Текст книги "Килн хора"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 29 (всего у книги 39 страниц)
46. Пълно изпичане
… истАлбърт става груб…
Риту все още трепереше в ръцете ми и си връщаше самообладанието след насилието, на което я бе подложил врагът ми – беше я завързал за копира въпреки желанието й. Искаше ми се да я разпитам за подробности. Да разбера защо и как Бета (ако онова наистина бе копие на знаменития похитител на дубъли) я бе открил в сърцето на строго охраняваната военна база.
Преди да започна обаче, откъм редиците скоростни пещи се разнесе серия високи тонове, обявяващи появата на следващата партида военни дубъли; те се плъзнаха напред червени и горящи от прясно запалената ензимна катализа – специални модели, които бяха държани тук с разходи на данъкоплатците, празни и готови да бъдат впечатани с душите на запасни воини като Клара, но сега отвлечени от известния престъпник по причини, за които не се досещах.
Ако бяха само един или двама, бързо щях да се справя с тях. Дори и военните големи са напълно безпомощни през тези първи мигове след излизането от активиращата пещ. Но един бърз поглед към пътеката между редицата извисяващи се машини показа, че са много – десетки, вече започващи да се изправят на треперещите си крака… крака като стволове на дървета… и разкършваха ръце, способни да смачкат малък автомобил. Само след мигове очите им щяха да се фокусират върху нас с Риту. Очи, запалени с някаква цел, с която не исках да имам нищо общо.
Последваха още звънци от високите пещи още по-нататък, възвестявайки още раждания, докато накрая звуците се сляха в нещо като вълнуващ се повик на съдбата. „Не питай за кого бие пещта“ – обади се някакъв подигравателен гласец в мен.
Време беше да се махаме.
– Да вървим – обърнах се към Риту и тя кимна; гореше не по-малко от мен от нетърпение да се махне оттук.
Побягнахме в единствената възможна посока – обратно към хранилището, където преди по-малко от половин час ме бе хванал онзи огромен тайнствен голем и бе спасил живота ми – макар и тогава да не знаех, че мотивите му са тъкмо такива. Хвърлих един последен поглед на разпадащото се тяло на благодетеля си; чудех се кой ли е той и как е разбрал, че ми трябва помощ точно в онзи момент.
След това тичахме сред тъмни, всяващи страх фигури, моделирани и подсилени допълнително за водене на война. Теракотени форми, които се обръщаха към нас и посягаха да ни сграбчат, но бяха все още бавни заради неравномерното пептидно активиране. Слава Богу. Измъкнахме се от редиците им и поведох Риту надолу към коридора между рафтовете в търсене на оръжие, достатъчно голямо, за да се противопостави на численото им превъзходство. А какво ли не бих дал просто да мога да се обадя на охраната!
Но не виждах нищо подходящо – само тонове сушени и замразени деликатеси, складирани в случай на някакъв Страшен съд, за да послужат на правителствения елит, получаващ заплати от данъците ми именно за да предотврати подобен сценарий.
Не се виждаха и никакви подходящи места, където да можем да се скрием. Още повече че фалшифицираните воини започнаха да влизат в хранилището, сумтейки и влачейки крака. „Бързо впечатани – поставих диагнозата. – Бета не е търсил качество, а бързина и брой.“
Обзе ме нахално чувство за съмнение, крещящо, че всичко случващо се около мен просто е лишено от всякакъв смисъл. Големът, който ме спаси. Внезапната поява на Бета. Двете вълни бойни дубъли, които бе създал по някаква необяснима причина. Залавянето и насилственото Впечатване на Риту. Всичко това трябваше да означава нещо!
Но нямаше време за размишления, а само за вземане на бързи решения. Като например, накъде да се бяга. Имах един-единствен избор.
Риту рязко спря пред входа на тунела.
– Накъде води това?
– Мисля, че отива под Урака Меса, към вилата на баща ти.
Очите й се разшириха, краката й се вдървиха и отказаха да помръднат. Погледнах през рамото й и видях тътрещите се псевдовойници да наближават. Засега бяха на около петдесет метра, но разстоянието се скъсяваше.
– Риту… – Въпреки растящото в мен безпокойство потиснах порива си да я дръпна за ръката. Вече бе изтърпяла повече насилие, отколкото можеше да понесе.
Накрая очите й се проясниха и се фокусираха в моите. Мрачна и напрегната, тя кимна.
– Добре, Албърт. Готова съм.
Хвана ръката ми и заедно се пъхнахме в студената каменна матка на тунела.
47. Вазен инстинкт
… сивият и червеният се разширяват…
Подобно на обемист, саморазширяващ се съд – тази душа съдържа много други.
Струва ми се бездънна, способна да поеме събранието, множеството, форума постоянни вълни, обединени в резонантен хор от поставени една над друга честоти, комбиниращи се към някаква кулминация на върховна сила.
Вече не сме само ние двамата – отвлечения в имението на Каолин сив на Албърт Морис и малкото червено копие от копието, което посети частният музей на Махарал за тест на паметта. Сивият и червеният са свързани и служат като огледала в чудната и ужасна машина на побъркан учен. И сега са повече, много повече.
Неограничен в един-единствен череп – нито дори в двойка черепи – аз/ние изпълваме празното пространство между тях, изпълваме го със завладяващо сложна мелодия… непрестанно растящата песен на мен.
Песен, наближаваща своето кресчендо.
Наистина се случва някакво усилване, както бе предсказал безумният призрак на Йосил. Умножаване на душевните ритми до степен, която никога не си бях представял, макар че окултистите и мистиците говорят за подобна възможност още от самото начало на Голем-ерата. Това би могло да стане сюблимното състояние на нирвана на егоманиака – егото, експонирано от безброй виртуални дубликати, които, отразяват и резонират в съвършена хармония, готвейки се да се хвърлят напред, всички накуп, към блестящото ново ниво на духовното въплъщение.
Винаги съм отхвърлял тази идея като метафизическа глупост, просто поредната версия на старите романтично-трансцендентални фантазии – като каменни кръгове, НЛО-халюцинации и „необяснимите“ миражи на предишните поколения, копнеещи да намерят начин да се издигнат над скучната действителност. И да открият някакъв проход към света на отвъдното.
Сега обаче, изглежда, един от основателите на тази ера, легендарният професор Махарал, бе намерил пътя… макар че нещо в метода му го беше побъркало от страх.
Затова ли дубЙосил се нуждаеше от душата на Албърт Морис – за да му послужи за суров материал? Защото нищо в голем-технологията не ме плаши? Самодублирането винаги се е струвало на Албърт нещо съвсем естествено, като избора на удобна дреха от гардероба. По дяволите, вече дори не ми влияе цялата онази болка, причинявана ми от бруталната му машинария – някаква хитроумна модификация на стандартния тетраграматрон. Съзидателна машинария, която скоро ще накара милиардите припокриващи се копия на Постоянната ми вълна да се обединят в съвършен унисон, подобно на лазерен лъч, съединяващи се като сговорни бозони, вместо да бъдат независими/каращи се фермиони…
Каквото и да означава всичко това. Вече усещам, че процесът действа. Всъщност дори силно се изкушавам да престана да мисля и просто да се оставя ей така… да се отдам изцяло на простотата… в славната азостност на всичко това. Паметта и разумът ми се струват като пречки, опетняващи чистотата на Постоянната вълна, която се умножава отново и отново, изпълвайки непрекъснато разширяващия се съд.
Амфорум… форум…
За щастие, има и временни прекъсвания, когато жестоките, породени от машината енергии не ме/ни бъхтят й разтягат според плана, когато мисълта остава възможна… и дори засилена с особен фокус. Например точно сега чувствам как дубЙосил щъка някъде наблизо, усещам присъствието му по начини, които са отвъд способностите на обикновеното зрение и слух. Долавям силата на желанието му. Растящото му въодушевление и увереност, че е близко до целта на живота си.
Над всичко чувствам изгарящата му концентрация, подсилена, от гениалността, която толкова често е съпроводена от Смерш-Фокслайтнеров синдром… толкова силна, че е в състояние да игнорира дъжда от пясък, падащ от тавана на пещерата всеки път, когато каменните стени потреперват от някоя далечна експлозия, докато бойните големи си пробиват път все по-близо и по-близо до това подземно леговище.
Все още са твърде далеч от мен, за да дешифрирам душевните им хармонии. Възможно ли е те да са аз? Изкушавам се да си представя как истАлбърт, съпроводен от армия от себе си… и може би с цяла тайфа чудесни и гадни специални дубъли на Пал… си проправят път през тунела и идват да ме спасят.
Не. Забравих. Аз съм мъртъв. ДубЙосил казва, че ме е убил. Истинският, органичният Албърт е трябвало да умре, за да не бъде „котва“ на моя квантово-душевен статут на наблюдател на материалния свят… каквото и да означава това.
Призракът на Махарал все още се суети около последните подготовки и прави фина настройка на голямото махало, което бавно се люлее между моето червено и сиво черепно огледало и издига душевни вълни с всяко свое преминаване. Вълни, които звучат като най-ниския звук, който някога се е чувал – като гласа, чут от Мойсей на Синай…
Липсва ми подходящ технически речник, но не е трудно да си представя какво ще се случи, когато дубЙосил се покачи на платформата. Тези вълни ще поемат. Той смята да използва моето пречистено-усилено присъствие като носеща вълна, за да повиши своята собствена същност. Аз трябва да бъда похарчен по същия начин, както ракетата изгаря, свършва горивото си и бива изхвърлена, за да запрати скъпата сонда в черната бездна на космоса. Само че товарът, който трябва да изведа нагоре, е душата на Махарал… да я изстрелям към нещо като божественост.
Всичко има смисъл по един извратен начин, с изключение на едно объркващо нещо.
Не би ли трябвало досега да съм изгубил чувството си за идентичност? Според предсказанията на дубЙосил моето его ще бъде пометено от екстаза на усилването, който ще премахне всичко от личните задръжки и желания на Албърт Морис и ще остави само таланта му да дублира – дестилиран, уголемен, експоненциализиран. Най-чистата от всички ракети носители.
Това ли става в действителност? Его-Редукция? Хм… не го усещам така. Да, чувствам, че машината се опитва да го постигне. Но връзката със самия мен не се губи. Спомените на Албърт са непокътнати!
А и какви са онези отгласи, които продължавам да долавям? Музикално резониращи отгласи, който сякаш идват отвън? Йосил не спомена нищо за това… и нямам намерение да му го съобщавам.
Най-напред, защото ме пренебрегва, сякаш съм кръгла нула, коварно животно, талантливо в копирането, но незаслужаващо уважение.
Но има и още нещо.
На нас… на мен… вече започна да ни/ми харесва.
48. Врагове
… Франки се върти като на шиш…
Казват, че голем-технологията била приета в Япония с много по-малко катаклизми, отколкото на запад, сякаш са я очаквали. Японците нямали проблем с идеята за дублирането на душите – също както американците прегърнали интернет, виждайки в Мрежата фундаментален израз на характерната за нацията им нужда да говорят. Според легендата просто трябвало да дадеш на нещо очи – на лодката, на къщата, на робота и дори на онзи „АнпаНмен“, предлагащ сладкиши по готините им реклами.
Когато ставало въпрос да дадеш на предмет душа, очите били по-важни от всичко останало.
Мислех си за това, докато се държах с всички сили за дъното на небециклета, скрил лице от ужасния вятър, който непрекъснато се сменяше от огън на лед. „Пази си очите – казах си, отчаяно сграбчил двете тънки подпори: краката ми бяха здраво опрени в шейните за кацане. – Пази си очите и мозъка. И никога не съжалявай, че си избрал да умреш по този начин.“
По време на хоризонталния полет основният ми проблем бе вятърът и студът, който изсмукваше топлината от всяка оголена каталитична клетка. Но това си беше същински пикник в сравнение с агонията, когато харлито се накланяше или завиваше. Без никакво предупреждение една или друга дюза се завърташе около оста си и ме обливаше със струи насочен пламък. Единственото, което можех да направя, бе да преместя глава от другата страна на тънкия фюзелаж и да се мъча да се скрия; повтарях си отново и отново, че съм в това положение… защото изглеждаше доста добра идея за момента.
Алтернативата – да остана при смачканото волво, да се опитам да привлека нечие внимание и да чакам за помощ – би могла да има повече смисъл, ако бях истински, без тиктакащ часовник, който можеше да замлъкне във всеки момент през следващия час. Но моята логика си беше логика на дубъл. Когато Бета потегли, усетих един-единствен императив, по-важен от малкото оставащо време от живота ми.
„Не губи следата.“
Сега знаех, че Бета е ключът за разбирането на всичко, което се случи през тази шантава седмица, започнала с момента, когато се промъкнах в мазето на Телър Билдинг, за да разкрия пиратската му фабрика, бълваща фалшиви копия на Джинийн Уоммейкър. Начинанието вече беше поето от някакъв негов враг, най-вероятно Енеас Каолин. Или поне така твърдеше Бета. Енеас бе разказал друга история, в която се изкарваше жертва на извратени конспиратори. След това последваха и онези мрачни и параноични размишления, измърморени от Йосил Махарал във вторник сутринта, когато вече бе мъртъв.
Кой казваше истината? Единственото, което знаех, бе, че трима блестящи мъже – всички много по-умни от горкия Албърт Морис – бяха въвлечени в някаква отчаяна, тайна тройна битка. И тайната част бе онова, което ме впечатли най-много.
В днешно време са необходими власт, пари и гениален ум, за да задържиш нещо извън погледа на обществото – критичен поглед, който би трябвало да е пратил в забвение всички ужасни и мрачни клишета на двадесети век за заговорничещи магнати, побъркани учени и елитни престъпници. А сега виждах и трите архетипа да воюват един с друг, обединили се около съгласието да пазят конфликта си в тайна от медиите, правителството и обществото. Нищо чудно, че горкият Албърт не би могъл да бъде в тяхната лига!
Нищо чудно, че нямах друг избор, освен да последвам следата, каквото и да ми струваше. Докато небециклетът на Бета се носеше в нощта само на четиридесет метра над пустинята, знаех, че цената ще бъде това мое тяло, което се изпичаше все повече всеки път, когато дюзите-факли се извъртаха, за да променят курса. И особено онази негова част, която страдаше най-много – злощастният ми зелен задник. Усещах как неговите колоидни/псевдоорганични части реагират на жегата със съскане и пукане, понякога достатъчно шумно, за да ги чувам дори през воя на вятъра, и постепенно се превръщат от гъвкава живоглина в твърдата консистенция на порцеланов сервиз.
Позволете и да добавя, че като евтин зелен с незащитена Постоянна вълна ме болеше ужасно! Толкова за предимствата на солистичната обратна прилика. Опитах се да се разсея, като си мислех за крайната цел – най-вероятно целта, към която са пътували истАлбърт и Риту Махарал, когато волвото е попаднало в засада. Някакво загадъчно пустинно скривалище, в което се спотайвал баща й през седмиците, когато е отсъствал от „Универсални пещи“? Бета очевидно знаеше къде отива. И това ме озадачаваше.
„Опитва се да следва Риту. Но защо, освен ако не иска да открие скривалището на Йосил? Какво друго би могъл да търси от нея?“
Опитах да се съсредоточа, но е много трудно, когато задникът ти бива дамгосван на всеки две-три минути. Открих, че отново и отново се връщам към образа на малкия палоид, моя спътник-пор, който бе премазан преди нещастният Пал да пожъне спомените му от дългия ден, изкаран с мен. „Това бе единственият ми шанс да бъда запомнен – мрачно си помислих. – При това темпо, когато Бета пристигне, от мен ще е останала само купчинка чирепи.“
За утешение се опитах да извикам във въображението си лицето на Клара. Но образът само засили болката. „Сигурно войната й тъкмо в момента достига до кулминацията си“ – помислих си и се запитах се колко ли сме далеч от бойното поле. Разбира се, преди това Бета щеше да завие настрани. Но въпреки това се замислих за съвпадението… и се надявах, че Клара няма да си има големи проблеми заради самоотлъчката си след унищожаването на дома на Албърт. Бяхме се посочили един друг като наследници, така че армията сигурно щеше да влезе в положението й.
„Ако Албърт наистина е още жив, може би все още имат шанс да са щастливи заедно…“
А и ставаше и нещо друго, докато харлито летеше в нощта, в която дори звездите изглеждаха някак си изкривени. Постоянната ми вълна правеше обезпокоителни неща, трепереше диво… нагоре-надолу, навътре-навън… и понякога в една от онези странни посоки, дето никой дори не може да ги назове точно – самосъдържащите се измерения на духа, които Леов и другите едва започнаха да набелязват преди едно поколение, изучавайки най-новата terra incognita – или пък последната граница. Отначало бяха толкова кратки, че едва ги забелязвах. Но с продължаването на ужасния полет периодичните смущения ставаха все по-силни. Пиковете на егоистичното самомнение се редуваха със спадове на върховно себеотрицание, в които се чувствах по-нищожен и от прахта. По-късно ефектът бе на кратко, но интензивно насочено страхопочитание. Когато отмина, се зачудих…
„Какво следва после? Дзен-отделяне?
Усещане за единство с Вселената?
Или ще чуя гръмовния глас на Бог?“
Всяка култура е имала онова, което Уилям Джеймс нарича „вариации на религиозния опит“. Те разцъфтяват, когато Постоянната вълна на човека дърпа определени струни от париеталния нексус, района на Брока, или спиритуално-парафразното свързване в десния темпорален лоб. Естествено подобни усещания могат да се изпитат и в глина – душата си е душа, – но изживяването почти никога не може да се сравни с онова, което изпитваш в плътокръв.
Или освен ако не си възстановен и дарен с още един цял ден живот? Възможно ли е това да е накарало Енеас Каолин да поиска да саботира собствения си изследователски отдел? Защото новият трик за удължаване на трайността на дубъла има страничен ефект? Би ли могъл той да покръсти голем-народа и да запали божествената искрица сред милиардите изкуствени хора? Ами ако дубълите престанат да се връщат в домовете си за прехвърляне и напуснат своите архита, за да търсят собствен, различен път към спасението?
Ама че шантава мисъл! Сигурно бе провокирана от посещенията ми при любезните спукани гърнета – ефемералите. Или от пламтящата агония да бъдеш наполовина опечен жив! Може би.
И въпреки това не можех да се отърся от засилващото се усещане, че нещо или някой ме придружава по време на този мъчителен полет през строшеното небе, върви в крачка до мен или в мен, между огнения ад в долната част на тялото ми и замръзналото ми от вятъра лице. От време на време сякаш някакъв едва чут отглас ми казваше: „Дръж се“…
Бушуващият вятър отслабна за малко и ми позволи да погледна към неравния терен от плата и дълбоки дерета, рязко очертани от лунната светлина. Харлито започна да се снижава, бледите лъчи на фаровете му придаваха на пейзажа някаква назъбена красота. Празнини се издигнаха нагоре като огромни пасти, жадни да ме погълнат целия.
Дюзите изреваха и се насочиха надолу, като ме обкръжиха със стена от трептящ пламък. Трябваше да пусна едната си ръка, за да си предпазя очите. Така останах закрепен само с двата си крака и с другата ръка; пръстите ми постепенно се опичаха и втвърдяваха, превръщайки се в хрущящи парчета керамика.
Колкото до шума, скоро свикнах… може би защото вече нямах с какво да чувам. „Дръж се“, заповяда ми някакъв вътрешен глас – вероятно упоритата част от Албърт Морис, която така и не се бе научила да се предава. В това отношение мога да се доверя на Албърт. Инат човек.
„Дръж се още съвсем малко…“
Вълни от тръпки минаха през мен като през кукла от кал. Някакви части се отчупиха! Накрая упоритата ми хватка ме предаде и паднах…
„Време да се съединя със Земята?“
… но полетът ми бе много по-кратък, отколкото очаквах. Около половин метър или някъде там. Едва усетих, когато обгореният ми гръб удари каменистата пустиня.
Двигателят изпращя и спря. Жегата и шумът изчезнаха. Смътно разбирах, че сме кацнали.
Трябваха ми няколко опита, за да накарам ръката си да помръдне, за да използвам последните си останали незасегнати сетивни органи. Първото, което видях, бе облак прах. След това се появиха смътните очертания на шейните за кацане. Много усилия бяха необходими да обърна глава и да погледна в другата посока. Вратът ми сякаш бе покрит с твърда кора, с нещо, което се съпротивляваше на движението, нещо пукащо и неохотно поддаващо.
„А, ето го и него…“
Видях два крака, обръщащи се да се отдалечат от небециклета. Спиралният мотив, покриващ цялото тяло на дубъла, не можеше да се сбърка. Бета започна пъргаво да се спуска по прашната пътека, обрамчена с бели камъни.
„И аз се движех навремето по този начин. Във вторник, когато бях млад.“
А сега изпечен, ожулен и съвсем близко до края си, се помислих за късметлия, че успявам да се влача с помощта на едната си ръка и с половината от другата, благодарен, че небециклетът бе изчистил земята под себе си.
Щом излязох изпод горещия фюзелаж, се помъчих да седна и да огледам пораженията по себе си.
Само се помъчих да седна. Няколко псевдомускула все още реагираха там долу, но не бяха в състояние да накарат нищо да се сгъне по съответния начин. Посегнах с оцелялата си ръка и потупах твърдо гледжосаните си гръб и задник. Дрънчах.
Леле, леле! Да скочиш през огнени струи и да се хванеш за излитащ небециклет винаги ми е изглеждало обречена донкихотовска постъпка. Но въпреки това го бях направил! Е, не бях във върхова форма, но все още можех да се движа. Все още бях в играта. Отчасти.
Бета вече се бе скрил от погледа ми сред сенките. Но поне можех смътно да видя накъде се е запътил – нисък правоъгълен силует, забит в склона на издигащото се пустинно плато. На звездна светлина приличаше просто на скромна едноетажна постройка. Може би вила за почивка или отдавна изоставена хижа.
Докато почивах до бавно охлаждащото се харли, почувствах как през мен отново мина една от онези периодични вълни на различност. Но сега, вместо да ми заповядва да се задържа или да ме измъчва с намеци за безкрайност, странното полуприсъствие изглеждаше по-скоро любопитно… питащо… сякаш се чудеше какво търся тук.
„Не се съмнявай – помислих си в отговор на смътното чувство. – Когато разбера, ти ще си първият, на когото ще кажа.“
