Текст книги "Килн хора"

17. Елегантно посивяване

… истАл се решава на експедиция, за спътник и на маскировка…

Риту Махарал не изглеждаше склонна да ме придружи на взетото в последния момент решение за пътуването в пустинята. Но как би могла да ми откаже? Нито една от причините, които би могла да изтъкне майка й – от благоприличие до претрупан график – няма особен смисъл в наше време.

– Но това е голямо разстояние по несигурен път – каза тя, като очевидно се мъчеше да се измъкне. – Можем да се забавим. Ако останем повече от един ден, как ще се върнем?

Разполагах с готов отговор.

– Ако се окаже, че скоро ще ни изтече срокът, ще спрем на някое дубъл-тържище и ще замразим главите си.

– Пращал ли си някога главата си от дубъл-тържище? – Овалното й лице се намръщи на екрана. – Понякога могат да минат дни, преди да пристигнат, и никога не са толкова добре замразени, колкото твърдят рекламите.

– Няма да ни се налага да изпращаме. Ще копирам още един сив и ще го пъхна в колата, готов за затопляне, ако остане малко време. Така ще мога да продължа да разузнавам и пак да върна главите в хладилна чанта.

Е, това беше версията, която казах на Риту. Всъщност плановете ми бяха други. Планове, за които нямаше нужда да знае.

НВР. Не й влиза в работата.

– Сигурен ли си, че е толкова важно? – попита тя и малко раздразнено отметна един блестящ черен кичур. Зачудих се. Нима един от най-големите собственици на акции на УП се пазари за цената на един голем?

– Ти ми отговори, Риту. Казваш, че искаш да се разяснят причините за смъртта на баща ти, но така и не си направи труда да споменеш, че семейството ти притежава хижа недалеч от границата, на някакви си стотина клика от мястото на катастрофата.

Тя трепна.

– Трябваше да ти го кажа. Но, честно казано, си мислех, че татко се е отървал от нея още преди години, преди да навърша шестнадесет. Мислиш ли, че има нещо общо с… инцидента?

– Опитът ме е научил, че в началото на разследването не бива да се пренебрегва нищо. Така че бъди тъй добра да събереш всяка възможна информация за онзи имот. И преди да впечаташ, отдели малко време да помислиш за разходките си като дете дотам, за да може сивият ти да няма трудности със спомените.

Често правя това – моля клиента си да мисли усилено за нещо преди да прати голема си за разпит. Не зная защо, но повечето хора не успяват да впечатат напълно Постоянната си вълна. Ефектът от немарливото копиране е нещо като амнезия, подобна на швейцарско сирене, когато дубълът ти започва да се мъчи да намери някои по-стари спомени. При мен подобно нещо никога не се случва. Моите сиви дори са в състояние да се сетят за разни неща, които аз самият съм забравил. Чудя се защо е така.

След като се поколеба още малко, Риту най-сетне се съгласи с рязко кимване.

– Добре. Щом смяташ, че е важно.

– Надявам се, че това може да даде тласък на случая.

Тя елегантно забарабани с дългите си пръсти по бюрото.

– В момента се намирам в „Универсални пещи“. Занимавам се с разни бумаги, за да си отвличам вниманието… макар че Енеас недвусмислено ми каза, че мога да отсъствам колкото си искам.

Това в момента изобщо не ме засягаше, не и във връзка с работата ми. Но внезапно си дадох сметка, че съм проявил безчувственост. В края на краищата ставаше дума за неотдавнашната смърт на баща й.

– Да зная, че ти е трудно. Кажи ми, успя ли да намериш… – затърсих по-подходяща дума, но не открих. – Успя ли да намериш призрака на баща ти?

– Не. – Риту гледаше покрай екрана. Изглеждаше засегната и малко объркана. Пълните й устни потрепериха. – Не открихме никаква следа от дубъла. Енеас е много разстроен от това. Смята, че твоят липсващ сив има нещо общо с изчезването му.

„По-вероятно обратното“ – помислих си аз, като си спомних рисковете, които бе поел Йосил Махарал като жив в опитите си да изчезне от любопитните погледи. Теория номер едно засега? Моят сив сигурно е забелязал как призракът на Махарал се измъква. Тръгнал е след него и без да се усети, е попаднал в капан.

Понякога го правя. Подценявам жертвата. Никой не е съвършен… и можеш да станеш мързелив, когато подобни грешки не водят до окончателна смърт. Това те кара да се възхищаваш на детективите от миналото, които са се изправяли срещу безпощадното зло, въпреки че са имали един-единствен живот. А сега това се отнася само за дубълите.

Така че сив номер едно може би в момента се разтваряше и се превръщаше в рядка каша някъде по ливадите в имението на Енеас Каолин. А призракът на Махарал сигурно… какво? Прекарва последния си час някъде в уединение? Или с копие на Уоммейкър? Кой знае.

Или пък най-вероятно изпълнява някое последно поръчение на загадъчния си създател. Нещо потайно, сложно и по всяка вероятност престъпно. Не можех да се отърва от това неприятно усещане.

– Бих искал да пратя втори сив в имението и да помогна в търсенето – предложих аз.

– Точно в момента тази идея не е от най-добрите – отговори Риту със съмнение. – Енеас иска неговите хора да поемат този случай. Но ние можем да продължим да разследваме други въпроси. Всъщност в крайна сметка това пътуване в пустинята може да се окаже и полезно. Кога тръгваме?

Кимнах, учуден от промяната в тона й.

– Ами, можеш да направиш копие в УП…

– Бих предпочела да го направя вкъщи… и да подготвя някои неща. Освен това може и да открия някои снимки на бараката в албумите.

– Това може да ни е от полза.

– Все пак сигурен ли си, че не можем да изчакаме до сутринта?

Всъщност едно изчакване би било разумно. Но същевременно усещах все по-силно, че трябва да се бърза. Трябваше да се заема с онази част от плана си, за която Риту Махарал не бе нужно да знае.

– Ще мина да те взема към шест. Така ще можем да прекосим пустинята през нощта и да стигнем до планините на зазоряване.

Риту сви рамене. Явно се беше предала.

– Добре. Адресът ми…

– Не – поклатих глава аз. – Ще се срещнем при дома на баща ти. Искам да хвърля един поглед. Можем да комбинираме двете неща.

Трябваше да се подготвя бързо. Волвото имаше разширяваща се приставка отзад, специално направена да може да побира три впечатани заготовки във вакуумна опаковка или един в малка преносима пещ. Оставаше дори място за малко допълнителни съдебномедицински материали. Вече бях приготвил сивата заготовка в багажника. Това ми оставяше време за грима.

Съблякох, се, застанах под душа и помолих Нел да ме направи сив.

– Първо се погрижи за очите – напомни ми тя.

– О, вярно. – Взех кутийката от полицата и извадих две тъмни контактни лещи, които покриваха целите орбити. От известно време не го бях правил, затова малко ме заболя, докато ги слагах.

– Готово.

Усетих как започвам да изтръпвам от петите нагоре.

– Разтвори крака и вдигни ръце – нареди Нел.

Подчиних се. Беше ми малко страшно, докато тя прокарваше резонансния лазер по кожата ми, изгаряйки косъмчета и мъртви кожни клетки в милиони протеинови експлозии много по-гладко, отколкото би се справил и най-острият бръснач. Въздушните струи издухваха пепелта и отпадъците, а специални йонизирани капчици едновременно затваряха порите ми и щяха да ги подхранват през часовете, през които те щяха да бъдат лишени от въздух.

След това дойде ред на боядисването – бързо оцветяване по моя специална рецепта. След няколко минути можех да мина за първокласен голем, лишен само от някои характерни детайли. Стига естествено да не бъда подложен на обстоен преглед. Засега се въздържах да слагам запушалката в устата си. Нямаше да ми е особено приятно с нея.

Процедурата не е точно незаконна – за разлика от това да маскираш голем като човек и да го пуснеш на обществено място. Но определено не е желателна. Някой би могъл да ме застреля в този ми вид и да се отърве само с глоба. Нищо чудно, че не се практикува особено често. Смешното е, че именно затова един надарен аматьор като Йосил Махарал почти бе успял с обратната версия на същата хитрина преди няколко седмици. Абаносовият ми специалист бе извадил късмет да забележи определени издайнически несъответствия в текстурата на кожата. Несъответствия, които внимателно отстраних в гардеробната си.

Естествено бих могъл да спомена и още една разлика между мен и починалия баща на Риту.

Неговият опит за измама целеше потулването на някаква мрачна тайна. Моите подбуди бяха по-прости.

Правех го от любов.

Е, поне така ми се струваше тогава. Абаносовият ми аз дори се оплака от импулсивността на решението ми да предприема това пътуване лично.

– Действаш според емоциите си. Клара ти е оставила перлено копие в хладилника си. Това би утолило животинските ти страсти до уикенда.

– Не е същото. А и освен това хижата на Махарал е на две крачки от бойното поле! Не бих пропуснал възможността да намина и да я изненадам.

– Тогава прати свое, собствено бяло копие. Не е нужно да ходиш лично.

Не отговорих. Абаносовият просто се подиграваше. Знаеше много добре, че двамата с Клара от време на време можем да си позволим малко неангажиращ дубъл-секс, понякога дори с непознати, просто защото няма значение. Нищо повече от мимолетна фантазия.

Защото за истинското нещо няма заместител. Не и за нас.

– Това не може да се нарече продуктивно използване на времето – продължи моят хиперлогичен допелгангер88
  Двойник (нем.) – Б.пр.


[Закрыть], в опит да ме уязви, докато напъхвах малко дрехи в една чанта.

– Че ти за какво си? – не му останах длъжен. – Бъди продуктивен! Да смятам ли, че с другите случаи всичко е наред?

– Да – кимна ми моето блестящо черно аз. – Но какво ще стане, когато след по-малко от осемнадесет часа изтече срокът ми?

– Ще си напъхаш главата в замразителя, естествено. Впечатал съм още един комплект сив и зелен, ако се наложи да продължат.

Абаносовият аз въздъхна. Както обикновено, ме смяташе за незрял и безотговорен.

– Никой от новите дубъли няма да разполага с паметта ми. Континуитетът ще бъде прекъснат.

– Тогава затопли свой заместник един час по-рано и го инструктирай.

– С думи? Знаеш колко неефективно…

– Нел ще ти помогне. Както и да е, би трябвало да съм се върнал преди абаносовият от сряда да изтече. Тогава ще сваля паметта и на двама ви от фризера.

– Така казваш сега. Но ще се отнесеш някъде и мозъците ни ще се скапят. А между другото, да си даваш сметка, че могат да те убият в тази глупава маскировка?

Дългите пръсти с цвета на дълбокия космос посегнаха да ощипят сивата ми кожа.

– Ще взема всички мерки подобно нещо да не се случи – обещах му аз, като се отдръпнах и избегнах погледа на черните му очи. Сякаш да лъжеш самия себе си, особено когато си изправен срещу себе си.

– Гледай да го направиш – промърмори абаносовият. – От мен би излязъл отвратителен призрак.

На път за дома на Махарал изключих свръхпредпазливия автопилот на волвото и карах ръчно. Провирането през трафика ми помогна да отпусна нервите си… макар че някои зелени пешеходци доста свирепо ме ругаеха, докато минавах покрай тях. Вярно, мога да карам и по-добре. Вината е в маскировката – въздейства ми подсъзнателно. Или може би новините.

„… неотдавнашният обрат във военните действия и понесените тежки загуби принудиха ТЕЗ-САЩ да отстъпят и силите им бяха притиснати с гръб към Кордилиерас дел Муерте. Въпреки че позициите изглеждат много удобни за дефанзивни тактики, букмейкърите вече започнаха да правят предварителни облози за крайния резултат, приемайки, че битката е вече изгубена.

Ако това се окаже вярно и ако спорните айсберги попаднат у Индонезия, поражението ще разколебае сериозно плана на президента Биксън за задържане на Югозападната екотоксична водна пара.

Изправени пред неочакваната враждебна реакция на гласоподавателите, свързана с ЮЗЕТВП, лидерите на конгреса вече започнаха да събират електронни подписи под петиция с искане Биксън да сключи примирие и да сложи край на загубите на ТЕЗ преди армията й да бъде разгромена напълно.

Голем-говорителят на Стъкления дом обаче отхвърли подобна идея и продължи да твърди, че единствената надежда си остава в победата. «Всичко или нищо – заяви Биксъновият дубъл. Когато се стигне до решаването на проблема с ЮЗЕТВП, половин айсберг ще бъде все едно нищо.»“

Изругах и наредих на радиото да млъкне. После поисках от Нел да ми предостави кратки бележки за миналото на Йосил Махарал.

Въпреки че разполагаше с цели дванадесет часа, тя не бе успяла да открие кой, знае какво за детството му преди да пристигне тук като беглец от една от онези гадни малки етнически войни, които така често се водят в Южна Азия от началото на столетието.

Осиновено от далечни роднини, срамежливото момче показало забележителни резултати в училище и проявявало слаб интерес към обществените дела. По-късно, като многообещаващ млад учен, Йосил загърбил модните, но обречени кибер– и нанотехнологични увлечения и специализирал в почти девствената тогава област на неврокерамиката. След като Джефти Анонас успял да разгадае тайната на Постоянната вълна на душата (много по-сложна от всеки геном), Махарал се присъединил към една начинаеща компания начело с най-големия вайс на нашето време – Енеас Каолин.

Никога не е сключвал брак. Смесването на генетичния материал и съглашението за отглеждане с майката на Риту отначало било свързано с множество заплетени подробности, които в един момент включвали хомосексуална двойка, банка, която да управлява активите, както и някакъв лишен от наследство братовчед. Но всички тези подробности и полуродители отшумели няколко години преди майката да загине във вертолетна катастрофа, когато Риту била на дванадесет години.

„Ужас. А сега и таткото ритнал камбаната. Животът е гаден. Горкото дете.“

Почувствах се малко виновен заради настояването ми да предприеме това пътуване. Но имах някакво предчувствие относно тази хижа и помощта на Риту можеше да се окаже жизненоважна. А пък и ако сивото й копие решеше, че пътуването е толкова травмиращо, истРиту може просто да изхвърли главата му, без да сваля спомените. Няма спомени – няма гадости.

Прадедите ни, които са страдали много повече от нас, никога не са имали подобна възможност.

Черна лимузина-всъдеход чакаше на адреса, който ми бе дала Риту. Пратих снимка на номерата на Нел, която отговори, че автомобилът е собственост на „Универсални пещи“.

„Така значи. Много мило от страна на Каолин да й отпусне кода. Но пък, от друга страна, не се случва всеки ден да загубиш близък приятел, а асистентката ти – баща си.“

Паркирах очуканото волво зад лъскавото юго и тръгнах към къщата – по-голяма от обичайното, с малък двор, покрит с наклонени панели, хващащи всеки слънчев лъч, тъмни плочи за фотоволтова енергия и зелени за капково обработване на отпадъчните води. Проблясващите канализационни клетки бяха достатъчно на брой, за да обслужват цяло семейство, но само по няколко от тях имаше култури от водорасли. Всъщност повечето изглеждаха съвсем неизползвани.

Типично ергенско гнездо. А и ергенът бе прекарвал по-голямата част от времето извън дома си.

Изкачих четиринадесет стъпала и минах покрай декоративни локути, които заслужаваха по-грижливо отношение. Спрях до горките растения и с мъка се въздържах да не извадя ножа си и да подрежа някои от преплетените клони. И без това бях подранил.

В този момент забелязах, че вратата е открехната.

Значи ме очакваха. Но все пак имаше нещо съмнително! Като лицензиран частен детектив и неофициален агент на цивилната полиция не можех просто да вляза. По закон бях длъжен да уведомя за присъствието си.

– Риту? Аз съм, Албърт.

Не казах правилната представка, въпреки че бях маскиран като голем. Но какво пък, повечето хора и без това са небрежни.

Подът на преддверието беше осветен от мозайка с активни елементи, която непрекъснато проблясваше в различни цветове и мамеше окото. Спиралното стълбище пред мен минаваше през две площадки преди, да достигне горния етаж. Хвърлих поглед наляво и видях голяма открита дневна, обзаведена в доста остарял киберпънк стил.

Отдясно, зад двойна врата от резбовано дърво и матови стъкла, дочух звуците на тих разговор – по-скоро забързано шумолене. Стаята беше тъмна, но успях да различа сянка, която крадешком се придвижи към отсрещната стена.

Шепот… няколкото думи, които не успях дори да чуя ясно, ми прозвучаха като:

– … сега където се криеше Бети…

Тръпки пробягаха по гърба ми. Докоснах едно от крилата на вратата. Стъклото бе грапаво и студено – чудесни усещания, които да ми напомнят онова, което не трябва да забравям нито за миг.

„Внимавай. Истински си.“

Сякаш трябваше да ми се напомня! Ужасни подозрения развълнуваха Постоянната ми вълна и се понесоха напред-назад между органичното ми сърце и мозък – единствените, с които разполагах. Като дубъл бих могъл просто да нахълтам в стаята, за да видя какво става. Но като органичен наследник на параноичен пещерен човек се насилих само да побутна внимателно вратата и да се скрия по-далеч от разширяващия се отвор.

– Риту? – Нарочно извиках високо.

Това бе домашният кабинет на Йосил Махарал с бюро и библиотека, пълна със старомодни книжни томове и лазерни фолиа. Една витрина бе заета изцяло от награди и грамоти. Зад други се мъдреха странни трофеи – сякаш редици от ръце с най-различни размери и окраска. Някои бяха отворени и под кожата се виждаха метални части – остатъци от времето, когато голем-глината е трябвало да бъде поставяна върху скелети на роботи и дрънчащите дубликати са били високотехнологични играчки за богаташите – едновременно груби и будещи страхопочитание, даващи възможност единствено на елита да разделя живота си и да се намира на две места по едно и също време.

Епоха, в която дубълите били наричани „заместници“ и онези, които можели да си ги позволят, сякаш били предопределени да имат много по-дълъг живот от живота на останалите представители на човечеството. Преди Енеас Каолин да дари копирането на масите.

Гледката беше забележителна. Но в същия момент вниманието ми бе насочено главно към онази част от стаята, която не можех да видя – далеч от прозореца, потънала в сянка.

– Осветление – реших да пробвам аз. Но домашният компютър очевидно се подчиняваше само на определени гласове и отказваше на непознати дори и елементарен контрол. Ама че домакин е бил Йосил Махарал!

Бих могъл да се опитам да пратя командата през Нел и да използвам договора си с дъщерята и единствената наследница на Махарал. Но цялата процедура по запознанства и преговори можеше да отнеме минути, с които не разполагах.

Несъмнено обикновеният ключ за осветлението се намираше точно до вратата. Можех да го достигна лесно… но ако някой се спотайваше там в тъмното, въоръжен с незнайно какво?

Значи съм параноичен? Чудесно.

– Риту, ако си ти, просто ми кажи да вляза… или да изчакам отвън.

Отвътре чух тих звук. Не дишане, а нещо друго. Усетих напрежение зад вратата. Нещо като концентриране на енергия.

– Ти ли си, дубАлбърт?

Гласът идваше отгоре и зад мен. Риту ми викаше от втория етаж, без никаква следа от хитрост или потайност.

– Да! Аз съм – отговорих, без да се обръщам. – Има ли… имаш ли други гости?

През стъклото забелязах още едно движение. Този път изправяне, може би знак за предаване. Отстъпих няколко крачки, за да освободя място за онова, което би се появило от тъмното.

Набелязах си и пътища за бягство. За всеки случай.

– Какво каза? – извика Риту отгоре. – Очаквах те след около час. Можеш ли да изчакаш?

Някакъв силует премина зад затвореното крило на остъклената двойна врата. Висок, ъгловат… и сив. Приближи се към мен.

За миг си помислих: „Пипнах го!“ Потайният сив, в тази къща? Кой друг би могъл да е, освен призрака? Призракът на Махарал! Същият, който не бе поискал да прекара последните си часове в лабораторията и да бъде подложен на дисекция, за да се възстановят спомените му. Вече би трябвало да бъде привидение на привидението, съществуващо единствено благодарение на усилието на волята си, изгарящо последните си резерви от своята elan vital, преди да се стопи и да изчезне.

Приготвих се да се хвърля отгоре му и да изтръгна обяснения. Например какво е станало със собствения ми дубъл! Онзи, когото пратих в имението сутрин…

… примигнах от изненада. Фигурата, която застана пред мен, не беше призракът на Махарал. Нито пък точно сив, ако трябва да сме точни.

Под примигващата светлина пристъпи блестящ платинен дубъл. Знакът на голем на веждата му сияеше като скъпоценност.

– Вайс Каолин – казах аз.

– Да – кимна дубълът, като прикри вълнението си с войнственост. – А вие кой сте? Какво търсите в тази къща?

Изненадан, повдигнах гипсовата си вежда.

– Върша работата, за която ме наехте, сър.

Това не бе съвсем вярно. Исках да проверя степента на незнание на този дубъл. Лъскавото му изражение замръзна, след което бързо се превърна от войнствено в предпазливо.

– А… да. Албърт. Радвам се да ви видя.

Въпреки жалкия опит да излезе от положението, този дубКаолин очевидно не бе същият, когото бях срещнал на разсъмване при Телър Билдинг. Нито пък имаше общи спомени с онзи, който ми се обади вкъщи по обед и ме тормозеше, докато впечатвах абаносовия. Този тук изобщо не ме помнеше.

Е, само по себе си това не означаваше нищо. Можеше да е бил впечатан часове преди всичко това. Но защо тогава се преструваше? Защо просто не си признаеше, че не ме познава? Би могъл да прати запитване до оригинала си. Да научи последните новини от истинския Каолин.

Ето ви една житейска поука – не поставяй силните в трудно положение. Нека да имат възможност да запазят реномето си. Винаги им оставяй отворена вратичка за измъкване.

Кимнах към кабинета на Йосил Махарал.

– Намерихте ли нещо полезно?

Изражението му стана още по-предпазливо.

– Какво искате да кажете?

– Искам да кажа, вие сте тук поради същата причина, поради която съм и аз, нали така? Търсите улики. Нещо, което да обясни защо приятелят ви се е измъквал от града, избягвайки всевиждащото Световно око, за цели седмици. И особено какво е правил миналата нощ и какво го е накарало да лети бясно по магистралата в пустинята.