Текст книги "Килн хора"

4. Сиви работи

… или как първият дубъл от вторник претърпява поражение…

Течащ безмълвен коментар.

„Бележки по пътя.“

Ако това мое тяло бе истинско, случайният минувач би могъл да види как устните ми се движат или да чуе приглушената ми диктовка. Но приказването в микрофон е дразнещо и неприятно. Другите могат да те чуят. Затова всичките ми сиви заготовки са снабдени с възможност за субвокален запис и вградена склонност да диктуват.

Сега съм един от тях.

По дяволите.

Уф, няма значение. Винаги съм малко кисел, когато излизам от затоплящата вана, грабвам хартиените дрехи от шкафа и ги нахлузвам върху все още светещото от стартиращите ензими тяло, като чудесно знам, че съм копие-еднодневка.

Разбира се, помня, че съм го правил хиляди пъти. Просто част от съвременния живот. И въпреки това се чувствам като навремето, когато родителите ми връчваха огромен списък със задачи и ми казваха, че днес ще има само работа и никакви игри… с добавката, че за големите на Албърт Морис вероятността да бъдат затрити, докато поемат рискове, на които той никога не би подложил плътокръвтта си, е доста висока.

Второстепенна смърт. Едва забележима. Не заслужаваща оплакване.

Ама че гадост. Откъде е това скапано настроение?

Може би заради новините на Риту. От напомнянето, че истинската смърт все още се спотайва някъде наблизо и дебне всички ни.

Добре де, стига толкова! Няма смисъл да се вкисваш. В основата си животът е един и същи. Понякога си щурецът. Понякога – мравката. Единствената разлика днес е, че можеш да бъдеш и двете едновременно.

Докато обличах шумолящия сив гащеризон, истинският ми аз стана от тапицираната маса на копира и погледна към мен. Очите ни се срещнаха.

Ако това аз успее довечера да се върне и да разтовари спомените си, ще запомня, че краткият миг на подобен контакт е по-лош от дългото гледане в огледалото или лош пристъп на déjà vu. Това е една от причините да го правим рядко. Някои го преживяват толкова зле, че правят всичко възможно изобщо да не се срещнат със себе си и използват екрани, за да се скрият от големите, които произвеждат. На други пък не им пука – всъщност някои дори намират собствената си компания за очарователна! Хората са най-различни. Една от най-големите сили на човечеството според мен.

Тъй като бях съвсем прясно впечатан, знаех точно какво мисли органичният ми архетип, когато се спогледахме. Малко завиждаше. Искаше му се той да иде и да се срещне лично с красивата Риту Махарал. Може би да й предложи помощ или утеха.

Какво пък, Албърт. Нали съм точно за това. В края на краищата тя помоли за дубъл. Висококачествен сив.

Не се притеснявай, шефе. После просто трябва да ме източиш. Аз ще продължа да съществувам, а ти ще запомниш всяка подробност. Честна сделка. Еднодневен опит срещу отвъден живот.

В работни дни транспортът винаги е проблем. Имаме само една кола и архито я държи за себе си в случай, че му се наложи да излезе. Трябва да пази тялото си от дъжд и твърди предмети. Като опасностите от пътуването. Или куршумите.

Лошо, тъй като обикновено си стои вкъщи по халат и с меки пантофи и „разследва“ случаите, като се рови из Мрежата и плаща за търсенето, като просто се идентифицира с ретината ни. И волвото си стои през повечето време в гаража. И ние, дубълите, трябва да използваме автобуси или мотопеди.

Останали са само два скутера, а днес направихме три голема. Така че ми се налага да използвам малката веспа с евтиния зелен, който отива в центъра по задачи.

Разбира се, карам аз. Зеленият седи отзад и мълчи като пукал, докато пърпорим към мястото, където ще ме чака колата на Риту. Срещата ни е в един малък парк близо до Шавез Авеню. Достатъчно сенчест, за да може един дубъл да чака, без да се притеснява от слънцето.

Спирам мотопеда, като оставям двигателя включен. Зеленият се премества напред и хваща кормилото в мига, в който слизам. Добре изпипана маневра. Правили сме я хиляди пъти.

Стоя тук в очакване на колата на „Универсални пещи“, затварям очи и усещам слабата слънчева топлина. Сивите ми се нуждаят от Добри сензори, така че мога да подуша аромата на близкото цъфтящо дърво, по чиито грапави клони се катерят деца и си крещят с онази сериозност, с която децата винаги подхождат към игрите си. Както и розите и гардениите – вдишвам смесения аромат през гъбестите мембрани на сензорите си и се чувствам почти жив.

Наблизо има няколко хобисти с широкополи шапки. Задоволяват страстта си към градинарството – поредният начин да прекараш времето си в свят, в който работните места са кът. Това е една от причините да избера за срещата тъкмо това място. Местният клуб по градинарство е страхотен. За разлика от моите съседи, на които не им пука.

Оглеждам се, за да се уверя, че не преча на никого. Парковете са предимно за архита. Естествено всички деца са истински. Повечето хора копират децата си само за да учат досадните уроци – или понякога да ги пратят при баба и дядо. Някои родители правят с неохота дори и това поради смътния страх да не навредят на растящите мозъци. Този консерватизъм сигурно ще изчезне, след като приемем технологията за нещо съвсем обикновено, като останалите рутинни чудеса.

(Чувал съм, че някои разведени двойки практикуват нов вид свиждане. Мама позволява на тате да заведе дубъла на сина си в зоопарка, след което от чиста злоба отказва да свали щастливите детски спомени. Ама че, работа!)

Повечето от възрастните също са оригинали. Защо пък не? Можеш да изпечеш глинено копие и да го пратиш в офиса си, но когато нещата опрат до прегръдки и закачки, плътта няма заместител. А и няма да те погледнат с добро око, ако пратиш детето си да играе под надзора на пурпурен или зелен. Освен ако не наемеш гледачка от Професионалните гувернантки – символ на социално положение, който малцина от тази част на града могат да си позволят.

„… Чакай малко…“ Обаждане. Вдигам мобилния си телефон и слушам как Нел отговаря, след което прехвърля разговора към истинския ми аз.

– Пал е. – Виждам го на малкия дисплей, седнал в голямото инвалидно кресло. Наполовина парализираното му лице е цялото в сензори. Иска да ида при него. Нещо става. Не е за разговор по телефона.

Оригиналът ми отговаря кисело. Бил е на крак два дни. (Горкичкият.) Не може да отиде лично, а е прекалено уморен за още едно впечатване.

– Имам трима дубъли – чувам се да казвам на Пал. – Един от тях може да намине, ако има време.

Хм. Пал живее в центъра. Само на няколко преки от Телър Билдинг. Не можеше ли да се обади по-рано?

Трима дубъли? Зеленият няма да може да се справи със задачата, а не си представям Джинийн Уоммейкър да пусне другия сив по-рано. Значи сигурно става дума за мен. Трябва да утеша бедната Риту Махарал и да й дам съвет (докато ченгетата хвърлят ядни погледи и мърморят разни неща за „завиращите навсякъде носовете си частни копои“), след това да взема вонящия автобус и да слушам как Пал излага поредната си теория на конспирацията, докато не дойде време срокът ми да изтече. Страхотно.

А, ето я и колата на „Универсални пещи“. Не е юголимузината, но пак е хубава. Шофьорът е непроницаем пурпурен – целият концентрация и рефлекси. Създаден, за да те откара благополучно където трябва. Не е от онези, към които можеш да се обърнеш за съвет относно интимните си проблеми.

Качвам се.

Той тръгва.

Градските улици минават покрай нас.

Изваждам евтиния таблет и извиквам нещо за четене. „Журнал на антисоциалните тенденции“. Винаги има нещо ново, което трябва да следиш, ако искаш да останеш в бранша. Истинският ми мозък винаги потъва в дрямка, когато се опитвам да чета подобни неща. Добър е в концепциите, но Постоянната му вълна се отклонява. Затова плащам допълнително за сиви заготовки с добри умения за концентриране.

Никога не бих успял да завърша колежа без дубълите, които пращах в библиотеката.

Я чакай малко.

Вдигам очи от статията, когато трите купола на „Универсални пещи“ минават от дясната ми страна и остават зад гърба ми. Значи отиваме някъде другаде. Но нали…

А, вярно. Риту всъщност не спомена нищо за УП. Беше казала: „в имението на Каолин“.

Значи съм поканен в светая светих. Леле, леле!

Връщам се към статията за псевдозатварянето в Суматра, където излиза, че използват множество копия, за да симулират двадесетгодишна присъда в рамките на две години. Спестяват се пари и грешниците си понасят наказанието, така да се каже. Отврат.

Когато отново вдигам очи, пътуваме през тежкарски квартал. Огромни къщи зад високи огради. Замъци в края на дълги алеи, кой от кой по-голям, по-внушителен и по-добре охраняван. Сензорите на лявото ми око засичат охранителните лъчи по краищата на стените. Декоративните върхове на копия, криещи заряди с приспивателен газ. Изкуствени копои, клечащи сред дърветата и дебнещи евентуални досадници. Разбира се, нищо от това не би спряло един истински професионалист.

Входът в имението на Каолин изглежда непретенциозно. Никакви набиващи се на очи охранителни мерки. Най-добрите неща са невидимите.

Минаваме право през него и поемаме нагоре по извиващата се алея.

Голям каменен замък, ограден от ливади и дървета. От едната му страна могат да се видят няколко по-скромни постройки, градини и оградени помещения за гости. Градините ме разочароват. Нищо особено. Малко са редките видове, които бих отглеждал, ако бях богаташ. Точно тогава забелязвам една архитектурна аномалия – огледален купол, покриващ покрива на цяло крило на замъка. Светилището, в което се е оттеглил прочутият отшелник, като е оставил имението на слуги, посетители и големи. Значи Енеас Каолин приема отшелничеството си съвсем сериозно.

Пред главната постройка е спряла само една бяла линейка. Очаквах да видя и други. Полицейски инспектори. Преносими лаборатории по съдебна медицина. Обичайните неща при убийство.

Явно твърденията на Риту за ужасното деяние не са приети присърце от властите. Затова се е обадила на мен.

Един иконом праща копието си с цвят на мед да ми отвори вратата. Друго копие ме въвежда вътре. Добро посрещане, особено щом не съм истински.

Вече съм вътре и чакам в сводестия атриум. Разкошна дървена ламперия. Красива украса – колкото ти душа иска окачени по стените шлемове, щитове и хладни оръжия от минали епохи. На Клара би й харесало. Правя някои снимки. Ще й ги покажа по-късно.

Докато ме водят към отрупаната с книги библиотека, сега изпълняваща друга, по-скръбна функция, до ушите ми достига приглушен разговор. Върху великолепната дъбова маса лежи ковчег от черешово дърво с отворен капак. Отишъл си е някой близък и сега е изложен за поклонение. Има десетина присъстващи, но само двама са истински – трупът и опечалената дъщеря.

Би трябвало да отида при Риту – тя ме извика. Но платиненият дубъл на Каолин доминира над всички. Дали е същият, с когото се срещнах сутринта? Сигурно, тъй като ми кимва преди да се обърне към видеоекрана си – вероятно се консултира с подчинените си и съветниците си. Всички изглеждат разтревожени. Йосил Махарал е бил жизненоважен, член на организацията им. Сигурно някой важен проект здравата е закъсал.

По дяволите! Почти се надявах самият Каолин да напусне блестящия си купол и да дойде за това трагично събитие. Може би наистина е станал отшелник.

Един лъскав черен технически специалист спира да размахва магическите си инструменти над ковчега и трупът се облива в сияеща светлина. Експертът се обръща към Риту Махарал.

– Повторих всички изследвания, госпожице. Отново нищо не показва, че злополуката с баща ви е свързана с някакво престъпно деяние. Никакви токсини или упойващи химикали. Никакви убождания или телесни повреди. Никакви следи от органична намеса. Биохимията му показва признаци на изключително изтощение, навеждащо на мисълта, че почти е заспал на волана и по невнимание е изхвърчал от моста. Това съвпада и със заключенията на полицейските следователи, които са огледали разбитата кола и не са открили следи от злоумишлено вмешателство. Както и никакъв намек за други лица в колата или близо до нея. Съжалявам, но изглежда, че диагнозата за смърт при катастрофа е вярна.

Лицето на Риту сякаш е издялано от камък. Лицето й е бяло почти като на дубъл. Не казва нищо дори когато високият сив се приближава до нея, за да я прегърне. Дубликат на баща й – същият, който бях срещнал преди няколко часа. Лицето му напомня лицето на трупа. Разбира се, никой изкуствен процес не може да имитира текстурата на истинската кожа, която е достатъчно издръжлива, за да се запази десетилетия, но неговата изглежда толкова износена, сякаш я е носил повече от половин столетие.

Дубъл Махарал гледа истинския си аз и чудесно осъзнава, че скоро ще настъпи и втората, по-маловажна смърт. Дубликатите могат да свалят паметта си единствено на оригинала, който ги е изработил. Ефектът на Образеца. Сега е осиротял и няма истински мозък, в който да се върне. Остава му единствено тиктакащият часовник и псевдоклетките, бързо губещи своята elan vital.

В известен смисъл Йосил Махарал продължава да съществува и е в състояние да размишлява върху собствената си смърт. Но сивият му призрак ще изчезне само след няколко часа.

Риту сякаш усеща това и прегръща здраво своето татково… но за кратко. Само след секунда отпуска ръце и се оставя да бъде отведена от някакво приличащо на матрона зелено копие. Може би стара бавачка или семейна приятелка. На път към изхода Риту извръща поглед от двамата си бащи – мъртвия и умиращия.

Не ме вижда.

Какво да правя? Да я последвам ли?

– Дайте й малко време – Произнася нечий глас.

Обръщам се и виждам до себе си дубМахарал.

– Не се тревожете, господин Морис. Дъщеря ми е силна. Ще се чувства много по-добре само след половин час. Зная, че иска да разговаря с вас.

Кимвам. Чудесно. Плащат ми на минута. Но въпреки това основната ми движеща сила е любопитството, независимо дали съм от плът, или от глина.

– Тя смята, че сте убит, докторе. Така ли е?

Сивият свива рамене. Изглежда обезсърчен.

– Сигурно съм ви се сторил странен тази сутрин, когато се срещнахме за първи път. Може би е малко параноично.

– Тогава го омаловажихте. Но имах усещането…

– … че трябва да има нещо, нали? Щом има дим, трябва да има и огън? – ДубМахарал кимва и разперва ръце. – Винаги се справям с паниката си, когато правя копия. И все пак това специално имаше чувството… има чувството… че сякаш е възникнало от заклинание.

– Заклинание ли?

– Фантасмагории за полудяла и излязла от контрол технология, господин Морис. Може би същият страх, който са изпитвали Ферми и Опенхаймер, когато са наблюдавали първата атомна гъба да се издига на Тринити. Или нещо като проклятието на Франкенщайн – дълго чакало, но вече станало истинско и жадуващо за мъст.

Тези думи биха накарали оригинала ми да потрепери. Дори като сив сякаш усещам ужас, от който ми се свива стомахът.

– Вече нямате ли това чувство?

Махарал се усмихва.

– Нали току-що го нарекох фантасмагория? Човечеството успя да избегне самоунищожението си с ядрени оръжия и генното инженерство. Може би е най-добре да приемем, че хората ще гледат на бъдещите предизвикателства по-разумно.

„Прави се на скромен“ – мисля си.

– Тогава бихте ли ми обяснили защо на първо място ви трябваше да се криете? Имахте ли чувството, че някой ви следи? Защо променихте решението си? Може би оригиналът ви отново е изпаднал в криза, след като ви е създал. Катастрофата предполага продължително безсъние и безпокойство, може би паника.

Дубълът-призрак на Махарал се замисля за малко и среща погледа ми – един сив срещу друг. Но преди да отговори, вайс Енеас Каолин приближава към нас. Лицето му е сурово.

– Приятелю – обръща се той към дубМахарал. – Зная, че моментът е тежък за теб. Но трябва да помислим как да спасим каквото можем. Последните ти часове могат да се използват ползотворно.

– Какво имаш предвид?

– Разпит, разбира се. Трябва да запазим делото ти за поколенията.

– А, разбирам. Да вкарате в мозъка ми милиони мрежотроди, да ме облъчите с гама-лъчи, за да ми направите ултратомограма и накрая да прекарате всеки псевдоневрон през молекулярна цедка. Не ми звучи като приятен начин да прекарам последните си мигове. – Докато казва всичко това, Махарал изглежда съвсем истински напрегнат. Влизам му в положението. – Но мисля, че все пак си прав. Стига нещо да може да се запази.

Съпротивата на дубМахарал е разбираема. Определено не бих искал да мина през подобни неща. Но как иначе може да се извлече нещо? Единствено човешкият образец може да свали пълната памет на дубликата си. Не може да го замести нито друг човек, нито компютър. Ако Оригинала го няма или е мъртъв, единственото, което можеш да направиш, е физически да пресееш мозъка на копието и да получиш най-груби образи – единствените данни, които могат да се разчетат машинно от псевдоплът.

Останалото – съзнателната ти Постоянна вълна, основното себевъзприятие, което някои наричат душа – не е нищо повече от безполезен страничен шум.

Някога имало една стара загадка: „Дали цветовете, които виждаш, са същите, които виждам и аз? Когато помирисваш роза, имаш ли същите усещания, които изпитвам и аз?“

Днес знаем отговора.

Той е „не“.

Можем да използваме почти еднакви изрази, за да опишем залеза. Субективните ни светове често се припокриват, настройват се един с друг и си пасват. Това прави възможна съвместната работа и взаимоотношенията, дори създаването на сложните цивилизации. Но въпреки това истинските човешки възприятия и чувства завинаги си остават уникални. Защото мозъкът не е компютър и невроните не са транзистори.