Текст книги "Цар Плъх"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 26 страниц)
Царя не отговори.
– Като гледам така, можете да си позволите едно малко дарение.
– Моля?
– Така де! – Бръф кимна към парите в ръката си. – Само толкова – за общата каса. Офицери и редници – всички участвуват наравно.
Царя простена. Цели четиристотин долара.
– По дяволите, Дон…
– Да се играе на карти, е лош навик. И да се ругае също, майка му стара. Заиграеш се на комар, току-виж, изгубиш парите и после накъде? А едно дарение може да спаси душата ти – човек се отдава на по-добри дела.
„Бързо се спазари, глупако! – каза си Царя. – Предложи половината!“
– Виж, аз с удоволствие…
– Много се радвам да го чуя. А ти? – обърна се Бръф към Макс.
– Ама, сър… – опита да се намеси Царя.
Макс се постара да обтегне погледа на Царя и Бръф продължи:
– Така, така, Макс, вземи пример от него. Той вече даде своя дял. Ти няма да останеш по-назад я!
Бръф взе горе-долу три-четвърти от всяка купчина и набързо преброи парите. Пред очите им. Царя седеше и не можеше да откъсне поглед от ръцете му.
– Значи ще има по десет долара на човек седмично за месец и половина напред – сметна Бръф. – Плащам в четвъртък. А, да! Макс, събери манерките и ги занеси в караулното. Още сега! Той напъха банкнотите в джоба си и тръгна да излиза. На вратата внезапно се сети за нещо и спря. Извади парите и отдели пет долара.
– На, да ме поменувате – хвърли ги той на масата, вперил поглед в Царя с невинна усмивка.
Из целия лагер събирането на манерки продължаваше. Мак, Ларкин и Питър Марлоу бяха в стаята на полковника. На кревата лежаха манерките им.
– Да извадим радиото и да ги хвърлим в тоалетните – предложи Мак. – Сега вече няма да е лесно да ги скрием.
– Може да ги хвърлим и така – обади се Ларкин.
– Шегуваш се, нали, полковник? – каза Питър Марлоу.
– Да, друже. Но и това е изход. Тримата заедно ще решим какво да правим.
– Може би след ден-два ще ги върнат. – Мак взе едната манерка в ръцете си. – По-добро скривалище за радиото не можем да намерим.
– Кой мръсник е разбрал, това искам да знам – вдигна ядосан глава той.
Тримата не откъсваха очи от манерките.
– Не е ли време за новините? – попита Питър Марлоу.
– Време е, момчето ми – отвърна Мак и погледна въпросително Ларкин.
– Съгласен съм – рече той.
Царя още не бе заспал, когато през прозореца надникна Тимсън.
– Ей, друже?
– Какво има?
Тимсън размаха пачка банкноти.
– Нося десетте бона, дето си ги платил за камъчето. Царя въздъхна, отвори черния сандък и наброи остатъка.
– Благодаря, друже – захили се Тимсън. – Чух, че Грей и Йошима са ви били на гости.
– Е, и?
– А, нищо! Жалко само, дето Грей не е намерил камъка. Не бих искал да съм на твое място сега, нито пък на мястото на Пит. Хич не бих искал. Крайно опасно, нали така?
– Я върви по дяволите!
– Само те предупреждавам по приятелски, друже. – Тимсън се изсмя. – А, и още нещо – първата партида мрежа е под бараката. За стотина клетки ще има. – Той отброи сто и двадесет долара. – Продадох бутчетата по трийсет парчето. Ето твоята половина.
– Кой ги взе?
– Приятели, друже, приятели! – Тимсън смигна. – Лека нощ.
Царя се мушна под завивките и отново провери дали мрежата против комари е подпъхната добре. Отвсякъде го заплашваха опасности. Чак след два дни можеше да отиде в селото, а отсега нататък безброй погледи щяха да дебнат в очакване. През нощта спа лошо, а на другия ден остана в бараката, заобиколен от телохранители.
Веднага след обяда направиха внезапен обиск на офицерските постройки. Три пъти преровиха стаичките, но не намериха нищо.
По здрач Мак се промъкна до тоалетните и извади трите манерки, пуснати на въженце в една от дупките. Изчисти ги, занесе ги в стаята и ги свърза. Тримата изслушаха новините и се постараха да ги запомнят. Мак не върна манерките обратно в скривалището, защото знаеше, че макар да бе внимавал, нечии зорки очи са го видели.
Тримата решиха да не крият повече радиото. Сигурни бяха, че не след дълго ще ги заловят.
Двадесет и четвърта глава
Царя бързаше през джунглата. Щом наближи лагера обаче, взе да върви по-предпазливо, после зае позиция точно срещу американската барака, изтегна се на земята и доволно се прозя. Трябваше да изчака удобен момент, за да притича през пътеката, да мине под телта и да се озове отново в безопасност. Последната част от парите за диаманта издуваше джобовете му.
До селото отиде сам. Питър Марлоу още не се чувствуваше добре. Срещна се с Чен Сан и му връчи пръстена. Почерпиха се, а след това той отиде при Касе и тя го посрещна с радост.
Зората вече обагряше новия ден, когато най-сетне успя да се промъкне под оградата и да се върне в бараката. Легна си и едва тогава забеляза, че черният сандък липсва.
– Ах, копелета скапани! – разкрещя се той. – За нищо не може да разчита на вас човек.
– Бре, да му се не види! – затюхка се Макс. – Тук беше допреди един-два часа. Видях го, като ставах да ходя до клозета.
– А сега къде е?
Но никой нищо не бе видял, нищо не бе чул.
– Извикай Самсън и Брант – поръча Царя на Макс.
– Не е ли малко раничко за…
– Извикай ги, казах!
След половин час полковник Самсън пристигна, разтреперан от страх.
– Какво става? Нали знаеш, че не бива да ме виждат тук.
– Някой негодник ми е откраднал сандъка. Трябва да помогнеш да го открием.
– Как да ти помогна, като…
– Не ме интересува! – прекъсна го Царя. – Просто си дръж очите отворени и се навъртай около офицерите. Оттук нататък издръжка не плащам, докато не разбера кой е.
– Но, ефрейтор, аз нямам нищо общо с…
– Разбера ли кой е, ще си я получиш отново. Сега изчезвай.
След пет минути пристигна майор Брант и сцената се повтори. Когато той си отиде, Царя си приготви закуска. Останалите американци обикаляха лагера и слухтяха. Тъкмо се нахрани, и дойде Питър Марлоу. Царя му разправи за сандъка.
– Лоша работа – каза Питър Марлоу.
Царя кимна, а после му смигна.
– Това няма значение. Получих остатъка от мангизите от Чен Сан, така че имаме предостатъчно. Тъкмо си мислех, че е време да им стегна юздите на моите тук. Разпуснали са се, а пък това е въпрос на принцип. – Той му подаде шепа банкноти. – Твоят дял от сделката.
Питър Марлоу имаше огромна нужда от пари. Но отказа:
– Задръж ги. Вече ти дължа много повече, отколкото мога да върна. А пък нали плати и за лекарствата.
– Добре, Питър. Но си оставаме съдружници, нали?
– Естествено – усмихна се Питър Марлоу. Капакът на пода се отвори и по стълбата се качи Курт.
– Досега седемдесет – обяви той.
– А? – не разбра Царя.
– Днес е ден Р.
– Вярно, съвсем бях забравил!
– Хубаво, че аз не забравям. Тия дни ще тегля ножа на още десет. Няма защо да храним мъжки. Вече има пет-шест доста големи.
– Добре. – Царя почувствува, че му се повдига. – Ще обадя на Тимсън.
Когато Курт излезе, Питър Марлоу заяви:
– Тия дни няма да идвам повече тука.
– Защо?
– Така ще е най-добре. Вече не можем да крием радиото. Тримата решихме да не излизаме от стаята на Ларкин.
– Вие да не искате сами да си сложите примката на шията? Изхвърлете онова чудо, щом смятате, че са ви взели на мушка. После, ако ви разпитват, ще отричате.
– Мислихме по тоя въпрос, но нашето радио е единственото в лагера, затова искаме да работи колкото може по-дълго. Ако имаме малко късмет, току-виж, ни се разминало.
– Ти по-добре си пази кожата, приятелче.
– Именно – усмихна се Питър Марлоу. – Затова няма да се появявам тук известно време. Не искам да те замесвам и тебе.
– А какво ще правите, ако Йошима дойде да ви арестува?
– Ще си плюем на петите.
– И къде ще отидете, ако мога да попитам?
– Все по-добре, отколкото да седим със скръстени ръце.
Дайно, който беше на пост в момента, подаде глава през вратата.
– Извинявайте, че ви прекъсвам, но идва Тимсън.
– Хубаво, нека влезе – каза Царя и пак се обърна към Питър Марлоу: – Ти си знаеш, Питър, но аз те съветвам да го изхвърлите.
– Бих искал, но нямаме право.
Царя разбра, че е безсмислено да го убеждава.
– Здрасти, друже – появи се на прага Тимсън. Лицето му бе изопнато от гняв. – Чувам, че нещо май си загазил, а?
– Ще трябва да си търся нови копои, това поне е ясно.
– И не само ти – бесен каза Тимсън. – Тия мръсни гадове подхвърлили твоя сандък под моята барака, по дяволите. Можеш ли да си представиш!
– Какво?
– Ами да! Стои си под моята барака, изпразнен до шушка. Мръсни копелета, ей! От австралийците никой няма да го свие и да го подметне при мен, това е сигурно. Само са били ингилизите или твоите янки.
– Кой например?
– Нямам представа. Но кълна се, не са моите.
– Вярвам ти. Слушай сега – давам хиляда долара награда за сигурно доказателство кой е крадецът. Кажи там на когото трябва.
Царя пъхна ръка под възглавницата и умишлено измъкна оттам всички пари, които бе получил от Чен Сан. Отброи триста долара и ги връчи на Тимсън, който бе зяпнал от изненада.
– Искам малко захар, кафе, олио, един-два кокосови ореха. Ще свършиш тая работа, нали?
Тимсън взе парите. Не можеше да откъсне очи от купчината долари.
– Приключил си сделката, както виждам. Ей, богу, не вярвах, че ще успееш. Ама успя, а?
– Естествено – небрежно отвърна Царя. – Ще изкарам месец-два с тия мангизи.
– Не месец-два, а цяла година, по дяволите! – не можа да се въздържи Тимсън, обърна се и бавно тръгна към вратата. После пак погледна назад и внезапно се засмя: – Хилядарка, а? Това ще даде резултати, така мисля аз!
– Аха! – каза Царя. – Въпрос на време.
Само за час новината обиколи лагера. Очите започнаха да се взират с ново усърдие, а ушите се наостриха да доловят и най-тихия шепот, понесен от вятъра.
Преравяха се и се вадеха на бял свят спомени. Нямаше да мине много време и някой щеше да дойде и да поиска наградата.
Същата нощ, тръгнал да се разходи из лагера, Царя усети както никога досега омразата, завистта и силата на дебнещите погледи. Почувствува се добре, дори повече от добре, защото сега явно всички знаеха, че той има куп пари, а те нямат нищо, че от всички пленници единствено той бе излязъл победител.
Посети го Самсън, после Брант и още мнозина други и макар да се отвращаваше от раболепието им, изпитваше огромно удоволствие, че за пръв път идват открито при него. Мина покрай полицейската барака и дори Грей, застанал на прага, само козирува в отговор на поздрава му и не го повика вътре за обиск. Той се усмихна в себе си, защото знаеше, че Грей също мисли за купчината пари и за наградата.
Сега вече бе неуязвим. Купчината банкноти му носеше сигурност, живот и власт. Купчината пари, неговите собствени пари!
Двадесет и пета глава
Този път Йошима удари изневиделица. Не по пътеката през лагера както обикновено, а през оградата, придружен от множество войници и когато Питър Марлоу ги забеляза, постройката вече бе обградена и път за бягство нямаше. Йошима нахълта в стаята и завари Мак да лежи под мрежата против комари и да слуша новините.
Японците изблъскаха Питър Марлоу, Мак и Ларкин в единия ъгъл. После Йошима взе слушалката. Радиото продължаваше да работи и той успя да чуе края на новините.
– Твърде изобретателно – отбеляза Йошима и остави слушалката – имената ви, моля?
– Аз съм полковник Ларкин, а това са майор Маккой и лейтенант Марлоу.
Йошима се усмихна.
– Заповядайте по цигара – поднесе им той пакета. Тримата взеха по една. Йошима им даде огънче, сетне запали и своята. Известно време пушиха мълчаливо. След това Йошима нареди:
– Разглобете радиото и елате с мен…
Мак се наведе над радиото с треперещи пръсти. В този миг от мрака внезапно изникна друг японски офицер и Мак нервно извърна глава към вратата. Офицерът тревожно прошепна нещо на Йошима. За секунда капитанът го изгледа безмълвен, после кресна нещо на един войник. Той веднага се приближи и застана на прага, а Йошима бързо излезе навън с офицера и останалите японци.
– Какво става? – попита Ларкин, без да сваля очи от часовия, насочил към тях щика.
Мак все още стоеше до леглото, точно над радиото. Коленете му трепереха и той едва си поемаше дъх. Когато най-сетне успя да проговори, гласът му звучеше пресипнало.
– Сигурно е заради новините… Нямах време да ви кажа. Нашите са направили… нова бомба. Атомна. Вчера в осем и петнайсет сутринта са пуснали само една над Хирошима и целият град е изчезнал. Казват, че жертвите са от порядъка на стотици хиляди – мъже, жени, деца!
– Боже господи! – каза Ларкин и внезапно се отпусна на леглото.
Войникът нервно вдигна пушка и едва не натисна спусъка.
– Чакай – изкрещя Мак на малайски, – той иска само да седне!
– Седнете всички! – изрева войникът в отговор и се разпсува.
Когато изпълниха заповедта, той заговори на малайски:
– Вие сте глупави хора! Гледайте да не мърдате много-много – отговарям с главата си да не избягате. Не ставайте от местата си и не се движете! Ще стрелям, без да се замисля.
И така, те продължиха да седят и никой не отронваше ни дума. След време се унесоха в неспокойна дрямка под острата светлина на електрическата крушка. Комарите не ги оставиха на мира, докато накрая зората ги прогони.
След разсъмване смениха поста. Тримата приятели не бяха мръднали от местата си. Отвън пленниците нервно крачеха по пътеката, но всеки път извръщаха глава, докато стаята на обречените не останеше далеч от тях. Палещото слънце правеше деня още по-тягостен. Той се проточи дълго, много по-дълго от обикновено.
Късно следобед Грей приближи към поста с две войнишки канчета в ръка и козирува. Тримата вдигнаха глави.
– Може ли да им дам това? – Той отвори канчетата и показа храната на войника.
Японецът сви рамене и кимна.
Грей прекоси площадката пред вратата и сложи храната на прага. Очите му бяха зачервени, но погледът му пронизваше.
– За съжаление яденето изстина – каза той.
– Да се порадваш ли дойде, Грей, приятелю? – обади се Питър Марлоу с мрачна усмивка.
– Страшно ме е яд, че японците те арестуваха. Исках аз да те пипна, защото си престъпник, а не да те затворят те, след като си рискувал живота си за общото благо. Ама на, пак извади късмет – герой ще станеш накрая.
– Питър – прошепна Мак, – отвлечи вниманието на поста!
Питър Марлоу стана и бързо отиде до вратата, козирува на войника и помоли за разрешение да излезе по нужда. Войникът му посочи земята пред площадката. Питър Марлоу клекна в праха. Неприятно му бе да се облекчава на открито, но нали все пак го пуснаха отвън. И на това трябваше да бъде благодарен. Докато часовият наблюдаваше Питър Марлоу, Мак съобщи шепнешком новината на Грей. Той побеля като платно, надигна се, кимна на Питър Марлоу, който също му кимна в отговор и козирува на войника. Онзи посочи покритата с мухи мръсотия и нареди на Грей да вземе кофа с вода и да почисти.
Грей предаде новината на Смедли-Тейлър. Той от своя страна я прошепна на други и много преди Грей да изпълни заповедта на японеца и да сложи чиста кофа пред вратата на стаята, целият лагер бе научил за бомбата.
Първият голям страх заля Чанги – страхът от отмъщението.
По залез слънце отново смениха часовия и този път на пост застъпи Шагата. Питър Марлоу се опита да го заговори, но Шагата само го побутна с щика да се върне обратно в стаичката.
– Не ми е разрешено да разговарям. Теб са те хванали с радио, а това е забранено. Ще застрелям всеки, който се опита да избяга – дори теб, въпреки че нямам желание за това. – И той отново застана пред вратата.
– Най-добре направо да ни теглят куршума, и толкоз – обади се Ларкин.
Мак хвърли поглед към Шагата.
– Сър, искам да помоля за една услуга. Разрешете ми да си легна – рече той и посочи кревата. – Малко спах тази нощ.
– Разбира се. Почини си, докато все още имаш възможност, стари човече.
– Благодаря ти. Господ да бди над теб!
– И над теб.
Мак легна и отпусна глава на възглавницата.
– Още работи – съобщи той, като едва скриваше вълнението в гласа си. – Върви някаква музикална програма. Съвсем ясно я чувам.
Ларкин съзря слушалката близо до ухото му и изведнъж избухна в смях. Разсмяха се и тримата. Шагата насочи пушка към тях.
– Спрете! – изкрещя той, изплашен от смеха.
– Моля те да ни извиниш – каза Питър Марлоу. – Просто на нас, пътниците към вечността, дори най-дребните неща ни се виждат много смешни.
– Ти наистина си пътник към безкрая, и то глупав, щом си нарушил разпоредбите, а после си се оставил да те хванат. Но искрено се надявам и аз да намеря сили да се смея, когато удари моят час. – Той хвърли пакет цигари на пода. – Вземи. Съжалявам, че са те хванали.
– Аз още повече – отвърна Питър Марлоу, раздели цигарите на три и погледна към Мак.
– Какво свирят?
– Бах, момчето ми – отговори Мак и едва се сдържа да не избухне пак в истеричен смях. – Сега млъкнете, ако обичате – доближи той глава до слушалката. – Искам да послушам малко музика.
– Може да се редуваме – предложи Ларкин. – Но мен ако питат, всеки, който обича да слуша Бах, е направо ако питат, откачен.
Питър Марлоу допуши цигарата и любезно благодари на Шагата.
По очукания капак на кофата се рояха мухи. Следобедният дъжд подрани и отми вонята, после слънцето отново се показа и изсуши прогизналия лагер.
Царя крачеше покрай офицерските постройки и усещаше тежестта на безброй погледи. Той спря предпазливо близо до стаята, в която стояха обречените.
– Табе, Шагата-сан. Може ли да поговоря с моя приятел?
Шагата го изгледа неразбиращо.
– Моли за твоето разрешение да говори с мен – обясни Питър Марлоу.
Шагата помисли за миг, после кимна.
– Ще ти разреша заради парите, които изкарах от продажбата – каза той и се обърна към Питър Марлоу: – Но ми дайте дума, че няма да се опиташ да избягаш.
– Имаш нашата дума.
– Бързо. Аз ще пазя. – Шагата се дръпна по-настрана, така че да вижда и пътя.
– Носи се слух, че караулното било тъпкано с войници – нервно започна Царя. – Да пукна, ако легна да спя нощес. Тия са такива мръсници, че като нищо ще ни изтрепят точно през нощта. – Устните му бяха пресъхнали. Цял ден бе наблюдавал телената ограда за някакъв знак от партизаните. Но знак нямаше. – Слушайте. – Той сниши глас и им съобщи плана си: – Започне ли стрелбата, обезвредете часовия и се измъкнете през оградата. И гледайте да е по-близо до нашата барака. Ще се опитам да ви прикрия, но не разчитайте на кой знае какво.
Царя стана, кимна на Шагата и се отдалечи. Веднага щом се прибра в бараката, събра мъжете на военен съвет. Разказа им за плана си, но не обясни, че могат да избягат само десет души. Американците обсъдиха всичко и решиха да изчакат. – Какво друго ни остава? – изрази страховете им Бръф. – Тръгнем ли да бягаме още сега, ще ни застрелят като кучета.
Само тежко болните затвориха очи тази нощ. И онези – една шепа мъже, които без страх можеха да се оставят в ръцете на бога… или на съдбата. Спеше непробудно Дейв Дейвън.
– Днес следобед са докарали Дейв от Утръм Роуд – беше им прошепнал Грей, когато донесе вечерята.
– Как е той? – поинтересува се Питър Марлоу.
– Тежи по-малко от трийсет и пет килограма.
Дейвън спа през цялата нощ и през целия следващ, изпълнен с ужас ден. Привечер умря в съня си. По това време Мак слушаше коментатора по радиото:
„Втората атомна бомба е разрушила Нагасаки. Президентът Труман постави на Япония последен ултиматум – безусловна капитулация или пълно унищожение.“ На следващия ден мъжете излязоха на работа извън лагера и колкото и да бе невероятно, се върнаха. В лагера продължаваха да пристигат казаните с храна и Самсън все така отмерваше дажбите пред всички и отделяше по нещичко за онези, които го бяха сложили да отговаря за продоволствията. Складът и кухните имаха припаси за още два дни, оризът вреше, мухите налитаха и всичко си беше постарому. Дървениците пак хапеха безмилостно, комарите също, а плъховете все така отглеждаха поколението си. Неколцина мъже умряха. Трима нови пациенти постъпиха в шесто отделение.
После мина още един ден и още една нощ, и още един ден. Накрая Мак чу свещените думи:
„Говори Радио Калкута. Току-що Радио Токио съобщи, че Япония обявява безусловна капитулация. Три години двеста и петдесет дни след японското нападение над Пърл Харбър войната приключи. Бог да пази краля!“ Скоро новината се разнесе из целия лагер и думите се вписаха в земята и небето, по стените и килиите на Чанги.
И все пак още цели два дни и две нощи всичко си остана постарому. На третия ден комендантът на лагера се зададе по пътеката край офицерските постройки, придружен от Авата, японския сержант. Питър Марлоу, Мак и Ларкин ги забелязаха и всяка крачка на двамата разкъсваше умовете им с агонията на смъртта. Часът им бе ударил.
