Текст книги "Цар Плъх"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 26 страниц)

– Ами английският офицер, Текс? Не трябва ли да идем да поговорим с него?

– Да… сигурно трябва. Ще идем. Днес следобед. Или пък утре. Нека свикнем с мисълта… – Текс едва се овладя да не потрепери. – Как ме гледаше само… Като че ли… като че ли съм… прокажен. Какво чак толкоз ми има? Съвсем съм си нормален, нали?

Огледаха го внимателно и всеки се опита да разбере какво толкова бе видял офицерът. Но насреща им стоеше просто Текс – същият Текс, какъвто си го знаеха вече три години и половина.

– Съвсем нормално ми изглеждаш, на мен поне – обади се накрая Дайно. – На оня му има нещо, не на теб. Що мен не ме накара някой да скоча сам с парашут в Сингапур, с всички тия откачени японци наоколо. Не, не, оня изобщо не е наред!

Царя крачеше покрай стената на затвора. „Глупак с глупак – каза си той, – какво толкова се разкисна. Всичко си е постарому. Ами да! И ти както винаги си на върха. Само ти знаеш как да се оправиш в новото положение.“ Килна наперено кепето си и се подсмихна при мисълта за Дайно. Има да ругае копелето и да се тормози ще го огрее ли от пилето, или се е прекарал да свърши работата даром. „Много му здраве, нека се поизпоти!“ – реши развеселен Царя.

Пресече пътеката между две бараки. Наоколо се бяха струпали пленници – безмълвни, неподвижни, де един обърнали поглед на север, към портала. Заобиколи още една барака и се озова недалеч от офицера, който се озърташе озадачен наоколо си, останал изведнъж съвсем сам. Англичанинът беше обърнат с гръб към него. Царя видя как той пристъпи към неколцина пленници, но мъжете уплашено се дръпнаха.

„Тия са луди – изсмя се язвително наум Царя, – направо са луди. Какво чак толкоз страшно има – един прост капитан. Ясно, ще трябва да му се помогне. Ама и той пък, защо гледа наоколо си като треснат? Нищо не разбирам!“ Царя ускори крачка, но стъпките му бяха съвсем безшумни.

– Добро утро, сър – уверено поздрави той и козирува.

Стреснат, капитан Форсайт се извърна към него.

– Здравейте! Добре, че поне един нормален човек има тук – въздъхна с облекчение той и в същия миг осъзна какво каза. – Извинявайте, не исках да…

– Нищо, нищо – добродушно отвърна Царя. – В тая воняща дупка всеки ще излезе от релси. Много ни е драго да ви видим тук. Добре дошли в Чанги!

Капитанът се усмихна. Беше много по-нисък от Царя, масивен и як като бик.

– Благодаря! Казвам се Форсайт. Изпратиха ме да се погрижа за лагера, докато пристигне флотът.

– А кога ще стане това?

– След шест дни.

– Не може ли да побързат малко?

– Но е толкова лесно. Какво им става на всички тук? – кимна Форсайт по посока на бараките. – Бягат от мен като от дявола!

– Сигурно са изпаднали в шок – сви рамене Царя. – Не вярват на очите си. Нали знаете, хора всякакви. Много време мина.

– Да, много време мина – повтори бавно Форсайт.

– Нещо не са с всичкия си – какво ще се плашат от вас! Ама тяхна си работа – отново сви рамене Царя.

– Вие американец ли сте?

– Да. Тук сме двайсет и пет американци с командващ офицер капитан Бръф. Него са го свалили над камилата през четирийсет и трета. Сигурно ще искате да го видите?

– Естествено.

Форсайт бе смъртно уморен. Бяха му връчили заповедта преди четири дни в Бирма. После чакането, полетът, сокакът, пътят до караулното, тревогата какво го чака в лагера, как ще реагират японците, как въобще ще се справи – всичко това прогони съня му и изпълни с ужас нощите му. „Е, момчето ми, ти сам се натискаше, – сега се оправяй какво можеш! Поне първият изпит – при портала – мина. Ама и ти си един глупак – мислеше си той – ангелите си беше изкарал. Само крещеше на ония копелдаци да отдадат чест и толкоз.“

Но където и да се извърнеше, погледът му срещаше безмълвни пленници, скупчени в бараките, по прозорците, на праговете и в сенките, впили очи в него. Видя пътеката, която пресичаше лагера, и тоалетните отвъд нея. Забеляза ужасното състояние, в което се намираха бараките. Воня на пот, мухъл и урина изпълни ноздрите му. Из целия лагер крачеха призраци – призраци в дрипи, призраци с препаски на кръста, призраци в саронги, призраци от кожа и кости.

– Добре ли се чувствате? – загрижено го попита Царя. – Нещо сте доста блед.

– Нищо ми няма. Какви са тия нещастници?

– Ами пленници, от лагера – обясни Царя. – Офицери.

– Какво?

– Ами да. Защо, какво има?

– Значи това там са офицери?

– Да. Всички бараки наоколо са офицерски. Малките постройки са за по-старшите – майори и нагоре: В бараките южно от затвора има горе-долу хиляда австралийци и англичани, а в самия затвор – седем-осем хиляди войници и сержанта.

– И всичките ли са такива?

– Моля?

– Всички ли изглеждат така? Така ли са облечени?

– Ами да! Вярно, отстрани сигурно на нищо не приличат – изсмя се Царя. – Хич не съм и обърнал внимание. – Изведнъж долови изпитателния поглед на Форсайт. – Какво има? – попита Царя и усмивката му угасна.

Всички очи бяха вперени в тях. Питър Марлоу също бе наблизо. Но никой не смееше да се приближи. Не можеха да повярват, че наистина това там е човек – истински, жив човек с револвер на колана, и Царя разговаря с него.

– А вие защо правите изключение? – попита Форсайт.

– Моля?

– Вие защо сте прилично облечен, а те целите са в дрипи?

Усмивката на Царя се появи отново:

– Ами аз си пазех дрехите, а те сигурно не са.

– Доста добре изглеждате.

– Е, не съм в цветущо състояние, но не мога да се оплача. Искате ли да ви разведа наоколо. Като ви видях, рекох си: тук ще трябва да се помага! Ще накарам момчетата да се поразтичат, ще съберем доброволци. В лагера няма кой знае какви припаси, но в гаража стои един камион. Може да отидем до града и да…

– Вие защо се отличавате в такава огромна степен от всички? – Въпросът изсвистя като куршум.

– Моля?

– Тук виждам най-малко двеста, дори триста души – дебелият пръст на Форсайт посочи бараките, – а единствено вие сте облечен. Всички са слаби като вейки, а вие – не. – Той се обърна и впи леден поглед в Царя. – Вие „не можете да се оплачете“.

– И аз съм като всички. Само дето повече ми сече умът и излязох късметлия.

– В ад като този късметлии няма.

– Има, как да няма – каза Царя. – Пък и не е престъпление да си пазиш дрехите и да се поддържаш във форма, доколкото е възможно. Човек трябва да се грижи за себе си, нали? Какво лошо има в това?

– Нищо лошо, стига да не е за сметка на другите! – отговори Форсайт, после рязко попита: – Къде е щабът на коменданта?

– Ей, там – посочи Царя първия ред бараки. – Но не разбирам, какво ви става? Аз идвам с най-доброто желание да ви бъда в помощ. Все някой трябва да ви обясни…

– Нямам нужда от вашата помощ, ефрейтор! Как се казвате?

Царя съжали, че си изгуби времето да се разправя с тоя. „Кучият му син! – ядоса се той. – Ето какво става, като се опиташ да услужиш!“

– Царя… сър.

– Свободен сте, ефрейтор. Но няма да пропусна да поговоря с капитан Бръф при първа възможност.

– Какво искате да кажете, по дяволите?

– Искам да кажа, че ми се виждате крайно подозрителен – рязко отсече Форсайт. – Искам също да знам защо изглеждате толкова добре, когато останалите са толкова зле. За да има човек вашия вид на такова място, значи пари са играли. А пари тук се печелят по много малко начини. Съвсем малко! Доносничество като начало! Или черна борса с лекарства и храна…

– Няма да позволя да ме обиждат така…

– Свободен сте, ефрейтор! И помнете, че ще се занимая с вас!

С върховно усилие Царя се овладя да не смаже с юмрук физиономията на капитана.

– Свободен сте! – повтори Форсайт, после злобно процеди през зъби: – Махайте се от очите ми!

Царя козирува и се отдалечи с кървясали от гняв очи.

– Здрасти! – пресече му пътя Питър Марлоу. – Де да имах твоята смелост!

Погледът на Царя се избистри и той изхриптя:

– Здравейте, сър.

Козирува и понечи да отмине.

– Чакай, Раджа, какво ти става?

– Нищо. Просто… просто не ми се разговаря.

– Защо? Ако съм те обидил с нещо или ако ти се натрапвам, моля те, кажи.

– Не, ти нямаш нищо общо с това. – Царя се усмихна пряко сили, а цялото му същество крещеше: „Боже мой, какво толкова лошо сторих? Та аз хранех тия проклетници, аз им помагах, а сега всички отвръщат очи от мен, сякаш съм някакъв звяр.“ Той хвърли поглед назад към Форсайт и го видя да изчезва между две бараки. Преряза го остра болка: „Ето го и тоя – той пък мисли, че съм доносник.“

– Какво ти каза капитанът? – поинтересува се Питър Марлоу.

– Нищо. Той… аз… трябва да му свърша една работа.

– Кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо. Нали сме приятели. Ето, виждаш, аз няма да те изоставя.

Но единственото желание на Царя бе да се скрие вдън земя. Форсайт и мъжете в лагера го бяха унищожили, смазали бяха гордостта му и сега в него живееше само ужасът.

– Хайде, довиждане – измърмори той, козирува и бързешком се отдалечи. – „О, господи боже мой! – В гърдите му напираше плач. – Нека бъда пак това, което бях, моля те, моля те!“

На следващия ден над лагера прелетя самолет и от търбуха му се изсипаха провизии. Част от пратките паднаха в лагера, други потънаха в джунглата. Тях така и не ги потърсиха. Никой не смееше да излезе извън оградата – можеше да им кроят номер. Въздухът както винаги гъмжеше от мухи, няколко души умряха. Мина още един ден. Над пистата закръжиха самолети. В лагера пристигна истински полковник. С него дойдоха лекари и санитари, донесоха медикаменти. После и други самолети направиха по няколко кръга над пистата и се приземиха.

Внезапно из лагера забръмчаха джипове, появиха се огромни мъжаги с пури в уста и четирима лекари, все американци. Нахлуха в бараката на американците, започнаха да им слагат разни инжекции, наливаха ги с пресен портокалов сок, тъпчеха ги с храна, даваха им цигари, прегръщаха ги – „нашите момчета“, „нашите герои“. После ги качиха на джиповете и ги откараха до главния портал на Чанги, където ги чакаше камион. Питър Марлоу наблюдаваше смаян. „Та те не са герои – мислеше си той в недоумение. – Нито пък ние. Ние изгубихме, нашата война ние я изгубихме, не е ли така? Ние не сме герои, не сме никакви герои.“ През мъглата, обгърнала мозъка му, видя Царя. Неговият приятел! Колко пъти бе дебнал случай да си поговорят, но Царя все го отпращаше.

– По-късно – казваше той. – Сега нямам време. Когато дойдоха американците, пак нямаше време. И Питър Марлоу, заедно с мнозина други, отиде до портала да изпрати американците, да каже последно „сбогом“ на приятеля си, да се опита да му благодари – за спасената ръка, за веселите часове, прекарани заедно.

Сред изпращачите беше и Грей.

До камиона уморено стоеше Форсайт.

– Нека оригиналът да стои у вас, сър – подаде той един списък на най-старшия американски офицер. – Хората ви са подредени по звание, длъжност и личен номер.

– Благодаря – отвърна майорът, набит десантчик с масивна долна челюст, подписа се и върна останалите пет копия. – Кога пристигат вашите хора?

– След ден-два.

Майорът се огледа наоколо и потръпна.

– Доста работа ви чака тук.

– Дали нямате случайно някакви медикаменти в повече?

– Разбира се, че имаме – цял самолет, претъпкан! Знаете ли какво? Щом нашите момчета отлетят, ще докарам лекарствата с джиповете и ще ви оставя един доктор и двама санитари, докато дойдат вашите.

– Благодаря. – Форсайт прокара ръка по лицето си, сякаш, за да изтрие умората от него. – Ще ни свършат добра работа. Аз ще се разпиша, където трябва. Генералният щаб ще признае подписа ми.

– Ами, никакви подписи. Щом лекарствата ви трябват, значи остават тук при вас – нали затова са пратени. Той се обърна и подкани санитаря: – Хайде, сержант, качвайте хората в камиона. – После отиде до джипа, където внимателно привързваха една носилка.

– Как е той, докторе?

– Ще издържи до Щатите. – Лекарят вдигна поглед от безпаметното тяло, грижливо стегнато в усмирителна риза. Но ума му няма да го бъде.

– Горкият! – уморено продума майорът и отбеляза нещо в списъка срещу името Макс. – Не е справедливо някак си. А другите? – шепнешком попита той.

– Не са добре. Симптоми на депресия при всички. Страх от бъдещето. Само един е горе-долу във форма – физически. Въобще нямам представа как са оцелели.

– Бяхте ли в затвора?

– Да. Обиколих набързо, но и това ми беше достатъчно.

Питър Марлоу мрачно наблюдаваше сцената. Съзнаваше, че лошото му настроение не се дължи единствено на заминаването на приятеля му. Съвсем не. Мъчно му беше, че се разделя с американците. Имаше странното чувство, че неговото място е там, при тях, а това не бе редно – чужденци са в края на краищата. И все пак – сред тях не се чувствуваше чужденец. „Дали не е от завист? – питаше се той. – Или от ревност? Не, мисля, че не. Просто, кой знае защо, имам чувството, че те си отиват у дома, а аз оставам завинаги тук.“ Когато най-сетне започнаха да се чуват команди и американците взеха да се качват на камиона, той пристъпи малко по-напред. Издокарани в новите си колосани униформи Бръф, Текс, Дайно, Байрън Джоунс и всички останали изглеждаха някак неестествено. Те разговаряха възбудени, викаха, смееха се. Единствено Царя бе изключен от общото оживление. Той стоеше малко настрана, съвсем сам.

Питър Марлоу истински се радваше, че приятелят му отново е сред своите, и от все сърце се молеше всичко да се оправи, щом се прибере у дома.

– Хайде, момчета, качвайте се.

– Скачайте в камиона, дявол ви взел!

– Следваща спирка – Щатите!

Без да усети, Грей бе застанал до Питър Марлоу.

– Разправят, че пратили самолет да ги откара чак до Америка – специално за тях. Как е възможно! Шепа редници и един-двама младши офицери – каза той, без да сваля очи от камиона.

Питър Марлоу също не бе забелязал Грей.

– Ти наистина си бил ужасен сноб – измери го с презрителен поглед той.

– Аа, това си ти – рязко се извърна Грей.

– Аз съм.

– Няма ли да престанеш с високомерните си…

– О, я си затваряй устата! – прекъсна го жлъчно Питър Марлоу и се дръпна настрана.

До камиона, с незапалена пура в уста, стоеше един сержант – огромен мъжага с много нашивки на ръкава.

– Хайде, качвайте се – отегчено повтаряше той.

Царя остана последен.

– Какво чакаш, качвай се де! – изръмжа сержантът.

Царя не помръдна. Тогава сержантът нервно захвърли пурата и го смушка:

– Ей, ти, ефрейторът! Хайде, размърдай си мръсния задник!

Царя излезе от вцепенението си.

– Слушам, сержант! Извинявайте, сержант!

Той покорно се качи в камиона и единствен остана прав. Около него развълнуваните мъже оживено разговаряха, но никой не му обръщаше внимание. Никой не го забелязваше. Двигателят изрева, Царя се хвана за задния капак и камионът потегли сред облак прах – праха на Чанги.

Питър Марлоу се втурна след него и вдигна ръка да помаха на приятеля си, но Царя не се обърна назад. Той никога не се обръщаше назад.

Питър Марлоу остана там, пред главния портал на Чанги, и самотата го задави.

– Струваше си да види човек тая гледчица – злорадо отбеляза Грей.

– Изчезвай, докато не ти се е случило нещо! – кресна Питър Марлоу.

– Мед ми капна на сърцето! „Хайде, ефрейтор, размърдай си мръсния задник!“ – Очите на Грей блеснаха злобно. – Получи си заслуженото, мръсникът.

Но Питър Марлоу искаше да помни Царя такъв, какъвто беше в действителност. Не Царя бе казал покорно: „Слушам, сержант!“ Не! Това бе друг човек – изтръгнат от утробата на Чанги, откъснат от люлката, която толкова време му бе давала подслон.

– Получи си заслуженото, крадецът му с крадец – умишлено натърти Грей.

Питър Марлоу сви лявата си ръка, оздравялата, в юмрук и го стовари върху лицето му.

– Аз те предупредих!

Грей политна назад, но се задържа на крака и се нахвърли върху него. Двамата се вкопчиха един в друг и в този миг до тях изникна Форсайт.

– Прекратете веднага! – нареди той, – Защо се биете?

– Ей, така – отвърна Питър Марлоу.

– Не ме пипай! – рязко издърпа Грей ръката си от пръстите на Форсайт. – Разкарай се!

– Само да се повтори подобно нещо, и ще ви затворя в карцера! – Форсайт с възмущение забеляза, че единият „от мъжете е капитан, а другият – лейтенант. – Не ви ли е срам да се разправяте като прости войници! Хайде, махайте се и двамата! Войната свърши, не разбрахте ли?

– Не за всички! – Грей стрелна с поглед Питър Марлоу и се отдалечи.

– Какво делите толкова? – попита Форсайт. Питър Марлоу се взря в далечината, но камионът вече не се виждаше.

– Няма да разберете – отвърна той и му обърна гръб.

Форсайт го изпрати с поглед. «Ти дори не знаеш, колко си прав, приятелче – помисли си той, уморен до смърт. – Нищо не разбирам тук, абсолютно нищо.» Капитанът се обърна към портала. Както винаги там се тълпяха мъже, безмълвно вперили поглед навън, и както обикновено пред вратата имаше охрана, но сега вече не от японски или корейски войници, а от английски офицери. Още в деня на пристигането си бе изгонил японците и сложи на тяхно място офицери, за да осигуряват безопасността на лагера и да не пускат хората навън. Но мерките му се оказаха съвършено ненужни, защото никой не се опитваше да излезе от Чанги. «Не разбирам – уморено мислеше Форсайт, – нищо не разбирам. Въобще не разбирам какво става тук.» Изведнъж се сети, че забрави да доложи за подозрителния американец, ефрейтора. Толкоз неща му се бяха струпали на главата през последните дни, че напълно му бе изскочило от ума. «Ама и аз съм един глупак! Сега вече е късно.» После си спомни, че майорът ще се върне, и се успокои. «А, добре, ще му кажа на него. Той ще се погрижи за останалото».“ Два дни по-късно в лагера отново пристигнаха американци. Между тях имаше и един истински генерал. Около него като край пчела-майка жужаха фотографи, репортери, адютанти. Отведоха генерала при коменданта на лагера и наредиха на Питър Марлоу, Мак и Ларкин също да се явят там. Генералът пъхна слушалката на радиото в ухото си и се направи на заинтригуван от новините.

– Така е добре, генерале!

– Само още една снимка, Генерале!

Изтикаха напред Питър Марлоу и го накараха да се наведе над радиото, все едно, че го показва на генерала.

– Не, не, не – да се вижда лицето. Така, така, да се вижда и колко си слаб, момчето ми. Мини на светлото. Да, така е добре…

Същата нощ третият, последният, най-големият страх разтърси Чанги – страхът от утрото.

Вече всички се бяха уверили, че войната наистина е свършила. Сега ги чакаше бъдещето – утрото извън лагера. Бъдещето, което вече бе настояще. Днес. И мъжете от Чанги се затвориха в себе си. Нямаше къде другаде да се скрият. Нямаше къде да се потулят освен в себе си. А там, вътре, цареше ужас. Флотът на съюзниците акостира в Сингапур. И в Чанги нахълтаха още непознати. Тогава започнаха въпросите:

– Име, звание, личен номер, подразделение?

– Къде се сражавахте?

– Кои умряха?

– Кой бе убит?

– Имаше ли издевателства? Колко пъти ви биха? Видели ли сте да намушкват някого на щик?

– Никого? Невъзможно! Мисли, човече! Размърдай си мозъка! Спомни си! Колко души умряха? А на кораба? Трима, четирима, петима? От какво? Кои други бяха там?

– От вашата част кои останаха? Десет души? От цял полк? Я помисли! Добре, така е по-добре! Сега, как загинаха останалите? Да, да, подробностите!

– А, значи сте видели намушкани с щик!

– Проходът „Трите пагоди“? А, да, жп линията! Да, знаем за случая. Какво можете да добавите? Колко храна получавахте? Медикаменти? Извинявайте, да, разбира се, излезе ми от ума. А холера?

– Да, за лагер номер три знаем. А за лагер номер четиринадесет? Онзи на границата между Бирма и Тайланд? Там загинаха хиляди, нали?

Заедно с въпросите пришълците донесоха и мнения. Мъжете от Чанги ги чуваха, прошепнати крадешком:

– Видя ли го онзи? Боже мой, не мога да повярвам! Разхождаше се гол! На публично място!

– Я погледни там! Оня си върши работата ей тъй, пред всички. За хартия не се и сеща дори, а направо с вода! Боже мой, та те до един така правят!

– Виж какво мърляво легло! Ужас! И гъмжи от гадини!

– Докъде са паднали горките – по-зле и от животни! – Тоя трябва да го пратят в лудница! Вярно, че японците са ги докарали дотук, но все едно – по-добре да ги държат под ключ. Те са изгубили всякаква представа за приличие.

– Виж ги само как лапат тая гнусотия! Божичко, ти им даваш хляб и картофи, а те искат ориз!

– Трябва да ида на кораба, нямам търпение да доведа момчетата. Къде ще видят друг път такова нещо?

– Тия медицински сестри направо си търсят белята, дето се мотаят наоколо.

– Ами, ами какво могат да им направят ония. Сума ти момичета идваха да ги зяпат. Ей, ама оная си я бива!

– Виж само как ги гледат пленниците, а! Отвратително!

Заедно с въпросите и мненията пришълците донесоха и отговори.

– А, лейтенант Марлоу? Да, имаме телеграма от адмиралтейството. Капитан Марлоу е… да, за съжаление баща ви е мъртъв, загинал при акция в Северно море. На десети септември четиридесет и трета. Нашите съболезнования! Следващият!

– Капитан Спенс? Да, има много писма за вас, можете да си ги получите в караулното. О, да, за съжаление жена ви… жена ви и детето са убити в Лондон при бомбардировка. Тази година, през януари. Нашите съболезнования. Моля? Да, „Фау 2“. Просто ужасно! Следващият!

– Подполковник Джоунс? Да, сър, вие сте в първата група, тръгвате утре. Всички старши офицери заминават. Приятно пътуване! Следващият!

– Майор Маккой? А, да, вие питахте за жена си и сина си. Чакайте да видя, те са били на борда на „Императрицата на Шропшир“, нали така? Корабът, който е отплувал от Сингапур на девети февруари хиляда деветстотин четиридесет и втора… Съжаляваме, нямаме вести, освен, че е бил потопен някъде край Борнео. Говори се, че има и оцелели, но дали е така и къде са, никой не знае. Имайте търпение! Както разбираме, военнопленнически лагери имало навсякъде – на Целебес, на Борнео… Бъдете търпелив! Следващият!

– А, полковник Смедли-Тейлър? Съжаляваме, вестите са лоши, сър. Жена ви е убита при бомбардировка преди две години. Малкият ви син, майор от авиацията П. Р. Смедли-Тейлър, е изчезнал при полет над Германия през четиридесет и четвърта. Синът ви Джон в момента е в Берлин с окупационните войски. Ето адреса му. Какъв чин ли? Подполковник. Следващият!

– Полковник Ларкин? Не, за австралийците отговаря друг. Следващият!

– Капитан Грей? А, да, при вас е малко по-сложно. Ами вижте, в архива се водите като загинал в бой през четиридесет и втора. Жена ви се е омъжила повторно. Тя… ето сегашния й адрес. Не зная, сър. Ще трябва да попитате в Министерството на правосъдието. Съжалявам, юридическите въпроси не са в моята компетентност. Следващият!

– Капитан Юърт? О, да, Малайският полк! Драго ми е да ви съобщя, че жена ви и трите ви деца са живи и здрави, намират се в лагера Ча Сон в Сингапур. Да, да, днес следобед ще заминете. Моля? А, не зная. В съобщението се казва три, не две деца. Може би е грешка. Следващият!

Все повече мъже се осмеляваха да отидат на плажа. Но външният свят продължаваше да ги плаши и те с радост се връщаха в лагера. Един ден Шон също тръгна към морето. Слезе до брега с другите, понесъл в ръце някакъв вързоп. На плажа той се дръпна настрана и мъжете – до един почти, започнаха да се хилят и да подмятат закачки на сбъркания тип, който не искаше да си свали дрехите като всички останали.

– Ей, маце!

– Педи!

– Мръснико!

– Хомо!

Шон се отдалечи по брега и си намери едно по-закътано място далеч от подвикванията им. Смъкна късите панталони и ризата, сложи сутиен с подплънки, корсет и чорапи, облече най-хубавия си саронг, разреса си косата и грижливо, безкрайно грижливо се гримира. И тогава на плажа се изправи една млада жена, уверена в себе си и много щастлива. Тя сложи обувки с високи токове и пое навътре в морето.

То я посрещна с нежност и дари покой на измъчената й душа. После, малко по малко, погълна дрехите й, тялото й, спомена за нея.

На прага на шестнадесета барака стоеше един майор. Куртката му бе натежала от медали, но лицето му имаше младежки черти. Той наблюдаваше с любопитство вътрешността на помещението и отблъскващите фигури, които лежаха проснати на креватите, преобличаха се, пушеха или се готвеха да вземат душ. Погледът му се задържа на Питър Марлоу.

– Какво зяпаш, да те вземат дяволите? – изкрещя англичанинът.

– Я не ми дръжте такъв тон! Аз съм майор и…

– Хич не ми пука, ако ще да си господ-бог! Изчезвай оттук! Изчезвай, чуваш ли?

– Я застанете мирно! Ще ви дам на военен съд! – кресна майорът. Очите му изскочиха от орбитите си, а по челото му изби пот. – Как не ви е срам, с тая пола…

– Това не е пола, а саронг…

– Саронг! Я се вижте – офицер, а стоите полугол, само с една пола! Мислите, че като сте военнопленници, всичко ви е разрешено, а! Е, да, ама слава богу, не е така и аз ще ви науча да уважавате…

Питър Марлоу сграбчи войнишкия си нож, скочи и го тикна пред лицето на майора.

– Махай се оттука или ще те изкормя като пиле, ясно ли ти е!

Майорът начаса изчезна.

– Спокойно, Питър – промърмори Фил. – Ще ни докараш някоя беля.

– А те защо ни зяпат така, а защо? Можеш ли да ми кажеш? – изкрещя Питър Марлоу.

Никой не му отговори.

След малко в бараката влезе лекар с червен кръст на ръкава и се усмихна на Питър Марлоу. Явно беше бързал, но се стараеше да не издаде тежкото си дишане.

– Не му обръщайте внимание – каза той и посочи майора, който продължаваше да обикаля из лагера.

– Защо всички вие ни зяпате така, а?

– Заповядайте, запалете една цигара и се успокойте. Лекарят изглеждаше доста симпатичен и дружелюбен, но и той беше пришълец, значи не биваше да му се вярва.

– „Запалете една цигара и се успокойте“, само това повтаряте! – беснееше Питър Марлоу. – Попитах защо ни зяпате така.

Лекарят запуши, приседна на едно от леглата и тутакси съжали, защото по леглата се въдела една зарази, не ти е работа. И все пак искрено желаеше да бъде полезен с нещо на мъжете тук.

– Ще се опитам да ви обясня – започна той спокойно. – Вие, всички вие тук сте понесли неща, които не могат да се понесат, и сте изтърпели страдания, които не могат да се изтърпят. Всички приличате на вървящи скелети. От лицата ви са останали само очите, а в тях има един такъв израз на… – Той спря за миг да потърси подходящата дума, защото знаеше, че те имат нужда от помощ, от грижи, от топлота. – Не знам как точно да ви обясня – уплаха може би… Не, не е уплаха! Страх също не е… Просто в погледите на всички вас гори едно и също особено изражение. И сте живи, когато по всички закони на природата би трябвало да сте мъртви. Ние не можем да проумеем как сте оцелели и защо точно той е оцелял, а не някой друг. Ние, които идваме отвън, ви гледаме, защото не можем да ви се начудим…

– Като на уродите по панаирите, така ли?

– Да – спокойно отвърна лекарят. – Би могло и така да се каже но…

– Ей, богу, ще светя маслото на всеки, който ме зяпне като че ли съм маймуна.

– Ето, вземи – опитваше се да го усмири лекарят, – вземи тези хапчета. Ще ти помогнат да се успо…

– Не искам никакви хапчета! Искам да ме оставите на мира! – изкрещя Питър Марлоу, блъсна ръката му и изскочи навън.

Американската барака бе пуста.

Той се хвърли на леглото на Царя и заплака.

– Довиждане, Питър – каза Ларкин.

– Довиждане, полковник.

– Довиждане, Мак.

– Всичко хубаво, момчето ми.

– Хайде, пък обаждай се!

Ларкин раздруса ръцете им за сбогом и се отправи към портала, където камионите чакаха да откарат последната група австралийци до кораба. И после у дома.

– Ти кога заминаваш, Питър? – попита Мак, след като Ларкин се изгуби от погледа им.

– Утре. А ти?

– Аз още днес, но ще остана в Сингапур. Няма смисъл да тръгвам, докато не разбера къде да ги търся.

– Още ли нямаш новини?

– Не. Но трябва да са някъде из Индонезия. Не са мъртви, иначе щях да го усетя, със сърцето си щях да го усетя. – Мак вдигна раницата си и по навик провери дали скритата консерва сардина е все още вътре. – Чух, че в един от лагерите на Сингапур имало няколко жени от същия кораб. Може някоя от тях да знае нещо или да ме насочи… Ако ги намеря де. – Той протегна ръка. – Salamat!

– Salamat!

– Puki mahlu!

– Senderis – отвърна Питър Марлоу.

По лицето му потекоха сълзи, но той не се срамуваше от тях. Нито пък Мак от своите.

– Винаги можеш да ми пишеш „до поискване“ в Сингапурската банка, момчето ми.

– Непременно. Наслука, Мак!

– Salamat!

Питър Марлоу остана на пътеката, разполовяваща лагера, и го изпрати с поглед. Като стигна върха на възвишението, Мак спря, обърна се и му махна. Питър Марлоу помаха в отговор и Мак се изгуби в тълпата. Сега вече Питър Марлоу наистина бе сам.

Последно утро в Чанги. Изнесоха последния мъртвец. Най-тежко болните офицери вече бяха напуснали шестнадесета барака. Питър Марлоу дремеше на леглото си под мрежата против комари. Около него мъжете се събуждаха, ставаха, точеха се до тоалетната. Карстеърс вече правеше сутрешните си йогистки упражнения, Фил Минт както винаги си чоплеше носа с едната ръка и трепеше мухи с другата, партията бридж вече бе започнала, Майнър пак свиреше гамите на дървения си ксилофон, а Томас по навик ругаеше, че закуската закъснява.

– Я виж, Питър, какво ще кажеш? – попита Майк.

Питър Марлоу отвори очи и го изгледа.

– О, много си се променил!

Майк потърка с опакото на ръката току-що избръснатата си горна устна.

– Все едно, че съм гол. – Той се взря в огледалото, после сви рамене. – Е, това е, нямам вече мустаци и толкоз.

– Хайде, манджата дойде – провикна се Спенс.

– Какво има тая сутрин?

– Овесена каша, препечен хляб, сладко, пържени яйца, бекон и чай.

Някои се оплакаха, че порциите са малки, други – че са големи.

Питър Марлоу си взе само яйца и чай. Смеси яйцата с ориза, който бе запазил от предния ден, и ги изяде с наслаждение.

В бараката влезе Дринкуотър. Питър Марлоу вдигна поглед и го повика:

– Дринкуотър, може ли за момент!

– Да, разбира се.

Дринкуотър се изненада от внезапната му дружелюбност. Не смееше да вдигне воднистите си очи, защото се страхуваше да не издаде неистовата омраза, която хранеше към Питър Марлоу. „Дръж се, Тео – каза си той, – дръж се! Толкоз време удържа, не се изпускай сега. Още час-два, и ще ти се махнат от главата – и той, и всички останали гадове. Лайълс и Блоджър не биваше да те изкушават така. Грешката беше изцяло тяхна. Но те си получиха заслуженото.“

– Помниш ли оня заешки бут, дето го открадна? – каза Питър Марлоу.

Очите на Дринкуотър проблеснаха.

– Не… разбирам за какво говориш.

Седнал на едно от леглата насреща, Фил спря да се чеше и ги загледа.

– Хайде, хайде, Дринкуотър, признай си! На мен вече ми е все едно – войната свърши, ние се отървахме, какво повече! Но заешкия бут си го спомняш, нали?

Очите на Дринкуотър отново проблеснаха.

– Какво, какво? Не, не, не си спомням – навъсено отговори той. Струваше му огромни усилия да не възкликне: „Да, вкусен беше, страшно вкусен!“