Текст книги "Килн хора"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 39 страниц)
11. Призраци във вятъра
… истАлбърт прибягва до някои модерни трикове…
Не можех да направя кой знае колко за липсващите си дубликати. Сив номер две бе минал на автономен режим; не би могъл да се свърже законно с мен, а дори и да искаше, маестрата би могла да му попречи. Зеленият ми бе пратил една шантава декларация за независимост преди да тръгне накъдето му видят очите. Нямаше и никаква следа от сив номер едно, изчезнал в имението на Каолин с духа на Йосил Махарал. Охраната на „Универсални пещи“ се бе заела да разнищи тази мистерия и претърсваше всяка педя за двата липсващи дубъла.
Не очаквах да постигнат нещо особено. Лесно е да измъкнеш тихомълком буца в кутия. Всеки ден камиони, куриери и пневматични тръби разнасят из града милиони такива, мумифицирани в КерамОпаковки. Още по-лесно е да се отървеш от мъртъв дубъл – просто изхвърляш останките му в рециклатора. Без идентификационния си имплант една купчинка голем-тесто не се различава по нищо от всяка друга.
А и имах случаи за разследване, сред които и един, за който поръчителят, желаеше да ми плаща по най-високите тарифи. Риту Махарал желаеше да се заема с мистериозната смърт на баща й. Като негов законен наследник, тя имаше пълен достъп до цялата му документация – от полиците за получаване на кредити до списъка на обажданията на телефона му. Другояче стояха нещата с дейността му във връзка с работата в УП. Но когато Риту помоли вайс Каолин за тези записи, магнатът все пак даде съгласието си, за да не я принуди да разгласи на всеослушание „безумната теория“, Че баща й е бил убит.
Разрешителните пристигнаха малко след като бях приключил впечатването на абаносовия си специалист, настроен да се съсредоточи напълно върху професионалните умения. Дубликатът моментално се хвана за работа – размахваше ръце и даваше бързи приглушени команди под диплите на чадора за виртуална реалност, потопен в свят от неудържими потоци информация и увеличаващи се образи. Целият логика и концентрация, абаносовият щеше да поеме останалата част от работата ми и да ме остави да се съсредоточа върху една-единствена задача – да открия къде е прекарал последните си няколко седмици Йосил Махарал.
Няма значение какво казват кибертърговците за хитроумните си търсещи програми. Извличането на информация е изкуство. Може и да живеем в „прозрачно“ общество, но на безброй места стъклото на прозореца е заскрежено или изпотено. За да видиш нещо през тези петна, понякога е нужен и талант.
Започнах с конструирането на дигитален аватар (проста софтуерна презентация на самия мен), който пуснах в мрежата на обществените камери. Макар и по-малко интелигентен от същество с Постоянна вълна, аватарът имаше частица от моя опит, комбинирана с непреклонната решимост да открие, всички образи, които Йосил Махарал би могъл да остави, докато е пътувал из градските улици. Риту ми бе дала около шестдесет подходящи места, откъдето да мога да започна – места, за които се знаеше твърдо, че е посетил в точно определено време. Аватарът се насочи, към тези пространство-времеви координати и се опита да последва учения от една записана сцена към друга. Постепенно картата започва да се запълва и да дава подробности за действията му през месеците преди да умре.
Често този начин на търсене е достатъчен и сам по себе си. Малцина са онези, които имат дарбата да се изплъзнат от паяжината на обществените камери.
За съжаление Махарал явно бе един от тях. Оказа се, че е способен да се измъкне винаги щом пожелае. Резултат от търсенето на аватара бе една графика, изпълнена с празни петна. Някои от тях продължаваха седмица или дори повече!
Джобовете на Риту бяха дълбоки и тя искаше бързи отговори. Затова отправих искания за информация и от частните очи, които са много повече от обществените камери. Охранителни скенери на ресторанти, корнизни шпиони, новинарски буболечки, камери на аматьор социолози, дори на любители на природата и на градски спортни клубове – обърнахме се към всеки, който би могъл да засече Йосил, когато се е намирал извън обсега на обществените камери. Тъй като Риту притежаваше авторските права на баща си, нямаше нужда да се плаща дори такса за воайорство. Малко от исканията бяха удовлетворени. Оставих аватара да се пазари и да избере достатъчно изображения, които да осветлят пътищата на Йосил.
Междувременно аз насочих вниманието си към сцената на смъртта му.
Когато си извън града, сякаш попадаш на друга планета. Примитивен свят с огромни пространства, където образите са замъглени и дори ги няма… освен ако не ти се случи да отидеш там лично и да използваш собствените си очи.
Възрастен: Ако някое дърво падне в гората и наоколо няма никого, то издава ли звук?
Съвременно дете: Зависи. Ще проверя дали някоя от тамошните камери не е снабдена със звукови или вибросензори.
Хитро. Но всъщност повечето места на Земята изобщо не са покрити от камери! Много по-лесно е да изчезнеш сред природата, далеч от всякакви следи от обитаване.
За съжаление именно там Махарал бе прекарал последните си часове, а може би и дни.
Започнах с полицейските снимки на мястото на катастрофата – те предлагаха невероятни холографски детайли в радиус от двеста метра около разбития автомобил на Махарал – голям шевфорд хънтсман с екстравагантен метанов двигател. Колата лежеше смачкана и наполовина изгоряла на дъното на едно дере. По това време на годината то пресъхваше, но гигантските свлечени камъни свидетелстваха за буйните потоци, които текат там през пролетта.
„Пустиня – мрачно си помислих. – Защо е трябвало да се случи в проклетата пустиня?“
Отгоре минаваше виадуктът, откъдето колата на Махарал бе започнала фаталния си полет надолу. Предпазната мантинела приличаше на извита змия от разкъсан метал. Прекарах известно време в душене наоколо, като прескачах и интерполирах от една рееща се камера към друга. Докато служебните коли идваха и си отиваха, група мускулести дубъли се мъчеха да издърпат останките (отначало с помощта на някакви хитроумни инструменти, но не след дълго ги захвърлиха и прибягнаха до груба физическа сила), за да успеят да освободят тялото на мъртвия учен.
Пътят правеше рязък завой точно преди да стигне до това усамотено място. Следи от спирачки се пресичаха с мантинелата… сякаш шофьорът внезапно бе разбрал какво го чака, макар и прекалено късно. Това, както и резултатите от аутопсията, бе убедило властите, че той просто е задрямал зад волана.
Трагедията не би се случила, ако бе използвал автонавигационната система на колата. Защо му е нужно на някого да кара нощем в неосветената пустиня, изключил всички предпазни средства?
„Защото автоматичното управление оставя следи – отговорих си сам на въпроса. – Няма да използваш автонавигатора, ако се тревожиш, че те следят.“ Сивият дубъл на Махарал беше признал, че докторът е прекарал последните си дни, клатейки се на ръба на параноята. Това потвърждаваше теорията ми.
Върнах картината назад и гледах как спасителните автомобили пристигат заднишком и след това си тръгват един по един, докато не остана изгледът от една-единствена камера… показваща мъничкото петънце на първия шерифски автомобил, пристигнал на мястото на произшествието. Когато се опитах да превъртя още по-назад, фаталното парче от пустинята не само стана тъмно, а направо изчезна от паметта, подобно на сляпо кътче, към което никога не би погледнал. Съществуваше единствено на картите. Абстракция. За мнозина то дори не бе съществувало до момента на катастрофата.
Фермерските райони не дадоха никаква информация. Земеделците използват множество камери, за да наблюдават посевите си. Всяко необичайно нещо, като странник например, неминуемо щеше да привлече вниманието. Но в интересуващия ме хектар имаше само най-прост детектор на токсини на Агенцията за опазване на околната среда, който следеше за незаконно изхвърляне на отпадъци. Най-близките истински лещи се намираха на повече от пет клика разстояние – биологичен скенер, програмиран да наблюдава миграциите на костенурките и разни подобни работи.
Въпреки това не се отказах. Около планетата кръжат десетки хиляди търговски и шпионски спътници и още по-голям брой автоматични летателни апарати в стратосферата, обслужващи телефонните съобщения и новинарските камери. Някой от тях можеше да е бил насочен към това затънтено място по времето на катастрофата и да е записал светлините от фаровете на Махарал, които се отклоняват и се завъртат надолу към бездната.
Проверих… но не извадих късмет. Всички високочувствителни лещи бяха наблюдавали по-интересни и оживени места. Техническите капацитети продължават да обещават, че само след няколко години ще разполагаме със Световна всенаучна мрежа с близки изгледи, достъпна за всеки по всяко време. Но засега всичко това е в територията на научната фантастика.
Най-добрата ми възможност бе да опитам един собствен мъничък трик със суровите данни на някой спътник за наблюдение на микроклимата. Метеорологичният спътник не е истинска камера и се използва за следене на поривите на вятъра в Югозапада, като използва доплеров радар.
Движението, особено извънградското, раздвижва въздуха. Преди доста време се бях досетил, че можеш да проследиш курса на превозно средство, ако условията са подходящи. И ако имаш късмет.
С помощта на специален софтуер обработих записите на сателита за района на виадукта мигове преди катастрофата. Следях и най-малките детайли, отсявах и уголемявах доплеровите елементи, докато не станаха зърнести, движещи се на ръба на хаоса.
Отначало приличаше просто на обикновена буря от многоцветен шум. След това започнах да различавам отделни десени.
Да!
Приличаше на следа от минициклони, въртящи се от двете страни на пътя – призрачна диря, едва различима на фона на останалия шум. Като превъртах бавно назад от времето на катастрофата, успях да проследя спектралната следа, която се извиваше по пътя на юг, изчезваше и се появяваше отново като някаква змия фантом, движеща се със скоростта на автомобил.
Можеше и да свърши работа, ако Махарал не се бе разминавал с други коли… и ако въздухът бе останал неподвижен през цялата нощ.
И най-малката външна намеса би могла да заличи призрачната диря.
От сравнението на пространствените и времевите скали можех да кажа едно нещо за състоянието на Махарал, докато се е носел към мястото на срещата със смъртта си – ученият на „Универсални пещи“ сякаш бе имал оса в гащите! Беше карал с над сто и двадесет клика през целия извиващ се път. Просто си беше търсил белята.
А може би някой го беше следил? Или преследвал? Дирята беше прекалено неясна и разпокъсана, за да се определи дали е оставена от една, или от две коли.
Казах на Нел да продължи да следва смътната следа колкото може по-назад във времето.
– Разбрано – отговори домашният ми компютър. Гласът звучеше почти като човешки. – Ако не си много зает, има и други неща, които изникнаха, докато работеше. Колегата ти Малахай Монтморилин се обади още няколко пъти. Държах го настрана, както ми бе наредил.
Почувствах се виновен. Горкият Пал.
– Ще му се обадя довечера. Заповедта си остава в сила.
– Добре. Освен това получих по пневматичната тръба пратка от „Универсални пещи“. Пет нови заготовки.
– Прибери ги. И не ме занимавай с подобни тривиалности, ако обичаш.
Нел млъкна. От монитора виждах, че се е заела да проследи пустинното пътуване на Махарал. Заех се да проверя кибер-аватара, който бях пуснал в градската мрежа.
Резултатите бяха съвсем задоволителни!
Поръчаните образи и отчетите на камерите се появиха и допълниха картината къде е прекарвал по-голямата част от времето си Йосил Махарал, или поне тогава, когато се е намирал в града. Прегледах получения филм на висока скорост и проследих как починалият учен се премества от едно място на друго… как пазарува в скъп магазин например или как посещава зъболекаря си за рутинна смяна на оралния симбионт. Данните още все покриваха средно по около два часа на ден. Но пък в края на краищата Махарал бе прекарвал повечето време на работното си място в лабораториите на „Универсални пещи“ или вкъщи.
С изключение на тези тайнствени излети. Задължително трябваше да направя връзка между следите му в града и загадъчните пътувания извън него.
Все пак бях доволен от постигнатото. Ако градските данни продължаваха да се допълват с това темпо, скоро щях да съм в състояние да докладвам на Риту нещо по-конкретно.
Остра болка ме накара да притисна дясното си слепоочие. Един от страничните ефекти на подобна работа е главоболието. Истинските неврони трудно се справят с толкова много холовидео. А и трябваше да изпразня мехура си.
На връщане спрях при химическия синтезатор и си поръчах ободрително питие – нещо, което да отпусне напрежението във врата, но без замъгляващи мисълта ендорфини. Понесох пенливия буламач обратно към кабинета си… и открих, че някой е седнал на мястото ми! Някой, който досущ приличаше на мен, но бе с по-дълги пръсти и презрителна физиономия, каквато рядко надявам. Или поне се надявам да е така.
Блестящата кожа бе с цвета на открития космос. Сръчните ръце танцуваха по контролното табло.
– Какво правиш? – сръчках го аз. Дубълът си има свое собствено място.
– Оправям бъркотията и те чакам да се присъединиш. Аватарът ти смята, че е проследил повечето от липсващите следи на Махарал в града.
Хвърлих поглед, към екрана.
– Еха! Осемдесет и седем процента покритие. Не е чак толкова зле… за времето, когато Махарал не е бил вкъщи или в лабораторията. До какво искаш да се добереш?
Отново сардонична усмивка.
– О, може би до нищо. Освен че на някои от тези така наречени сигурни места може изобщо да не е доктор Йосил Махарал.
Погледнах тъпо дубъла и това породи само още презрение.
– Искаш ли да се хванем на бас, шефе? Залагам прехвърлянето си, че Махарал те е подвел. Всъщност от много време е мамил всички.
12. Оставете ехото ми да звучи
… или как зеленото франки търси просветление…
От учтивост изчаках сакатата пурпурна проповедничка да завърши четенето си преди да стана и да напусна ефемералите. За съжаление, приятният вдъхновяващ тон бе помрачен от внезапно избухнала караница, която се разрази в преддверието, докато вървях към изхода. Един мъж, чиято кожа бе нещо средно между превъзходно голем-бежово и човешко кафяво, крещеше и размахваше надпис:
ПРОПУСКАТЕ НАЙ-ВАЖНОТО!
ИДВА ВРЕМЕТО ЗА СЛЕДВАЩАТА СТЪПКА!
Тълпа разярени енориаши се опитваше да избута натрапника, без да прибягва до сила – от опасения, че може и да е истински. Несигурността, подхранвана, от трудно определимия му цвят, се усилваше от слънчевите очила и яркочервената коса и брада, които можеха с еднакъв успех да бъдат както фалшиви, така и истински. Посетителят бе направил около половин дузина нарушения дори само с външния си вид – като някакъв вид хибрид между дубъл и човек. Явно нарочно целеше този ефект.
– Всички вие сте като китка маргаритки! – крещеше той, докато десетина ефемерали се мъчеха да го изтласкат към страничната врата. – Цветни отвън и сиви като плът отвътре! Не разбирате ли, че е нужно проливане на кръв, за да успее всяка една революция? Протоплазменият елит никога няма да даде път на Новата раса без съпротива. Ще се държат за властта, докато не бъдат изтрити от лицето на Земята! Само така ще можем да продължим до следващия етап!
Трябва да призная, че понякога ти остава единствено да се възхищаваш на страстта на напълно побърканите – страст, която категорично няма нищо общо с каквото и да било чувство за реалност. Нима наистина смяташе, че дубълите могат да съществуват някак си независимо от органичните си оригинали, родени от жени? Какво общо има това с логиката? Разнообразието на идеите (и идеологиите), до които са способни да достигнат хората, никога няма да спре да ме изумява. Особено когато се подклаждат от най-силния наркотик – увереността в собствените си способности.
Обърнах се, излязох през главната врата и слязох по широките каменни стъпала на улицата. Думите на фанатика продължаваха да отекват в ушите ми.
– Бъдете готови! – крещеше чудакът с пламенен глас, който сякаш не изоставаше от мен дори докато се отдалечавах. – Идва новата епоха на правата на дубълите… ако сте подготвени за нея!
Никой не желаеше да говори за келнера, който причини кратката суматоха снощи в „Ла Тур Ванадиум“.
Когато пристигнах там, по-голямата част от персонала на ресторанта – наети специалисти от момчета за всичко до оберкелнери – мълчаливо бързаха да разчистят масите от обеда и да приготвят масите за тълпата, която щеше да се изсипе за ранна вечеря. Неколцина клиенти разпускаха, а около тях сновяха бледозелени келнери. В краката на архитата лежаха спортни сакове. Хубавото шардоне, изпълващо сгорещените ти неврони с приятно сияние, е точно онова, което ти трябва след усилена тренировка.
Оптимистите предричат, че някой ден истинското тяло ще съществува толкова десетилетия, колкото часове са отредени на дубъла. Е, на мен ми се струва прекалено далечно бъдеще, за да завиждам.
Облечен в купените от уличен автомат евтини хартиени дрехи и все още усещащ пулсирането от спешното закърпване при ефемералите, аз знаех, че изобщо няма, да впечатля управителя. Окото с цвят на мед се присви зад монокъла към размазаното ми копие на лиценза на Албърт Морис. След секунди той щеше да разбере, че създателят ми се е отказал от мен.
Би ли направил Албърт това само защото отказах да почистя тоалетната му? Възможно ли е вече да съм в списъка на жертвите на някой извратен ловен клуб? Още по-лошо, той би могъл да ме обяви за обществено опасен. Някой полицейски унищожител можеше да се хвърли отгоре ми всеки момент като отмъстителен ястреб…
Разчитах единствено на мекосърдечието на Албърт, на неспособността му да обяви първото си франки.
Управителят свали монокъла и ми върна зацапания документ.
– Както казах на домашния ви компютър, няма нищо за разследване. Не е възможно да сте толкова сериозно заинтересувани от малкия снощен инцидент! Откога разливането на няколко питиета и счупването на една чаша е станало углавно престъпление? Разполагаме с писмени откази от претенции от всички клиенти, като им предложихме безплатни вечери за компенсация.
– Много щедро, но…
– Да не би някой да се е отметнал? Затова ли сте тук? Можем да се обадим на дежурния съд да прегледа записите. Всеки разумен съдебен състав…
– Моля ви. Не съм тук, за да предявявам съдебни искове. Просто ми трябва келнерът.
– Прекратихме договора му.
– Значи сте го уволнили. Дълго ли е работил тук?
– Две години. Сутринта имаше нахалството да твърди, че инцидентът не бил по негова вина. Дубълът му така и не се прибрал при него, значи може да е бил отвлечен и сменен с фалшификат!
Управителят презрително подуши въздуха. Ако имах козина, сигурно щеше да настръхне.
– Дайте ми координатите му и няма да ви безпокоя повече.
Той ме изгледа кръвнишки. Лесно би било да отреже един зелен. Но ако Албърт дойдеше тук лично?
– О… добре. – Набира командите и след това демонстративно изсумтя и ми обърна гръб.
Мамка му! Вместо да ми каже или напише името, той прати информацията на Нел! Бих могъл да й се обадя, но сигурно щеше да ми се наложи да говоря с Албърт и да се чувствам като тийнейджър; който тича обратно при татко си. Мамка му и пак мамка му! Докато вървях към изхода, се чудех на манията си да разреша малката загадка преди да изтече срокът ми. Въпросът ми се струваше маловажен. Защо ми е да се тревожа за него?
Спрях при входната врата. Евтините ми зелени сензори се настройваха за дневната светлина, когато нещо хвана окото ми. Буквално. Подобно на комар, нещото забръмча към лицето ми. Замахнах с ръка и го отпъдих за малко. То обаче се върна.
Преждевременното разпадане на дубъл може да привлече мършояди, а на гърба ми имаше много повредена псевдоплът. Прогоних го отново. То отлетя и след това се стрелна право към мен с неописуема скорост!
Отстъпих назад към стената, стиснал здраво окото си. По-лоши от болката бяха експлозиите от цветове! Опашките на ракетите се приближиха една към друга, образувайки форми. Не, думи:
НЯМА ВРЕМЕ
ВЗЕМИ ТАКСИ ДО ФЕЪРФАКС ПАРК
ПАЛ
13. Големски дела
… или как вторият сив започва да става параноичен…
Загубата на съзнание е объркваща за истинския човек. За дубъла тя е като смъртта. А свестяването – като прераждане.
Къде съм?
Поглед встрани ми казва, че все още се намирам в кошера на Ирена. В другия край на обширното помещение забелязвам огромната бледа фигура на архетипното й тяло – царицата, обкръжена от грижите на повече от дузина червеникави миникопия. Версиите в естествен ръст забързано идват и си отиват, изпълнявайки задачите си. Никой не казва нито дума. Не е нужно.
Замаян си представям атомно ядро и заобикалящата го мъгла виртуални частици, Ирени-дубликати продължават да се отделят от тъмночервения облак, за да изпълнят някаква задача за кошера. Други – възрастни и опитни, се вмъкват в него, за да донесат съвременния нектар – знанието, което ще бъде събрано и споделено с новите копия. А в центъра на всичко това е истинският човек, чиято роля е да абсорбира и отново да разпространява това знание, като използва имитиращите тела за извършването на всичко друго.
Трябва да призная, че Ирена е много внушителна. Нейното аз е огромно.
Хайде, Албърт. Съсредоточи се.
Колко време не ме е имало? Имам чувството, че са изминали само мигове. Щяха да ме поправят… да поправят ужасната повреда, причинена от разярените гладиатори в „Дъгоцветния салон“.
Дали са успели? Болка няма, но това не означава нищо.
Ръцете й дланите сякаш работят. Допират се до… крака ми.
Вместо дълбоките рани усещам твърди бразди, подобни на заздравели белези. Големи части надолу са вкочанени и безчувствени. Но крайниците ми се свиват и разгъват задоволително. Чудесна работа за едно бързо закърпване.
Естествено. Ако някой разполага с модерна възстановителна технология, то това несъмнено би трябвало да е царица Ирена.
Сядам и откривам, че съм облечен, в скъп сив костюм.
– Как се чувствате?
Пита ме висококачествената Ирена – боядисаната сива, стояща до помощника си – мъжкия голем с карираната кожа. Вайс Колинс.
– Изненадващо добре. Колко е часът?
– Почти два и тридесет.
– Хм. Не е отнело много време.
– Успяхме да автоматизираме до голяма степен процеса на възстановяване. Трябва да отбележа – без помощта на „Универсални пещи“.
– Значи смятате, че те потискат тази технология, така ли?
– Както можете да се досетите, компанията предпочита хората да купуват много нови заготовки. Разбира се, поправката на повредените дубъли би било едно икономично, екологично, милосърдно…
– Това свързано ли е с другата ви грижа? С продължаването на времетраенето на дубълите?
Вайс Каолин кимва.
– Разбира се. Трудно може да се очаква УП да желаят да развиват технологии, които биха подкопали пазара им. Но по закон са длъжни да патентоват и публикуват постиженията си или в противен случай – да ги изгубят.
Оттук и желанието на този малък консорциум да проведе своето малко квазилегално разследване. Ако успеят да се доберат до доказателства за потискане или скриване на технология, наградата ще е доста солидна. До тридесет процента от патентите. Това моментално би ги направило магнати. Изкушавам се да възразя, но когато времето ти на Земята се измерва в часове, то може да се окаже сериозна спирачка. За разлика от Ирена, аз нямам оригинал, при когото да се върна. Не и ако изпълнявам спогодбата, която съм сключил.
– Като стана въпрос за „Универсални пещи“… – подканващо започвам аз.
– Да, трябва да тръгваме, ако се чувствате готов.
Скачам от масата. Като се изключи неприятното усещане за вдървеност под шевовете, всичко друго изглежда наред.
– Събрахте ли нещата?
– Всички средства и информация, която пожелахте, за да се внедрите в „Универсални пещи“.
– Не да се внедря. Приех да работя за вас по напълно законен начин.
– Извинете за неумело подбраните думи. Оттук, моля.
Болка няма. Въпреки това малко накуцвам, докато вървя след Ирена и Колинс към дъното на сградата. Мълчалив шофьор в цвят на охра ме очаква в края на покритата алея – държи вратата на автомобил с матови стъкла. Спирам с желанието да изясня някои въпроси преди да потеглим.
– Вие още не сте ми обяснили какво точно търсите.
– Ще ви инструктираме по пътя. Има някои важни въпроси, които се надяваме да изясните благодарение на детективските си способности.
– Ще направя всичко по силите си. – След което повтарям за записващото устройство вътре в мен: – Което е в рамките на закона.
– Естествено, дубМорис. Не бихме и помислили да искаме от вас да вършите нещо незаконно.
„И правилно“ – мисля си аз, докато се мъча да разгадая погледа му. Безполезно е. Направените от глина очи не са прозорец към душата. Все още се дискутира дали същества като нас изобщо имат „душа“.
Влизам колата и откривам четвъртия член на групата ни, усмихващ се с възхитителна смес от дистанцираност и похот, кръстосал белите си крака, блестящи със собствен блясък под прозрачната коприна.
– Здравейте, господин Морис – прошепва ми съблазнителният дубъл.
– Маестра? – зачудено отговарям аз.
„Защо й е на Джинийн Уоммейкър да прахосва първокачествен перлен модел, за да ни придружи? Един най-обикновен сив би бил достатъчен, за да чуе доклада ми. И защо й е изобщо да праща копие? Всяка важна информация може да бъде пратена през Мрежата.“
Моите сиви имат добра имитация на нормални мъжки реакции. Затова изкуството й ми въздейства – едновременно привлекателно и отблъскващо, запалващо нещо от най-тъмните и перверзни кътчета на сексуалността. Нейната прочута, съблазнителна специалност.
Като всеки нормален възрастен човек, аз съм в състояние да потисна подобни реакции. (Особено като си мисля за честната, с чувство за собствено достойнство Клара.) Естествено Уоммейкър знае това, така че целта й не може да ми въздейства.
„Защо тогава е тук? Особено като перлена… създание за буйна сексуалност… освен ако случаят няма да й даде поредна възможност да се наслади на някое извратено удоволствие?“
Опасенията ми, вече клонящи към параноя, отново се засилват.
– Да тръгваме – нарежда тя на шофьора. Очевидно няма нищо против, че я зяпам. Може би дори знае какво мисля.
Иска ми се да имам по-доброкачествена клиентела.
