Текст книги "Килн хора"

2. Господарите на дубълите

… или как истинският Албърт се справя с един скапан ден…

Добре де, онзи зеленокож не стигна до вкъщи цял-целеничък. Когато отидох да го прибера, беше останала само замразената му глава… и каша от изпаряваща се псевдоплът, размазала се по палубата на плаващия дом на мадам Френкел.

(Бележка до мен: купи някакъв хубав подарък на мадам или Клара ще ти го изкара през носа.)

Разбира се, спасих мозъка – иначе нямаше да имам съмнителното удоволствие да ви разказвам за скапания си ден, в който „аз“ се вмъкнах в подземния свят на дубълите, пропълзях през каналите до леговището на Бета, бях хванат и бит от жълтите му помощници, нито пък за последвалото безумно бягство през града, завършило с отвратителното подводно пътешествие.

Още преди да напъхам лигавия череп в перцептрона знаех, че няма да се насладя истински на ястието от парливи спомени, което щях да получа.

„Благодарни сме ти за това, с което ни даряваш.“

Повечето, хора отказват да свалят спомени, ако подозират, че дубълът име преживял нещо неприятно. Оригиналът може да избира да не научава и да не запомня какво се е случило с буцата. Поредният удобен аспект на съвременната технология на дублиране – да накараш лошия просто да се разкара.

Но аз съм на мнение, че щом създавали нещо, значи носиш отговорност за него. Този дубъл беше искал да остави нещо след себе си. Беше направил всичко по силите си, за да успее. И сега той е част от мен, подобно на стотиците други, които са успявали да се приберат за прехвърляне – още от първия ми опит в правенето на дубликати, когато бях на шестнадесет.

Освен всичко това информацията в този мозък ми трябваше – иначе щеше да ми се наложи да отида с празни ръце при клиента си. А той съвсем не бе от най-търпеливите.

Можеше дори да се окаже, че всяко зло е за добро. Бета беше видял зеленокожото ми копие да пада в реката и да не се появява на повърхността. Всеки би предположил, че се е удавило, било е отнесено в морето или е нахранило рибите. Ако Бета се чувстваше сигурен, можеше и да остане в сегашното си скривалище. А това би ми дало възможност да изненадам пиратите му неподготвени.

Станах от тапицираната маса, като се борех с обърканите си възприятия. Чувствах краката Си странно – истински, от плът И кръв, но същевременно и някак далечни, сякаш само допреди малко съм се мъчил да ходя на разкапващи се чуканчета. Образът на стройния тъмнокос приятел в огледалото изглеждаше странно. Прекалено здрав, за да е истински.

„Честното лице на дубликата от понеделник“ – помислих си, докато наблюдавах как бръчките около истинските ми очи постепенно изчезват. Дори лишеното от подобни събития сваляне на спомени те кара да се чувстваш объркан, когато пресните спомени от цял един ден се втурват в главата ти и се борят да се натъпчат сред деветдесет милиарда неврона само за няколко минути.

В сравнение с него впечатването е съвсем скучно и банално. Копирът внимателно пресява органичния ти мозък, за да прехвърли Постоянната вълна върху новия образец от специална глина, след което го оформя в пещта. Скоро новият дубъл тръгва по задачи, а ти в това време пиеш сутрешното си кафе. Не е нужно дори да му казваш какво да прави.

Той вече знае.

Той е ти.

Жалко, че няма време да направя един още сега. Има и по-неотложни задачи.

– Телефон! – наредих аз и притиснах слепоочията си, за да прогоня отвратителните спомени от пътуването по речното дъно. Опитах се да се съсредоточа върху онова, което дубълът бе научил за леговището на Бета.

– Име или номер – разнесе се мек нисък алт от най-близката стена.

– Свържи ме с инспектор Блейн от АП. Настоявай и открий истинското му местоположение. Ако е блокирал връзката, вмъкни се по спешност.

На Нел, домашния ми компютър, никак не му допаднаха думите ми.

– Три през нощта е – отбеляза тя. – Инспектор Блейн не е дежурен и няма активни копия. Да ти припомням ли последния път, когато го събуди по спешност? Шамароса ни с иск за нарушаване на личното му спокойствие на стойност петстотин…

– Но по-късно, когато се поуспокои, го оттегли. Просто го направи, става ли? Главата ми направо ще се пръсне.

Предусетила нуждите ми, аптечката вече беше започнала органосинтезата и забърка чаша съскащ буламач, който изпих, докато Нел се свързваше. В приглушените тонове дочух разправиите й с недоброжелателния домашен компютър на Блейн. Естествено машината настояваше да приеме съобщение, вместо да буди шефа си.

Когато инспекторът на Асоциацията на предприемачите се обади лично – уморен и страшно ядосан, вече си слагах тежките бронирани дрехи. Казах му да си затваря устата и да ме чака при старата Телър Билдинг след двадесет минути – ако иска най-сетне да приключи случая Уоммейкър.

– И най-добре – да осигуриш най-добрите си копои – добавих. – И да са повечко, ако не искаш да стане патаклама. Помниш ли колко пътници подадоха иск последния път?

Той пусна още една дълга цветиста ругатня, но вече бях грабнал вниманието му. Дочувах характерния вой – пещта му (индустриален модел) се загряваше, за да изпече едновременно трима дубъли брутален клас. Блейн беше с мръсна уста, но когато се наложеше, действаше бързо.

Аз също. Входната врата се отвори послушно и гласът на Блейн се прехвърли върху комуникатора на колана ми, а след това – в този на колата. Когато най-накрая се успокои достатъчно, за да прекъсне връзката, вече карах в утринната мъгла към центъра.

Закопчах яката на непромокаемото си палто и нахлупих ниско шапката си. Клара лично бе ушила костюма ми на частен детектив, използвайки високотехнологични тъкани, които бе измъкнала от резервите на поделението си. Чудесен материал. Но въпреки това защитните пластове не вдъхваха кой знае колко увереност. Много от съвременните оръжия могат да пробият текстилната броня. Както винаги, единственото разумно решение е да пратиш свое копие. Домът ми обаче е доста далеч от Телър Билдинг. Малката ми домашна пещ нямаше да може да загрее и да произведе копие достатъчно бързо, за да стигне навреме за срещата.

Винаги ме побиват тръпки и се чувствам ужасно уязвим, когато трябва да спасявам или арестувам някого. Рискът не е работа за истинска плътокръв. Но какъв друг избор имах?

Някои от най-високите сгради, откъдето се разкриват най-престижните гледки, все още се обитават от истински хора, които да могат да им се насладят с органичните си очи. Но останалата част от Стария град се е превърнала в страна на призраци и прясно изпечени големи, които всяка сутрин излизат от пещите на собствениците си и пътуват към работните си места. Това е един суров свят, едновременно опърпан и многоцветен с евтините работници, пътуващи във всякакви камионетки и разнебитени автобуси, облекли ярко оцветените си тела със също толкова ярки дрехи. За еднократна употреба, също като носещите ги.

Трябваше да приключим с набега си преди да започне дневният наплив на глинени хора, така че Блейн набързо организира наемниците си в сутрешния здрач на две преки от Телър Билдинг. Докато определяше групите и проверяваше маскировката, абаносовият му голем-адвокат се пазареше с тежко бронирано ченге – визьорът й се вдигаше нагоре, докато уточняваше подробностите.

Нямаше какво друго да правя, освен да гриза нокти и да гледам как мъглата постепенно избелява от зазоряването. Вече се мяркаха неясни гигантски силуети, носещи се през каньоните на метрополитена – кошмарни фигури, които биха хвърлили в ужас прародителите ни. Нещо змиевидно мина зад далечна улична лампа и хвърли извиващи се сенки с височина няколко етажа. Разнесе се нисък рев и земята под краката ми потрепери, сякаш минаваше триаско чудовище.

Трябваше да приключим преди този бегемот да доближи.

Забелязах на тротоара опаковка от сладкиш – странно нещо в квартала на дубълите. Взех я и я прибрах в джоба си. Улиците тук обикновено са безупречно чисти – големите не ядат и не плюят. В същото време в канавките можеш да видиш много повече смиващи се трупове, отколкото преди години.

Основната грижа на ченгето бе да се увери, че нито едно от телата не е истинско. Абаносовото копие на Блейн напразно настояваше да получи писмен отказ от евентуални претенции, след което сви рамене и прие условията. Силите ни бяха готови. Две дузини пурпурни помощници, жилави и безполови, някои дегизирани, тръгнаха напред според плана.

Отново погледнах към булевард „Аламеда“. Гигантският силует бе изчезнал. Скоро обаче щяха да се появят други. По-добре бе да побързаме, иначе рискувахме да попаднем в пиковия час.

За най-голяма радост на шефа си наемниците на Блейн свариха пиратите неподготвени.

Бойците ни се промъкнаха покрай външните им детектори в търговски бусове, маскирани като монтьори и големи-куриери, тръгнали да разнасят пратките си. Успяха да стигнат до предните стъпала, когато скритите им оръжия събудиха алармите.

Веднага навън се изсипа дузина от жълтурите на Бета. Започна истинско меле. Глинените хуманоиди се блъскаха един друг, от изстрелите хвърчаха крайници и телата ярко експлодираха, когато запалителните игли улучваха псевдоплътта и запалваха водородно-каталитичните клетки в ефектни малки кълбовидни мълнии.

Щом стрелбата започна, бронираното ченге цъфна заедно със синьокожите си дубликати и се зае да издига прегради и да отбелязва пораженията, извършени от двете страни – всичко, заради което може да се предяви иск. Това си беше чисто търговски въпрос, който не засягаше властите – стига да не пострадат органични хора.

Докато наблюдавах ставащото заедно с истБлейн под прикритието на паркирания му автомобил, се надявах нещата да си останат такива. Бруталните му дубъли тичаха насам-натам и пришпорваха пурпурните. Бързи и груби, набързо изпечените му големи не бяха титани на мисълта, но бяха наследили умението му да прилага натиск. Още няколко минути и щяхме да си пробием път вътре и да спасим откраднатия образец преди Бета да успее да унищожи всички улики за пиратството си.

– Ами каналите? – попитах аз, като си спомних как зеленокожият ми дубъл се промъкваше през тях вчера… екскурзия, която беше почти толкова неприятна, колкото и последвалото пътешествие по речното дъно.

Широкото лице на Блейн се изкриви под полупрозрачния му визьор, по който примигваха знаци и схеми. (Прекалено е старомоден, За да използва импланти в ретината. Или пък просто му харесва ефектът.)

– Имам един робот там – изръмжа той.

– Защитата на роботите може да се разбива.

– Само ако са достатъчно хитри, за да се справят с новата входна верига. Този е модел от Санитарната служба. Твърдо програмиран и тъп като камък. Задачата му е да прокара широкободов оптичен кабел през канализацията в мазето до тоалетната на Бета. Никой няма да успее да мине покрай него, гарантирам ти.

Изсумтях скептично. Както й да е, най-големият ни проблем беше не бягството, а как да се доберем до скривалището преди доказателството да иде по дяволите.

По-нататъшните коментари, бяха прекъснати от странна гледка. Полицайката прати едно от синьокожите си копия право в средата на сражението! Без да обръща внимание на свистящите куршуми, то започна да ръчка падналите бойци, за да се увери, че с тях е свършено, след което отрязваше главите им и ги пъхаше в хладилна чанта за евентуален разпит.

Нямаше особен шанс. Бета беше прословут с внимателното отношение към дубълите си – използваше фалшиви идентификатори и програмираше мозъците им да се саморазрушат, ако бъдат заловени. Щеше да е невероятен късмет, ако днес научехме истинското му име. Колкото до мен, щях да съм щастлив да завърша успешно спасяването и да сложа край на това конкретно негово начинание.

Мощни експлозии разтърсиха „Аламеда“ и всички входове на Телър Билдинг изчезнаха в гъсти кълбета дим, които запълзяха към укритието ни. Нещо рязко зашлеви врата ми и шапката ми отхвръкна. Свих се още по-ниско, като дишах тежко и се мъчех се да измъкна фиброскопа си – много по-безопасен начин да огледаш наоколо. Той се изви над капака на колата и автоматично се завъртя, за да насочи лещите си към битката. В импланта в лявото ми око се появиха неясни образи.

(Бележка до мен: нося този имплант вече пет години. Не става за нищо. Време за обновление? Или още ти е зле от последния път?)

Синьото ченге-дубъл все още беше там – проверяваше телата и установяваше повредите, дори когато нашите пурпурни бойци се хвърлиха напред, като атакуваха всеки възможен отвор на сградата с безразсъдството на фанатици. Докато гледах, няколко случайни изстрела уцелиха полицейския голем, завъртяха го и върху близката стена се залепиха клисави буци. Той се олюля и се преви. Трепереше. Личеше си, че сензорите за болка продължават да работят. Пурпурните наемници могат да действат и без такива клетки, без да обръщат внимание на раните и да продължат да стрелят с оръжията, които държаха във всяка ръка. Но работата на синьокожия е да усилва възприятията на истинското ченге. Той усеща.

„Ох! – помислих си аз. – Това здравата боли.“

Всеки, който гледа как страда нещо осакатено, би очаквал от него да се самоунищожи. Но вместо това големът се изправи, потрепери и с куцукане се върна към работата си. Преди век това сигурно би изглеждало като геройство. Но всички знаем що за типове постъпват днес в полицията. Истинското ченге сигурно просто ще свали спомените на дубъла си… и ще им се изкефи.

Телефонът иззвъня със сигнала за висок приоритет – Нел искаше да отговоря. Три почуквания по горния десен кучешки зъб дадоха сигнал „да“.

В лявото ми око се появи лице. Жената, чиито светлокафяви черти и златна коса бяха известни по целия континент.

– Господин Морис, гледам репортажи за набег в Стария град… и виждам, че АП е регистрирала разрешение за подкрепление. Това ваша работа ли е? Намерихте ли откраднатата ми собственост?

Репортажи ли?

Огледах се и забелязах няколко камери, носещи се над полесражението. Носеха емблемите на вечно жадните за новини новинарски канали. Лешоядите нямаше да чакат дълго.

Потиснах язвителния отговор. Длъжен си да отговаряш на клиента си дори когато се намесва в най-неподходящия момент.

– Ъъъ… още не, маестра. Може и да сме ги изненадали, но…

Блейн ме сграбчи за ръката. Заслушах се.

Експлозиите бяха спрели. Някъде отвътре в сградата се чуваха приглушени изстрели.

Все още напрегнат, подадох глава. Градското ченге изтрополи покрай нас в тежката си броня, съпроводена от голите си синьокожи дубликати.

– Господин Морис? Казахте ли нещо? – Красивото лице раздразнено се намръщи в лявото ми око. Примигването не помогна. – Очаквам да ме държите в течение…

Появи се отряд зелени чистачи на розови ивици – носеха метли и водни прахосмукачки, готови да разчистят района преди пиковият час да домъкне днешните пътници. Заменими или не, те не трябваше да се озоват на място, където се вихреше битка.

– Господин Морис!

– Извинете, маестра. Сега не мога да говоря. Ще ви се обадя, когато разполагам с повече информация. – Преди да успее да възрази, чукнах кътника си и прекъснах връзката. – Е? – обърнах се към Блейн.

Визьорът му избухна в цветове, които бих могъл и да разгадая, ако бях в образа на кибер-дубъл. Бидейки обаче просто органичен, стоях и чаках.

– Вътре сме.

– А образецът?

Блейн се ухили.

– Пипнахме го! Сега я извеждат.

За първи път се почувствах малко по-обнадежден. Все пак на прибежки стигнах до шапката си и нахлупих еластичната броня на главата си. А и Клара щеше доста да се намръщи, ако я изгубя.

Изтичахме покрай чистачите нагоре по двадесетте стъпала на главния вход. Разбити тела и парчета псевдоплът се бяха смесили в многоцветна бъркотия, която придаваше на бойното поле зловещото чувство за нереалност. Скоро мъртъвците щяха да изчезнат и щяха да останат единствено осеяните с дупки от куршуми стени и бързо възстановяващи се прозорци. И треските от огромната врата, която пурпурните бяха взривили, докато си проправяха път навътре.

Новинарските ботове се спуснаха надолу и ни засипаха с въпроси. Публичността можеше да бъде и полезна за работата ми, но само ако има добри новини за съобщаване. Затова си траех, докато от мазето не се появиха двама от здравеняците на Блейн, подкрепящи от двете си страни една много по-дребна фигура.

Слузестата консервираща течност капеше от сияещата като сняг гола плът – чисто бяла, с изключение на синините, обезобразяващи бръснатата й глава. Но макар и плешиви, излъскани и оцветени като дубъл, лицето и фигурата не можеха да се сбъркат. Току-що бях говорил с оригинала. Ледената принцеса. Маестрата на „Студио Нео“ – Джинийн Уоммейкър.

Блейн нареди на пурпурните да напъхат образеца в съхраняващия контейнер, за да се запази, докато дойде време да даде показания. Но бледата фигура ме забеляза и закова на място. Гласът й, макар и изморен и слаб, си оставаше същия зноен контраалт.

– Гос-с-сподин Морис… Виждам, че доста фриволно действате със сметката си за текущи разходи. – Тя погледна към разбитата врата и прозорците – много от тях разбити до степен да не могат да се възстановят. – И аз трябва да платя всичко това?

От забележката на копието научих няколко неща. Първо, че е било отвлечено след като Джинийн Уоммейкър ме бе наела. Иначе нямаше откъде да знае кой съм.

Второ, независимо от няколкото мъчителни дни, прекарани в разтвор WD-90 никакви физически злоупотреби не можеха да потиснат арогантността, която Джинийн влагаше във всяка своя репродукция. Макар и плешиво, натъртено и омазано в слуз, копието се държеше като богиня. Дори избавлението му от ръцете на Бета не можеше да спечели благодарността му.

„Да не очакваш нещо друго? – помислих си. Клиентите на Уоммейкър са сбърканяци. Нищо чудно, че евтините ментета на Бета се харчат толкова много.“

Блейн реагира така, сякаш стои пред истинската Уоммейкър. Толкова силно беше присъствието й.

– Естествено Агенцията на предприемачите ще очаква покриване на разходите. Вложихме много сили, за да гарантираме тази спасителна операция…

– Това не е никакви спасителна операция – възрази млечнобелият модел. – За мен няма продължение. Да не мислите, че оригиналът ми ще свели спомените ми след всичко преживяно? Вие просто връщате открадната собственост, това е всичко.

– Бета отвличаше копията ви на улицата, за да ги използва за създаването на пиратски дубликати…

– С което нарушаваше авторските ми права. А вие сложихте край на това. Чудесно. Точно за това ще платя на АП. За хващането на нарушители на лицензи. Колкото до вас, господин Морис, вие ще бъдете щедро обезщетен. Само не се правете, че сте извършили някакво геройство.

По слабото й тяло премина гърч. По кожата й се виждаха тънки пукнатини, които с всяка секунда ставаха все по-дълбоки. Тя погледна към пурпурните.

– Какво чакате? Няма ли да ме потапяте? Или да чакаме, докато се разпадна?

Не можех да не се възхитя. Дубълът знаеше, че няма да бъде върнат в красивата глава на Джинийн. Животът й – доколкото го имаше – щеше да завърши болезнено, а псевдомозъкът й – сканиран за доказателствата. И въпреки това тя продължаваше да се държи с типичното си достойнство. С типичната арогантност.

Блейн махна на пурпурните и те забързаха с лекия си товар покрай зелените чистачи на ивици, покрай синьокожите ченгета и изпаряващите се части от телата, които само преди минути се бяха вкопчили едно в друго в смъртоносна схватка. Забелязах как Блейн проследява с очи белоснежното копие и се запитах дали не е един от феновете й?

Не. Той презрително изсумтя.

– Не си заслужава. Всички тези разходи и риск само защото примадоната не си е направила труда да обезопаси дубълите си. Нямаше да ни се наложи да се морим, ако имаха проста опция за самоунищожение.

Не възразих. Блейн е от онзи тип хора, които подхождат към технологията на изпичане съвсем прагматично. Той се отнася към собствените си дубъли като към удобни инструменти и нищо повече. Аз обаче разбирах защо Джинийн Уоммейкър не вгражда в копията си бомби с дистанционно управление.

Когато съм дубъл, обичам да се правя на безсмъртен. Така ми е по-лесно да изкарам скапания ден.

Полицейските бариери се вдигнаха точно навреме за часа пик и огромните тежки динобуси и тънките тролеи с махови колела започнаха да разнасят товара си – сиви офис-големи, по-евтини зелени и оранжеви работници, тълпи раирани еднодневки и разни други типове. Дошлите на Телър Плаза зяпнаха разнебитените стени. Сивите потърсиха в новинарските емисии сбито представяне на сражението. Някои посочиха Блейн и мен и запечатаха по някой необичаен спомен, които довечера да отнесат на архитата си.

Бронираната полицайка се приближи към Блейн с предварителен разчет на щетите й глобите. Уоммейкър бе права за сметките и отговорностите. АП трябваше да покрие по-голямата част от разходите… поне до деня, когато най-сетне не пипнехме Бета и не наложихме преразглеждане на сметките. Но и когато това станеше, Блейн можеше единствено да се надява, че ще попадне на някой с дълбоки джобове в сметките на Бета. Достатъчно дълбоки, за да може АП да си покрие наказателните глоби.

Блейн ми предложи да го последвам в мазето и да разгледаме фабриката за пиратски копия. Вече я бях виждал. Само преди няколко часа „аз“ бях там и керамичната ми кожа бе здраво обработена от неколцина теракотени войници на Бета. А пък и АП разполагаше с поне дузина наети абаносови криминалисти, които бяха много по-способни да разчепкат всичко намерено – те разполагаха със специализирани възприятия, с които биха могли да подушат всяко ъгълче с надеждата да открият истинското име и местонахождението на Бета.

„Сякаш има някакъв смисъл – помислих си, докато излизах навън за глътка свеж въздух. – Бета е лукав кучи син. Дебна го години и винаги успява да се измъкне.“

Разбира се, от полицията нямаше никаква полза. Отвличането на дубъли и нарушаването на авторското право са обект на гражданското право още от времето на Голямата дерегулация. И щеше да си остане чисто търговски въпрос, тъй като Бета много внимаваше да не навреди на истински човек. А това правеше поведението му снощи странно. Преследването на зеленокожия ми дубъл в района на „Одеон“ и стрелбата с риск да уцели някой разхождащ се архи говореха за нещо, приличащо на отчаяние.

„Снощи Бета явно е бил объркан. Хващал ме е и преди, без нито веднъж да ме разпитва така ожесточено!

Всъщност обикновено просто ме убива, без капка злоба или лошо чувство. Поне доколкото знам. От онези случаи, когато успявам да възстановя спомените.“

Проблемът, който бе накарал жълтурите на Бета да ме изтезават снощи, ги бе направил и непредпазливи. Малко след като ме пребиха, те се махнаха до един и ме оставиха завързан в мазето между две автоматични пещи, които фабрикуваха евтините копия на Уоммейкър, въплътявайки в тях ексцентричните черти на дребното белокожо копие, което бяха отвлекли. Дори не си направиха труда да проверят какви инструменти бях скътал под псевдоплътта си! Стана така, че бягството се оказа много по-лесно от проникването вътре (може би прекалено лесно?), макар че накрая Бета се опомни и започна преследването.

Сега се върнах като победител, нали така? Спирането на производството би трябвало да е сериозен удар по пиратското предприятие на Бета. Защо тогава имах чувството, че нещо не е наред?

Отдалечих се от шума от движението – оглушителна какофония от автобусни клаксони и ревове на динозаври – и се оказах пред алея, маркирана с мигащи ивици, специално настроени да дразнят човешкото око.

„Пазете се! – предаваше носещата се във въздуха лента. – Структурна нестабилност! Пазете се!“

Подобни видими само за истинските хора предупреждения стават все по-често срещано явление, тъй като никой не обръща особено внимание на сградите в тази част на града. Защо да се поддържат, след като единствените им обитатели са заменими глинени хора, които биват възстановявани срещу жълти стотинки всеки ден? Добре де, бордеите са наистина забележителни. Чистота, съчетана с разруха. Поредната ирония на дерегулацията, която придава на кварталите на дубълите техния характерен чар.

Извърнах очи и минах покрай мигащото предупреждение. Никой не може да ми каже къде да ходя! А и шапката бе в състояние да ме предпази от падащи отломки.

Покрай алеята бяха наредени огромни контейнери за рециклиране на псевдоплът, които се пълнеха от нагънатите като акордеон тръби, спускащи се от сградите от двете страни. Не всички дубъли се връщат у дома след двадесетчасовия работен ден за разтоварване на спомените си. Създадените за скучна и еднообразна работа са специално програмирани да изпитват удоволствие от нея и просто бъхтят, докато не получат специално вградения призив да се оттеглят за последна почивка в един от тези пълни с глинена каша контейнери.

Точно в момента онова, което призоваваше мен самия, бе леглото ми. След дългия ден и половина (който ми се струваше много по-дълъг) щеше да е великолепно да направя днешните си копия и да потъна в приятен сън.

„Да видим сега – помислих си. – Какви тела ще нося? Освен Бета ме чакат още пет-шест по-маловажни случая. Повечето изискват просто малко по-сериозно ровене из мрежата. С тях ще се заема от вкъщи като абаносов. Малко скъпичко, но затова пък ефективно.

Разбира се, трябва да има и зеленокож. Имам за вършене сума ти допълнителни задачи. Пазаруване, пране. Трябва да се оправи тоалетната. Да се окоси ливадата пред къщи.

Останалите градински работи – кастрене и засаждане – минават в графата свободно време/хоби. Тях ще свърша лично. Може би утре.

Е, двама ще стигнат ли? Няма да ми трябват сиви, освен ако не изникне нещо.“

След рециклиращите контейнери имаше свободно пространство между сградите – задна уличка, продължаваща на юг, с рампи към стар паркинг. Над уличката бяха прехвърлени кабели и въжета за простиране. Евтини дрехи се полюшваха под сутрешния ветрец. От разнебитените пожарни изходи се носеха гръмки гласове и гръмка музика.

В днешно време всеки има нужда от хоби. За някои хора това е същински втори живот. Пращат свои копия тук и заедно с други си правят семейства, занимават се с някаква пародия на бизнес, имат свои мечти и дори се разправят със съседите. Викат им „глинени опери“. Цели изоставени квартали биват заемани и пресъздават Ренесансова Италия или Лондон по времето на Блица. Трябваше само да притворя очи под развяващото се пране, за да си представя, че се намирам в някакво гето отпреди повече от век.

Романтичният чар точно от този сценарий нещо ми убягваше. Истинските хора вече не живеят по подобен начин. От друга страна, какво ме засяга как другите си прекарват свободното време? Да си голем винаги е въпрос на избор.

„Е, почти винаги.“

Тъкмо затова продължавах да работя по случая Бета въпреки хабенето на нерви, побоите и това, че моите „аз“-ове изчезваха завинаги. В стила на индустриалната кражба на Бета имаше нещо много сходно с някогашното робство. Зад престъпния му бизнес се криеше някаква обезпокоителна психопатология.

И така, кварталите на дубълите си имаха всякакви ексцентрични кътчета и местенца – от Дикенсови фабрики до приказни увеселителни центрове и същински военни зони. Дали някои от любопитните качества на тази алея имаха нещо общо с моя случай? Преди сутрешното нападение районът бе обследван от, няколко летящи, очи на АП. Но човешкото зрение е способно да забележи неща, които камерите не виждат. Като следите от куршуми по някои тухли. Пресни следи. Натрошеният хоросан беше пресен на пипане.

И какво от това? Нищо особено за квартала. Не обичам съвпаденията, но в момента основният ми приоритет беше да си оправя сметките с Блейн и да се прибера вкъщи.

Обърнах се и отново пристъпих в алеята с контейнерите – и се заковах на място. Някъде над главата ми се разнесе съскащ звук.

Сякаш смътно различих някой да изрича името ми.

Бързо отскочих настрани, посегнах към ремъка под сакото си и се взирах нагоре.

Второ тихо съскане насочи вниманието ми към една от тръбите, спускаща се от горните етажи на Телър Билдинг към контейнера за отпадъци. Присвих очи и забелязах някакъв силует в полупрозрачната тръба, беше се хванал някак си, запънал се беше с крака и правеше отчаяни опити да не измине последните два метра до контейнера.

Разбира се, усилията му бяха напразни. Острите изпарения щяха да се справят с малкото останала псевдоплът на нещастника. А и следващият дубъл, който скочеше в тръбата, щеше да падне с достатъчно сила, за да измъкне разпадащите му се крайници и да го повлече със себе си право в супата отдолу.

Все пак от време на време стават, такива неща – особено с тийнейджърите, които не са свикнали с новия втори цикъл на банална смърт и тривиално прераждане. Понякога се паникьосват във фазата на рециклирането. Естествено е. Когато запечатваш спомените и копираш душата си в глинена кукла, ти влагаш в нея много повече от простия списък с дневните задачи. В това число и уменията за оцеляване, наследени от дългата ера, през която хората са знаели само един вид смърт. Онзи, от който се страхуваме.

Всичко опира до индивидуалността. Казват ти го още в училище – не прави дубъли-еднодневки, докато не си в състояние да се освобождаваш от тях.

Вдигнах пистолета си.

– Е, приятел, ще те избавя от…

И тогава го чух пак. Една-единствена прошепната дума.

– Мо-о-рррисссс!

Примигнах няколко пъти и по гърба ми полазиха тръпки. Чувство, което може да изпиташ пълноценно само когато си в истинското си тяло и душа – със същата онази нервна система, която е реагирала на сенките в тъмното, когато си бил на шест.

– Познавам ли те?

– Не така добре… както аз теб…

Прибрах оръжието, затичах се и скочих. Успях да се хвана за ръба на контейнера и се набрах нагоре. Лесна работа. Всеки ден, когато откриеш, че си истинският, една от главните ти задачи е да поддържаш старото тяло във форма.

Застанал на капака на контейнера, се намирах много по-близо до изпаренията. Когато си голем в последния си час от съществуването си, миризмата им ти се струва донякъде привлекателна. В органична форма я намирах за отвратителна. Но затова пък можех да видя лицето, което се взираше в мен през разкъсаната пластмаса. Вече се разпадаше от пептидното изтощение. Бузите бяха хлътнали, а цветът им, доскоро ярко бананов, се бе превърнал в болнаво жълт. Въпреки това разпознах един от любимците на Бета.

– Май си загазил – отбелязах, като се вгледах по-внимателно. Дали не бе някой от жълтурите, които ме измъчваха снощи, когато бях зеленокож пленник? Сигурно беше избягал от нападението, измъкнал се бе от пурпурните на Блейн нагоре по стълбите и след това бе скочил в тръбата с измамната надежда, че ще се спаси.