаш ума. Свалям ти шапка.

– Благодаря, Дон.

– А как го… Курт как го уби? – попита Бръф.

– Не съм питал.

– Правилно, момчето ми – намеси се Мак. – Хайде вече да не говорим за това, а?

– Умно предложение.

Питър Марлоу стана и се протегна. Сетне попита:

– Ами какво ще правим с костите?

– Ще ги измъкнем на излизане.

– Дали да не поиграем един покер? – подметна Ларкин.

– Умно предложение съгласи се на секундата Царя – Текс, ти се захващай с кафето. Питър, ти разчисти, Грант, отвори малко вратата. Ти, Дон, можеш да събереш съдовете.

Бръф тежко се изправи.

– А ти какво ще правиш, по дяволите?

– Аз ли? – Царя вдигна вежди. – Аз ще си седя.

Всички го изгледаха. После Бръф каза:

– Ще взема да те направя един офицер, та да мога да ти разбия мутрата след това.

– Ще ти го върна тъпкано – отвърна Царя, – така че няма какво да си точиш зъбите.

Бръф изгледа останалите, сетне пак се обърна към Царя.

– Май че си прав. Като нищо ще се докарам до военен съд. – Той се изсмя. – Но няма закон, който да ми забрани да ти обера паричките. – Той измъкна една пет доларова банкнота и посочи с глава колодата в ръцете на Царя. – По-голямо печели!

Царя разпери картите.

– Тегли!

Бръф с тържествуващ вид показа дамата. Царя огледа колодата, после измъкна една карта – вале. Бръф се ухили.

– Удвоявам.

– Дон, откажи се, докато печелиш – кротко го посъветва Царя, измъкна втора карта и я обърна – асо. – Винаги мога да ти извадя още едно асо, картите са мои!

– Защо тогава не го стори веднага, дявол те взел? – попита Бръф.

– Е, сър капитане – весело каза Царя, – би било неучтиво да ти взема парите. Най-сетне ти си нашият храбър командир.

– Върви по дяволите! – изруга Бръф и се зае да вдига чиниите и канчетата. – „Не можеш ли да победиш някого, стани му съюзник“, така знам аз.

Същата нощ, когато почти целият лагер вече бе потънал в сън, Питър Марлоу все още лежеше буден и не искаше да заспива. Стана от кревата, промъкна се през лабиринта от мрежи и излезе навън. Бръф също не спеше.

– Ей, Питър – тихо го повика той. – Ела седни тука. И ти ли не можеш да спиш?

– Просто не искам, толкова ми е хубаво.

Мракът около тях бе като кадифе.

– Чудна нощ.

– Да.

– Женен ли си?

– Не – отвърна Питър Марлоу.

– Имаш късмет. Сигурен съм, че нямаше да ми е чак толкова тежко, ако не бях женен. – Бръф замълча. – Полудявам, като се замисля за нея. И дали още е там? И ако е там, какво прави? Какво прави точно сега?

– Нищо – почти несъзнателно отвърна Питър Марлоу, а Няй отново оживя в мислите му. – Не се тревожи.

Все едно да кажеш „не дишай“!

– Не, не бих я обвинил, нито нея, нето коя да е друга. Толкова дълго време ме няма. Толкова дълго. Не мога да я обвинявам.

С разтреперана ръка Бръф сви цигара от щипка изсушен чай и един от фасовете на Царя. Запали, дръпна дълбоко, после я подаде на Питър Марлоу.

– Благодаря, Дон.

Дръпна веднъж и му я върна. Двамата довършиха цигарата в мълчание, разкъсвани от копнежи. После Бръф се надигна.

– Време е да си лягам вече. Лека нощ.

– Лека нощ, Дон.

Питър Марлоу отново се загледа в нощния пейзаж и мислите му жадно отплуваха пак към Няй. Знаеше, че също като Бръф му оставаше да направи само едно, или никога нямаше да заспи.

Шестнадесета глава

Дойде денят на победата над Германия и пленниците в Чанги ликуваха. Но за тях 9 май бе просто още един от низа еднакви дни, който по никакъв начин не промени живота им. Храната бе същата, небето – същото, горещината – същата, болестите – същите, мухите – същите, гнетът – същият. Грей все така дебнеше и чакаше. Доносникът го беше уведомил, че диамантът скоро ще смени собственика си. Съвсем скоро. Не по-малко напрегнато чакаха Питър Марлоу и Царя. Оставаха още само четири дни.

После дойде „денят на раждането“ и Ева даде живот на още дванадесет малки. Царя и съдружниците му дълго се смяха на закодираното название, което му дадоха – ден Р. Грей бе известен от доносника си и в деня Р обгради бараката и претърси всички за часовници или каквото там щеше да се продава в „деня на размяната“. Тъпото му ченге! Царя никак не се обезпокои от поредното доказателство, че в бараката има доносник. Същият следобед бе заченато третото поколение.

Под бараката вече имаше седемдесет клетки. Четиринадесет от тях бяха заети. Скоро щяха да се запълнят още дванадесет. Проблемът за имената беше разрешен по възможно най-простия начин: мъжките получаваха четни номера, женските – нечетни.

– Слушайте какво – каза Царя, – трябва да се приготвят още клетки.

Бяха се събрали в бараката на общо заседание. Вечерта бе прохладна и приятна. Облаци докосваха тъничкия сърп на луната.

– Ударихме на камък – обади се Текс. – Отникъде вече не можем измъкна телена мрежа. Ще трябва май да молим австралийците за помощ.

– Ами – бавно произнесе Макс, – та после направо да оставим всичко в ръцете им.

– Напоследък бойните действия в бараката на американците изцяло се пренесоха около живото злато, което енергично бликаше под тях. Четирима души вече бяха разширили изкопите под бараката в лабиринт от галерии. Сега място за клетки имаше предостатъчно, но нямаше телена мрежа. А трябваше да се достави на всяка цена, защото се задаваше пак ден Р, а скоро след това още един и после още един.

– Ако намерим десетина души, на които да се доверим, може да им дадем по една двойка и те да си направят собствено стопанство – предложи Питър Марлоу. – А ние да останем само развъдно стопанство.

– Не става, Питър! Никога няма да опазим тайната. – Царя сви цигара и това му напомни, че в последно време търговията не вървеше – цяла седмица не бе пушил купешка цигара. – Единственият изход е да включим и Тимсън в играта – добави той след миг размисъл.

– Тоя смотан австралиец и без това ни подбива пазара – обади се Макс.

– Нямаме избор – отсече Царя. – На нас ни трябват клетки, а само той може да свърши тая работа. Освен това мога да разчитам, че ще си държи устата затворена. Ако ни потръгне със стопанството, мангизи ще има за всички. – Той се обърна към Текс. – Иди за Тимсън.

Текс сви рамене и излезе.

– Ела да видим какво става долу, Питър – каза Царя и се отправи към капака. – Олеле, боже! – възкликна той, като видя размаха на изкопните работи. – Ако продължим по тоя начин, скоро цялата скапана барака ще се срине долу и тогава къде ще се дяваме, не знам!

– Не се тревожи, шефе – гордо каза Милър, който отговаряше за изкопчиите. – Така съм изчислил нещата, че бетонните подпори да си останат непокътнати. Сега има място за хиляда и петстотин клетки. Трябва само да се намери мрежа. Можем и да удвоим бройката, ако се сдобием с достатъчно дървен материал, за да подпрем тунелите. Няма проблеми.

Царя мина по главния изкоп да огледа животните. Адам го забеляза и стръвно се хвърли върху мрежата, готов сякаш да го разкъса на парчета.

– Радва ми се, а?

– Знае те отнякъде, негодникът – ухили се Милър.

– Може би трябва да спрем с размножаването, докато не станат клетките – предложи Питър Марлоу.

– Тимсън ще свърши работата – каза Царя. – Само неговите разбойници могат да намерят материали.

Качиха се обратно в бараката и се поизтупаха от праха. Взеха душ и се почувстваха по-добре.

– Как си, друже – поздрави Тимсън, прекоси бараката и седна при тях. – Вие, янките, какво, страх ви е да не ви вдигнат във въздуха задниците ли, що ли?

Той бе дребен, набит мъж с хлътнали очи.

– Какви ги говориш?

– Подхванали сте ги тия окопи, сякаш целите въздушни сили ще бомбардират Чанги.

– Човек трябва да е готов за всичко. – Царя отново се замисли дали да рискуват и да посветят Тимсън. – Нашите скоро ще сдрусат Сингапур. И тогава изчезваме под земята.

– Няма да ударят Чанги. Нали знаят, че сме тук. Ингилизите поне знаят. Иначе, вярно, ако остане на вас, янките, не се знае къде ще паднат бомбите.

Заведоха го да огледа всичко. Той моментално схвана огромния мащаб на начинанието. И гениалността на замисъла.

– Свалям ти шапка, друже – смаян продума Тимсън, като се качиха отново в бараката. – Боже, боже! А ние си мислехме, че сте се подплашили. Ами че то тук сигурно има място за пет-шестстотин…

– Хиляда и петстотин – небрежно уточни Царя. – А тоя път в ден Р ще има…

– Какъв е пък тоя ден?

– Денят на раждането.

Тимсън се засмя.

– Значи това било денят Р. Сума ти време се чудехме какво значи. Ще се пукна! – И той се заля от смях. – Вие сте направо гении.

– Да си призная, идеята беше моя. – Царя се опита да прикрие гордостта си, но не успя. В края на краищата идеята наистина беше негова. – Та на сегашния ден Р ще имаме поне още деветдесет малки. А на следващия – някъде около триста.

Веждите на Тимсън отхвръкнаха почти до линията на косата му.

– Слушай сега какво ти предлагам… – Царя замълча, обмисляйки отново условията на сделката. – Вие ще ни снабдите с материал за още хиляда клетки. Ние ще закрепим бройката на хиляда, само най-добрите, вие пласирате продукцията, делим наполовина. В такава стабилна операция ще има за всички по нещо.

– А продажбата кога започваме? – незабавно попита Тимсън. Въпреки огромните възможности за печалба, нещо го глождеше отвътре.

– Ще ви дадем десет задни бута след седмица. Първо ще започнем с мъжките, а женските ще оставим. Решили сме – само задните бутове. Като потръгне работата, увеличаваме количеството.

– Защо да почваме само с десет?

– Ако пуснем още отначало повече, ще събудим подозрения. Трябва да я караме кротката.

Тимсън размисли за момент.

– Сигурни ли сте, че… месото е наред?

Сега, когато австралиецът вече се бе обвързал с доставката, на Царя също взе да му става гадно. „Но, дявол го взел, месото си е месо, а търговията – търговия!“ – Просто предлагаме месо.

Тимсън сви устни и поклати глава.

– Хич не ми се ще да ги продавам на моите хора – рече той с погнуса. – Бога ми, не е редно някак си. Не, не, не бива. Не че аз… ама просто не е редно. Не на нашите.

– И на нашите не – кимна Питър Марлоу, не по-малко отвратен.

Тримата се спогледаха. „Така е – каза си Царя, – хич не е редно. Но нали трябва да оцелеем.“ И изведнъж го озари просветление. Лицето му си смени цвета и той процеди през зъби:

– Извикай другите! Току-що ми хрумна нещо.

Американците бързо се събраха. Седяха напрегнати и не откъсваха очи от Царя. Той се бе поуспокоил, но все още не отронваше ни дума. Пушеше цигарата си и сякаш не ги забелязваше. Питър Марлоу и Тимсън озадачени се спогледаха. Царя стана и смачка цигарата. Атмосферата в бараката се наелектризира още повече.

– Момчета – започна той и гласът му прозвуча странно глух и изтощен, – денят Р идва след четири дни. Очакваме – Царя направи справка в таблицата, окачена на стената, – да, очакваме стопанството ни да нарасне на малко повече от сто животни. Сключих договор с нашия приятел и съдружник Тимсън. Той ще ни достави материал за хиляда клетки, така че щом дойде време да отбием малките, проблеми с настаняването няма да има. Неговите хора ще пласират продукцията. Ние ще наблегнем само на отглеждането на най-добрите породи. – Царя млъкна и впи поглед във всеки един поотделно. – Значи след седмица започваме продажбата.

Сега, когато фаталният ден бе уточнен, лицата им помръкнаха.

– Мислиш ли все пак, че е редно? – загрижено попита Макс.

– Не съм свършил още.

– За продажбата не знам – обади се Байрън Джоунс, като попипваше превръзката на окото си, – ама месото…

– Почакайте, за бога – нетърпеливо ги прекъсна Царя. – Изслушайте ме! – Всички се наведоха напред, затаили дъх, и Царя едва-чуто прошепна:

– Ще продаваме само на офицери! От майор нагоре!

– Господи боже мой! – ахна Тимсън.

– Гледай ти! – изуми се Макс.

– Какво? – остана като гръмнат Питър Марлоу.

Царя се чувстваше почти като бог.

– Само тия копелета могат да си позволят да купят месо. Вместо стока за масите, ще го направим търговия за избраници.

– А мръсниците, които могат да го купят, са точно тия, на които човек би продал такова месо! – зарадва се Питър Марлоу.

– Ти си несравним! – рече Тимсън със страхопочитание. – Гениален! Боже, лично аз знам трима гадове, дето ръката си давам да ги видя как ще си хапнат от плъха, а после да им кажа…

– Аз знам двама, на които дори няма да го продам – каза Питър Марлоу. – Направо ще им го подаря. Но тия мръсници са толкова гадни, че ще подушат себеподобните си!

Макс се надигна и се опита да надвика смеха.

– Слушайте, момчета. Чуйте! Я чуйте за малко! – Той се обърна към Царя: – Знаеш ли, че аз… аз… – толкова бе развълнуван, че едва намираше думите – аз невинаги съм бил на твоя страна. В това няма нищо лошо. Свободни хора сме. Но това… това е толкова велико, че… – Той тържествено протегна ръка. – Искам да стисна ръката на човека, измислил такова нещо! Смятам, че ние всички трябва да стиснем ръката на един истински гений. От името на всички прости войници в света – аз се гордея с теб. Ти си наистина Цар.

Двамата с Царя си раздрусаха ръцете. Текс възторжено се поклащаше наляво-надясно.

– Селърс, Праути и Грей, разбира се. И той е в списъка…

– Той няма пари – обади се Царя.

– Нищо, ще му дадем даром – каза Макс.

– Не може. Грей не е глупак. Ще се усъмни – рече Питър Марлоу.

– А Торсен, тоя гад…

– На американските офицери не – обади се Царя, но после добави великодушно: – Е, на един-двама може.

Възгласите на одобрение бяха бързо заглушени.

– Ами австралийците?

– Остави това на мен, друже – каза Тимсън. – Вече имам предвид трийсетина клиенти.

– Ами англичаните? – попита Макс.

– И на тях няма да им простим. – Царя се чувстваше велик, властен и вдъхновен. – Голям късмет е, че гадовете, дето имат пари и възможности да си купят от месото, са тъкмо тия, дето човек би искал да ги нахрани с бут от плъх, а после да им каже какво са яли.

Точно преди да загасят осветлението, Макс нахълта през рамката на липсващата врата и прошепна на Царя:

– Един часови идва насам.

– Кой?

– Шагата.

– Добре – отвърна Царя и се опита да скрие вълнението в гласа си. – Провери дали нашите постове са си по местата.

– Веднага – каза Макс и забърза по местата.

Царя се наведе към Питър Марлоу и нервно прошепна:

– Може да е станала някаква издънка. Хайде, давай да се приготвим.

Той се измъкна през прозореца и огледа дали платнения навес е добре опънат. После двамата с Питър Марлоу седнаха и зачакаха. Скоро Шагата пъхна глава под брезента и като разпозна Царя, промъкна се тихо и се настани на пейката. Подпря пушката на стената и почерпи с цигари.

Назад к карточке книги "Цар Плъх"