Текст книги "Килн хора"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 24 (всего у книги 39 страниц)
34. Подвеждания
… малкият червен бива дърпан насам-натам…
Трудно е, да се проникне в мислите на гений.
Обикновено това не е причина за тревога, тъй като е добре известно, че истинският блестящ талант има в повечето случаи положителна корелация с благоприличието – факт, на който разчитаме ние останалите, и то дори повече, отколкото си даваме сметка. Истинският свят не се мъти от луднали артисти, психясали генерали, мрачни писатели, вманиачени държавници, ненаситни магнати или побъркани учени като онези, които виждате по филмите.
От друга страна, изключенията придават на гения смесен образ в очите на обществото – жизнен, драматичен, до известна степен луд и малко опасен. Този образ прокарва романтичното виждане, популярно сред съмнителните типове, че за да си надарен, трябва да си и престъпник. Непоносим, за да те помнят. Арогантен, За да те приемат сериозно.
Йосил Махарал сигурно бе прекалил с гледането на долнопробни филми на младини, тъй като изцяло подхождаше на клишето. Сам в тайната си крепост, без никой, пред когото да отговаря – нито дори пред истинския си аз – той може да изиграе ролята на побъркан учен докрай. Нещо по-лошо мисли си, че нещо в мен ще му даде ключа за решаването на загадката – единственият му шанс за вечен живот.
Затворен в лабораторията му, безпомощно окован във вериги, започвам да усещам широко известния рефлекс на сьомгата. Познатия зов, който чуват повечето висококачествени големи в края на дългия ден. Подтикът да бързаш към къщи за прехвърляне, само че този път многократно усилен от странната машина.
Винаги съм можел да го преодолея, когато се е налагало. Но този път рефлексът е силен. Изпитвам толкова болезнена нужда, че дърпам веригите, които ме държат неподвижен, без да ме е грижа, че ще повредя вързаните си крайници. Древните инстинкти, наследени от милиони години, ми казват да пазя тялото, което нося. Но зовът е по-силен. Той казва, че това тяло не е по-важно от евтиния комплект хартиени дрехи. Онова, което има значение, са спомените.
Не. Не спомените. Нещо по-важно. А именно…
Не познавам научната терминология. Единственото, което зная точно в момента, е страстното желание. Да се върна. Да вляза отново в истинския си мозък.
Мозък, който, вече не съществува според дубЙосил, който неотдавна ме информира, че истинското тяло на Албърт Морис – тялото, което е излязло от майка ми преди повече от двадесет хиляди дни – е разкъсано на парчета късно във вторник. Заедно с дома и градината ми. Заедно с бележниците от училище и униформата от скаутския клуб. Заедно със спортните награди и магистърската теза, която все смятах да седна и да довърша… Заедно със сувенирите от повече от стоте разрешени от мен случая, в които бях разкрил лошите и бях пратил най-лошите от тях на лечение или в затвора.
Заедно с белега от куршум на лявото ми рамо – Клара го галеше, докато се любехме, и понякога дори оставяше следи от зъбите си по него – те постепенно изчезваха от еластичната ми плът. Плът, която вече не съществува. Така ми казаха.
Не мога да проверя по никакъв начин дали Махарал ми е казал истината. Но каква му е ползата да лъже един безпомощен пленник?
По дяволите. Бях хвърлил много усилия в онази градина. Сладките кайсии щяха да узреят следващата седмица.
Добре, успявам да се разсея по този начин от безполезния разговор със самия себе си. Има начин да отвърна на удара. Но колко дълго мога да издържа преди засиленият рефлекс да ме разкъса на части?
Още по-лошото е, че големът Махарал също говори. Непрекъснато бърбори, докато работи нещо на конзолата си. Може би го прави за собствените си нерви. Или като част от дяволския си план да скъса моите.
– … така че всичко е започнало десетилетия преди Джефти Анонас да открие Постоянната вълна. Двама души на име Нюберг и Д’Аквили открили вариации в невралните функции на човека с помощта на примитивни прожекционни машини. Най-много се заинтересували от промените във вестибуларния апарат в горната задна част на мозъка по време на медитации и молитва. Открили, че спиритуалните адепти – от будистките монаси до екзалтираните евангелисти – очевидно са се научили как да потискат дейността в тази неврална зона, чиято функция е да комбинира в едно данните от сензорите и да създаде ясна представа къде свършваш ти и къде започва останалият свят. Онова, което били успели да правят вярващите, било да елиминират представата за граница между тях самите и света. Един от ефектите – усещането за космическо единство или единение с вселената – се съпровождал с отделяне на ендорфин и други доставящи удоволствие химикали, които засилвали желанието да се връщаш отново и отново в това състояние. С други думи, молитвите и медитацията предизвиквали психохимично пристрастяване към стремежа за святост и единение с Бог!… Междувременно други изследователи търсели седалището на съзнанието, или въображаемото място, където смятаме, че съществуват нашите същности. Западняците обикновено смятат, че то е между очите и гледа през тях, подобно на някакъв малък хомункулус-аз, който язди вътре в главата. Но някои незападни племена са си представяли нещата по друг начин – вярвали са, че истинските ни същности обитават гърдите ни, някъде в района на биещото сърце. Експериментите показали, че хората могат да бъдат убедени да преместят това чувство за местоположение на същността – или душата. Можеш дори да се научиш да си я представяш извън тялото ти. Яхнала някакъв предмет… дори и кукла, направена от глина!
Насред дърдоренето си професорът от време на време спира и ми се усмихва.
– Помисли си само за въодушевлението, Албърт! Отначало тези следи нямали никакви очевидни връзки помежду си. Но не след дълго надарените с по-дръзко въображение започнали да схващат с какво са се захванали! Парчета от огромен пъзел. След това вход към свят, толкова огромен, колкото великата вселена на физиката… и също толкова пълен с възможности.
Безпомощно гледам как завърта някакъв голям кръгъл диск още веднъж. Машината над мен изревава и праща още един лъч в малката ми червено-оранжева глава. Успявам да сподавя стона си и да не му дам повод за още едно удоволствие. За да се разсея, продължавам този коментар… въпреки че нямам записващо устройство и думите са безполезни, потъващи в ентропията в мига, в който ги измислям.
Това няма нищо общо с въпроса. Продължавам да си заповядвам да намеря стил на поведение и да се придържам към него! Благороден съвет, даден на безпомощен затворник много отдавна от човек, преживял много по-жестоки мъчения от онези, за който Махарал изобщо може да си помисли. Съвет, който ми помага в момента, докато…
Друг лъч пробожда главата ми! Гърбът ми се извива в спазми. Гърча се и се разкъсвам от необходимостта да се върна.
Но къде да се върна? И защо ми причинява това?
Внезапно забелязвам нещо през стъклената стена, която разделя лабораторията на Йосил. От другата страна виждам сивАлбърт. Дубълът, който бе заловен в имението на Каолин във вторник. Онзи, който е бил доведен тук, възстановен и използван като образец, за да бъда направен аз.
Всеки път, когато тялото ми се извива, същото прави и неговото!
Дали Махарал ни причинява едно и също нещо едновременно? При сивия не виждам голяма машина като тази, прицелена в мен.
Това означава, че се случва нещо друго. Онзи дубъл по някакъв начин усеща същото, което усещам и аз! Той… агрх!
Това беше лошо. Стискам зъби толкова силно, че щях да ги счупя, ако бях истински.
Трябва да говоря. Веднага след следващия удар.
– Дис… дис… дис…
– Какво, Албърт? Опитваш се да кажеш нещо ли?
Дубълът на Йосил се навежда над мен и ме гледа с фалшиво съчувствие.
– Хайде, Албърт. Можеш да го направиш!
– Дис… тан… Дистанционно! Т-ти с-с-се опит-т-ваш да…
– Да направя дистанционно впечатване? – Похитителят ми се засмива. – Винаги казваш едно и също. Не, стари приятелю. Няма нищо по-досадно от тази стара мечта. Онова, което се опитвам да постигна, е много по-амбициозно. Фазово синхронизиране на псевдоквантумни душевни състояния на две свързани, но пространствено разделени постоянни вълни. Използване на дълбоката обвързаност на твоя Споделен наблюдателен унификационен локус. Това говори ли ти нещо?
Треперя.
– С-с-споде-делен наб-б-лю…
– Говорихме вече за това. Фактът, че всеки човек създава вселената, като действа в ролята на наблюдател, за огъването на вероятностите и… о, няма значение. Да кажем просто, че всички копия на Постоянната вълна остават свързани с оригиналната версия. Дори и твоята, Албърт, макар че оставяш на големите си забележителна свобода на действие. Искам да използвам тази връзка! По ирония това изисква прекъсването на първоначалната връзка, а единственият начин, по който тя може да бъде прекъсната… е с елиминирането на образеца-прототип.
– Уб-бил с-си…
– Истинския Албърт Морис с помощта на открадната ракета? Разбира се. Вече не го ли изяснихме?
– Себе си. Убил си себе си!
Този път сивият голем пред мен трепва.
– Ами… да, това също. И хич не беше лесно, повярвай ми. Но имах причини.
– П-причини ли?
– Трябваше да действам бързо. Преди да разбера напълно какво смятам да направя. Дори и така, за малко щях да се размина със себе си, докато карах по онази пустинна магистрала.
Става ми все по-трудно да говоря… да изплювам дори отделните думи… особено когато всеки път ме посреща поредният сарказъм. Безмилостните удари на машината, дърпаща рязко струните на Постоянната ми вълна… ме кара да крещя от желание да избягам… или да се върна за прехвърляне… в мозъка, който вече не съществува.
Добре, мисли! Да предположим, че истинския ми аз го няма. Ами сивият в другото отделение? Мога ли да прехвърля тази душа в него! Без апарат за прехвърляне е все едно да се опиташ да се прехвърлиш на Луната.
Освен ако…
… освен ако Махарал не очаква да се случи нещо друго. Нещо… о-ох!… необичайно.
Възможно… възможно ли е от мен да се очаква да пратя нещо… някаква част от мен… през помещението и през онова стъкло до сивия, без дебелите криокабели или останалите обичайни средства, които се свързват при прехвърлянето?
Усещам как следващият удар набира сила.
Мамка му, ще боли…
35. Гланциран и объркан
… сивият от вторник получава порив…
По дяволите. Какво беше това?
Дали не съм си въобразил, че някаква вълна мина през мен като горещ вятър?
Като едното нищо. Прикован към масата, неспособен да помръдна, осъден на възможно най-лошата присъда.
Да мисля.
От момента, в който Махарал ме принуди да впечатам онова малко червено-оранжево копие и ме остави да се сварявам тук, се мъча да измисля хитроумен план за измъкване. Такъв, за какъвто предишните заловени Албъртовци не са се сетили. Или ако не успея, да пратя по някакъв начин съобщение до истинския си аз. Предупреждение за технохорър шоуто на Йосил.
Да, зная. Невъзможно е. Но кроенето на планове, независимо колко безнадеждни са те, помага да мине времето.
Едва сега започвам да усещам приливи на странна тревога. Проблясващи образи, прекалено кратки, за да ги разпозная, като фрагменти от сън. Когато ги следвам, използвайки свободни асоциации, всичко, което ми идва наум, са огромни редици мълчаливи фигури… като статуите на Великденския остров. Или фигури от гигантски шах.
На всеки няколко минути изпитвам изблици на дива, клаустрофобична потребност. Да се махна от този затвор. Да си ида вкъщи. Да избягам от това задушаващо се тяло, което нося, и да се върна в онова, което е важното. От направеното от почти безсмъртна плът.
А нещо като гаден слух ми нашепва: „Вече няма «аз» и няма място, където да отида.“
36. Грънчарски блус
… зеленият се шляе…
Старият град? Чирепи!
Двамата с палоида напуснахме Храма на ефемералите и забързахме по Четвърта улица покрай динобусите, които ревяха и сумтяха, извозвайки евтини работници. Товаробикове и бронтовози ръмжаха един срещу друг, пробивайки си път да доставят стоките си, а момчета за всичко спринтираха на дългите си крака, прескачайки наведените глави на ниските епсилони, крачещи към изкопите без нито една мисъл или грижа в главата си. Досадни малки дубъл-дяволи се щураха нагоре-надолу, измитаха всички боклуци и поддържаха улиците безупречно чисти. А сред всички тези еднодневки царствено крачеха сиви, бели и абаносови, носещи най-ценния товар – спомените, които истинските човешки същества ще поискат да прехвърлят в края на деня.
Старият град е част от съвременния живот, но защо тогава ми се стори толкова непознат този път? Защото съм научил, че съм франки на зрялата възраст почти два дена?
Шмугнах се покрай Телър Билдинг, където набегът от вторник въвлече горкия Албърт в беди, по-големи от възможностите му, забързах надолу по „прекия път“, препоръчан ми от малкото подобно на невестулка приятелче, което се бе разположило на рамото ми. Скоро излязохме от търговския район с оживените му офиси и фабрики и се потопихме в задните улички на юг – свят на разпадащи се сгради, безразсъдни приумици и краткотрайни перспективи.
Дубълите, които ще намерите в този район, са пратени с поръчения, който имат много малко общо с бизнеса или индустрията.
Един примигващ надпис крещеше „ИЗ-КОРМЯНЕ“! Отвън стояха викачи в крещящи цветове и приканваха минувачите да влязат за „пътуването на живота ви“. През издънените стени видях двадесететажна сграда, превърната в гигантска пързалка на ужасите… диво въртящо се увеселително влакче без колани и предпазни перила и с добавената особеност, че много от посетителите носеха оръжие и разменяха изстрели с онези, които минаваха покрай тях в други вагони. Ама че забава.
После идваше ред на кал-сводниците и д-бордеите – с огромни дупки и всякакъв вид примамливи прозорци – за онези, които не могат да си позволят фантазиите им да бъдат специално подготвени и доставени по домовете им.
Следваха същите онези покрити със сажди бойни полета, които бях посетил като тийнейджър, все така отбелязани с предупредителни знаци и с евтини будки, предлагащи оръжие на онези, които са забравили да си вземат своето собствено. „Безплатен лов на глави“, крещеше някаква реклама, сякаш на място като това някой би посмял да иска заплащане за традиционни услуги. „Оставете на нас подробностите около купона!“ – мигаше друг. „Отстъпки за рожденици!“
Нали знаете. Обичайните неща. Объркващи напомняния за младостта.
Имаше още нещо объркващо. Кожата ми беше започнала да се люпи. Сивото покритие, което изглеждаше така шикозно и първокачествено в имението на Каолин след подмладяващия курс, очевидно не беше нищо друго освен долнопробен евтин спрей. Щом започна да се бели, падаше на дълги ивици и смъкваше и червено-оранжевия пласт отдолу. Зачесах се, за да махна досадното покритие, и тялото ми бързо започна да си възвръща оригиналния цвят – зелен. Подходящ за косене на ливадата и почистване на банята. Не и за игра на детективи.
– Завий наляво, а на следващата пресечка – надясно. – Палоидът впи нокти в рамото ми. – Само внимавай за Капулетите.
– Да внимавам за какво?
Видях какво имаше предвид малко по-късно, когато завих на ъгъла и спрях изненадан, зяпнал към улицата. Беше променена до неузнаваемост от последния път, когато бях идвал тук – цял квартал, изграден отново като най-точно копие на Ренесансова Италия – от калдъръма до пищния фонтан на главния площад, разположен срещу романска черква. В двата края се издигаха две натруфени крепости-жилища с балкони, окичени с развяващите се знамена на съперничещите си знатни фамилии. Разноцветни наемници се навеждаха от терасите и крещяха към минаващите отдолу иди важно крачеха напред-назад и се перчеха с чорапогащите с жартиери и издуващи се дюкяни. Пищни женски бавно разхождаха широките си рокли от коприна покрай съдържатели на магазини, които гръмко и цветисто предлагаха стоките си.
Подобно разточително начинание изглеждаше твърде скъпо за Стария град, където всичко можеше да бъде разпердушинено на парчета от поредната голем-война, при която някой заблуден снаряд излезе извън очертаните граници. Но бързо разбрах, че рискът е самото оправдание за съществуването на квартала. Причината за благокалното му население.
До фонтана се разнесоха викове. Някакъв в червени и сини ивици буташе друг, чиято кожа и дрехи бяха на точки… всеки в ливреята на къщата си. Внезапно изсъскаха бляскави рапири и зазвъняха като звънци, а тълпата се събра да вика и да прави залози на фалшив Шекспиров жаргон.
„Уф – сетих се аз. – Един от двамата трябва да е Ромео. Дали всички членове на клуба се редуват за ролята, или се дава по старшинство? Може би дават мястото под наем за един ден, за да го финансират.“
Безработни и отегчени от предпазливите игри в предградията, тези запалянковци би трябвало да станат рано, за да си подготвят дубълите и да ги пращат тук всяка сутрин, след което да прекарат целия ден вкъщи, горящи от нетърпение да научат изхода от представлението – жив или мъртъв. Нищо, което биха могли да изпитат законно в истинска плът, не би могло да се сравни с яркия алтернативен живот, който водеха тук.
А аз си мислех, че Ирена, е особнячка!
– Спокойно, Албърт – сгълча ме една част от мен. – Имаш си работа – и нещо много повече. Истинският свят има смисъл за теб. Другите не са такива късметлии.
– Така ли? – отговори друг вътрешен глас. – Я си затваряй устата, кретен нещастен. Аз не съм Албърт.
Няколко наемници на точки обърнаха гръб на дуела и ни видяха да пресичаме близката отрупана с цветя колонада. Изръмжаха и ръцете им посегнаха към дръжките на шпагите.
Капулети, сетих се аз и бързо и покорно се поклоних, след което забързах, като гледах да не зяпам наоколо.
Благодаря, Пал. Ха, пряк път!
Посока. Скоро разбрах, че южният район на Стария град е отделен за симулатори и старите изоставени сгради са се върнали към нов, живот. Следващият квартал бе по тема от Дивия запад, изпълнен с шляещи се стрелци, оцветени във всички тонове на Шарената пустиня. Следваше някакъв стъклено-метален научнофантастичен сценарий, за който нямах време да се сетя, докато профучавах през него. Естествено общото между всички тях беше опасността. Разбира се, дигиталната виртуална реалност предлага още по-голям избор от места и ярко ги изобразява под прикритието на чадора ти. На дори и най-добрите добавки не могат да те накарат да почувстваш виртуалната реалност като истинска. Нищо чудно, че киберсветовете се населяват предимно от киберманиаци.
Следващата зона бе най-голяма от всички. И най-ужасяваща.
Заемаше цели шест квартала с гигантски холоекрани в двата края, подсилващи илюзията за безкраен, забързан градски пейзаж. Жесток градски пейзаж с порутени жилища и смразяващо познат вид. Светът, за който ми разказваха родителите ми. Периодът на проклятието. Времето на страх, войни и купонна система бе почти отминало по времето на моето раждане, когато бумът в дублирането започна да излива своя рог на изобилието наред със социалните помощи. Но белезите от Проклятието продължават да измъчват хората от моето поколение – дори и сега.
„Защо? – чудех се аз, докато гледах огромната имитация. – Защо някой ще хвърля толкова много пари и грижи, за да пресъздаде ада, от който едва се спасихме?“ Дори въздухът изглеждаше изпълнен с нещо, от което очите ти започват да парят. Мисля, че са му викали „смог“. Нали трябва да се пресъздаде всичко.
– Почти стигнахме – подкани ме палоидът. – Кафявата сграда отляво. После нагоре.
Тръгнах към порутения тухлен жилищен блок. Във фоайето в тенекиена кофа капеше вода, а по стените имаше старомодни олющени тапети. Сигурен съм, че ако разполагах с обоняние, щях да надуша миризмата на урина.
До третия етаж не видях никого, но зад затворените врати чувах най-различни гласове – гневни, нетърпеливи, страстни, дори викове на деца. „Сигурно повечето са компютърно генерирани. За да прилича на претъпкано с клиенти.“ Но все пак защо някой дори би си помислил да пробва подобен живот?
Спътникът ми посочи мръсния коридор.
– Наех един от тези малки апартаменти преди месеци, за да служи за тайна квартира за особени срещи. По-добре тук, отколкото вкъщи. А е и по-близко.
Той ме насочи към врата, обозначена с олющена ваденка като апартамент номер 2-В. Почуках.
– Влез! – извика познат глас.
Топката на вратата се завъртя под ръката ми – скъпи механични метални части, нарочно покрити с ръжда, за да скърцат. Същото се отнасяше и за пантите. Бутнах вратата и се оказах в стая, украсена в стил „ергенска бърлога“.
Няколко души стояха, когато влязох – разбира се, с изключение на онзи, когото търсех. Животоподдържащото кресло на Пал забръмча, когато тръгна към нас и се изправи на две колела – модерна техноаномалия сред изкуствената бедност.
– Зелчо! Вече те бях отписал – докато не дойде последният ти доклад преди около час. Ама че приключение! Стигането до „Универсални пещи“! Прионната атака! Наистина ли видя как онзи Морис се пъха в гъза на товарач? – Той се изкиска. – След това срещата с Енеас Каолин. Как само чакам да прехвърля всичко онова, дето стана при Ирена!
Яките ръце на Пал се протегнаха към дубъла-порно палоидът най-неочаквано се изплъзна от тях и мина зад врата ми на другото ми рамо.
– Това може да почака – изтърси малката версия на приятеля ми. – Първо, какво прави Гадарен тук и кои са тези другите?
Аз също бях разпознал мразещия големите фундаменталист. Присъствието му в Стария град бе като слизането на папата в ада. Горкият човечец явно бе отчаян и това се виждаше повече от ясно на истинското му лице.
Срещу Гадарен стоеше един зелен и се сетих, че това може да е единствено Лум, фанатикът-манципат. Евтиният глинен образ имаше само далечна прилика с широкобузестия оригинал, но ми кимна любезно, като на стар познат.
– Значи сте успели да се измъкнете от „Универсални пещи“, дубМорис! Бях много скептично настроен, когато господин Монтморилин ни подкани да дойдем колкото се може по-бързо тук на срещата. Естествено, радвам се да разбера, че животът ви е удължен. Това може да бъде истинска благодат за потиснатите!
– Аз също се радвам да ви видя – отговорих му. – И обясненията ще дойдат по реда си. Първо, кой е той?
Посочих третия гост на Пал. Голем, боядисан в бледоморав цвят, с неприлични жълто-кафяви райета, образуващи спирали от темето му надолу. Избраното лице на дубъла ми изглеждаше непознато, по усмивката тревожно ми напомняше за някого.
– Е, срещаме се отново, Морис – каза копието на спирали с глас, които събра стари спомени. – Ако пътищата ни продължат да се пресичат, ще започна да си мисля, че ме преследваш.
– Да бе. Поздрави и на теб, Бета. – Колкото мразех това копеле, толкова въпроси исках да му задам.
– Мисля, че е време да си поговорим за Енеас Каолин.
