Текст книги "Килн хора"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 35 (всего у книги 39 страниц)
67. … и да се затъркаляш
… Франки чува трополене…
Както вървят пътуванията, това се оказа по-лошо дори от онзи ужасен преход по дъното на реката в понеделник вечерта. Повече се търкалях надолу, отколкото пълзях.
А и какво друго можех да направя, когато имах една-единствена ръка, разнебитена глава и туловище, което продължаваше да сипе парчетии при всяко следващо тупване или тежко падане? Разбира се, нямах обоняние. (Дори си спомнях концепцията съвсем смътно.) Но мазните изпарения от това тяло се виждаха лесно. Една от причините за цялото бързане бе желанието ми да стоя по-далеч от тях, защото имат лошото свойство да ускоряват разлагането – именно затова смиването обикновено става изведнъж, бързо и милосърдно.
Нямах подобен късмет. Май съм прекалено голям инат. Странна работа, но мутацията ми във франки ме бе направила повече Албърт от самия него!
Накрая, при това за моя голяма изненада, стъпалата свършиха и се озовах на същото място, където пътят се разклоняваше в три посоки. Преди половин час ли бях тук? Не съжалявах за решението си да се изкатеря нагоре по онова тъмно стълбище. Спирането на ракетната установка, пък било и само временно, бе най-голямото постижение в жалкия ми живот. Само че сега отново се изправих пред три избора.
Назад към входа на пещерата и вилата, където бих могъл да намеря сред развалините някой работещ телефон?
Напред, към сърцето на бърлогата на Махарал? Натам отиде пилотът на харлито – макар че вече се съмнявах, че това изобщо е Бета. Нямаше съмнение, че някъде там долу се вихри щур купон.
Но и двете алтернативи не важаха. Не бих могъл да измина повече от няколко метра. Единствената ми възможност лежеше от другата страна на коридора, към малката стаичка с домашната копирна машина, топла и заредена със свежи заготовки. Онова, което щях да опитам, беше против правилата. Могат дори да те одрусат, ако те спипат, макар че всеки го е правил веднъж-дваж. „В моето състояние сигурно ще създам някое лигавещо се чудовище.
Но пък не е нужно нещастното нещо да помни кой знае колко неща. Да излезе от пещта, да изтича нагоре и да размаже установката така, че да не може да се поправи. Лесна работа!“
Но всичко това бе под въпрос, докато не стигнех до мястото, където би трябвало да се намира главата на оригинала. „Как по дяволите успявам да направя всичко това?“
Ензимният ми часовник отброяваше последните си минути, кодовете на ракетите можеха да се реактивират всеки момент… и сега имах още една, причина да бързам. Усещах вибрации през очукания си корем, които ставаха все по-мощни с всяка секунда.
Разпознах някои от тях – мотори и колела.
А други ми напомняха на тропота на тичащи крака.
68. Навсякъде ти си Атман
… или научаване на вече известното…
След това ще откриеш, че душевното пространство е много по-голямо, отколкото си си представял.
И да, обитаемо е.
Да не си очаквал с цялото си безочие, че цялата вселена ще чака някакъв си човек?
Е, в известен смисъл, така е. Нашият космос е един от трилионите, продукт на една-единствена плодовита уникалност, чиито дъщерни черни дупки пораждат безброй други вселени, всяка от които експлодира, разширява се и се охлажда в милиарди галактики, които на свой ред създават свои собствени черни дупки и плодовити уникалности и така нататък… Естествено, че сред всички тези експерименти се е появявал и разумът, макар и далеч не толкова често, колкото си мислиш.
Още по-редки са създанията, състоящите изцяло от плът, които поглеждат нагоре към звездите и жадуват да прекосят огромните бездни празно пространство.
Най-рядко се срещат онези, които намират друг начин, подминават студения вакуум и откриват преки пътища до много по-богати области. Толкова рядко, че са на границата на уникалността. Оттук и празнотата на онова, което Махарал така драматично нарече „духовна равнина“. По-дълбок континуум, създаден от материал по-основен от енергията и материята. Граница, която той смяташе да прекрачи като бог, използвайки целия този суров материал, за да създаде рай по свой вкус.
О, вие сте уникати, вие, човеци с горещи души. Толкова сте изпълнени с дефекти. Удивително бляскави. Привилегия е да бъдете наблюдавани как започвате да се пробуждате. Как започвате да избирате.
Започна ли да подозираш кой съм?
Този глас, който погрешно прие за водач… скоро ще откриеш, че „аз“ никога не давам команди, нито дори предложения. През повечето време аз предимно предвиждам, коментирам и предричам.
Не, не съм твоят Вергилий. Не съм ментор или извор на мъдростта. Аз съм твоето ехо, ти-който-беше-Албърт-и-нещо-повече. Начин да си спомняш неща, които още не си научил. Едно от многото удобства, с които скоро ще започнеш да свикваш все повече, където парадоксът е нормален факт от живота.
Обратно в орто-момента – все още движейки се напред с подскоци и внезапни спирания – събитията скоро ще достигнат до кулминацията си. Още само три маха на махалото на Йосил, докато брациерът трупа енергия, готвейки се да изригне независимо дали човешки отпечатък ще му даде индивидуалност. Независимо дали градът от умиращи души го очаква да го нахрани в оргия на некрофагия.
Какво, още ли те е грижа? Добре тогава, нека предскажа, че отново ще се върнеш назад, за да побутнеш събитията още малко. Действай.
Ще откриеш един зелен Албърт, който нарича себе си „франки“… по-скоро онова, което е останало от него… по-малко от час преди орто-момента. Да, точно там. Малко след като ръката му бе откъсната от затварящия се капак на мотора и той падна през покрива на вилата на Йосил в пълната с останки дневна.
Той може би се нуждае от малко окуражаване точно в този момент. Какъв подход ще използваш?
Смяташ да го сгълчиш да не се въргаля там в праха и да гледа как харлито отлита, чувствайки се победен и готов да свърши?
Е, тогава опитай да имитираш моя пророчески тон и го гледай само как реагира тоя зелен!
Освен за това, че Клара никога няма да научи цялата история… и сега лошите ще победят.
О, Господи. Що за досаден вътрешен глас го каза това последното? Що за заяждане? Ако можех, щях да го изхвърля! Я млъквай и ме остави да умра на спокойствие…
И к’во, ще си лежиш там и ще ги оставиш да се измъкнат, така ли?
Мамка му. Не трябва да обръщам внимание на някакъв си вманиачен ъгъл на душата на евтин голем, родил се по погрешка като франки… станал призрак… който всеки момент ще се превърне в смиващ се труп.
Кой е труп? Говори за себе си.
Страшно остроумно. Точно така – говори за себе си. И колкото и да се мъчех да не обръщам внимание на тъпичкия гласец, се случи нещо изненадващо. Дясната ми ръка се раздвижи и се вдигна…
О, добре. Може и да стане.
Разпердушиненият зелен се размърдва! И просто за подсигуровка ти ще продължиш да му досаждаш по време на дългото му пълзене в пещерата, след това по време на катеренето нагоре по стълбите и така нататък.
Само не преувеличавай ролята на това дразнене – нито пък на осъществяването, предизвикано от присъствието ти като наблюдател. Тези неща имат много по-малко значение от физическото действие в „истинския“ свят на причината и следствието. Зеленият би могъл да извърши всичко това и без твоята/моята/нашата намеса!
Няма значение. Ще го направиш и ще го вбесиш. Това може да помогне да бъдат спасени милиони животи и да отклони Постоянната вълна към друга съдба. Така че непременно действай.
Сега може би ще се върнеш няколко часа назад до момента в апартамента на Пал и ще прошепнеш на зеления да обърне глава и да се заслуша в решителния момент. Може би… о, разбира се, че ще го направиш.
Винаги се месиш още от самото начало. Това е част от научаването. От ставането.
Обратно в орто-момента – минал е още един мах, подобно на тиктакане на гигантски часовник. Изненадващи резонанси разбъркват Постоянната вълна, пораждайки загриженост у двамата изпаднали в пат противници. Навсякъде амплитудите на вероятността рухват като квантови плочки за домино.
Битката е приключила. Тя вече не е под техен контрол.
За Йосил новината е гибелна. Ракетите може изобщо да не бъдат изстреляни! Няма да има дъжд от вируси, който да покоси милиони и да нахрани брациерния лъч, когато пристигне там. Реейки се над града, той ще ожъне само трохи. Няколкото хиляди, които умират всеки ден, ще открият, че отвъдният свят няма нищо общо с онова, на което са ги учили в черквата! Но Йосил е отчаян, защото такова мижаво подкрепление никога няма да даде на брациера силата, от която се нуждае, за да се превърне в духовен бегемот, способен да подчини душевното пространство на могъщата си воля.
Други се намесват в крамолата.
Докато брациерът набира мощ за изстрелването си, органичното тяло на истАлбърт се люлее по оста на лъча, като котва, влачена от надигащата се буря…
… когато пристигат Риту и Бета, най-накрая обединени в решимостта си, решени да го изблъскат, а може би да му направят нещо още по-лошо.
Зная, че си любопитен да проучиш сложната, измъчена душа на Риту. На всяка цена използвай новите си умения за възприемане. Скоро ще видиш престъплението, което задейства нейната трагична роля…
… причината защо нейният синдром толкова много прилича и превишава същия синдром, от който страда и Йосил.
Не са само гените, а и травмата, който изживяха и двамата много отдавна, когато изцяло отдаденият на работата си баща се опита да използва хитроумна нова технология да поощри и подбуди развиващия се детски мозък на дъщеря си, впечатвайки таланти от една обичаща душа към друга.
Подобно на свирене на музика за плода в утробата – така си го е представял горкият Йосил – безобиден дар от едно поколение на друго – за съжаление преди някой да има представа за уникалността на индивида и ортогоналността на душата. Преди да станат известни ужасните поражения. Преди подобни неща да бъдат обявени извън закона.
Трагедията може да има своя собствена тъжна прелест, предизвикваща сълзи или смях. Тази се разви във величествен пронизващ ужас, достоен за Софокъл, през годините, изпълнени с мълчаливи разкаяния, обсебеност и болка.
Да, ще ти стане жал за тях. От тази нова гледна точка, ти ще съчувстваш, ще мислиш за тях и ще споделяш агонията им.
По-късно.
Други се намесват в крамолата.
От отсрещната врата се втурва дубъл със спирална шарка и крещи за предателство с изрази, които може да използва само някой мултимилиардер. И трябва да признаеш на Енеас Каолин (предричам, че ще го направиш) изобретателността му, за която никой не бе подозирал. Да пробие многопластовите маскировки и защитни линии, издигнати от семейството гениални параноици! Йосил, Риту и Бета го бяха подценили. Също като Албърт Морис.
Ако имаше малко повече време – или ако се доверяваше на Морис достатъчно, за да му разкаже и да се съюзи с него още от самото начало – Каолин може би щеше да обърне нещата. Но сега? Въпреки че вдига оръжие и крещи заплахи и заповеди за спиране, Албърт ясно осъзнава, че е прекалено късно.
Същото се отнася и за воините, които идват от военната база през тъмния тунел под Урака Меса. Въоръжени, бронирани, въплъщение на гнева на измамените данъкоплатци, те са кавалерията, пристигаща винаги накрая – прегазват ариергарда на Бета, за да стигнат до високия балкон и да гледат всичко долу. Сред оръжията им има и камери, които разпространяват образи из целия свят.
Светлината пречиства. От Световното око се очаква да предотвратява всички големи гадни конспирации и съществуването на лаборатории на побъркани учени.
Почти успя.
Може би следващия път ще успее наистина.
Ако има следващ път.
Някой вече да е забелязал подреждането?
Подобно на свръхнагорещена, поставена под налягане смес от въздух и експлозив, усилената Постоянна вълна е нараснала отвъд границите на въздържането. Вече не можеш да забавиш наближаващия орто-момент. Времето за намесата ще приключи…
… когато Каолин се хвърля към червеното огледало
… когато Риту и Бета се хвърлят към сивото
… когато войниците се хвърлят безстрашно от балкона по въжета, направени от жива глина
… когато истАлбърт вдига очи… единственият, който знае, съвсем внезапно, какво всъщност става.
69. Любим петък
… Франки се опитва да направи онова, което си идва естествено…
Един лаборант навремето бе казал, че Албърт е „роден за тази епоха“ – с правилната комбинация от его, съсредоточаване и емоционална отдалеченост, за да прави перфектни дубликати. Е, с изключение на мен, първия си франки. Но все пак смятах да заложа на таланта му…
… При положение, че успеех по някакъв начин да стигна до сканиращата плоча на обикновения копир.
Този път наблизо имаше стол. Пари излизаха от нещастната ми ръка, докато ме изтегляше до него. Като пълзях около стола и се закачих за крака му с брадичката си, го изтеглих до голямата бяла дублираща машина. Междувременно стопих само около килограм от телесната си маса.
„Не е достатъчно висок“ – бързо го разбрах. Огледах се за нещо друго и забелязах на около три метра от мен телено кошче за отпадъци. С пъшкане, което излезе през няколко пукнатини, различни от устата ми, се насочих към него. Беше сякаш да пътуваш към северния полюс, докато те обстрелват астероиди.
Половината от останалите ми керамични зъби изпопадаха, докато стискаха металното кошче и го дърпаха. След това, при първия си опит да го метна върху стола, пропуснах и трябваше да повтарям всичко.
„Това ще свърши работа“ – помислих си, когато кошчето най-накрая бе на мястото си, захлупено върху тапицираната седалка. Всеки момент някой би могъл да възстанови връзката с ракетната установка и обратното броене да продължи. Вибрациите от бягащи крака се приближаваха с всяка секунда. Каквото и да ставаше, исках да имам възможност да действам! Дори като тътреща се реплика на франки.
„Е, започва се.“
Протегнах се от пода нагоре, хванах се за ръба на стола и се набрах. Главата и туловището ми вече тежаха много по-малко – и ставаха по-леки с всеки изтичащ миг, – но въпреки това напрежението бе прекалено силно. По цялата ми тресяща се ръка се появиха нови цепнатини, всяка от които изпускаше пагубни пари… най-накрая брадичката ми се закачи на ръба и пое част от напрежението. Това направи нещата малко по-лесни, но не и по-малко болезнени. Накарах лакътя си да се извие нагоре и настрани и успях да се набера, извличайки отслабналото си тяло на ръба на седалката.
„Това беше лесната част.“
Намирах се на половината път от платформата на копира и виждах светещия зелен бутон СТАРТ. Можех да го достигна съвсем лесно, но бе безполезен, докато главата ми не стигне до пипалцата на перцептрона. Все пак го натиснах, нареждайки на машината да започне да подготвя заготовката. Ако успеех, щях да си спестя няколко секунди. Машината забръмча.
„Сега вече става сложно.“
За щастие, столът имаше облегалки… всъщност два пъти повече от ръцете ми. С тяхна помощ се наместих до кошчето и завлачих тялото си срещу него, докато единственият ми разкапващ се крайник буташе. След това трябваше да се протегна още по-високо, до самия копир, и да намеря къде да се закрепя. И когато се набрах отново, два от пръстите ми се счупиха, минаха покрай оцелялото ми око, пръскайки течност, и се пльоснаха на пода.
Този път цепнатините по ръката ми напомняха на пропасти и изпускаха течности с цвят на магма. Чудно ми беше кой ще победи – стопяването или изпичането, както стана с онзи мой крак, който хвърлих по ракетната установка. Представете си, че се изпека на място! Ама че скулптура ще се получи. Би могла да се нарича „Етюд за ината“ – протягаща се и гримасничеща, мъчеща се да влачи безполезното си тяло…
„Точно така – помислих си, благодарен, на вдъхновението – отърви се от ненужната тежест!“
Почти без да мисля, приложих урока, който бях научил горе, и издърпах себе си навътре и по-далеч от отдалечените части. Цялата долна половина на туловището ми вече не ми трябваше – така че да се маха! Събери оставащите ензими. Прати ги нагоре за последното напъване на ръката.
Почувствах как онова, което бе останало от корема ми, се разпадна. Тежестта ми внезапно намаля, ръката ми се напрегна… и се счупи в рамото.
Мисля, че никога няма да мога да опиша какво е да си само една разнебитена глава и горна половина от гръден кош и да си достатъчно високо, за да погледнеш надолу към бялата повърхност, където бе трябвало удобно да се настани оригиналът и небрежно да заповядва на послушната машина да направи евтините дубликати – идеалната работническа класа, която не се бунтува и винаги знае какво да прави.
Колко лесно изглеждаше по принцип!
По време на полета си мислех: „Да приемем, че кацна благополучно; ще успея ли да наглася главата си между пипалата само с помощта на брадичката и рамото си?“
Това автоматично ли щеше да задейства впечатването, след като вече бях натиснал бутона? Ако не, как да го натисна отново? Проблеми, проблеми… И знаете ли какво? Щях да намеря решения и на тях. Сигурен съм. Стига само проклетата траектория да ме отнесеше там, където искам.
Но, подобно на Мойсей, успях да зърна обетованата земя само отдалеч. Главата ми пропусна платформата със съвсем малко, рикошира от ръба на копира, отлетя към кошчето и го бутна от стола на земята. Този път с отвора нагоре.
И сякаш това не бе достатъчно – онова, което се случи после, си беше жива подигравка.
Търкулнах се по седалката, олюлях се за секунда на ръба и паднах, за да се приземя (достатъчно точно, като се има предвид цялата проклета седмица) в съд, върху който пишеше БОКЛУК.
70. Моето предназначение е душа
Добре ли ще е сега, след като брациерният лъч стреля?
Ама че гледка.
Титаничната Постоянна вълна порази глинените огледала и запрати махалото – заедно с дубЙосил – дълбоко в каменния таван. Но въпреки това останалите присъстващи бяха засегнати съвсем леко. Защото могъщата вълна моментално се обърна по ос, която се намира под прав ъгъл спрямо всички измерения, и изчезна в посока, която не би могла да се проследи от никое око.
С изключение на истАлбърт, който обръща глава, сякаш за да проследи заминаването й. На лицето му е изписана усмивка – толкова загадъчна, толкова разбираща, че Риту и нейният брат близнак се заковават на място. В един момент се бяха втурнали срещу него, готови за удар, в следващия просто отпуснаха ръцете си, отстъпиха назад и зяпнаха.
Да, „котвата“ е все още завързана, със съвсем тънка нишка.
Ще я последваме ли?
Отначало, когато гениалният и измъчен Йосил Махарал все още си мислеше, че е в състояние да проектира и контролира всичко, първата цел на лъча бе най-близкият град. Къде другаде можеха да се намерят толкова много пламъчета-души на едно място, струпани като спретната нива, чиито посеви растат до оставената на угар прерия? Именно градът изглеждаше подходящо място за събиране на сили за предприемането на следващата стъпка.
Ако той бе поукротил егоманията си достатъчно, за да привлече съмишленици и сътрудници – дори и цялата цивилизация, – може би щеше да открие и коригира всички пукнатини в блестящия си план. Технически и концептуални пукнатини. Морални пукнатини. Но „побърканият учен“ почти винаги се определя със солипсизъм – невротична потребност да избягва критики и да върши всичко сам.
Без Махарал сигурно щеше да измине още едно поколение преди човечеството да направи този опит. А заради него, човечеството можеше да бъде унищожено.
Става така, че смъртта не вилнее из града, когато брациерът пристига над него. Няма скоротечна чума, която да осигури достатъчно манна, с която да се натъпче. Само няколко хиляди души на ден, освободени от органичните си котви при случайни произшествия или по съвсем естествени причини, се издигат бавно към реещата се вълнова форма и откриват гостоприемство в нея. След известна първоначална изненада те добавят ширина и изтънченост на суперпозицията на състоянията…
Но това не е пиршество.
Тази постоянна вълна няма да стане „бог“ само чрез суровата си сила.
Простият план на Йосил се е провалил.
Време е да се направи нещо друго.
Макровълната се обръща и започва да следва диря, която са забелязвали само малцина. Тя лети над океана, на две хиляди километра навътре, където сините течения се носят над дълбоки пропасти – Дом на главоноги, някой от които с дължината на супертанкер, с очи като паници и мозъци, пращящи от висок разум. Истински извънземни, точно тук, на Земята.
Това ли е?
Гмуркаме се на дълбочина, на която никога не прониква слънчев лъч, и се озоваваме в света на гигантската сепия, опитваме какво е да се движим с помощта на задвижван от сфинктера воден реактивен двигател, докосваме и усещаме водния свят с дългите пипала, които се простират отвъд границите на видимостта. Преследваме. Храним се. Размножаваме се. Съперничим си и кроим планове по наша си собствена логика, изразяваме концепции с топли изблици на сложни цветове по дължината на страните си.
И от време на време треперим и се прекланяме с благоговение, когато Смъртта се гмурка към нас от Ада, от горещия свят отгоре. За краткия миг, докато бягаме отчаяно, ние лелеем нещо, което блещука като надежда…
И тогава дяволът се хвърля към нас – масивен, черен, поглъщащ. Пронизителният му глас ни удря, парализира ни, превръща вътрешностите ни в желе! След това идват челюстите, малки, но могъщи. Белите зъби отразяват протестиращата пигментация на биолуминесцентната ни кожа, докато ни разкъсват и ни понасят нагоре…
Е, значи не гигантската сепия е привлякла брациерния лъч насам. Сепиите са толкова екзотични, че може би ще открият свое собствено душевно пространство.
Техните ловци привлякоха макровълната.
Кашалотите, върнали се от смазващите дълбочини, утолили глада си с прясното главоного, сега се събират на приятната повърхност, за да дишат и да пляскат с опашки. Макар че са заети с естествени грижи – търсене на храна и размножаване – от време на време по десетина от тези създания се събират и се докосват с огромните си чела.
Вътре в тях, много по-голяма от всеки друг орган, се намира планина от подобна на восък субстанция, мека като мокра глина, умела в отразяването и преобразуването на звука, позволяваща на тези пътешественици в дълбините да изпускат лъчи, които откриват и зашеметяват плячката им в пълния мрак. Оформеният звук за тях е като бързо променящия се цвят за сепията или синтактичните построения от думи за човешките същества. Това са начини да се разменят клюки, да се сътрудничи, да се мами, да се медитира, или – ако всичко друго пропадне – да се търси упование в молитва.
Кашалотите се събират, широките им опашки сочат навън като разцъфнало цвете, като мандала или като розета. Челата се срещат, те разменят сложни звукови форми/образи/идеограми със свойства, който преди много време са се издигнали от фоновия шум на простото оцеляване. Значенията им се отпечатват във восъка, деликатни като паяжини, уникални като снежинки, многообразни като екосистема.
Правили са го много преди Бевисов да се научи да впечатва душите в глина.
Отново напред!
Като използва толкова много енергия, брациерът не би ли трябвало да огладнява все повече? Имаше красота в сепиите и китовете – но не и достатъчно храна. Защо тогава макровълната не изглежда разочарована, докато се върти около оста, създадена на момента – извивайки самия контекст, от който се е появил вакуумът – и набира скорост в посока нагоре?
Май открихме дълбокия космос.
С бързината на мигване отминаваме огромни пространства, изпълнени със звезди. Огромни купове от ярки точки профучават покрай нас на скокове, поглъщащи празнотата, сякаш никога не е съществувала. Самата метрика се превръща в компонент на вълната, в неин съюзник в пътуването, вместо да й бъде пречка.
Търсейки… проучвайки… ние спираме за кратко, за да разгледаме…
червен гигант, който се подува и бавно се уголемява, поглъщайки децата си. След това…
старо бяло джудже, родено през първото поколение на галактиката. Изразходвало по-голямата част от масата си, то (колкото и да е иронично) ще издържи още дълго време, светейки слабо за никого…
за разлика от ненаситния син супергигант, чиито нищо и никакви си милион години са изтекли като секунда. Прекалено масивен за каквато и да била друга цел, той трябва да избере славата пред живота…
докато не бъде разцепен на две от колосална сила. Уникалност! Не се превръща в черна дупка, а е дълга и силна останка-изключение на съзиданието, многостранна пролука в пространство-времето, смъртоносна, великолепна само за онези, които знаят езика й на чистата математика…
след като вече е предизвикал вълнение, когато е минал през огромен молекулярен облак, завъртайки вихри, които привличат сами себе си, изравняващи се до йонизирани покривки, които се въртят и сливат в новородени системи…
след това отново набираме скорост, покрай спиралните ръкави, блестящи като диамантен прах, докато…
не откриваме, че сме се насочили към скромно жълто слънце… звезда на приятна средна възраст… спокойна, непретенциозна, със свита от петънца-планети…
една от които изглежда по-голям късметлия от останалите… топла, но без да е гореща, масивна, но не огромна, и замесена с точно толкова съставки; че нещата да са интересни.
Гмуркаме се в този свят, великолепен в баланса си между океан и небе, море и суша, планини и равнини, езера и хълмове, паразити и приони, глина и кристал, молекули и атоми, електрони и…
Гмуркайки се към все по-малкото, крещим да спрем!
Върни се!
Какво беше онова, което зърнахме преди малко? Блестящи, разклоняващи се върхове, построени от очарователни ръце? Кратко впечатление за пристанали кораби, магазини и закрити от дървета къщи, където сенчести фигури говорят на някакъв език, подобен на песен?
Назад. Няма да е трудно да открием. Просто се върни до размерите и мащаба между космоса и кварка.
Друга цивилизация. Друга раса от мислещи, чувстващи същества! Това ли търсехме?
Очевидно не.
