Текст книги "Килн хора"

Автор книги: Дейвид Брин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 31 (всего у книги 39 страниц)

За да избегне това, Бета нямаше да ни освободи за нищо на света. Щеше да намери начин да държи Риту като затворничка, вечна робиня на този шантав репродукционен цикъл – нещо като самоизнасилване, което би ме разтревожило неимоверно, ако не бях по-загрижен за собствения си живот.

Защото старият ми враг Бета нямаше абсолютно никакви причини да ме оставя жив.

Опитах се да свържа отделните парчета в обща картина.

„Бета трябва да е онзи, който се опита да ме убие с ракетата. Дали е разбирал, че съм по петите на…

… но това е безсмислено! Какво слухтеше онова копие на Енеас Каолин в дома на Махарал във вторник вечерта? Той тършуваше, търсеше нещо и същевременно се стараеше да не бъде забелязан от дубъла на Риту.

И именно Енеас Каолин стреля по Риту и по мен по-късно в пустинята.

Значи трябва да е разбрал за връзката между Риту и Бета може би дори преди тя самата да я разбере.

Той ли е онзи, който е «поемал» операциите на Бета?“

Спомних си първата си среща с Риту и шефа й в луксозното юго. И двамата изглеждаха съвсем искрени и единодушни в решението си да ме наемат да търся изчезналия професор Махарал. А дълбоко в себе си са се надявали освен това и да използват уменията ми, за да контролират личността на Бета… и може би да я използват…

„Но всичко се промени във вторник вечерта. Нещо е уплашило Енеас. Може би прионната атака в «Универсални пещи»? Или нещо друго, свързано с бащата на Риту.

Това може и да обясни защо е изпратил едно от платинените си копия да ни нападне на магистралата. Двамата с Риту бяхме маскирани като сиви. Каолин сигурно си е помислил, че съм сключил съюз с Бета и сме тръгнали да се срещнем с…“

Умът ми трескаво работеше и събираше данни от всички посоки. Но преди тези заплетени мисли да се съединят в нова картина, внезапно забелязах нещо още по-важно. Нещо, предлагащо лъч надежда.

Отляво имаше разклонение. Евентуален път към спасението.

По-малкият тунел зави назад под остър ъгъл и не се отделяше много от онзи, по който бяхме вървели досега. Имах впечатлението, че е насочен към друга част от базата. Професор Махарал явно бе имал повече от една цел, когато бе ровил тук в търсене на скрити високотехнологични съкровища.

Новият проход изглеждаше още по-мрачен и тесен от първия. Но все пак предлагаше някакъв малък шанс и се възползвах от него без никакво колебание. Грабнах Риту за ръката и я повлякох след себе си.

Тя не възрази – отново се бе затворила в пашкула на пасивното примирение. „Нищо чудно, че е могла да бъде изнасилена от плод на собственото си въображение – помислих си (признавам, че беше грубо). – Странно как агресивната, по-волевата част от нея е била потисната и се проявява само чрез създаването на дубъли. Сигурно детството й е било доста странно.“

Придвижването ни ставаше все по-трудно и по-трудно. Този тунел бе с много по-груби стени и толкова тесен, че често ни се налагаше да се навеждаме. Подът почти не бе изравняван, сякаш строителят му не бе очаквал да го ползва особено дълго. Лампите бяха по-малко и повечето бяха изпочупени от неотдавнашната стрелба. Навсякъде лежаха фрагменти от роботи-базилиски, смесени с локвички наскоро разтекла се голем-каша. Сурогати от глина и силикон бяха водили кратка, ожесточена схватка и тук.

Дали имаше оцелели? И по-важното, дали все още бяха настроени да не нараняват същества от плът, или подобни буквоядски разграничавания вече не бяха в сила?

Изгубих представа за време и разстояние. (Имплантът ми естествено не работеше под земята.) И все пак надеждата растеше, докато двамата с Риту бързахме напред. Трябваше да се приближаваме отново към базата – до която и да е нейна част – иначе защо Йосил бе пропилял толкова много голем-години да прокопае тунела? Щом стигнех нямаше да си губя времето, ами веднага щях да се обадя…

Внезапно се препънах в нещо в тъмното. Нечие тяло изстена и протегна към мен масивните си ръце, но успях да отскоча. Лежащият боен голем не можеше да ме подгони. Три четвърти от него липсваха.

Това бе добрата новина.

Лошата новина беше, че сега двамата с Риту се намирахме от двете страни на осакатената кукла-воин.

– Чупиш ли се, Морисссс?

Стържещият, груб глас изобщо не бе чак толкова лош за някой, който има само половин лице. Повечето дубъли биха се дезинтегрирали след такива наранявания и Постоянните им вълни щяха да угаснат, подобно на свещичка в буря. Но бойните модели са издръжливи.

– Не искаш да продължиш нататък. – Главата кимна към посоката, накъдето се бяхме запътили.

– И защо не? Да не би отбраната да бе прекалено силна, Бета? Не успяхте ли да си пробиете път?

Разнебитената фигура сви рамене.

– Успяхме. Но Йосил вече е събрал нещата си. Сега е в лабораторията. Втриса ме, като си помисля какво смята да направи с…

– Какви ги говориш? Махарал е мъртъв!

Сух смях.

– Толкова ли си сигурен?

Изплюх се, за да прогоня внезапния противен вкус в устата си.

– Полицейското разследване приключи. Йосил Махарал е умрял при автомобилна катастрофа. И досега евентуалните призраци би трябвало…

– Евентуалните призраци могат все още да витаят наоколо, Морис. Но Алфа никога не ти е споменавала за това, нали?

Алфа. Прякорът, който Бета използваше за Риту, естествено. Лицето й на слабата светлина изглеждаше изпито, отвратено от тялото на земята, от раните му и от насмешливото му отношение, но над всичко това бе Ефектът на огледалото – отвращението да видиш собственото си отражение, което не можеш да понасяш.

– За какво говори той? – обърнах се към нея. Но Риту само отстъпи две крачки назад и заклати глава.

Разнебитеният голем се разсмя.

– Хайде, кажи му! Разкажи на Морис за проекта „Зороастър“ и за многоаспектните му производни. Например за новия метод за възстановяване на дубъли, така че да могат да съществуват седмици и дори месеци…

– Но това ще…

– … или за изследванията как да се правят по-добри впечатвания от един дубъл върху друг. Естествено, от това най-много се интересувах, за да направя от пиратството наистина доходоносен бизнес. Трябваха ми детайли, които Риту така и не научи в куполите на УП. А по някаква си дребнава причина изобщо не искаше да слиза до Изследователския отдел, колкото и да я натисках. Точно затова прибягнах до онзи шпионски план… в който използвах теб, Морис. Само дето той се провали, доколкото знам. Май накрая засегнах някой наистина силен. Някой с достатъчно ресурси, за да успее да ме проследи и…

– Силен? Каолин ли имаш предвид?

Свиване на раменете.

– Кой друг? И без това беше бесен, че Йосил е изчезнал заедно с всичките си записи и прототипове. Сигурно Енеас е решил, че е време да измете къщата, да сложи край на проекта „Зороастър“… и междувременно да се отърве от враговете си. Но досещането ти е също толкова добро, колкото и моето. Това бе първата ми възможност да се въплътя от седмици! Колкото до сегашните събития, онова, което знам, е същото, което е чула и видяла Риту. Ако имах време, щях да пусна агенти. Да разбера дали Енеас наистина се е паникьосал от онова, за което си мисля. Може би да планирам някакво отмъщение. Но сега…

Гърчове преминаха през раздраното тяло на голема. Глинената кожа, която преди бе изглеждала еластична почти като човешка, се пропука. С последни усилия дубБета най-сетне успя, да проговори отново.

– Сега… трябва да се реши един… много по-сериозен проблем.

Поклатих глава.

– Искаш да кажеш, че призрак на Йосил се опитва да направи нещо…

– … което не трябва да се допусне! – Глиненият войник използва оцелялата си ръка, за да се опита да хване Риту. – Продължавай… Кажи на Морис, за какво става дума. Кажи му какво… се опитва да направи татко. Кажи му!

Риту затрепери и отстъпи още две крачки в посоката, откъдето бяхме дошли, обратно към тайното скривалище на Йосил Махарал под Урака Меса. Едва различавах бялото на очите й.

– Спри! Бета се опитва да те измами… да те върне при другите. Но този тук е безобиден, виж! – Забих крак в ръката и тя се откъсна и се разпадна на парчета.

– Ела насам. – Протегнах й ръка, за да й помогна да прескочи разпадащата се военна кукла. – Ще излезем…

– Излижем. – От разлагащия се дубъл на Бета бе останало само проядената половина лице и част от тялото, но въпреки това той имаше достатъчно сила на волята, за да се смее. – Сссамо до края… на тозззи тунел… Морисссс… и виж твоето излизане!

Кикотът на голема бе последната капка за Риту. Със стон от ужас и отвращение към себе си тя се обърна и затича обратно към главния тунел. Виковете ми бяха безрезултатни.

Не можеш да разсъждаваш, когато си заслепен от паника. Не я обвинявах.

След малко (както и очаквах) чух отчаяния писък на Риту – беше се сблъскала с преследвачите ни. Още Бети, не по-приятни от версията в краката ми. Само дето бяха цели-целенички.

Не можех да й помогна. Единственият ми шанс бе да се обърна и да побягна. Последният смях на загиналия Бета продължаваше да ме преследва и ме караше да тичам все по-бързо, също както бе подгонил Риту.

Доколкото можех да видя, тук се бе водила истинска битка. Машините, поставени от Йосил Махарал, се бяха сражавали отчаяно срещу глинените автомати, носещи единия аспект от многоликата личност на дъщеря му. Съкровището, за което си съперничеха, би трябвало да е много голямо! Забързах нататък и чувах тропота на краката, които наближаваха отзад.

Най-накрая тунелът свърши. Пред мен имаше метална стена – броня, която явно целеше да държи натрапниците настрана. Преградата би трябвало да си е свършила работата. Би могла, ако пазителите на базата бяха слушали за приближаващи къртици. И наистина го бяха правили, знаех го. Поставили бяха всички необходими уреди и наблюдателни програми. Само че някой много по-хитър от тях бе успял да пробие защитната система и да направи бдителните механични пазачи глухи за звуците от копаенето.

Широк панел от високотехнологичната стомана бе разкрит, след това бе изрязан назъбен отвор, като внимателно се избягваха вградените детектори. Още едно доказателство, че го е направил вътрешен човек. Разбира се, всичко това бе използвано само за кратко време. Не би трябвало да отнеме много време да се проследи виновникът, след като охраната на базата бъде вдигната по тревога. Крадецът бе имал съвсем малко време да изпълни плана си, какъвто и да бе той.

Докато наближавах металната пролука, имплантът в лявото ми око сканира за евентуална засада от оцелели роботи-базилиски, макар че единственото, което видях, бяха фрагменти. Също така се опита да открие връзка с охраната, но безуспешно. Оставаше само да вляза и да се надявам…

И тогава видях предупреждението:

БИОЛОГИЧНА ОПАСНОСТ

ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОПАСНО ЗА ОРГАНИЧЕН ЖИВОТ

Бронираната стая бе планирана да има само един вход. Видях го срещу мен – тежък въздушен шлюз с масивни припокриващи се крила. Почти също толкова внушителни бяха десетината обемисти хладилници, всеки от които бе заключен на три места и покрит с печати, които да покажат евентуални следи от бърникане.

Някой обаче беше бърникал, като внимателно бе заобикалял алармените инсталации и бе изрязал нови отвори, за да избегне ключалките. От дупките излизаше ледена пара. Но тя беше нищо в сравнение със студа, който изпълни сърцето ми, когато видях захвърлените останки на пода метални пластини и скъсани пластмасови опаковки, върху които също бе изобразен знакът за биологична опасност. Без никакво съзнателно усилие от моя страна имплантът увеличи изображението, докато бях в състояние да прочета някои от етикетите. Носеха имена като „Въздушнопреносима Saringenia“ и „Tumoformia Phiddipidesia: подобрена версия“.

Клара ми бе разказвала веднъж за Saringenia – наистина отвратителна органична чума, която била тествана по време на Безславната война. Що се касае до Phiddipidesia, една нейна олекотена версия бе изпусната преди десет години и причини на Югозападната екотоксична водна пара. Потръпнах при мисълта какво ли би могла да причини „подобрената“ версия.

Съгласно официалните договори, всички подобни запаси би трябвало да са унищожени преди много години.

Естествено циниците винаги бяха пускали сензационни разкази за зловещи заговори. Няма начин да не съществуват подземни складове, твърдяха те. Просто за човешката природа е неприсъщо да изхвърля оръжия.

Стоях, наполовина яхнал процепа в стената, и гледах истинския рай за доносника; представях си огромната сума, която щях да получа, ако разглася всичко това в мрежите… и се чудех как военните са успели да запазят подобна тайна. Тоест щях да си мисля такива неща, сигурен съм, ако не бях парализиран от вцепеняващ ума ми ужас. Особено след като забелязах блестящи пръски по пода… парченца стъкло от епруветките, изпуснати от бързащия крадец.

Вече бе прекалено късно да задържам дъха си.

Не мога да кажа колко дълго останах там, вперил празен поглед в блестящата глазура на смъртта. Онова, което най-после ме изтръгна от вцепенението, бе звукът – тропот на крака, оповестяващи пристигането на по-познатата и ясна заплаха. Такава, която умът може да схване.

– Е, Морис – разнесе се гласът на Бета, – вече видя за какво става дума. Така че защо не бъдеш добро ченге и не се разкараш оттук, а?

От сенките зад мен се появиха пет-шест яки военни дубъла, които трябваше да се навеждат, за да могат да минат през ниския тунел.

Докато наближаваха, усетих как ме напуска нещо ценно – силата ми да действам. Да въздействам на събитията. Не зная за вас, но за мен лично тази сила означава повече от мизерния живот, пък бил той и истински. А в този случай – неизмеримо много повече.

Скочих в стаята и се затичах към вратата в другия край.

– Не! – изкрещя най-близкият Бета. – Остави на мен! Не знаеш какво правиш! Телесната ти топлина може да активира…

Напрягах се да завъртя голямото колело. Никакви кодове или ключалки не би трябвало да пречат вратата да се отваря отвътре, нали така? Усетих как то започва да се върти…

Бойните големи са много бързи, да знаете. Пипнаха ме преди колелото да се завърти на тридесет градуса. Могъщи ръце освободиха хватката ми, като още повече нараниха пострадалия ми палец, след което огромният Бета ме пъхна под мишница – усещане, което вече наистина започвах да мразя. Ритах и се гърчех, но той ме отнесе от шлюза и мина по студения под на леденото хранилище. Когато ръката ми напипа някакви луминесцентни ленти, инстинктивно ги грабнах, рязко дръпнах и ги скъсах.

Това даде резултат! Внезапно разсеяната бяла светлина се смени с червена. Разнесе се остър писък на сирена.

– Това провали всичко – промърмори един Бета.

– Ще го вземем с нас – отговори носачът ми и се наведе, за да влезе в тесния тунел; мъкнеше ме като някакъв волски бут. Скоро вече тичаше, носен от подсилените керамични мускули, които бяха неприятно горещи, особено след излизането от замразената стая. Единственото, което ми оставаше, бе да гледам как каменните стени се носят замъглено покрай мен на сантиметри от лицето ми, и да губя, ориентация, сякаш изпадах в треска.

Дали вече не се бях заразил с някаква бързодействаща чума? По-вероятно ми прилошаваше от друсането и състоянието ми се влошаваше от безсилието ми и свръхвъзбудата. Казва ли ти някой?

Когато се върнахме в основния тунел, се озовахме сред тълпа други бойни големи. Онзи Бета, който ме носеше, се обърна наляво и забърза към тайното леговище на Йосил Махарал – или поне така реших. Забелязах и Риту, сега пазена по-внимателно, отколкото преди, с изцъклен поглед и затворена в себе си сред създанията, които бе впечатала самата тя – огромни ужасяващи кукли, задвижени от онази нейна част, която ненавиждаше.

Стрелбата вече звучеше по-близко, но сякаш отслабваше. Очевидно напред бяха извикани подкрепления, за да се справят с последната отбранителна линия на Махарал.

Преди обаче да стигнем до нея, отзад се разнесоха други звуци – далечни изненадани викове, последвани от детонации. Намиращите се наблизо Бети се разтревожиха. Едни от тях се обърнаха да посрещнат новата заплаха и заеха позиции за стрелба, останалите забутаха двама ни с Риту напред.

Очевидно нашата малка щурмова група бе обградена.

„Страхотно – помислих си. – По-добре да не споменавам нищо за това приятно местенце. Иначе всеки мазо-турист ще поиска да дойде.“

53. Душевен пейзаж

… сивият и червеният се обединяват, за да проучат дъгата…

Кой казва, че Йосил трябва да бъде ездачът?

Побърканият му призрак продължава да дърдори, използвайки помпозното си самохвалство като средство да убеди самия себе си, че все още командва тук, но вече не го слушам. Горкият стар дубЙосил все още няма ни най-малка представа, че с плана му е станало нещо неочаквано и ужасно.

Машината ме усили от мизерния детектив, които бе заловен в имението на Каолин. Безброй бозон-дубликати се събират в едно, подобно на капчици в могъща вълна. И целият този аз трябва да бъда проста рекета носител, след като цялата ми индивидуалност бъде изтрита.

Но аз съм тук! Взирам се в нови измерения. Уча се бързо.

Например изучих онези „отгласи“, които бях забелязал. Те са други хора. Виждах ги как мъждукат нервно на някакво неопределимо разстояние от мен.

Ето един гори с горчива нотка, която ми напомня на гняв. Там блещука играещ пламък с киселия цвят на съжалението. Но общото между тях сякаш е болката от изолацията – всеки е самотен, безнадежден, затворен, самотна искрица, горяща сред безплодна равнина.

Дори когато попадам на милиони (близкия град?), основната черта сред тях е меланхолията. Градските пейзажи винаги изглеждат изпълнени с тълпи – всички онези щъкащи тела от плът и глина, тела с дрехи, инструменти и нахални гласове. Но сега, когато ги виждам съблечени до сърцевината им, разбирам, че няколко милиона души се равняват на почти нищо, сякаш отделни разпръснати тревички отчаяно претендират да бъдат наречени ливада.

Не, те са дори нещо по-малко. Представете си водораслите, изхвърлени на пустия бряг, докосващи само ръба на огромен празен континент. Това е суровият вид на човешкото състояние. И въпреки това намирам тази панорама за въодушевяваща. Защото мога да я докосна!

Една част от мен все още се чувства длъжна да диктува и описва, въпреки че зная, че метафорите на образите и звуците лъжат. Йосил беше прав – възприятията се нуждаят от друг речник. Пространството и близостта имат различни качества тук, където местоположението се базира на влечението. Любовта, омразата или фиксидеята могат да сближат за известно време две душевни светлинни. Една до друга, двойката понякога създава нова светлина, която се заражда във внезапен прилив на надежда. Брак, мисля си аз, опитвайки се да дам на феномена някакво познато име. И деца.

Не всички от тези сътрудничества са продължителни или щастливи. Въпреки това от някои се носят нежните аромати на радостта.

Това дава ново значение на фразата „душевен партньор“. Колко изпълнени с копнеж младежи са мечтаели да срещнат онзи специален партньор, с когото да се съчетаят в съвършено единство? Романтичната страна винаги е изглеждала глупава, защото игнорира усилията и компромисите, които изисква истинската любов. Но докато гледам този странен пейзаж, забелязвам мотиви и текстури от характери, които, изглежда, могат да се допълват един друг в хармонична връзка, стига да се срещнат.

Каква възможност за бизнес, ако някой предприемач някога реши да използва тази техника за нова и подобрена услуга за запознанства…

… но Йосил Махарал е имал предвид нещо много по-дълбоко, когато е проектирал своя прозорец към по-дълбокия пласт на реалността. Вижте какво става, когато пламъчето започне да трепти и угасне. В така наречения истински свят това си има име. Смърт.

Отделни единици от тези угасващи въглени тлеят с непогрешим кураж, докато при други мога да открия единствено онова, което може да се нарече отчаяние. А в последния миг някои правят кратък, екстатичен опит да отидат другаде.

Ето една! Умираща искрица се изстрелва през простора, подобно на семето на глухарче, което щастливо блести…

… преди да се строполи обратно в безплодната равнина и да угасне, оставяйки след себе си прашен отпечатък. Огромно количество изгорели стръкчета маркират пейзажа във всички посоки. Повече, отколкото бих могъл да преброя. Повечето от тях се усещат като стари.

Това се повтаря отново и отново. Умирането повтаря безплодния опит. Защо се опитват, щом никога не успяват? Нима усещат цел, към която си струва да се стремят независимо колко малки са шансовете им?

Има нещо… сигурен съм с новите си сетива. Трябва да е същата съблазън, на която се крепят религиите – възможност за някаква фаза отвъд яйцето и детето, отвъд ларвата и младостта. Отвъд възрастния мъж или жена. Надежда за продължаване, за пъпкуване – а може би дори за безкрайно размножаване в огромното ново пространство. Възможност, която вече виждам в действителност!

Какво тогава ги държи назад? Липса на вяра? Божествена присъда?

Не. Тези стари извинения не са достатъчни. Никога не са били. Каква е логиката спасението да се основава на капризните прищевки на Създателя или на молитвите за награда? Или на молитвите и заклинанията, които варират от култура на култура? Това не е логично, нито научно. Това не е начинът, по който действа останалата част от природата.

Мисли, Албърт. Обърни поглед назад към всички трагедии, помрачавали живота на хората още от смътното начало. Болестите са отнасяли любимите ти. Гладът покосявал племето. Поради невежеството и грубия си език. Не си можел да споделиш дори малкото, което си успял да научиш. Или вземи например отчаяната непохватност на ръцете и бавните крака. Или проклятието да бъдеш само на едно място в определено време, когато трябва да се свършат безброй неща! Никой от тези проблеми не е бил решен чрез предписанията на шамани и жреци. Нито пък от покровителствени мистици или благосклонни монаси.

Технологиите. Именно те са направили нещата по-добри! На пресекулки – и често с ужасни злоупотреби – именно чрез тях сме намерили отговорите – верни, сигурни, постоянни. Отговори, които са еднакви за господаря и за васала. Отговори, които са направили живота по-добър и никога не са подвеждали.

Защо тогава да не се използват технологиите за решаването на най-великата и стара загадка – безсмъртието на душата?

Признавам, че започвам да разбирам каква е движещата сила на Йосил Махарал. Небето да ми е на помощ, мога да схвана мечтата му.

С всеки миг се уча все повече и повече. Ясно формулирани факти и абстрактни теории се трупат, измъкнати от дубЙосил, докато той работи, без да подозира нищо, жадуващ да приключи преди нападателите да проникнат и тук. Знанието му, делото на живота му, идва при мен незаслужено и объркано. Например мога да оценя красотата на машината на естетическо ниво преди да получа и най-смътна представа за уравненията, на които се базира. Неравномерното темпо на разбирането е една от причините, поради които се въздържах от намеса. Засега.

Докато изучавам всички крехки светлинни някъде там започвам да разбирам какво ги кара да се държат поотделно – суровият ужас да не загубят собствената си индивидуалност! Да не бъдат изличени. Изгубени. Хората се доближават и след това се отбягват един друг в луд танц, уплашени едновременно от прекалената изолация и от прекалената близост.

Спомням си много добре този танц. Но страха вече го няма, изгорен от изпитанието ми в инквизиторската машина на Махарал. Ставайки множество, вече не се боя от перспективата да споделя Постоянната вълна.

Нима в такъв случай съм като някой бодхисатва, завърнал се от нирваната от съчувствие към непросветените? Наистина ли е съчувствие това, което ме кара да жадувам да се намеся?

Жадувам да се протегна, да прегърна всички обезсърчени светлинни, да ги пробудя, окуража и освободя. Да подхраня слабите им пламъчета и да ги накарам да осъзнаят празнотата, около себе си.

Това не е смиреното съчувствие, на което са ни учили да се възхищаваме. За разлика от Буда, аз съм преизпълнен с амбиции за себе си и за всички от моя тънещ в невежество вид!

Някаква почтена част от мен ме нарича „арогантен“.

И какво от това? Нима самата почтеност не ме определи за тази работа?

Със сигурност ще се справя по-добре от дубЙосил.

Водорасли на пуст бряг. Тази метафора ми се струва все по-точна. Защото приличаме именно на онези първи същества, които тромаво са изпълзели от океана, за да колонизират пустата суша, под лъчите на палещото слънце.

Душевният пейзаж примамва като нов предел. Изпълнен с много повече потенциал, отколкото стерилния космос с жалките му планети и галактики. Науката и религията само са загатвали за този потенциал! Ако можем да го осъществим…

Аз мога да го осъществя! Подозирам го с все по-нарастваща увереност. Има само малко неща, които трябва да изясня преди това…

Момент. Сега разбирам! Истината, която професор Махарал бе разбрал преди седмици. Призракът му се опита да ми я обясни с аналогиите от квантовата механика. Така и не го разбрах тогава, но сега ми се вижда толкова ясно…

Тялото е котва.

Този венец на органичната еволюция, чудото на човешката плът и мозък, направило възможно себесъзнаването, абстрактното мислене и Постоянната вълна. Тялото е чудесно екипирано за всички тези чудеса, но е също обременено от животински инстинкти и нужди като индивидуализма, жадуването за изолация на „аз и ти“ по начина, по който рибата се нуждае от водата около себе си.

За да успеем да изпълзим на брега, да оставим морето, ние трябва да изоставим черупката на плътта!

Това разбиране трябва да е ужасило професор Махарал и е предизвикало разкола между човека и голема, копието и архетипа, дубъла и господаря. ИстЙосил е видял как убийството на самия себе си се издига като естествено следствие от собственото му изследване. На абстрактно ниво може би дори се е съгласил. Но тялото му се е помъчило да се защити и е изпълнило истинския му мозък с хормоните на паниката, които са го накарали да се хвърли през пустинята в сляпо и безполезно бягство.

Разбира се, че в такъв случай и истАлбърт е трябвало да го последва в смъртта му. И ездачът, и огледалата трябва да са свободни от котвите си. Ниска цена за обожествяването. Сега го разбирам.

Но внезапно проумявам и нещо друго.

Няма да е достатъчно да се отрежат само две връзки с тялото.

Не след дълго трябва да се освободят още души, за да се подхрани ненаситния процес на брациера.

Още убийства… в огромен мащаб.

Образите нахлуват в мен… мисли, които дубЙосил е скрил дълбоко в ъгълчетата на съзнанието си. Зървам символ – трилистник от кървавочервени коси, придружени от думите „въздушнопреносима зараза“. След това друго бързо впечатление за ракети… стройни ефективни ракети, откраднати и готови да бъдат изстреляни към града. В момент, който наближава все повече и повече.

Трябва да знам още!

Каквото и да е намислил дубЙосил, то може и да бъде оправдано. Еволюцията не напредва без болки и загуба. Много риби са измрели, за да могат само някои да изпълзят навън. Цената може и да си заслужава…

… но само ако наистина могат да се постигнат ползи!

Йосил вече показа, че е много нехаен. Експериментът е излязъл от планирания си ход – иначе защо чувствам тази растяща вълна от сила и амбиция като сбор от мои съвършени копия, продължаващи да се умножават и да събират енергия, подобно на магмата под вулкан? Аз съм онзи, който е готов да яхне Голямата вълна… нещо, което Йосил никога не е очаквал.

Ако е направил една грешка, би могъл да е направил и други. По-добре да проверя, и то бързо.

Не трябва да му се позволи да избие толкова много невинни.

Поне не и докато не съм сигурен, че изгледите за успех са високи.

Назад к карточке книги "Килн хора"