Текст книги "Цар Плъх"

Двадесет и шеста глава

– Жалко! – рече Мак.

– Жалко наистина – отвърна Ларкин.

Питър Марлоу не каза нищо, просто стоеше като вкаменен, впил поглед в Авата.

Умората бе издълбала лицето на коменданта на лагера, но дори в този миг раменете му оставаха изпънати, а крачката – твърда. Както винаги дрехите му бяха безупречно чисти, а левият ръкав на ризата беше грижливо втъкнат в колана. На краката си имаше дървени налъми, сложил бе и фуражката – зеленясала от вечната пот. Изкачи се по стъпалата и спря на прага.

– Добро утро – дрезгаво поздрави той, когато тримата станаха на крака.

Авата нареди с нисък бас нещо на часовия. Войникът се поклони и застана зад него. Още една къса заповед и двамата метнаха пушките си през рамо и се отдалечиха.

– Войната свърши – задавено рече комендантът. – Вземете радиото и ме последвайте.

Като в някакъв сън тримата изпълниха нареждането му и излязоха навън. Заля ги слънцето, обгърна ги въздухът и те се почувствуваха прекрасно. Поеха след коменданта нагоре по пътеката, следвани от изумените погледи на военнопленниците.

Шестимата полковници чакаха в кабинета на коменданта. Там бе и Бръф. Всички козируваха.

– Свободно – каза комендантът, след като козирува. После се обърна към тримата. – Седнете, моля. Ние всички ви дължим огромна благодарност.

– Наистина ли всичко свърши? – попита след миг Ларкин.

– Да. Току-що идвам от генерала. – Комендантът на лагера се замисли и огледа безмълвните лица. – На мен поне ми се струва, че свърши – добави той. – При генерала беше Йошима. Аз казах… Казах: „Войната свърши.“ Йошима преведе и генералът ме погледна. Почаках, но той нищо не отговори и аз повторих: „Войната свърши. Настоявам… настоявам да се предадете!“ – Комендантът потърка голото си теме. – Не знаех какво друго да кажа. Известно време генералът само ме гледаше. Йошима също мълчеше като ням.

Най-сетне генералът проговори и Йошима преведе: „Така е, войната свърши. Върнете се и поемете поста си. Наредил съм на моите войници да се обърнат с гръб към лагера и да ви охраняват от всеки, който се опита да влезе насила и да ви навреди. От този момент нататък те ще ви пазят вас. До нова заповед. За дисциплината в лагера продължавате да отговаряте вие.“ Бях съвсем объркан, затова само поисках да удвоят дажбите и да ни дадат лекарства, и той заяви: „От утре дажбите ще бъдат удвоени. Ще получите и лекарства. За съжаление не разполагаме с кой знае какво. Но за дисциплината отговаряте вие. Моите войници ще ви охраняват от всички, които биха искали да ви убият.“ – „Кои са те?“ – попитах аз. „Ваши врагове“ – сви рамене генералът и ме отпрати.

– Виж ти! – обади се Бръф. – Сигурно искат да излезем от лагера, за да имат претекст да ни изпозастрелят.

– Не можем да пуснем хората – каза с ужас в гласа полковник Смедли-Тейлър. – Кой знае какви безредици ще настъпят. Но нещо трябва да се направи. Дали да не поискаме да ни предадат оръжието си?

Комендантът на лагера вдигна ръка.

– Мисля, че е най-разумно просто да изчакаме. Смятам… Все ми се струва, че някой ще дойде. А дотогава вероятно ще е най-добре да караме както преди. А, и още нещо – позволяват ни да изпращаме организирано групи до плажа, по петима от всяка барака. Ох, господи, боже мой! – изрече той и думите прозвучаха като молитва. – Дано някой от нашите не предизвика размирици. Нищо не ни гарантира, че японците в Сингапур ще се предадат доброволно. Представете си, че решат да се съпротивляват? Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме на най-доброто и да се готвим за най-лошото.

Той замълча и погледна Ларкин:

– Най-добре е да оставите радиото тук. Вие се погрижете да има постоянна охрана – кимна той към Смедли-Тейлър.

– Слушам, сър.

– Естествено, правото да работите с него си остава изцяло ваше – обърна се комендантът към Ларкин и двамата му приятели.

– Ако нямате нищо против, сър, нека с това се заеме някой друг – помоли Мак. – Аз ще го поправям, ако нещо се развали, но вие сигурно ще искате радиото да работи денонощно. На нас няма да ни стигнат силите, пък и сега… щом не трябва да се крием, другите сигурно също ще искат да слушат.

– Погрижете се за това, полковник – нареди комендантът.

– Слушам, сър.

– Сега да обсъдим какво ще правим по-нататък.

Група любопитни зяпачи, между които и Макс, се бяха струпали пред бараката на коменданта, нетърпеливи да разберат за какво говорят вътре, какво става, защо японците бяха махнали охраната от радиото. Макс обаче не издържа дълго и изтича до американската барака.

– Ей, момчета! – едва намери сили да извика той.

– Да не идват японците! – Царя бе готов да хукне към оградата.

– Не ами… – останал без дъх, Макс не можа да продължи.

– Хайде де, казвай най-сетне какво става – ядоса се Царя.

– Японците махнаха охраната от Пит и радиото! – успя да изрече Макс. – Комендантът отведе Пит, Ларкин и шотландеца в щабната барака. Взе и радиото. Сега там става страхотно съвещание – всички шефове са се събрали. Бръф, и той е там.

– Сигурен ли си? – попита Царя.

– Със собствените си очи видях, ама ако питаш, на мен не ми се вярва.

В напрегнатата тишина Царя извади пакета и взе една цигара. Едва тогава чу Текс да изрича на глас онова, което той вече бе проумял.

– Значи свърши се. Свърши се най-сетне. Щом са дигнали охраната от радиото, друго не може да бъде! – Текс се огледа наоколо: – Не съм ли прав?

– И аз така го разбирам – тръшна се на леглото Макс и изтри потта от лицето си. – Щом са махнали охраната, значи вдигат ръце – няма да се бият повече! Не е ли така? – вгледа се той въпросително в Текс. Но Текс бе потънал в собствените си мисли и само повтори безучастно:

– Свърши се.

Царя невъзмутимо пушеше.

– Ще повярвам, като го видя с очите си.

Сетне, в странната тишина, изведнъж го обзе страх. Дайно машинално трепеше мухи. Байрън Джоунс разсеяно премести един офицер. Милър го взе и царицата му остана незащитена. Макс зяпаше в краката си. Текс се почеса.

– Може и така да е, ама аз не виждам никаква разлика – изправи се Дайно. – Отивам до кенефа.

– Не знам смее ли ми се, плаче ли ми се – обади се Макс. – Май само ми се драйфа.

– Колко е нелепо – замислено промълви Текс, без да съзнава, че говори. – Всичко е толкова нелепо.

– Хей, Макс, я направи малко кафе – каза Царя.

По навик Макс стана и отиде да напълни канчето. Върна се, включи котлона и сложи водата да заври. После тръгна да си легне пак, но изведнъж спря, обърна се и впи поглед в Царя.

– Какво има, Макс? – неловко попита Царя. Макс не откъсваше очи от него, а устните му се разкривиха в безмълвен тик.

– Какво ме зяпаш, да те вземат дяволите?

Внезапно Макс сграбчи канчето и го захвърли през прозореца.

– Ти да не си откачил? – избухна Царя. – Целия ме измокри!

– Ах, измокрих те, а! – викна Макс и очите му изхвръкнаха от орбитите.

– Ще ти скъсам главата, да знаеш! Какво те прихвана изведнъж?

– Войната свърши, ясно ли ти е! Прави си кафето сам! – изкрещя Макс и в ъгълчетата на устата му се появи пяна.

Побеснял, Царя скочи насреща му.

– Изчезвай, преди да съм ти смачкал мутрата!

– Направи го де, хайде, направи го! Само не забравяй, че аз съм по-старши. Ще отговаряш пред военен съд!

Макс се разсмя истерично, после смехът му внезапно премина в плач, разтърсващ плач, и той излезе навън. Мъжете в бараката останаха стъписани и безмълвни.

– Побъркал се е, идиотът му с идиот! Сложи малко вода, а, Текс? – измърмори Царя и седна в ъгъла си. Текс стоеше на прага, загледан след Макс. Той бавно извърна глава и след като надви с усилие нерешителността си, каза:

– Зает съм.

Царя изтръпна, но успя да се овладее.

– Виждам – каза той с мрачна усмивка. – Дори оттук се вижда, че си зает.

Прекрасно разбираше какво се крие зад мълчанието на мъжете в бараката. Той отвори портфейла и извади една банкнота. – Ето ти десет долара – освободи се и иди донеси малко вода, ако обичаш.

Успя да сподави страха, надигнал се в него, и не отмести очи от Текс. Но той само сви нервно рамене и отвърна поглед:

– Все пак ще трябва да ядеш, докато тая история свърши наистина – каза презрително Царя, после огледа бараката: – Кой иска кафе?

– Аз. – Дайно не изпитваше угризения. Той взе канчето, напълни го и го сложи на котлона.

Царя пусна десетачката на масата. За миг Дайно впери поглед в нея.

– Не, благодаря, исках само малко кафе – отказа с дрезгав глас той и поклати глава. После с несигурна крачка прекоси бараката и седна на леглото си.

Мъжете гузно отвърнаха очи от унищожителното презрение в погледа на Царя.

– Ех, вие, кучи синове, дано войната наистина да е свършила, иначе…

Питър Марлоу излезе от канцеларията на коменданта и забърза към американската барака. Отвръщаше машинално на поздравите на познатите си и усещаше изумените погледи, които го сподиряха. „Да, на мен също не ми се вярва – мислеше си той. – Още малко и ще си бъда у дома, още малко и пак ще летя със самолета, пак ще сме заедно с баща ми и с нашите, ще пийнем както едно време, ще се посмеем… Просто невероятно е – останах жив. Ето ме – здрав и читав. Оцелях!“

– Здравейте, момчета! – поздрави той, целият светнал от радост.

– Здрасти, Питър. – Текс скочи и сърдечно раздруса ръката му. – Ей, страшно се радваме, че те пуснаха, момче!

– И за нищо друго ли? – засмя се Питър Марлоу. Всички в бараката го наобиколиха и сърдечността им стопли сърцето му.

– Какво става при шефовете? – попита Дайно.

Питър Марлоу им разказа и неизвестността ги накара да се оклюмат. Само Текс правеше изключение.

– Ами, какво ще се готвим за най-лошото – войната вече свърши! – уверено каза той.

– Свърши и още как! – навъсено потвърди Макс, влизайки в бараката.

– Здрасти, Макс! Тъкмо… – Странното изражение в очите на Макс накара Питър Марлоу да спре. – Добре ли си? – загрижено попита той.

– Добре съм ами, как да съм! – избухна Макс, промъкна се покрай тях и се хвърли на леглото си. – Какво сте ме зяпнали? Кипнат му веднъж нервите на човек и вие като го зяпнете…

– Не се впрягай – опита се да го успокои Текс.

– Слава богу, че скоро ще се махна оттук. – Лицето на Макс бе пепеляво и устните му трепереха. – Не мога да ви гледам повече мръсните мутри.

– Затваряй си устата, Макс!

– Я върви по дяволите!

Макс изтри слюнката от брадата си, измъкна шепа десет доларови банкноти от джоба си, скъса ги нервно и ги хвърли на пода.

– Какво те прихваща, Макс? – попита Текс.

– Нищо, глупако! Тия пари не важат.

– Как така?

– Ами ей така. Току-що бях на лавката, исках да си купя кокосов орех. Но оня мръсен китаец не ми взе парите. Не ги ще! Казва, че продал цялата стока на онова копеле, коменданта, и то срещу една разписка: „Английското правителство обещава да плати не знам си колко лири.“ А с японските мангизи можеш да си изтриеш задника – само за това стават!

– Ето, това е то! – възкликна Текс. – Щом китайците не приемат мангизите, значи войната наистина е свършила, а, Питър?

– Така изглежда! – Дружелюбието им го стопляше. Дори злобният поглед на Макс не бе в състояние да развали настроението му. – Не мога да ви опиша колко ми помогнахте, момчета, с веселието си и с всичко останало…

– Наш човек си ти, спор няма! – закачливо го смушка в ребрата Дайно. – Като за англичанин си те бива!

– Като излезеш оттука, най-добре вземи да дойдеш с нас. Може пък да те направим американец – намеси се и Байрън Джоунс.

– Ела в Тексас, момчето ми. Дойдеш ли в Щатите, трябва да видиш най-великия щат.

– Виж, това не знам – каза Питър Марлоу сред шумните възгласи и подвиквания. – Но ще имам предвид поканата ви. – Той погледна към ъгъла на Царя: – А къде е нашият безстрашен вожд?

– Умря! – разтърси се от зловещ смях Макс.

– Какво? – стресна се не на шега Питър Марлоу.

– А, жив е още – обясни Текс, – ама все едно, че е умрял. – Питър Марлоу го изгледа изпитателно. После видя и лицата на останалите. Внезапно го обзе чувство на жал.

– Не мислите ли, че е малко жестоко?

– Нищо жестоко няма тука – изплю се Макс. – Умря Царя! Съдрахме си задниците да работим за тоя мръсник, ама неговата свърши вече!

– Да, но когато ножът беше опрял до кокал, той ви даваше пари и храна, нали? – нахвърли се върху него с внезапна омраза Питър.

– Ние си ги изкарвахме тия пари! – изкрещя Макс и жилите на врата му се издуха. – Ама сега вече няма да търпя гадостите на тоя мръсник! – Погледът му падна върху офицерската лента на Марлоу. – Нито път твоите, копеле английско! Искаш ли да ми целунеш задника а, както целуваше неговия?

– Затваряй си устата, Макс! – предупреди го Текс.

– Я се разкарай, надуто тексаско чучело такова! – Макс се изплю по посока на Текс и храчката се лепна на грубия дървен под. Текс кипна, хвърли се към Макс и с един плесник хласна главата му в стената. Макс се превъртя и падна от леглото, но бързо скочи на крака, грабна един нож от полицата и се хвърли към Питър Марлоу. В последния миг Текс успя да отбие удара и острието само одраска Питър Марлоу по корема. Дайно сграбчи Макс за гушата и го блъсна обратно на леглото.

– Да не си полудял? – изкрещя той.

Макс не сваляше поглед от Питър Марлоу, а лицето му се гърчеше в гримаси. Внезапно той нададе див крясък, скочи на пода и се нахвърли върху него с яростта на побесняло животно – размахал ръце, оголил зъби. Питър Марлоу го сграбчи за едната ръка, а другите се хвърлиха отгоре му и го изблъскаха обратно за леглото. Той риташе, крещеше, удряше, опитваше се да хапе и трима души едва го удържаха.

– Тоя откачи! – извика Текс. – Я някой да го цапардоса.

– Дайте въже! – изкрещя Питър Марлоу, пъхнал ръка под брадичката му, на безопасно разстояние от готовите да захапят зъби.

Дайно разхлаби малко хватката си, вдигна ръка и стовари юмрук върху челюстта му. Макс се просна в безсъзнание.

– Ей, едва не те уби тоя! – въздъхна Дайно, докато се изправяха.

– Бързо, сложете нещо между зъбите му, иначе ще си отхапе езика! – разпореди се Питър.

Дайно намери парче дърво и го пъхна в устата на Макс.

– Благодаря, Текс – въздъхна с облекчение Питър Марлоу, после помогна да му вържат ръцете. – Ако не беше ти, зле щях да си изпатя.

– А, какво ще ми благодариш, то ми е рефлекс. Ама с него какво да правим?

– Извикайте лекар. Кажете само, че са го хванали бесните. За ножа ни дума. – Питър Марлоу опипа драскотината на корема си и се загледа в Макс, който се гърчеше в спазми. – Горкият!

– Добре, че го спря, Текс! – обади се Дайно. – Като си помисля само какво можеше да стане…

Питър Марлоу хвърли поглед към ъгъла на Царя. Всичко там имаше много самотен вид. Той несъзнателно размърда китка и с наслада усети силата й.

– Как е ръката? – попита Текс.

– Жива е, Текс… – дълго търси той точната дума – жива е…, а не мъртва. – После се обърна и излезе навън.

Намери Царя едва по здрач. Той седеше на един пън от кокосова палма, скрит сред лозите в зеленчуковата градина и гледаше мрачно отвъд оградата. С нищо не издаде, че го е чул да идва.

– Здравей, приятелю – весело каза Питър Марлоу, но когато видя очите на Царя, радостта му се изпари.

– Какво искате… сър? – преднамерено грубо попита Царя.

– Исках да те видя, просто да те видя. – „Нещастникът!“ – помисли си Питър Марлоу и сърцето му се сви от жалост, защото усети какво става в душата на приятеля му.

– Е, нали ме видя! Сега се разкарай. – Царя му обърна гръб.

– Аз съм ти приятел, забрави ли?

– Аз нямам приятели. Разкарай се!

Питър Марлоу клекна до пъна и измъкна от джоба си две цигари.

– Запали! Шагата ми ги даде.

– Пуши си ги сам… сър!

За миг на Питър Марлоу му се прииска да не беше идвал. Но не си тръгна. Запали внимателно цигарите и подаде едната на Царя. Той не я пое.

– Вземи, моля те.

– Измитай се с мръсната си цигара! Или искаш да стоиш тук? Добре тогава! – Царя блъсна цигарата от ръката му и се изправи.

Питър Марлоу го дръпна за ръкава.

– Почакай! Та това е най-великият ден в живота ни. Не го разваляй само защото твоите хора не са помислили какво говорят.

– Махай си ръката или ще я счупя! – процеди през зъби Царя.

– Не им обръщай внимание! – продължаваше Питър Марлоу и думите сякаш идваха сами. – Войната свърши, това е най-важното. Войната свърши и ние оцеляхме. Помниш ли какво ми повтаряше непрекъснато – че най-важното е човек да опази кожата. Ето, ти успя – оцеля. Какво значение имат техните приказки?

– Въобще не ми пука от тях! И изобщо не е там работата. Разкарай се оттука, ти казах! – Царя рязко дръпна ръката си.

– Аз съм ти приятел, дявол те взел! – безпомощно го изгледа Питър Марлоу. – Защо не искаш да ти помогна!

– Нямам нужда от помощ!

– Знам. Но искам да останем приятели. Ето – продължи не много уверено той, – скоро ще си бъдеш у дома и…

– У дома, нали! – изкрещя Царя. Кръвта бучеше в ушите му. – Аз дом нямам!

В листата шумолеше вятърът. Монотонно просвирваха щурци. Облаци комари кръжаха над главите им. Лампите в бараките започнаха да изрязват тъмни силуети сред мрака и в кадифеното небе изплува луната.

– Не се тревожи, човече! Всичко ще бъде наред! – каза топло Питър Марлоу и с ужас забеляза страха, изпълнил очите на приятеля му.

– Кой знае – измъчено проговори Царя.

– Разбира се, че ще бъде наред. Ти… – Питър се поколеба за миг – ти съжаляваш, че войната свърши, нали?

– Остави ме на мира, по дяволите – викна Царя, обърна му гръб и пак седна на пъна.

– Всичко ще бъде наред. И не забравяй – аз съм ти приятел! – Питър Марлоу се пресегна, докосна с ръка рамото му и усети как то трепна от допира.

– Лека нощ, приятелю – тихо каза той. – Ще се видим утре.

И се отдалечи, обзет от отчаяние. „Утре – обеща си той, – утре на всяка цена ще намеря начин да му помогна!“ Доволен, че отново е сам, ужасен от самотата си, Царя остана да седи на пъна в градината.

Смедли-Тейлър, Джоунс и Селърс довършваха вечерята си.

– Идеално беше! – обади се Селърс и облиза пръсти.

Смедли-Тейлър смучеше един оглозган до бяло кокал.

– Джоунс, момчето ми, браво! – Той се оригна. – Този хубав ден завърши великолепно. Просто изключително! Че това си е направо заешко. Месото стои малко жилаво и има лек дъх, но въпреки всичко е великолепно!

– Нищо не ми се е услаждало така от години! – изгъргори Селърс. – Месцето е мазничко, но иначе е превъзходно! Можеш ли да намериш още? – попита той Джоунс. – Едно бутче на човек не е кой знае какво.

– Ще се опитам. – Джоунс внимателно обра и последните зрънца ориз, въпреки че се бе наял до насита. – Тоя път извадихме късмет, а!

– Откъде ги намери?

– Блейкли ми каза. Продаваше ги някакъв австралиец. – Джоунс се оригна. – Купих ги всичките. Добре, че ти имаше пари – хвърли той поглед към Смедли-Тейлър.

– Аха – изсумтя полковникът, отвори портфейла си и сложи на масата триста и шестдесет долара. – Ето за още шест. Няма защо да се ограничаваме, нали, господа?

– Щом си имал толкова пари, защо не ги извади по-рано? – учуди се Селърс, като видя банкнотите.

– Ами знам ли и аз? – Смедли-Тейлър стана и се протегна. – Пазех ги за ден като днешния! Но свършиха вече. И стига си ме разпитвал! – добави той и впери леден поглед в Селърс.

– Спокойно, човече, спокойно! Не искам никакви обяснения. Просто се чудя как успя да го направиш, това е всичко.

– Трябва да е помогнал някой вътрешен – засмя се Джоунс. – Викат, че Царя едва не получил удар!

– Какво общо има Царя с моите пари? – попита Смедли-Тейлър.

– Нищо, нищо.

Джоунс взе да брои доларите. Толкова бяха, триста и шейсет, точно за дванайсет сърнешки бутчета по трийсет долара едното, както вървяха, а не по шейсет, както си мислеше Смедли-Тейлър. „Щом има толкова пари, нека плаща двойно“ – усмихна се вътрешно той. Любопитен беше да разбере как Смедли-Тейлър е успял да отмъкне сандъка, но полковникът бе прав да си държи езика зад зъбите. Ето, той също си трае за другите три бутчета, дето ги изядоха тайно днес следобед двамата с Блейкли. Блейкли едно, той – две. Затова сега бе така сит.

– Оох – поглади се Джоунс по корема. – Май множко ми дойде за тая вечер.

– Ще ти мине, не се безпокой – каза Селърс. – Аз пък си останах гладен. Гледай, моля те, утре да намериш още.

– Какво ще кажете за една партия бридж? – предложи Смедли-Тейлър.

– Чудесна идея – съгласи се Селърс. – Кого да извикам за четвърти?

– Може би Самсън?

– Той ще умре от яд, ако научи за угощението – изсмя се Джоунс.

– Колко ли време ще им трябва на нашите да стигнат до Сингапур, а? – попита Селърс със зле прикрито безпокойство.

Смедли-Тейлър изгледа Джоунс.

– Няколко дни… най-много седмица… Ако японците наистина капитулират.

– Щом ни оставиха радиото, значи ще се предадат.

– Дано! Боже мой, дано се предадат! Спогледаха се, забравили насладата от обилната храна, погълнати от страхове за бъдещето.

– Няма причини за безпокойство. Всичко… всичко ще бъде наред – външно Смедли-Тейлър изглеждаше уверен, но отвътре го разяждаше паника. Ами Мейзи? Синовете? Дъщерята? Какво ли става с тях? Живи ли са?

Точно на развиделяване един четиримоторен самолет забуча над лагера. Съюзнически или японски, това никой не разбра, но още щом се чу боботенето на двигателите, страхът, че ще бъдат бомбардирани, парализира пленниците. А когато бомби не паднаха и ревът на самолетите заглъхна, паниката взе друга посока: „Ами ако са ни забравили? Ако никога не дойдат?“ Юърт се добра пипнешком до леглото на Питър Марлоу и го разтърси.

– Питър, разправят, че самолетът минал над летището и от него скочил един парашутист.

– Ти видя ли го?

– Не.

– Някой да го е видял лично?

– Не, само така разправят. Ако нашата флота акостира в пристанището, японците ще побеснеят. – Юърт се помъчи да скрие уплахата си.

– Няма страшно!

– Ходих до бараката на коменданта. Сума ти хора са се събрали там и непрекъснато съобщават новините. Та последно казаха… – Юърт се запъна и с мъка повтори ужасната вест – казаха, че жертвите в Хирошима и Нагасаки са над триста хиляди. Хората там продължавали да мрат като мухи. Оная адска бомба правела нещо на въздуха и продължавала да убива. Боже, та ако това стане в Лондон и аз съм началник на лагер като нашия, направо… направо ще изтрепя всичко до крак. Без да ми мигне окото.

Питър Марлоу го успокои, излезе навън и се запъти към портала. Страхът бе свил душата му. Това с бомбата вече беше прекалено.

Неусетно се озова до загражденията. Часовите както винаги бяха там – сега вече с гръб към лагера, но както винаги – въоръжени. Разгледа ги с любопитство. Знаеше, че те всеки момент биха се хвърлили сляпо под куршумите, за да защитят онези, които до вчера им бяха смъртни врагове.

„Колко са странни хората – помисли си той. – Надали ще мога да ги разбера някога.“ В този миг от просветляващата утрин внезапно изникна едно привидение – жив човек от плът и кръв, създание, което имаше вид на истински човек. Бял. Облечен в някакво непозната зелена униформа, с лъснати парашутистки ботуши, с блеснал като пламък вензел на баретата, с револвер на широкия колан и стегната войнишка раница на гръб.

Мъжът крачеше по средата на пътя и налчетата му чаткаха по чакъла. Най-сетне той стигна до караулното.

Капитанът – от това разстояние вече се виждаше чинът му, – капитанът спря, изгледа охраната и ревна:

– Отдайте чест, копелдаци!

Войниците го изгледаха глупаво. Той отиде до най-близкия, измъкна пушката от ръцете му, заби яростно щика в земята и нареди отново:

– Отдайте чест, копелдаци!

Войниците уплашено го изгледаха. Капитанът измъкна револвера си, изстреля един пълнител в краката им и потрети.

– Отдайте чест, копелдаци!

Облян в пот, Авата – японският сержант, страховитият Авата – пристъпи напред и разтреперан се поклони. След него се поклониха и останалите.

– Това е друго нещо! – каза капитанът, измъкна една по една пушките от ръцете им и ги хвърли на земята. – Марш сега в караулното!

Авата разбра жеста и заповяда на войниците да се строят. После под негова команда те се поклониха за втори път.

Капитанът не сваляше поглед от тях. Сетне козирува и отново заповяда:

– Отдайте чест, копелдаци!

Войниците се поклониха.

– Добре – остана доволен капитанът. – И друг път, като ви кажа „Отдайте чест!“, ще изпълнявате!

Авата и хората му се поклониха отново, капитанът им обърна гръб и закрачи към загражденията.

Питър Марлоу усети как погледът на парашутиста се плъзна по мъжете наоколо и се спря върху него. Той трепна от страх и отстъпи крачка назад, съзрял в очите на капитана отвращение, а после и състрадание.

– Отворете тая врата, копелдаци! – кресна капитанът на охраната.

Авата се досети какво сочи ръката му, изтича бързо с трима войници, дръпна настрана загражденията и отвори портала.

Капитанът влезе и когато японците понечиха да го затворят отново, той ревна:

– Оставете го така, по дяволите!

И те го оставиха отворен и се поклониха. Питър Марлоу се опита да дойде на себе си. Това не беше възможно, просто не беше възможно. Сигурно сънуваше.

После изведнъж капитанът се озова пред него.

– Здравейте! – каза той. – Казвам се капитан Форсайт. Кой е началникът тук? – Думите бяха изречени спокойно и тихо, ала Питър Марлоу виждаше единствено очите, които го оглеждаха от глава до пети.

„Какво има? Какво чак толкова ми има? – отчаяно се луташе мисълта му. – Какво ми е?“ Той отстъпи още крачка назад в уплаха.

– Не се бойте от мен – гласът на капитана бе дълбок и доброжелателен. – Войната свърши. Пратен съм тук, за да следя да не ви се случи нещо лошо. Той направи крачка напред и Питър Марлоу отскочи. Капитанът спря и бавно измъкна от джоба си кутия „Плейърс“ – истински английски цигари!

– Ще запалите ли?

Той направи още крачка напред и Питър Марлоу хукна ужасен към бараката.

– Ей, почакайте! – извика след него капитанът, после понечи да се приближи към друг пленник, но той също се врътна и изчезна. Така един по един всички избягаха от капитана.

Вторият голям страх погълна Чанги – страхът от самия себе си.

„Какво става с мен? Наред ли съм? Толкова време мина! С всичкия си ли съм? Та това са цели три години и половина! Нали помниш какво казват за импотентността? Ще ме бива ли въобще? Ще мога ли отново да се любя? Всичко наред ли ми е? Капитанът ме гледаше така? Какво ми има? Как… как да го попитам дали аз… дали съм наред?“

Когато вестта за офицера стигна до Царя, той лежеше и мислеше. Вярно все още държеше най-доброто място до прозореца, но сега между всички легла имаше еднакво разстояние – метър и двадесет на метър и деветдесет. Като се върна от зеленчуковата градина, вещите му бяха разместени и на мястото, което му се полагаше по право, се мъдреха чужди легла. Той си бе замълчал. Само изгледа американците, а те извърнаха очи. И вечерята – не я бяха взели, нито му я бяха запазили. Някой я беше изял. Само Текс гузно отбеляза:

– Ей, ние май те забравихме. Друг път гледай да си тук – всеки сам си отговаря за кльопачката.

Тогава той сготви една от кокошките си – изчисти я, опържи я и я изяде. Всъщност изяде половината, а останалото запази за закуска. Сега имаше само още две кокошки. Другите ги бяха изяли през последните няколко дни – разделил ги бе с тези, които ги приготвиха.

Вчера се бе опитал да купи стоката от лагерната лавка, но парите, които спечели от диаманта, вече не вървяха. В портфейла си имаше единайсет американски долара – те поне си пазеха цената, – но с единайсет долара и две кокошки дълго нямаше да изкара. Целият изтръпваше от ужас при тази мисъл.

Миналата нощ почти не спа, и в мрачните часове на безсъницата се ядоса на себе си – толкова мекушаво, толкова глупашки се държеше, съвсем недостойно за един Цар. Голяма работа, че като тръгне из лагера, всички – Брант, Праути, Самсън, всички го подминават. Всички до един – Тинкър Бел, Тимсън, полицаите, доносниците, всички, на които плащаше издръжка, хора, на които бе помагал или просто бе познавал, на които бе давал храна, цигари и пари или бе посредничил в продажбите – всички го подминаваха така, сякаш въобще не съществуваше. Там, където винаги го бяха следвали погледи и го бе ограждала омраза, сега оставаше само пустота – нямаше погледи, нямаше омраза, нямаше дори поздрав.

Тръпка го полази, докато обикаляше лагера така – все едно, че бе призрак. Върна се в бараката, но си остана призрак. Легна си – призрак. Сякаш изобщо не съществуваше.

В момента Текс разправяше невероятната вест за капитана и Царя долови новия страх, свил сърцата им.

– Е, какво толкова? – обади се той. – Какво сте се умълчали? Пристигнал някои си отвън, голяма работа!

Никой не отговори нищо.

Царя се надигна – тая тишина го смазваше, не можеше да я понася. Облече си най-хубавата риза и чисти панталони, избърса праха от лъснатите си обувки, килна небрежно кепето и на излизане спря за миг на прага.

– Днес съм решил да си направя голямо угощение – каза той неопределено. Огледа се – по лицата на американците бе изписан глад, а в очите им гореше зле прикрита надежда. Това го успокои – значи всичко си беше постарому. Изгледа мъжете изпитателно. – Имаш ли работа днес, Дайно? – попита той накрая.

– Ами… не, нямам – отговори Дайно.

– Леглото ми е за оправяне и имам малко пране…

– Искаш да го оправя ли? – притеснено попита Дайно.

– Ако ти искаш.

Дайно изруга под носа си, но споменът за аромата на снощното пиле разколеба решителността му.

– Може – каза той.

– Благодаря, приятелю… – иронично отговори Царя, развеселен от явната борба, която Дайно водеше със съвестта си. После се обърна и закрачи надолу по стълбите.

– А коя… коя кокошка ще искаш? – провикна се подире му Дайно.

– Ще си помисля – отговори Царя, без да спира. – Ти свърши сега с леглото и прането.

Дайно се подпря на вратата и го проследи с поглед, докато накрая Царя подмина близката стена на затвора и се скри зад ъгъла.

– Мръсно копеле! – изруга той.

– Иди, иди вземи прането! – обади се Текс.

– Я млъкни! Гладен съм.

– Изработи те да му свършиш работата без пиленце, а?

– Той пиле ще сготви – тросна се Дайно. – И за мен ще има. Винаги дава, като му свършиш работа.

– А снощи?

– Е, снощи беше вкиснат, защото разместихме леглата – отговори Дайно. Но мисълта му се въртеше все около английския капитан и дома, момичето му. Дали го чака? Дали не се е омъжила? „Ще се омъжи, естествено – горчиво си каза той. Няма мен да чака. Мен няма кой да ме чака. И как ще си намеря работа просто не знам!“

– Това беше преди – говореше Байрън Джоунс. – Басирам се, че сега ще си я сготви и ще я изяде пред очите ни, копелето. Но и той си мислеше за вкъщи. „Да пукна, ако остана там! Ще си взема апартамент. Така де. Но откъде, по дяволите, откъде да взема мангизи?“

– Е, голяма работа – обади се Текс. – Все ще изкараме, някак още ден-два. – „А после у дома, в Тексас. Дали ще ми дадат старата служба? И къде ще живея? Как ще се оправям с мангизите?… Ами в оная работа ще ме бива ли, не ли?“