Текст книги "Килн хора"

30. Имитиране на същността

… истАлбърт получава съчувствие от подобие на човекоподобна маймуна…

За щастие, движението от и към бойното поле беше много оживено – от продоволствени композиции и трипалубни туристически автобуси до бусове и спортни велосипеди. Въздушното движение обаче беше строго ограничено, а мястото се намира доста далеч от града, което правеше пращането на дубъл чак дотук безсмислено. Щеше да му стигне време само да се помотае малко преди да прати главата си обратно.

За истинските запалянковци – и новинарите – бе по-добре да идват лично, което обясняваше редицата скъпи хотели, увеселителни центрове и казина недалеч от главния портал с високите му наблюдателни кули, гледащи към бойното поле. През нощта музиканти свирят импровизации, акомпаниращи блясъците и грохота, издигащи се над укреплението.

Както споменах, това си е съвсем обикновена военна база. Вземете си и семейството!

За последните няколко километра хванахме стоп. Взе ни разнебитена каравана с дванадесет колела и хриптящ каталитичен двигател, който вонеше от някаква незаконна петролна конверсия. Шофьорът, тъмнокафяв здравеняк с мазна къдрава коса, ни посрещна с широка усмивка.

– Няма да минавам покрай хотелите – обясни ни той. – Ще отбия към Лагера на кандидатите.

– Ние също сме натам, сър – обясних му аз с лек поклон – все пак той бе истински, а аз се преструвах, че не съм. Шофьорът ни изгледа от глава до пети.

– Нямате вид на кандидат-новобранци. Що за модел сте вие? Да не би да сте Стратези?

Кимнах и здравенякът прихна.

– Кандидат-генерали, мотаещи се загубени из пустинята! – Насмешливият му тон обаче не звучеше особено приятелски.

Скоро се сблъсках и с друг проблем. Веднага щом се качихме, в лявото ми око започна да примигва малка светлинна. За първи път от почти два дни имплантът ми хващаше годна за използване носеща вълна и искаше разрешение да отговори. Три почуквания по зъбите и можех да проверя какво е станало с унищожения ми дом и защо аматьорите криминалисти са ме свързали със саботажа в „Универсални пещи“. И най-важното от всичко – само след мигове щях да мога да разговарям с Клара!

Лагерът на кандидатите е точно онова, което може да се очаква в епоха, в която войната е спорт и безброй хора мечтаят за някакъв начин да се откроят от тълпата. Сред стъпкания прахоляк бързо можеш да надушиш острата миризма на топла глина от множество подсилени преносими пещи, около които се суетят запалянковци и шумно коментират специалните им модификации. Всеки път, когато някоя от тях се отвори, се събират тълпи, които зяпат и отправят забележки относно поредното чудовище, екипирано така, че в града неминуемо биха те арестували или глобили. Водоливници, великани-човекоядци, левиатани… с шипове, зъби и нокти… с диви очи или капещи разяждащи отрови от челюстите… задвижени от егото и душевния материал на някой тъп хобист, роден от жена, който се надува и позира някъде сред тълпата с надеждата да бъде „открит“ от професионалистите от другата страна на оградата – а може би дори да спечели жадуваната слава на почетните полета на битката.

Докато паркираше в края на лагера, шофьорът ни стана по-разговорлив.

– Нямаше да идвам този път, особено след като ТЕЗ започнаха толкова зле в понеделник. Изглеждаше сигурно, че ще се свърши бързо. Сбогом, айсберги, здравей, режим на водата! Всъщност индонезийците си заслужаваха победата с онези пъргави малки големи-убийци. Какви поразии само нанесоха на първата вълна атакуващи! Но после последва контраатаката ни на възвишенията Моеста! Виждали ли сте друг път подобно нещо?

– Еха – коментирах аз, изгарящ от нетърпение да се измъкна навън в мига, когато изключи съскащия двигател.

– Да, точно това имам предвид. Както и да е, внезапно се сетих, че имам чудесна бойна модификация, която да се справи с индонезийските дребосъци! Така че реших да дойда и да направя една малка демонстрация. Ако изкарам късмет, скоро ще съм на арената и привечер ще се пазаря с Додекаедъра!

– Е, желаем ви успех – смънках аз, докато завъртах дръжката на вратата.

Той изглеждаше разочарован от липсата ми на интерес.

– Подозирах, че вие двамата сте съгледвачи на армията, но май съм сбъркал, нали?

– Съгледвачи ли? – Риту определено бе объркана. – Какво ще правят съгледвачи извън бойното поле?

– Хайде, изчезвайте. – Шофьорът натисна лоста и отвори вратата. Горещият следобеден въздух лъхна в лицата ни.

– Благодарим за возенето.

Скочих на земята и бързо си тръгнах на юг, покрай групичка индиански колиби, където семейства се бяха събрали под маскировъчен балдахин, дъвчеха печено на жар месо и гледаха голям холоекран, по който течаха последните военни новини. Ако бях истински запалянко, щях да спра да проверя резултата и залозите. Но се интересувах от войната само на финалите, когато се класира Клара.

Мисля, че на нея това й харесва.

От едната страна бяха подредени каравани с извадени пред тях сергии, на които се продаваше всичко – от тъкани на ръка килими лумния и чудодейни почистващи препарати до ароматни сладкиши. Зад задължителния храм на Елвис се бяха събрали маниаци на тема състезателни всъдеходи и подготвяха чудовищните си коли за състезание по черния път недалеч оттук. Имаше от всички обичайни видове откачайки – мошеници, палячовци, нудисти и хора, скрили лицата си под чадори – но те не ме интересуваха. Обичайните подправки към истинската цел на този съмнителен фестивал.

Търсех сърцевината му.

Риту ме настигна и ме хвана за ръка; опитваше се да следва бързото ми темпо.

– Съгледвачи? – повтори тя.

– Съгледвачи на таланти, госпожице Махарал. Причината за всичко това – кимнах към заобикалящия ни хаотичен лагер. – Всякакви търсачи на силни усещания се събират тук, за да покажат домашно изработените си бойни дубъли на колизеума с надежда, че ще бъдат забелязани от професионалистите. Ако момчетата от армията забележат нещо, което им хареса, могат да привикат дизайнера зад оградата. И евентуално да го вземат.

– Хм. И често ли се случва?

– Официално не се случва изобщо – отговорих аз, докато се оглеждах да определя къде сме. – Аматьорското дубъл-насилие се смята за нежелателен порок, забрави ли? Подлежи на глоба за грях и на порицание, също като наркоманията. Помниш ли как ни агитираха срещу това в училище?

– Това май не е дало желаните резултатите – промърмори тя.

– Без майтап. Живеем в свободна страна. Хората правят каквото си поискат. Но въпреки това военните официално не подкрепят начинанието.

– А неофициално? – вдигна вежда тя.

Минавахме една аркада, където търговци предлагаха всякакви видове игри и увеселения – повечето от тях механични и старомодни, направени така, че да осигурят безопасни, но страшни изживявания за истинската плът. До тях една дълга палатка покриваше отделения на биозапалянковци, показващи генетично изменени животни – съвременния еквивалент на свине-рекордьори и расови бикове – сред вихър от грухтене, кудкудякане й магарешки рев. Хиляди цветове и миризми, всички свеждащи се до най-разнообразни оттенъци на вонята.

– Неофициално гледат, разбира се – отговорих й аз. – Половината от новаторските идеи в света в днешно време са дело на отегчени аматьори. Отворен код и прясна глина – друго не им трябва. Би било глупаво военните да не им обръщат внимание.

– Чудех се как смяташ да се промъкнем в базата. – Тя посочи оградата. – Сега схванах. Търсиш някой от съгледвачите!

Вече бяхме достатъчно близко до предпазната ограда, за да усетя действието й върху душата с гръбнака си. Трябваше да е някъде тук… сърцевината на целия този анархистичен панаир. Причината за съществуването му.

И точно тогава забелязах целта си – зад една голяма мръсна палатка, от която се чуваха ревове, издавани сякаш от морски слон. Отвън се бе наредила дълга опашка архита, които търпеливо чакаха реда си да влязат. Не ми пукаше дали вътре има насилие или еротика. Риту трябваше да потисне любопитството си и да продължи да върви след мен.

От другата страна на палатката се издигаше висока трибуна, направена от хоризонтални дъски и обтегнати кабели, поддържани от една-единствена мачта. Неколкостотин зрители се бяха насъбрали там и гигантската паяжина вибрираше всеки път, когато скачаха на крака с въодушевени викове или сядаха с разочаровани стонове. Широките им гърбове, покрити с меки платове, показваха, че са истински хора, с изгорели от слънцето ръце и вратове.

Сред виковете им се чуваха крясъци и ръмжене, идващи от централната арена. Предизвикателни обиди, излезли от уста, пригодени повече да хапят, отколкото да говорят. Звуци на яростни сблъсъци и влажно шляпане на разкъсвана псевдоплът.

Някои смятат, че се превръщаме в декаденти. Че всички градски скандалджии, пристрастените към прехвърляне и псевдовойните показват, че започваме да приличаме на Рим от императорската епоха с кървавите му циркове. Вечен, неуравновесен и обречен да падне.

Но за разлика от Рим, това не ни се натрапва отгоре. Слабото правителство дори проповядва за сдържаност. Не, това тръгва отдолу. Просто поредният изблик на човешкия ентусиазъм, освободен, от старите задръжки.

Е, дали наистина сме декаденти? Или минаваме през някаква фаза?

Варварство ли е, когато „жертвите“ идват доброволно и не се нанасят никакви щети?

Честно казано, нямах отговор. А и кой би имал?

На главния вход на арената имаше знак „само за архита“ и бдителен пазач – нечия маймуна домашен любимец, настанила се на един стол и въоръжена със спрей с разтворител, който не поврежда истинската плът. Двамата с Риту можехме да се промъкнем без никакви проблеми – само гримът ни можеше да пострада. Но той все още ми трябваше. Затова потърсихме място сред нямащите граждански права зрители, които се блъскаха под трибуните и се мъчеха да гледат сред краката на архитата. Много от дубълите бяха бойни модели с всякакви нокти, брони и копита – чакаха да дойде техният ред да излязат на гладиаторската арена.

Вонеше. С лигавене, грухтене и изригване на гъсти разноцветни газове, състезателите си разменяха подигравки, докато правеха залози и обменяха мнения за всеки рунд от гротескното клане. Но не всички. Един от присъстващите четеше от евтин таблет, към който се взираше през огромни очила, наместени на муцуна на тиранозавър. Когато сигналът оповести неговия ред да излезе на арената, изкуственият динозавър хвърли четеца на земята, но внимателно свали очилата с щипците си и ги постави на една от дъските на арената, между краката на едно архи, което ги взе и ги прибра в джоба си, без да каже нито дума.

Какво пък, някои хора се стремят да оползотворят цялото си време, независимо какво тяло носят.

Клара ми бе разказвала за това място, макар че никога не бях идвал тук по време на ранните си пътешествия, когато пристигах да гледам взвода й. Мнението й за „иновациите“ на дизайнерите аматьори не беше особено високо.

– Повечето са прекалено безвкусни, базирани на легендарни чудовища или на собствените им кошмари – казваше тя. – Стават за филми на ужасите, но са напълно безполезни в битка. Злобните погледи не помагат, когато врагът ти е насочил лъч от твърди частици между рогата ти.

Такова е моето момиче. Винаги изпълнена с нежна мъдрост. Открих, че съм затаил дъх в очакване да стигна до нея. Освен че просто ми липсваше, знаех, че вече трябва да е разбрала за забъркването ми с Каолин, Махарал и „Универсални, пещи“. Както и да е, исках да се свържа с нея преди да е дошла вестта, че съм бил убит в дома си при терористична атака. Надявах се, че е била прекалено заета, за да следи новините. Последното нещо, което исках, бе да се тревожи или да ме оплаква, докато има работа за екипа и страната си.

– О, Господи! – Риту Махарал гледаше касапницата на арената. – Никога не съм предполагала, че всичко това може да е толкова… – Млъкна, неспособна да намери подходящите, думи.

Аз също гледах. Не битката, а в търсене на определено същество. То нямаше да има зъби. Нито пък щеше да бъде архи. Професионалистите имат по-добри начини да прекарват реалното си време от посещенията на аматьорските гладиаторски боеве.

– Не си предполагала, че може да бъде какво? – попитах я разсеяно. От другата страна на трибуната имаше няколко големи, подобни на самотоварачи дубъли, които трябваше да изтеглят победените преди тлеещите им тела да се превърнат в кал – но не. Прекалено големи инвестиции в псевдоплът. Трябваше да има нещо по-компактно, по-икономично.

– Толкова вълнуващо! Винаги съм гледала малко надменно на подобни занимания. Но знаеш ли, ако впечатам някой подобен дубъл, сигурно; ще остана заинтересувана за цял ден… и двете от нас, искам да кажа.

– Хм, страхотно… стига само чудовището ти да не се обърне да те прегризе наполовина – коментирах. Риту пребледня, а аз продължих да оглеждам. Онзи, когото търсех, би трябвало да има добър обзор и същевременно да не привлича вниманието на запалянковците. „Ами ако не пращат никого? – разтревожих се. – Може просто да са поставили скрити камери…“

И в същия миг го открих. Сигурен бях. Малка фигура се тътреше по края на арената, приближаваше се до всеки повален боец и четеше идентификаторите им с къса сонда. Приличаше на шимпанзе или гибон. Можеш да видиш такива като тях навсякъде. Толкова обичайна гледка са, че почти не ги забелязваш.

Естествено. Събирачът на таксите.

– Хайде – задърпах Риту, която се дръпна – искаше да види края на турнира. Кълна се, за малко щях да я оставя, толкова бе завладяна от зрелището. За щастие, тъкмо в този миг единият от състезателите нанесе последен удар на съперника си. Огромното му тяло се строполи на арената с такава сила, че целият амфитеатър се разтресе.

– Да вървим! – изкрещях аз.

Този път тя тръгна.

Маймунякът изсумтя и плю, когато го повиках от мястото си под арената. Клекна на задните си крака и спокойно зачака следващия двубой.

– Махай се – измърмори той. Гласът му малко се различаваше от гласа на истинско шимпанзе.

Естествено, не бях първият, който се беше досетил що за птица е. Сигурно е много досадно разни аматьори непрекъснато да ти досаждат.

– Трябва да говоря с боец от четиристотин четиридесет и втори – казах аз.

– Да бе. Ти и всеки друг фен след атаката при Моеста. Съжалявам, приятел, никакви автографи до края на войната.

– Не съм никакъв фен. Съобщението е лично и спешно. Ще иска да го чуе, повярвай ми!

Шимпанзето плю отново – кафява храчка с жилка арсеник.

– И защо да ти вярвам?

Отчаянието се надигна в гърдите ми, но гласът ми остана спокоен.

– Защото ако сержант Клара Гонсалес разбере, че си ми попречил да се свържа с нея, ще пипне архито ти и ще му дари спомени, от които никога няма да се отървеш!

Маймунякът примигна няколко пъти срещу мен.

– Личи ти, че познаваш Клара. Кой си ти?

Опасен момент. Но имах ли някакъв избор?

Казах му… и тъмните му очи се опулиха срещу мен.

– Значи си призрак на горкия Албърт детектива, изминал целия този път да й каже сбогом? Адски съжалявам за станалото! Никак не е приятно да ти подпалят задника с ракета. Не мога да си представя какво ли е, ако ти се случи на живо.

– Прав си. Надявах се да се свържа с Клара преди да е научила.

Псевдошимпанзето цъкна с език и поклати глава.

– Де да беше успял, приятел. Щото само си пропилял оставащото ти време да се мъкнеш дотук. В мига, когато чу новините, Клара изчезна!

Сега беше мой ред да го зяпна учудено.

– Тя… тя се е самоотлъчила? В разгара на войната?

– Не само това, ами и отмъкна правителствен вертолет и отлетя право към града. Командирът ни загуби ума и дума, да знаеш!

– Не мога да повярвам!

Краката ми се подкосиха. Зави ми се свят.

– Да, кофти работа. Тя захвърля всичко и се втурва към града само за да пропусне призрака ти, който пък се е втурнал да я утешава.

Съгледвачът скочи от гредата до мен и ми протегна ръка.

– Гордън Чен, ефрейтор от сто и седемнадесета помощна рота. Май сме се срещали веднъж, когато дойде за финалите миналата година.

В съзнанието ми се появи образът на доста висок мъж с полуориенталски черти, съвършена стойка и любезна усмивка… най-неприличащият на маймуна човек, когото съм виждал. Но въпреки това носеше това тяло с лекота.

– Да – с отсъстващ глас казах аз. – На купона след полуфиналите с узбеките. Говорихме си за градинарство.

– Значи наистина си ти. – Зъбите му изглеждаха заплашително зад усмивката. – Гаутама! Често съм се питал какво ли е да си призрак. Шантаво ли е? – Усети се и поклати глава. – Извинявай. Мога ли да направя нещо за теб, Албърт? Само кажи.

Можеше да направи нещо за мен. Но казването можеше да изчака няколко секунди. Или минути. Трябваше ми време бурите в мен да се уталожат. Разочарованието ми, че съм изпуснал Клара. Изненадата, че е действала така импулсивно. И най-вече – един вцепеняващ факт.

„Винаги съм знаел, че ме харесва. Добри приятели сме, чудесно си пасваме в леглото. И ни е весело.

Но да направи такава луда изцепка! Да захвърли всичко и да отиде да рови из пепелта на къщата ми с надеждата да не съм бил там, когато е станала на развалини… Значи тя всъщност ме обича!“

През последните два дни научих, че едновременно съм заподозрян за престъпник и мишена за убийци. Бях попаднал в засада, оставен да умра, изтърпях едно мъчително пътешествие през пустинята и се сблъсках с още по-големи разочарования. И независимо от всичко това внезапно се почувствах доста… ами… щастлив.

„Ако оцелея и не свърша като труп или затворник, ще поговоря с нея. Ще премислим отношението си към…“

Фоновият шум от битката се смени с високо пращене, последвано от тежък шляпащ звук. Тълпата екзалтирани архита скочи на крака с рев и разтресе трибуната, когато някакво покрито с шипове кълбо полетя във висока дъга над арената, оставяйки лед себе си следа от съсиреци.

– Шрапнели! – изкрещя ефрейтор Чен и отскочи назад с маймунска пъргавина. Двамата с Риту се втурнахме след него и избегнахме на косъм зъбатата намръщена глава, която удари земята на метри от нас, затъркаля се и спря в краката ми.

Бързото разпадане вече бе в ход, двете уши избълваха дим и кал, която изцапа влажния пясък. По-добре беше собственикът на главата да я намери бързо, ако искаше пълно прехвърляне. Всички тези шипове и рогове сигурно бяха направени с много любов от някой хобист, но определено нямах никакво желание да докосна това огромно зъбато нещо!

Въпреки че беше откъсната, главата все още бе в съзнание.

– Еха… – прошепна тя. В дивите й очи все още мъждукаше пламъче. – Ама… че… кеф!…

Шимпанзето-боец изсумтя. В звука се долавяше известно уважение.

Обърнах се към него.

– Сериозно ли имаше предвид това, което каза – че искаш да направиш нещо за нас?

– Разбира се, защо не? – сви рамене маймунякът-дубъл. – Всеки приятел на Клара е и мой приятел.