Текст книги "Килн хора"

72. Празни приказки

… или все още зелен в спомените…

С широко отворения си портал имението изглеждаше абсолютно неохранявано – илюзия, която собственикът можеше да си позволи. Докато пътувахме към голямата каменна постройка, лимузината ни мина покрай работещи градинари. На пръв поглед изглеждаха истински.

– Това някак си ми е познато – обади се Пал от животоподдържащия си стол. – Спомням си как си мислих, че ще извадим късмет, ако успеем да се измъкнем оттук живи.

Пал по някакъв начин бе успял да абсорбира част от паметта на смачкания миниголем – спътника ми през безумните вторник и сряда. Почувствах се по-добре при новината, че част от хитрия палоид е оцелял.

Сензорите правеха прозрачна всяка част на лимузината, върху която се спираха очите на пътниците. Създаваше се илюзията, че купето не съществува, макар че любопитните клюкари отвън биха видели само неясни кръгове, които бясно се мятаха насам-натам. Но въпреки това отворих прозореца, за да вдишам букета от аромати от градините на Енеас Каолин.

Миризмите продължаваха да ме изненадват, подобно на спомени от друг живот.

Някой друг пое дълбоко въздух заедно с мен. Албърт, седнал от лявата ми страна, пусна една от своите отнесени усмивки – очевидно се наслаждаваше на лекия есенен ветрец. Като изключим малките превръзки под ухото и на палеца си, не изглеждаше зле. Можеше дори да се преоблече и обръсне, ако го придумаш нежно. Но вниманието му бе насочено другаде.

„Да не би да си нешамах? – зачудих се аз. – Тяло без душа?“

Ако бе така, получаваше се доста иронична смяна на ролите. Защото аз, големът, се чувствах доста добре екипиран в това отношение.

„Така ли е, Албърт? Или просто даваш заето?“

Сигурно отново се бях зазяпал. Тънката, но силна ръка на Клара леко стисна моята и се обърнах към нея.

– Мислиш ли, че ще успеем да зърнем колекцията му от средновековни оръжия? – попита тя. – С удоволствие бих направила няколко снимки на онзи шотландски меч.

И това го каза прекрасна млада жена със сламена шапка и лека лятна рокля. Клара понякога се забавлява, като омаловажава „страховитата“ си страна. Това подчертава дивата й привлекателност.

– Може би ще е в настроение да изиграе ролята на екскурзовод – предположих аз, но тя само се усмихна.

Когато почти стигнахме къщата, Клара погледна многозначително към паркинга, на който се намираха други две автоматизирани лимузини, същите като нашата. Бяхме нагласили времето си така, че да пристигнем малко след тях.

Охранители на червени ивици наблюдаваха как един самотоварач сваля високия контейнер от камиона пред главния вход. Обърнаха се бдително, когато излязохме от колата… но някакъв скрит сигнал им даде знак да се отдръпнат.

– Винаги съм мечтал за подобна работа – промърмори Пал, докато самотоварачът с пъшкане издигна товара си с яките си крака и тръгна по широките стъпала към къщата.

– Не е вярно – отговорих му аз, докато изваждах креслото му от колата. Тежката работа не беше в стила на Пал.

Клара огледа медицинските циферблати на стола, после се засуети около истАлбърт и му оправи вратовръзката.

– Вие двамата ще се оправите ли тук?

Пал хвана ръката на Албърт и пусна една загадъчна усмивка.

– Ние ли? Ще се поразходим между охраната, ще се поблъскаме малко и ще си намерим белята.

Клара все още се тревожеше, но аз стиснах ръката й. Кое друго място би било по-сигурно? А и Каолин щеше да се съобразява с присъствието им.

– Хайде, тръгвайте. – Пал кимна към имението. – Ако господин Зилионер почне да ви създава неприятности, викайте. Ние ще оправим нещата. Нали, приятелче?

Вместо да отговори, Албърт се обърна, сякаш проследяваше нещо невидимо в небето. Вдигна бинтования си палец, сякаш бе някакъв метафизичен стопаджия.

– Прах – каза той, смаян. – Оставили са форми в нея. Дълбоки. Всеки го е направил.

Изчакахме няколко секунди, но той не каза нищо повече.

– До-о-обре – изкоментира Пал. – Надявам се, че това са добри новини. За прахта. Хм.

Отсъстващ и невъзмутим, Албърт хвана стола на Пал, за да го задържи на калдъръмената пътека. Двамата с Клара гледахме, докато завиха зад ъгъла към мястото, откъдето се чуваше гукане на гълъби. Няколко етажа по-нагоре бе огледалният купол, покриващ дома на прочутия отшелник – истЕнеас Каолин.

Двамата с Клара се спогледахме, за да се окуражим един друг, и тръгнахме към широкото гранитно стълбище.

След като се търкаля известно време, Пал дава знак. Най-после!

Скачам от долния багажник на стола му върху затоплените от слънцето камъни. Изчаквам да отминат колелата и… сега!

Плъзгам се по корем, избягвам човешките крака на Албърт и се мятаме сянката зад живия плет от гардении. Уф, каква воня! По-голямата част от миниатюрната ми глава е оформена като на същество, което се ориентира по миризмата. Де да имаше повече място за мозък…

Добре де. Просто направи онова, което иска създателят ти. И задоволи присъщото си любопитство – по-добре от храната и секса. Хайде!

Но внимавай за сензорите и за детекторите на движение. Настрой хитроумните си очи да видят инфрачервените лъчи. А също така базилиските, хитрите клопки и обикновените стари капани.

Декоративна ниша от тухли продължава по цялата дължина нагоре. Влизай вътре. Извади ноктите с диамантени върхове. Забий ги със силните си лапи в камъка.

В наши дни можеш да направиш направо чудеса от глина.

Във фоайето стоеше платинен дубъл и наблюдаваше как слугите насочват пъшкащия самотоварач към голямата библиотека – същото място, където преди две седмици бе положен отвореният ковчег на Йосил Махарал. Но Каолин не би трябвало да очаква, че зная това. Онези спомени бяха унищожени. По общо мнение.

Непосредственият обект на вниманието му бе контейнерът, макар че ни направи знак да го последваме. Клара с радост насочи импланта си към старите копия, щитове, боздугани и разни други остри неща. Едва след като самотоварачът внимателно остави товара си до южната стена, домакинът ни се обърна към нас с протегната ръка.

– Майор Гонсалес, дубМорис. Подранихте. С няколко часа.

– Така ли? Моя е вината – каза Клара. – Тези дни работя на Източното крайбрежие.

Съмнително извинение. Все пак предимството да има истински гост надделява над раздразнението на всеки дубъл, пък бил той и дубъл на трилионер.

– Ни най-малко. И двамата сте прекалено заети в последните дни! Благодаря, че приехте поканата ми. Макар че подозирам, че имате и собствени причини да дойдете.

– Има някои въпроси за изясняване – съгласих се аз.

– Несъмнено. Но първо, как работят новите тела?

Погледнах към тялото, което носех днес. Беше в светъл сиво-бежов цвят, в комбинация с реалистичната коса и текстура на кожата, на самия ръб на законното. Но при цялата суетня никой не възрази срещу „героизма“ ми. По-важни бяха другите му качества, с чиято помощ можех да помириша, видя и докосна Клара, сякаш бях съвсем истински.

– Много впечатляваща работа. Сигурно е доста скъпа.

– Много – кимна той. – Но това няма значение, щом…

Платиненият дубъл трепна, когато една от стените на контейнера падна с трясък. Слугите се заеха с другите панели.

– Естествено – продължи дубКаолин, – ще бъдете снабдяван с тези хиперкачествени заготовки напълно безплатно, докато се изясни проблемът с оригинала ви. Има ли някакви признаци…

– Колкото си искате. Но нито един не казва „здравейте“.

След две седмици задълбочени изследвания на най-големите експерти стана ясно, че съзнанието/душата на истАлбърт е „изчезнала“ по някакъв начин, който никой не разбираше. Може би Йосил Махарал би бил в състояние да даде някакво обяснение. Но той също бе изчезнал, при това много по-категорично.

– Е, можете да разчитате на „Универсални пещи“. Докато не стане възможно отново да заредим оригинала или…

– Или докато не изчерпя лимита си да правя копия от дубъл на дубъл.

Той кимна.

– Ще ви помогнем с хиперкачествените заготовки и с експерименталния процес за удължаване на трайността на големите. Отчасти, защото сме ви длъжници…

– Разбира се, че сте – промърмори Клара.

Бляскавият голем трепна.

– В замяна техниците ми естествено биха желали да наблюдават вашата забележителна издръжливост. Никой никога досега не е успял да постигне подобен прецизен резултат при копирането от една кукла на друга!

Забелязах, че дясната ръка на Каолин леко трепери. Ако не друго, той определено подценяваше нетърпението й.

– Хм, да. Наблюдение. Може да се появи проблем, ако… – Млъкнах, защото тъкмо в този момент слугите най-накрая се справиха с контейнера и освободиха тежка кристална витрина. Вътре в нея стоеше тъмнокафява фигура на дребен, добре сложен мъж – войник с азиатски черти, оформен на ръка и изпечен в пещ преди хиляди години. Уверената му полуусмивка изглеждаше почти като жива.

– Само десет от ксианските статуи са напуснали Китай – щастливо възкликна дубКаолин. – Ще задържа тази в чест на починалия ми приятел Йосил. Докато наследницата му не си я поиска.

Магнатът очевидно не очакваше това да стане в близкото бъдеще, макар че видях портрета на Риту Махарал, поставен на видно място върху огромен роял. Нарочно ли бе преместен тук?

„Споменът“ ми от тази стая беше от записа, който Клара бе открила под Урака Меса в строшения сив дубъл на Албърт, който бе отвлечен именно оттук, подложен на жестоки мъчения и използван като „огледало“ в онзи страховит експеримент. За щастие, дневникът му бе оцелял и той с приглушен глас ни разказа за убийствените деяния на побъркания призрак. Другото записващо устройство, извадено от врата на истАлбърт, предлагаше спорадично, далеч не толкова качествено описание на още някои парчета от мозайката – засадата на пътя, прехода през пустинята и подземните преживявания, хвърлящи известна светлина върху това по какъв начин бе замесена и дъщерята на Йосил.

Колко по-удобно щеше да е, ако и трите ни версии можеха да се обединят накрая! Но при сегашните обстоятелства двамата с Клара трябваше да разчитаме на старомодната детективска работа.

– Има ли напредък при лечението на Риту?

– Засега се провеждат само диагностични работи. Бе установен контакт с личността на Бета. Докторите сондират за евентуални други спящи близнаци. – Каолин меланхолично въздъхна. – Нищо от това нямаше да се случи във времето преди голем-технологията. Със сигурност не и трагичната грешка, която Йосил е направил с малката си дъщеря. А и дори да страдаше от раздвояване на личността, синдромът никога нямаше да се прояви толкова силно. Кой би очаквал изобщо, че ще се появи подобен тип като Бета и…

– О, спестете ни това – прекъсна го Клара.

Обърнахме се и я видяхме да разглежда ксианския войник – един воин разглеждаше друг. Но вниманието й не се бе отклонило от разговора нито за миг.

– Знаете за Бета от години – добави тя. – Решили сте, че е по-удобно да запазите отношенията си с някой, който е толкова необичайно талантлив в измамата. С някой, способен винаги да заблуждава Световното око! С една от последните велики личности на подземния свят, а и сте били в положението да го изнудвате да ви прави всякакви услуги, защото Бета е бил най-уязвим в самия си източник. Хайде, признайте си.

Платинените юмруци се свиха, но гневът бе напразен. Като телохранител на истАлбърт и мой формален собственик, Клара имаше законно право да води разследване. Аз бях нейният съветник, а не обратното.

– Аз… не признавам подобно нещо.

– Тогава да проведем следствие. Можем да повдигнем обвинение на базата на записи от камерите отпреди години и да разпитваме работниците съгласно Хенчмъновия закон. По дяволите, няма да ми е особено трудно да заинтересувам и апарата на националната сигурност, особено когато…

– Разбира се, говорите хипотетично – побърза да я прекъсне Каолин. – Заради самия спор, да предположим, че съм имал вземане-даване с персона, известна като Бета. Ще има да ровите безкрайно, без да откриете нищо незаконно в постъпките ми. Естествено може и да съм направил няколко дребни простъпки… добре, може и да са повече. Джинийн Уоммейкър и някои други извратени типове биха могли да ме преследват за нарушаване на авторските им права. И какво? Бихте ли изложили на риск нашите взаимноизгодни отношения само заради нея?

Заплахата бе недвусмислена. Хиперкачествените тела, които получавах безплатно, плюс устройства за висококачествено впечатване и възстановяване, бяха въпрос на оцеляване за една изоставена душа. Уникалният ми талант за копиране все пак се нуждаеше от много помощ, докато истАлбърт най-накрая не ми позволеше да се прехвърля пак в единствения органичен мозък на Земята, който би могъл да ме приеме.

А и дали би се получило изобщо? Все още продължавах да мисля за себе си като за Франки (или Зелчо) – разбунтувало се зелено пале, което избяга, обяви независимост и мечтаеше да стане истинско момче. Може би моята Постоянна вълна и странно мутиралата душа на Албърт се бяха отделили прекалено много една от друга, за да могат да се съединят отново.

Може би бях призрак.

Е, и така да е, аз бях призрак с пълен набор сетива, обичан от невероятна жена, с важна работа, която трябваше да свърша. Бих могъл да си представя и по-лоши алтернативи.

– Да поговорим за триъгълника, който образувахте с Махарал – продължи Клара. – Вие, Йосил, Бета и… хм, по-скоро е квадрат, ако включим и самата Риту, всеки един използва другите, крои планове и използва талантите и ресурсите на останалите, сключва и проваля сделки…

– Не – прекъснах я аз.

Тя ме изгледа въпросително.

– Моля те, по-късно, Клара – добавих аз.

ДубКаолин изглеждаше облекчен.

– Да. По-късно. Ох, извинете! Оттук, моля. Поръчал съм да се подкрепим с нещо.

Тук живее абсолютен параноик. Добре, че и аз съм такъв.

Избраният път нагоре е задръстен с разни раздразнителни неща – детектори и нанопроводници… токсични червеи и миникалтропи. Нелепо превъоръжаване!

Трябва да променя курса. Пробвай да се покатериш по откритата стена, където всички тези проклетии са износени от слънцето, смога и дъждовете. А и кой ще очаква взломаджия да се катери посред бял ден по отвесна стена?

На този въпрос нямам отговор. Мозъкът ми е прекалено малък за спомени. Но сякаш знам какво е възможно.

Пиксел-емитерите по гърба ми имитират всеки детайл от стената, върху който минавам. Взех идеята от страхотния номер на Бета. Купих детайлите от един техник в УП с обещания за Хенчмънова награда. Евтина работа! Останалите джунджурии са военни – Клара има връзки. Но най-хитрите нещица са от хобисти, ядосани от дългогодишния отказ на УП да публикува изходния код.

Да вземем специалното око в средата на дясната ми лапа. Закрепвам го на непрозрачния прозорец, докато минавам покрай него. То отвлича вниманието на охранителния монитор на стаята и voila! Разполагам с малък прозрачен кръг за цяла милисекунда!

Достатъчно дълго, за да се уверя, че в стаята няма никого. А, добре. Следващият изглежда по-подходящ поради архитектурни причини, за които не се сещам в момента.

Малко по-нататък…

Докато вървяхме след домакина ни, Клара хвърли поглед назад към теракотения войник от Ксиан, част от легиона, моделиран (а според някои и впечатан) от истински воини, служили на легендарния Първи император и готови да се съживят в мига, когато бъдат призовани. Само че сега тя имаше друга работа – помагаше да се проучи как така нещата са се размирисали в Додекаедъра, където в момента стените отекваха в стакато от падащи глави.

Открихме на верандата храна и напитки – щедри порции за Клара и малки хапки, подходящи за висококачествен голем като мен, който е снабден с вкусови рецептори, но няма стомах. Клара се засмя и показа две фигури оттатък изпъстрената с дървета поляна. Едната се возеше в инвалиден стол. Другата подскачаше като малко дете.

ДубКаолин диктуваше нещо на бележник, държан от абаносов помощник.

– Още съдебни процеси – обясни той. – Сега пък от Фаршид Лум и разни ненормалници, ратуващи за свобода на дубълите! Сякаш аз съм изкопал идиотските им тунели към централата на УП.

– Може би искат да научат кой ги е натопил да бъдат обвинени по делото за промишления саботаж. Аз също съм любопитен.

Енеас сви рамене.

– Бета естествено. Няма по-добър от него в подобни щуротии. Той е заговорничил с онази ненормалница Ирена и е подмамил Албърт…

– Да проведе полулегален индустриален шпионаж, както се твърди. Прионната бомба изобщо не е влизала в плановете, докато някой друг не е поел плана в свои ръце.

ДубКаолин изстена, седна и взе една чаша голем-кола.

– Да, запознат съм с популярната теория. Двамата с Бета сме били съюзници, но помежду ни е настъпил разрив. Аз съм потърсил отмъщение, започвайки тотална война, като тайно съм използвал сред другите си оръжия и детективската агенция на Албърт Морис. Въпреки гениалността си Бета загазил, когато Енеас открил откъде се е появил. Скоро след това съм елиминирал копията му и съм поел начинанията му в свои ръце. Нали така?

– Според някои по-популярни теории.

– Но хубавото тепърва започва! След това съм манипулирал Ирена, Уоммейкър, Лум и всички останали… за да саботирам собствената си фабрика!

Думите оформиха едно чистосърдечно признание, направено на пух и прах от язвителния сарказъм на Каолин.

– Не виждате ли колко идиотски звучи всичко това? Какъв мотив бих могъл да имам?

Кимнах, изразявайки пълното си съгласие.

– Да. Именно в мотива е ключът.

ДубКаолин ме изгледа, след което продължи:

– Вярно, не стоях със скръстени ръце, когато Йосил и Бета се обърнаха срещу мен и почнаха да крадат от УП и от правителството. – Той кимна към Клара. – Спечелих няколко хода. Но въпреки това съм жертвата!

– Трудно е да се каже. Всички маневри…

– … маскировки и лъжливи ходове – добави Клара. – Дори и воюващите имаха нужда от многоизмерна диаграма.

– Е, и? Махарал бяха гении! Бащата и дъщерята, във всичките си прояви. При това луди! Какво друго бих могъл да направя, освен да се отбранявам?

„Можеше да направиш всичко това обществено достояние – отвърнах му мислено аз. – Да призовеш пречистващата имунна система на отвореното общество. Тоест, ако нямаше свои собствени лудости за криене.“

– Значи признавате, че сте водели тайна война срещу бившите си съюзници – задълба Клара.

– Трябва да съм глупак, за да отрека, след като арестувахте дубъла ми в образа на Бета право в лабораторията на Йосил! – усмихна се Каолин. – Всъщност бях започнал да ставам много добър. Определено ви заблудих в Стария град и после, докато летяхме, нали, Албърт?

„Не ми викай «Албърт»“ – за малко да кажа. Но какъв смисъл имаше?

Лицето на магната помръкна.

– Изобщо не очаквах, че ще се хванете за харлито, когато излетях… и добре, че стана така. Предотвратихте катастрофа. Целият град ви е длъжник. Колкото до онези проклети ракети, кълна се, никога не съм предполагал, че Йосил е бил способен да стигне чак дотам.

Третият прозорец на втория етаж. Идеалното място за чакалня и място за срещи.

Внимателно провери за детектори за движение и чувствителни към натиск покрития. Добре, сега притисни лапата с лещите в единия ъгъл и…

Ха! Предположението ни се оказа вярно.

Удобен салон. Меки фотьойли. Богато разнообразие от напитки. Точно мястото, на което Каолин да прати хората си в неудобен момент. Като този, когато Клара и Зелчо се изтресоха часове по-рано от очакваното, прекъсвайки тайна среща!

Заседание на разбойници.

Този момент бе критичен, доколкото интересуваше и обществото, и закона. Възможно ли бе Каолин да бъде, обвинен в престъпление срещу истински хора?

Данните недвусмислено обвиняваха Йосил Махарал, който, подбуждан от стремежа си за безсмъртие, е опитал да взриви Албърт Морис в дома му, след което е откраднал биологическо оръжие и го е насочил срещу милиони хора. Огромна част от вината се стовари и върху главите на малка група висши военни, които решили да скрият тези оръжия, вместо да ги унищожат, както повеляваше договорът.

Но в какво би могъл да бъде обвинен Енеас? В това, че е стрелял по истРиту и истАлбърт на пътя насред пустинята? Действието бе престъпно – посегателство върху органични граждани. Но всеки би казал, че Риту и Ал просто са си търсели белята, като са пътували маскирани като сиви дубъли. Освен това бяха оцелели. В най-лошия случай Каолин щеше да плати цената на големите в троен размер.

Подобно бе положението, ако се докажеше, че е ръководел бившата пиратска империя на Бета – юристите и счетоводителите щяха да имат работа за години напред, но нали тъкмо за това им се плаща.

О, сметките щяха малко да набъбнат, като се започне от нова кола за Албърт, ремонта на Телър Билдинг и апартамента на Пал. Безплатни доставки на високочувствени бели за маестрата на „Студио Нео“. Споразумения с Лум и Гадарен. И какво от това? Каолин би могъл да плати всички разноски само с част от джобните си пари.

Знаеше, че го смятам за отговорен. „Докажи го – сигурно си мислеше той. – Предложи мотив, на който би повярвал всеки.“

Ами онзи филм, който намерихме с палоида в „Дъгоцветния салон“? Защо Каолин, маскиран като Бета, настоя аз да го пратя? За да подкопае репутацията ми на почтен детектив? Или за да размъти водите? Клара, веднъж се опита да ми обясни, но цялата й оплетена логика просто влезе в едното ми ухо и излезе през другото.

„Точно това заслужавам за това, че се намесих във война между феномени. Всичките ми «победи» бяха спечелени с чиста упоритост. И с…“

Видях как истАлбърт вдига нещо от земята, за да го покаже на Пал. Някое камъче, или поредното чудо…

„… и с малко помощ, която никога не ще разбера.“

Не, ключът към всичко това нямаше да бъде намерен сред тези мрачни измами и лъжовни ходове. В епоха, когато всеки има средства, възможности и лесно за доказване алиби, едно-единствено нещо си остава стихийно.

Мотивът.

Колко е странно да гледам през умното око на лапата ми. Не повече, отколкото да имам лапи, предполагам. Или мозък, прекалено малък за говорене.

Откраднал още един поглед към „непрозрачното“ стъкло, аз се чувствам като невидим похотливо гледащ хищник. Вътре виждам групата конспиратори, които седят или нервно крачат из стаята.

Лесно ги разпознавам. Кралицата на извращенията Джинийн Уоммейкър. И, Джеймс Гадарен, който проповядва, че хората трябва да се завърнат към живеенето на един-единствен живот. Тези двамата са лесни, защото са истински. Тук е и Фаршид Лум, фанатичният „манципат“, твърдящ, че еднодневките като мен трябва да имат избирателни права. Дубликатът му носи правдиво копие на собственото му лице.

Другите трима са дошли като безлични дубъли, но ние вече разполагаме с имената им – мувъри и шейкъри, които искат да помогнат на контролирането на предстоящите промени в дубъл-технологията.

Кой от тях заслужава да бъде следен, докато продължа нататък?

Лесна работа! Маестрата кръстосва дългите си крака, съблазнявайки пуритана Гадарен, който се спъва и се извръща. Но секунди по-късно не издържа и я поглежда отново!

Почервенял от срам, той е омагьосан от нея, горкичкият.

О, тя наистина е маестра от класа. Във всяка провокативна забележка или дръзко движение, кралица на лошата страна на града, изкушаваща с леки загатвания за садомазохистични изживявания, които феновите й така обожават.

А аз, зяпащият през прозореца? Направо ми текат лигите!

– Тези бойни глави с вирусите промениха всичко – каза Каолин.

– Няма майтап – отговори Клара. – Шестима действащи и пенсионирани висши военни са в затвора. Цялата база…

– Не, имам предвид тук. – Платиненият дубъл посочи многозначително къщата.

– А, имате предвид горе. Вашият…

– Начинът ми на живот бе обект на подигравки от заядливи простаци цяло десетилетие. Но след историята с ракетите хиляди разбраха намека ми. Мисля да се заема с разширяване на бизнеса.

– Да помогнете на хората да се откъснат от света ли? – попита Клара.

– Можете да го наречете и така. Не се обиждайте, майоре, но мисията ви да възстановите общественото доверие е обречена. Разминаването на косъм с лудия опит на Йосил да освободи душите разкри една ключова истина.

– Каква именно?

– Че превъзнасяните технологии на човечеството сега ни заплашват с унищожение.

– Винаги е било така, И какво?

– Сега се отърсихме от самодоволството си. Органичната плът е уязвима, както много добре знаете! – Каолин ме посочи с пръст. Ако беше от органична плът, щеше да почервенее, но дубълът засия гневно, разкривайки фина шарка от петънца, която разпознах бързо.

„Бил е възстановяван. Многократно.“

Проблясването очерта също и белег на мястото, където рамото на дубКаолин се срещаше с врата му. Следи от поправка, боядисани в цвета на кожата му. Сетих се кога е направена раната. Преди две седмици. Преди повече от дузина животи.

Направо не мога да откъсна окото си от Уоммейкър!

Странно. Албърт винаги е смятал омагьосващия й чар за отблъскващ. Но май вкусовете ми са се променили от… тялото, което ми осигури Пал! Сред всички високоенергийни добавки явно е сложил и по някой практически майтап. Благодаря, Пал.

Какво пък, зная едно лекарство. Мисли си, че има нещо общо с Гадарен!

Добре, излекуван съм. Бележка до себе си: не позволявай на никого да те убеждава да носиш тяло на невестулка. За нищо на света.

Домакинът ни възвърна спокойствието си и въздъхна.

– Понякога ми се иска Йосил и Бевисов никога да не се бяха появявали в студиото ми с предложението да дарят с души анимираните ми кукли.

– Майтапите се. – Клара огледа обстановката, платена с парите от индустрията, появила се в онзи ден.

– Така ли мислите? Откакто помогнах за настъпването на голем-ерата, непрекъснато съм свидетел как с новите неща се злоупотребява, когато те станат достояние на масите. От печатната машина през кибернетиката до биоинженерството, всичко ново се превръща в проводник на порнография и обида към човешката форма.

„Не каза ли същото последния път, когато бях тук?“ Още един от характерните за Каолин пропуски в паметта.

– Но всяка от тези технически революции е отприщила и алтернативен критицизъм и творчество – отговори Клара.

– Наред със социални катаклизми, алиенация…

– И съпричастие. Нови начини да се опознаят различните, другият пол, раса, видове…

– Пристрастени към дубъл-преживяванията наркомани…

– Откриватели на нови видове спорт, нови изкуства и сфери на изследване. – Тя се засмя. – Всяка стъпка в човешкия прогрес е предизвикателство, вайс. Някои се втурват с главата напред към новото. Други се съпротивляват на промените. А изненадващо голям брой хора комбинират новото с енергия и разум, издигайки се над всичко очаквано дотогава.

– Прогрес? Така ли ще наречете събитията в тайната лаборатория на Йосил?

Намесих се.

– Току-що казахте ключовата дума – „тайна“. Махарал се опита да скъси пътя, по който науката използва критиката, за да се предпази от грешки с почти катастрофални резултати. Но същинските проблеми, върху които работеше – дублиране на далечни разстояния, нехомоложно прехвърляне…

– Митове! Приятелят ми бе луд, обхванат от чувство за вина, обезумял от експериментите върху самия себе си.

– Някои от най-изтъкнатите умове в солистиката са на мнение, че той е щял да…

– Бълнувания!

– Е, нещо унищожи двата дубъла-„огледала“ и остави истАлбърт в състоянието, в което се намира. Бета и Риту вярваха в баща си достатъчно, за да обединят накрая усилията си…