Текст книги "Килн хора"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 32 (всего у книги 39 страниц)
54. Като тухла
… Франки става отчасти полезен…
Докато бавно пълзях след стъпките в праха, тласкан през изгарящата агония от нещо малко повече от чист инат, като влачех мъртвата тежест на това умиращо тяло само с едната си останала ръка и почти неподвижния крак… не спирах да се учудвам що за дубъл заслужава всичко това.
Целта ми бе да преследвам Бета, да пипна копелето преди тялото ми да се разтече, да осуетя злия му замисъл – какъвто и да е той. А ако това се окажеше прекалено амбициозно за мен? Какво пък, тогава може би ще му създам известни неудобства. Ще го изритам по глезените, ако не успея да направя нещо друго.
Така е, планът ми не бе кой знае какъв. Но другата ми мотивация – любопитството, което ме бе движило през тези два тежки дни – вече не вършеше работа. Не ми пукаше за тайната битка между тримата гении – Бета, Каолин и Махарал. А само за това, че те всички вече си мислят, че са се отървали от това евтино зелено копие, и проклет да съм, ако не им покажех обратното!
Така се чувствах, докато се влачех през основната част на старата вила и оттам в планината, следвайки стъпките на Бета по неравния, под на пещерата… естествена варовикова пещера, която сигурно бе привлякла Махарал и го бе накарала да построи вилата си пред главния вход и да използва вътрешността й, за да установи в нея тайното си научно леговище.
Лампите хвърляха дълги сенки по сталактитите и другите образувания, по които блестяха капчици вода. Ако ушите ми функционираха, със сигурност щях да чувам приятния ритмичен звън на капките, падащи в покритите с лека мъгла езерца. Долавях само един звук – ниска вибрация отекваше в корема ми, докато пълзях по каменния под, и ставаше все по-силна, докато преследвах Бета надолу по плавния наклон… Помислих си, че все пак е по-лесно, отколкото ако ми се бе наложило да се катеря.
Минах покрай стена, която бе одялана и огладена от човешка ръка. Оцелялото ми око зърна фигури, изрязани в скалната повърхност с помощта на остър инструмент. Петроглифи, врязани преди много векове от местните хора, които са смятали пещерата за свещено място на силата, място, където е можело да се призовават силите на природата и да се вършат чудеса. Хуманоидни форми с подобни на пръчки ръце и крака мятаха копия по грубо нарисувани зверове – прости мечти, но не по-малко амбициозни или искрени от тези, на които робуваме днес.
Нека бъда и пребъда – молеше заклинанието на стената.
Амин, съгласих се аз.
След това в продължение на стотина метра нямаше повече какво да ми отклони вниманието. Мъкненето с помощта на една ръка и един крак стана за мен толкова нормално, че вече ми бе трудно да си представя друг начин на съществуване. И тогава се изправих пред препятствието. Пътят се разклоняваше.
Отляво – малка зала, изпълнена с бръмчаща апаратура. Познати механизми – фризер, впечатващо устройство и пещ. Автоматизирани и готови за използване.
Напред – добре осветена рампа, спускаща се надолу, към сърцето на планината. Натам водеха и стъпките на Бета. Средоточието на големите събития. Вероятно тайната лаборатория на доктора, в целия си блясък.
Не си направих труда да разуча третия път, водещ надясно. И, уф, нагоре. Достатъчно трудно ми бе да избера само между две възможности. Да продължа ли след Бета, или да опитам нещо наистина дръзко?
Автоматичната пещ ме примамваше, индикаторите й блестяха със същия цвят, както по времето, когато ме бе направил Албърт. Определено бе много по-близко, отколкото да се опитвам да настигна Бета, пълзейки след него. Колко бе съблазнително, да сменя разбитото си, умиращо тяло с ново!
Уви, нямаше гаранция, че ще успея да се издърпам на впечатващата платформа само с една ръка и безполезен крак, да не говорим за настройването на пулта.
Недостатък номер две: всеки знае, че няма гаранция, че от копието ще се получи добро копие. Вярно, Албърт беше – или е – отличен копист. Но да се опитам да направя копие, използвайки за образец себе си? Като евтин франки, при това напълно разпердушинен, какво друго бих могъл да произведа, освен безмозъчен, влачещ краката си изрод? А и напрягането да достигна платформата на перцептрона сигурно щеше да довърши това тяло.
От друга страна, право пред мен лежеше леко наклонената пътека към центъра на всички тайни…
Това е пътят.
Трепнах. Пак онзи проклет външен глас. Вбесяващият кавгаджия.
Можеш също да тръгнеш и надясно.
Нагоре.
Може да се окаже важно.
Упоритият гняв почти ме заслепи. Нямах нужда някакъв нахалник да ми досажда в последните мигове на жалкото ми съществуване!
О, но може би имаш.
И за мое най-голямо учудване разбрах, че нещо в това твърдение е вярно.
Не можех – и все още не мога – да обясня какво ме накара да приема съвета въпреки всички доводи и разум, да обърна гръб на двете известни възможности и да инвестирам всичко, което бе останало от мен, в едно последно обезсърчително катерене.
Може би се равняваше на… защо не?
Обърнах гръб на изкусителната пещ… и на следите на Бета… и запълзях нагоре по грубите стълби.
55. Семейна кавга
… истАлбърт започва да цени простото си възпитание…
Двамата с Риту бяхме хванати в капан в ужасния тунел под Урака Меса с една група врагове, които се биеха зад нас, докато друга препречваше пътя напред. Можехме само да се свием в тесния проход, докато звуците от стрелбата ехтяха, от всички посоки.
Бета май оставаше без пръсти. Наглеждаше ни само един повреден дубъл. Но въпреки това той бе достатъчен, за да накара двама изплашени органични да се държат прилично.
– Трябваше да направя повече от себе си, когато имах възможност – измърмори гигантският голем.
Риту трепна. Вече бе изтощена от впечатването на толкова много дубъли с алтернативната личност, която носеше в главата си, принудена да го прави от натиск, по-силен от всякакво пристрастяване. Мисълта за още копиране само можеше да засили омразата й към самата себе си. Тревожех се, че Риту може внезапно да скочи и да се опита да приключи с мизерния си живот, като хвърли тялото си сред мелето преди войниците и от двете страни да я забележат и да спрат огъня.
Без да мога да й помогна по друг начин – и понеже изпитвах отчаяна потребност да забравя собствените си грижи, – започнах да я разпитвам.
– Кога разбра за Бета?
Отначало изглеждаше, че не ме е чула. Хапеше устни и очите й нервно се стрелкаха настрани. Повторих въпроса си. Най-накрая тя отговори, като избягваше погледа ми.
– Още като дете усещах, че с мен нещо не е наред. Някакъв вътрешен конфликт ме караше да правя или казвам неща, които не исках или за които щях да съжалявам, да късам отношения и… – Риту поклати глава. – Предполагам, че повечето юноши са в състояние да опишат абсолютно същия проблем. Но стана много по-лошо, когато започнах да впечатвам. Дубълите изчезваха или се връщаха само за да прехвърлят откъслечни спомени. Можеш ли да си представиш колко отчайващо и нечестно ми се струваше? Аз бях родена в този бизнес. Зная за дублирането повече, отколкото повечето от служителите в изследователския отдел! И продължавах да си казвам, че нещо не е наред с машините. И че ще се оправи със следващия модел.
Обърна се и ме погледна в очите.
– Предполагам, че на това му викат отричане.
„Без майтап.“ Все едно да кажеш, че океанът е мокър.
– Обръщала ли си се към някого за помощ?
Тя сведе обитаваните си от духове очи.
– Мислиш ли, че се нуждая от помощ?
С мъка успях да потисна автоматичния, отвратителен смях. Силата й на потискане трябваше да е невероятно голяма, че дори да не позволява задаването на такъв въпрос, докато треперехме на това ужасно място.
– Кога започнах да разбирам ли? – продължи Риту след кратко мълчание. – Преди няколко седмици чух татко и Енеас да се карат жестоко по въпроса дали да обявят някои нови открития, сред които и удължаването на трайността на дубълите. Енеас нарече методите все още експериментални и се оплакваше, че голяма част от изследванията на татко са насочени към областта на мистиката, като например нехомоложното впечатване…
Полагах искрени усилия да изслушам историята, която Риту най-сетне се съгласи да разкаже. Беше ми интересно, честна дума. Но тунелът ми се струваше толкова задушен и горещ… питах се дали изпотяването ми не е симптом на някаква отвратителна болест, която съм пипнал при краткото си посещение в биологичното хранилище? Дали свръхбързите патогени вече не унищожаваха плътта ми?
Не исках да мисля за това! Също като Риту, търсех разсейване от безпомощността в разговора.
– Ъъъ… възможно ли е тези разправии с Енеас да обясняват защо баща ти е решил да се скрие?
– Предполагам… но те винаги са спорили като братя, още откакто Енеас купи процеса на Бевисов-Махарал за одушевяване на куклите си. Обикновено след това се успокояваха и уреждаха проблемите.
– Но не и този път – подсказах аз. – Каолин…
– … обвини татко в кражба на файлове и оборудване! Беше направо бесен. И въпреки това сдържаше гнева си, сякаш татко имаше някаква власт над него. Нещо, което караше дори президента на „Универсални пещи“ да не се намесва, независимо колко е ядосан.
– Изнудване? – предположих аз. – Дубълът на Каолин душеше из стаята, когато дойдох да те взема във вторник вечерта. Може би е търсел някакво доказателство, което да унищожи веднага след като се е отървал от Йосил…
– Не – поклати глава Риту. – Чух как преди да си тръгне татко каза на Енеас: „Аз съм единствената ти надежда, така че се разкарай от пътя ми, ако нямаш кураж да помогнеш.“ Това звучи много заплашително, признавам, но не е изнудване. А и все още не мога да повярвам, че Енеас е в състояние да убие някого.
– Е, но все пак нещо подобно на дубъл на Каолин стреля по нас в пустинята.
Точно в този миг се разнесоха няколко силни взрива от мястото, където задната група се биеше срещу безименния си враг. Риту подскочи… но успя за пореден път да потисне ужаса си. По свой начин показваше истинска смелост.
– Аз… мислих много за това. Разбираш ли, Енеас не се тревожеше само за баща ми. Имаше растяща натрапчива идея за… Бета. – Риту буквално изплю с отвращение думата. – Енеас похарчи цяло състояние в застраховки и охрана, за да не позволи достъп на Бета до технологиите и материалите на УП. Предполагам, че в хода на това по някакъв начин е открил истината за другата ми половина. – Тя кимна към стоящия наблизо голем. – Сигурно е било ужасно за него да разбере, че Бета знае всичко за компанията, което зная и аз. Не би могъл дори да го преследва или да си отмъсти, без да нарани и мен… същата Риту Махарал, към която се отнасяше едва ли не като към своя дъщеря. Не можеше и да говори с мен за проблема. Това само би предупредило Бета. Затова бях държана настрана.
– Дори и по-лошо – добавих аз. – Каолин сигурно се е тревожел от възможността Бета и Йосил Махарал да сключат съюз.
– Само мисълта за това би го накарала да полудее.
– Значи големът му е стрелял по нас, защото си е помислил, че ти си Бета – заключих аз. – Ти беше маскирана като дубъл. А аз през цялото време си мислех, че е било заради мен! Но тогава кой е изстрелял ракетата срещу дома ми и…
Заблуден куршум мина покрай нас и рикошира в тавана. Риту грейна. За четвърти или пети път се опита да се притисне още по-близо до мен. Сред целия ужас наоколо най-естественото нещо бе да се прегърнем. Но аз се отдръпнах – може би носех някакъв ужасен вирус.
Алтернативата бе да не спираме да говорим. Наклоних глава, за да я погледна право в очите.
– Ами баща ти? Какво е правел тук, че така е уплашил Каолин? Защо краде големи и оръжие от правителството? И биологично оръжие, за Бога! Риту, какво продължава да става тук? Дни след смъртта му?
Настоятелността ми я накара да се отдръпне. Хвана се с две ръце за главата. Гласът й се пречупи.
– Нищо не зная!
Намеси се някакъв друг глас.
– Остави я на мира, Морис. Досаждаш на неподходящата ми личност.
Беше раненият голем, който ни пазеше. Досега бе стоял толкова неподвижно, че имахме чувството, че сме се скрили зад някакъв камък. Квадратното му лице погледна надолу, възнаграждавайки ме с почти безизразен поглед. И все пак долових познатото презрение на дългогодишния си враг. Дори знанието, че е плод на невронна свръхкомпенсация, не помагаше особено. Продължавах да го мразя.
Бета заговори с дълбок дрезгав глас, но със същия подигравателен тон.
– Както и предполагаш, двамата с Йосил сключихме сделка. Той ми осигуряваше неограничени доставки направо от изследователския отдел, с всичките му там екстри, като например кожа, която може да си сменя цвета при дадена команда.
– Майтапиш се.
– Не. Благодарение на Йосил те пристигаха право в хладилника на Риту, а аз се грижех тя никога да не ги погледне отблизо. Направихме така, че част от дубълите й уж правят точно каквото се иска от тях, и по този начин сведохме тревогите и подозренията й до минимум. Помощта му беше много голяма и работите ми вървяха добре… до неотдавна.
– А Махарал какво получаваше в замяна?
– Научих го на тънкостите в измъкването! Как да се шмугва, да се крие и да избягва Световното око. Връзките ми с подземния свят ми помогнаха много. Стана нещо като игра на татко и син. – Дубълът намигна на Риту, която потрепери и се извърна, така че Бета насочи многозначителната си усмивка към мен. – Подозирам, че татко винаги е искал да има момче.
Роднинската жестокост може да бъде отвратителна. Както и унищожителната омраза към самия себе си. А това лежеше някъде между двете.
– Трябва да призная, че през последните няколко месеца тя се съпротивлява много ожесточено – продължи Бета. – Откакто научи за мен, престана да впечатва и убиваше всеки Бета, който се връщаше за прехвърляне. Започнаха да ми свършват пуснатите със закъснение версии!
– Онзи дубъл, който намерих в контейнера зад къщата…
– Бум! – Бета имитира с пръст стрелба с пистолет. – Риту му видя сметката. После грабна грима на татко и се маскира да изглежда точно като него с надеждата, че така ще успее да тръгне на юг с теб и… – Бета поклати глава. – Е, да си призная, силата й ме изненада. Можех само да й повлияя малко отвътре. Браво на теб, Алфа!
– Колко трогателно – отговорих вместо Риту, която изглеждаше прекалено гневна, за да говори. – Значи те е обичал най-много. И затова ли в момента си пробиваш с бой път към скривалището на доброто татенце?
Преди Бета да успее да отговори, нещо в главата ми прещрака.
– Лабораторията не е празна и не се охранява просто от изоставени роботи. Има някой вътре, и се готви да използва оръжието за някакъв зловещ замисъл. Убиецът на Йосил ли е това? Да не би да се опитваш да отмъстиш за баща си?
Бета помълча, после се съгласи.
– В известен смисъл. Но доколкото погребаните мисли излизат наяве, както вече знаеш – той кимна към Риту, – ние имаме с баща си много повече общо, отколкото си си представял.
Риту примигна и за пръв път погледна право към голема.
– Да не искаш да кажеш…
– Искам да кажа, че гений като неговия никога не би могъл да се съдържа в една-единствена личност, нито пък в един човешки мозък. При Йосил разделението не беше толкова категорично. Но все пак…
Изсумтях – сетих се за онези лоши филми, за които си говорехме с Риту по време на прехода през пустинята. Колко от тях бяха фокусирани върху същия стар кошмар, облечен в съвременна опаковка – страхът да бъдеш завладян от собственото си създание, от тъмната си половина. В случая с Риту технологията бе превърнала кошмара в действителност, изграждайки от една неприятна черта на характера напълно истински престъпник.
А колко по-далеч би стигнал същият синдром, отприщен от виртуоз?
– Значи Махарал…
Преди да успея да завърша, по коридора се разнесе остро изсвирване.
– Крайно време беше! – Големият боен дубъл тромаво се изправи, като щадеше наранената си лява страна, и ни направи знак да го последваме. – Пътят напред е чист.
Когато Риту затрепери, големът я успокои.
– Представи си го като семейно събиране. Да вървим да видим на какво е станал татко.
56. Най-важният от всички
… зеленият се опитва да се издигне…
По грубо изсеченото стълбище нямаше лампи и не можех да преценя колко време се влачех нагоре с едната си ръка и половин крак, ръсейки парченца от себе си по пътя. Изкачването изглеждаше неопределено дълго с изключение на ритмичните думкания всеки път, когато разнебитеното ми тяло се преместваше едно стъпало нагоре. Преброих сто и четиридесет такива думкания. Сто и четиридесет възможности да почина завинаги в тъмното – докато пълната тъмнина около мен не започна да се разсейва.
– По стълбите се появи светлина – съвсем слаба, но всъщност ме окуражи малко. Трудно е да се чувстваш съвсем отчаян в онзи особен момент, когато виждаш първия признак на разсъмването.
Наистина беше дневна светлина. Проникваше през неравен отвор в отсрещната стена на малка стая, изпълнена почти изцяло от някаква обемиста машина. Пропълзях по-близо и видях тръба, насочена към малкия прозорец. Здравата рамка съдържаше повече от дузина по-малки тръби с гръбни и гръдни перки, сякаш за да могат да маневрират свободно във вода или въздух.
Здравото ми око забеляза зловещи, подобни на извити ятагани символи по гладките изтънени върхове. Но въпреки това разбирането идваше бавно.
„Ракети – помислих си аз, съпротивлявайки се на изтощението преди разпадането. – Наредени в автоматична изстрелваща система.
И… – продължих, когато редицата електронни дисплеи светнаха… – И машинарията току-що се включи.“
57. Бозони във веригата
… или колко е важно да бъдеш Емет…
Докато раста, докато знанието ме изпълва, все повече започвам да оценявам грандиозния замисъл, довел мъчителя ми до това място и този момент. И колкото повече се е доближавал до величието през последните месеци, то толкова повече е плашело горкия Йосил Махарал. Нищо чудно, защото той стоеше самотен на върха на издигащата се арка, построена през хилядолетията от Най-великите умове на човечеството, всеки от които се е сражавал с мрака по свой собствен начин, независимо от всички спънки и превратности.
Отначало битката е била бавна, с повече грешки, отколкото напредък. Пък и какво биха могли да постигнат примитивните мъже и жени, какви тайни биха могли да разкрият без огън или електричество, без познания по биохимия или солистика? Усещащи, че в живота трябва да има нещо друго освен зъбите и ноктите, първите мъдреци се съсредоточили върху единствения си скъпоценен дар – способността да използват думите. Думи на убеждение, илюзия или магическа сила. Думи, проповядващи любов и морал. Думи на молитва. Наречете го магия или вяра. Надарени единствено с надежда – или убеждение, – те си представяли, че само думите ще бъдат достатъчни, ако са изречени искрено, в подходящите заклинания, съпътстващи чистите мисли и дела.
Наследниците им, разкрили прелестта на математиката, предположили, че именно тя е ключът. От хармониите на Питагор и нумерологичните загадки на Кабала до елегантните суперстрингови теории, математиката изглеждала като езика на самия Бог, код, който Той е използвал, за да напише плана на Сътворението. Като квантовата механика – сортирането на сдържаните фермиони и общителните бозони – всички горди уравнения добавяли и своя дял в растящото здание. Те били основите, величествени и верни.
Но недостатъчно. Звездите, които се протягахме да достигнем, са все така далечни. Математиката и физиката могат само да измерят огромната бездна, но не и да я прекосят.
Същото е и с превъзнасяния дигитален свят. Компютрите за кратко време измъчваха с неосъществимите желания и намеци, че софтуерните модели ще се окажат по-добри от самата реалност. Ентусиасти обещаваха подобрени умове, телепатично възприемане, дори трансцендентална сила. Но електрониката се оказа недостатъчна за отварянето на великите порти. И се превърна в поредния удобен инструмент, просто поредната тухла в арката.
По времето на дядовците и бабите ни биологията е била царица на науките. Дешифрирайте генома, протеома и недоловимото им взаимодействие с фенотипа! Решете екологичните проблеми и постигнете хармония с природата! Тези постижения били точно толкова жизнени, колкото обуздаването на пламъка или отърсването от идеята за война с всички средства.
Но къде са отговорите на наистина дълбоките въпроси?
Религията ги е обещавала, макар и винаги с неясни термини, докато е отстъпвала от една линия, за да се укрепи на следващата. „Не гледайте отвъд тази граница“, предупреждавала тя Галилей, след това Нютон, Дарвин, Ван Нюман и Крик, и винаги се оттегляла с достойнство след поредното велико откритие, за да очертае следващия свещен периметър по забулените граници на познанието.
„Оттук нататък е Божествената територия, където можем да достигнем само с помощта на вярата. Макар и да разкрива тайните на материята и времето, да произвежда живот в епруветки, дори да покрива Земята с дубликати, човек никога не ще проникне в царството на безсмъртната душа.“
Само че в момента двамата с Йосил преминаваме тази граница, въоръжени не с добродетели, а с умения, използващи всяко постижение на Homo technologicus през десетте хиляди години борба срещу тъмата на невежеството.
Само един въпрос трябва да се реши преди да започне приключението.
Кой от нас ще бъде носителят… и кой ще е пилотът?
О, има още един въпрос.
Възможно ли е подобно дръзко начинание да успее, ако започва с ужасно престъпление?
ДубЙосил дърпа махалото настрани, готвейки се да се качи на него и да изстреля последното си дубъл-тяло в брациера, право между огледалата. Няма вече нервно дърдорене за философия и метафизика – усещам басовия тон на страх в Постоянната му вълна, толкова мощен, че лишава нещастния сив от способността да говори. Страх, какъвто сигурно е изпитал истЙосил в понеделник, когато е видял, че нещата излизат извън контрол и няма начин да избегне плащането на най-високата цена за надменността си.
Страх, засилван от събитията наоколо, след като последният механичен защитник пада пред армията в тунела…
… и инструментите най-накрая показват на дубЙосил, че нещо в скъпоценния му план се е провалило. Показателите на брациера не са такива, каквито би трябвало да бъдат на този етап. Той най-накрая може да заподозре, че съм все още тук и че вместо да съм изтрит, съм яхнал цунами! Ставащо все по-могъщо с всяка секунда.
Махалото е насочено да премине точно през центъра на брациера. Внезапно осъзнавам, че ще боли. Всъщност ще бъде много по-лошо от всичко, което съм понесъл в органична или глинена форма.
Сега разбирам как би трябвало да работи… как вътрешният огън на дубЙосил може да запали подсилените енергии на брациера, пращайки собствения си впечатък при всяко преминаване, подобно на прокарването на цилиндричен печат през мека глина. Независимо от всичко, което се е провалило – независимо от присъствието ми, – планът му може да проработи. Той може да успее да поеме нещата в свои ръце, да ме изличи!
Или пък да се унищожим един друг, оставяйки след себе си дим, самоподхранващ се лъч от духовна същност, която да избухне неуправляемо навън, като унищожителна буря. Като психлон…
Мислех, че вече нищо не може да ме уплаши. Грешал съм.
Единственото, което искам в момента, е да се махна. Да се върна към празната красота на душевния пейзаж. Отново да съзерцавам девствените територии, по-огромни от всеки непроучен континент, по-обещаващ от Галактика, макар и засега да е едва колонизиран само от няколко милиарда миниатюрни водорасли покрай брега. Водорасли, които едва подозират собственото си потенциално бъдеще.
Особено един стрък неподозиращи водорасли – само няколко милиона, – които са белязани с участта да бъдат жертвата. Подобно на прислужници, придружаващи вавилонски монарх в гробницата му, тяхната роля е да умрат, отдавайки душевните си енергии на брациерния лъч, за да изстреля Постоянната вълна към по-висше състояние.
Древните биха нарекли това извличане на тайнствена сила от самата смърт „некромантия“. Независимо от името, то ще бъде едно отвратително престъпление…
… а аз почти се бях примирил с него. Всички онези угасващи въгленчета, които бях видял преди – умиращи човешки души, жадуващи в последните си мигове да полетят свободни, след това изгасващи, без да оставят пепеливи следи по безплодната равнина – това ще направи разбитите им надежди да си струват, нали?
След като съм видял Континента на Безсмъртната воля, примамван от богатството и възможностите му, колко сериозно мога да се тревожа за няколко обречени водорасли на брега?
Освен…
Освен че едно от онези пламъчета започва да ме дразни като камъче в обувката. Душевното пространство не се измерва в метри, а във влечение, и тази искрица е твърде близко до мен, закрепена като сянка. Едва сега се обръщам да разгледам досадника и откривам…
… че това съм аз!
Или по-точно, това е живият, дишащ Албърт Морис – източникът на Постоянната вълна, която аз така усилих. Усещам как се приближава във физическото пространство, изпълнен с всички онези органични страхове, импулси и симпатии. Нервен и въпреки това упорит както винаги, толкова близко, че можем да се докоснем.
Как е възможно това?
ДубЙосил твърдеше, че е убил Морис с открадната ракета! Смъртта на тялото трябваше да премахне котвата и да освободи душата. Видях новините, горящата къща и градината. И въпреки това той е оцелял.
Сигурно именно затова личността ми така и не бе изтрита! Вълната е продължила да впечатва по някакъв начин от оригиналния източник, докато е станала самоподдържаща се.
Това е чудесно. Радвам се, че съм тук. Но сега какво? Дали присъствието на Албърт ще промени нещо? Дали неговата биотична котва ще прикове брациера към „реалността“, когато настъпи решителният момент за свободния полет?
Призракът на Йосил привърши с настаняването си. Вражеските войници разбиват последната врата и той вече не може да отлага. Приготвя се да пусне махалото и събира кураж да произнесе гласова команда.
– Започни финалния етап! – крещи той към контролиращия компютър. – Изстреляй ракетите!
Така. Готов съм за битката, увереността ми се връща. Каквото и да се случи с града, не е по моя вина. Масовото убийство няма да бъде мое дело. Тяхната карма не може да ме засегне.
Аз съм жертва като всички останали, нали?
И ще направя така, че жертвата да си струва.
