Текст книги "Тръпката"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 22 страниц)

46. ORLY?110110
  ORLY? – интернет жаргон; изразът е съкращение от Oh, really? и се използва саркастично като отговор на очевидни, глупави или грешни твърдения. – Б.пр.


[Закрыть]

Оказа се между дърветата.

Обърна се учуден към мъжете. Те стояха, облегнати на колата, и си говореха съвсем спокойно.

Нищо не разбираше.

– Продължавай – извика единият, който беше забелязал колебанието му.

Той се завъртя обратно и се опита да надникне между дърветата. Гробищните фенери хвърляха призрачни трептящи сенки между стволовете. И тогава чу врати на кола да се отварят и затварят, а после да се запалва и двигател.

Направи няколко несигурни крачки в гората, спъна се в малка, покрита със сняг надгробна плоча, и се просна в снега. Изправи се и изтупа повечето полепнали снежинки от дрехите си.

Колата вече беше преполовила разстоянието до „Какнесвеген“.

Наистина ли щяха да го оставят да си върви?

Просто така?

Изведнъж усети пареща болка в едното коляно и като го докосна с ръка, откри, че крачолът му е навлажнен с кръв. В тъмнината беше невъзможно да установи размера на раната, така че се насочи към фенера, който светеше най-силно.

Едва когато почти стигна до него, той забеляза, че до гроба стоеше някой.

– Добре дошъл, Хенрик – каза мъжът. – Търсим те от дълго време. Не е лесно да те открие човек…

HP отвори уста, но не успя да издаде звук.

– Ще ми разрешиш ли да те почерпя чаша кафе?

Мъжът вдигна бастуна си и посочи към надгробната плоча, която в действителност представляваше голям легнал каменен блок. Отгоре му, съвсем до големия фенер, стоеше шарен термос с две чаши. Мъжът подаде една от тях на HP, който мълчаливо я прие. Кафето беше силно и парещо. Пиха в мълчание.

– И какво ще стане сега? – успя накрая да продума той.

– Това зависи от теб.

– К-как така?

– Имам мисия за теб, Хенрик – каза мъжът бавно. – Ще имаш предостатъчно време да я изпълниш, една година по-точно.

Той пъхна ръката си под палтото и за миг HP замръзна.

Но вместо оръжие мъжът извади продълговат плик, който му подаде.

– Интересно място е това тук – каза той, докато HP отваряше плика и разгръщаше сгънатия лист хартия.

– Запознат ли си с историята му, Хенрик?

HP поклати глава, беше изцяло погълнат от написаното на листа.

– Писателят Огуст Бланш е открил гробището по някое време в средата на деветнайсети век, като е погребал кучето си тук. После стокхолмчани предано последвали примера му. Лоялността е фантастично качество, не е ли така, Хенрик?

– Ммм – отвърна HP разсеяно.

Беше прочел текста до средата, но вече се беше досетил как ще свърши всичко.

Мозъкът му работеше на пълни обороти, сърцето биеше в гърдите. Това не беше за вярване! Абсолютна лудост!

– Е, какво ще кажеш, Хенрик, готов ли си да приемеш мисията? – усмихна се мъжът. – Yes or no?

HP отвори уста.

– Yes or no какво?

– Ребека! – мъжът разпери свободната си ръка. – Колко хубаво, че реши да ни правиш компания.

Ребека се показа от мрака и тръгна бавно към надгробния камък.

HP светкавично прибра листа хартия. Какво, по дяволите, правеше Бека тук? Сега? Те познаваха ли се?

– Yes or по какво, Хенке? – повтори тя, заставайки до HP.

– О, просто помолих брат ти за помощ с едно нещо. Свързано е с онова, което обсъждахме преди… – усмихна се мъжът.

– С татко?

– Би могло да се каже. Между другото, трябва сърдечно да ти благодаря, че помогна да уредим тази малка среща. Колегите ти се справиха образцово.

HP имаше чувството, че мозъкът му ще експлодира.

Да уредим?

Колеги?

Какво, по дяволите, се случваше?

– Дойде тъкмо навреме, Ребека, Хенрик и аз току-що приключихме с малкия си разговор.

Мъжът изпразни чашите кафе и заедно с термоса ги прибра в малка кутия „Уника“111111
  Марка кутии за съхранение, изработени от пресована хартия. – Б.пр.


[Закрыть], която стоеше скрита в сенките долу до камъка.

– Колата ми е паркирана ей там – той посочи с бастуна в мрака. – Беше ми приятно да срещна и двама ви отново – каза той и вдигна шапката си за сбогом.

– Довиждане, приятели мои!

– Ще поддържаме контакт, нали, чичо Таге?

– Не се притеснявай, Ребека – отвърна той с почти весела интонация. – Ще се чуваме. Обещавам.

Няколко секунди по-късно тъмнината го беше погълнала.

– Обясни! – каза HP, докато бъхтеха през снега. – И по-бързо, преди да съм полудял!

Тя можа да сдържи усмивката си.

– Чичо Таге ми помогна с едно нещо, нещо важно. В замяна му обещах да уредя да се срещнете. Малко се притеснявах за теб, така че през последните дни двама мои колеги те държаха под око, именно те те взеха горе при Хьоториет. Малмѐн, онзи, високият, ме осведомяваше от време на време по телефона. Позна ли го, между другото?

– К-кво, кого т’ва?

– Чичо Таге, ходили сме му на гости в лятната вила горе в Ретвик като малки.

Тя го хвана под ръка.

– Сините чехли, на които бяха изписани имената ни, не си ли спомняш? Не искаше изобщо да ги сваляш…

Той само поклати глава.

Излязоха от гората и продължиха към колата ѝ.

– А той всъщност какво искаше от теб? – попита тя.

– Нищо особено – измърмори той. – Нищо особено…

47. Aftermath

Той почти беше стигнал до проверката на паспортите и тъкмо беше пъхнал ръка в единия от вътрешните джобове на палтото, когато мъжете пристъпиха към него.

– Г-н Аргос? – попита този отпред, някакъв офицер.

– Кой се интересува?

– Името ми е майор Ердоган – отвърна офицерът, без да представи двамата костюмирани мъже зад себе си. – Може ли да видя паспорта ви, благодаря?

Той подаде документа за самоличност и офицерът го прегледа внимателно.

– Отлично – продължи той и подаде паспорта на един от мъжете отзад. – За съжаление, няма да бъдете допуснат на територията на Турция, тъй като сте заподозрян в престъпление в друга страна. Тези двама господа ще се погрижат да се качите на съответния самолет…

– Глупости! Турция няма договор за екстрадиция с Швеция. Нямате абсолютно никакво право да постъпвате така!

Офицерът се усмихна и размени погледи с двамата костюмари.

– Кой говори за Швеция? – продължи след това той. – Издирван сте за подстрекателство за убийство в Обединените арабски емирства, по-точно в Дубай, и двамата господа са тук, за да ви отведат.

Костюмираните мъже пристъпиха към него и по-ниският от тях, дребен човек с очила и мустаци му подаде ръка.

– Казвам се полковник Азиз – каза той приятелски. – А това тук е колегата ми, сержант Мусад.

Той посочи с палец към другия – едро сложен мъж, чието сурово изсечено небръснато лице беше покрито с множество малки белези.

– Извинете сержанта, той, за съжаление, не говори английски – продължи Азиз с лека усмивка. – Радвам се най-накрая да ви срещна, г-н Аргос. От дълго време чакаме шанс да си поговорим с вас.

* * *

– Не е нужно да ставаш – каза тя и влезе направо в офиса му.

– Охо, приятна изненада – промърмори Рунеберг и свали бавно краката си от ръба на бюрото. – Какво правиш тук, Нормѐн, нали се връщаш чак следващата седмица?

– Исках само да оставя това.

Тя сложи тънка купчина листа пред него.

– Също така ще ти трябва и това, когато прочетеш всичко.

Тя се зарови в единия от джобовете си, след което бавно подаде значката си.

– Какво, по дяволите, означава това, Нормѐн?

Той се изправи назад в стола.

– Нали те оправдаха по всички точки. Цялата работа в Дарфур вероятно е била нагласена, някакъв вид засада. Твоите действия вероятно са спасили живота на всички ви, но това вече го знаеш. Така че защо искаш да…

– Да изляза в отпуск? – прекъсна го тя. – Защото имам нужда да се махна оттук за известно време.

– Това има ли нещо общо със… знаеш…

– Имаш предвид уебстраницата? И да, и не. С една дума преди всичко за мен самата.

Тя си пое дълбока глътка въздух.

– Партньорът ми работи във фирма за IT-сигурност. Наскоро бяха купени от по-голяма компания, която иска да разшири дейността. Ще им помогна да стартират собствен отдел за лична охрана. Получавам пълна свобода и солидни ресурси…

Той помълча няколко секунди, после кимна.

– Разбирам. Звучи като предложение, на което не може да се откаже. Но ме поставяш в малко трудно положение. И без това не ни достигат хора. Екипът…

– Предложението ми е да назначиш Давид Малмѐн за нов ръководител на екипа.

Той ѝ хвърли продължителен поглед.

– Нещо ми подсказва, че с Малмѐн вече сте говорили за това.

Тя не отговори.

– Окей, Бека, няма да се инатя. Но трябва да ми обещаеш нещо…

– Какво, Луде?

Тя си позволи лека усмивка, на която той веднага отвърна.

– Да се грижиш за себе си…

– Обещавам – засмя се тя.

Той грабна една химикалка, подписа документите и ѝ подаде едно копие.

– Ето, официално си освободена в неплатен отпуск за една година. Като гледам, следва да ти пожелая успех?

– Благодаря.

Тя взе документа, сгъна го и го напъха в раницата си.

– Само още един въпрос – викна той, когато тя почти беше излязла през вратата. – Как се казва фирмата, в която ще почваш работа?

– PayTag – извика тя и му помаха за сбогом.

* * *

– Телефонът ви, мадам – отговори дребният униформен мъж, докато ѝ подаваше слушалката. – Казах, че почивате, но човекът от другата страна настоя да ви събудя.

– Няма проблеми, Сридхар – отвърна тя. – Очаквах този разговор.

Тя пое дълбоко въздух, облегна се на шезлонга и се опита да се овладее.

Високо над нея кръжаха две птици.

Пустинни гарвани, точно като в съня ѝ.

– Ало?

– Добър вечер, мила, или там при вас все още е следобед?

Тя вдигна ръка и замижа към слънцето.

– Късен следобед всъщност. Но не звъните, за да ме питате за часа, нали?

– Не, права сте. Обаждам се с добри новини. Изключително добри новини…

Няколко секунди ѝ беше трудно да проговори, сърцето ѝ биеше толкова силно в гърдите, че почти ѝ се струваше, че вижда как плата на банския ѝ се мърда.

– Всичко ли мина… – започна тя.

Точно както го искахме, макар и събитията понякога да поемаха по непредвиден курс. Но точно това е, така да се каже, очарованието на цялата ни дейност. Ще получите пълен доклад в близките дни. Дотогава ви пожелавам приятно продължение на почивката.

– Окей, благодаря…

– Ние трябва да благодарим, мила. Благодаря, че избрахте да се обърнете към нас. А сега дочуване и се грижете за себе си, г-жо Аргос.