Текст книги "Цар Плъх"

Двадесета глава

Докато вървеше към бараката на австралийците, Ларкин тръпнеше от безпокойство. Тревожеше се за Питър Марлоу – ръката май го мъчеше повече от нормално, болката беше прекалено силна, за да се обясни само с една обикновена рана, както казваха лекарите. Тревожеше се и за Мак – горкият, миналата нощ толкова бълнува. А и за Бети се тревожеше. Напоследък непрекъснато сънуваше ужасни кошмари – те двамата с Бети в леглото, после на негово място други мъже, той стои отстрани и гледа, а Бети се залива от смях…

Стигна до бараката, влезе вътре и отиде до леглото на Таунзънд.

Очите на ефрейтора бяха подпухнали и затворени, драскотини покриваха лицето му, а ръцете и гърдите му бяха целите в рани. Като отвори уста, на мястото на зъбите зейна кървава дупка.

– Кой те нареди така, Таунзънд?

– Не знам – изохка австралиецът. – Нападнаха ме.

– Защо?

По лицето на Таунзънд потекоха сълзи и размазаха кръвта от драскотините.

– Аз имах… имах… не, не, нищо. Не знам.

– Тук сме сами, ефрейтор. Кажи кой беше?

– Не знам. – От устните му се отрони ридание.

– Ох, така ме биха, така страшно ме биха…

– Защо те нападнаха?

– Ами аз… аз… – Идеше му да изкрещи: „Диамантът, диамантът беше у мен.“ Искаше да помоли полковника за помощ, но не можеше, трябваше да мълчи, защото иначе полковникът ще пита откъде има диаманта, и той ще трябва да признае, че е от Гърбъл. Тогава ще поиска да разбере как така диамантът на Гърбъл е у него. Пък и самоубийството. Може да реши, че не е било самоубийство, а убийство. Ама не беше! Според него поне не беше убийство, но пък кой знае, може някой да е пречукал Гърбъл заради диаманта. „Онази нощ Гърбъл не си беше на леглото и аз случайно напипах пръстена в дюшека, измъкнах го и излязох навън. Никой нищо не можеше да докаже, пък и стана така, че Гърбъл се самоуби същата нощ и всичко се нареди идеално. Само дето може би аз убих Гърбъл, убих го, като откраднах пръстена. Може би това е била последната капка за него – нали същия ден го изхвърлиха от групата, задето открадна от ориза, а после и диамантът изчезна. Може точно затова да се е отчаял нещастникът и хайде в дупката. Но защо ще крадеш ориз, ако имаш диамант за продан? Няма логика, просто няма логика. Значи може би аз съм единствената причина за смъртта му и сега се проклинам, сто пъти се проклинам, че го откраднах тоя диамант. Откакто станах крадец, мира нямам ни денем, ни нощем. Ей богу, направо се радвам, че ми го свиха и се отървах от него.“ – Не знам – изхлипа отново Таунзънд.

Ларкин разбра, че няма смисъл да настоява повече, и го остави насаме с болката му.

На вратата едва не събори отец Донован.

– А, извинявайте, отче!

Отец Донован имаше вид на призрак – невероятно съсухрен, с дълбоко хлътнали в орбитите благи очи.

– Здравей, стари приятелю! – каза той. – Как си? Как са Мак и младият Питър?

– Добре, благодаря! Ларкин кимна с глава към Таунзънд. – Знаете ли нещо за него?

Донован погледна натам и кротко отвърна:

– Знам, че той е един страдалец.

– Извинявайте, не биваше да питам. – Ларкин помисли за миг и каза с усмивка: – Не искате ли да изиграете един бридж с нас? Примерно след вечеря?

– Благодаря, с удоволствие.

– Добре значи, след вечеря.

Отец Донован изчака Ларкин да се отдалечи и отиде при Таунзънд. Ефрейторът не бе католик, но отец Донован не правеше разлика – та нали всички люде са чада божии. „Само че така ли е наистина? – задаваше си той вечния въпрос. – Божии чада ли са всички? Може ли божии чада да вършат такива неща?“ По обяд вятърът и дъждът налетяха в общ пристъп и скоро всичко прогизна от влага. Сетне дъждът спря, а вятърът продължи. Парчета от кокосовите рогозки се откъсваха от покривите, летяха из лагера и се оплитаха на земята с откършени клонаци, парцали и отнесени шапки. После вятърът спря и лагерът отново се върна към нормалното си състояние – измъчван от слънце, жега и мухи. Водата шуртя из канавките още известно време, после взе да попива в земята и да се вмирисва. Мухите сякаш се умножиха.

Питър Марлоу крачеше безцелно нагоре по хълма. Стъпалата и целите му крака бяха омазани с кал – оставил бе бурята да се излее върху му с надеждата, че вятърът и дъждът ще отмият непресекващата болка. Но те дори не я докоснаха. Той застана пред прозореца на Царя и надникна вътре.

– А, Питър, как си, моето момче? – Царя се надигна от леглото и затърси цигарите си.

– Ужасно – отвърна Питър Марлоу и седна на пейката под навеса. Повдигаше му се от болката. – Тая ръка ще ми види сметката. Шегувам се де! – засмя се насила той.

Царя изскочи през прозореца.

– Не си го слагай на сърцето… – рече той с изкуствена усмивка.

– Как да не си го слагам на сърцето, можеш ли да ми кажеш! – избухна Питър и мигновено съжали: – Извинявай, нервен съм. Понякога направо не знам какво говоря.

– На, запали. – Царя му подаде огънче: „Ама и аз добре се подредих, няма що – помисли си той. – Англичанчето възприема бързо, прекалено бързо, мен ако питат. Я да проверим.“ – Сделката я приключваме утре. Парите можеш да вземеш още тая нощ. Аз ще те прикривам.

Но Питър бе глух за околния свят. Болката прегаряше в мозъка му една-единствена дума: „ампутация“. В ушите му сякаш звънтеше съсъкът на триона и той усещаше как зъбците режат кост, костта на неговата собствена ръка.

Разтърси го ужас.

– Ами…това? – промърмори той и с усилие откъсна поглед от ръката си. – Ще можеш ли да направиш нещо наистина?

Царя поклати глава. Ето на, прав беше. Пит единствен знае къде са парите, но няма да ги даде, докато не се уреди лекарството. Няма ли лекарство, няма да има мангизи. А без мангизи отиде продажбата. А значи и печалбата. „Познавам аз хорските душици – въздъхна той, – и слава богу. Важното е веднъж да прецениш всичко правилно, после нещата тръгват по вода – като снощи например. Ако не бях накарал Пит да рискува, сега и двамата да са ни тикнали в затвора, голи като пушки. А Пит излезе късметлия, сделката би всички рекорди. Пък и е момче на място. Добро момче е. То като си помислиш, кой би искал да му отрежат ръката. Пит е прав да настоява. Много се радвам, че излезе добър ученик.“ – Остави това на Чичо Сам!

– На кого?

– На Чичо Сам – символ на Америка, не знаеш ли? Като Джон Бул. – обясни той с раздразнение.

– А, да, извинявай. Днес просто… просто… – Отново взе да му се повдига.

Питър Марлоу се надигна с мъка. Канеше се да се усмихне на Царя, да благодари и да му стисне ръката, но ужасната дума изплува отново, трионът отново застърга и той само кимна едва-едва и излезе от бараката.

„Гледай какво нещо – мислеше си Царя с горчивина. – Ето, той смята, че ще го излъжа, че нищо няма да направя, ако не ме притисне. За бога, Питър, ще помогна, разбира се. Никога не бих отказал такова нещо, дори да не ме държеше в ръцете си. Та ти си ми приятел, по дяволите!“ – Хей, Макс.

– Кажи?

– Докарай ми Тимсън по най-бързия начин.

– Веднага – отвърна Макс и излезе.

Царя отключи черния сандък и извади три яйца.

– Текс, искаш ли да си изпържиш едно яйце? И две за мен.

– Иска ли питане? – ухили се Текс и взе яйцата. – Ей, сутринта слязох да погледна Ева. Вече е издула корема, бога ми!

– Ами, не е възможно. Няма и два дни, откакто беше при Адам.

– Още двайсет дни, и пак ставаме татковци!

Текс изтанцува една-две стъпки, взе олиото и се запъти към кухнята.

Царя се изтегна на леглото, замислено се почеса и се загледа в гущерите, които ловяха мухи и се чифтосваха по гредите. После затвори очи и се опита да заспи. Ето, часът е само дванайсет, а той вече бе свършил сума ти работа. То всъщност цялата история стана още в шест сутринта. Тази мисъл го накара да се усмихне. Да, сър, доброто име и рекламата са голямо нещо…

Това се бе случило призори. Той все още спеше, когато нечий предпазлив, приглушен глас прекъсна сънищата му. Събуди се мигновено, погледна през прозореца и видя едно човече с вид на невестулка, вперило очи в него през мътната светлина на ранното утро. Никога преди не бе виждал това лице.

– Какво има?

– Нося ти нещо, което искаш да купиш. – Гласът беше безизразен и пресипнал.

– Кой си ти?

В отговор човечето разтвори мърляв юмрук със счупени, черни от мръсотия нокти. На дланта му лежеше диамантеният пръстен.

– Продава се. На устата му се появи беззъба усмивка. – Истински е, не бой се.

– Ти ли си собственикът?

– Нали е у мен, какво искаш повече?

– Става. По кое време?

– Ти ще чакаш вътре. Аз ще се обадя, като се разкарат ония копои.

И мъжът изчезна така внезапно, както се бе появил. Тържествуващ, Царя си легна пак. „Горкият Тимсън – помисли си той. – Хубав номер му скроиха на проклетника – пръстенчето ще е мое на половин цена.“

– Добро утро, друже! Викал си ме. – Тимсън Дребния влезе в бараката.

Царя отвори очи и прикри с ръка една прозявка.

– Здрасти. – Той седна в леглото и с наслаждение се протегна. – Много вълнения днес, много нещо. Искаш ли яйце? Тъкмо ми приготвят две.

– Няма да ти откажа.

– Чувствай се като у дома си. – Сега можеше да си позволи да се прави на любезен. – Кажи, какво става със сделката? Да приключим работата след обяда, а?

– Не – поклати глава Тимсън. – Не днес. Утре.

Царя положи огромно усилие да скрие задоволството си.

– Тъкмо да поутихне суматохата – обясняваше Тимсън. – Чувам, че Грей излязъл от лечебницата. Сигурно вече дебне наоколо. – Австралиецът си даде вид на дълбоко угрижен. – Трябва да внимаваме и двамата. Не искам да провалим всичко тъкмо накрая. А и теб трябва да те пазя – нали сме приятели.

– Защо чак утре? – направи се на разочарован Царя. – Давай да свършим днес следобед.

После известно време слуша обясненията на Тимсън колко важно било да се внимава. Собственикът страшно се бил наплашил. Снощи дори го нападнали и добре, че те го отървали, горкия. То, ако не били той и неговите момчета… И така, Царя вече със сигурност знаеше, че Тимсън е натясно, че диамантът му се е изплъзнал и затова се опитва да печели време. „Ех, ама австралийците сега си съдират задниците да търсят крадеца – злорадствуваше той. – Хич не ми се ще да съм на негово място, ако го пипнат.“ Накрая се остави да бъде убеден. Просто за в случай че Тимсън си върне диаманта и първоначалната сделка се състои.

– Ясно, добре – уж с нежелание се съгласи Царя. – Нека бъде твоето – отлагаме за утре. – Той запали нова цигара, дръпна, подаде я на Тимсън и рече кротко, все още в духа на играта: – В тия горещини моите хора почти не спят, нощем. Най-малко четирима будуват до сутринта.

Тимсън схвана заплахата, но сега си имаше други грижи. Кой нападна Таунзънд, това искаше да разбере той. Дано хората му час по-скоро намерят тоя мръсник. Непременно трябваше да го пипнат, преди да стигне с диаманта до Царя, защото инак работата става лоша.

– А, знам какво е. И с моите момчета е така… Добре, че поне са били близко до оня нещастник Таунзънд. – „Ама и той е едно тъпо копеле! Как може човек да е толкова загубен! Ще се оставиш да те нападнат и дори няма да се развикаш навреме!“ – То човек вече не знае откъде ще му дойде…

Текс донесе яйцата и тримата ги изядоха заедно с ориза от обеда, после пиха по едно силно кафе. Когато Текс изнесе съдовете, Царя вече бе докарал разговора до другия важен въпрос.

Един мой познат търси да купи лекарства.

– Има да чака, нещастникът! – поклати глава Тимсън.

– Невъзможно е! – „Ясно – помисли си той, – лекарства значи! Това пък сега, за кого е? За Царя не са, сто процента. Като го гледам така, направо пращи от здраве. Надали е за препродажба, Царя не търгува с лекарства. И това е добре, защото пазарът остава изцяло мой. Сигурно са за някой, който му е близък, иначе не би се забъркал. Лекарствата на черно не са му по вкуса. Може да са за стария Мак, шотландеца! Ами да, казват, че не бил добре напоследък. Или пък за полковника – и него не го бива нещо напоследък.“ – Чувал съм, че един от англичаните имал хинин. Но ще ти струва цяло състояние!

– Трябва ми антитоксин – едно шише. И сулфамид на прах.

– Ами, никакъв шанс!

Тимсън чак подсвирна от изненада. „Антитоксин и сулфамид! Значи гангрена! Англичанчето! Господи боже мой, гангрена! Сега вече всичко си идва на мястото. Явно е англичанчето.“ Не само с гола хитрост въртеше Тимсън тая търговия. Той разбираше от лекарства – преди войната бе работил като помощник-аптекар, – но освен него самия никой не знаеше за това, защото инак щяха да го зачислят в санитарните части, проклетниците, и нямаше да му позволят да влиза в бой и да убива враговете. А кой уважаващ себе си австралиец ще се остави да прекара войната като фелдшер, непомирисал барут мухльо, пиши го направо предател… – Няма шанс – поклати глава той.

– Слушай, ще ти кажа като на приятел – рече Царя. Никой освен Тимсън не можеше да намери лекарствата, значи трябваше да го придума на всяка цена. – За Питър са.

– Хм, лоша работа – изсумтя Тимсън. Дълбоко в себе си изпитваше състрадание. Горкият! Свястно момче, куражлия. Още го болеше челюстта от удара, дето получи снощи, когато четиримата нападнаха Царя и англичанчето.

Веднага щом Питър Марлоу се хвана с Царя, Тимсън поразпита тук-там за него – знае ли човек какво може да му влезе в работа? Така научи за четирите немски и за трите японски самолета, за селцето и как англичанчето се опитвало да избяга от Ява, не като другата пасмина, дето все си трае и кротува. Но пък, като си помислиш, глупаво е да бягаш толкова далеч. Прекалено е далеч! И все пак англичанчето си го биваше.

Тимсън реши, че ще прати човек да открадне лекарствата от японската болница. Опасно е, но няма да е за пръв път. Горкият Марлоу, сигурно умира от ужас. Разбира се, че ще намери лекарства, дори ще му ги даде безплатно или ще вземе само колкото да покрие разходите… Отвратителна е тая търговия с лекарства, но нали все някой трябва да върши и това, така че по-добре да е той, отколкото други. Пък и не дига много цените, гледа да са що-годе нормални. Ако продава на японците, състояние ще натрупа, но това – не, на японците лекарства – не. Само на военнопленниците, и то всъщност с нищожна печалба, като се има предвид какви са рисковете.

– Направо да се пукне от яд човек, като си помисли що пратки на Червения кръст изчезват в онуй скривалище – каза той.

– Ами, това са само слухове.

– Слухове, друг път. С очите си съм го виждал. Веднъж ни пратиха там да бачкаме. Тъпкано е до тавана с разни кашони от Червения кръст – плазма, хинин, сулфамиди, какво ли не, ей така си стоят неразопаковани. Че то складът е най-малко стотина метра дълъг и двайсетина широк. И всичко отива за мръсните японци. Естествено, те приемат пратките. Чух, че пристигали през Чунцин. Червеният кръст ги дава на тайландците, а те ги препращат на японците – всичко е адресирано до „Чанги, за военнопленниците“. Със собствените си очи видях надписите. А японците лекуват с тях своите маймуни.

– Някой друг знае ли за това?

– Казах на полковника, той – на коменданта, а комендантът – на оня японец – как му беше името… тоя де, Йошима. Та значи комендантът поискал лекарствата. Но ония маймуни направо му се изсмели – слух било, и толкоз. Оттогава на работа там не пращат. Мръсни гадини. Не е справедливо – ние тука умираме без лекарства! Биха могли да дават поне част от пратките. Мой приятел си отиде преди половин година, защото не се намери мъничко инсулин. А там имаше инсулин със сандъци. Цели сандъци, казвам ти!

Тимсън сви цигара, закашля, изхрачи се и ритна стената от бяс. Знаеше, че няма смисъл да се ядосва. И няма начин да се стигне до скривалището. Но за англичанчето серум и сулфамид ще намери. Него ако питат, даром ще ги даде, ей богу!

Но той не беше толкова глупав, че да остави Царя да разбере слабото му място. Научеше ли го веднъж, няма начин някой ден да не натисне там. Дааа, пък и имаше да му връща за сделката с диаманта. „А и тоя мръсен крадец… Ах, как ми излезе от ума!“ И тъй Тимсън назова една огромна сума, а после позволи на Царя да отбие част от цената. Все пак парите си останаха много, защото американецът можеше да си го позволи, пък и ако му поискаше по-малко, той щеше да се усъмни.

– Добре – кисело се съгласи накрая Царя. – Става! Но всъщност не се ядосваше кой знае колко. Очаквал бе Тимсън да го поизнуди, пък и макар че не му се даваха толкова пари, цената бе разумна.

– Ще ги имаш след три дни – обеща Тимсън с ясното съзнание, че след три дни вече ще е късно.

– Не, трябват ми тая вечер.

– Тогава искам още пет стотака.

– Това на нищо не прилича! – На Царя наистина му досвидя. – Уж сме приятели, а ти ме изстискваш с още цели пет стотарки.

– Какво да се прави, друже – Тимсън го погледна с тъжни очи, – нали знаеш как стават тия работи. От три дни по-рано не мога.

– Да те вземат дяволите! Добре, съгласен съм.

– И още петстотин за лечението.

– Как така за лечението?

За Тимсън бе истинско удоволствие да види как Царя подскочи като ужилен.

– Ами аз хубаво, ще ти намеря лекарства, но ти какво ще ги правиш, а? Как ще лекуваш пациента? – каза той добродушно.

– Откъде да знам, по дяволите?

– Ето, за това са петте стотака. Ти как я мислиш тая? Ще ги дадеш на англичанчето да иде в лечебницата и да поръча на първия касапин: „На ти серум и сулфамид, оправи ми ръката“, та докторът да каже: „Ама ние серум нямаме, а ти, кучи сине, откъде си го намерил?“ И англичанчето няма да иска да обясни, и тогава ония копелета ще му го вземат и ще лекуват с него хемороидите на някой дебел английски полковник.

Тимсън сръчно измъкна пакета цигари от джоба на Царя и се почерпи.

– Трябва също да намериш къде да го лекувате на тайно – продължи той напълно сериозно. – Някъде, където ще може да лежи. Тия серуми не всички ги понасят. Едно от условията на сделката е, че ако лечението нещо се обърка, аз не поемам никаква отговорност.

– Какво ще се обърка, като има серум и сулфамид?

– Някои не го понасят – повръщат. Неприятно! А може и да не подействува. Зависи колко токсини има вече в организма. – Тимсън се надигна. – Добре, значи довечера по някое време. А, да, и още петстотин за инструментите.

– Какви инструменти, за бога?! – кипна Царя.

– Ами спринцовки… после превръзки, сапун. – Тимсън бе просто възмутен. – Да не мислиш, че серумът е хапче, дето си го навираш в задника!

Царя го изпрати с кисел поглед. Яд го беше. „Реши, че си много хитър, а, глупако? Разбра срещу една цигара с какво се лекува гангрена, а въобще не се сети да питаш какво се прави с лекарствата, като ги получиш, нали? Добре де, здраве да е. Парата, така или иначе, ще иде, но Пит ще се оправи. А и цената е разумна.“ После си спомни за дребното лукаво човече и се развесели. Да, добра работа свърши днес. Доволен беше.