Текст книги "Тръпката"
Автор книги: Андерш де ла Моте
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 22 страниц)
6. Double dealing
* * *
„Разпит на полицейски инспектор Ребека Нормѐн във връзка с подозрения за служебно нарушение или грубо служебно нарушение при инцидент в провинция Дарфур, западен Судан, осемнадесети ноември.
Разпитът е информативен и присъстват разпитващите инспектори Валтерш и Вестергрен от Държавния отдел за полицейски дела, както и собственият свидетел на Нормѐн, комисар Лудвиг Рунеберг.“
Валтерш беше закръглен мъж на петдесетина години с вид на чичко и с мижащ поглед. Той се отмести назад и нагласи микрофона, който се намираше между тях.
Значи служебно нарушение – бе принудена да извади наказателния кодекс, когато получи призовката, сякаш за да провери да не би всичко да беше някаква абсурдна шега.
Но не, с първи параграф от двадесета глава на кодекса шега не биваше.
Ако при упражняване на дадена му власт, някой, умишлено или по невнимание, чрез действие или бездействие пренебрегне възложената му задача, той следва да бъде осъден на глоба или до две години затвор за служебно нарушение.
И малко по-долу на същата страница:
Ако престъпление от типа, описан в първия параграф, е извършено умишлено и се счита за грубо, извършителят следва да бъде осъден на най-малко шест месеца и най-много шест години затвор за грубо служебно нарушение. При оценката на грубостта на престъплението се взема под особено внимание дали извършителят сериозно е злоупотребил с позицията си, или дали действията му са довели до сериозни вреди или значителни неправомерни облаги за конкретно физическо лице или за обществеността.
Първоначално въобще не мислеше да казва нещо на шефа си, просто да приключи с разпита и да го забрави. Той трябваше да бъде нещо съвсем рутинно – нали все пак си беше свършила работата и не бе допуснала грешка. Или във всеки случай това се опитваше да си втълпи…
Но Рунеберг изглежда вече знаеше, че са я повикали във ВР, и беше настоял да я придружи като свидетел.
– Просто информативно е, не съм заподозряна в нещо, Луде – възрази тя.
– Те това искат да си мислиш, Нормѐн. Почти всички вътрешни разпити започват информативно. Това кара хората да се чувстват сигурни и може би дори да проявят желание да са полезни – така, между колеги. И после изведнъж се оказва, че са казали прекалено много, изскача прокурорът и хоп, лепват им подозрение. Помни, че вътрешните не са обикновени колеги. Те следват техните си приоритети!
И ето че сега стояха в стаята за разпит…
Въпросът беше само кой се беше погрижил тя да се озове тук.
Далеч не липсваха кандидати.
* * *
Малка стая, облепена с плочки и миришеща на хлор, койка, закрепена за пода маса и два завинтени стола – това беше всичко.
Някъде далеч забръмча климатик и скоро той усети студена струя въздух откъм гърба си.
Бяха свалили всичките му дрехи освен гащите и той започна да трепери само след няколко минути.
Главата го болеше и макар че вероятно го бяха отвели обратно в града, все още чувстваше устата си, като че беше пълна с пустинен пясък.
Всичко му беше мъгла с несвързани поредици от образи тук-там. Полицейският хеликоптер, който кацна до лагера, раздаване на заповеди, хора, които си крещяха нещо едни на други.
В следващия му спомен беше с белезници зад гърба и го закопчаваха здраво за една от седалките.
После трябва пак да се е отнесъл, защото не си спомняше нищо от самия полет.
Имаше неотложна нужда от дрехи, чаша джава и топъл душ, но преди всичко от обяснение какво, по шибаните дяволи, ставаше!
Задникът му щеше да измръзне в тая стая, което беше иронично, защото навън сигурно беше трийсет градуса.
Две минути, след като зъбите му започнаха да тракат неконтролируемо, вратата се отвори и вътре влезе пълничък дребен мъж, окичен с мустаци и добре изгладена бежова униформа.
Той остави една сива карта на масата и след това се настани на стола срещу HP. Разгърна картата, извади бавно чифт очила за четене от единия преден джоб и започна да чете.
– E-e-e-mbasssssy – изтрака HP през зъби. – N-need Embass-ssy, нно май н-не разбираш к-какво ти каз-вам? I h-have rights, you knoww, пр-пра-вва!
– О, да, разбирам какво казвате – отвърна мъжът и безукорният му английски накара HP да подскочи, – Проблемът е, че не знам с кое посолство да се свържа. Не е норвежкото, защото паспортът ви е фалшификат.
Той погледна HP над тънките си очила.
– Името ми е сержант Азиз, следовател в кралската дубайска полиция. Но кой сте вие всъщност?
Той гледаше HP въпросително.
– Не успяхме да открием каквато и да е информация за истинската ви самоличност нито във вас, нито сред вещите ви в хотела. Човек почти би си помислил, че изобщо не съществувате. А човек, който не съществува…
Полицаят се наведе над масата.
– … също така не може да има някакви права – нали така?
* * *
– И така, Нормѐн, да обобщим – пристигнали сте на мястото и сте заварили пътя блокиран от тълпа хора. Вместо да слезете от автомобилите и да продължите пеша до сградите с охрана и ескорт от правителствени войници, ти си решила да прекратиш операцията, дотук вярно ли е?
– Забравяш атентатора – изстреля тя, все по-раздразнена от саркастичния тон на разпитващия.
Вестергрен хвърли продължителен поглед на колегата си.
– Той не се ли е появил, след като сте се качили обратно по колите?
– Не. Забелязах го, докато все още стояхме намясто – преди да взема решението за отстъпление.
– Беше ли въоръжен още тогава? – въпросът отправи гологлавият дребен чичко Валтерш и тя се обърна към него.
– Не, не още. Носеше торба и ми се стори, че мярнах оръжие в нея.
– Стори ти се? Мярна? Не беше ли сигурна?
Отново говореше Вестергрен все със същия дразнещ тон.
Тя пое дълбоко въздух.
– Точно както вече казах, възприех това, което видях, като оръжие. Всичко стана страшно бързо, невъзможно е да се каже в кой миг какво точно се случи…
– Разбираме това, Ребека – кимна Валтерш, – Но въпреки това бихме искали да се опиташ да раздробиш събитията колкото можеш, до най-малките подробности. Това ще ни помогне да разберем всичко по-добре, все пак нито Пер, нито аз сме били на мястото.
Той кимна към своя колега и отправи към нея още една приятелска усмивка, на която тя не можа да не отвърне.
– Стана, както ви разказах. Пристигнахме, спряхме и докато се опитвах да направя оценка на ситуацията, видях атентатора сред тълпата. Наблюдавах го в продължение на няколко секунди, след което прецених, че ситуацията е толкова опасна, че съществува риск както за охранявания обект, така и за екипа, и затова наредих да прекратим.
Тя се усмихна облекчено на Валтерш и хвърли бърз поглед към Рунеберг. Шефът ѝ не издаваше никакви емоции, вместо това стоеше със скръстени ръце и наблюдаваше двамата мъже от другата страна на масата.
– И какво се случи после, Ребека? – продължи Валтерш меко.
– Започнахме да се движим назад и тогава тълпата полудя. Проби през огражденията и навсякъде настана хаос. За малко да бъда съборена, но успях да се задържа на крака и да извадя служебното си оръжие. Тогава бе открита стрелба…
– Значи си открила пряк огън? – Вестергрен атакува като кобра, но тя не налапа примамката.
– Не, произведох предупредителни изстрели – три на брой по-точно и тъй като не можех да стрелям в земята поради риска да улуча трето лице, бях принудена да стрелям във въздуха. Приблизително в същия момент някой друг започна да стреля, вероятно войниците измежду тълпата.
Валтерш ѝ кимна насърчително да продължи.
– Видях или възможно е да съм чула хора, повалени от куршуми, тълпата се разбяга и в паниката си хората се събаряха едни други на земята. Продължихме да отстъпваме, аз се оказах приклещена между колата и вратата и точно тогава той се приближи тичайки.
– Имаш предвид атентатора?
– Точно така.
– В доклада си пишеш, че той е изскочил пред колата, че си го видяла да рови за оръжието и след това да го вади. Че си мислела да изстреляш предупредителен изстрел, лошата видимост и движението на колата са направили това невъзможно…
– Точно така – повтори тя, този път леко нетърпеливо. Бяха обсъдили събитията няколко пъти и всичко го имаше записано. Какво толкова не разбираха?
– Възможно ли е да е станало така, Ребека, просто излагам една теория така, между колеги…
Валтерш я погледна над ръба на очилата си за четене.
– Като се вземе предвид, че никой от другите охранители или останалите хора на мястото не е забелязал атентатор – не може ли да е било така, че стресовата ситуация и ограничената видимост да са повлияли на преценката ти? И е възможно да си се объркала по отношение на извършителя?
Тя отвори уста, за да отговори, но той я прекъсна.
– Никой тук няма да сметне това за странно, напротив – той разпери ръце към другите в стаята. – Всички знаем какво е, когато адреналинът препуска. Започваш да виждаш като в тунел, фокусираш се върху отделни детайли, които всъщност трябва да се разгледат в по-общ план. Мобилен телефон се превръща в граната, фотоапарат се превръща в револвер… Случвали са се такива неща. Не е ли възможно да е било така, Ребека?
Тя понечи да отговори, но Рунеберг сложи ръка на коляното ѝ. Очевидно беше подценила чичкото. Макар че завоалираше нещата добре, именно той щеше да се опита да изкопчи някакво признание от нея.
Тя пое дълбока глътка въздух.
– Не виждам причина да коментирам какво са видели или не са видели другите. Мога да отговарям само за себе си – каза тя възможно най-сдържано и забеляза как усмивката на Валтерш помръкна. – Видях атентатор и оръжие, опасността както за охранявания човек, така и за екипа беше очевидна, така че действах в съответствие с правомощията си.
Тя погледна бързо към Рунеберг с периферното си зрение и получи одобрително кимване в отговор. Валтерш погледна разочаровано към документите пред себе си и Вестергрен веднага пое щафетата.
– Какво е отношението ти към факта, че на мястото са умрели хора, Нормѐн? Вероятно като директно последствие от съмнителните ти действия…
Ребека потръпна. Да, беше разбрала, че има пострадали хора, може би дори убити от стрелбата на войниците – но да ѝ го захвърлят така в лицето, беше съвсем друго нещо. Но съдейки по изражението на Вестергрен, него изглежда не го беше грижа, че е прекрачил границата.
– За пореден път… – каза тя толкова спокойно, колкото можа, но гневът ѝ бе напът да избие на повърхността. – Взех решението си въз основа на оценката на опасността за моя екип и моя обект. Не мога да поема отговорността за това какво са направили или не са направили други хора.
– Значи не ти пука, че около теб са загивали хора, това ли искаш да кажеш?
– Естествено, че не! – отсече тя, но преди да успее да продължи, Рунеберг я прекъсна.
– Какво целиш с тези въпроси, Вестергрен?
Двамата мъже впериха погледи един в друг.
– Свидетелят трябва да пази мълчание по време на разпита – изчурулика Валтерш отстрани, но никой не погледна към него.
– Интересува ме дали полицейски инспектор Нормѐн наистина осъзнава, че последиците от съмнителните ѝ действия включват това, че са умрели хора? Че тя пряко или косвено е причинила смъртта им, като е провокирала стрелба от страна на войниците?
– Нещо си се заблудил, Пеле…
– Наистина ли е така, Луде? Може би трябва да си преговориш малко по-добре параграфите в закона за служебни нарушения, вместо да висиш толкова във фитнеса?
Рунеберг се изправи бавно и Вестергрен направи същото.
– Нека всички се поуспокоим – изкряка Валтерш. Той също се надигна от стола и с известно усилие застана между двамата мъже.
– Разпитът е прекъснат в 09:51 за кратка почивка.
* * *
Беше стоял в килията около три денонощия. Или поне така му се струваше. Спеше на дървената койка, сереше в кофа и се опитваше да убие времето, както можеше. Естествено, така му се пушеше, че щеше да пукне. Но поне му дадоха малко дрехи.
Бяла тениска и оранжев гащеризон, който му беше с два номера по-малък.
Първите часове буквално се беше насрал от страх, но след като се посъвзе и пое малко течности и храна, пелените в мозъка му се вдигнаха и той започна да събира две и две.
Беше доволно напушен, когато ченгетата го хванаха, а освен това бяха разкрили фалшивия му паспорт, но макар че и двете престъпления вероятно бяха доста сериозни тук, такова отношение не им отговаряше.
Нещо не се връзваше…
* * *
– Какво, по дяволите, беше това? – тя се вторачи в Рунеберг, докато шефът ѝ разсеяно човъркаше кафе машината.
– Нищо особено…
– О, хайде, та вие за малко да се сбиете там вътре, ти и Вестергрен… Познавате ли се?
Рунеберг кимна неохотно.
– Пеле и аз работихме заедно в полицията преди доста време, още тогава беше подло копеле – беше неколегиален, ако ме разбираш?
Тя сви рамене в отговор.
– И?
Рунеберг въздъхна.
– Преди няколко години подаде молба за прехвърляне в Сепо и когато ме попитаха, аз възразих срещу назначаването му. По някакъв начин той разбра за това и оттогава чака шанс да ми го върне. Имах предчувствието, че той ще се нахвърли на този случай, все пак колко често се случва някой охранител да се озове във ВР?
– Значи затова настоя да дойдеш с мен? Да си играеш на защитник?
Той измърмори нещо.
– Оценявам идеята ти, но щеше да е по-добре, ако ми беше разказал от самото начало…
Той кимна.
– Напълно си права – трябваше да го направя, но всички можем да сгрешим, нали?
Хвърли ѝ дълъг поглед, който тя все още се опитваше да разтълкува, когато ги извикаха обратно в стаята за разпит.
– Отнесохме случая до прокурора… – започна Валтерш. – Обичайната процедура в такива случаи е да уведомяваме писмено началника ти за всички решения, след което той или тя трябва да предприеме евентуални мерки, докато разследването приключи.
Вестергрен се намеси.
– Но така се случи, че имаме късмета шефът ти да присъства като свидетел, така че можем да съобщим и на двама ви, че ти, Нормѐн, от този момент си считана за основателно заподозряна за служебно нарушение или грубо служебно нарушение.
Той се ухили и кимна към Рунеберг.
– Комисар Рунеберг ще ти съобщи какво предстои, но когато става дума за подозрение за неправомерно изпълнение на служебните задължения, няма голям избор. Новите правила са кристално ясни. Може би ти искаш да продължиш, Луде?
Рунеберг беше пребледнял. Той отвори уста, като че ли за да възрази, но я затвори почти моментално. Вместо това пое дълбоко въздух и се обърна към нея.
– От този момент си освободена от служба, Ребека. Оставаш на пълна заплата, но докато трае разследването, трябва, за съжаление, да те помоля да предадеш ключовете и електронната си карта.
Те се разходиха заедно обратно до участъка. Въздухът беше сух и студен и от време на време надолу прехвърчаха по няколко жалки снежинки, само за да се разбият в черния асфалт. Никой от двамата не говореше много.
Рунеберг изсумтя няколко къси изречения за процедурите при вътрешните случаи и после малко празни приказки как всичко сигурно щяло да се нареди. Ребека едва събра сили да отговори.
Щом стигнаха до отдела, тя трябваше да остави картата си за достъп и ключа за шкафчето със служебното си оръжие.
Можеше да задържи значката си.
С други думи, все още беше полицай – поне засега.
Все беше нещо.
Рунеберг изглеждаше, сякаш му тежеше още нещо, но тя нямаше желание да слуша. На излизане засече Каролина Мудни, но другата жена просто я поздрави кратко, като внимателно избягваше да срещне погледа ѝ.
В момента, в който вратата на полицейския участък се затвори зад нея, отново я обзе онова странно усещане като насън. Сякаш нищо от това, което се случваше, всъщност…
* * *
… не беше наистина.
И преди беше лежал в ареста, вярно, у дома, в Швеция, но процедурите навярно са горе-долу същите. Като начало трябваше вече да са го разпитали няколко пъти.
Да са му обяснили в какви престъпления го подозират и евентуално също така да са му осигурили някакъв вид юридически представител. Не се пропиляваха ценни часове в това да оставят заподозрения да зъзне в килията, достатъчно беше човек да погледа малко „От местопрестъплението“, за да схване the basics. И като стана дума за разследване на местопрестъпления…
Не го бяха боли за кръв, не му бяха взели отпечатъците, дори не му бяха направили снимка, поне не и доколкото си спомняше. Тревата му беше докарала кървене от носа, докато къртеше. И преди беше имал напушен нос2525
Състоянието, което описва HP, е необичайно – между канабиса и кръвотечението няма пряка връзка и на пръв поглед думите му звучат странно. Възможно е обаче сухият въздух в комбинация с дразненето от издишване на дим през носа и разширяването на кръвоносните съдове, причинено от канабиса, да доведе до кървене, особено при хора с тънка носна лигавица.
Друго възможно обяснение е наличието на големи количества пестициди в канабиса (тъй като отглеждането му не подлежи на контрол), като например отрова за мишки, която съдържа антикоагуланта варфарин, който може да причини кръвотечение. – Б.пр.
[Закрыть], винаги изглеждаше много по-зле, отколкото бе всъщност, и сигурно беше изкарал акъла на хората в лагера. Ако ченгетата не му бяха взели кръв, докато беше в несвяст, то ризата му със сигурност съдържаше всички проби, които им бяха нужни.
Но точно както цялата тази проклета страна целият сценарий изглеждаше фейк, почти като нагласен.
Едва завърши мисълта си и получи сърцебиене и се принуди да поеме няколко дълбоки глътки въздух.
Фактите бяха, че както и да го сучеше, колкото и да въртеше всички подробности от изминалите денонощия, просто не можеше да се отърси от мисълта, че всичко беше някакъв вид…
Игра…
7. Boardgames
Форум Крепителите на обществото
Публикувана на: 12 ноември, 23:18
От: MayBey
Има само три типа граждани – полицаи, арестувани и още незаловени.
публикацията има 36 коментара
* * *
Вратата се тресна и те влязоха в килията. Четирима потни пазачи и един грамаден офицер с белези от шарка по лицето и мръсна риза.
HP не успя дори да се надигне, преди да му се нахвърлят.
– Name, you tell me name now! – изкрещя белязаният, доближавайки лицето си само на педя от това на HP.
Преди да смогне да отговори, те извиха ръцете му зад гърба, вързаха краката му с някакъв каиш, след което го понесоха като пакет. Всичко стана толкова бързо, че той не можа дори да се изплаши.
Стаята, в която го замъкнаха, беше малко по-голяма от килията му. В средата стоеше тясна носилка и той видя висящи ремъци от двете ѝ страни. Носилката беше наклонена, но вместо да го сложат с глава откъм високия край, те го завързаха наобратно. Беше доста неприятно да лежи с главата надолу, а когато затегнаха ръцете и краката му, стана още по-лошо.
Усещаше как сърцето му бие силно в гърдите.
– You tell me name! – изсъска Скарфейс, а лицето му бе толкова близо, че той усещаше киселия аромат на тютюн в дъха на мъжа.
– Т-томас Андерсен – отговори HP, но не успя да прозвучи толкова cool, колкото бе възнамерявал. На влизане бе мярнал камерата в единия ъгъл на стаята и сега беше почти сигурен:
Играта го беше открила!
Имаше всички основания да бъде изплашен, при това за живота си.
И все пак, колкото и странно да беше, пулсът му не препускаше само от страх.
Скарфейс кимна на един от орките пазачи, той надяна черна качулка над лицето на HP и всичко почерня. Чуваше траповете да говорят помежду си, отново без да разбира и дума. Но му се стори, че едно нещо схвана.
Ако наистина искаха да се отърват от него, нямаше причина да протакат нещата. Но вместо да го заровят в пустинята, те отделяха време и усилия за цялата тази шарада. Това трябваше да означава нещо.
Внезапно той долови шума от течност, която капеше по каменния под.
Какво, по дяволите, правеха те всъщност?
В следващия миг някой притисна мокър парцал към лицето му.
Първите две секунди не бяха толкова опасни – все още можеше да диша, макар че усещаше как качулката се затяга по-здраво, когато вдишваше. Миришеше на мокър хавлиен плат, което бе по-скоро успокояващо, отколкото плашещо. Но после дочу мокър, бълбукащ звук и изведнъж през плата започна да се процежда вода право в носа и устата му.
Не беше много, но достатъчно, за да се задъха, резултатът от което беше единствено, че вдиша още вода през плата. Една част попадна в кривото му гърло и той се задави. Изхълца, после автоматично вдиша рязко няколко пъти, което моментално доведе до още една мини глътка в кривото гърло.
Още хълцане, вдишвания, кашляне и вода.
Но никакъв въздух…
По дяволите – тия идиоти щяха да го удавят!
Кислородният му запас почти свършваше и го обзе паника.
Опита се да извие глава, така че да махне парцала от лицето си. Но не можеше да мръдне.
Пак изхълца, но рефлексът от гаденето само прати още вода надолу и виковете му се превърнаха в гаргара.
Внезапно платът се махна, после и качулката. Той се закашля, изхвърли навън малко вода и най-накрая успя да поеме накъсана глътка спасителен въздух.
И още една.
Паниката бавно се уталожи.
После чу гласа на Скарфейс в ухото си.
– Кой… си… ти…?
Той се опита да поклати глава, бе прекъснат от нов пристъп на кашлица, след което направи нов опит.
– Успокой се, мамка му…
Нечии ръце го притиснаха надолу, сложиха му качулката и хавлиеният плат заглуши протестите му.
Още вода, после още давене. Той извиваше бясно тялото си и се опитваше да рита, но беше здраво стиснат в желязна хватка. Изрева – само за да се нагълта с още течност.
Започна да му причернява. Паниката върлуваше на воля. Копелетата наистина бяха напът да го убият!
* * *
Щангата над раменете, жълт двайсет и пет килограмов диск от всяка страна, широк разкрач. Тя пое дълбоко дъх, приклекна, докато коленете ѝ не образуваха деветдесетградусов ъгъл, после изхвърли въздуха от дробовете си, като същевременно се повдигна обратно нагоре.
– Осем – отброи Нина Бранд, която стоеше зад нея. – Още две, Бека!
Усещаше млечната киселина да изгаря бедрата ѝ, но дори тежката серия клякания не успяваше да спре мислите ѝ.
Значи освободена от служба – малко безплатна почивка, можеше да се каже, ако човек беше в настроение да смекчава нещата. За съжаление, тя не беше.
И кой я беше докладвал?
При всички положения списъкът с кандидати съдържаше поне три имена. Глад, естествено, беше на първо място. Когато оставиха него, Берглунд и преводача на прашното малко летище в Дарфур, той изглеждаше, сякаш беше готов да я убие. Беше съсипала цялото му държавно посещение и сигурно беше нанесла сериозен удар както на репутацията, така и на самочувствието му.
Тя пое дъх, сви колене и после се изправи. Съдържанието на млечна киселина се покачи с няколко нива, но едва го забеляза.
Номер две в списъка беше заместникът ѝ, Давид Малмѐн.
Той изглежда определено не я беше приел за новия шеф и сега му се бе удала златна възможност да се отърве от нея. Това, че нито той, нито Каролина Мудин дори не бяха зърнали атентатора звучеше, меко казано, неестествено. Като заучена история, предназначена да подкопае доверието в нея.
В краткосрочен план Малмѐн всъщност беше единственият, който моментално печелеше нещо от отстраняването ѝ, защото тя предполагаше, че той е поел началството над екипа.
– Де-еесет.
С известни усилия тя завърши последното повторение и ѝ помогнаха да постави щангата нашето. Направи кратка обиколка из залата, за да разсее киселината и да завърши мисълта си.
Третото място беше малко по-спорно, но след известен размисъл тя реши, че може спокойно да го раздели между Каролина Мудин и нейните колеги Есбьорнсон и Йорансон. Всичките си имаха тартор, с когото искаха да се държат добре, и макар че отношенията ѝ с Мудин започнаха доста добре, нито тя, нито някой от другите се застъпи за нея, когато беше важно.
Та какво да направи сега?
Разследването вероятно щеше да отнеме поне месец. Всички замесени трябваше да бъдат изслушани, а освен това трябваше да получат информация и от суданските власти.
Тя беше само основателно заподозряна, това беше най-ниската степен на подозрение, така че дотук следователите явно нямаха достатъчно аргументи, че прокурорът да поиска да повдигне дело.
Дума срещу дума – въпросът беше доколко единодушни щяха да са останалите показания. Може би въпреки всичко беше време да си намери адвокат, за да покаже, че не възнамерява да търпи още глупости? Но се колебаеше.
Мразеше този тип…
* * *
Игра!
Нагласен арест, фалшив разпити куп актьори, които си играеха на Среднощен експрес точно както предния път.
Тогава го бяха пречупили и макар че той се зарече сега да издържи, те бяха доста близо до това да го направят пак.
Смъртният страх го държеше в желязна прегръдка, сърцето му биеше на двойни обороти, а той повръщаше като свиня върху каменния под.
– You tell me name – по-скоро заяви, отколкото попита Скарфейс, докато се почесваше по наболата брада.
HP можеше единствено да кима между пристъпите на кашлица. Той хлипаше като малко дете. Сълзите горяха по бузите му – повръщаното жилеше гърлото му и той беше готов да разкаже всичко. За убийството на Кенеди, за бебето Линдберг2626
Един от най-прочутите случаи на отвличане е похищението на двегодишния син на известния летец Чарлз Линдберг през 1932 г. – Б.пр.
[Закрыть], натопяването на Roger fucking Rabbit поемаше вината за всичко само да разкараха проклетата кърпа от лицето му!
– Петершон – проплака той. – Хенрик Петершон, Играч 128.
– Thank you! – Скарфейс кимна доволен. – Next question…
HP замръзна. Бяха го пречупили, беше загубил. Така че какво повече имаше да се каже?
После загря…
И внезапно се ухили.
Беше сбъркал – адски беше сбъркал!
Това не беше изпитание, не беше оценяване или втори шанс, както жадният му за респект мозък почти бе успял да му втълпи. Напротив, ставаше дума просто за пари. Играта си искаше шибаните кинти обратно, това беше всичко.
Номер на сметката, потребителско име и парола – щеше да си каже всичко, само да се махне от скапаната носилка.
А после какво? След всичко това той беше съвсем сигурен, че Водачът нямаше да го остави да си тръгне…
– The money yes? – изхълца той.
Скарфейс го изгледа странно и вдигна ръце.
– No money, nono!
По някаква причина мъжът изглеждаше почти обиден.
– Следващ въпрос – повтори той и се вторачи ядосано в HP, докато вадеше бележник от джоба на изцапаната си риза.
– Did… you… – прочете полицаят и HP кимна.
Време беше да сложи край на всичко това.
– Did you… kill her…?
Сега вече нищо не разбираше.
* * *
– Говори ли ти се за това?
– Всъщност не – отвърна Ребека лаконично.
Тя прокара гребен през мократа си коса и после я събра в стегната конска опашка при врата.
– Вече знаеш основното, какво друго има да се каже? Отстранена съм, докато приключи разследването, а дотогава ми остава само да си играя на познай кой ме натопи.
Тя и Нина Бранд се бяха срещнали още в полицейската академия и после бяха работили в един и същи патрул две години. В действителност бяха доста различни не само на външен вид. Твърде различни, че да могат да станат близки приятелки. И все пак се разбираха много добре, поне на повърхностно ниво.
Нина Бранд за разлика от нея беше руса, ниска и със заоблени форми. От типа, след който по коридорите се обръщат и момчета, и момичета и тя знаеше как да се възползва от това максимално.
Нина обичаше вниманието и се чувстваше най-добре сред други хора – колкото повече, толкова по-добре, което сигурно беше и причината да работи в екипа, който следеше заведенията.
Самата Ребека никога не би си помислила да кандидатства там.
Кръчмарска обстановка и внимание бяха две неща, за които определено не копнееше.
Но предимството беше, че Нина познаваше всички собственици на ресторанти и фитнесзали в града, и за нея беше лесна задача да намери алтернативно място за тренировки на Ребека сега, след като беше отстранена от участъка.
И то какво място…
За този фитнес само беше чувала да се говори. Което може би не беше толкова странно – в залата не идваха обикновени простосмъртни. Очевидно тук се събираха звездите – истинските, не онези с петнайсетминутна слава…
Според слуховете дори кралските деца тренираха тук и сигурно беше така. Мястото беше суперлуксозно – повече като спа, отколкото като съоръжение за тренировки. Рецепционистката им даде кърпи и хавлии, преди да ги придружи до миришещата на сандалово дърво съблекалня и да им покаже шкафчетата им.
Ребека винаги си бе мислела, че фитнесът в участъка е един от най-добрите, които беше виждала. Но това тук… Общо помещенията сигурно бяха близо хиляда квадрата – всички страхотно проектирани и в отлично състояние. Голи тухлени стени, стоманени греди със спот лампи и прозорци с високи сводове. Естествено, по подовете от благородна дървесина нямаше и петънце.
Можеше само да предполага колко струваше членството.
Във всеки случай значително повече, отколкото можеше да си позволи един полицай…
Но Нина беше уредила да влизат гратис, така че Ребека не можеше да се оплаче.
* * *
– Ти ли я уби? – повтори Скарфейс.
HP продължаваше да не разбира нищо.
Мислите в главата му отново се завъртяха като в барабан на пералня.
– Г-жа Аргос, ти ли уби г-жа Аргос – засрича раздразнено Скарфейс от бележника и отново впери поглед в HP.
– Кк-во, ъъ… не, за бога! – успя да каже той, докато барабанът в главата му превключваше на по-висока скорост. – Аз дори не знаех, че тя… чуйте ме!
Скарфейс даде сигнал с глава на един от орките и изведнъж отново надянаха качулката на главата му и го притиснаха обратно към носилката.
– Неее! – изрева той и се опита панически да се освободи. – Нее, мамка му, невинен съм…
Кърпата заглуши виковете му, а водата след това го накара да млъкне.
Миризмата на хлор в стаята се смеси с тази на топъл амоняк.
* * *
– Странна работа, дето Рунеберг е имал някаква стара кавга с вътрешния следовател – Вестерберг, така ли се казваше?
Нина застана до нея пред огледалото и заоправя косата си. Въпреки че огледалото беше гигантско, а другата жена беше с една глава по-ниска от Ребека, тя сякаш моментално превзе цялото пространство.
– Вестергрен – допълни Ребека и несъзнателно направи крачка встрани. – Работили са заедно в патрул Б в Нормалм2727
Въпросният патрул Б е известен с твърди действия и мачо отношение. – Б.пр.
[Закрыть] преди сума ти години. Явно още тогава са си имали зъб, а после Луде е отхвърлил кандидатурата на Вестергрен в Сепо.
Нина завъртя очи, докато нагласяше две руси къдрици, от които изглежда не беше съвсем доволна. Въпреки тренировката и сауната тя изглеждаше достатъчно свежа, че да може да излезе направо навън в града, без да се прибира.
– Звучи прекалено просто, не мислиш ли? – измърмори тя и очерта устните си с молив. – Искам да кажа според теб господата направо са щели да се сбият. Хората не правят така заради отхвърлена молба и стари разправии от времето, когато са патрулирали. Това трябва да е било десет години назад във времето – поне!
Ребека сви рамене, вдиша спортните си обувки от облицования с варовик под и започна да оправя чантата си.
– Луде не навлезе в големи подробности, а определено не вървеше да го питам точно в този момент.
Бранд изостави огледалото и се обърна към Ребека.
– Слушай, между другото, преди да тръгнеш, има нещо, което трябва да ти кажа…
* * *
Когато му свалиха качулката за трети път, беше напълно готов.
Изкашля се два пъти, изповръща още една доза водниста слуз по себе си и се опита трескаво да си поеме дъх.
– Чакай! – отсече той, когато Скарфейс отново кимна на пазачите. – Чакай малко, по дяволите!
