Текст книги "Килн хора"

20. Прекалено много реалност

… как истАлбърт научава какво е да не може да се върнеш вкъщи…

Предградията.

Господи, каква пустош.

На половин час от дома на Риту Махарал по източната магистрала на път към пустинята ни засече залавящ лъч, който подчини двигателя на волвото и ни накара да пъплим с „максимално ефективна“ скорост през най-натоварените зони на града. Непрекъснато ни задминаваха велосипедисти – компютрите дават по-висок приоритет на мускулите на истинските хора за сметка на някакви си дубъли в автомобил.

Около нас и под нас се простираха предградията, всяко от тях крещящо ярко с разнообразните си архитектурни стилове – от безвкусни натруфени замъци до кича на двадесети век. Състезанията между отделните махали помагат на хората от двете поколения на висока безработица да се разсеят, така че местните и техните дубъли се мъчат като луди да създадат най-разточителните и показни сгради, като често наблягат на някаква етническа тема – гордост от принадлежността към някаква имигрантска общност, отдавна потънала и разтворила се във всеобщата културна чорба.

Глобализацията не сложи край на културното разнообразие, но превърна етническата принадлежност в поредното хоби. В друг начин хората да откриват в себе си нещо значимо и ценно във време, а работа могат да си намерят само наистина талантливите. Всеки знае, че това е фалшиво, също като сигурната минимална заплата. Но пък за сметка на това побеждава алтернативите – отегчението, бедността и истинските войни.

Почувствах облекчение, когато най-сетне минахме през последния зелен пояс около града и се гмурнахме в естествения сух въздух на извънградския район. Сивият дубъл на Риту не говореше много. Сигурно е била в скапано настроение, когато е впечатвала. Не беше учудващо – та тялото на баща й още дори не бе успяло да изстине. А и идеята за това пътуване не беше нейна.

Попитах я за Енеас Каолин, колкото да поддържам някакъв разговор.

Риту познавала магната още откакто баща й се присъединил към „Универсални пещи“ преди двадесет и шест години. Като малка го виждала често, докато накрая не се изолирал – един от първите аристократи-отшелници, които, престанал и да се срещат с другите хора лично. Дори и най-близките му приятели не го били виждали в плът вече цяло десетилетие. Не че на повечето им правело впечатление. Какво значение има? Вайсът все така спазвал времето на уговорените срещи, присъствал на партита, дори играел голф. А платинените му дубъли били толкова добри, сякаш бил самият той.

Риту явно също използваше положението си в УП, за да се сдобива с висококачествени заготовки. Дори и на слабата светлина си личеше, че сивото й копие е гъвкаво, реалистично и с много добра текстура. Е, в края на краищата аз я помолих да прати първокачествен модел, който да ми помогне в разследването.

– Не съм сигурна за кои точно става дума – отговори тя, когато я запитах за липсващите снимки в дома на баща й – същите, които дубълът на Каолин бе откраднал от стената. Риту сви рамене. – Знаеш как става. Познатите вещи просто се превръщат в част от общия фон.

– И въпреки това ще съм ти благодарен, ако успееш да си спомниш.

Тя затвори сините си очи.

– Ами… едната май беше снимката на Енеас и семейството му като млад. А другата го показваше заедно с баща ми пред първия им нехуманоиден модел… един от онези дългоръки берачи на плодове, ако не се лъжа. – Риту поклати глава. – Съжалявам. Оригиналът ми сигурно щеше да ти помогне повече. Може да накараш твоя да я попита.

– Може би – кимнах аз. Нямаше нужда да обяснявам, че оригиналът на Албърт Морис в момента седи до нея. – Можеш ли да ми кажеш какви са били отношенията между Каолин и баща ти в последно време? И по-специално, точно преди Йосил да изчезне?

– Отношенията им ли? Винаги са били добри приятели и работеха чудесно заедно. Енеас беше много толерантен към особеното поведение на татко и дългите му отсъствия. Освен това го беше освободил завинаги от проверките с детектора на лъжата, на които всички се подлагаме два пъти годишно.

– Два пъти годишно? Сигурно е доста неприятно.

Риту сви рамене.

– Част от Новата васална система. Обикновено просто те питат „Криете ли някаква голяма тайна, която може да навреди на компанията?“ Най-обикновена предпазна мярка, без пъхане на носа в личните ти работи. Прилага се към всички нива в компанията.

– Към всички ли?

– Е, не си спомням някой да е настоявал Енеас също да се подложи лично на детектора – призна тя.

– От страх ли?

– От уважение! Той е добър работодател. Ако не желае да се среща лично с други хора, защо му е на някой от семейството на УП да го разпитва за причините му?

„Защо наистина? – замислих се аз. – Няма никаква причина… освен старомодното изгарящо любопитство! Разбира се, това е поредният пример как личностните ти характеристики съответстват на професионалната ти ориентация. Такива като мен просто не стават за този нов свят на верноподанически клетви и разни индустриални «семейства».“

Замълчахме. Нямах нищо против. Всъщност трябваше ми извинение да се изключа… тоест да се престоря, че минавам в спящ режим. Колата сама щеше да продължи към далечните планини, където се намираше бараката на баща й. А през тези часове можех да си позволя малко хубав органичен сън.

За щастие Риту сама предложи изход от положението.

– Този дубъл е натоварен да направи някои проучвания в мрежата по време на пътуването. Имаш ли нещо против, ако се заема с тях сега?

В скута й лежеше преносима работна станция-чадор (несъмнено много сложна и скъпа) с непрозрачна качулка, която можеше да покрие главата, раменете и ръцете.

– Чудесно – казах аз. – Искаш ли да вдигна и параван освен чадора?

Тя кимна и ми се отблагодари със същата умолителна усмивка, която видях на първата ни среща.

– Надявам се, че нямаш нищо против.

Някои хора смятат, че любезността е излишна за дубълите, но никога не съм успявал да разбера доводите им. Винаги оценявам любезните постъпки, когато съм от глина – или когато се преструвам, че съм от глина. А и нуждите й съвпадаха с моите собствени.

– Разбира се. Ще настроя паравана за шест часа. По това време сигурно ще сме близко до хижата, а и слънцето ще започне да изгрява.

– Благодаря… Албърт. – Усмивката й стана по-широка и ме накара да се изчервя. Не исках да се издавам, затова само й кимнах приятелски, докоснах бутона между седалките ни и отгоре се спуснаха безброй нанонишки. Черната завеса бързо се втвърди и преградата раздели колата на две. Зяпах я около минута, за миг забравил какво ме е накарало така импулсивно да се реша да тръгна на този път лично. След това си спомних.

„Клара.“

Извадих шапката за сън от чантата си и я сложих над слепоочията си. С нейна помощ следващите няколко часа щяха да преминат направо чудесно.

В идеалния случай дубРиту нямаше да разбере нищо.

Позвъняването ме изтръгна от съня ми. Истински кошмар, в който цяла армия тъмни фигури се биеха на изоран от взривове лунен пейзаж, прекалено суров, за да вирее на него живот. Но аз стоях там, пуснал корени в земята като умиращо дърво, без да мога да помръдна, докато металните гиганти унищожаваха всичко около мен, размахвайки нокти, от които капеше кръв.

Една част от мен стискаше зъби от ужас, изцяло погълната от миража. В същото време една друга, по-трезва част стоеше настрана (както често става в сънищата) и си спомняше, че това е сцена от научнофантастичен холофилм, който ми изкарваше акъла, когато бях на седем години. Едно от малкото преднамерено жестоки неща, което някога ми бе правила сестра ми, бе да ми го пуска посред нощ въпреки предупредителния надпис „Токсично за подрастващи“.

Събудих се, загубен за миг в кратката дезориентация, в която изпадаш, когато те изтръгват от плитък сън.

Индукционната шапка падна и се изправих в седалката с бясно туптящо сърце.

Погледнах наляво и видях пустинния пейзаж, минаващ покрай нас; волвото плавно се носеше по магистралата. Не се виждаше никакво друго движение. Покрити с тръни агави хвърляха призрачни сенки в сухото царство на гърмящите змии, скорпионите и може би на няколко костенурки. От дясната ми страна продължаваше да се издига параванът, поглъщащ светлина и звуци. За щастие, благодарение на него Риту не успя да стане свидетел на недостойното ми и нехарактерно за един дубъл събуждане.

– Е? Събуди ли се?

Гласът – тих и насочен право към мен – идваше от контролния панел на колата. Някакъв хомункулус се взираше в мен. Лицето му бе досущ като моето, но блестящо черно, с изражение, което бе точно на границата на неприкритото презрение.

– Ъъ, да. – Потърках очи. – Колко е часът?

– Двадесет и три и четиридесет и шест.

Така значи. Около три часа и половина, откакто се отпуснах да подремна. По-добре да има да ми казва нещо важно.

– Какво има? – изхриптях. Устата ми бе пресъхнала.

– Неотложни въпроси.

Зад абаносовия си дубликат виждах кабинета си. Всички екрани бяха включени. Някои бяха настроени на новинарски канали.

– Станала е авария в „Универсални пещи“. Прилича на промишлен саботаж. Някой е взривил прионно-каталитична бомба.

– Прионно… какво?

– Облак от органични репликатори, предназначени да изпълнят цялата фабрика и да унищожат всеки синтетичен душоносител.

Примигвах изненадано. Сигурно съм изглеждал като пълен идиот.

– Но защо му е на някой…

– Основната ни грижа в момента е не „защо“ – типично рязко ме прекъсна черният ми голем. – Изглежда, че по това време двама от нашите собствени дубликати са се намирали в централата, на УП. И с „подозрително поведение“, както успях да разбера от шифрования полицейски доклад. В момента чакат съдебно разрешение да дойдат тук и да конфискуват записите ни.

Не вярвах на ушите си.

– Двама? Двама от нашите дубъли?

– Заедно с няколко на Пал.

– На П-Пал ли? Но… не съм говорил с него от… сигурно е станала някаква грешка.

– Може би. Но имам лошо предчувствие. И логиката, и интуицията ми казват, че са попаднали в капан. Съветвам те да зарежеш всичко останало и да се върнеш моментално.

Бях ужасен и озадачен. Не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася. Станалото беше с много по-висок приоритет от душенето около хижата на Йосил Махарал. И от другите ми импулсивни цели, свързани с това пътуване.

– Обръщам веднага – казах аз и посегнах към волана. – С максимална скорост би трябвало да пристигна след…

Черният рязко ме прекъсна, като вдигна блестящата си ръка.

– Засичам сигнали от Градската стража… тревога. Неоторизирана пиротехника, на пет клика източно оттук…

Смразяваща кръвта пауза, след това…

– Изстрелване на ракета. Профилът съответства на „Отмъстител Шест“. Следят курса й…

Тъмните му очи срещнаха моите.

– Насочва се насам. Поражение след десет секунди.

– Н-н-но… – запелтечих аз.

Абаносовите пръсти затанцуваха с невъобразимо спокойствие.

– Прехвърлям всичко на външен носител дванадесет. Ти се погрижи за задника ни. След това открий кой го е направил и пипни това копе…

Черното ми отражение се разхвърча на милиони проблясващи парчета като праснато огледало.

Волвото заговори с кухия си силиконов глас:

– Поиска да бъдеш уведомен, ако има новини с приоритет над пет, свързани с твоя квартал. Получавам данни от девета степен. Центърът е на твоя адрес.

Как завиждах на предците ни, които понякога са си спестявали лошите новини за няколко часа или дни в епохите на технологично невежество, когато новините пътували много по-бавно от светлината и били канализирани от журналисти или бюрократи! Никак не ми се искаше да виждам. Едва успях да отворя уста.

– Покажи.

Появи се серия холоизображения, показващи новините от десетина обществени камери и частни воайорски очи, програмирани да се насочват към всяко необичайно събитие и да продават записите си направо в Мрежата. В този случаи атракцията бе пожар. Една къща – моята къща – гореше, обхваната от пламъци с такава температура, че вече се беше оформила огнена фуния, помитаща всяка непредпазлива камера, която се приближаваше прекалено.

Шокиран, известно време продължих да гледам от чист рефлекс – плащах най-високи такси за панорамни изгледи, докато не си изградих пълна картина.

– Мамка му! – промърморих. Мразех ги. – Изгорили са ми градината.

Изведох колата от насочващия лъч, обърнах и потеглих обратно към града. Ако карах с тридесет километри в час над максимално позволената скорост, щях да съм в състояние да отхвърля всички искове за глоби с позоваване за неотложни задачи от обществено значение. Нали разбирате, бързам да помогна на властите да оправят поразиите. А и действието по добра воля можеше да убеди някого да ме изслуша, когато заявях своята невинност.

„Невинност в какво?“ Все още трябваше да си изясня какво точно е станало в „Универсални пещи“.

„Две Мои копия… и няколко на Пали. Но кои копия? Единият вероятно е онзи, който изчезна в имението на Каолин. А сивият, който прекъсна връзката след сключването на сляп договор? На каквато и работа да се е наел, нещата са станали здравата напечени.“

От главната централа на УП започнаха да изтичат новини. Наистина е избухнала прионна бомба, но предварителните отчети са оптимистични. Служителите дърдореха помежду си за невероятния късмет, който са извадили. Поразеният район бил малък, защото един храбър оператор на самотоварач седнал върху саботьора в последния момент и заглушил експлозията с голямото си голем-тяло, като, по този начин ограничил разпространението на отровата.

„Страхотно – помислих си аз. – Но какво общо има всичко това с мен?“

Не получих отговор на телефонното обаждане до Пал, нито по секретния ни канал. Нито един от дубълите, които бях направил във вторник, не отговори на свръхспешните ми повиквания. Можех да обясня мълчанието само на един от тях – на лоялния абаносов, останал на поста си до момента, когато отгоре му се стовари адът и превърна влажното му глинено тяло в керамични фрагменти.

Погледнах към паравана, който ме отделяше от спътницата ми. Дали да го вдигна и да уведомя сивата Риту? Естествено, като един от високопоставените служители на УП, тя вече бе научила, че в компанията е станало нещо нередно. Или работата й изискваше такова съсредоточаване, че бе изключила всички разсейващи подробности като новинарските канали?

А може би беше научила и предпочиташе да остави завесата спусната. Слуховете, които вече се разпространяваха из Мрежата, ме сочеха като вероятен заподозрян за саботажа в „Универсални пещи“. Замислих се дали да не махна паравана и да не се опитам да й обясня. Да изрепетирам пледоарията си за невинност преди да я изиграя пред полицията…

Две ярки светлини привлякоха погледа ми. Предни фарове. С неохота намалих безразсъдната скорост на волвото… след което забавих още повече. Нещо не беше наред с тези светлини. Мястото им на пътя беше странно. Може, би магистралата леко извиваше надясно точно пред мен…

Само че нямаше подобно нещо. Продължих да се придържам към десния край на пътя, за да се разминем, но неочаквано той зави в другата посока, наляво! Натиснах спирачките й намалих скоростта още малко, за да се консултирам с навигационния компютър.

Другата кола бе съвсем близко!

Едва не се забих в нея преди да проумея ситуацията. Ненормалникът беше минал в моята половина на пътя и караше срещу движението! Само резкият ляв завой в последната секунда ме задържа на пътя. Бях се разминал с този кретен на косъм!

От рязката маневра колата поднесе гумите запищяха и запушиха и светът се завъртя. Имах време да съжаля, че съм прекарал живота си, като високомерно пренебрегвах елементарните правила за безопасно пътуване. Нищо чудно, че Клара винаги настояваше тя да шофира, когато отивахме някъде заедно. Моята чудесна ядосана Клара… и нито един мой призрак, който да я утеши.

Представих си как свършвам като Йосил Махарал, размазан на дъното на някакво дере… но безумната въртележка накрая спря. Волвото остана цяло и непокътнато по средата на пътя с фарове, насочени към идиота, по чиято вина за малко да стане катастрофата.

От другата кола се появи тъмна фигура. Не можех да я разгледам от ярката светлина. Аз също понечих да изляза и да му дам да се разбере. Тогава видях, че носи нещо дълго и тежко. Направих сянка пред очите си и видях как вдига обемистото, подобно на тръба нещо на рамото си.

– Мамка му! – изругах, превключих на втора и натиснах газта до дупка. Инстинктът ме караше да извия волана и да побягна с всички сили далеч от оръжието. Но предният мозък на Албърт разбираше по-добре от тия работи.

Клара ми го бе обяснила отдавна. Основен военен принцип.

„Понякога единственият ти шанс е да изкрещиш с всички сили и да се хвърлиш напред. И да се надяваш на най-доброто.“

Доста убедително. Тактиката определено изненада нападателя ми, който отскочи и се блъсна в колата си преди да се окопити и отново да се опита да се прицели. Крещях с цяло гърло и продължавах да натискам газта до дупка. Двигателят на волвото ревеше.

За част от секундата, сред блясъка на фаровете на двете коли, разбрах едновременно няколко неща.

Мили боже, Енеас Каолин!

И: Ще успее да стреля преди да стигна до него.

И: Няма значение какво му е оръжието, поне ще имам удоволствието да направя противния му глинен задник на керамични парчетии.

Това не ме накара да се почувствам по-добре, когато яростното огнено кълбо излетя от пушката на Каолин и разби колата ми на трески. Болката не закъсня.

Но все пак успях да видя през ослепителния блясък как платиненият дубъл вдига ръце в последен израз на спонтанно отчаяние.