Текст книги "Килн хора"
Автор книги: Дейвид Брин
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 30 (всего у книги 39 страниц)
49. В тунела
… истАлбърт е притиснат…
Двамата с Риту бяхме доста загазили, когато се озовахме в тунела, притиснати между два взвода бойни големи, маршируващи в една и съща посока. Първият въоръжен контингент, точно пред нас, си проправяше път през упоритата съпротива, а вторият го следваше по петите, готов да поеме щафетата. Ние с Риту трябваше да напредваме внимателно, за да оставаме между двете групи, движещи се през този ужасен тъмен тунел. Само няколкото мъждукащи лампи, закрепени направо върху голите стени, ни предпазваха от непрекъснато спъване и падане.
– Е, за едно нещо можем да бъдем доволни – обадих се аз с надежда да повдигна духа на спътничката си. – Поне предназначението ни е близо.
Риту не изглеждаше особено въодушевена от иронията, нито пък се радваше, че най-сетне наближаваме целта, към която бяхме тръгнали във вторник вечерта – планинската вила, в която като дете бе прекарвала седмици заедно с баща си. Пътуването се оказа много по-дълго от очакваното и мина по маршрут, много по-любопитен и болезнен, отколкото някой от нас двамата си беше представял.
Не преставах да търся някаква цепнатина или ниша, каквото и да е, което да ни позволи да не бъдем подкарвани като овце към детонациите и писъците на рикошети, през които си проправяше път първият взвод. Но макар че тайният тунел на Йосил Махарал завиваше достатъчно често, за да се възползва от по-меките пластове на скалата, той така и не предлагаше място за криене.
Какво ли не бих дал за един най-обикновен телефон! Продължавах да се опитвам да се свържа с охраната на базата чрез импланта си. Но тук нямаше никакви обществени връзки, а мъничкият предавател в черепа ми не можеше да излъчва през камъка. Вероятно вече се намирахме извън пределите на военния анклав, дълбоко под Урака Меса.
„Така ти се пада – помислих си. – Можеше да се обадиш преди хилядолетия. Но не, искаше да си играеш на ченге единак. Умник нещастен.“
Риту също не можеше да предложи никаква алтернатива. Все пак се мъчех да поддържам едната страна на разговора и й говорех тихо, докато бързахме напред.
– Най-много ме озадачава как Бета е успял да проникне в базата без някой като Чен, който да го вкара вътре. И как изобщо е знаел, че сме тук?
Риту изглеждаше нестабилна, сякаш се колебаеше между апатията и сълзите след неотдавнашното безжалостно отношение към нея. Това ме накара да се поколебая преди да задам следващия си въпрос.
– Имаш ли някаква представа за какво му трябваше на Бета?
Видях конфликт в очите й – желанието да сподели се бореше с традиционния ужас от нещо, което не бива да се произнася на глас. Когато най-накрая проговори, думите й излизаха със запъване и в тях се усещаше горчивина.
– За какво съм му притрябвала на Бета? Това ли ме питаш, Албърт? Кое е главното нещо, заради което всяко мъжко животно си търси женска?
Въпросът й ме накара да примигна. Отговорът би могъл да е очевиден преди век, но сексът просто не е всепроникващото нещо, което е бил в годините на дядовците ни. И как би могъл да бъде? Тази потребност вече не е по-трудна за удовлетворяване, отколкото всяка друга, наследена от първобитния ловец – като потребността от сол например или желанието да се нагълташ с мазни снаксове.
Щом не е сексът, тогава за какво друго можеше да става дума?
– Риту, нямаме време за гатанки.
Дори в тъмното забелязах как внимателно подсилената й фасада започва да се руши. Ъгълчетата на устата й се помръднаха – нещо средно между потръпване и сардонична усмивка. Риту искаше да каже, но трябваше да го направи по своя начин, щадейки гордостта си. Мярката за отдалеченост и… да… онова старо чувство за превъзходство.
– Албърт, знаеш ли какво се случва вътре в един хризалис?
– Хриз… имаш предвид пашкул ли? Като онзи, в който гъсеницата…
– … се превръща в пеперуда. Хората си представят просто преобразяване – например, краката на гъсеницата се превръщат в крака на пеперуда. Изглежда логично, нали? Че главата и мозъкът на гъсеницата ще служат по същия начин и на пеперудата? Континуитет на паметта и битието. На метаморфозата се гледа като на козметична промяна на външните инструменти и покрития, но същността вътре…
– Риту, какво общо има това с Бета? – Честно казано, не виждах никаква връзка. Прочутият похитител и пират печелеше от търговия с евтини копия на много търсени (и защитени с авторски права) личности като Джинийн Уоммейкър. Риту Махарал несъмнено имаше своите чудатости, също толкова уникални, колкото и онези на маестрата. Но кой би платил за незаконни копия на администраторка в „Универсални пещи“? Каква печалба би могъл да получи от нея Бета?
Риту не обърна внимание на прекъсването ми.
– Хората си мислят, че гъсеницата се преобразява в пеперуда, но това не е вярно! След като оплете пашкула около себе си, гъсеницата се разтваря! Цялото същество се стопява в супа, служеща само за да поддържа малкия ембрион, който се храни и расте, за да се превърне в нещо друго. Нещо съвсем различно!
Погледнах нервно назад.
– Риту, не разбирам какво се…
– Гъсеницата и пеперудата имат едни и същи по произход хромозоми, Албърт. Но геномите им са различни и съществуват успоредно един с друг. Те се нуждаят един от друг по същия начин, както мъжът се нуждае от жена… за да се размножи. Различно от…
Риту спря да говори, защото аз бях спрял изведнъж, неспособен да помръдна, гледайки без да мигна. Откровението й най-накрая достигна до мозъка ми, избухвайки като бомба.
Не, не ме разбирайте погрешно. Обикновено приемам спокойно новите идеи. Всъщност винаги съм се опитвал да бъда скептичен, особено когато съм от плът. Архиразвенчаващ, ако искате. Но точно тогава нейните думи и загатванията й боляха толкова силно, че отчаяно желаех да ги отхвърля, заедно с цялото им разбиране.
– Риту, не… не искаш да кажеш…
– … че са двойка. Гъсеницата и пеперудата имат нужда една от друга, но нямат общи желания или ценности. При тях няма любов.
Чувах втората група военни големи да наближава зад нас, още повече уплашен, че имам някакво леко съмнение за вътрешната им природа. Но въпреки това не можех да продължа, без да задам още един въпрос. Погледнах Риту в очите. В полумрака всичко изглеждаше сиво.
– Ти кое си?
Тя се разсмя – рязък звук, който отекна в стените на тунела.
– Пеперудата, Албърт! Не можеш ли да се сетиш? Аз съм онази, която ще полети под слънчевите лъчи, ще се размножава с радост и в блажено невежество. Тоест, мислех се за такава. До миналия месец, когато започнах да разбирам какво става.
Устата ми пресъхна.
– А Бета?
В късия й смях се долови напрежение. Риту кимна към звука от маршируващите крака.
– Той ли? О, Бета прави всичко по силите си, не може да му се отрече. Той е човекът с копнежите. С амбициите. С ненаситния апетит.
– И още нещо – добави тя. – Той започва да запомня.
50. През изображение. Мрачно
… или брациер в стъклото…
Би трябвало да се чувствам, сякаш ми е оказана голяма чест. Това наистина е гениална изработка.
Очевидно е в усилената Постоянна вълна, част от която съм в момента и която изпълва пространство, много пъти по-голямо от ограничените от тялото вълнички, съдържащи се в типичното тяло на голем. Пулсира и барабани със сила, каквато дори не си бях представял.
Йосил Махарал трябва да е знаел, че е на път да направи епохално откритие, едновременно прекрасно и ужасяващо. И че ужасът си е свършил работата с него… със солипсистичното малодушие, което съпътства Смерш-Фокслайтнеровия синдром. Оголеният страх се е сблъскал с изпълнената със страхопочитание примамка на нямащата равна на себе си възможност да промени света, и този конфликт го е побутнал по-нататък по пътя към лудостта.
Лудост, която у призрака му се проявява до крайност. Той все така продължава да бърбори, докато включва разпъващата душата машинария, подготвяйки ме/ни за моята/нашата определена роля на вълна-носител – фино настроено превозно средство, което да транспортира Йосил към олимпийско величие…
… въпреки че стрелбата, водеща се в някакъв подземен проход, се приближава все повече и повече.
– Знаеш ли, Морис, ужасно е как хората приемат чудесата за даденост. Хората от двадесети век се адаптирали към по-бърз живот поради реактивните самолети и автомобилите. Нашите дядовци са можели да си намерят всяка книга в Интернет. Ние пък свикнахме да живеем успоредно – удобството да бъдеш на няколко места едновременно. За две поколения ние просто донастройвахме голем-технологията, правехме по някое и друго незначително подобрение, но така и не минахме отвъд ограничената от физиката представа за глинената кукла на Енеас Каолин. Каква баналност! Хората получават разкошен подарък и след това нямат желанието или въображението да го използват изцяло!
А да, презрението към масите, една от по-характерните черти на Смерш-Фокслайтнеровия синдром. По-добре обаче да не отговарям. Той си мисли, че вече съм почти изчезнал в гигантската усилена вълна на брациерния лъч – уголеменото душевно поле, което трябва да използва съвършения копирен талант на Албърт Морис и същевременно да изтрие его-съзнаването, което прави Албърт специален за себе си.
Нещо в плана му се е объркало. Трябва да се е объркало, тъй като аз все още съм тук. Тънко разточен, навит, нарязан и след това умножен десетки хиляди пъти… всъщност аз съм повече, отколкото когато и да било! Гъделичкан и подкарван от електрически течения. Вибриращ в десетки измерения и чувствителен към безброй неща, които преди това въобще не съм забелязвал – като милиардите люспи слюда, носещи се като блестящи диатомеи в заобикалящия ги океан от камък.
Това е океан от магма, текла тук преди милиони години. Планините са вълни. Усещам как тази все още се движи, вече по-бавно, след като е изстинала и се е втвърдила. Но въпреки това продължава да се движи.
Мога дори да разтегна възприятията си отвъд тази планина, да се протегна към полиспектралните искри, които сякаш блестят в далечината, точно отвъд ясното възприятие, като полъх деликатен дим… или като светулки, треперещи при докосването ми…
Не ме бива с метафорите. Нима долавям други хора? Други души извън подземната лаборатория?
Това е сурово, ужасяващо усещане. Напомняне за нещо, което всички ние потискаме през повечето време, защото от него ни боли.
Пълната самота на индивидуалността.
Чуждостта на другите.
И на самата Вселена.
– Истинският двигател е удоволствието – продължава дубЙосил, докато нагласява настройките за перфектна синхронизация. – Вземи например развлекателната индустрия от миналото, когато сме били само с едно тяло. Хората са искали да гледат каквото искат, когато искат. Заради тези искания се появила аналоговата видеолента – три десетилетия преди дигиталните технологии да бъдат готови да свършат работата както трябва. Нелепо, недодялано решение с използването на магнитни глави и шумни движещи се части. И въпреки това видеоуредбите са се продавали с милиони. За да могат хората да копират и да гледат каквото си искат.
Това не ти ли напомня за съвременното дублиране, Морис? Тромава, тежка индустрия, доставяща стотици милиони объркани глинено-аналогови устройства по целия свят, всеки ден. Сложността! Ресурсите и движението на парите! И въпреки това хората плащат с удоволствие, защото това им позволява да бъдат където си поискат, когато си поискат.
Баснословна, претенциозна индустрия, за която добрият ми приятел Енеас Каолин разчита, че ще продължи да съществува завинаги.
Но тя скоро ще стигне края си, нали, Морис? Защото най-сетне са направени решаващите открития. Също както дигиталният запис в крайна сметка победил аналоговия. Както реактивният самолет задминал коня. След като приключим с това тук, нещата вече никога няма да бъдат същите.
Махалото се люлее, ритмично разрязва моята/нашата усилена Постоянна вълна, и с всяко преминаване откъсва сложни хармонии от нея. Скоро дубЙосил ще се качи на платформата и противната му личност ще започне да попива цялата складирана мощност, ще я опитоми и ще яхне лъча към божествеността.
Ако се случеше само това, с радост бих му помогнал да се случи. Аз съм еднодневка – всеки голем го знае. И както мразя призрака на Махарал заради безчувственото му самодоволство, научното чудо на експеримента му би могло да направи саможертвата ми да изглежда почти оправдана. В един план зная, че той е прав. Човечеството е отмервало времето, потънало в оргията на собственото си усложнение, пилеейки огромни ресурси за удовлетворяване на капризи, лишени от особен смисъл.
Да, той е направил някаква грешка. Егото ми не е изчезнало, както бе планирано. Вместо да остави единствено съвършения образец за копиране – здравия корен, към който да закрепи болната си душа – моето чувство за идентичност сякаш расте и се разширява с всяка изминала минута, по начини, които вече не изглеждат болезнени, а по-скоро близки до сладострастно блаженство.
И за първи път си помислям… че това може и да не е лошо. Всъщност…
Всъщност Започвам да се чудя. Кой е в най-добрата позиция да използва машината, когато тя най-накрая достигне до пълна мощност? Нейният откривател? Онзи, който разбира принципите й?
Или онзи, който съществува вътре в непрекъснато растящата Постоянна вълна? Онзи, който я прави възможна по силата на таланта си да прави добри дубликати? Онзи, който, така да се каже, е роден за нея?
Разбирането на теориите се надценява. А и докато ние/аз се увеличаваме, растем и се разпростираме, започвам да чувствам знанието на Махарал, подобно на бързо премятащи се библиотекарски фишове, достатъчно близки, за да бъдат прочетени…
Кой казва, че той трябва да е ездачът, а аз конят?
Защо да не си сменим местата?
51. Покривна съдба
Зеленият пада…
Малко е трудничко да се движиш, когато около половината от тялото ти липсва или се разпада.
Разбит, изгорен и смален, мога само отчасти да движа единия си крак, но успявам да се изтегля до кабината и се навеждам напред, за да натисна всички бутони, до които мога да стигна… Търсех радиото, за да излъча зов за помощ. Но след няколко окуражаващи бибипкания и примигвания по някакъв начин включих автопилота!
– Процедурата за аварийно излитане активирана – обяви глас, достатъчно висок, за да премине през обгорените ми уши. Двигателят се включи и тялото ми се разтресе. – Затварям, капака. Пригответе се за излитане.
Все още бях зашеметен и объркан от кошмарния полет дотук, така че ми трябваха секунда-две да разбера – или да забележа, че стъкленият капак се спуска. Успях да издърпам главата си навреме, но не и лявата си ръка, която остана заклещена в момента на колебание.
По дяволите! Вече бях свикнал с болката, но усещането за трошене бе ужасно, когато капакът се опита да се затвори плътно. Поради някаква причина той не усети, че нещо му пречи. Повреда? Или Бета го бе програмирал така, че да не се съобразява с някакви си глинени крайници, когато трябва да се бяга колкото се може по-бързо? Единственото, което можех да направя, бе трескаво да натискам бутони със заклещената си ръка с надежда, че ще изключа проклетото нещо.
Вместо това опитите ми докараха харлито до същинска истерия! Небециклетът подскочи и се разтресе, като с всяко движение пращаше агонизираща болка към ръката ми. Капакът продължаваше да се опитва да се затвори. Защо идиотската машина не усещаше, че в нея няма никой! Може би е служила на Бета и като безпилотен куриер за малки предмети – като отрязани глави например.
Слабото усещане за опора под крака ми изчезна. Отново летях!
Още копчета и превключватели попаднаха под дланта ми, която продължаваше да се движи много след като органичната ръка би била останала без нерви и кръвообращение. Единственото, от което се нуждаеше глинената й версия, бе някаква остатъчна връзка с мен, за да мога да активирам цялата останала в нея elan. Крайникът се замята диво, търсейки неща, които да може да завърти и издърпа, докато гилотината на капака най-накрая не го отряза.
Тежестта на тялото ми свърши останалото. Погледнах надолу…
… на около петнадесет-двадесет метра, точно над покрива на вилата на Махарал.
Запремятах се надолу – и успях да ударя тънките летви най-напред с безполезния си десен крак.
Да сте имали някога чувството, че гледате на живота от обратната страна на телескоп? От момента на сблъсъка всичко сякаш се случваше в мъгла от притъпени усещания – шумът и раздрусващата сила бяха някакви далечни неща, които се случваха на някой друг. Дори времето сякаш омекна, когато ме връхлетя още една от онези вълни на другост. Кълна се, че прояденият от термити покрив направо се разпадна, когато минах през него и полетях към пода сред облак от отломки, прах, насекоми и други боклуци.
Приземих се по гръб и чух ужасно тупване. Но останалите ми сетива бяха на друго мнение. На докосване подът ми се струваше като пружинираща повърхност на сапунен мехур, която едва вибрираше. Илюзия естествено. Явно още чаркове в мен бяха излезли от строя.
Гледах нагоре към раздърпано парче небе, поръбено от все още разпадащите се дъски. Скоро прашната мъгла се разсея достатъчно, за да видя злополучния небециклет на Бета право над мен, по-ярък от звездите, но бясно мятащ се напред-назад. Повредената машина бълваше пламъци, успя някак си да се изправи и тежко се завъртя, за да потегли. „На запад – познах аз, ориентирайки се по съзвездието Стрелец. – Добър избор, ако търсиш помощ… или искаш да бъдеш унищожен.“
Като стана дума за унищожаване, не виждах кой знае какви възможности пред себе си, освен да отпиша това конкретно разклонение от разклоненото дърво на живота на Албърт Морис. Умората дори далечно не описваше начина, по който се чувствах. Доколкото изобщо можех да чувствам.
„Подтикът на сьомгата“ бе изчезнал. Само примамващата песен на калта… рециклиращият контейнер, примамващ ме да се слея във великия глиновъртеж с надеждата, че физическата ми субстанция все пак може да продължи да съществува в някой дубъл с повече късмет.
„Но не и в някой, който е видял или сторил повече неща в живота си“ – помислих си аз, търсейки утешение. Интересно беше през тези два дни. Нямаше за какво да съжалявам.
Освен за това, че Клара никога няма да научи цялата история…
Да. Съгласен съм. Това бе лошо.
… и сега лошите ще победят.
О, Господи. Що за досаден вътрешен глас го каза това последното? Що за заяждане? Ако можех, щях да го изхвърля! Я млъквай и ме остави да умра на спокойствие…
И к’во, ще си лежиш там и ще ги оставиш да се измъкнат, така ли?
Мамка му! Не трябва да обръщам внимание на някакъв си вманиачен ъгъл на душата на евтин голем, родил се по погрешка като франки… станал призрак… и който всеки момент ще се превърне в смиващ се труп.
Кой е труп? Говори за себе си.
Страшно остроумно. Точно така – говори за себе си. И колкото и да се мъчех да не обръщам внимание на тъничкия гласец, се случи нещо изненадващо. Дясната ми ръка се раздвижи и се издигна, докато в полезрението на оцелялото ми око не се появиха пет треперещи пръста. След това левият ми крак трепна. Без съзнателна команда, а реагирайки на впечатаните от милиони години навици. Крайниците ми започнаха да си съдействат, мъчеха се да повдигнат тялото ми и да ме избутат напред.
О, добре. Можеше и да стане.
Както казах, Албърт винаги е бил твърдоглав, упорит, инат. Предполагам, че това негово мило качество се е проявило във вторник сутринта, когато ме е правел, прехвърлял е душата си в тази инертна кукла и е искал тя да се движи… с почти същия жизнен оптимизъм, с който древните шумери са вярвали, че всеки отпечатан знак върху глинената таблична означава нещо свещено и магическо. Кратък, но силен тласък срещу мрака наоколо.
Така че запълзях, използвайки едната си ръка и наполовина използваемия си крак, за да замъкна каквото беше останало от мен покрай изпотрошените мебели и дрипавите килими със западни мотиви през отворената врата и нататък по пресните следи, водещи надолу към дълъг прашен коридор, който сякаш продължаваше право в сърцето на планината. По следите на Бета.
Какво друго бих могъл да направя, щом съм толкова упорит, че не искам да умра?
52. Прототипове
… истАл сваля пласт след пласт…
Имаше улики. Твърде смътни за такива като мен, но някой по-умен щеше да се сети години по-рано.
„Бета“ – името означаваше „номер две“ или втора версия. Второто име на Риту бе Лизабета. А в митологията Махарал – името, което баща й избрал преди тя да се роди – била титлата, дадена на най-великия средновековен майстор на големи след смъртта му… както и почтително обръщение към друг човек с подобни умения, какъвто е бил Беталел или Бетзалел.
И така е продължило. Подобни детски задачки-закачки, които те карат да стенеш заради собствената си глупост и заради несериозността им едновременно.
Другата причина, поради която не схванах ли? Може би защото съм старомоден по душа. Половите различия между приятно сдържаната Риту и крещящия и ярък Бета не би трябвало да измамят материалист като мен, който е видял достатъчно показни преструвки. Фактът, че ме е измамил, доказва какъв консервативен дърт глупак съм, по дяволите. Неоправданите предположения са проклятието на всеки частен детектив.
Все още не можех да възприема всичко това и отчаяно се опитвах да си спомня какво бях научил през годините за Безредието на множествената персоналност, или БМП.
Не става въпрос за или-или. Повечето хора изпитват от време на време как отделните части от тях се припокриват в амфората, спорят и се надпреварват вътре в тях, когато трябва да се вземат трудни решения – представят си вътрешните диалози, докато конфликтът не се разреши. Правят го, без да се предизвиква продължително нарушение или объркване на илюзията за една-единствена, унифицирана идентичност. На обратната страна са хората с умствени схизми, които са безпрекословни, твърди и дори мразещи себе си, издигащи перманентни личности, които стоят на противоположни позиции, имат различни гласове и имена и се бият помежду си за поемане на контрола.
Рядко можете да откриете наистина крещящи примери от времето преди голем-технологията извън някои прочути разследвания и филмови преувеличения, защото едно тяло и един мозък просто не предлагат достатъчно място! В рамките на черепа обикновено решаващата дума има един-единствен доминиращ характер-фасада. Ако някъде се спотайват и други – най-вероятно продукти на травма или на неврално заболяване – те ще бъдат потиснати дълбоко и сведени до смътни партизански войни или просто правене напук.
Дублирането променило всичко това. Въпреки че БМП е все още рядко, забелязвал съм как понякога впечатването отприщва неочакваното. Някоя особеност, която е била приспана или потисната в оригинала, може да вземе връх в дубликата.
Но никога толкова крайно като случая Риту/Бета! Случай, при който оригиналната личност – на пръв поглед компетентен професионалист – остава напълно в неведение за самото съществуване на другото й аз дори когато то е открадвало собствения й дубъл.
Като обикновен криминалист, аз не съм експерт психодиагностик. Помислих си за евентуална връзка с болестта на Янг-Пиминтел. Или за възможен вариант на Смерш-Фокслайтнер, или пък рядък и опасен вариант на синдрома на моралната ортогоналност. Плашеща работа! Особено като се има предвид, че някои от тези заболявания имат връзка с най-лошия вид гениалност. Податливият на себеизмама вид, намиращ блестящи аморални оправдания за каквото и да било престъпление.
Историята показва, че някои от тези психопатологии са наследствени и се предават от поколение на поколение. Това можеше да обясни защо бях превъзхождан още от самото начало.
Много от тези мисли препускаха през главата ми няколко секунди след като Риту косвено разкри истината чрез своята притча за гъсеницата. Искаше ми се да стоя и да гледам, да примигвам слисано от ужасяващото разбиране, да задавам несвързани въпроси – с други думи, всички онези стари като времето начини, по които реагират хората, когато са изненадани. Но нямаше време за нищо от тези неща – трябваше да продължим забързания си ход напред. Какъв избор имахме, при положение че един взвод Бети си проправяше с бой пътя пред нас, а отзад ни притискаше контингент подкрепления?
Най-сетне разбрах защо двете групи засега са ни оставили на мира в пространството между тях. Риту, техният архи и създател, бе на сигурно място точно там, където я искаха, на разположение, в случай че е необходимо да се направят още дубъли. Дотогава нямаха нужда да я насилват. Всъщност бяха яростно решени да защитават физическото й благополучие.
Омръзна ми да търся смисъл във всичко това.
„Риту винаги е имала силата да унищожи Бета, като стои настрана от копирните машини! Ако пеперудата откаже да снася яйца, гъсениците-вредители ще изчезнат.“
За да се предпази от това, параноичният Бета бе складирал допълнителни замразени копия из целия град. Бях срещнал едно от тях зад Телър Билдинг след нападението във вторник, което спомена нещо за „поемане“. Дали едно от онези резервни копия не ни следваше тук, за да принуди Риту да впечатва отново?
Защо не ме бе предупредила още във вторник вечерта?
Наистина, в един момент бе споменала, че дубълите й били „ненадеждни“, че повечето от тях най-ненадейно изчезвали. Дори онези, които лоялно изпълнявали задачите си, връщали при нея само частични спомени, защото – вече знаех липсващите изживявания са били хващани и открадвани от прото-Бета личността, криеща се в мозъка й. От гледна точка на Риту, дублирането би трябвало да изглежда ужасяващо неефективен и не носещ никакво удоволствие процес още преди изобщо да е подозирала за съществуването на Бета.
„В такъв случай защо изобщо трябва да го прави?“ – питах се аз.
Оправдания. Хората са надарени със способността да намират причини, поради които да продължават да вършат глупости. Може би се е тревожила заради съвременното лошо отношение към онези, които не могат да дублират – неприятен намек, че подобни хора са безплодни, че нямат душа, която да могат да копират.
Или е продължавала да впечатва, защото един ръководител в „Универсални пещи“ е длъжен да праща свои дубликати, дори ако са нужни четири опита преди да направиш такъв, който да отиде там, където му е казано. А тя със сигурност можеше да си позволи цената.
Може би изпитваше отчаяната нужда да се преструва, че е като всички други.
Сетих се за още една причина. Натиск отдолу. Вътрешен подтик, който би могъл да се задоволи само като легне сред сондите, като почувства техните пипалца и масажа им, докато отпечатват сладострастно Постоянната й вълна във влажната глина. Нещо като пристрастяване, наред с отричаща слепота към пристрастяването, което винаги е било характерно за всякакъв вид наркомани.
Нищо чудно, че са й били нужни години, за да признае проблема си на глас.
Чудех се как Бета е успял да ни проследи през откритата пустиня и след това да ни последва през всичките охранителни системи в подземната секретна база. Отговорът ме зашемети. Не е имало нищо подобно! Бета просто се е спотайвал вътре в Риту и й е оказвал натиск, докато напрежението е станало непоносимо. И тогава тя избяга от нас двамата с ефрейтор Чен и е активирала една от онези пещи, които бяхме видели. Ненавиждайки самата себе си, подобно на всеки наркоман, отдаващ се на ужасния си навик, тя е легнала в копира, търсейки облекчение сред пипалцата на тетраграматрона, отдавайки се на своята настоятелна, по-силна половина – майстора-крадец и отчаян тип, вироглавия престъпник, дръзващ да направи всичко, непозволено и предизвикващ всяка законна власт на света.
Нищо чудно, че не бях в състояние да свържа Бета с конкретен истински човек! Въпреки всичките безкрайни часове, които бях прекарал като абаносов, като търпеливо свързвах и сравнявах фрагменти от говора на Бета и други черти на характера му и пресявайки Мрежата в търсене на някой, който използва подобен вид изразяване, синтаксис и ударения – цялата мъчителна черна работа, която позволява на упорития детектив да проследи и най-хитрия престъпник, стига да има достатъчно време.
Но в неговия случай цялата тази работа е била загуба на време. Защото престъпникът си имаше съвършеното скривалище, а Риту говореше по, начин, който нямаше нищо общо с този на Бета.
Ето го моето възмездие, моя Мориарти, ходещ до мен в тъмния коридор, треперещ едновременно от ужас и срам! Колко ли дълго е продължило това тайно съвместно съществуване преди Риту да стане подозрителна и накрая напълно съзнаваща съществуването на гангстерската си друга половина?
Затова ли бе решила да ме наеме? За да има за свой адвокат противника на Бета? На първо място, откриването на изчезналия й баща вероятно нямаше нищо общо с това. Не и докато Йосил Махарал не бе намерен мъртъв на магистралата.
И все пак трябваше да има и нещо друго.
Поклатих глава. Трудно ми бе да се съсредоточа заради бушуващите в мен емоции. Защото точно в този миг направо кипях от ярост!
Риту е знаела какво става – знаела е за потенциалната смъртна опасност – още когато потеглихме във вторник вечерта. Защо тогава не ме бе предупредила? През всичките тези часове и дни в пустинята, а след това под земята, тя така и не спомена за натиска, който се надигаше вътре в, нея. Люпилото дяволски яйца, които носеше в себе си, готови да се излюпят в мига, в който намерят подходящи условия.
„Проклета себична, егоцентрична…“
Нещо от настроението ми сигурно бе прекосило разстоянието между двама ни. Или може би жестоката реалност на ситуацията, в която се намирахме, разби последните илюзии на Риту. Каквато и да бе причината, след няколко минути крачене в тъмнината спътничката ми най-накрая заговори.
– Аз… много съжалявам, Албърт – прошепна тя.
Погледнах я в лицето и разбрах каква мъчителна храброст й е била необходима дори за това просто извинение. Но не бях в настроение да й простя толкова лесно. Защото и двамата знаехме какво щеше – какво трябваше – да направи Бета, за да оцелее.
Ако Риту се измъкнеше сега, тя би могла най-сетне да оцени сериозността на положението си и да потърси убежище и уединение в някой санаториум, докато тайният запас на Бета лека-полека се изчерпа и спомените им станат все по-безполезни и ненужни. При експертна терапия нейната втора личност би могла да бъде изведена на преден план, предизвикана, принудена са се поправи или да бъде подложена на драстично лечение.
А дори и отрицанието да се появеше отново и Риту да не потърсеше помощ, аз със сигурност щях да докладвам за ситуацията както на работодателя й, така и на личния й психиатър. Със или без терапия, Бета щеше да бъде унищожен като престъпен ум. Защото лошата слава щеше да подложи Риту Лизабета Махарал на непрекъснато наблюдение за години напред от Световното око… от мрежата свободни аматьори, които никога нямаше да изпуснат дубълите й от поглед. Представителите на подземния свят мразят подобно осветляване на живота им. За тях то е пречка, както бяхме разбрали от годините след Голямото крадене.
