Текст книги "Килн хора"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 33 (всего у книги 39 страниц)
58. Светлина
… на зеления нещо му просветва…
Една самотна бледа звезда блестеше през грубо изсечения прозорец; трептеше като светлинките по панела на тъмната машина, която изпълваше стаичката в края на стълбите почти изцяло. Когато механизмът се разбуди, вместо рев в съсипаните си уши усетих зловещи вибрации изпод земята. Малките предмети със заплашителните, подобни на коси символи, затегнаха формацията си в захранващия механизъм. Току-що бях разпознал в машината автоматична ракетна установка. По дяволите. Лошо.
Лошо, наистина.
Може би трябва да станеш.
Вместо от заяждане, имах нужда от идея как. Как именно да спра механизма!
Бутоните светеха на височина приблизително колкото рамото на изправен човек. Изправен човек сигурно би могъл да спре ракетите оттук. Но как да стигна дотам? Стените на оръжието, по военному гладки, не предлагаха никаква подходяща опора за едноръко същество, проснало се на пода, което не бе могло дори да се покатери в автоматичната пещ там долу.
– Не… мога – разнесе се дрезгав шепот от гърлото ми. – Прекалено далеч е.
Тогава импровизирай.
Огледах се с надеждата да открия подходящ перваз или стол. Никакви въргалящи се инструменти, нито дори камъни, които да метнеш. От евтините дрехи, които ми бе дал Енеас преди половин живот, не бе останало почти нищо освен ненужни тънки ивици.
координатите приети – изписаха се сухи думи по контролния панел. – изчисляване на траекториите.
Последва серия числа. Дори в окаяното си състояние можех да разпозная разстоянието и посоката.
Някакъв маниак стреляше по града!
Предположих, че е Бета. Несъмнено, той бе убил професор Махарал, за да завладее лабораторията му. Но защо? Вероятно беше отчаян, защото в последно време всичките му планове се проваляха. Старият ми враг сигурно се надяваше да отприщи бедствието, за да накара властите да се занимават с по-важни неща, отколкото да преследват производител на пиратски дубъли.
Много добре осъзнавах, че теорията ми е безсмислена. Но не ми пукаше. Важното беше да го спра. Бих дал всичко, за да успея. Живота си – без съмнение. Вече бях жертвал лявата си ръка за каузата. Какво друго бих могъл да направя, освен…
От разпадащата ми се уста се разнесе вик. Някои неща стават очевидни само след като си помислиш за тях.
Имах едно нещо, което би могло да свърши работа, ако побързам.
Нямаше да е лесно… но има ли изобщо лесни неща?
59. Божествена инфлуенца
… истАлбърт се изправя пред неприятни новини…
Самоделната армия от откраднати бойни големи най-накрая си проби път. Докато нас с Риту ни подкарваха към последните механични защитници, дузина покрити с белези ветерани на Бета бързаха в обратната посока, за да помогнат на ариергарда. Колко ли време щяха да издържат срещу силата, която напредваше към нас от базата?
Не много дълго. Имах чувството, че събитията ще започнат да се развиват бързо.
И по-добре да е така. Можеше и да не разполагам с много време.
Дим се виеше по краищата на блиндираната врата, в която бе пробита голяма дупка. Вълни от жега все още излизаха от наскоро разтопения метал. Влязохме в онова, което трябваше да е подземното леговище на Йосил Махарал. Двамата с Риту се озовахме на парапет, гледащ към сцена, която беше абсолютно откачена – пещера, пълна до пръсване с машини, по-голямата част от които бяха набързо сглобени от части с познатия символ на УП.
Явно това бе съкровището от електрокерамични принадлежности, в кражбата на които Каолин бе обвинявал Махарал. „Какво, за Бога, се е мъчил да направи? – чудех се аз. – Несъмнено някакво изследване, което Енеас е забранил да се провежда в изследователския отдел на компанията.“
Сетих се злокобните думи „проклятието на Франкенщайн“, с прикрепено към тях изображение на облак във формата на гъба.
Огромни, подобни на антени спирали се събираха от всички страни към две хуманоидни фигури в противоположните краища на помещението, със завързани широко настрани ръце. Единият от дубълите бе тъмночервен, а другият – в специализирания нюанс на сивото, който понякога нося и аз. Странен апарат за прехвърляне обвиваше отвсякъде глинените тела, макар че не можех да си представя за какво са нужни толкова много подсилени връзки.
Между двойката дубъли имаше нещо като гигантски часовников механизъм, задвижван от огромно махало. И проклет да съм, ако там не бе седнал друг голем, който се люлееше като дете на люлка!
И крещеше с цяло гърло.
Това бяха някои от нещата, които видяха очите ми. По-интересно беше другото, което можеше да се види.
Първо, умирах ли вече от никаква ужасна треска? Бях се почувствал по-добре, след като излязох под ярките светлини и в хладния въздух на лабораторията от проклетия тунел. Едва сега вълните на гаденето пронизаха вътрешностите ми, подобно на онези усещания за обръщане на стомаха, за които бяха докладвали астронавтите от онези времена, когато истинските хора бяха рискували живота си в космоса. Червата ми се стегнаха, почти толкова силно, колкото бях стиснал зъбите си, през които едва премина стонът.
„Това е – помислих си. – Някакъв бързодействащ супервирус. Ще пукна след няколко минути.
Жалко, Тъкмо щях да разбера какво става тук.
Може би трябваше да си остана вкъщи и да бъда взривен? Поне щеше да е бързо. Така и не постигнах истинската си цел, заради която бях тръгнал.
Съжалявам, Клара. Наистина се опитах…“
Появиха се още симптоми и сетивата ми се замъглиха. Можех да се закълна, че пространството между пленените големи, което допреди малко изглеждаше празно, сега се плискаше и вълнуваше като някакъв гъст флуид! Движенията бяха като насън, невъзможни за изразяване, подобно на интерпретация на димен скулптор на маниашки танц.
За миг имах впечатлението, че виждам батальони еднакви призрачни същности, събиращи се на безчислени тълпи, но същевременно някак си имаше достатъчно място за още повече редици. С изключение на моментите, когато през тях минаваше махалото. Тогава се понасяха груби вълни, като трансформираха множества от маршируващите фигури, придаваха им лице.
Видях пред мен да се рее образът на Йосил Махарал.
– Албърт, добре ли си? – промърмори Риту, но аз избутах ръката й. Нека да си помисли, че съм й ядосан, задето ме бе накиснала във всичко това. Просто не исках да я заразя.
Не исках да заразя никого. И затова, въпреки стомашните конвулсии, халюцинациите и дезориентацията, се принудих да извърна поглед от щуротиите в центъра на лабораторията и го насочих към машинариите покрай стените на залата в търсене на някакви следи за биоагентите. Единствено те имаха значение.
Ето там.
Едва успях да забележа компютъра. Един от онези скъпи модели AI-XIX. Прекалено умни за силиций. Несъмнено един от основните инструменти на Махарал, а може би и главният контрольор на процеса. И именно онова, което човек като мен би размазал на парчета, без да му е необходимо да разучава спецификациите как и защо.
Ще успея ли да се добера дотам и да го направя бързо?
Поне имах цел.
Един стоящ наблизо Бета – може би същият военен дубъл, с когото разговаряхме в тунела – сграбчи парапета на балкона и изкрещя с такъв неочаквано умолителен тон, че се изненадах. Никога не бях чувал Бета да говори по такъв начин.
– Йосил! Татко, спри… имахме уговорка!
60. Криви огледала
… жестоки брациерни лъчи…
Дяволите да го вземат този импулс да диктувам, вграден в едно от голем-телата, служещи за огледала, затварящи растящата вълна.
Между брациерните полюси се надига нов вид Постоянна вълна. Скоро тя ще излезе от затвора си, пръскайки тези порцеланови кукли с достатъчно сила, за да издържи седмици над умиращия град, хранейки се с манната на милионите угасващи пламъчета. Храна, достатъчна да завърши преобразяването от създание в Създател.
Докато тече обратното броене, се води отчаяна битка. Кой отпечатък ще носи създаденият от брациера бог? Чия личност? Точно в този момент вълната се колебае между две възможни положения – две противоположни дефиниции на Аз.
Йосил е с мен, границите ни се припокриват в завихряния, подобно на две неподдаващи се на смесване течности. И двамата крещим срещу това противоестествено сливане! Все едно да се опитваш да прехвърлиш в себе си чужд дубъл – нещастие, което никой не опитва втори път. Как можеш да споделяш с някого, без да имате съгласие за измерения като ляво-дясно? Горе-долу? Вътре-вън? В солистичен план всичко това е субективно. Моите версии побягват под ъгли, които нямат нищо общо с неговите.
Общуването ще настъпи, когато най-накрая се издигна над всичко това като всичко променящо божество. Ще установя честни мерки, които са прости и универсални, и ще поканя всички да се присъединят към мен в огромния нов космос! Използвайки суров материал, по-прост и от вакуума, заедно ще създаваме звезди и планети, цели нови Земи.
Но първо трябва да спечеля контрола.
Аз съм по-отдавна тук и растях неимоверно през последните няколко часа. Но противникът ми знае повече на теория. Той също така има предимството на позицията си. С всяко ритмично преминаване махалото ме разрязва като нож, минавайки през мекия център на брациера, през най-енергетичната и чувствителна точка.
Нещо по-лошо, дърпа ме присъствието истАлбърт, който е толкова близко, че образът му влиза в мен през две очи. Червеният дубъл го вижда как се спуска от западния парапет. ИстАлбърт изглежда ужасно. Потен и пребледнял. Тресе се. Истински ужас.
С всяка негова приближаваща стъпка брациерът потръпва!
Той е моят архетип… причината, поради която оцелях и достигнах до това състояние.
Сега се изправя на пътя ми.
Горкият Албърт трябва да си иде.
61. Крайности
… зеленият е в опасно положение…
Някога да сте се опитвали да си откъснете крака? Нужна ви е мотивация.
Помага, ако вече и бездруго се разпадате.
Но дори да е така, здравото дърпане с една-единствена ръка не ми помага особено, а в същото време ракетната установка извършва последна проверка на системите.
Нека ти предложа нещо.
Колкото и да беше нахален, гласът досега ме бе насочвал. Усетих докосване по напуканата си кожа. И вътре в мен.
Израстъкът вече не е част от теб.
Представи си го.
Изтегли се назад от него.
Същевременно задействай ензимите.
Ето така…
Познанията ми по химия бяха в най-добрия случай откъслечни. Но въпреки това тези инструкции някак си имаха смисъл, сякаш си припомнях забравено умение. „Естествено, ето как трябва да се направи – помислих си, игнорирайки за момент факта, че инструкциите ми бяха дадени от някакъв въображаем приятел. – Проста работа. Трябва да я запомня.“
Цялата болка и изтощение в крака изчезнаха. Сред тази растяща вкочаненост всяка частица от останалата ми енергия се пожертва, но без да се разтече, а втвърдявайки се, сякаш кракът ми бе поставен в нажежена пещ.
Следващото напъване бе възнаградено с рязък пукот. Дръпнах отново и кракът се счупи под бедрото, разпръсквайки лепкави частици разкъсана и проблясваща душевна тъкан.
В ръката ми се намираше почти съвършено копие на човешки крайник, пречупен в коляното. Беше красиво, но едва ли можеше да се твърди, че е и аеродинамично.
ЦЕЛТА Е НАБЕЛЯЗАНА – обяви екранът на контролния панел. Ракета номер едно се плъзна в дюзата с ужасната си кървавочервена бойна глава.
УСТАНОВКАТА ЗАРЕДЕНА. ГОТОВА ЗА ИЗСТРЕЛВАНЕ.
Бръмченето на машината преминаваше във вой. Знаех, че имам само един шанс.
62. Глината е нещото…
… ансамбъл за двадесет секунди…
Докато се спусках надолу, краката ми бяха като цепеници, закрепени за кашава юфка. Вълни от гадене се надигаха в мен, докато се хващах за парапета с потните си ръце. Щях да повърна, ако стомахът ми бе пълен. Разбира се, гладът и изтощението също си казваха думата, но причината за такова жестоко рухване трябваше да се търси другаде – със сигурност в някаква бързодействаща военна чума, запазена от висшите военни в дъното на укрепената дупка. Инструмент за геноцид, забранен от официалните договори. Но кой изобщо би се съгласил да изхвърли оръжие?
Дали милионите други ще изпитат същата агония? Нямах представа какво се случва в центъра на лабораторията с всичките онези антени, бръмчащи тръби и махала, люлеещи се между разпнатите дубъли, като някаква кошмарна картина на Йероним Бош. „Но зная какво означават бактериите, значи и това трябва да е зло.“
Това направи нещата прости. „Трябва да се намеся.“
Но как?
Старият ми приятел Пал има следната философия: „Когато ти липсва разбиране или финес, винаги можеш да наложиш мнението си с гаечен ключ.“
Опростенческо, често тъпо кредо, но точно в момента ми се стори доста завладяващо. „Ако нанеса достатъчно поразии, Клара и приятелите й може и да имат време да разучат мястото. Те ще се заемат с останалото… ще разберат кое и как. Каквото й да става тук, просто трябва да намеря начин да го спра.“
Дори и безсмисленото решение е нещо, за което можеш да се захванеш. Пристъпите на гадене се засилваха с всяка крачка надолу. Представях си компютъра AI-XIX… и металния сгъваем стол до него. Точно подходящият заместител на гаечния ключ. Стига да съм все още в състояние да го вдигна, когато стигна до него.
Което изглеждаше съмнително, тъй като симптомите ми се влошаваха. На половината път надолу по стълбата се почувствах обграден от противни невидими същества с жила и нокти. От всеки техен призрачен удар плътта ми трепереше. „Плод на въображението – поставих си диагноза аз. – Мозъкът ти си измисля истории, за да обясни неприятните сигнали на умиращото тяло. Продължавай напред.“
Чудесно. Но две стъпала по-надолу към въображаемите гадини се присъединиха и експлозии от живи спомени, от които се олюлях.
Непогрешимите растителни аромати на парка на Шавез Авеню.
Копия и щитове, провесени над отворения ковчег на мъртвец.
Обляната в сълзи Риту, утешавана от фигура с кожа като бяло тенеке.
Промъквам се покрай три биещи се момчета в някакъв двор…
… след което се обръщам и виждам оръжие в ръката на ухиления призрак…
Разпокъсаните спомени не бяха плод на личен опит, нито пък прехвърлени от дубъл. Трябваше да са заблуда. Но въпреки това усещането за déjà vu беше болезнено силно, както първия път, когато впечатах Постоянната си вълна в глина, или бях свидетел на една и съща сцена от няколко гледни точки, или гледах право в очите си без камера или огледало.
Идвам на себе си, затворен в пълен с течност съд.
Виждам клинописни таблички и фигурки на Венера…
… и болка, каквато дори не съм си представял,
причинена от машина, усилваща полутона на душата ми,
като в това време се мъчи да изтрие всичко останало от мен…
Залитах под пороя безумни образи и чувах викове. Бета и Риту със сигурност, но може би и други, всички звучаха така, сякаш времето забавяше хода си с всяка секунда. Само някои от неистовите им думи бяха ясно различими. Както и да е, страстите им изглеждаха нематериални, когато стъпих на най-долното стъпало и кракът ми увисна нерешително над пода на лабораторията.
По някакъв начин разбирах, че още една стъпка ще влоши нещата още повече. Погледнах наляво и видях, че почти съм се изравнил със сивия и червения големи, проснати един срещу друг, с бавно люлеещото се махало помежду им. По-близкият дубъл – тъмносив – обърна главата си в четвърт профил към мен. В замъглените ми очи ми се видя почти познат.
И в този миг, съвсем неочаквано и без покана, в главата ми нахлуват думи.
ИстАлбърт изглежда ужасно. Потен и пребледнял. Тресе се. Истински ужас.
Какво беше това? Поредният симптом?
„Никакво разсейване – забраних си. – Трябва да стигнеш навреме за срещата си със стола. Само още няколко метра…“
Следващата ми стъпка преодоля последните сантиметри до пода…
… и завърши изравняването.
… и завърши изравняването.
Внезапно сякаш небето се стовари отгоре ми! Натрапчивият глас се превърна в дълбок бас, изпълващ главата ми с тревожен коментар в сегашно време:
Да Не Би истАлбърт Да Умира?
Скоро Ли Ще Загине? Какво Ще Стане, Ако Органичната Ми „Котва“ Внезапно Изчезне В Тези Последни Мигове Преди Брациерните Пикове?
Пресмятам…
Изглежда, Камшикът На Смъртта Ще Даде На Вълновата Ми Форми Сила Срещу Йосил. Възможно Е Дори Да Изхвърли Противния Му Спектър Оттук!
Какво? Пробождаща болка мина през темето ми. Олюлях се от шантавите мисли, отекващи в главата ми. Чувството бе като прехвърляне на дубъл, само че много по-интензивно и чуждо.
Атаките На Врага Ми Стават Все По-Отчаяни С Всяко Следващо Минаване На Махалото. Никакви Компромиси. Ако Той Не Успее Да Грабне Наградата. Никой Няма Да Може!
Двамата С Йосил Можем Да Се Анихилираме Един Друг И Брациерът Да Изригне Неуправляем, Вилнеещ Над Равнината На Реалността, А Отбранителните Сили На Обществото Не Могат Дори Да Го Засекат. Всички Онези Обречени Хора В Града Ще Умрат В Ужасни Мъки… Не Мога Да Допусна Жертвата Им Да Бъде Напразна.
Ужасен от неописуемата големина на тази същност, аз се питам какво общо има всичко това с мен?
И как би могло да няма? Не можеш да четеш мислите на другите. Само на различните версии на самия себе си.
ИстАлбърт Започва Да Разбира! Ще Му Помогна Преди Махалото Да Направи Следващия Си Мах.
Той Така И Така Умира. Когато Види Какъв Е Залогът, Ще Направи Онова, Което Трябва.
Колко Добре Ще Бъде Създателят Ми Да Се Присъедини Към Мен В Най-Подходящия Миг!
Това гръмотевично разтърсване, подобно на пяната на огромна вълна, бе само повърхностният пласт на титанично прехвърляне. Изкрещях и стиснах с ръце главата си, когато събитията от няколкото дни наводниха разнебитения ми мозък през неизолирана, незащитена връзка. Насред безредните крясъци бяха и ключовите данни…
… какво се е случило със сивия ми дубъл, който изчезна в имението на Каолин във вторник. Подсилен и умножен милиони пъти, сега той бе част от огромната машина, чиято ужасяваща цел започваше да ми се изяснява…
… и кой подпали дома и градината ми, подивелият дубъл, който е убил собствения си оригинал. Същият, който бе яхнал махалото и крещеше. За част от секундата разбрах защо… и какво означава да бъдеш „котва“…
… и какво ми се предлага…
… и на каква цена.
Нашите Модели Се Комбинират. Независимо От Объркания Си Мозък, истАлбърт Възприема Моето Ново Виждане. С Растящо Благоговение Той Усеща Душевното Пространство И Неговата Девствена Красота, Едва Докосната От Няколко Мънички Водорасли По Крайбрежието.
Вгледай Се По-Дълбоко, Албърт. Виж Как Душевното Пространство Се Появява От Безграничните Възможности На Морето На Дирак. Прекарало Десет Милиарда Години В Сън, То Очаква Същността, Която Може Да Наблюдава. Някой, Способен Да Огъне Всички Квантови Вероятности С Финес, Неподозиран От Теоретиците…
Спри!
Всички Тези Технобрътвежи Са На дубЙосил! Докато Спектърът Му Разрязва Постоянната Вълна, Той Продължава Да Се Опитва Да Наложи Гледната Си Точка За Божественост.
Колко Маха Остават Преди Двубоят Ни Да Разпердушини Всичко?
Решението Зависи От истАлбърт.
Решавай! – Казвам На Малкия Органичен Човек, Какъвто Бях Навремето. – Решавай Веднага!
Мислите ни не бяха в синхрон. Времето течеше по различен начин в онази променена и усилена версия на „мен“. Гласът й прииждаше и се оттегляше на вълни. Трябваха ми няколко интензивни секунди на инструктаж преди по-бавният ми органичен ум да започне да схваща основните линии – великолепното откритие, направено от гениалния баща на Риту. И планът му да дострои арката на живота на вида ни.
Колко пъти съм отминавал с презрение всички онези мистици, приемащи думата, „солистика“ буквално! Те виждаха отвъд баналната ни способност да живеем успоредни животи косвената надежда – или ужас, – че човечеството е пресякло някаква граница, предполагаща нова съдба. И на мен ми се предлагаше да играя ключова роля в най-великото събитие от Големия взрив насам!
За да я поема, трябваше просто да умра.
Нима Това Така И Така Не Се Случва? Просто Го Приближи С Няколко Минути – подканих се аз.
Грабни Каквото Ти Попадне. И Сопа Ще Свърши Работа.
Олюлявайки се, забелязах на намиращата се недалеч конзола остър молив.
Преди още да го пожелая – а може би и не съм – той бе в ръката ми и острието му доближаваше дясното ми око.
Един силен натиск и щеше да се роди новата ера.
– О, Господи! – изстенах аз.
И веднага от устата ми в отговор се разнесе собственият ми глас:
– Да. Тук Съм. И Бъди Сигурен, Това Ще Ми Послужи Добре.
63. Събуди съвестта…
… пет съдбовни секунди…
Легнал на студения каменен под – мразовитото утро нахлуваше през отвора, – вдигнах единственото си оръжие – извития и изпечен крак, който бях откъртил от собственото си тяло.
Имах право само на един опит.
Когато на екрана светна надпис ГОТОВНОСТ, от ракетната установка се чу изщракване.
Натрапчивият глас, който ме доведе дотук, бе изчезнал. Почувствах се малко самотен без публика, която да гледа усилията ми.
„Започва се“ – помислих си. Единственият ми функциониращ крайник – ръката – затрепери с цялата си сила и аз хвърлих…
