Текст книги "Цар Плъх"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 26 страниц)

– Ех, да можех и аз отново да съм млад. Той извади малкото радио изпод леглото.

– Ще ти се доверя. Това радио работи, работи добре. Можеш да го вземеш.

Питър Марлоу едва не изпусна радиото от вълнение.

– А аз какво да ти дам в замяна? Днес такава вещ е просто безценна.

– Не искам нищо. Отнеси го със себе си.

Питър Марлоу го разгледа. Захранваше се с електричество и беше в добро състояние. Задният капак бе свален и лампите блестяха на светлината на газената лампа. Имаше много кондензатори. Безумно много. Занесе го по-близо до светлината и внимателно, сантиметър по сантиметър огледа вътрешността му. От лицето му закапа пот, но накрая намери това, което му трябваше – триста микрофарада.

„Какво да правя сега? – запита се той. – Дали да извадя само кондензатора? Мак все пак не е напълно сигурен каква е повредата. По-добре да го взема цялото, та ако кондензаторът не стане на нашето радио, да имаме друго. Можем да го скрием някъде. Да, добре е да имаме едно резервно.“

– Благодаря ти, туан Сутра. Никога няма да мога да ти се отблагодаря за този подарък. И не само аз, а и хилядите пленници в Чанги.

– Моля те да не излагаш на опасност хората тук. Ако те види патрул, зарови го в джунглата. Съдбата на селото ми е в твои ръце.

– Бъди спокоен. Ако се наложи, ще дам живота си, но никой тук няма да пострада.

– Вярвам ти. Но може би все пак е глупаво да се жертваш дотам.

– Понякога ми се струва, че е по-човешко да бъдеш глупец, туан Сутра.

– Ти си по-мъдър от годините си.

Сутра му даде парче плат да увие радиото, после двамата се върнаха в голямата стая. Сулина седеше в сянката на стрехата. Като влязоха, тя се надигна.

– Да донеса ли нещо за ядене или за пиене, татко?

– Не. Отивай да лягаш.

Сулина отметна недоволно глава, но се подчини.

– Дъщеря ми заслужава камшик, така мисля аз.

– Жалко е да нараниш едно толкова нежно същество – отвърна Питър Марлоу. – Туан Абу казваше: „Бий жената поне веднъж седмично, за да ти е мирна къщата. Но не я бий много силно, за да не я ядосаш, защото тогава тя ще намери начин да отвърне на удара ти и много ще те нарани!“

– Знам тази мъдрост. Вярна е. Човек никога не може да разбере жените.

Двамата седнаха на издигнатата площадка пред къщата и дълго разговаряха, загледани в морето. Прибоят бе лек и Питър Марлоу помоли за разрешение да поплува.

– Тук течения няма, но понякога се появяват акули – предупреди го старият малаец.

– Ще внимавам.

– Плувай в сянката около лодките. Случва се японци да обикалят насам. На три мили надолу по брега има картечно гнездо. Бъди нащрек.

– Ще внимавам.

Питър Марлоу тръгна към морето, като гледаше да се придържа в сенките. Луната се бе спуснала ниско над хоризонта. „Нямам много време“ – помисли си той. Около лодките неколцина души мъже и жени подготвяха и кърпеха мрежите, бъбреха си и се смееха, но не обърнаха внимание на Питър Марлоу. Той се съблече и влезе в морето.

Водата бе топла, но имаше и по-хладни места, както във всички източни морета, и той се опита да се задържи сред едно от тях. Чувстваше се прекрасно, сякаш отново бе онова малко момче, тръгнало да се изкъпе посред нощ в южното море, а баща му вика след него: „Не влизай много навътре, Питър! Има течения!“ Гмурна се под водата и кожата му с наслаждение пое соленото вълшебство. Щом излезе на повърхността, изпусна струйка вода като кит и заплува бавно към плитчините. После се отпусна на гръб, опиянен от свободата си. Вълните едва-едва заливаха слабините му и той изведнъж се сети, че е съвсем гол, а на двадесетина метра от него имаше хора – мъже и жени. Но това не го смути. Голотата бе част от живота в лагера. А месеците, прекарани в селцето на Ява, го бяха научили, че няма нищо срамно да си човешко същество със свои желания и нужди. Чувствената топлота на морето, играещо около него, и обилната храна подпалиха внезапен огън в слабините му. Той се обърна рязко по корем и заплува навътре в морето, за да се скрие.

След известно време се върна, стъпи на пясъчното дъно – водата стигаше до шията му – и хвърли поглед към брега и селцето. Мъжете и жените все така оправяха мрежите. Сутра седеше пред къщата и пушеше. После изведнъж малко по-встрани забеляза Сулина, облегната на прозореца и осветена от жълтеникавите отблясъци на газената лампа, а саронгът се диплеше полуразтворен около тялото й. Тя гледаше към морето.

Той знаеше, че Сулина гледа към него, и се запита, засрамен, дали е видяла. Двамата дълго не откъсваха очи един от друг. После тя свали саронга си, сложи го настрана, взе чист бял пешкир и се зае да попива потта, блеснала по тялото й.

Сулина бе рожба на слънцето и на дъжда. Дългата й черна коса я скриваше почти изпяло, но тя я отметна така, че да милва гърба й, и започна да я сплита. И през цялото време гледаше към него и се усмихваше.

Тогава, внезапно, всяко трепване на водата се превърна в милувка, всеки полъх на вятъра се превърна в милувка, всяко докосване на водорасло се превърна в милувка, дарена от нежните пръсти на куртизанка.

„Аз ще те имам, Сулина. Ще те имам каквото и да ми струва това!“ Опита се да внуши на Сутра да се прибере в къщата. Сулина го гледаше. И чакаше. Нетърпелива като него самия. „Ще я имам, Сутра. И не заставай на пътя ми! Недей! Или, кълна се…“ Не видя кога Царя е приближил до сенките, нито усети как той спря изненадан, като го забеляза легнал по корем в плитчините.

– Хей, Питър! Питър!

Чул гласа му като в просъница, Питър Марлоу бавно извърна глава и видя, че Царя му прави знаци да излезе.

– Хайде, Питър, време е да изчезваме.

Изведнъж го заля споменът за лагера и телената ограда, за радиото, за диаманта, за лагера и войната, лагера, радиото и часовия, край когото трябваше да се промъкнат, а и кой знае дали ще стигнат навреме, и кой ли знае какви ще са новините, и колко ли ще се зарадва Мак на кондензатора и на изправното радио. В миг желанието му се изпари. Но остана болката.

Той стъпи на дъното и тръгна да си вземе дрехите.

– Ти си бил страхотен – рече Царя.

– Защо?

– Разхождаш се, както майка те е родила, и не ти пука. Не виждаш ли, че дъщерята на Сутра те гледа?

– Не съм първият мъж, когото вижда без дрехи, а и в това няма нищо лошо. Без желанието голотата не съществуваше.

– Понякога не те разбирам. Ти свян нямаш ли?

– Отдавна вече нямам.

Той бързо се облече и отиде в сянката при Царя. Болката в слабините му бе жестока.

– Радвам се, че дойде.

– Защо?

– Просто така.

– Уплаши се, че съм те забравил ли?

– Не – поклати глава Питър Марлоу. – Няма значение. Все пак благодаря.

Царя го изгледа изпитателно, после сви рамене и каза:

– Давай да се прибираме вече.

Като минаха покрай къщата на Сутра, той махна с ръка.

– Salamat.

– Почакай, Раджа. Само за минутка.

Питър Марлоу взе на бегом стъпалата и влезе вътре.

Радиото си стоеше на мястото. Пъхна го под мишница, както си беше увито в парчето плат, и на излизане се поклони на Сутра.

– Благодаря ти. Знай, че то ще е в добри ръце.

– Бог да те пази. – Сутра замълча за миг, после добави с усмивка: – Обуздай очите си, сине мой. Има храна, която виждаш, но не можеш да я вкусиш.

– Ще запомня думите ти. – Внезапно кръвта нахлу в лицето му. „Чудно нещо, дали е вярно, че някои хора умеят да четат чужди мисли?“ – Благодаря ти. Живей в мир!

– Мир и вам до следващата ни среща.

Питър Марлоу се обърна и излезе. Пътят им минаваше под прозореца на Сулина, тя все още бе там, но сега саронгът я скриваше цялата. Очите им се срещнаха и едно обещание бе дадено, прието и върнато. Тя проследи поглед двете сенки, които се запромъкваха нагоре по възвишението към джунглата и си пожела да не им се случи нищо лошо.

Сутра въздъхна, после безшумно влезе в стаята на Сулина. Тя замечтано стоеше до прозореца, метнала саронга около раменете си. Сутра държеше в ръце тънка бамбукова пръчка. Приближи се до дъщеря си и я шибна с премерен и силен, но не много силен удар по оголените задни части.

– Това е, задето изкушаваше англичанина, без да съм ти позволил – рече той и с усилие накара гласа си да прозвучи гневно.

– Добре, татко – изхлипа тя и всяко ридание пробождаше като нож сърцето му. Когато обаче остана сама, тя се сви блажено на леглото и с наслада остави сълзите си да текат на воля. И по тялото и се разля желанието, подкладено от милувката на бамбуковата пръчка.

На около миля от лагера двамата спряха, за да си поемат дъх. Едва тогава Царя видя малкия вързоп. През цялото време той бе вървял отпред и бе така погълнат от мисли за успеха на среднощното начинание и толкова съсредоточено внимаваше да не се натъкнат на някаква опасност в тъмнината, че до този момент не го бе забелязал.

– Какво носиш? Още кльопачка ли? Питър Марлоу се ухили и гордо разви вързопа.

– Изненада!

Сърцето на Царя замря между два удара.

– Идиот с идиот, ти да не си полудял!

– Какво ти става? – смая се Питър Марлоу.

– Да не си се чалнал? Това ще ни навлече толкоз беди, колкото не можеш и да си представиш. Нямаш право да рискуваш главите ни за едно радио. Нямаш право да използваш моите връзки за твоите идиотски работи.

Вперил изпълнен с недоумение поглед в Царя, Питър Марлоу изведнъж се почувства сам сред мрака на нощта.

– Не исках да сторя нищо лошо… – каза той.

– Как можа, копеле такова! – беснееше Царя. – Тук радиото е равносилно на смърт.

– Но в лагера няма как…

– Не ме интересува лагерът. Изхвърли тая идиотщина моментално. И ще ти кажа още нещо – между нас е свършено, край! Откъде-накъде ще ме забъркваш в своите откачени истории, и то дори без да ме питаш. Заслужаваш да ти пръсна главата.

– Защо не опиташ? – ядоса се на свой ред Питър Марлоу. – Май забравяш, че наоколо се води война, а в лагера няма радио. Една от причините да дойда с теб бе, че се надявах да намеря кондензатор. А сега имам цяло радио, и то напълно изправно.

– Изхвърли го!

– За нищо на света.

Двамата застанаха лице в лице, напрегнати и непреклонни. За миг Царя бе готов да разкъса Питър Марлоу. Но той знаеше, че гневът е лош съветник и сега, съвзел се от първоначалната изненада, вече можеше да погледне с критично око и да прецени положението.

Първо, трябваше да признае, че макар поетият риск да беше твърде голям, работата бе излязла на добър край. Ако Сутра не е искал да даде на Пит радиото, можел е да се измъкне, като отрече: „Ами, откъде ще имаме такова нещо в селото.“ Значи опасност няма. Пък и всичко е станало на четири очи между Пит и Сутра, понеже Чен Сан вече си беше отишъл. Второ, едно радио, за което той знае, но което не стои в неговата барака, може да бъде изключително полезно. Така по-лесно ще научава накъде върви войната и ще знае кога да избяга. Добре, значи в крайна сметка нищо лошо не е станало. Освен дето Питър е превишил правата си. От друга страна, щом се доверяваш някому и го наемаш заради ума му, дай му възможност да действува. Иначе защо са ти хора, дето само изпълняват заповеди и си налягат парцалите. А по време на сделката Питър беше направо страхотен. Като настане моментът да се бяга, той ще е един от десетимата – някой трябва да се оправя с езика. Пък и не е страхливец. Така че в крайна сметка Царя осъзна колко глупаво ще е да се нахвърля върху му, вместо да използва новосъздалото се положение като истински бизнесмен. Ама че идиотски се бе държал преди малко!

– Пит!

Забеляза предизвикателно стиснатата челюст. „Дали ще се оправя с кучия му син? Сигурно. Като го гледам така, трябва да съм с трийсет-четирийсет килограма по-тежък от него.“

– Какво?

– Извинявай, дето избухнах. Хубаво си направил, че си взел радиото.

– Какво?

– Казвам, че съжалявам. Много добре си направил.

– Не те разбирам – сви рамене в недоумение Питър Марлоу. – Първо се разбесняваш, после викаш, че съм постъпил добре.

„Стабилен е проклетникът – помисли си Царя. – Има характер.“

– Настръхвам, като чуя за радио. Няма хляб в него. – После се засмя тихо: – Не става за продан.

– Наистина ли не ми се сърдиш вече?

– Ами не. Нали сме приятели. – Той го смушка закачливо. – Хванаха ме дяволите, защото не ми каза. Не биваше да криеш от мен.

– Прав си. Извинявай. Идиотско беше от моя страна и нечестно. За нищо на света не бих искал да те излагам на опасност. Страшно съжалявам, бога ми.

– Стисни – протегна ръка Царя. – И ти извинявай, че избухнах. Но друг път ми казвай, преди да правиш нещо такова.

Питър Марлоу му стисна ръката.

– Давам ти дума.

– Добре. Вярвам ти – каза Царя и си помисли: „Слава богу, и тоя път закрепихме положението.“ – Та за какъв кондензатор разправяше?

Питър Марлоу му обясни за трите манерки.

– Значи на Мак му трябва само това?

– Каза, че така му се струва.

– А знаеш ли на мен какво ми се струва? Струва ми се, че е най-добре да вземем само кондензатора и да зарежеш радиото. Ще го заровим тука някъде. Нищо няма да му стане. После, ако вашето не проработи, винаги можем да дойдем и да го приберем. Мак лесно ще сложи обратно кондензатора. Иначе къде ще го скриеш това радио в лагера. Да не говорим, че все ще ти се иска да го врътнеш и да слушаш, не е ли така?

– Да. – Питър Марлоу го изгледа изпитателно. – Ще дойдеш ли с мен да го вземем?

– Разбира се.

– А ти? – Ако… по някаква причина аз не мога да дойда, ти ще го вземеш ли сам? Ако Мак или Ларкин те помолят?

Царя помисли малко.

– Разбира се.

– Даваш ли дума?

– Да. – Царя леко се подсмихва. – Ти май доста държиш на тая работа с мъжката дума, а, Питър?

– Че как иначе можеш да прецениш един истински приятел?

Отне му само миг, за да скъса двете жички, свързващи кондензатора с останалите части на приемника. Още минута и радиото бе увито в платното, а в земята бе изкопана малка дупка. Сложиха на дъното плосък камък, после покриха плътно радиото с шума, заравниха пак пръстта и примъкнаха отгоре един пън. За две седмици влагата на този гроб щеше да го довърши, но две седмици бе предостатъчен срок, за да се върнат и да го приберат, ако манерките не проработят.

Питър Марлоу изтри потта си. Внезапно ги бе заляла вълна топъл въздух и острият мирис на пот подлудяваше облаците насекоми, които ги връхлитаха.

– Дяволски гадини! – Той нервно вдигна поглед към нощното небе, за да се ориентира колко е часът. – Мислиш ли, че е време да тръгваме вече?

– Рано е още. Само четири и петнайсет. За нас е най-добре да се вмъкнем точно призори. Да изчакаме още десетина минути, а после ще заемем позиция и ще имаме достатъчно време. – Царя се ухили. – Когато за пръв път се чупих през телта, и на мен ми се беше свила душата. На връщане трябваше да чакам при оградата половин час и повече. Сто пъти се препотих! – Той замахна с ръка: – Мръсни гадини!

Поседяха така, заслушани в неспирния живот на джунглата. Няколко светулки открояваха бледи петна в малките канавки, издълбани от дъждовете покрай пътеката.

– Съвсем като Бродуей нощем – рече Царя.

– Гледах един филм веднъж – „Таймс Скуеър“. Някаква вестникарска измислица. Чакай да се сетя… Май беше на Кагни.

– Не си го спомням. Но Бродуей човек трябва да го види на живо. И после нощем е като бял ден. Навсякъде блестят грамадни неонови реклами и светлини.

– Ти там ли си живял? В Ню Йорк?

– Не, само съм минавал няколко пъти. Къде ли не съм обикалял.

– Къде живееш?

Царя сви рамене.

– Баща ми не се заседява много-много на едно място.

– Какво работи?

– Труден въпрос. По малко от всичко. Повечето време пие.

– Сигурно никак не ти е лесно.

– Не е лесно за едно хлапе.

– Имаш ли други роднини?

– Майка ми умря, когато бях на три години. Братя и сестри нямам. Баща ми ме отгледа. Той не е стока, ама ме научи много неща за живота. Първо: бедността е порок. Второ: парите са всичко. Трето: няма значение как ще ги печелиш, стига да ги имаш.

– Знаеш ли, никога не съм се замислял кой знае колко за парите. Предполагам, че като си военен… тъй де, винаги получаваш заплата, закрепяш някак положението, така че парите не са ти основният проблем.

– Колко получава баща ти?

– Не знам точно. Предполагам някъде около шестстотин лири на година.

– Сериозно? Та това са само две хиляди и четиристотин долара. Че то аз като ефрейтор получавам хиляда и триста. Да пукна, ако тръгна да работя за толкова малко пари.

– Може би в Щатите е различно. Но в Англия с такава заплата се живее доста сносно. Е, колата ни е малко стара, но това не е чак толкова важно. Пък и като се пенсионираш, получаваш пенсия.

– Колко?

– Приблизително половин заплата.

– За мен това е нищо. Не мога да разбера, защо изобщо хората стават военни? Сигурно защото за нищо друго не ги бива. – Царя усети как Питър Марлоу леко настръхна. – Естествено – добави бързо той, – това не се отнася за Англия, но в Щатите е така.

– Военната кариера е добра за един мъж. Имаш достатъчно пари, пътуваш по целия свят, светският живот е приличен. Освен това един офицер винаги е уважаван в обществото. – Питър Марлоу добави почти извинително: – Нали знаеш, разни там традиции и други подобни.

– Ще останеш ли на служба след войната?

– Разбира се.

– На мен това ми се струва твърде лесно – рече Царя, като си чоплеше зъбите с някаква клечка. – Какво му е вълнуващото и какво бъдеще има в това да изпълняваш заповедите на тоя или оня идиот. На мен поне така ми се струва. Пък и, дявол го взел, парите са страшно малко. Не, Пит, ти трябва да дойдеш в Щатите. Там всеки отговаря сам за себе си. Избираш си някаква търговийка и въртиш, сучеш, гледаш да си по-добър от другите. Виж, това вече е наистина вълнуващо.

– Не е за мен работа. Аз пари не мога да правя. Много по-добре се чувствам, като върша онова, за което съм роден.

– Глупости! Само защото баща ти е военен…

– Не само заради баща ми. От хиляда седемстотин и двайсета година насам. Предава се от баща на син. Това е твърде силна традиция, за да я наруши човек.

– Доста време е! – изненада се Царя, после добави: – Аз знам само за баща ми и за неговия баща. А преди тях – нищо. Предполага се, че сме дошли от стария континент през осемдесетте години.

– От Англия ли?

– Ами, не. От Германия, струва ми се. Или от Средна Европа. Няма значение! Аз съм американец и това е важното.

– Мъжете от рода Марлоу винаги са били военни!

– Ами, само от теб зависи. Виж какво стана, откак се запознахме например. Сега те бият паричките, понеже си използваш ума. Ако поискаш, може да станеш голям бизнесмен. Езика на жълтите го говориш, нали? Аз имам нужда от твоя ум и ти плащам. Не се впрягай – по американски е така. За ум се плаща. То няма нищо общо с това, че сме приятели. Нищо общо. Ако не ти плащах, щях да съм подлец.

– Не е така. Не е нужно да ти плащат, за да помогнеш на някого.

– Много неща имаш да учиш ти още, много. Ще ми се да те взема аз тебе в Щатите и да ти отворя очите. С твоето английско произношение ще им прибереш акъла на мацките. Направо ще изпопадат. Ще те сложим да продаваш дамско бельо.

– Не се излагай! – Питър се засмя заедно с него, но в смеха му имаше и лек ужас. – Все едно да искаш от мен да полетя.

– Ами че ти можеш да летиш.

– Искам да кажа – без самолет.

– Разбира се. Шегувам се. – Царя погледна часовника си. – Бавно върви времето, като чакаш.

– Понякога си мисля, че никога няма да се измъкнем от тоя скапан лагер.

– А, няма да чакаме дълго. Пък и дълго да е, какво ни пука. Ние нашата я опекохме. Това е важното. – Царя погледна пак часовника си. – Дай да се местим вече.

– Какво?

– Да тръгваме.

– Аа! – Питър Марлоу стана и рече засмян: – Впрягай, Макдъф?

– А?

– Така се казва. Все едно „да се местим“.

Щастливи, че отново са приятели, те поеха през джунглата.

Не беше трудно да прекосят пътя. Сега, след като излязоха от района на подвижния патрул, двамата свиха по една пряка пътека и се озоваха на четвърт миля от оградата. Царя водеше, спокоен и уверен. Единствено облаците светулки и комари правеха придвижването им неприятно.

– Уф, ужасни насекоми.

– Да, бе. Ако можех, всичките щях да ги очистя – отвърна шепнешком Питър Марлоу.

Изведнъж зърнаха насочения към тях щик и се заковаха на място. Японецът седеше, облегнат на едно дърво. Очите му бяха вперени в тях, а лицето му бе разтегнато в страховита усмивка. Пушката стоеше опряна на коленете му.

И двамата си помислиха едно и също. „О, боже! Утръм Роуд! Отидох си. Трябва да го убия!“ Царя реагира пръв. Той се хвърли върху часовоя, сграбчи пушката и се претърколи настрани, после бързо се изправи, готов да стовари приклада върху главата му. Питър Марлоу посегна да впие пръсти в гърлото на часовия. Но изведнъж някакво шесто чувство се задействува в него, протегнатите му ръце се плъзнаха покрай японеца и той се блъсна в дървото.

– Не го докосвай! – извика Питър Марлоу, скочи на крака, сграбчи Царя и го дръпна настрана.

Часовият не помръдна. Зловещата усмивка не слизаше от лицето му.

– Какво става, по дяволите? – втрещено попита Царя, без да сваля вдигнатата пушка.

– Изчезвай! Бързо изчезвай! – Питър Марлоу измъкна пушката от ръцете му и я хвърли до мъртвия японец. Едва сега Царя забеляза змията.

– Господи! – възкликна той с хриптящ глас и се наведе да погледне по-отблизо. Питър Марлоу го блъсна обезумял.

– Изчезвай! Тичай, за бога!

Той си плю на петите и хукна през дърветата, като кършеше храстите по пътя си. Царя се втурна след него и двамата спряха чак когато стигнаха една полянка.

– Да не си откачил? – попита намръщено Царя, като едва си поемаше дъх. – Заради една нищо и никаква змия!

– Това беше летяща змия – с усилие произнесе Питър Марлоу. – Те живеят по дърветата. Ухапе ли те, моментална смърт, момчето ми. Изкачват се на дървото, после променят формата на тялото си – стават почти плоски – и падат като по спирала точно върху жертвата си. Видях една в скута му и една под него. Със сигурност е имало и още, защото те винаги живеят на гнезда.

– Господи!

– Всъщност трябва да сме им благодарни на тия гадини. – Питър Марлоу се опита да успокои дишането си. – Оня японец беше още топъл. Да е умрял най-много преди няколко минути. Ако змиите не го бяха ухапали, щеше да ни спипа. И добре, че се скарахме, та се позабавихме малко. Отървахме тоя път кожите, на косъм ги отървахме.

– Дано не дава господ да видя втори път как някой гнусен японец е насочил срещу мен гнусния си щик посред нощ. Хайде, давай да се махаме оттука.

Двамата скоро наближиха оградата, легнаха сред храсталака и зачакаха. Все още не можеха да прибягат оттатък, тъй като имаше твърде много хора. По всяко време на нощта нагоре-надолу из лагера сновяха сомнамбули – мъжете, за които нямаше сън.

Приятно бе да си почиват така. Коленете и на двамата трепереха и те бяха благодарни, че все още са живи.

„Боже мой, каква нощ! – мислеше си Царя. – Ако не беше Пит, сега да съм опънал петалата. Като замахвах с пушката, точно се канех да му стъпя в скута на оня японец. Кракът ми беше на една педя само. Змии. Мразя змиите. Мръсни гадини!“ И уважението му към Питър Марлоу растеше.

– За втори път ми спасяваш живота – прошепна той.

– Ти пръв стигна до пушката. Ако оня не беше мъртъв, ти щеше да го убиеш. Аз се забавих.

– Ами, просто бях отпред. – Царя млъкна, после се ухили. – Ей, Питър, ние с тебе сме страхотна комбина. С твоята наблюдателност и с моя акъл добре ще се оправим.

Питър Марлоу избухна в смях. Опита да се овладее, но не успя и се претърколи на земята. Сподавеният му смях и сълзите, потекли по лицето му, заразиха Царя и той също взе да се превива от смях. Накрая Питър Марлоу промълви:

– Престани най-сетне.

– Ти пръв започна.

– Не бях аз.

– Ти беше. Нали ти… ти каза… ти каза… – Но не можа да продължи. Изтри сълзите си. – Видя ли го оня японец? Седеше копелето като маймуна и…

– Я погледни! – Смехът им се изпари на мига.

От другата страна на бодливата тел обикаляше Грей. Видяха го да спира пред американската барака. Видяха как се стопи в сянката, после се загледа през оградата, почти право в тяхната посока.

– Мислиш ли, че знае? – прошепна Питър Марлоу.

– Нямам представа. Но едно поне е ясно – не можем да рискуваме да влезем точно сега. Ще чакаме.

И те зачакаха. Небето започна да просветлява. Грей стоеше в сянката и наблюдаваше американската барака, после плъзна поглед наоколо. Царя знаеше, че от мястото на Грей се вижда леглото му. Значи виждаше и че е празно. Но завивките бяха отметнати и той спокойно можеше да е с другите ранобудници някъде из лагера. Никъде не е казано, че непременно трябва да си лежиш в бараката. „Хайде, Грей, махай се, по дяволите!“

– Скоро ще трябва де се промъкнем някак – рече Царя. – Става прекалено светло.

– Защо да не опитаме другаде?

– Той вижда цялата ограда, чак до ъгъла.

– Да не би да е надушил нещо? Може някой да ни е издал?

– Може. А може и да е просто случайност. – Царя нервно хапеше устни.

– Дай да отидем към тоалетните.

– Там е най-опасно.

Отново зачакаха. След малко видяха, че Грей поглежда още веднъж през оградата към тях и се отдалечава. Проследиха го с очи, докато се скри зад стената на затвора.

– Може да е номер – рече Царя. – Ще изчакаме още една-две минути.

Небето просветляваше, сенките се размиваха и всяка секунда бе сякаш час. Край оградата нямаше никой, не се виждаше жива душа.

– Сега или никога, давай!

Хукнаха презглава напред, за секунда се промъкнаха под телта и се проснаха в канавката.

– Ти тръгвай, Раджа. Аз ще изчакам.

– Добре.

Въпреки ръста си Царя бе пъргав и светкавично стигна до бараката. Питър Марлоу се измъкна от канавката, но нещо го накара да седне на края й, вперил поглед навън през оградата. Изведнъж с крайчеца на окото си зърна как Грей се появи иззад ъгъла и се закова на място. Разбра, че онзи моментално го забеляза.

– Марлоу!

– О, здрасти, Грей. И теб ли сън не те хваща? – попита той и се протегна.

– Откога си тук?

– От две-три минути. Уморих се от това обикаляне и поседнах за малко.

– Къде е приятелчето ти?

– Кой по-точно?

– Американецът – презрително обясни Грей.

– Не знам. Сигурно спи.

Грей се загледа в китайските дрехи, фланелката бе скъсана на раменете и мокра от пот. По корема и коленете имаше петна от кал и полепнала шума. Лицето му също бе изцапано с кал.

– Защо си толкова мръсен? И защо си толкова изпотен? Какво си правил?

– Мръсен съм, защото… няма нищо срамно да се поизмърси човек от почтен труд – каза Питър Марлоу, изправи се и поизтупа коленете и дъното на панталоните си. – Като се изкаляш малко и после се измиеш, чувстваш се два пъти по-чист. А се потя по същата причина, по която и ти. Нали ти е ясно – тропици, жега и тъй нататък.

– Какво имаш в джобовете си?

– Това, дето вечно подозираш хората с пилешкия си мозък, не значи, че всеки мъкне контрабанда. Още не са забранили да се разхождаш из лагера, ако не можеш да спиш.

– Така е – отвърна Грей, – но са забранили да се разхождаш извън лагера. Питър Марлоу го изгледа безгрижно, без въобще да се чувства безгрижно, и се опита да разбере какво, по дяволите, иска да каже Грей. Дали знае истината?

– Трябва да си луд, че да направиш такова нещо.

– Така е.

Грей го изгледа продължително изпод вежди, после се обърна и се отдалечи.

Питър Марлоу го проследи с очи, сетне пое в обратната посока, без да погледне към американската барака. Днес Мак трябваше да излезе от лечебницата. Усмихна се, като се сети какъв подарък му носи.

Озовал се в безопасност под завивките, Царя видя, че Питър Марлоу си тръгна. После съсредоточи поглед върху Грей, врага – настръхнал и зловещ под светлината на настъпващия ден, слаб като скелет, с протрити панталони и груби налъми, без риза, с офицерската лента на ръката и с износена танкистка фуражка. Един слънчев лъч падна върху вензела над козирката и за миг го превърна от проста дрънкулка в къс разтопено злато.

„Какво точно знаеш, Грей, кучи сине?“ – питаше се Царя.