Текст книги "Цар Плъх"

Втора глава

– Ами да! – с пресилена усмивка разказваше майорът на Царя. – А после пък бях в Ню Йорк. През трийсет и трета. Блажено време, ей! Такава прекрасна страна са това Щатите. Разправях ли ти, дето ходих в Олбъни? По онова време бях младши офицер…

– Да, сър – отвърна Царя отегчено. – Разправяли сте ми. – Достатъчно бе любезничил, а и непрекъснато усещаше погледа на Грей върху тила си. Беше вън от опасност и не се страхуваше, но искаше да избяга от тоя пек, да се скрие от този поглед. Сума ти неща имаше да върши. А и майорът, като Ян няма работа, та увърта, много му здраве. – Е, извинете, аз ще тръгвам, сър. Много ми беше приятно да си побъбрим.

– Един момент само – сепна се майор Бари и нервно се огледа наоколо, доловил любопитния взор на минаващите край тях мъже, доловил неизречения им въпрос: „Какво пък иска тоя от Царя?“. Ами не може ли да се видим някъде по-насаме?

Царя го погледна изпитателно:

– И тука сме насаме. Ако говорите тихо.

Майор Бари усети как го облива студена пот. Дни наред бе дебнал случай да срещне Царя и не биваше да изпуска такава златна възможност.

– Да, но бараката на лагерната полиция е…

– Не виждам какво общо имат тук ченгетата? Не ви разбирам, сър. – Царя винаги бе любезен с офицерите.

– Няма нужда да… Селърс каза, че можеш да ми помогнеш. На мястото на дясната си ръка майор Бари имаше само едно чуканче и все го почесваше, попипваше, мачкаше. – Може ли… дали не може да пласираш нещо за нас, за мен, искам да кажа. – Той изчака да останат съвсем сами и прошепна: – Става дума за една запалка „Ронсън“. В идеално състояние.

Изплюл веднъж камъчето, майорът усети, че му олекна. Но в същото време се чувстваше сякаш гол – да иска такова нещо от един американец, ей тъй, под открито небе, на пътеката, където непрекъснато сноват хора.

Царя се замисли за миг, после попита:

– Чия е?

– Моя – сепнато вдигна поглед майорът. – О, господи, да не мислиш, че съм я откраднал! Боже мили, никога не бих направил подобно нещо. През цялото това време я пазих, но ето на, сега се налага да я продадем. В групата всички са съгласни. – Той облиза пресъхналите си устни и отново попипа чуканчето. – Много те моля! Би ли се заел? Ти ще вземеш най-добрата цена.

– Нали знаете, че е забранено да се търгува?

– Да, но моля те… Не би ли се заел? Можеш да ми имаш доверие.

Царя се обърна с гръб към бараката и с лице към оградата, за всеки случай, да не би Грей да умее да чете по устните.

– Ще пратя някой след кльопачката – тихо рече той. – Паролата е: „Лейтенант Олбъни каза, че сте ме викали.“ Ясно?

– Да отвърна майор Бари с разтуптяно сърце. – Кога, каза, ще го пратиш?

– След кльопачката. След храна!

– А, добре, добре.

– Вие само му дайте запалката. Като я разгледам, ще ви намеря. Паролата остава същата.

Царя чукна огънчето от цигарата си и хвърли угарката на земята. Тъкмо щеше да я настъпи, когато съзря изражението на майора.

– А, фаса ли искате?

Майор Бари се наведе щастлив и го вдигна:

– Благодаря, много благодаря! – отвори малката табакера, внимателно разкъса хартията, изсипа щипката тютюн върху изсушените чаени листа и ги разбърка. После каза с усмивка: – Не е зле да се подслади малко. Много благодаря, ще станат поне три идеални цигари.

– Довиждане, сър – козирува Царя.

– Ами… виж сега… – майор Бари не знаеше как точно да започне. – Не мислиш ли – рече той притеснено, с приглушен глас, – че някак си… да я дам на непознат, просто ей така, откъде да знам… така де, че всичко ще бъде наред.

– Първо на първо, имате парола – хладно каза Царя. – Второ – известно е, че аз държа на думата си. И трето – приемам на доверие, че не е крадена. Ако искате, можете да се откажем?

– О, не, моля те, не ме разбирай погрешно – отвърна бързо майорът. – Само питам. Просто тя е всичко, което имам – опита се отново да се усмихне той. – Благодаря! Значи след обяда. А, и колко време смяташ, че ще ти трябва даа… да се освободиш от нея?

– Веднага щом мога. Условията са както обикновено – десет процента от продажната цена за мене – отчетливо произнесе Царя.

– Разбира се. Благодаря ти и още веднъж благодаря за тютюна.

Сега, когато вече всичко бе казано, сякаш огромен камък падна от плещите на майора. „Ако имаме късмет, ще вземем шест-седемстотин долара – мислеше си той, забързан надолу по хълма. – Разпределени както трябва, ще ни стигнат за много време.“ Изобщо не си и спомни за предишния собственик на запалката, който му я беше дал на съхранение, когато преди няколко месеца влезе в лечебницата, за да не се върне никога оттам. Това бе вече минало. Сега запалката му принадлежеше. Никой не можеше да го оспори. Затова имаше право да я продаде.

Царя знаеше, че Грей нито за секунда не бе свалил поглед от него. Приятната тръпка да върти търговия пред полицейската барака допълваше чувството му на блаженство. Доволен от себе си, той се запъти нагоре по възвишението и механично поздравяваше познатите англичани и австралийци, офицери и войници. По-важните сред тях получаваха специално внимание, останалите – дружеско кимване. Царя долавяше злобата и завистта им, но въобще не се притесняваше. Беше свикнал с това отношение, то го забавляваше и придаваше допълнителна тежест на авторитета му. Приятно му бе да го наричат Царя. Гордееше се с онова, което бе постигнал като личност и като американец. Със смелост и хитрост той бе съградил цял един свят. Сега вървеше през този свят и гледката го изпълваше със заслужено задоволство.

Той спря пред двадесет и четвърта барака, в която бяха настанени част от австралийците, и пъхна глава през прозореца.

– Хей, Тинкър! Искам бръснене и маникюр.

Тинкър Бел беше дребничък, костелив мъж. По кожата му имаше кафяви петна, малките му очички бяха тъмнокафяви, а носът му вечно се белеше. Цял живот бе стригал овце, но в Чанги минаваше за най-добрия бръснар.

– Какво, да нямаш рожден ден? Оня ден ти правих маникюра.

– Значи днес ще ми го направиш пак.

Тинкър сви рамене и прекрачи през прозореца. Царя се отпусна със задоволство в стола, сложен на сянка под стряхата, а Тинкър майсторски върза чаршафа около врата му.

– Я виж тука – поднесе той един сапун под носа на Царя. – Помириши само!

– Охоо! – ухили се Царя. – Бива си го!

– И още как! Мирише на виолетки като парфюмиран. Един мой човек го свил, като ходили на работа извън лагера. Направо изпод носа на тъпите японци. Трийсетачка ми струва – удвои той цената. Ще го пазя само за тебе, ако искаш. Специално!

– Виж какво ти предлагам – докато се свърши, имаш от мен по петачка, вместо по три, за всяко бръснене.

Тинкър направи бърза сметка. С това сапунче можеше да го обръсне осем, или дори десет пъти.

– Няма да стане! Че то аз ще отида на червено.

– Метнали са те, Тинк – изсумтя Царя. – Мога да купя цяло кило от тия по петнадесет парчето.

– По дяволите! – избухна Тинкър в престорен гняв. – Да не мислиш, че те лъжа? Виж, това вече не е хубаво.

Той яростно разби на пяна ароматния сапун с топла вода. После се засмя.

– Абе ти си Царя тука!

– Ами да! Така си е! – съгласи се доволен Царя. Двамата бяха стари приятели.

– Да почвам ли? – попита Тинкър, приготвил сапунисаната четка.

– Давай!

В същия миг Царя забеляза на пътеката Текс.

– Чакай малко! Хей, Текс – провикна се той.

Текс обърна поглед към бараката, видя Царя и тръгна към него.

– Какво?

Текс бе дълъг като върлина младок с големи уши, крив нос и кротки очи. Висок, много висок.

– Ще ми направиш ли една услуга? – попита Царя тихо.

– Естествено.

Царя извади портфейла си и измъкна една десет доларова банкнота.

– Иди намери полковник Брант – оня дребничкия, дето брадата му се подвива навътре, и му дай това.

– Имаш ли представа къде е?

– Някъде около ъгъла на затвора. Днес е негов ред да гледа Грей.

– Чух, здравата сте се сдърпали – ухили се Текс.

– Ами пак ме пребърка, копелето.

– Кофти работа – сухо отбеляза Текс, почесвайки се по късо подстриганата руса глава.

– И още как – засмя се Царя. – А, и кажи на Брант друг път да не закъснява толкова, че ще го вземат дяволите. Ама да ги беше видял само! Тоя Брант бил цял артист! Накрая дори накара Грей да ми се извини. – Той се захили, после извади още една петачка.

– Кажи му, че това е за извинението.

– Добре. Това ли е всичко?

– Не.

– Царя каза паролата и му обясни къде да намери Бари, после Текс се отдалечи, а Царя се облегна назад в стола. Общо взето, денят се очертаваше доста добър.

Грей прекоси прашната пътека, изкачи се по стъпалата и влезе в шестнадесета барака. Наближаваше време за обед и коремът му се свиваше от глад. Навън вече се редеше нетърпелива опашка. Той бързо отиде до леглото си, взе две алуминиеви канчета, чашата, лъжицата и вилицата и се присъедини към чакащите.

– Защо ги няма тия още? – уморено попита той мъжа пред себе си.

– Откъде да знам, по дяволите? – тросна му се Дейв Дейвън. Произношението му издаваше, че е възпитаник на елитно училище – Итън, Хароу или Чартърхаус. Беше висок и тънък като бамбук.

– Питам просто – обясни Грей с раздразнение. Не можеше да понася Дейвън заради това произношение и произхода му.

След едночасово чакане обедът пристигна. Някакъв пленник донесе два варела и ги сложи на земята пред опашката.

Първоначално всеки варел бе съдържал по двадесет и пет литра високо октанов бензин. Сега единият беше наполовина пълен с ориз – изцеден и прозрачен. В другия имаше супа. Този път тя бе от акула, или поне една акула беше поделена, късче по късче, на десет хиляди порции. От варела се вдигаше пара и се разнасяше едва доловим аромат на риба, а тук-там плуваха парченца патладжан и зеле, всичко петдесетина килограма за десет хиляди мъже. Основната съставка обаче бяха листата – червени и зелени, но все пак засищащи, отглеждани с много грижи в зеленчуковата градина на лагера. Имаше дори и подправки – сол, къри и лют червен пипер.

Всеки пленник безмълвно пристъпваше крачка по крачка напред, претегляше на око дажбата на предния и на следващия, сравняваше ги със своята. Но сега, след три години, прекарани в лагера, готвачът не грешеше – всички порции бяха напълно еднакви.

Докато го разпределяха, оризът също изпущаше пара. Днес беше от яванския – най-хубавия в света – и всяко зрънце стоеше цяло, отделено. От ориза им се полагаше по черпак. А накрая – чаша чай.

Всеки отнасяше храната си настрана и ядеше мълчаливо, бързо, с горчива наслада. Гъгриците в ориза бяха просто допълнителни калории, а червеят или мухата – нещо най-обикновено; ако ги забележеха, невъзмутимо ги изхвърляха. Най-често обаче, след първата бърза проверка дали вътре има парче риба, никой не поглеждаше повече в канчето.

Днес, след като всички си получиха дажбата, остана малко допълнително, затова извадиха списъка и първите трима, благославяйки късмета си, го разделиха. После вече за ядене нямаше нищо. Обедът приключи, а вечеря даваха чак преди залез слънце.

Макар съдържанието на варелите винаги да бе едно и също, тук-там из лагера някой имаше парче кокосов орех или половин банан, късче сушена риба или грам говеждо варено, а понякога дори яйце, които да добави към ориза си. С цяло яйце не разполагаше почти никой. Веднъж седмично, ако кокошките в лагера снасяха редовно, всеки получаваше по яйце. Този ден бе истински празник. Имаше хора, на които даваха яйца всеки ден, но никой не искаше да бъде от тях.

– Хей, момчета, я слушайте тука!

Капитан Спенс, дребен смугъл човечец със силно набраздено лице, бе застанал насред бараката, но гласът му се носеше и навън. Тази седмица беше дежурен. Той изчака всички да се съберат в бараката и обяви:

– Искат още десет души за работа в гората утре. После извади списъка си и започна да вика хората по име, като вдигаше поглед към всеки.

– Марлоу? – Отговор не последва.

– Някой да знае къде е Марлоу?

– Сигурно е отишъл при полковника – обади се Юърт.

– Кажи му, че утре е на летището.

Спенс се закашля – напоследък астмата го мъчеше здравата. Когато спазмът премина, той продължи:

– Днес сутринта комендантът на лагера пак е говорил с японския генерал. Помолил да увеличат порциона и медицинските добавки. – Той прочисти гърлото си сред внезапно настаналата тишина. После каза с равен глас: – Както винаги, отказали са му. Дажбата си остава сто двайсет и пет грама ориз на човек дневно.

Спенс погледна към вратите, за да се увери, че двата поста са на мястото си. Сетне сниши глас и в бараката се възцари напрегнато мълчание.

– Нашите са на стотина километра от Мандалай и продължават да настъпват. Японците са си плюли на петите. В Белгия съюзниците също настъпват, но там времето е много лошо, имало снежни бури. На Източния фронт същата работа, но руснаците напъват яко и се очаква до няколко дни да вземат Краков. Янките се оправят добре в Манила. Стигнали са до… – Той се запъна, докато си спомни името. – Май беше река Агно, в Лусон. Засега друго няма, но и това не е зле.

Олекна му. Най-сетне свърши и тоя кошмар. Всеки ден дежурните офицери се събираха и заучаваха новините наизуст, но страшното идваше после, когато се изправяше да ги повтори пред останалите – тогава го избиваше студена пот и стомахът му се свиваше. Един ден някой доносник ще го посочи с пръст и ще го съобщи на охраната, че той е от хората, които разпространяват новините, а Спенс знаеше, че няма да издържи на мъченията и ще проговори. Или пък самите японци ще го чуят и тогава, тогава…

– Това е, момчета – заключи той и се запъти към леглото си – от напрежението чак му се повдигаше. Събу си панталона и излезе от бараката с кърпа под мишница. Навън слънцето прежуряше. Имаше още два часа, преди да завали. Спенс прекоси асфалтовата пътека и зачака ред на душовете. След като съобщеше новините, изпитваше нужда да се изкъпе, иначе вонята на пот просто го задушаваше.

– Доволен ли си, друже? – попита Тинкър.

Царя огледа маникюра си – добър беше. От редуващите се горещи и студени компреси лицето му бе свежо, а лосионът ухаеше приятно.

– Бомба! – отвърна той и плати. – Благодаря, Тинк.

Надигна се от стола, сложи си кепето и кимна за довиждане на Тинкър и на полковника, който търпеливо чакаше за подстригване.

Двамата мъже го изпратиха с поглед.

Царя отново пое пъргаво нагоре по пътеката, мина покрай множеството скупчени постройки и се насочи към своята барака. Изпитваше приятен глад.

Бараката на американците бе отделена от другите, но се намираше достатъчно близо до стената на затвора, за да се възползва от следобедната им сянка, недалече от обиколната пътека, по която течеше животът на лагера, и на удобно разстояние от оградата. С други думи, разположена бе точно където трябва. Капитан Бръф, пилот на военновъздушните сили и най-старшият американски офицер, бе настоял да дадат на неговите войници отделно помещение. Повечето офицери с удоволствие биха се настанили заедно с тях – никак не им беше лесно да живеят сред чужди, – но японците бяха заповядали още първия ден офицерите да бъдат отделно. Австралийците и главно англичаните смятаха забраната за съвсем естествена.

Царя вървеше и мислите му се въртяха все около диаманта. Нямаше да е лесно да доведе до успешен край тая сделка, но точно с нея не биваше да греши. Като наближи бараката, той внезапно забеляза край пътеката един млад мъж, който седеше, подвил под себе си крака, и оживено разговаряше на малайски с един местен жител. Кожата му бе силно загоряла, а отдолу прозираха мускули. Имаше широки рамене и тесни хълбоци. Носеше само набедрена препаска, и то така, сякаш се бе родил с нея. Чертите на лицето му създаваха впечатлението, че са изсечени с длето, и макар да беше слаб като всички в лагера, в движенията му имаше грация, а в излъчването му – жизненост. – Малаецът, дребничък човек с почти черна кожа, слушаше съсредоточено плавно леещия се разказ на мъжа, после се засмя, оголи потъмнелите си от бетела зъби и отговори нещо, като подсили мелодичната си реч с жест. Младият мъж също се засмя и прекъсна малаеца с поток от думи, без да забелязва втренчения в него поглед на Царя.

Царя долавяше само откъслечни изрази, знаеше езика съвсем слабо и когато му се наложеше, се оправяше на смесица от малайски, японски и развален английски. Заслушан в буйния смях на мъжа, той осъзна, че чува нещо изключително, тъй като смехът явно извираше от самото му сърце. А в Чанги това наистина бе нещо изключително рядко. Безценно.

Замислен, Царя влезе в бараката. Всички вътре вдигнаха поглед и го поздравиха приятелски. Той им отвърна небрежно. Но това си бе в реда на нещата. Дайно дремеше на леглото си – жилав, дребен човечец с мургава кожа, черна, преждевременно прошарена коса и сякаш прикрити с було воднисти очи. Царя усети погледа му, кимна и съзря усмивката на устните. Но в очите на Дайно нямаше усмивка.

В далечния край на бараката Курт вдигна поглед от панталоните, които кърпеше, и се изплю на пода. Той бе зловещ на вид мъж с остри като на плъх жълто кафяви зъби, непрекъснато плюеше по пода и никой не можеше да го понася, защото изобщо не се къпеше. В средата на помещението Байрън Джоунс и Милър, и двамата голи, играеха безкрайната си партия шах. Когато преди две години торпилирали търговския кораб, на който служел, Милър тежал сто и тридесет килограма и бил висок близо два метра. Сега кантарът под него замираше на шестдесет килограма и кожата на корема му висеше на гънки. Той се пресегна и взе един кон, а сините му очи светнаха от задоволство. Байрън Джоунс бързо махна коня и едва сега Милър забеляза, че топът му е в опасност.

– А сега да те видя, Милър – рече Джоунс и настървено почеса тропическата екзема по крака си.

– Я върви по дяволите!

– Къде си тръгнал да се мериш с военния флот – изхили Джоунс.

– Да, ама и вас ви потопиха, нали? Уж боен кораб, ама…

– Даа – провлечено каза Джоунс и докосна превръзката на окото си. Мислите му го върнаха към гибелта на кораба „Хюстън“, спомни си как бяха загинали приятелите му, как бе загубил окото си…

Царя прекоси бараката. Макс все така седеше до черния сандък, вързан с верига за леглото му.

– Браво, Макс – рече той. – Върви да почиваш.

Макс имаше живо лице и кафяви, неспокойни очи. Той бе роден в западните предградия на Ню Йорк и още от най-ранно детство бе научил уроците на живота.

Царя извади табакерата и му подаде щипка необработен тютюн.

– Благодаря! – зарадва се Макс. – А, щях да забравя: Лий каза да ти предам, че прането е готово. Той отиде за кльопачката ти – нали сме втора смяна, та ме помоли да ти кажа.

– Благодаря.

Царя извади пакета цигари „Куа“ и в бараката мигновено се възцари тишина. Преди още да бръкне за кибрит, Макс му поднесе примитивната си кремъчна запалка.

– Благодаря, Макс – каза Царя и пое дълбоко дима. После попита: – Да не би да искаш цигара?

– О, боже, благодаря! – отвърна Макс, без да обръща внимание на иронията в гласа му. – Имаш ли нужда от нещо друго?

– Ако ми потрябваш, ще те извикам.

Макс се отдалечи и седна на леглото си до вратата. Очите на мъжете не се откъсваха от цигарата, но никой не отрони дума. Тя си беше на Макс. Макс я бе заслужил. Когато им дойде реда да пазят нещата на Царя, тогава може и те да получат.

Дайно се усмихна на Макс и той му смигна в отговор. Щяха да си разделят цигарата след кльопачката. Двамата винаги деляха онова, което успяваха да намерят, да откраднат или да изкарат. Макс и Дайно се бяха обединили в група. Така бе устроен целият живот в лагера. Хората ядяха на групи, дори дишаха на групи. По двама, по трима, рядко по четирима. Сам човек не би могъл да обходи навсякъде, да намери нещо за храна, да стъкне огън, да сготви плячката и да я изяде – това просто не бе по силите на никого. Трима беше най-добре. Един да търси, един да пази и един в резерв. Когато не беше болен, третият също търсеше или пазеше. После всичко се делеше по равно – ако откраднеш кокосов орех, ако намериш банан по време на работа или свиеш нещо отнякъде. Законът, като всеки природен закон, бе прост: оцеляваш само с общи усилия. Да скриеш каквото и да било от групата, значеше да се обречеш на смърт, защото, изпъдят ли те, това се разчува. А да оцелееш сам, не бе възможно.

Единствен Царя нямаше група. Той се справяше без чужда помощ. Неговото легло стоеше в най-хубавия ъгъл на бараката, точно под прозореца и бе сложено така, че да улавя и най-слабия полъх на вятъра, а от съседния креват го деляха цели два метра и половина. Леглото беше хубаво – със стоманена рамка, стегнати пружини и дюшек от кокосови влакна. Покриваха го две одеала, а отдолу, до безукорната белота на калъфката, светеха чаршафи. Над всичко това, опъната върху четири пръта, се простираше мрежа против комари без нито едно скъсано място.

Царя имаше също маса и два тапицирани стола, а отстрани на леглото бяха постлани пътеки. На малка полица зад него стояха тоалетните му принадлежности – самобръсначка, четка, сапун, ножчета, а до тях бяха подредени чиниите и чашите му, саморъчно изработеният електрически котлон и приборите за готвене и хранене. На стената в ъгъла висяха дрехите му: четири ризи, четири чифта дълги и четири чифта къси панталони. На другата полица лежаха шест чифта чорапи и долно бельо. Под леглото имаше два чифта обувки, бански чехли и съвсем нови индийски сандали.

Царя седна на единия стол и огледа дали всичко си е на мястото. Забеляза, че косъмът, който най-грижливо беше закрепил върху самобръсначката, липсваше. „Гнусни копелета – ядоса се той, – ще взема да пипна някоя зараза от тях!“ Но не каза нищо, само реши в бъдеще да я заключва.

– Здрасти – приближи до него Текс. – Зает ли си?

„Зает“ също бе парола и означаваше „готов ли си да получиш пратката“.

Царя се усмихна и кимна, а Текс предпазливо му подаде ронсъна.

– Благодаря – каза Царя. – Искаш ли и моята супа днес?

– Няма защо да питаш! – отговори Текс и се отдалечи. Царя огледа запалката, без да бърза. Беше почти нова.

Нямаше драскотини, палеше от пръв път, лъщеше от чистота. Отвори я и разгледа камъчето. От евтините бе, местно производство и доста изхабено. Той свали кутията за пури от полицата, извади отвътре едно чисто ново камъче и го смени. Натисна лостчета и запали. Нагласи внимателно пламъка и най-сетне остана доволен. Запалката не беше фалшива и като нищо щеше да донесе осемстотин-деветстотин долара.

От мястото си виждаше мъжа и малаеца. Двамата бъбреха все така оживено.

– Ей, Макс – обърна той глава към другия край на бараката.

– Какво? – озова се начаса до него Макс.

– Виждаш ли го оня там? – кимна Царя навън.

– Кой, кафявата маймуна ли?

– Не, другия. Я ми го прати!

Макс се измъкна през прозореца и прекоси пътеката.

– Ей, приятел, Царя те вика – безцеремонно прекъсна той разговора и посочи през рамо към бараката. – Каза да идеш веднага!

Мъжът изгледа смаяно Макс, проследи накъде сочи пръстът му, после отново впери очи в самия него.

– Мене ли? – попита той в недоумение.

– Да, тебе – нетърпеливо отвърна Макс.

– Защо?

– Откъде да знам?

Мъжът се намръщи и чертите на лицето му станаха по-сурови. Замисли се за миг, после се обърна към малаеца и каза:

– Вие, шап – отвърна малаецът и се приготви да чака. След това добави на малайски: – Пази се, туан. И нека бог да е с теб.

– Недей да се тревожиш, приятелю! Все пак, благодаря ти за загрижеността – усмихна се мъжът. После се изправи и тръгна след Макс към бараката.

– Викал си ме – каза той, когато застана пред Царя.

– Здрасти! – рече Царя с усмивка. Забеляза, че очите на мъжа са някак предпазливи. Това му хареса, предпазливи очи рядко се срещаха в Чанги.

– Сядай.

Той кимна и Макс се отдалечи, без да го подканят повече. Онези, които бяха по-наблизо, също се преместиха в другия край на бараката, за да ги оставят насаме.

– Седни де, седни – подкани любезно Царя.

– Благодаря!

– Цигара?

При вида на предложения пакет „Куа“ очите на мъжа се разшириха. Той се поколеба за миг, после взе една. Царя поднесе огънче с ронсъна и забеляза, че удивлението в очите му нарасна още повече, но мъжът се опита да го прикрие и дръпна дълбоко от цигарата.

– Бива си я! – отбеляза той с блаженство. – Благодаря!

– Как се казваш?

– Марлоу, Питър Марлоу. – После добави шеговито: – А ти?

Царя се засмя и си помисли: „Добре, тоя тип има чувство за хумор и не е мазник. Трябва да го имам предвид.“

– Англичанин ли си? – попита той.

– Да.

До този момент Царя не бе забелязал Питър Марлоу, но в това нямаше нищо чудно при десет хиляди почти еднакви лица. Той мълчаливо изучаваше мъжа и студените сини очи му отвръщаха със същото.

– „Куа“ са най-добрите цигари тука – каза накрая Царя. – Естествено, пред „Кемъл“ не важат. Друго си е американската цигара – нищо не може да се мери с нея. Опитвал ли си ги някога?

– Да – отговори Питър Марлоу, – но ми се сториха малко сухи. Аз харесвам най-много „Голд флейк“. Въпрос на вкус – добави той любезно.

Отново настъпи мълчание. Докато чакаше да чуе за какво го викат, Питър Марлоу си помисли, че Царя все пак му се нрави, независимо от името, с което се ползваше, най-вече заради веселото пламъче, проблясващо в очите му.

– Много хубаво говориш езика – отбеляза Царя и кимна с глава към малаеца, който търпеливо чакаше навън.

– Да, горе-долу.

Царя с мъка сподави една ругатня по адрес на пословичната английска игра на скромност.

– Тука ли го научи? – спокойно попита той.

– Не, на Ява. – Питър Марлоу млъкна и се огледа наоколо. – Добре си се уредил.

– Обичам удобствата. Как намираш стола?

– Не е лош. – В очите на Питър проблесна лека изненада.

– Цяла осемдесетачка дадох за него – гордо заяви Царя. – Още миналата година.

Питър Марлоу го стрелна с поглед да види дали не се шегува – кой говори за пари ей така, без повод, – но откри на лицето му само доволство и нескрита гордост. „Невероятно – помисли си той. – Да споделяш такива работи с непознат човек…“ После, за да прикрие смущението си, каза:

– Много е удобен.

– Трябва да си приготвя нещо за кльопане. Ще хапнеш ли с мене?

– Току-що… обядвах – несигурно отвърна Питър Марлоу.

– Не вярвам да си преял. Искаш ли едно яйце?

Сега вече Питър Марлоу не можа да прикрие изумлението си и очите му се разшириха. Царя се усмихна. Струваше си да го покани на обед, пък дори само за да види подобно изражение на лицето му. Той коленичи до черния сандък и внимателно го отключи.

Питър Марлоу втренчи смаян поглед в съдържанието му: пет-шест яйца, пакетче кафе на зърна, няколко буркана гула малака – сладкото лакомство на Ориента, банани, половин килограм малайски тютюн, десетина пакета „Куа“, пълен буркан ориз, втори с качанг иджу, олио и още множество деликатеси, увити в бананови листа. От години не бе виждал такива съкровища.

Царя извади олиото и две яйца, после пак заключи сандъка. Когато погледна Питър Марлоу, видя, че очите му отново са станали предпазливи, а лицето – непроницаемо.

– Как го искаш яйцето? Пържено ли?

– Мисля, че все пак ще е по-добре да откажа – с усилие изрече Питър Марлоу. – Никой не раздава яйца току-тъй, нали?

Царя се засмя. Усмивката му беше добра и стопли Марлоу.

– Не се притеснявай! Ще го минем по фонда „Да протегнем ръка на съюзниците отвъд океана“, заем-наем.

Сянка на раздразнение пробягна по лицето на англичанина и мускулите на челюстта му се стегнаха.

– Сега пък какво има? – бързо попита Царя.

– Нищо – отвърна Питър Марлоу след секунда мълчание. Не можеше да откъсне поглед от яйцето – по лагерната дажба щеше да получи яйце след шест дни. – Ако не те затруднявам прекалено много, бих го предпочел пържено.

– Ей сегичка! – рече Царя. Разбра, че сгреши някъде, защото раздразнението на Питър Марлоу не бе престорено. „Странни хора са това чужденците – помисли си той. – Никога не знаеш как ще реагират.“ Сложи електрическия котлон на масата и го включи. После разговорчиво отбеляза:

– Хубаво нещо, а?

– Да.

– Макс ми го направи – обясни Царя и кимна през рамо.

Питър Марлоу обърна глава към другия край на бараката.

Почувствал, че го гледат, Макс вдигна очи и попита:

– Трябвам ли ти нещо?

– Не – отвърна Царя. – Просто му обяснявам за котлона.

– Как е, работи ли?

– Иска ли питане!

Питър Марлоу стана, подаде глава през прозореца и извика на малайски:

– Моля те, не чакай, Сюлейман. Ще се видим утре.

– Добре, туан. Остани с мир!

– С мир върви и ти!

Питър Марлоу се усмихна и се върна на мястото си, а Сюлейман се отдалечи.

Царя сръчно счупи яйцата и ги пусна в горещия тиган. Жълтъкът имаше наситено златист цвят, а белтъкът изсъска във врялото олио и започна да се втвърдява. Изведнъж цвъртенето сякаш изпълни цялата барака, изпълни ума и сърцата на обитателите й и ги накара да преглътнат измъчено. Но никой не продума, никой не помръдна. Единствено Текс се надигна с мъка и излезе навън.

Мъжете, които вървяха по пътеката, също усетиха аромата и омразата им към Царя пламна с нова сила. После уханието се понесе надолу по склона и стигна до бараката на лагерната полиция. И Грей, и Мастърс веднага разбраха откъде иде.

Грей почувствува, че му се повдига, и стана от мястото си. Искаше да излезе да се поразходи из лагера, да избяга от този аромат. После размисли и се върна.

– Хайде, сержанте – рече той, – ела да се отбием в американската барака. Сега му е времето да проверя информацията на Селърс.

– Както кажеш – съгласи се Мастърс. Ароматът на пържени яйца го подлудяваше. – Копелето му мръсно, можеше поне да готви преди храна, а не точно когато сме яли и вечерята е след пет часа.

– Американците са втора смяна. Още не са обядвали.

В бараката на американците мъжете гледаха да убият някак времето си. Дайно се опитваше да заспи, Курт пак се зае да кърпи нещо, играта на покер се поднови, а Милър и Байрън Джоунс подхванаха отново безконечната си партия шах. Но цвъртенето развали удоволствието от неочаквано дошлата кента, Курт си убоде пръста и се разпсува невъздържано, дрямката на Дайно все не идваше, а Байрън Джоунс смаян видя как Милър му взема царицата с една нищо и никаква скапана пешка.

– Боже господи! Кога най-сетне ще завали? – със свито гърло, неопределено кому рече Байрън Джоунс.

Никой не отвърна. Всички чуваха единствено съскането и цвъртенето на олиото.

Царя съсредоточено наблюдаваше тигана. Обичаше да казва, че никой не може да пържи яйца по-добре от него, защото за тая работа била необходима известна артистичност, трябвало да се пипа чевръсто, но не припряно. За миг вдигна очи и се усмихна на Питър Марлоу, ала погледът на англичанина не се откъсваше от яйцата.

– По дяволите – промълви той и думите прозвучаха като благословия, а не като ругатня, – колко хубаво мирише! Царя бе поласкан.

– Чакай да вадиш като станат готови. Тогава ще разбереш какво се казва пържено яйце.