Текст книги "Килн хора"

8. Глинени подвизи

… или как зеленият намира своята вяра…

Лунният плаж е едно от любимите ми места. Заедно с Клара обичаме да ходим там, когато тълпите са намалели, особено когато разполагаме с туристически купони, чийто срок скоро ще изтече.

Разбира се, там могат да ходят само архита. Както е с всички най-добри места покрай брега. Никога досега не съм идвал тук като зелен… освен ако някои от копията ми не са изчезнали по същия начин, по който го правя и аз сега. Просто да са изхвърлили всяка надежда и да са отишли да играят хокей.

Паркирах мотопеда на обществения паркинг и излязох на панорамната площадка да се огледам. Надявах се, че няма да е толкова претъпкано. Когато цари спокойствие, архитата не са така чувствителни на тема територия и цветнокожи като мен спокойно биха могли да дойдат тук и да им се размине.

Вторник е делничен ден. Това имаше някакво значение, когато бях дете.

Но не и сега. Хората се бяха струпали на всяко открито място с кърпи, чадъри и всякакви плажни принадлежности. Мярнах няколко яркооранжеви спасители, които обикаляха с ципестите си ръце и крака, надуваха спасителни пояси и наблюдаваха къпещите се. Всички останали бяха в някакъв оттенък на човешкото кафяво – от тъмношоколадово до светло като пясъка.

Ако кракът ми стъпеше там, щях да изпъквам като вдигнат среден пръст.

Загледах се по-нататък и видях един скалист участък, оставен за такива като мен. Яркооцветена тълпа се бе струпала на място, където прибоят и острите камъни изглеждаха опасни за истинската плът. Нямаше никакви спасители – само неколцина чистачи на жълти ивици, екипирани с куки, с които да събират онези, които не са извадили късмет. Но кой ли ще иска да отстъпи времето си за плаж на една имитация?

Внезапно в мен се надигна бунт срещу всички правила… срещу списъците на чакащите и туристическите купони… само за да прекараш малко време на брега. Преди един век си можел да правиш каквото си искаш и да идеш където ти хрумне.

„Стига да си богат и бял – напомни ми тихият ми вътрешен глас. – Светлокафяв представител на управляващия елит.“

Днес самата идея за расизъм изглежда странна. Но всяко поколение има своите проблеми. Като дете се бях сблъскал с хранителните дажби. Водеха се войни за питейна вода. Сега пък страдаме от изобилието. Пълна работна заетост, високи доходи, поддържана от държавата лудост по хобита и убийствена скука. Вече няма закътани селца и бедни местни. Но това означава, че трябва да споделяш, всички красиви кътчета на Земята с девет милиарда други екскурзианти – и още десет-двадесет милиарда големи.

– Хайде, братко. Направи стъпката.

Гласът прекъсна мрачните ми мисли. Обърнах се и видях друг зелен, застанал до мен. Минаващите със семействата си архита не му обръщаха внимание, макар че той носеше плакат, на които с ярки букви пишеше:

СЪСТРАДАНИЕТО НЕ ПРАВИ РАЗЛИКА МЕЖДУ ЦВЕТОВЕТЕ.

ВИЖТЕ МЕ. АЗ СЪЩЕСТВУВАМ. АЗ ЧУВСТВАМ.

Дубълът срещна погледа ми, ухили се и посочи плажа.

– Хайде, иди там – насърчи ме той. – Обзалагам се, че искаш да те забележат. Изживей си деня!

В последно време бях забелязал и други подобни създания. Поддръжници на кауза, която обърква повечето хора – изглежда им едновременно справедлива и тривиална. Разкъсвах се между отвращението и желанието да го засипя с въпроси. Като например, защо прави дубъли, щом мрази да бъде дискриминиран, когато е един от тях?

Би ли дал равни права на същества, които живеят не по-дълго от еднодневка? Ще даде ли право на глас на копия, които могат да се произвеждат масово само по една прищявка – особено от богатите?

И защо той самият не слезе долу на плажа? Да се блъска с истинските хора, да се опита да събуди съвестта им, докато някой не се раздразни достатъчно, че да поиска идентификационния му номер и не подаде иск за глоба на собственика му за обида. Или докато някой не реши да плати за удоволствието да го направи на парченца.

Разбира се, че ще си стои тук и ще държи плаката си, но няма да се пречка на минаващите. Сигурно е двойник на някой от протестиращите, които бях видял сутринта пред „Универсални пещи“. Някой, който си пада да изпраща свои пълномощници да демонстрират по цял ден. Скъпо хоби… и много ефективен начин да протестираш.

И това ако не е абсурд! Още едно доказателство, че в наши дни повечето хора просто се чудят какво да правят със свободното си време.

Изведнъж започнах да се чудя какво, по дяволите става. Започнах деня си с мисълта да използвам дубъла на Клара за себе си, размишлявах върху философски проблеми отвъд разбирането на обикновен зелен, след което загърбих задълженията, заради които съм направен, й дойдох да си прахосам времето на плажа в тяло, което не може да се наслади на допира на пясъка и горчиво-соления вкус на морската вода.

„Какво ми става днес?“

И тогава ми просветна. За малко да затреперя.

„Сигурно съм франки!“

Или по-скоро нещо такова. Не се мотая насам-натам с разперени ръце и не муча като Борис Карлоф. Но все пак те предупреждават, че свръхизтощените неврони са потенциален източник на неприятности, когато впечатваш. А горкият Албърт сигурно е карал на автопилот, когато ме е правил.

„Аз съм фалшиво копие. Франкенщайн!“

След като го разбрах, ме обзе странно спокойствие. Плажът изгуби притегателната си сила. Риториката на агитатора ми стана симпатична. Върнах се при мотопеда си и тръгнах към центъра. Щом една побъркана буца няма желание да си върши домашните задължения, тогава може би най-добре ще е да иде при Пал и да го послуша.

Ако изобщо някой можеше да ми влезе в положението, това беше Пал.

Допълнение. Записано около час по-късно.

Извадих лош късмет. Лош и фатален.

Докато пътувах към Пал, изведнъж се оказах в капан между някакви ловци и жертвата им.

Може би съм бил потънал в мисли, не съм внимавал и съм карал прекалено бързо. Както и да е, така и не бях забелязал предупредителните сигнали. Мазери засвяткаха от шлемовете на глутница градски идиоти, които с викове и дюдюкания преследваха плячката си през стоманено-каменните каньони на Стария град.

Другите дубъли се хвърлиха настрани. Тежките динобуси присвиха към земята люспестите си туловища. Но аз видях в оределия трафик удобна възможност и се насочих право към свободното пространство. И след миг лъчите проблясваха навсякъде около мен, разкъсваха дрехите ми и загряваха псевдоплътта. Мазерните лъчи резонират при допир с истинска кожа и предупреждават ловците да не стрелят. Но в тази част на града вече няма много архита, така че мястото е идеално за отпускащо бойно поле… за скапаняци.

Излетяха от следващия ъгъл, помитайки кръстовището с високотехнологични сензори и оръжия. Един ловец изкрещя и вдигна издуто, подобно на оръдие нещо право към мен!

„Защо аз? – изхленчих. – Какво съм ви направил?“

Онзи стреля и свирепа жега мина покрай лявото ми ухо. Доста неточен изстрел, ако се целеше в мен.

Завъртях мотопеда, за да избягам, и набих спирачки точно навреме, за да не блъсна един длъгнест гол хуманоид! Яркожълт на цвят, с изрисувани червени концентрични кръгове по гърдите и гърба. Той се поколеба пред веспата – гледаше покрай мен с широко отворени очи, – после се обърна и понечи да избяга.

Преследвачите му нададоха ликуващи викове – ненормалници, поемащи следобедната си порция адреналин. Оръжията им изгърмяха и лъчите профучаха около мен. Рискуваха да им фраснат глоба за унищожаване на случаен дубъл, ако бяха уцелили моето тяло. А може би трябваше сам да си го изпрося! Да посрещна огъня с отворени обятия. Албърт щеше да получи двойно обезщетение за побъркано копие. Изгодна сделка.

Вместо това се наведох над кормилото й натиснах газта. Веспата изрева и се вдигна на задната гума като кон. И точно в този момент нещо уцели предното колело. Последваха още удари по машината и тялото ми, накрая мотопедът намери опорна точка и се стрелна по улицата.

Дубълът-жертва беше бърз – тичаше, подскачаше и правеше зигзази като луд. Въпреки това ми хвърли един кратък поглед, докато профучавах покрай него. И изведнъж разбрах две неща.

Първо: лицето му бе същото като на единия от ловците.

Второ: бих могъл да се закълна, че си прекарва чудесно!

Какво пък, светът е пълен с всякакви смахнати и хора с прекалено много свободно време. Аз обаче бях прекалено зает да контролирам ударената веспа. Тъкмо когато завих зад спасителния ъгъл, мотопедът се закашля, задави се и умря.

Седях до разбитата веспа и оплаквах раните й. Телефонът иззвъня. Спешно обаждане.

Машинално потупах лявото си ухо с евтиния имплант в него. Тъкмо навреме, за да чуя как отговори един от другите аз на Албърт.

– Да?

– Албърт? Обажда се Риту Махарал. Аз… трябва да те видя. Нямаш ли видеовръзка?

Докато слушах, продължавах да оглеждам мотопеда. Нещо лепкаво бе уцелило хибридния двигател и го бе изключило. Не посмях да го докосна – очевидно бе предназначено да унищожава дубъли.

– Аз съм просто сив, Риту – отговори гласът. – Но нали вече един от мен е…

– Къде си? Енеас те чака в колата и започва да губи търпение. Очакваше ти и… копието на баща ми да сте там. Но и двамата просто се изпарихте!

Открих още от същото вещество по левия си крачол. Трескаво скъсах и изритах настрани раздраните си хартиени панталони, след което продължих да се оглеждам.

– Как така сме се изпарили? Как е възможно…

– Риту? Аз съм, Албърт Морис. Да не би да искаш да кажеш, че сивият е изчезнал? Заедно с копието на баща ти?

Усетих тъпа болка отзад – нещо наистина сериозно. Погледнах се в огледалото на веспата и забелязах дупка с големина колкото половината ми юмрук в долната лява част на гърба си… която растеше! Ако бях човек, сигурно вече щях да се гърча в агония или да съм мъртъв. Както изглеждаше, май не ми оставаше много време.

Бях близо до кръстовището между Четвърта и Главната… прекалено далеч от Пал, за да се добера дотам пеш. По Главната улица имаше камионетки и бусове. Или пък бих могъл да вдигна зеления си палец и да се опитам да хвана автостоп. Но къде?

Сетих се. Църквата на ефемералите66
  Еднодневките (ст.гр.) – Б.пр.


[Закрыть] на Юпас Стрийт, само на две преки оттук!

Обърнах се и се затичах на изток, а архетипът ми продължаваше да разговаря със съблазнителната госпожица Махарал.

– Значи двамата сиви са били забелязани за последен път…

– Как излизат един след друг от задния изход на сградата. След това никой не ги е виждал, нито чувал… О, не. Енеас току-що дойде. Изглежда ядосан. Нарежда да се претърси всичко.

– Искаш ли да дойда и да помогна с нещо?

– Аз… ох, не знам. Сигурен ли си, че сивият не се е обаждал?

Докато се препъвах по Четвърта улица, болката в гърба ми се засили. Нещо буквално ме гризеше отвътре! Все още съобразявах достатъчно, за да правя път на всеки, който ми приличаше на истински. Другите се отдръпваха, докато с викове тичах към единственото място, което би могло да ми предложи помощ.

Черквата – направена от черен камък – някога била презвитерианска, но всички истински енориаши напуснали тази част на града и я оставили да се пълни всеки ден с новата прислужваща класа. Предполага се, че представителите й нямат души, които да спасяват.

После се появили ефемералите.

Под многоцветната розета на покритото със стъкло табло за обяви с разкривен почерк бе изписана темата на следващата проповед. „Културата може да бъде приемственост. В, безсмъртието има нещо повече от прехвърляне.“

С мъка се изкачих по стъпалата и минах покрай група дубликати от всички цветове и оттенъци, които се мотаеха, пушеха и си приказваха, сякаш нямаха задачи, които да изпълняват. Мнозина бяха повредени и обезобразени, на някои дори им липсваха ръце или крака. Отминах ги забързано и се вмъкнах в хладния здрач на главната зала.

Не беше трудно да забележа отговорничката – тъмнокафява и истинска. Седеше на маса, отрупана с бумаги и медикаменти, и бинтоваше ръката на един зелен – цялата му лява половина бе ужасно обгорена. Над нея бавно се въртеше друга розета, подобно на кръгла мандала или на цвете с ярко светещи широки венчелистчета.

– Отвори уста и вдишай – каза доброволката на пациента си и впръска нещо в гърлото му. От инхалатора изскочиха тежки пари, които зеленият благодарно погълна. – Това ще блокира центровете на болка. Трябва да внимаваш. Всеки удар или нараняване…

Прекъснах я.

– Извинете. Никога не съм ви виждал, но…

Тя посочи с пръст наляво.

– Моля, изчакайте реда си.

Видях дълга опашка наранени дубъли, които търпеливо чакаха. Каквато и злополука да ги бе довела на това място, собствениците им със сигурност не биха искали да свалят спомените им. Никой от тези големи не беше готов за рециклиране. Не и когато старите инстинкти все още ги караха да продължават да се борят. Най-старият императив на Постоянната вълна е „оцелявай“. Затова бяха тук. Също като мен.

Но аз не можех да си позволя да бъда търпелив. Обърнах се с гръб към нея и настоях.

– Моля ви, госпожо! Само погледнете това.

Тя вдигна очи, уморена и вероятно замаяна от дългите часове, прекарани в импровизираната клиника. Понечи да ме отреже, но думите замряха на устните й. После примигва и изкрещя:

– Някой да ми помогне! Бързо! Имаме поглъщач!

Последвалите събития бяха шантави, изпълнени с лудо бързане, паника и примирение. Приличаше на сцена, от стара драма за военнополева болница, осъвременена с участието на автомеханици по време на рали. Лежах по корем на някаква маса и сякаш в мъгла чувах как останалите около мен се суетят с подръчни нестерилизирани инструменти.

– Глинояд! По дяволите, виж само как се движи, проклетникът.

– Внимавай, голям е. Ето ти щипците.

– Опитай се да го хванеш целия. В този щат поглъщачите са незаконни. Можем да измъкнем пари за цял месечен наем от копелето, което го е използвало!

– Просто го хвани преди да е изял нещо жизненоважно. Виж, мъчи се да стигне до централните ганглии…

– Мамка му! Чакай малко… Пипнах го!

– Господи, виж го само, проклетника. Какво би станало, ако харесваше истинска плът?

– Откъде знаеш дали не държат подобни неща в някоя тайна лаборатория?

– Стига с тази параноя. Хенчмъновият закон…

– Млъкни и затвори това отвратително нещо в стъкленицата. Сега някой да ми даде чаша пластир. Ганглиите са непокътнати. Мисля, че можем да го закърпим.

– Не зная. Раната е прекалено дълбока, а зеленият е твърде млад. Може би трябва да направим един бърз тест на мотиваторите му.

Имах чувството, че се намирам някъде отстрани. Наистина, инхалаторът спря болката – милостив аспект в устройството на дубълите, както го изисква законът. Това също така обяснява защо има толкова малко подобни клиники. За първи път попадах на такава… доколкото знам. Всъщност идеята е напълно безполезна – да се хабят усилия за спасяването на същества, които така и така ще живеят само още няколко часа. Повечето хора просто не виждат смисъл в това – също както и в еманципацията на дубълите.

Но ето ме тук. Борещ се за оцеляването си и благодарен за помощта.

Както вече казах, индивидуалността на дубъла почти винаги се основава на неговия архетип. Почти винаги. Може би дойдох тук тъкмо защото съм франки. Защото вече не споделям мрачния стоицизъм на Албърт. По-точно, не напълно.

Както и да е, операцията бе много по-кратка от операция на истински човек. Няма нужда да се безпокоиш за инфекции или лекарски грешки. Не можех да се възхитя на екипа доброволци, справили се с импровизирани и отдавна изхвърлени от пазара средства.

След десет минути седях на една стара дървена пейка в черквата сред останалите ярко оцветени пациенти и бездомници и пиех нектар „Мокси“, докато антидотите потушаваха страничните действия на болкоуспокоителното. Под написан на ръка надпис „В помощ на омесените“ на старата катедра на проповедника стоеше обезобразен пурпурен дубъл и четеше на глас от един лист, който държеше в здравата си ръка.

– Не Човекът е онзи, който може да поставя граници или да определя какво е душата.

Някога човешките същества, също като децата, са се нуждаели от прости приказки и наивни представи за истината. Но в днешните поколения Великият Създател ни позволява да поемем инструментите Му и да разтворим чертежите Му, подобно на чираци, готвещи се да заработят самостоятелно. По някаква причина Той ни е позволил да научим основните закони на природата и да започнем да се ровим в делата Му. Този факт е толкова силен, колкото всяко едно откровение.

О, в чиракуването и в силите, които идват с него, има нещо неудържимо и опияняващо. Може би след време то ще се окаже добро дело.

Но това не ни прави всезнаещи. Все още не.

Повечето религии се придържат към мнението, че безсмъртната субстанция остава в истинския човек, в оригиналното тяло, когато се прави копието. Дубликатът-голем е само машина, нещо като робот. Мислите му са проекции, сънища, пратени във временна, черупка, за да изпълняват различни задачи. За да могат амбициите ти да се осъществят.

За голема отвъдният живот настъпва единствено със сливането с оригинала му… също както един ден оригиналът се слива с Бог. По този начин старите религии отхвърлят съмненията и моралните колебания относно създаването на разумни същества от глина.

Но нима малка част от безсмъртната душа не се прехвърля всеки път, когато създаваме копие? Нима не продължаваме да чувстваме страст и болка, докато носим тези недълговечни тела? Дали в рая няма място и за нас?

Ако няма, може би трябва да се намери.

Проповедта продължаваше. Аз се мъчех да се съсредоточа. Отново видях символа на розетата над главата си – този път на витражен прозорец, остъклен само наполовина. В единия му ъгъл няколко повредени дубъла слагаха следващото листо на цветето. Погледнато само, листото приличаше донякъде на риба.

Винаги съм мислил, че хората, които се грижат за храма, са свързани със самодоволните идиоти, демонстриращи пред „Универсални пещи“, подобно на онзи зелен на плажа. Че са така наречените манципати, борещи се за граждански права на дубълите. А може би религиозният аспект беше във връзка с другите демонстранти… с консерваторите, според които дублирането е оскърбление към Бог.

Но нито едно от двете не ми изглеждаше вярно. Те не искаха равни права, а само състрадание. И спасяване на частица душа.

Добре, значи може да бяха и искрени смахнати. Реших да помоля Нел да направи дарение на ефемералите; Стига истАлбърт да не наложи вето.

Трябва да се махна оттук веднага щом съм в състояние да стоя на краката си и да намеря някое тихо местенце, за да направя този запис. Може би Ал и Клара ще го изслушат и ще обсъдят някои нови идеи.

Това е достатъчно безсмъртие за мен. За един франкенщайнов мутант.

А сега е време да се захващам за работа. Може и да не съм истински дубликат на оригинала си, но все пак и двамата имаме общи интереси. Трябва да науча някои неща преди да изчезна.