Текст книги "Килн хора"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 39 страниц)
Именно затова телепатията е невъзможна. Ние – всеки от нас – сме единствени и завинаги си оставаме чужди един на друг.
– Ще извикам кола да те откара в лабораторията – обръща се дубКаолин към дубМахарал и потупва приятеля си по рамото, сякаш е истински.
– Искам да присъствам по време на разпита – намесвам се аз.
Каолин не изглежда очарован. Отново забелязвам как елегантно оформената му ръка потреперва и как той се намръщва.
– Ще разискваме изключително важни корпоративни въпроси…
– И някои от възстановените образи могат да хвърлят светлина върху въпроса какво се е случило на покойния – посочвам истМахарал, чийто изстинал труп лежи в ковчега. Премълчавам, че съм нает от единствената законна наследница на тялото. Риту може да ме осъди за неизпълнение на задълженията ми, ако не присъствам на разпита. По закон има право да забрани да се прави аутопсия на призрака на баща й.
Каолин размисля, след това кимва.
– Много добре. Йосил, би ли отишъл в лабораторията? Двамата с господин Морис ще дойдем, когато си готов.
Отначало дубМахарал не отговаря. Изглежда така, сякаш е на някакво съвсем друго място. Не откъсва очи от вратата, през която преди минути бе излязла Риту.
– Ъъ, какво? А, да, добре. В името на проекта. И заради екипа.
После потупва елегантната ръка на Каолин и рязко ми кимва. Когато се видим отново, главата му ще бъде поставена в стъклен контейнер под налягане.
Духът на Махарал тръгва през огромния атриум към главния вход.
Обръщам се към Каолин.
– Доктор Махарал спомена, че е изпитвал страх и е бягал, сякаш някой го е преследвал.
– Освен това каза, че страхът му е неоснователен – отговаря Каолин. – Когато е направил дубъла, Йосил се възстановяваше от параноята си.
– Освен ако по-късно не е получил нов пристъп… което би обяснило фаталния инцидент, ако Махарал е изпитал непреодолимо желание да избяга от нещо или някого. – За момент се замислям. – Всъщност дубълът така и не отрече, че някой го е преследвал. Каза само, че опасността не е била така непосредствена, когато е бил направен. Можете ли да се сетите за причина…
– Поради която някой би поискал да навреди на Йосил? Е, в бизнес като нашия винаги има опасности. Фанатици, които мислят, че „Универсални пещи“ са предвестник на дявола. Разни ненормалници се опитват да отприщят свещения гняв. – Той презрително изсумтява. – За щастие, между фанатизма и знанието има добре известна обратнопропорционална зависимост.
– Тази зависимост е статистическа – отбелязвам аз. В края на краищата антисоциалното поведение е моя специалност. Има и изключения. В едно голямо и добре образовано общество винаги се намират личности – чудовища и гении едновременно, – които са достатъчно схватливи, за да разбият…
Гласът ми заглъхва от внезапната догадка. Каолин отговаря, но вниманието ми е отвлечено.
Нещо не е наред.
Хвърлям поглед наляво към голямата зала. С крайчеца на окото си съм забелязал нещо.
„Какво?“
Широкият сводест коридор изглежда по същия начин, все така отрупан с древни оръжия и трофеи от исторически конфликти. Но нещо липсва.
„Мисли!“
Сигурно съм раздвоил вниманието си – винаги го правя, независимо как. Дубълът на Махарал току-що бе тръгнал към атриума… където трябваше да завие надясно и да се окаже пред входната врата за последното си пътуване към „Универсални пещи“.
Само че той не зави надясно. А наляво. Зърнах го едва-едва, но бях абсолютно сигурен.
„Може би се опитва да види за последен път Риту?“
Не. Тя бе излязла от библиотеката през отсрещната врата заедно със зелената си спътница. Накъде тогава бе тръгнал дубълът?
От една страна, това не е моя работа.
Наистина.
Магнатът ми обяснява защо не се притеснява от фанатиците. Звучи ми като предварително подготвена реч. Прекъсвам го.
– Извинете, вайс Каолин. Трябва да проверя нещо. Ще дойда навреме за тръгването към лабораторията.
Той изглежда изненадан и може би леко ядосан, когато тръгвам. Мраморният под скърца под евтините ми обувки, докато бързам през залата, като за миг спирам, за да огледам още веднъж хубаво древните оръжия и знамена. Клара ще ме убие, ако не ги запомня.
В атриума поглеждам надясно. Икономът и трите му копия вдигат погледи и прекъсват разговора си. (За какво ли могат да си говорят помежду си дубликати? Моите никога нямат какво да си кажат.)
– Видяхте ли дубМахарал да минава оттук?
– Да, сър. Току-що.
– Накъде тръгна?
Икономът посочва към задния изход зад гърба ми.
– Мога ли да ви бъда полезен с…
Бързам нататък. Може би е глупаво да се впускам в подобно преследване, вместо да разпитвам вайс Каолин, след като разполагам с удобен момент. Ако Махарал беше истински, не бих обърнал внимание накъде е тръгнал. Бих приел, че е отишъл до тоалетната. Да се изпикае преди последното си пътуване. Съвсем естествена постъпка.
Но той не е истински. Той: е предмет без пикочен мехур и без права, от който се иска да отиде в някаква стая, където го очаква мъчителен разпит и смърт. Всеки би избягал от подобна перспектива. Аз съм го правил поне три пъти.
Минавам покрай огромно стълбище и се вмъквам в по-малка зала, покрай която има тоалетни и стаи за отпадъци. Зад една врата чувам дрънчене на съдове и разговори на готвачи. Сивият би могъл да се е скрил там. Но сензорите в лявото ми око не долавят никаква вибрация. Вратата не е била докосвана поне от няколко минути.
Бързо минавам покрай кухнята и долавям слаб мирис, който повечето нормални хора едва забелязват, а ако го забележат, гледат да го избегнат. Сладникавата миризма на последното изкупление.
Рециклаторът.
Повечето от нас просто слагат излезлите от употреба дубъли (или каквото е останало от тях) в запечатан контейнер на улицата, където всяка седмица ги прибират. Но бизнес, който работи на големи обороти, има нужда от свои собствени пречиствателни станции, които да компресират и филтрират останките. В дъното на един къс коридор без прозорци имаше врата, през която на два пъти минаха няколко дубъла. Дали Махарал не беше избрал бързия край в цистерната вместо агонията на пресяването на мозъка? Нямаше вид на човек, който би се самоубил заради болка. Но може би имаше и други възможни причини… например да умре, за да запазят някаква тайна.
В търсене на други предположения поглеждам наляво и виждам по-широк коридор. В дъното му има остъклена веранда с плетени столове, гледаща към ливада и закътана горичка.
Мрежестата врата все още трепти на пневматичните си амортисьори. Бързо вземам решение и се понасям нататък. След секунда съм на покрития с паркет балкон. Отляво има голям покрит кафез, пълен със зеленина, от която се чува гукане. Прочутото хоби на Каолин да отглежда птици – и по-специално, генетично подобрени състезателни гълъби.
„Не натам.“ Отдясно има стъпала, водещи надолу към градината. Бързането след предчувствието ми скоро е възнаградено от тих шум. Стъпки, някъде пред мен.
Мога да съчувствам на призрака на Махарал, че не иска да премине през мъчителното измъкване на образи. Особено ако вместо това се разходи под небето през последните си час-два. Но аз работя за неговата наследница и законна собственичка. А дори оригиналът му да е бил убит, виновниците си остават на свобода. Искам да разбера какви улики се крият в този керамичен череп.
Застланата с плочи пътека се спуска покрай широка поляна към горичка от стари дървета. Предимно смокини и сливи. Природата е красиво нещо, когато можеш да си го позволиш.
Ето там! Забелязвам движеща се фигура. ДубМахарал. Приведен напред, със свити рамене, бърза. Преди беше само интуиция. Сега вече съм сигурен, че големът крие нещо.
Но какво? Пътеката се вие по стръмния склон на малък хълм и излиза пред редица малки къщички с градини пред тях, подредени покрай тясна уличка с тротоари – очарователен стар квартал от предградията, пренесен в източните четиридесет акра от имението на вайс Енеас Каолин. Сигурно тук живеят домашните му служители. Колкото си по-богат, толкова повече екстри трябва да предлагаш, за да задържиш истински слуги.
А той определено е богат.
Никаква следа от Махарал. Веднага се разтревожвам – ами ако се е скрил някъде? Като нищо може да изчезне сред къщите.
Обръщам се и се оглеждам във всички посоки.
Там! Приведен зад оградата, той отваря вратата на задния двор.
По-добре да не говоря с него. Вместо да се втурна напред, отстъпвам в миниатюрната горичка и оставам в сенките й, за да успея да се прокрадна по-близко.
По това време на деня тук е доста пусто. Оранжев градинар коси нечия ливада с ужасно шумна машина. Някаква жена простира пране – нещо, което не съм виждал по времето преди голем-технологията, когато времето бе толкова скъпо, че никога не стигаше. Но сега въздухът е по-чист и някои смятат, че простирането под слънчевите лъчи си струва времето на един дубъл.
Кожата на жената е розова, изгоряла от слънцето – човешки оттенък. Хм. Какво пък, може би й е приятно усещането да окачва мокри дрехи да се веят на вятъра. Пратила е дубълите си да вършат нещо друго.
От отворен прозорец някъде в края на малкия квартал се носи тиха ретромузика и се смесва с долитащите от къщата звуци от шумен разговор, който прераства в ожесточена караница. Същата къща, през чийто заден вход е влязъл Махарал. Пантите изскърцват, когато се промъква вътре – и аз тичам, пързалям се надолу по залесения склон, избягвам дърветата и развивам такава скорост, че едва успявам да спра и да не се блъсна в оградата. Крайниците ми се загряват от ензимното натоварване и четирикратно по-бързото изразходване на енергия. Добре де, ще съществувам малко по-кратко. Голяма работа.
Махарал е затворил вратата, така че се налага пак да я отворя. Не е най-добрият начин да се вмъкнеш професионално. При други обстоятелства бих проверил алармите и прочее. Но малкият квартал се намира в рамките на свръхохранявания кордон на Каолин, така че защо да си правя труда? А и освен това бързам.
Дървото е грубо издялано и грапаво, а вратата се затваря само с една ръждясала кука. Промъквам се в задния двор и оглеждам плевелите, осеяни с кучешки изпражнения… износена бейзболна топка и ръкавица… няколко изпочупени войници-играчки, лежащи под слънцето. Всичко е битово и старомодно; дори мъжът и жената, които си крещят във варосаната къща.
– Вече няма да позволявам на никого да се отнася презрително с мен. Ще си платиш, садистично копеле!
– За какво? Срокът ми е един и същ всяка седмица, питай когото искаш.
– Някаква причина да живея тук, да полудявам от ревящите деца…
– Като стана въпрос за полудяване…
Този неблагоразумен коментар предизвиква крясък. Зървам през прозореца женска фигура с оранжева коса и бледа кожа да мята съдове по свиващ се мъж. И двамата изглеждат истински. Хората рядко оставят дубълите си да вдигат семейните кавги и оставят страстите за плътта, която знае, че може да издържи десет хиляди неприятни утрешни дни – достатъчно дълго, за да си отмъсти за всяка болка, била тя истинска или въобразена.
Забелязвам призрака на Махарал да се прокрадва покрай три малки момчета на възраст между четири и девет години, които седят в горещата сянка на порутена веранда. Мрежестата врата усилва всяка ругатня и вик. Учуден съм, че някой уличен юридически робот все още не е цъфнал тук и не е предложил на децата брошура за лошите родителски прояви.
ДубМахарал слага предупредително пръст на устните си и най-голямото момче кимва. Сигурно познава Махарал или страданията му са прекалено големи, за да го накарат да проговори. Сивият бърза нататък и се насочва към уличката. Има само един път, така че няколко секунди по-късно минавам по стъпките му и имитирам жеста на Махарал с молба да мълчат.
Този път момчетата изглеждат по-изненадани. Средното понечва да заговори… но в този миг най-голямото сграбчва ръката му и извива кожата над китката му в противоположни посоки, с което предизвиква викове на болка и гняв. За миг и тримата се нахвърлят с юмруци едно върху друго – подражават на разправията вътре.
Сивите ми копия носят и съвестта на Албърт, така че се колебая и се питам дали да не се намеся… Точно тогава забелязвам нещо в двете по-близки момчета, което е невероятно и същевременно засилва убеждението ми. Те са дубъли! Независимо от европоидния цвят, текстурата на кожата им е изкуствена. Но защо трябва да се въвличат деца в симулацията на жесток летен следобед? Спомените им със сигурност няма да бъдат свалени.
Звучи извратено. Правя си бележка да се занимая по-подробно после. Но това ми дава повод да се махна и да изтичам нататък по тесния път покрай някой, който грижливо реставрира стар понтиак. Защо му е на призрака на учения да прекарва последните си часове в спотайване из слугинския район, изпълнен с незначителни сапунени опери? Вниманието ми се отклонява от мисли за собственото ми детство и когато прехвърлям високата ограда, виждам…
Махарал!
Сивият стои пред мен… усмихва се… държи някакво оръжие…
Няма време за мислене. Поеми дълбоко дъх! Наведи глава и нападай!
Светът около мен потъва в рев.
Какво ще стане после зависи от това с какво точно ме е застрелял…
5. Станцията за глина
… или как вторият сив започва един скапан ден…
По дяволите.
Винаги съм кисел, когато излизам от затоплящата вана… грабвам хартиените дрехи от шкафа и ги нахлузвам върху все още светещото от стартиращите ензими тяло; знам чудесно, че съм копие-еднодневка.
Разбира се, помня, че съм го правил хиляди пъти. И въпреки това винаги се чувствам, сякаш ми е връчен огромен списък с гадни задачи, изискващи от мен да поемам рискове, за които прототялото ми не би и помислило; започвам този псевдоживот, изпълнен с предчувствия за една второстепенна смърт, мрачна и не заслужаваща оплакване.
Ама че гадост. Откъде е това скапано настроение? Може би от новините на Риту? От напомнянето, че истинската смърт все още дебне всички ни?
Добре де, стига толкова! Животът все още е същият, какъвто е бил винаги.
Понякога си щурецът.
Понякога – мравката.
Гледам как сив номер едно излиза за срещата с госпожица Махарал. Взима веспата, а днешният зелен ще пътува заедно с него.
Това означава, че вторият мотопед е само за мен. Струва ми се съвсем честно. Номер едно отива да види Риту и да слухти за аферите на трилионера. В същото време аз трябва да посетя върховната вещица на „Студио Нео“. Най-малкото ми е нужно собствено превозно средство.
ИстАлбърт се обръща и се измъква от копирната стая, без изобщо да погледне назад. Какво пък, има нужда да си легне. Да даде почивка на тялото. Да го поддържа във форма, за да можем ние дубълите да се прехвърлим в него по някое време през нощта. Не се чувствам засегнат. Не много. Ако се налага да си от глина, не е зле да си сив. Поне можеш да се порадваш на истински удоволствия…
… като да се промъкваш през задръстванията, да изненадваш тъпите жълти шофьори на камиони, като рязко изскачаш пред тях, винаги да си нащрек за писъка на детектора на ченгета и да не се пречкаш на истинските хора. Дразненето на дубъли може да бъде спорт, поне докато нарушенията не превишават петточковата граница, програмирана в обществените камери, следящи всяка улица. (Отвъд този праг се бие тревога и по петите ти тръгва хайка.) Веднъж направих единадесет четириточкови нарушения без нито една глоба!
Малкият туркмен не е мощен като веспата, но затова пък е маневрен и издръжлив. Освен това и евтин. Отбелязвам си да поръчам още три. Рисковано е да разполагаш само с два мотопеда. Ами ако внезапно ми се наложи да създам армия, както стана миналия май? Как ще превозя дузина свои червени или пурпурни копия на мястото, където трябва да бъдат? С динобус ли?
Нел послушно записва бележката ми, но няма да направи нищо преди да се е събудил истАлбърт. Невроните одобряват всички големи поръчки. Глината може само да прави предложения.
Какво пък, утре ще бъда Албърт. Ако бъда прехвърлен. Ако успея да се прибера вкъщи. Което няма да е особено проблематично, доколкото мога да предположа. Срещите с маестрата са изтощителни, но рядко фатални.
Намалявам пред светофара. Спирам. Използвам момента да хвърля поглед на запад към „Одеон“. Пресните спомени от снощния отчаян сблъсък и бягството все още разтърсваха Постоянната ми вълна, въпреки че онзи, който го изтърпя, бе просто един зелен.
Чудя се кой ли бе келнерът. Онзи, който ми помогна, да се измъкна.
Зелен сигнал. Тръгвай! Маестрата мрази закъсненията.
„Студио Нео“ е точно пред мен. Очарователно място. Заема сграда, която някога е била огромен търговски център без нито един прозорец. Днес пазаруваш или от дома си (нареждаш на Дома да се заеме с покупките), или излизаш навън за удоволствие и се мотаеш по шикозните улици, предназначени само за истински хора, където целогодишно от тесните проходи слабо подухват приятни ветрове. И в двата случая е трудно да си представиш защо родителите ни са го правили в изкуствени пещери, лишени от слънце. Осветените от флуоресцентни лампи катакомби не са най-подходящата обстановка за едно човешко същество.
Затова днес търговските центрове са оставени на класата на слугите. На нас, глинените хора.
Бусове и мотопеди се изсипват на огромния паркинг и стоварват току-що изпечените дубъли на клиенти от целия град. И не обикновени дубъли. Повечето са в специализирани цветове. Снежнобяло за чувственост. Абаносовочерно за чист интелект. Особен оттенък на аленочервено, който очевидно е за болка… и друг, който изживява всичко със страшна интензивност. Малко от тези създания се връщат на мястото си на възникване, когато elan-клетките се изтощят. Оригиналите им не ги очакват, за да свалят спомените им.
Повечето от клиентите на „Нео“ обаче си връщат мотопедите. За да си приберат депозита.
Паркирам туркмена на кодирано място, предназначено за такива като мен – дубъли-посредници, пътуващи по делови въпроси и предаващи важна информация между, истински хора. Сивите имат приоритет и затова другите с по-екзотични разцветки отстъпват настрани, когато влизам в главната галерия. Повечето го правят абсолютно автоматично и ми държат вратите, сякаш съм човек. Но някои бели ми правят път неохотно и ми хвърлят нагли погледи.
Какво друго да очакваш от белите? Удоволствието е основна част от егото. Такива като тях трябва да се чувстват важни, за да могат да функционират.
„Студио Нео“ заема четири нива на стария търговски център и е изпълнило огромния атриум с хиляди холограми – пазар на творческото усилие, осветен от крещящите емблеми на повече от сто префърцунени компании, всяка от които се стреми да заеме най-високия пиедестал на този гигантски мравуняк – мястото на върха на пирамидата, към което се изкачвам в момента.
Най-жадните и амбициозни производители разполагат дубълпродуктите си направо до ескалаторите и предлагат безплатни образци.
– Пробвай ме и занеси вкъщи нещо специално… – монотонно припява бледа фигура в прозрачна рокля. Части от тялото й са подчертани по начини, които истинската плът не би могла да поддържа. – И ни направи свой доставчик. Оригиналът ти ще може лично да си направи удоволствие с мен!
Тя утре ще бъде кал в контейнера. Но не й го казвам. Маниерите, наследени от по-простите дни на моята младост, ме карат да кажа едно „Не, благодаря“.
– Имал си кофти ден, а? – съблазнява ме друго копие. Този път с преувеличени мъжки черти, издут на места, където истинският мъж никога не е – освен по страниците на комиксите. – Може би оригиналът ти все пак ще свали спомените ти, ако го подкупиш с нещо, което си заслужава помненето. Пробвай ме и се увери сам колко е хубаво!
Или шантаво. Разбира се, няма начин да се каже каква плът е впечатана това създание – на проститутка или на жиголо. Въпреки че най-отвратителни са ми травеститите.
Този път успявам да се измъкна без коментар и поемам нагоре по ескалатора към по-изисканите райони.
Някои от фирмите на втория етаж предлагат специализирани заготовки. Слагаш съзнанието си: в някое зъбато влечуго или в тялото на делфин за гмуркане на големи дълбочини. Или пък се напъхваш в тяло с изработени по поръчка части. Някои са с ръце, подобни на швейцарски ножчета. Понякога купувам аксесоари от един дискретен технически бутик, когато трябва да избера подобрения за дубълите с особено опасни поръчения. Пал също пазарува оттам и експериментира с още по-екстравагантни модели. Предпочита всичките му спомени да са от такъв произход, а не от истинското му разнебитено тяло.
Следващото копие, което доближавам, не продава секс. Сивокожа като мен, тя е облечена в консервативна хартиена дреха, скроена като облекло на някой доктор от телевизията – чак до ендоскопа, висящ на остриганата й шия.
– Извинете за безпокойството, сър. Мога ли да ви попитам дали практикувате безопасно впечатване?
Примигвам. Това ми звучи познато.
– О, да. Имате предвид дали предпазвам истинското си аз от болести, които дубълът…
– … би могъл да донесе вкъщи и да предаде на оригинала при прехвърлянето. Да, сър. Замисляли ли сте се колко опасно може да бъде да си възвърнете голем, който е бил незнайно къде през целия ден? Изложен на всичко; – от вируси до мемични токсини?
Предлага ми някаква тънка брошура и изведнъж се сещам за историята, разказана наскоро в новините – по-скоро подигравателна за хора, които очевидно си мислят, че живеем в ужасните дни на Безславната война.
– Опитвам се да се запазвам чист. Ако се съмнявам, извършвам прехвърлянето, без да докосвам оригинала си.
– Мемичните токсини не се нуждаят от физически контакт – настоява докторката. – Те се разпространяват с прехвърлянето на спомените.
Поклатих глава.
– Нали оповестиха, че подобни неща са…
– Има епидемии в много градове по целия свят. – Професионалният й израз изчезва от лицето й, когато ми тиква брошурата в ръцете. – Те крият истината!
„Те“? Ясно, поредният поддръжник на теорията на конспирациите. Мемични токсини! Възможности е всички учреждения, отговорни за обществената безопасност – и всичките им служители – да попречат на обществото да научи за новата чума? Дори това не би могло да свърши работа днес, при толкова много умни аматьори наоколо. Освен това има и Хенчмънови награди, учредени специално, за да съблазняват и най-доверените служители да изплюят камъчето.
– Интересна хипотеза – измърморвам аз, като отстъпвам назад. – Но защо тогава в свободните мрежи няма нищо…
– Създателите на токсините са умни. Променят симптомите за всеки отделен град! Свободните мрежи разглеждат отделни случаи и слухове. Но въпреки това…
Продължавам да отстъпвам и за мое голямо облекчение краката ми се озовават на ескалатора и се понасям нагоре с извинителна усмивка. „Докторката“ втренчено ме гледа известно време, след което се обръща към следващата си жертва.
Може би по-късно ще накарам Нел да направи търсене по тема „мемични зарази“. Засега го приемам като ненормално забавление, предлагано от „Студио Нео“.
Вече минавам покрай истински първокласни павилиони. „Сценаристи без граници“ ще ти изпратят експерт – черен, изцяло посветен на задачата да създаде сценарий, съответстващ на бюджета ти и на най-любимите ти фантазии. След това ще се върне с реквизит и пълен набор герои, които ще ти изиграят всяка сцена – от най-висшата литература до най-мрачните ти кошмари.
„Доверени пътешественици“ пък ще отнесат твоето впечатано, но неизпечено копие до всяка точка на планетата, където ще го активират, ще му предложат един ден, изпълнен с най-вълнуващи и захласващи лудории, след което ще ти върнат дълбоко замразения и великолепно запазен череп, за да можеш да се насладиш и на най-малката подробност. Двадесет и четири часово приключение, готово за консумация.
Следват специалисти, предлагащи услуги, които никой не можел и да си представи преди появата на голем-технологията. Почти всяко нещо, което е незаконно да се върши спрямо човек, може да се извърши спрямо дубъл – макар и нерядко с цената на глоба и такса за перверзии.
Нищо чудно, че инспектор Блейн мрази това място. Съвсем друго нещо е да пращаш дубликатите си на почтен труд. Профсъюзите се бяха борили и загубили и днес милиони получиха възможност да живеят на няколко места едновременно и да вършат онова, в което са най-добри – от работа като портиер или чистач до поддържане на атомен реактор. Почтеният пазар предлага висококачествени експерти по всичко и на достъпни цени.
Но експерти по забавленията? Свалени от блестящите екрани, освободени от телевизора, изскачащи от страниците на долнопробни романи, направени осезаеми и лични… Казват, че когато възникнала Мрежата, най-голямо било търсенето на порнография. Същото е и тук. Само че сега порното ходи и ти отговаря. И може да направи всичко, за което си помислиш.
„Чакай малко.“
Телефонът е. Вдигам навреме, за да чуя как Нел прехвърля разговора на истинския ми аз.
Малкият дисплей се изпълва от наполовина парализираното лице на Пал, цялото в сензори, командващи магическия му инвалиден стол. Иска да ида при него.
Гласът на оригинала ми е раздразнен и уморен. Няма да прави ново впечатване.
– Имам трима дубъли – казва той на Пал. – Един от тях може да намине, ако има време.
Трима? Зеленият няма да може да се справи. Сивият номер едно трябва да се занимава с Риту и убития й баща. Нищо чудно да успее да се срещне и да разговаря с истинския вайс Каолин – нещо, което ще си заслужава да се разкаже на Клара, когато се върне от войната си.
Значи оставам аз. Ако успея да се измъкна от Уоммейкър по-рано, ще трябва да ида и да изслушам поредната безумна теория на Пал. Мамка му. Вече усещам краткия си „живот“ като изхабен.
Последният етаж, където площадките за кацане на покрива дават бърз достъп за богатите клиенти. Където знаменити режисьори поднасят превъзходно кафе и изтънчени ордьоври – дори на сиви дубъли! От елегантните магазини можеш да си наемеш първокласни актьори, които да ти изиграят убедително роли в тела, моделирани така, че да приличат на когото си поискаш, от която си поискаш епоха. Има глоба, ако дубълът не прилича на оригинала си, но е малка при положение, че не се извършва нещо незаконно. Не че постановчиците отказват от време на време да извършат по някоя и друга измама.
Тук идват богати клиенти с най-екстравагантни желания. Веднъж някой бе наел резервния взвод пехотинци на Клара да участва в кървавото пресъздаване на последната оргия-клане на Калигула. Тя ме уреди да гледам представлението, скрит зад пурпурната завеса. Постановката беше ярка, зловеща и може би дори можеше да се нарече образователна заради вниманието към историческите детайли. Битките с мечове бяха превъзходни. Особено зрелищно умря големът на Клара.
Въпреки това не ми пукаше за представлението.
„Радвам се, че го приемаш така“ – съгласи се тя. Всъщност нито един от частта й не свали спомените от бруталната касапница онази вечер. Това те прави някак си горд от нашите момчета и момичета в маскировъчни униформи.
На двайсетина метра от елегантния портик на Уоммейкър някаква покрита с качулка фигура ми прави знак от сенките и привлича вниманието ми.
– Господин Морис. Радвам се да ви видя.
Приближавам се и разпознавам дубъла под качулката. Секретарката на маестрата. Лицето й е в консервативен сив цвят, който идеално съответства на облеклото й.
– Бихте ли ме последвали, ако обичате?
Кимва ми и тръгвам след нея… в посока, отдалечаваща ме от Уоммейкър.
– Срещата ни засяга някои деликатни въпроси, които е по-добре да бъдат обсъждани другаде – обяснява тя и ми подава роба с качулка, подобна на нейната. – Моля, облечете това.
Обличам робата и продължавам след нея.
Малък служебен асансьор ни отвежда надолу, към евтините етажи на стария търговски център. Вратите се отварят и водачката ми се насочва право към невзрачна витрина с непрозрачни стъкла и надпис СДРУЖЕНИ ОБНОВИТЕЛИ. Следвам я в царство на висящи тъкани, хвърлящи термолуминесцентни отблясъци и олюляващи се под течението на специално насочени вентилатори. Някой дори си е направил труда да разположи саксии с растения, за да направи обстановката по-приветлива. Предимно обикновени папрати и фикуси. Но и без това погледът ти би трябвало да се спре другаде – към холограмните постери на Джинийн и най-добрите й сътрудници – жени и мъже, чиито копия предлагат изтънчени удоволствия за отегчените от обикновения секс.
В дъното на чакалнята има закрити кабини, където клиентите могат да се консултират насаме със специалните си съветници. И все пак всичко това е далеч от елегантността на Уоммейкър. Явно маестрата разширява дейността си.
– Изчакайте, моля – казва секретарката и посочва дървен стол с права облегалка… несъмнено някаква безценна антика, колкото скъпа, толкова и неудобна. Ставам в мига, когато тя излиза. Големите ми имат притурки, с които си почиват изправени. Седенето е излишно.
Естествено, ще ме накарат да чакам, затова вадя евтиния таблет и извиквам „Журнал на антисоциалните тенденции“. Тъй като Риту Махарал твърди, че баща й е бил убит, решавам да потърся извършителя. (Чудя се какво ли прави сив номер едно. Дали вече съм стигнал до някакви заключения?) Но след минаването през „Студио Нео“ мислите ми кръжат около друг проблем. Декадентството.
Прави ли са новите пуритани? Наистина ли голем-технологията ни прави коравосърдечни?
Клара нарича това „калциране на душата“.
– Днес тънем в поквара, без да се отплащаме с болести и неразположения – каза тя миналата седмица. – Най-старата професия е адаптирана към новата ера, без затвори, превзета скромност или нужда да съчувстваш.
Аз обикновено не съм толкова циничен. Животът е по-добър по много начини. По-богат. По-толерантен. На никого не му пука какъв е оттенъкът на истинската ти кожа.
Но моите сиви, се различават по малко един от друг и този тук подозира, че Клара може би е права.
Примигвам и забелязвам, че четецът вече е извикал избраната статия. Сигурно зениците ми са се разширили, докато съм седял потънал в мрачните си мисли. (Кой казва, че дубълите нямат подсъзнание?)
„Сублимирането на стремежа към безсмъртие – връщане към некромантията?“
Ох. Ама че заглавие за научна статия! Не е от обичайното ми меню. И въпреки това е интригуващо. Чудя се…
– Господин Морис?
Секретарката. Очаквах да ме унижават повече. Може би този път Уоммейкър наистина е загрижена за нещо.
Вдигам очи и откривам, че сивото копие на секретарката е със сини очи.
– Маестрата ще се срещне с вас веднага.
