Текст книги "Килн хора"

Автор книги: Дейвид Брин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 39 страниц)

Все още ясно си спомнях един жълт Бета, който ми хвърляше злобни погледи, докато с умението на истински експерт стимулираше рецепторите за болка, които дори моите зеленокожи намират за реалистични. (Да си първокласно копие си има и своите отрицателни черти.) Спомних си, че тогава се питах защо? Какво се мъчеше да постигне с мъченията? Половината от въпросите му нямаха абсолютно никакъв смисъл!

Както и да е, дълбоката увереност ми помогна да преодолея болката. „Няма значение“, повтарях си отново и отново по време на нощния плен. И наистина нямаше. Не чак толкова.

Защо тогава трябва да ми е жал, като гледам как страда този голем?

– Тук съм от много време – каза ми той. – Дойдох да разбера защо няма контакт с това предприятие…

– От много време ли? – погледнах часовника си. От началото на атаката на пурпурните бе изминало по-малко от час.

– … и открих, че е било поето от други, също като останалите! Преследваха ме… влязох в тръбата… заключих горния отвор… мислех си…

– Чакай! „Поет“ ли казваш? Имаш предвид точно сега, така ли? Нашето нападение…

Лицето бързо се разпадаше. Звуците, излизащи от устата му, ставаха все по-трудни за разбиране. Повече приличаха на клокочещи хрипове, отколкото на думи.

– Отначало си помислих… че ти си виновникът. Нали ме преследваш от години… Но сега мога да ти кажа… оставаш с празни ръце… както обикновено… Морисссс.

Не се бях качил при гадните изпарения, за да бъда обиждан.

– С празни ръце или не, с това твое предприятие е свършено. Благодарение на мен. Скоро ще приключа и с останалите…

– Твърде късно! – клокочещите хрипове напомняха на някакъв зловещ смях. – Те вече са поети… от…

Пристъпих напред, като едва не повърнах от зловонието, разнасящо се от разпадащата се кожа на голема. Сигурно бяха минали часове от изтичането на срока му. Оцелял бе единствено със силата на волята си.

– Поети, казваш? От кого? От друг крадец на авторски права? Дай ми името!

От ухилването лицето му се разцепи и под разкъсаната псевдоплът се показа рушащият се керамичен череп.

– Иди при Алфа… Кажи на Бетзалел да пази емета!

– Какво? При кого да ида?

– При източника! Кажи на Ри…

В този миг нещо се счупи. Един от краката му, предполагам. Самодоволната физиономия се смени с израз на внезапен ужас. За част от секундата ми се стори, че виждам в мътните глинени очи на Бета Постоянната вълна на душата.

Дубълът с вой изчезна от погледа ми…

… след което се чу плясък. Докато парите се сгъстяваха, измърморих нещо като опрощение…

– Чао.

… и скочих обратно на уличката. Последното нещо, което ми трябваше точно сега, бе да допусна в главата си поредната извратена параноична шега на Бета! Както и да бе, кратката среща е записана от импланта в окото ми. Аналитичният ми абаносов голем щеше да се занимае с думите по-късно.

Работа като моята изисква концентрация. И способност да отсееш важното.

Така че изхвърлих случая от главата си.

До следващия път.

Върнах се на „Аламеда“. Реших да не чакам, докато Блейн приключи с мазето. Да ми изпрати отчет. Работата беше свършена. Поне моята част от нея.

Докато вървях към колата си, зад мен се разнесе женски глас.

– Господин Морис?

За миг си въобразих, че истинската Джинийн Уоммейкър се е втурнала насам, за да ме поздрави; Да бе, как ли пък не.

Обърнах се и се озовах лице в лице с някаква брюнетка. По-висока от маестрата, не толкова пищна, с по-тясно лице и с малко по-висок глас. Въпреки това беше привлекателна. Кожата й бе в един от десетките хиляди оттенъци на човешкото кафяво.

– Да?

Тя размаха карта, покрита с разноцветни фрактали. Те автоматично задействаха оптиката в лявото ми око, но шарките бяха прекалено сложни или модерни, за да може безполезната система да се справи с нея. Раздразнен, чукнах предния си зъб, за да запиша образа. По-късно Нел щеше да се справи с главоблъсканицата.

– С какво мога да ви бъда полезен, госпожице?

Може би беше новинар или търсач на трилъри.

– Първо, позволете ми да ви поздравя за успеха. Станахте знаменитост, господин Морис.

– За петнадесет секунди – машинално отговорих аз.

– О, за много повече. Уменията ви бяха привлекли нашето внимание преди тази развръзка. Ще ми позволите ли да ви отнема няколко минути? Един човек иска да ви види.

И посочи по улицата. Наблизо бе паркирана лъскава лимузина. Скъпо на вид юго.

Обмислих положението. Маестрата очакваше да й се обадя и окончателно да потвърдя, че пазарът ще престане да се наводнява с играчки Уоммейкър трета ръка. Но, дявол да го вземе, аз съм човек; Лично за себе си бях убеден, че вече съм докладвал на една Джинийн – на бялото копие. Защо ми е да го правя втори път? Знам, че не е логично. Но госпожица Фрактал ми даваше извинение да изклинча от едно изключително неприятно задължение.

Свих рамене.

– Защо не?

Тя се усмихна и ме хвана под ръка в стил края на тридесетте. Чудех се какво ли иска. Някои новинари обичат да се нахвърлят върху детективи след зрелищен удар… макар че репортерите рядко карат подобни коли.

Вратата на лимузината се плъзна настрани и стъпалото се спусна, така че трябваше съвсем леко да наведа глава, за да вляза. Вътре бе затъмнено. И пищно. Биолуминесцентно осветление и облицовка от истинско дърво. Седалките от псевдоплът съблазнително помръдваха, досущ като изпълнени със страст длани. В бара проблясваха кристални гарафи и бокали. Скъпо. Напудрено.

Насред всичко това, преметнал крак върху крак като истински собственик, седеше светлосив голем.

Малко е странно да видиш буца глина да се перчи в компанията на красива истинска асистентка, но какъв по-добър начин да покажеш колко си богат? Всъщност домакинът ми имаше вид, сякаш се е родил сив. Сребърна коса и кожа като метал, ъгловати, сякаш изсечени скули… не точно сиво, внезапно осъзнах аз. По-скоро платинено.

„Изглежда ми познат.“ Опитах се да пратя снимка на Нел, но лимузината бе екранирана. Платиненият голем се усмихна, сякаш разбра какво се е случило. Почувствах се малко по-добре от факта, че създанието няма никакви законни права.

„И какво от това? Пак може да те купи и продаде за нула време“ – помислих си, докато сядах срещу него. Госпожица Фрактал се настани на живата седалка между нас, отвори хладилника, извади бутилка „Туборг“ и ми наля една чаша. Най-основно гостоприемство. Предпочитанията ми към бирата са описани в публичния ми профил. Няма място за разследвания.

– Господин Морис, позволете да ви представя вайс Енеас Каолин.

Успях да потисна външния израз на изненадата си. Естествено, че ще ми изглежда познат! Като съосновател на „Универсални пещи“, Каолин бе един от най-богатите хора по цялото Западно крайбрежие. Ако трябва да сме точни, почтителното обръщение „вайс“ – също като „господин“ – трябва да се използва единствено към истински човек, към оригинала, който има право на глас. Естествено нямаше да настоявам за, спазване на протокола, щом този приятел искаше да се обръщат към елегантната му черупка с „вайс“.

– За мен е удоволствие, вайс Каолин. С какво мога да ви бъда полезен?

Бляскавият дубъл едва забележимо се усмихна и кимна към големите, които все още разчистваха останките от бойното поле.

– Поздравления за успеха ви срещу коварния неприятел, господин Морис. Макар че не съм сигурен за финала. Цялото това насилие изглежда доста брутално. Екстравагантно.

Дали Каолин не беше собственик на разнебитената Телър Билдинг? Нима един трилионер няма по-важни задачи за дубликатите си от това да му донасят отчети за пораженията, причинени от един частен детектив?

– Само проведох разследването – казах аз. – Нападението бе работа на Асоциацията на предприемачите.

– АП – обади се младата жена – желае ясно да покаже, че предприема крути мерки спрямо отвличанията на копия и кражбата на авторски права…

Тя млъкна, когато копието на Каолин вдигна ръка. Текстурата на кожата бе толкова съвършена, че приличаше на плътокръв – виждаха се дори вените и сухожилията.

– Не става въпрос за нападението – невъзмутимо каза той. – Онова, което искаме да обсъдим, е самото разследване.

Учудих се. Несъмнено Каолин разполагаше със служители, които да се занимават с въпросите на сигурността. Наемането на външен човек означава, че става въпрос за нещо необичайно.

– Значи не сте дошли тук просто от любопитство – казах аз и посочих бъркотията навън.

– Разбира се, че не – каза младата асистентка. – От известно време ви наблюдаваме.

– Така ли? – примигна дубълът на Каолин, но после поклати сребърната си глава. – Няма значение. Интересува ли ви, господин Морис?

– Естествено.

– Добре. В такъв случай ще ни придружите. – Той вдигна ръка, за да предотврати възможно възражение от моя страна. – Тъй като присъствате лично, ще ви плащам по най-високата тарифа за консултации, докато не решите дали да приемете, или да откажете, случая. Всичко си остава строго поверително. Съгласен ли сте?

– Съгласен съм.

Телефоните и на двама ни разпознаха ключовия израз „строго поверително“. Сега те щяха да измъкнат последните няколко минути от латентната памет, да ги бележат с часа и датата и да ги използват като договор за времето оттук нататък.

Лимузината потегли.

– Колата ми… – започнах аз.

Младата жена направи някакъв сложен жест и бързо почука с пръсти. Миг по-късно в лявото ми око проблесна кратко текстово съобщение от волвото ми искаше разрешение да приведе автошофьора в подчинение на голямото юго. Ако кажех „да“, щеше да ни следва плътно.

Така и направих. Асистентката на Каолин бе много добра. Може би си заслужаваше разточителството да я наемеш истинска. Искаше ми се да бях успял да разбера името й.

Хвърлих бърз поглед напред и забелязах сянката на шофьора зад замъгленото стъкло. Дали и той бе истински? Какво пък, богаташите не са като нас.

Сутрешният час пик продължаваше и лимузината трябваше бавно да заобикаля огромните динобуси, бълващи пътници-големи от кошовете и стойките, провесени по дължината на хълбоците им. Превозните средства се тътреха и пръхтяха, люлееха грациозно дългите си вратове и свеждаха човекоподобните си глави една към друга, за да разменят клюки, без да обръщат внимание на заобикалящата ги блъсканица. От такава височина отпечатаните водачи имаха чудесна гледка към опустошената Телър Билдинг. Можеха дори да надничат през прозорците и да поглеждат зад ъгъла.

Всяко дете си мечтае да стане шофьор на автобус, като порасне.

Скоро излязохме от Стария град с неговата смесица от мизерия и крещящи цветове, със запуснатите сгради, заети от нова раса същества-еднодневки, създадени за здрава работа или здрави забавления. Пресякохме реката и продължихме все така равномерно напред, следвани от колата ми, привързана към нас с невидимите контролни нишки. Архитектурата ставаше все по-мащабна и по-модерна, макар че хората станаха по-малко привлекателни на външен вид с еднообразната си естествена пигментация, варираща от бледо, почти бяло, до шоколадовокафяво. Тролеите и динобусите отстъпиха място на велосипеди и бягащи хора, в сравнение с които се чувствах ужасен мързеливец, нехаещ за себе си. Още в училище ти втълпяват – грижи се за органичното си тяло. Имаш един-единствен оригинал.

Дубликатът на Енеас Каолин заговори отново:

– Проследих как вчера на няколко пъти се измъкнахте на косъм. Впечатлен съм. Очевидно сте много находчив, господин Морис.

– Това е част от работата ми. – Свих рамене. А сега ще ми кажете ли за какво става дума?

Отново одевешната тънка усмивка.

– Нека Риту да обясни. – Той кимна към истинската си асистентка.

Риту. Значи това беше името й.

– Извършено е отвличане, господин Морис – каза младата тъмнокоса жена! Гласът й бе напрегнат.

– Хм. Разбирам. Е, издирването на крадена собственост е една от специалностите ми. Кажете, дубълът имаше ли локатор?

Тя поклати глава.

– Не ме разбрахте правилно. Става въпрос не за обикновена кражба. Не за „дубълокрадство“, както казват на улицата. Жертвата е истински човек. Всъщност става въпрос за баща ми.

Примигнах.

– Но…

– Той не е просто обикновен човек – обади се Каолин. – Доктор Йосил Махарал е блестящ изследовател. Съосновател на „Универсални пещи“ и основен притежател на патенти в областта на корпоративното дублиране. Както и мой много добър приятел, ако мога да добавя.

За първи път забелязах платинената глава да трепва. Емоции? Трудно е да се определи.

– Но защо не сте се обърнали към полицията? – попитах аз. – Те се занимават с престъпленията срещу истински хора. Да не би похитителите да са заплашили, че ще го убият, ако се разприказвате? Несъмнено знаете, че има начини да уведомите определени служби, без…

– Вече обсъдихме въпроса с щатската и държавната жандармерия. Властите се оказаха безсилни.

Трябваха ми няколко секунди, за да асимилирам казаното.

– Ами… не виждам как бих могъл да се справя по-добре от тях. В ситуация като тази ченгетата могат да проучат записите от всяка камера в града. А за углавно престъпление могат да пуснат и ДНК шпиони.

– Само ако имат заповед отгоре, господин Морис. А такава не бе издадена.

– Но защо?

– Липса на достатъчно основания – отговори Риту. – Полицията заяви, че няма да започне разследване без категорични доказателства за извършено престъпление.

Тръснах глава в опит да пренастроя възприятията си. Младата жена срещу мен не бе просто изпълнителната асистентка на Енеас Каолин. Самата тя сигурно бе много богата и заемаше висок пост в компанията, в чието основаване бе взел дейно участие именитият й баща. Компания, която промени начина на живот на съвременните хора.

– Извинете – поклатих глава аз. – Объркан съм. Полицията казва, че няма данни за престъпление… а вие твърдите, че баща ви е отвлечен?

– Така предполагаме. Но не разполагаме със свидетели, нито има искания за откуп. Един мотивационист от Отдела за човешка защита е на мнение, че татко просто се е измъкнал по своя воля. Като свободен и пълнолетен човек, това е негово право.

– Право да опита. Малцина са способни да извършат истинско бягство и преднамерено да престанат да бъдат част от Световното село. Дори да оставите настрана всички частни камери и очи, пак ще останат много публични камери, от които да се крие.

– И претърсихме хиляди от тях, без да открием нищо. Говоря съвсем сериозно, господин Морис.

– Албърт – поправих я аз.

Тя примигна. Явно се колебаеше. Изражението й бе сложно – в един момент мрачно, а в следващия, когато се усмихнеше – невероятно красиво.

– Добре, Албърт – повтори тя с грациозно кимане.

Зачудих се дали Клара би я намерила за привлекателна.

Лимузината минаваше покрай площад „Одеон“. При спомените за изминалата нощ пръстите на краката ме засърбяха… и се сетих как раците ги гризяха по време на онзи кошмарен подводен преход. Хвърлих поглед към ресторанта, където дубълът-сервитьор ми спаси кожата, отвличайки вниманието на тълпата. Естествено в този ранен час той бе затворен. Зарекох се да мина някой път и да проверя дали приятелчето не си е загубило работата. Длъжник съм му.

– Добре, можем да проверим възможността баща ви да е избягал. Ако е нагласил нещата така, че да се измъкне незабелязано, би трябвало да има следи от подготовка в дома му или на последното място, където е пребивавал. Стига всичко да е останало както си е било. Колко време е минало, откакто за последен път видяхте баща си, Риту?

– Почти месец.

Едва не се задавих. Цял месец! Оттогава следата бе не само изстинала, но и отдавна погребана. Единственото, което можех да направя, е да седя с безизразна физиономия и Да се мъча да не обидя клиентите си.

– Това е… доста дълъг срок.

– Както можете да се досетите, отначало се опитах да използвам собствената си охрана и служителите си – обясни дубълът на Каолин. – Чак по-късно ни стана ясно, че ситуацията изисква намесата на истински експерт.

Приех комплимента с кимане, макар че тревожно се питах защо му е да ме четка по подобен начин. Някои хора просто са си любезни по рождение, но имах чувството, че този отсреща рядко предприема нещо, без да си е направил сметката предварително. Трябва да имаш едно наум, когато те ласкае богаташ.

– Ще се наложи да проверя дома и работното място на доктор Махарал. Освен това ще искам разрешение да поговоря със сътрудниците му. Ако следите водят към работата му, ще трябва да зная и за нея.

Реалистичното лице на Каолин не изглеждаше особено въодушевено.

– Има… някои доста деликатни моменти, господин Морис. Високи технологии и потенциални съдбоносни открития.

– Ако желаете, мога да оставя голям залог за запазване на конфиденциалността. Половингодишен доход ще бъде ли достатъчен?

Няколко секунди той мислеше. Дубликатите често са оторизирани да говорят от името на оригиналите си. А най-скъпите сивокожи могат и да мислят също като архетипа си – с цената на повишен метаболизъм. Въпреки това очаквах този да отложи вземането на окончателното решение, докато не говоря с истинския вайс.

– Идеалното решение – предложи той – би било да влезете в ролята на личен прислужник на Каолин.

Не и за мен. Клетвите за вярност са много модни сред аристократчетата, на които им харесва да се виждат в образа на феодални господари, заобиколени от верни васали. Но аз не съм от онези, които биха се съгласили да загубят индивидуалността си.

– Още по-добро решение би било да приемете думата на професионалист, който живее благодарение на репутацията си. Гаранцията е по-силна от всякаква клетва.

Просто правех контрапредложение – част от пазарлъка, който щеше да приключи при срещата с оригиналния Каолин. Но за моя изненада, сивият дубъл отсечено кимна.

– Това е всичко, което искаме от вас, господин Морис. А, ето че пристигнахме.

Обърнах се и видях, че приближаваме висока ограда от син метал, около която блестеше йонизирана аура. Затревената площ зад охраняваната порта продължаваше до три огромни купола, отразяващи като огледала ярката слънчева светлина. Централният се издигаше на височина повече от двадесет етажа. Нямаше нужда от фирмени знаци и емблеми. Всеки познаваше гледката – главната квартира на „Универсални пещи“.

Другата издайническа особеност бе тълпата демонстранти, които крещяха и размахваха плакати срещу колите, влизащи през главния вход – протест, който през последните тридесет години ту се засилваше, ту отслабваше. Някои, дори насочваха холопръскачки и обливаха прозорците на колите (и лицата на по-непредпазливите) с разноцветни гневни тримерни коментари. Естествено лимузината на Каолин отрази подобни посегателства. Но някои от лозунгите привлякоха вниманието ми:

ИМА САМО ЕДИН СЪЗДАТЕЛ!

КАФЯВОТО Е КРАСИВО

ИЗКУСТВЕНИЯТ „ЖИВОТ“ Е ПОДИГРАВКА СЪС СЪЗДАТЕЛЯ И ПРИРОДАТА!

И, разбира се —

ЕДНА ЛИЧНОСТ:

ЕДНА ДУША!

Естествено всички протестиращи бяха архита, продължаващи една битка, изгубена в съда и на свободния пазар още преди мнозина от тях да бъдат родени. И въпреки това продължаваха все тъй настойчиво да изобличават онова, в което виждаха дръзко посегателство върху прерогативите на Бог – ежедневното производство на изкуствени създания. На хора за еднократна употреба.

Отначало гледах надясно и виждах само вдигащите непрекъсната врява поддръжници на Истинския живот. Едва по-късно осъзнах, че някои от тях крещят ругатни към друга тълпа – по-млада и по-буйна, разположена от лявата страна на пътя, въоръжена с повече холопръскачки, отколкото лозунги. Посланията им бяха различни:

ПРЕКРАТЕТЕ РОБСТВОТО НА ГЛИНЕНИТЕ ХОРА!

УП СЛУЖИ НА „ИСТИНСКАТА“

УПРАВЛЯВАЩА КЛАСА!

ГРАЖДАНСКИ ПРАВА ЗА БУЦИТЕ!

ВСИЧКИ МИСЛЕЩИ СЪЩЕСТВА ИМАТ ПРАВА

– Манципати – тихо промърмори Каолин, като хвърли поглед към втората тълпа, в която се виждаха мнозина ярко оцветени дубъли. За разлика от поддръжниците на Истинския живот, Движението за еманципация бе набрало сила едва напоследък – кръстоносен поход, който все още караше мнозина зачудено да почесват глави.

Двете протестиращи групи се презираха една друга. Но и двете ги обединяваше силната ненавист към „Универсални пещи“. Запитах се дали няма да забравят различията си и да обединят сили, ако знаеха, че покрай тях минава самият председател на компанията Енеас Каолин.

„Е, не точно самият. Почти.“

Той сякаш прочете мислите ми и се засмя.

– Ако тези бяха единствените ми врагове, нямаше да давам и пет пари. Моралистите само вдигат шум… е, понякога се случва да пратят по пощата някоя нещастна бомба… но в общи, линии са предвидими и лесно могат да се пратят в задънена улица. Много по-сериозен проблем са практичните хора.

Кои именно врагове имаше предвид? Голем-технологията бе сринала толкова много фундаменти на стария начин на живот, че все още се чудя как изобщо е оцеляла. Освен унищожаването на всички профсъюзи и милионите безработни, създаването на глинени копия за малко да предизвика избухването на десетки войни, които бяха предотвратени след усилени дипломатически стъпки от страна на най-добрите световни лидери.

А някои хора казват, че такова нещо като прогрес не съществува. Разбира се, че съществува. Стига да можеш да се справиш с него.

Охранителните скенери идентифицираха лимузината и демонстрантите останаха зад нас. Минахме през главния вход, където автобусите докарваха работници-дубльори й ги стоварваха от кожените платформи. Но повечето пристигащи служители бяха органични хора, които щяха да направят копията си тук. Съвсем малко архита идваха с велосипеди, плувнали в пот и жадуващи за душ и отпускащ масаж преди да се захванат за работа. Компании като УП се грижат добре за хората си. Васалната клетва си има и своите предимства.

Понесохме се през главния портал и покрай покрити рампи, на които се товареха машинарии като фризери, впечатващи устройства и пещи. Повечето от чистите дубъли, които се купуваха, се произвеждаха другаде, но успях да зърна и някои специални изделия – неподвижни фигури, смътно различими през полупрозрачните контейнери. Някои бяха неестествено високи и с дълги крайници, други, приличаха на митични чудовища. Не всеки може да се справи, когато е впечатан в нестандартна форма, но бях чувал, че напоследък това ставало все по-модерно.

Лимузината приближи до официален вход, очевидно предназначен за ВИП персони. Прислужници в ливреи и с изумрудени кожи – също като униформите им – се втурнаха да отворят вратите и се озовахме под балдахин от изкуствени дървета. Отгоре падаха благоуханни цветчета, пъстри като дъгата – разсейваха се в разноцветни пари преди да достигнат земята.

Огледах се, но никъде не успях да видя волвото си. Сигурно бе откарано на някой плебейски паркинг. Очуканите му брони не биха се вписали особено добре в обстановката.

– Е, сега накъде? – обърнах се към сивия дубликат на Каолин. – Ще трябва да срещна с оригинала ви и да финализираме…

Безизразното му лице ме накара да млъкна.

– Мислех, че знаете – намеси се Риту. – Вайс Каолин вече не приема посетители лично. Върши всичките си дела чрез факсимиле…

Разбира се, че знаех. Той не бе единственият богаташ-отшелник, оттеглил се в стерилизираното си светилище и общуващ със света чрез електронни или псевдоплътни наместници. Но в повечето случаи това беше превземка, поза, начин да ограничиш достъпа до себе си, със съответните изключения за важните въпроси. Изчезването на бележит учен можеше да се квалифицира като такъв.

Канех се да изрека мислите си на глас, когато забелязах, че нещо е отклонило вниманието на Риту. Светлите й очи се преместиха към нещо зад дясното ми рамо и светнаха, а брадичката й затрепери. Почти в същия миг копието на Каолин ахна.

Докато се обръщах, Риту произнесе една-единствена дума.

– Татково!

Към цветния ни балдахин се, приближаваше глинена фигура – кожата бе в много по-тъмен оттенък на сивото от елегантния платинен цвят на копието на Каолин. Дубълът бе оформен така, че да представлява мършав мъж около шестдесетте. Движеше се с леко накуцване, което повече приличаше на навик, отколкото на някакъв двигателен дефект. Лицето – тънко и ъгловато – донякъде приличаше на това на Риту, особено когато на него грейна широка усмивка.

Хартиените одежди бяха скъсани на няколко места, но блестящата идентификационна значка на „Универсални пещи“ оповестяваше личността – Йосил Махарал.

– Чаках ви – каза той.

Риту не се хвърли в обятията му. Обръщението, което бе използвала, означаваше, че в семейството на Махарал се прави стриктна разлика между реалност и симулация, дори в затворен кръг. Но въпреки това, докато стискаше тъмносивата ръка, гласът й трепереше.

– Толкова се тревожехме. Радвам се, че си добре!

„Поне можем да сме сигурни, че е бил добре в рамките на последните двадесет и четири часа“ – мълчаливо отбелязах при вида на скъсаните дрехи и напуканата псевдокожа. Краят на срока на годност щеше да настъпи скоро. Люспи от някакво допълнително покритие – може би остатъци от грим – се забелязваха по края на лицето на дубМахарал. Гласът на дубъла звучеше едновременно нежно и изтощено.

– Съжалявам, че те изтормозих, хлапе – каза той на Риту и после се обърна към Каолин. – И теб, стари приятелю. Никога не съм искал да ви причинявам безпокойство.

– Какво става, Йосил? Къде си?

– Просто трябваше да се измъкна за известно време и да свърша някои неща. По проекта „Зороастър“ и последиците от него… – ДубМахарал поклати глава. – Както и да е, сега е по-добре. След няколко дни ще разполагам с решение на въпроса.

Каолин припряно пристъпи напред.

– Имаш предвид решаването на…

– Защо не ни се обади? – прекъсна го Риту. – Поне да бе пратил съобщение…

– Исках, но бях обзет от такава подозрителност, че не можех да се доверя на мрежите и телефоните. – ДубМахарал печално се засмя. – Имам чувството, че параноята не ме е напуснала съвсем. Затова пращам това копие, вместо да се обаждам. Искам да ви уверя и двамата, че нещата вървят много по-добре.

Отстъпих няколко крачки назад. Не исках да се намесвам. Риту и Каолин говореха нещо, очевидно радостни и изпълнени с облекчение. Естествено не ми беше приятно да изпусна такава изгодна сделка. Но щастливият край никога не е нещо лошо.

Само дето бях разтревожен – не бях сигурен, че тук става нещо „щастливо“. Въпреки перспективата да се прибера у дома с тлъста сметка за сутрешната консултация, нещо ме гризеше отвътре. Винаги се чувствам така, когато ми се струва, че нещата не са доведени докрай.