Текст книги "Килн хора"

45. Пустинна буца

… Зеленият изпада в отчаяние…

Във вторник се раждат красиви деца,

в сряда – деца със обични сърца,

в четвъртък децата са умни и смели, и —

И? След моя изпълнен със събития й великодушно удължен срок на годност на Земята – повече от два пълни дни – какво следваше?

Не много, като се имаше предвид темпото, с което започваше да се разпада тялото ми. Вече усещах как познатите признаци на голем-старостта лека-полека се промъкват в него, както и слабите пристъпи на рефлекса на сьомгата – подтикът да се върна вкъщи за прехвърляне на паметта. Да избегна забвението, като се върна в истинския органичен мозък, където да продължа да живея.

Мозък, който би могъл все още да съществува! Точно когато бях свикнал с идеята, че е взривен на парчета, се зачудих. „Да предположим, че Албърт Морис е жив и успея някак си да стигна до него преди да се разложа. Би ли ме приел?

Ако приемем, че все още е жив.“

Докато Бета управляваше своя малък пъргав „Харли“ в мрака, вероятността започна да изглежда все по-висока! Така поне изглеждаше според данните от Мрежата, които преглеждах, докато седях свит зад Бета.

– Това решава въпроса – обяви един детектив аматьор. – Така и не намериха достатъчно протоплазмени останки, за да докажат, че там е имало човек!

– А и вижте само какво прави полицията. Инспекторите по оръжията още се тълпят там, но ония от Отдела за защита на човека си тръгнаха! Това означава, че няма убити.

Би трябвало да съм щастлив. Но ако Албърт бе жив, той сигурно в момента командваше цяла армия себеподобни висококачествени сиви и абаносови, които да открият престъпника, унищожил моята… нашата… неговата градина. В такъв случай защо му е да приеме с отворени обятия някакъв си зелен, който не пожела да окоси ливадата?

Добър въпрос – и спорен, ако не успеех да го открия! Къде е бил Албърт по времето, когато ракетата се е стоварила върху къщата? И къде е сега?

Бета ми подхвърли една теория.

– Виж какво са открили детективите-хобисти в записите на уличните камери – надвика двигателите той и посочи видеоглобус, показващ къщата на Смокинената улица преди да бъде разрушена. Опрял брадичка на седалката на Бета, гледах как вратата на гаража се отвори в падащия здрач. Волвото бавно излезе навън.

– Излязъл е! Защо тогава всички мислят, че е бил вътре, когато… О, ясно.

Докато колата завиваше надолу по улицата, една от камерите хвана идеален изглед на шофьора. Беше Албърт Морис, но сив. Гладък и лъскав – съвършеният голем. Следователно истАл би трябвало да е все още в къщата.

Бета обаче не беше вчерашен.

– Външният вид не означава нищо. Твоят архи е почти толкова добър в маскирането, колкото съм и аз. – Страшно висока оценка от майстор в подвеждането. – Но въпросът е къде… Изръсих се доста за първокласен независим воайор. Тя проследи колата от камера на камера през Небесната магистрала до този ненаблюдаван път. – Той посочи тесния пустинен път под нас. Лунната светлина рисуваше бледи, самотни тонове – съвсем различен свят от задръстения с дубъли град или предградията, където удобно безработните истински хора се развличат, отдавайки се на милиони хобита. Под нас царуваше природата… предмет на грижи на Министерството на околната среда.

– Какво ще търси Албърт тук? – попитах се на глас. Спомените ни до вторник по обед бяха едни и същи. Явно след това се бе случило нещо.

– Нямаш ли идея?

– Ами… след като бях направен, Риту Махарал се обади с новината, че баща й бил убит в автомобилна катастрофа. Следващият ми ход би бил да проуча мястото на катастрофата.

– Да видим. – Бета завъртя с пръсти контролера. Образът се развълнува и се увеличи към скалисто дере под виадукта на магистралата. Полиция и спасителни екипи бяха наобиколили купчина потрошен метал. – Прав си. Не е далеч оттук, и все пак е… странно. Албърт е изминал известно разстояние след мястото на катастрофата. Ние вече сме на петдесет клика южно от него.

– Какво има на юг освен…

Изведнъж се сетих. „Бойното поде. Отивал е да види Клара.“

– Каза ли нещо? – попита Бета.

– Не.

Любовният живот на Албърт не беше работа на този пред мен. Но от друга страна, бях видял Клара днес да рови из развалините. Значи в края на краищата двамата се бяха разминали. Нещо не беше наред.

След като известно време летяхме в мълчание, помолих Бета за чадор. Той измъкна един компактен модел от жабката и ми го подаде. Размърдах се на неудобното си място, надянах хололуминесцентното одеяние на главата си и пуснах кратък бърз отчет за станалото за времето от последния ми доклад. Не ми пукаше дали Бета подслушва. И без това вече знаеше всичко, което бе станало, откакто двамата с палоида напуснахме Храма на ефемералите.

– На кого ще го пращаш този отчет? – нехайно попита той, когато свалих чадора. До него светеше клавиатура, готова за въвеждане на всеки мрежов адрес. Пощенската кутия на шефа на полицията. Страницата на доносниците в „Таймс“. Или опашката от фенове й рекламна поща на един от голем-астронавтите, които в момента бяха на Титан и правеха проучванията си за ден-два, след което се разлагаха, за да спестят храна и гориво, докато следващата смяна не излезе от хранилището.

Зададох си същия въпрос. „Ако пратя шифрован файл до носителя на Албърт, няма никаква гаранция, че Бета няма да му закачи някой паразит-преследвач.

Тогава до Клара? Или Пал?“

Ако Бесните не бяха навредили на приятеля ми по време на цялата онази касапница, той сега сигурно беше в отвратително състояние – или бесен от загубените спомени на палоида, или в ступор, ако са му дали енфие на забравата. Както и да е, Пал не умее да бъде дискретен.

Тогава се сетих за един подходящ… при това с предимството, че това ще раздразни Бета.

– Инспектор Блейн от Асоциацията на предприемачите – казах на предавателното устройство, като гледах с крайчеца на окото си каква ще е реакцията на спътника ми. Бета само се усмихна и се зае с пултовете си, докато отчетът ми отиваше към получателя си.

– Прибави и копие от филма – предложи ми той. – Онези снимки на Ирена.

– Ще те уличат…

– В промишлен шпионаж клас Д. Дребна работа. Но не и в опита за саботаж! Можеха да пострадат истински хора. Снимките доказват, че Каолин…

– Все още не знаем дали е бил той. Защо да саботира собствената си фабрика?

– Заради застраховката? Като повод да отпише основно оборудване? Жадуваше да се справи с всичките си врагове – Гадарен, Уоммейкър, Лум и с мен.

Бях мислил за Каолин. „Какво има в Изследователския отдел, който искаше да унищожи? Програма, която не би могъл да прекрати по друг начин… освен ако не бъде унищожена от нещо, което е извън неговия контрол?

Или нещо, което не е искал да разгласява?“

Бях научил от първа ръка за откритието – голем-подмладяването, – което ми даде този допълнителен, изпълнен със събития ден. Да предположим, че бях останал лоялен към Каолин заради това и му бях занесъл филма. Щеше ли наградата ми да бъде още един ден съществуване? Предполагам, че ми личи, че никога не съм се изкушавал за това. Да мислиш, че си заменим, когато си от глина…

Но все пак защо да се потиска новата технология? За да се продават все така много заготовки ли?

Не е задължително. Печките, фризерите и впечатващите устройства са скъпите неща, а продажбите им вече спаднаха. Говореше се също за „консервация“ – как можем да изчерпим най-добрите залежи глина за едно-две поколения. Какво би било по-доходоносно за УП от това да действат отговорно… и да спечелят милиарди… от производството на възстановители? А и да предположим, че все пак беше успял да унищожи всеки дубъл в Изследователския отдел. Информацията за откритието пак щеше да излезе наяве – въпрос на време е.

Но все пак той трябваше да има причина. Но още не проумявах каква е.

– Филмът би ме реабилитирал, теб също – подтикна ме Бета и посочи един слот в контролния панел. – Имам скенер. Просто го пъхни в него и го прати.

– Не – предпазливо отговорих аз. – Още не.

– Но Блейн ще може да получи копието само след секунди и…

– По-късно. – Усетих как приближава още един от онези странни пристъпи на главоболие – кратка, но интензивна дезориентация, съпроводена с гадене и клаустрофобични усещания, сякаш съм не тук, а затворен на някакво друго място. Може би бе страничен ефект на удълженото ми съществуване. – Наближаваме ли?

– Последните следи от волвото са някъде тук. – Бета посочи един широк завой на пътя. – И след това – нищо. Така и не се е появило в обсега на следващата камера. Обикалях и търсих следи, но Албърт е изключил транспондера на колата, нахалникът му с нахалник. И ако е бил истински, значи не е имал идентификатор на веждата. Направо съм в чудо.

– Освен ако…

– Да?

– … не е тръгнал с резервен в багажника.

– Резервен ли? – Бета се замисли. – Дори й да не е изпечен, идентификаторът му би трябвало да отговори, ако излъчим приблизително същия код. Страхотно. Нека само прочета твоя идентификатор за сравнение…

Той протегна ръчния скенер. Имаше логика – ако Албърт бе взел резервен, той би могъл да бъде от същата фабрична партида, от която съм и аз. Близки кодове, освен ако не ги промениш. А Албърт често го мързеше да си прави труда.

– Добра идея – отговорих аз, но се дръпнах от скенера. – Само не играй номера. Вече прочете кода ми. Усетих го, докато се качвах.

Бета пусна обичайната си усмивка.

– Дума да няма. Малко параноя ти пасва, Морис.

„Не съм Морис“ – помислих си. Но протестът, който ми се струваше така изпълнен с гордост във вторник, днес ми тежеше.

– Да видим дали ще успеем да намерим резервния – промърмори пилотът и се обърна към инструментите си. Небециклетът мощно подскочи.

„Явно е доходно да си пират. Дори след като врагът е разбил цялата му незаконна империя, Бета все пак разполага с достатъчно скътано имущество, щом оставя резервен дубъл, да кара такива стилни машинки.“

– Намерих го – обади се Бета. – Резонансът е… по дяволите! Колата е тръгнала на изток, към пустошта. Защо Албърт ще тръгне да прекосява страната с волво?

Свих рамене. Нямах никаква представа. Междувременно сигналът се усилваше. Подобно засичане от далечно разстояние би било немислимо в града, когато си заобиколен отвсякъде с дубъли и идентификатори.

– Внимавай, районът е пресечен – предупредих го аз. В по-ниските райони дори не стигаха лунните лъчи. Бета остави управлението на автоматиката – компютрите и софтуерът са най-добри в това да изпълняват прости процедури с върховна прецизност. Минута по-късно двигателите изреваха, небециклетът се раздруса и кацна в тесен каньон. Предният фар осветяваше разбита наземна кола. Не толкова лошо смачкана, колкото колата на Махарал, но определено напълно извадена от строя.

„Как е станало това? Възможно ли е в крайна сметка Албърт да е мъртъв?“

Трябваше да изчакам Бета да отвори капака и да излезе пръв със скенера си, след това го последвах и се уверих, че няма истински тела. Значи Албърт или бе тръгнал пеш оттук, или го бяха взели. Добре. Не изгарях от желание да погребвам създателя си.

– Цялата електроника е отишла по дяволите. Използвано е някакво пулсово оръжие, – отбеляза Бета. – Доколкото мога да преценя, преди почти два дни.

– И оттогава никой не е забелязал колата. – Погледнах нагоре. Каньонът бе съвсем тесен.

– Ето го и резервния. – Капакът на багажника шумно изскърца при отварянето и разкри малка преносима пещ и отворена КерамОпаковка. Тялото на голема така и не бе активирано. Вместо да се разтече, то се бе спекло като корозирала глинена статуетка, разпукала се от жегата и сушата. Латентен живот – потенциален Албърт, – който никога не бе имал шанса да стане или да пуска сардонични забележки за иронията на битието.

Под светлината на фара видях дълбок разрез в основата на гърлото на дубъла. „Малкото записващо устройство, което инсталирам във всеки сив. Някой го е извадил. Само Албърт би могъл да знае, че съществува.“

Бета, който оглеждаше с фенерче вътрешността на купето, изруга.

– Къде се е дянала? Някой да не би да ги е взел? Да не се е опитвала да стигне…

– Тя ли? И пътник ли е имало?

Вместо досегашната сърдечност в гласа на Бета се долавяше презрение.

– Винаги си две крачки назад, Морис. Да не си мислиш, че ще тръгна да се мотая чак дотук само заради липсващия ти оригинал?

Мислех бързо.

– Дъщерята на Махарал. Тя нае Албърт да разследва смъртта на баща й… Албърт трябва да е тръгнал с нея да огледа мястото на катастрофата. Или…

– Продължавай.

– Или към мястото, откъдето Махарал е бягал, когато е загинал. Място, което Риту е знаела.

Бета кимна.

– Само не мога да разбера защо Морис е тръгнал лично. При това маскиран. Да не би да е знаел, че къщата му е под прицел?

Имах отговор и на този въпрос от начина, по който се чувстваше Албърт, докато ме бе правил. Самотен, уморен, замислен за Клара, чийто батальон участваше в платена война не много далеч оттук.

– А ти какво знаеш за убийците? – смених темата.

– Аз ли? Нищо.

„Напротив, знаеш! Може би не цялата история. Но имаш подозрения.“

Време беше да се действа внимателно.

– Във вторник, след нападението на Блейн срещу Телър Билдинг, срещнах един разпадащ се жълт в отпадъчната тръба на гърба на сградата. Доста убедително приличаше на теб и каза, че могъщ нов враг е завзел производството. След това поиска да ида „при Бетзалел“… и да пазя някого на име „Емет“… или може би да пазя „емета“. Можеш ли да ми обясниш каква означава това?

– Жълтият е бил отчаян, Морис, щом се е обърнал към теб с молба.

А, познатият арогантен Бета. Но сега печелех време и се оглеждах за в случай, че нещата тръгнат зле.

– Тогава бях прекалено уморен, за да мисля върху казаното. Но въпреки това думите ми звучаха познато. И тогава се сетих. Свързани са с оригиналната легенда за голема от шестнадесети век. Казват, че рави Леов от Прага създал могъщо същество от глина, за да пази евреите в града от гонения. „Емет“ е свещена дума, записана на веждата на съществото или поставена в устата му. На иврит тя означава „истина“, но може и да означава „източник“ или извор – изобщо всяко нещо, което излиза от някакъв корен.

– И аз съм ходил на училище, да знаеш – прозина се Бета. – А Бетзалел пък е друг равин създател на големи. И?

– И – кажи ми защо така усърдно търсиш следите на дъщерята на Йосил Махарал.

Той примигна.

– Имам си причини.

– Не се и съмнявам. Отначало си помислих, че искаш да я отвлечеш и да я ползваш за образец за пиратските си копия. Но тя не е федомазохистична жена-вамп като Уоммейкър с изградена клиентела. Риту е хубава, но с голем-технологията физическите атрибути са нещо тривиално. Личността – уникалната Постоянна вълна – прави образците различни един от друг. – Поклатих глава. – Не, ти следиш Риту, за да намериш източника. Баща й. Да разбереш що за тайна е уплашила Йосил Махарал толкова, че да го накара да побегне през пустинята в понеделник през нощта. И същата тази тайна го е преследвала и накрая го е убила.

Възнаграден само с мълчание, продължих да настоявам.

– В каква игра участваш? По какъв начин се вписваш ти между Махарал и Енеас Каолин…

Големът на Бета отметна глава и се разсмя.

– Просто се мъчиш да се добереш до нещо. А всъщност нямаш никаква следа.

– Нима? Тогава обяснете, велики Мориарти! Какво ще ти навреди да ми кажеш?

Той, се загледа в мен за момент.

– Да направим размяна. Ти пращаш снимките. Аз ти разказвам историята.

– Снимките на Ирена? От „Дъгоцветния салон“?

– Знаещ кои снимки имам предвид. Прати ги на инспектор Блейн. Той знае, че са у теб, от доклада ти. Прати ги и потвърди, че ти си ги пратил. После ще говорим.

Сега бе мой ред да замълча. – „Спаси ме от покрива, за да проследим истАлбърт… а чрез него“ – и Риту Махарал… и така да стигне до тайното убежище на баща й.

Вече няма нужда от мен, освен да пратя снимките.

– Искаш аз да ги пратя… за да изглежда правдоподобно.

– Ти я имаш тази правдоподобност, Морис. Даже повече, отколкото си даваш сметка. Независимо от левашките опити да ти бъде погоден номер, никой от важните клечки не те смята за вероятния саботьор. Снимките окончателно ще решат въпроса, ще те оневинят…

– Теб също!

– И какво от това? Те ще уличат Каолин. Но ако ги пратя аз – е, кой ще повярва на прочутия пират? Всички ще кажат, че съм ги подправил.

Това обясняваше защо Бета просто не ми бе отнел филма досега. Но търпението му се изчерпваше.

– Познавам те, Морис. Мислиш си, че това ти дава предимство. Но не се осланяй прекалено много на него. Имам по-големи грижи.

Предадох се.

– Значи в замяна на малката правдоподобност на теорията, че Каолин сам е саботирал фабриката си, ти ще ме светнеш донякъде с ненужна информация, която не след дълго ще изчезне заедно с тялото ми. Не е кой знае каква сделка.

– Тя е единствената, която ти предлагам. Поне прословутото ти любопитство ще бъде задоволено.

Адски е неудобно да имаш враг, който те познава толкова добре.

Не ме изпускаше от поглед и гледаше да съм в обхвата на по-младите му й по-силни ръце.

– Никакви съобщения – предупреди ме Бета и отвори слота на четеца-скенер. – Само пращаш, потвърждаваш и се изключваш.

Избра пощенската кутия на Блейн в щаба на АП. Един от екраните попита: „Потвърдете идентификацията на изпращача“. И се появи една-единствена цифра:

6

Прекалено бързо за съзнателна мисъл, импулсивно набрах отговора:

4

Устройството отговори с 8… й аз натиснах 3.

По този начин продължи още дълго, поне двадесетина пъти. Чувствах се, сякаш отговарям съвсем произволно. Разбира се, че не беше произволно, а вид кодиране, което е много трудно за пробиване или подправяне, тъй като се базираше на частично копие на персоналната Постоянна вълна на Албърт, която Блейн пазеше в твърдо изпечена керамика – шифровъчен ключ, който можеше да се използва многократно. Всяка отделна поредица от въпроси и отговори би могла да бъде различна и уникална, но въпреки това да показва висока корелация между личността на изпращача…

… при положение че нямаше значение, че съм франки! Нито пък че бях превъзбуден, уплашен и ужасно подозрителен. Всъщност се изненадах, когато на екрана се появи „Прието“ без никакви необичайни забавяния. Спиралният дубъл на Бета изсумтя одобрително.

– Добре. А сега излез.

Подчиних се, без да откъсвам очи от малкия пистолет – един от пръстите му, изваден и насочен към мен, готов да стреля.

– Бих искал да остана и да си поговорим, както ти бях обещал – каза деветопръстият голем. – Но вече и без това ми изгуби достатъчно време.

– Имаш ли някаква определена посока наум?

Без да сваля оръжието си от мен, той се качи в небециклета.

– Открих двойка следи, насочващи се на юг. Имам доста добра идея накъде са тръгнали. Ти само ще ме забавиш.

– Значи няма да ми обясниш за Махарал и Каолин?

– Ако ти кажа още нещо, ще трябва да те застрелям срещу нищожния шанс някой да те открие и да те спаси. Излиза, че оставаш с празни ръце – както винаги. Ще те оставя да се стопиш в мир.

– Страхотен жест. Длъжник съм ти.

Усмивката на Бета показа, че е разбрал какво имам предвид.

– Ако изобщо има значение, не аз се опитах да убия оригинала ти, Морис. Съмнявам се, че е бил и Каолин. Всъщност надявам се истинският ти аз да оцелее след онова, което се очертава да се случи.

Което се очертава да се случи. Каза го нарочно, за да ме подразни. Замълчах си, за да не му давам повод да злорадства. Единствено действието би могло да свърши някаква работа сега.

– Сбогом, Морис – каза дубБета, затвори стъкления похлупак и включи двигателя. Отстъпих назад, като мислех трескаво.

Какви са възможностите ми?

Все още можех да изчакам и после да запаля горивото на волвото и да се надявам, че ще привлека нечие внимание преди да стана на кал.

Не. Ще изгубя следите му. Причината, поради която живея.

Небециклетът вдигна облак прах в тесния каньон. ДубБета ми махна с ръка, след което обърна приличащата си на тирбушон глава към панела за управление.

Това беше моят знак. В последния миг, докато харлито се готвеше да се издигне върху трите си огнени пилона, се затичах напред и скочих.

Болеше, разбира се. Знаех, че ще боли.