Текст книги "Цар Плъх"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 26 страниц)
Той грижливо поръси яйцата с пипер, после им сипа сол.
– Обичаш ли да готвиш?
– Да – отвърна Питър Марлоу и не можа да познае собствения си глас. – В моята група обикновено аз готвя.
– Как предпочиташ да ти викат – Пит или Питър? Този път Марлоу успя да скрие изненадата си. Само изпитани, верни приятели се наричат един друг с малко име – как иначе ще знаеш кой ти е приятел и кой просто познат? Той се вгледа в Царя, но откри в лицето му само доброжелателство, затова, пряко себе си, отвърна:
– Питър.
– Откъде си? Къде си живял?
„Въпроси, въпроси… – помисли си Питър Марлоу. – Още малко и ще пита дали съм женен и колко имам в банката.“ Приел бе поканата на Царя единствено от любопитство и вече започваше да съжалява, но великолепието на цвъртящите яйца го правеше необикновено търпелив.
– От Портчестър – отговори той. – Едно малко градче на южното крайбрежие. В Хемпшир.
– Женен ли си, Питър?
– А ти?
– Не.
Царя щеше да продължи с въпросите, но яйцата вече бяха готови. Той дръпна тигана от котлона и кимна на Питър Марлоу:
– Чиниите са зад теб. – После добави не без гордост: – Я виж тука!
Яйцата изглеждаха наистина разкошно и Питър Марлоу награди Царя с най-големия комплимент, на който е способен един англичанин.
– Не са лоши. Никак не са лоши дори – рече той с равен глас, а лицето му остана напълно безизразно, за да подсили още повече ефекта от думите.
– Какви ги дрънкаш, копелдак с копелдак! – избухна Царя. – Кога друг път си виждал такива страхотни яйца?
Питър Марлоу го изгледа втрещен, а в бараката настъпи мъртва тишина. Внезапно изсвирване ги изтръгна от вцепенението. Макс светкавично застана на пост до вратата, а Дайно и Милър скочиха на крака и се втурнаха към Царя. Двамата изблъскаха леглото му в ъгъла, вдигнаха пътеките и ги изтикаха под дюшека. После дръпнаха съседните легла по-наблизо, така че както всеки друг в Чанги Царя разполагаше с метър и деветдесет. В този момент на прага застана лейтенант Грей. На една крачка зад него притеснено стърчеше сержант Мастърс.
Американците впериха очи в Грей и след кратко, но многозначително забавяне, станаха. Грей също пренебрежително изчака малко по-дълго от обикновеното, преди да козирува небрежно и да им даде „свободно“.
– Стани! – изсъска Царя. – Ще те вземе на мушка. Стани!
От дълъг опит знаеше, че на Грей вече му кипи отвътре – за пръв път очите му не бяха приковани в него, а пронизваха Питър Марлоу, и то с такъв поглед, че Царя трепна.
Без да бърза Грей прекоси бараката и се спря пред Марлоу. Сетне извърна глава и дълго остана неподвижен, впил очи в яйцата. Накрая измери с поглед Царя и отново се обърна към Питър Марлоу.
– Ти какво седиш като че си у дома, а, Марлоу?
Питър Марлоу извади табакера и посипа малко тютюн върху лист ратан. Сви цигарата и я поднесе към устните си. Продължителността на мълчанието му бе плесник за Грей.
– Един англичанин навсякъде е у дома си, приятелю – спокойно отговори Питър.
– Къде ти е лентата?
– На колана.
– Трябва да ти е на ръката. Такава е заповедта.
– Чия заповед – на скапаните японци? – отвърна Питър Марлоу.
– Лагерна заповед – рече Грей.
Един американец би доловил в гласовете на двамата само леко раздразнение, толкова спокоен бе тонът им, но и Грей, и Питър Марлоу знаеха истината – помежду им бе обявена война. Питър Марлоу мразеше японците, а в неговите очи Грей олицетворяваше именно тях, защото следеше за спазването на лагерните разпоредби, а те бяха японски разпоредби. И бе безпощаден към нарушителите. Но между двамата гореше друга, по-дълбока омраза – вродената омраза на хора от различни класи. Питър Марлоу знаеше, че Грей го презира заради произхода и образованието му – Привилегии, които Грей жадуваше повече от всичко на света и които никога нямаше да получи.
– Сложи я! – Началникът на полицията имаше право да изисква това.
Питър Марлоу сви рамене, измъкна лентата и я нахлузи на лявата си ръка. На нея бе отбелязан чинът му – лейтенант от Кралските военновъздушни сили.
Очите на Царя се разшириха. „Господи – помисли си той, – офицер! А аз за малко щях да го помоля за…“
– Много се извинявам, че ви прекъсвам обяда – говореше Грей, – но чух, че някой си е загубил нещо.
– И какво толкова е загубил?
– О, божичко! – едва не извика Царя. – Запалката! О, господи! – крещеше страхът му. – Отърви се от тая проклета запалка!
– Какво има, ефрейтор? – попита Грей, забелязал перличките пот върху лицето му.
– Ама, че жега, а? – с мъка продума Царя. Усещаше как колосаната му риза омеква от потта. Разбра, че е хлътнал в клопката и сега Грей просто си играе с него. Подвоуми се за миг дали да не пробва да избяга, но между него и прозореца седеше Питър Марлоу и Грей лесно можеше да го хване. А и да побегне, би означавало да се признае за виновен. Чу, че Грей говори нещо, и сърцето му спря да бие.
– Какво казахте, сър? – И този път „сър“ не бе обида. Царя бе вперил поглед в Грей и не вярваше на ушите си.
– Полковник Селърс съобщи, че са му откраднали златен пръстен! – злобно повтори Грей.
За миг Царя се почувства като замаян. „Явно не знае за запалката! Само дето ми се разтрепериха мартинките! Значи всичката дандания била заради идиотския пръстен на полковника! Селърс му го бе дал да го пласира преди три седмици и сделката му донесе доста солидна сумичка. Та Селърс съобщил, че са му откраднали пръстена, а! Бре, лъжецът му с лъжец!“
– Ама че кофти късмет – каза Царя с нотка на смях в гласа. – Значи откраднат! Можеш ли да си представиш?
– Аз си представям – грубо рече Грей. – Ти представяш ли си?
Царя не отговори, но му идеше да се засмее. „Слава богу, не е запалката! Отървах се и тоя път!“
– Познаваш ли полковник Селърс? – попита Грей.
– Малко, сър. Играли сме един-два пъти на бридж. – Вече бе напълно спокоен.
– Показвал ли ти е някога пръстена? – не се предаваше Грей.
Царя преся най-внимателно паметта си. Полковник Селърс му бе показвал пръстена два пъти: веднъж, когато го помоли да го продаде, и втори път, когато отидоха да го претеглят.
– О, не, сър – отвърна той невинно. Знаеше, че е в безопасност. Свидетели нямаше.
– Сигурен ли си, че никога не си го виждал?
– Напълно, сър.
Изведнъж на Грей му омръзна тази безсмислена игра на нерви, пък и при вида на яйцата му прилошаваше. Чувстваше, че би направил всичко, абсолютно всичко, за да ги опита.
– Грей, имаш ли огънче, приятелю? – попита Питър Марлоу. Не беше взел със себе си примитивната яванска запалка, а му се пушеше. Страшно му се пушеше. Отвращението, което изпитваше към Грей, пресушаваше устата му.
– Не.
– „Запали си сам“ – ядосано си помисли Грей и вече си тръгваше, когато чу Питър Марлоу да казва:
– Услужи ми с ронсъна, ако обичаш!
Грей бавно се извърна. Питър Марлоу се усмихваше на Царя. За част от секундата думите увиснаха във въздуха. После изведнъж се посипаха като гръм и в най-отдалеченото ъгълче. Поразен, търсейки начин да спечели време, Царя започна да рови за кибрит.
– В левия ти джоб е – подсети го Питър Марлоу.
Царя пое дълбоко дъх, умря и се роди отново. Никой в бараката не смееше да диша. Само миг още и с Царя бе свършено. Пред очите им. Щяха да го заловят, да го отведат и затворят – пред собствените им очи! Това бе просто невъзможно. И все пак пред тях стояха Грей и Царя, и човекът, който предаде Царя и го положи като агнец върху жертвеника на Грей. Някои от мъжете бяха ужасени, други тържествуваха, трети му съчувстваха, а Дайно се ядоса: „По дяволите, утре беше мой ред да му пазя нещата!“
– Хайде, запали цигарата! – подкани го Грей. Гладът му бе изчезнал и на негово място трептеше само една пареща топлинка. В описа на вещите запалка нямаше.
Царя извади ронсъна и го щракна пред цигарата на Питър Марлоу. Пламъкът, от който щеше да лумне кладата под краката му, бе спокоен и ярък.
– Благодаря – усмихна се Питър Марлоу и тогава осъзна какво бе направил.
– Такаа! – проточи Грей, пресегна се и взе запалката. И тази единствена дума прозвуча тържествено, окончателно и зловещо.
Царя не каза нищо. Какво ли можеше и да каже. Стоеше и чакаше. Сега, когато го бяха пипнали, вече не изпитваше страх, само проклинаше собствената си глупост. Човек, който губи играта заради собствената си глупост, няма право да бъде наричан мъж. Няма право да бъде Цар, защото Цар е винаги най-силният. Непобедим не само заради силата, а заради хитростта, късмета и силата, взети заедно.
– Откъде го имаш това, ефрейтор? – въпросът на Грей бе като нежна милувка.
Стомахът на Питър Марлоу се преобърна, умът му заработи трескаво и внезапно той се обади:
– Моя е. – Знаеше, че думите му звучат невероятно, затова бързо добави: – Играхме на покер и той я спечели. Точно преди обед.
Всички в бараката го изгледаха втрещени.
– Какво? – попита Грей.
– Изгубих я на покер – повтори Питър Марлоу. – Аз имах кента и… Кажи му ти как стана! – рече той изведнъж, за да го изпробва.
Царя още не можеше да се съвземе напълно, но рефлексите му бяха отлични. Устата му се отвори и той обясни:
– Играехме стад. Аз имах фул и…
– Какви бяха картите?
– Три аса и две двойки – намеси се Питър Марлоу без колебание. „Какъв е пък тоя стад, по дяволите?“ – питаше се той.
Въпреки великолепното си самообладание, Царя трепна. Канеше се да каже три попа и две дами. Знаеше, че Грей е забелязал трепването му.
– Лъжеш, Марлоу!
– Ти пък, Грей, така ли се говори на приятел? – Питър Марлоу печелеше време. „Как ли се играе това, по дяволите?“ – Страхотно беше – рече той едновременно с ужас и наслада от големия риск. – Мислех, че ми е в ръцете. Имах кента, затова си заложих запалката. Нали така? – кимна внезапно той на Царя.
– Как се играе стад, Марлоу?
Далече на хоризонта тресна гръм и Царя понечи да отговори, но Грей го спря:
– Не питам тебе – рече той заплашително.
Питър Марлоу стоеше безпомощен. Погледна към Царя и макар очите му да бяха все така овладени, Царя разбра всичко.
– Дай да му покажем – каза Питър Марлоу бързо. Царя на мига се пресегна за картите и рече без колебание:
– Всичко стана заради сляпата карта…
Грей се извърна вбесен:
– Казах, че искам Марлоу да ми обясни. Още една дума и ще те арестувам за заблуда на правосъдието.
Царя замълча. Молеше се само англичанинът да е схванал намека.
„Сляпата карта!“ Думите му се запечатаха дълбоко в съзнанието на Питър Марлоу. И той си спомни. Сега вече можеше да се позабавлява с Грей.
– Ами покер като покер – притеснено рече той.
– Добре де, обясни как се играе! – Грей бе сигурен, че го е притиснал до стената.
Питър Марлоу впери в него хладни като стомана очи. Яйцата изстиваха.
– Какво се опитваш да докажеш, Грей? Всеки глупак знае, че се обръщат четири карти, а една остава захлупена, едната карта е сляпа.
Из бараката се разнесе въздишка. Грей разбра, че и този път Царя му се бе изплъзнал. На показанията на Питър Марлоу можеше да противопостави само голи подозрения, а дори тук, в Чанги, това не бе достатъчно.
– Така е – навъсено рече той, без да отмества поглед от Питър Марлоу. – Всеки глупак го знае. – После върна запалката на Царя. – А ти се погрижи да я включиш в описа.
– Ясно, сър – позволи си Царя да покаже частица от обзелото го облекчение.
Грей отправи поглед към Питър Марлоу и в него се четеше и обещание, и закана.
– Можеш да си доволен – защити името на колежа – рече презрително и се запъти навън. Мастърс се помъкна след него.
Питър Марлоу го изпрати с поглед до вратата. После, без да сваля очи от Грей, каза на Царя малко по-високо от необходимото:
– Дай си пак запалката – изгасна ми фасът.
Но Грей не се обърна, дори не трепна. „Добри нерви има това момче – помисли горчиво Питър Марлоу. – Добър съюзник в битка на живот и смърт. И враг, за какъвто човек може само да мечтае.“ Царя седна прималял на стола сред наелектризираната тишина, а Питър Марлоу измъкна ронсъна от отпуснатата му ръка и си запали цигарата. С механично движение Царя извади пакета „Куа“, пъхна една цигара в уста и остана така, безчувствено стиснал зъби. Питър Марлоу се наведе към него и щракна запалката. Царя дълго не можа да улучи пламъка. После забеляза, че ръката на Питър Марлоу също трепери. Вдигна глава и огледа бараката, мъжете стояха безмълвни като статуи, вперили очи в него. Усещаше как потта бавно изстива по гърба му.
Навън задрънчаха съдини за храна. Дайно се надигна и нетърпеливо погледна през прозореца.
– Кльопачка! – весело извика той. Мълчанието се наруши и мъжете се изнизаха от бараката, понесли канчетата си. Питър Марлоу и Царя останаха сами.
Трета глава
Известно време двамата седяха мълчаливо. После Питър Марлоу каза:
– Боже мой, размина ни се на косъм.
– Отървахме кожите – съгласи се Царя след дълга пауза и отново неволно потрепера. Сетне взе портфейла си, извади две банкноти по десет долара и ги сложи на масата. – Ето, засега толкова. От днес нататък минаваш на издръжка – двайсетачка на седмица.
– Моля?
– Двайсетачка на седмица. – Царя помисли за миг и се усмихна приветливо: – Прав си, заслужаваш повече. Нека са трийсет. – После погледът му се спря върху нашивките и той добави: – Сър.
– Можеш пак да ме наричаш Питър – рече Марлоу с раздразнение. – И запомни добре – не ти искам парите. – След това стана и тръгна да излиза. – И благодаря за цигарата.
– Чакай малко де! – изненадан извика Царя. – Какво те прихвана, по дяволите?
Питър Марлоу го изгледа втренчено и в очите му блесна ярост.
– За какъв ме вземаш, по дяволите? Дръж си парите и си ги заври…
– Какво пък им е на парите?
– На тях нищо. Не ми харесват обноските ти.
– Откога има нещо общо между обноските и парите?
Питър Марлоу рязко се извърна към вратата. Царя скочи и му прегради пътя.
– Една минутка – рече той и гласът му прозвуча гневно. – Искам да знам само едно: Защо ме измъкна от тая каша?
– Как защо, че то е ясно от само себе си. Аз те натопих, значи трябваше и да те измъкна сух. За какъв ме имаш?
– Не знам. Точно това се опитвам да разбера.
– Грешката беше моя. Извинявай.
– Няма за какво да се извиняваш – сопнато отвърна Царя. – Моя беше грешката. Аз се издъних. Ти нямаше никаква вина.
– Без значение е. – Лицето на Питър Марлоу изглеждаше като издялано от гранит, а от очите му лъхаше хлад. – Сигурно ме имаш за пълно леке, щом смяташ, че ще оставя да те качат на бесилото. Но да мислиш, че ще взема пари от теб, след като аз забърках тая история – виж, това вече не бих простил никому!
– Седни за момент, моля те!
– Защо?
– Защото искам да поговоря с теб, по дяволите.
В рамката на вратата се появи Макс и нерешително спря на прага – носеше канчетата на Царя.
– Извинявай – рече той притеснено, – ето ти манджата. Искаш ли чай?
– Не. Супата я дай на Текс.
Царя взе канчето с ориза и го сложи на масата.
– Добре – каза Макс, но остана на мястото си – не беше сигурен дали Царя няма нужда от помощ, за да смели това копеле от бой.
– Изчезвай, Макс! И кажи на другите да ни оставят за малко сами.
– Дадено – отвърна Макс и бързо се отдалечи. Реши, че Царя постъпва много умно, като не иска да има свидетели как ще рендоса физиономията на офицера.
Царя отново се обърна към Питър Марлоу:
– Седни за минутка, ако обичаш. Моля те.
– Добре – съгласи се навъсено Питър Марлоу.
– Виж сега – започна търпеливо Царя, – ти ми свали примката от шията, нали? Помогна и е съвсем нормално и аз да ти помогна. Предложих ти мангизите, защото исках да благодаря. Ако не ги искаш, твоя си работа – но нямах намерение да те обиждам. Ако съм те обидил, извинявай.
– И ти извинявай – омекна Питър Марлоу. – Лесно избухвам. Не съм те разбрал правилно.
Царя протегна ръка:
– Значи мир!
Питър Марлоу я стисна.
– Не обичаш Грей, нали? – внимателно опипа почвата Царя.
– Не.
– Защо?
Питър Марлоу сви рамене. Царя раздели ориза на око и му даде по-голямата порция.
– Хайде да хапнем.
– А ти? – попита Питър Марлоу, учуден от великодушната подялба.
– Не съм гладен. Апетитът ми се изпари. Господи, само като се сетя – отървахме се на косъм, ей! Вече си мислех, че тоя път няма да ми се размине.
– И аз – отвърна Питър Марлоу и по лицето му се плъзна лека усмивка. – Ама голямо удоволствие беше, а?
– Какво?
– Ами… цялото това напрежение! Отдавна не съм изпитвал такова удоволствие – удоволствието да рискуваш.
– Чакай, чакай, нищо не разбирам – рече Царя. – Да не искаш да кажеш, че ти е било забавно?
– Естествено! Защо, на тебе не ти ли беше приятно? Все едно, че пилотираш изтребител. Някак си хем е страшно, хем не е. И през цялото време чувствуваш една особена лекота…
– Според мен ти просто не си наред.
– Добре де, ако не ти доставяше удоволствие, тогава защо, по дяволите, се опита да ме замотаеш с тоя покер? Аз направо изстинах.
– Не съм се опитвал да те замотая. Защо, по дяволите, да те мотая?
– За да стане по-напрегнато и да ме изпиташ.
Царя мрачно избърса потта от лицето си.
– Значи реши, че го правя нарочно?
– Разбира се и аз направих същото, като ти прехвърлих топката.
– Чакай да се разберем сега! Направил си го само за да ме изпробваш, така ли? – зяпна от учудване Царя.
– Разбира се, братле – отговори Питър Марлоу. – Не разбирам какво те изненадва?
– Боже господи! – възкликна Царя и усети, че отново го избива студена пот. – Главата му почти в торбата, а той си играе игрички! – после си пое дъх и заключи: – Ти си откачен, ей богу, направо си откачен! А като взе да се помайваш, когато ти подметнах за сляпата карта, реших, че ни е спукана работата.
– И Грей така си мислеше, но аз просто го разигравах. Накрая претупах нещата само защото яйцата изстиваха. А на човек не му се случва да опита такива яйца всеки ден, бога ми.
– Нали каза, че нищо не стрували.
– Казах, че не са лоши. – За миг Питър Марлоу замълча, после добави: – Виж сега, като кажеш, че нещо „не е лошо“, значи смяташ, че е изключително. Така правиш комплимент на човека, без да го караш да се чувства неудобно.
– Ти поне капка акъл имаш ли? Първо рискуваш живота ми, а за по-интересно слагаш и собствената си глава в торбата, после вдигаш пара до небето, като ти предлагам малко пари, без да искам нищо в замяна, и като капак казваш, че яйцата „не са лоши“, когато смяташ, че са страхотни. Боже господи! – завърши изумен Царя. – Или аз съм идиот, или… или просто не знам!
Той погледна Питър Марлоу, видя озадаченото изражение на лицето му и се разсмя неудържимо. Питър Марлоу също се разсмя и скоро двамата се заливаха от смях.
Макс надникна в бараката, а останалите американци се скупчиха зад него.
– Какво го е прихванало, за бога? – не повярва на очите си Макс. – А аз си мислех, че вече му е сменил фасона от бой.
– Света Богородице! – учуди се Дайно. – За малко да го спипат Царя заради тоя тип, а той се хили, та ще се пукне.
– Нищо не разбирам. – Стомахът на Макс му играеше номера още, откакто бе чул предупредителното изсвирване, че идва Грей.
Царя вдигна глава и забеляза втренчените погледи на мъжете отвън. Той измъкна полупълния пакет цигари и каза:
– Ей, Макс, я ги раздай на момчетата! Ще празнуваме!
– Страшен си! – взе пакета Макс. – Ей, ама размина ти се на косъм, а? Толкова се радваме!
Царя огледа ухилените лица. Някои усмивки бяха искрени и той ги запомни. Други бяха фалшиви, но тях той си ги знаеше. Всички се присъединиха към благодарностите, после излязоха от бараката и Макс разпредели помежду им съкровището.
– Това е от шока. Няма начин от шока е. Също като при избухване на граната – тихо каза той. – Ей сегичка ще му откъсне главата на това английско копеле.
Откъм бараката долетя нов взрив от смях и Макс сви рамене:
– Чалнал се е явно. И нищо чудно…
– Хайде да ядем, за бога – каза накрая Питър Марлоу, като все още се държеше за корема. – Ако не хапна сега, скоро и залък няма да мога да сложа в уста.
Този път те наистина седнаха да обядват, но от време на време се заливаха в нови пристъп смях. Питър Марлоу отбеляза със съжаление, че яйцата са изстинали, но веселото настроение на двамата ги стопляше и ги правеше превъзходни.
– Май че са малко безсолни, а? – добави той със сериозен тон, което му струваше върховно усилие.
– Да, прав си. Мислех, че съм сложил достатъчно – намръщи се Царя, но когато се обърна за солта, забеляза искрящия смях в очите на Питър Марлоу. – Какво пак те прихвана? – попита той и без да иска, започна да се смее.
– Не виждаш ли, че се майтапя? Вие, американците, май нямате чувство за хумор, а?
– Я върви по дяволите! И престани да се хилиш, за бога! Когато приключиха с яйцата, Царя сложи да се вари кафе и потърси цигарите си. После се сети, че ги раздаде, и посегна да отключи черния сандък.
– Опитай от моя – предложи му табакерата си Питър Марлоу.
– А, не, не го понасям тоя боклук. Съсипва ми гърлото.
– Нищо де, опитай. Обработен е. Научих рецептата на остров Ява.
Царя колебливо пое табакерата. Тютюнът беше от най-обикновен треволяк, но имаше не сламено жълт, а тъмно златист цвят, изглеждаше сочен и добре ферментирал, не миришеше на мухъл, а ухаеше със сладникаво упойващия аромат на истинския тютюн. Той извади оризови цигарени хартийки, взе смайващо едра щипка тютюн и сви дебела цигара, после откъсна стърчащите краища и небрежно хвърли излишъка на пода.
„Боже господи – помисли си Питър Марлоу, – предложих му да го опита, а не да го вземе всичкия. – Знаеше, че би трябвало да събере пръснатия по пода тютюн и да го сложи обратно в табакерата, но не го стори. – Има неща, които човек просто не може да си позволи“ – реши той.
Царя щракна запалката и при вида и двамата отново се засмяха. Запали цигарата и дръпна с недоверие веднъж, и още веднъж. После пое дълбоко дима.
– Направо е страхотен – каза той изумен. – Е, не е чак като моите „Куа“, но е страхотен. – След това се поправи: – Искам да кажа, не е лош.
– Никак не е лош – засмя се Питър Марлоу.
– Как го правиш, по дяволите?
– Търговска тайна.
Внезапно Царя осъзна, че държи в ръцете си златна мина.
– Обработката сигурно е много сложна, а? – опипа той почвата.
– Ами, съвсем проста работа. Първо накисваш суровия тютюн в чай, след това го изстискваш, поръсваш го с малко захар, размачкваш го, докато я поеме, и накрая го загряваш леко в тиган на тих огън. Бърка се непрекъснато, иначе се разваля. Просто трябва да внимаваш да не стане много сух, но да не е и много влажен.
Царя се изненада, че Питър Марлоу му откри технологията, без първо да се спазари. „Сигурно само ме подмамва – каза си той. – Не може да е толкова лесно, инак щяха да го правят. Пък и вероятно е наясно, че аз съм единственият, който може да уреди производството на едро.“
– Това ли е всичко? – усмихна се Царя.
– Да, нищо особено, както виждаш.
Царя вече предвкусваше печалбата от преуспяващата търговия. И при това съвсем законна.
– В твойта барака сигурно всички правят тютюна така?
– Не, само аз – поклати глава Питър Марлоу. – За моята група. От месеци ги въртя другите, давам им какви ли не рецепти, но досега не са разбрали точно как става.
По лицето на Царя се разля широка усмивка:
– Значи ти единствен знаеш начина?
– Ами, глупости! – отвърна Питър Марлоу и Царя усети как сърцето му се свива. – Рецептата е местна. Из цяла Ява така го правят.
– Тука в лагера няма други, така ли? – оживи се Царя.
– Не знам. Никога не съм се замислял.
Царя остави димът бавно да се източи през ноздрите му, но в същото време мозъкът му трескаво работеше. „Даа – мислеше си той, – днес наистина ми върви.“
– Виж какво, Питър, ще ти направя едно делово предложение. Ти ми показваш как точно го приготвяш, а аз ти плащам… – той се поколеба – десет процента.
– Моля?
– Добре де – двадесет и пет.
– Двадесет и пет?
– Ясно. – Царя изгледа Питър Марлоу с нарастващо уважение. – Бива си те – добър търговец си. Аз поемам работата по доставката – ще купуваме на едро. Трябва да устроим нещо като фабрика. Ти надзираваш производството, аз следя пласмента. – Той протегна ръка. – Ставаме партньори и делим по равно – петдесет на петдесет. Така съгласен ли си?
Питър Марлоу изгледа подадената му ръка. После впери очи в лицето на Царя.
– Не, не става! – решително отсече той.
– По дяволите! – избухна Царя. – Това е възможно най-справедливото предложение. Какво искаш още? Аз давам мангизите, аз уреждам… – Внезапна мисъл го накара да млъкне. – Питър – рече той след малко, като се мъчеше да скрие обидата си, – никой няма да разбере, че сме партньори. Ти просто ми покажи как се прави, а аз ще имам грижата да получаваш своя дял. Можеш да ми имаш доверие.
– Знам – отвърна Питър Марлоу.
– Значи ще делим по равно – просия отново лицето на Царя.
– А, виж, това не.
– Боже господи! – ядоса се Царя, като видя, че губи играта.
Но сделката бе завладяла ума му и той се овладя. А колкото повече мислеше за нея… Накрая се озърна наоколо да види дали някой не ги подслушва, сниши глас и пресипнало рече:
– Шейсет на четирийсет. Не съм предлагал такива условия на никого през живота си. Шейсет на четирийсет, какво ще кажеш?
– Не.
– Как не? – избухна Царя слисан. – Нали и аз трябва да изкарам нещо. Какво, по дяволите, искаш за тая рецепта? Да не искаш пари на ръка?
– Нищо не искам – отвърна Питър Марлоу.
– Как така нищо? – отпусна се Царя изтощен на мястото си.
Питър Марлоу го изгледа озадачен. После рече колебливо:
– Да ти кажа право, просто не разбирам защо толкова се плашиш за такива работи. Тая обработка не съм я измислил аз, та да я продавам. Това е стара местна рецепта. Не мога да искам да ми плащаш за нея. Нямам право. И не би било редно. Пък и… – Той замълча за миг, после бързо предложи: – Да ти кажа ли как се прави? Още сега?
– Чакай малко! Значи не искаш нищо от мен, но ще ми покажеш как се прави? И то след като ти предложих да делим шейсет на четирийсет? След като ти казах, че от това мога да изкарам сума ти пари?
Питър Марлоу кимна.
– Ти си луд – безпомощно сви рамене Царя. – Нещо не е на ред тука. Нищичко не разбирам!
– Няма нищо за разбиране – усмихна се едва забележимо Питър Марлоу. – Приеми, че съм слънчасал.
Царя дълго го изучава с поглед. Сетне каза:
– Ще ми отговориш ли честно на един въпрос?
– Да, разбира се.
– Правиш го, защото знаеш кой съм, нали?
Думите сякаш увиснаха в горещия следобеден въздух.
– Не – наруши тишината Питър Марлоу.
И помежду им се възцари истината.
Час по-късно Питър Марлоу следеше как Текс приготвя втората порция тютюн. Този път Текс вършеше всичко сам, а Царя се въртеше наоколо като стара квачка.
– Сигурен ли си, че захарта е точно, колкото трябва? – загрижено попита той Питър Марлоу.
– Съвсем точно е!
– И колко време му трябва още?
– Според теб колко, а Текс?
Текс се усмихна на Питър Марлоу и се протегна в цялата си сто и деветдесет сантиметрова дължина:
– Пет-шест минути, там някъде.
Питър Марлоу се надигна.
– Къде е едното място? Клозетът де?
– Кенефът ли? Ей, там отзад – посочи Царя и добави: – Не може ли да почакаш, докато Текс свърши? Искам да съм сигурен, че е разбрал всичко.
– Той се справя чудесно – рече Питър Марлоу и излезе. Върна се, когато Текс вече сваляше тигана от огъня.
– Ето виж – каза той и напрегнато зачака Питър Марлоу да провери дали е преценил добре времето.
– Идеално – одобри Питър Марлоу, след като огледа обработения тютюн.
Царя развълнувано сви цигара в оризова хартийка. Текс и Питър Марлоу сториха същото. Запалиха ги с ронсъна и се засмяха доволно. После, докато всеки вдъхваше аромата на тютюна, настъпи тишина.
– Не е лош – каза Царя сдържано.
– Какви ги плещиш, по дяволите! – ядоса се Текс. – Направо е страхотен!
Питър Марлоу и Царя избухнаха в смях, а когато обясниха на Текс причината, той също се разсмя.
– Трябва да му сложим име – замислено рече Царя. – А, сетих се. Какво ще кажете да го кръстим „Три царя“. Единият е царят на военновъздушните сили, вторият е цар Тексас, а третият съм аз.
– Не е зле – съгласи се Текс.
– Утре отваряме фабриката.
Текс тъжно поклати глава:
– Утре съм на работа извън лагера.
– Майната му! Ще кажа на Дайно да те замести.
– Не, аз сам ще го помоля. – Преди да излезе, Текс се усмихна на Питър Марлоу. – Радвам се, че се запознахме, сър.
– Зарежи го това „сър“! – рече Питър Марлоу.
– Съгласен. И още веднъж благодаря!
Питър Марлоу го изпрати с поглед.
– Странно – тихо каза той на Царя. – Отдавна не съм виждал толкова усмихнати лица.
– А защо пък да не се смеем. Можеше да сме къде-къде по-зле. Тебе над камилата ли те свалиха?
– Хималаите ли имаш предвид? По маршрута Калкута-Чунцин?
– Да – отвърна Царя и кимна с глава към тигана: – Напълни си табакерата.
– С най-голямо удоволствие.
– Щом закъсаш, идвай да си вземаш.
– Благодаря, ще се възползвам от поканата. Искаше му се да запали нова цигара, но реши, че ще му дойде много. Изпушеше ли още една, гладът щеше да го мъчи повече. По-добре да търпи. Погледна през прозореца и си обеща, че няма да пуши, докато сянката на навеса не се премести поне с десет сантиметра.
– Мене изобщо не ме свалиха. Хвъркалото… самолетът ми де, беше засегнат при една бомбардировка на Ява и после не можах да излетя. Гадна история! – добави той след малко и се опита да прикрие горчивината в гласа си.
– Е, не е чак толкова страшно – рече Царя. – Можеше и ти да си в него. Нали си жив, това е важното. На какво летеше?
– На „Хърикейн“, едноместен изтребител. Но повечето време летях на „Спитфайър“.
– Чувал съм, но никога не съм ги виждал. Разправят, че на германците направо им прилошавало от тях.
– Да – отвърна тъжно Питър Марлоу. – Поне в началото.
– Ти да не би да си участвал в битката за Великобритания? – изненадано попита Царя.
– Да. Станах пилот през четирийсета. Тъкмо навреме.
– На колко години беше тогава?
– На деветнадесет.
– Ами! Като те гледам така, мислех, че си поне на трийсет и осем.
– Я върви на майната си! – изсмя се Питър Марлоу. – Ти на колко си?
– На двайсет и пет. Направо да пукнеш от яд – рече Царя. – Най-хубавите ми годинки отлитат, а аз стоя под ключ в тоя скапан затвор.
– Е, чак пък да стоиш под ключ! Пък и като те гледам, добре си живееш.
– Добре-зле, ама сме зад телени огради, нали? Колко време още ще киснем тука според тебе?
– Германците вече си плюха на петите. Войната трябва скоро да свърши.
– Наистина ли мислиш така?
Питър Марлоу сви рамене. „Бъди нащрек! – каза си той. – Никога не е зле да бъдеш нащрек.“ – Да, така ми се струва. Но може да са само слухове.
– А нашата война тука?
Въпросът бе зададен от приятел, затова Питър Марлоу отговори искрено:
– Според мен нашата няма да свърши никога. Естествено, рано или късно ще бием японците, в това вече съм сигурен. Но за нас тука в лагера няма надежда да се измъкнем.
– Защо?
– Ами защото японците няма да се предадат. Следователно ще се наложи да стъпим на тяхна територия. А тогава нас ще ни избият до крак. Ако преди това не ни довършат болестите и епидемиите.
