Текст книги "Тръпката"
Автор книги: Андерш де ла Моте
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 22 страниц)
35. The rabbit hole
Форум Крепителите на обществото
Публикувано на: 23 декември, 15:09
От: MayBey
Може би имаш право, Регина…
Може би наистина съм призрак?
Но смееш ли да ме игнорираш?
Смееш ли?
публикацията има 96 коментара
* * *
Пролуката под перона не беше особено голяма. Едва седемдесет сантиметра дълбока и горе-долу наполовина толкова висока. Достатъчно точно колкото човек със среден ръст да се скрие там.
Колелата на влака все още се движеха само на десетина сантиметра от него, а от скърцането на спирачките беше почти невъзможно да се мисли.
Той направи бърз преглед на функциите си. Тялото го болеше от напъването, приземяването и залягането в скришния джоб, а сърцето му биеше като касите на барабаните по време на детметъл концерт.
Но за свое облекчение не откри отрязани части, от които да бликат водопади от кръв. Всичките му крайници бяха непокътнати, макар и солидно насинени.
Той събра ръце под тялото си и се опита да запълзи напред.
Криво-ляво се получи…
Веса му показа безопасния джоб веднъж много отдавна. Пичът съвсем очевидно имаше фетиш към влаковете, но човек не се замисля за тези неща, когато е на петнайсет. Тъжно, но в крайна сметка свърши като въглен за барбекю долу в Елвшьо. Возил се скришно в един вагон и не забелязал, че контактните мрежи в железопътното депо понякога висят по-ниско, отколкото навън покрай линията…
Но във всеки случай се бяха забавлявали.
Започнаха с прехвърляне между вагоните и други дребни пакости, после се отправиха на тунелно сафари при изоставената гара в Шюмлинге.
Именно там HP беше тествал пролуката при релсите за пръв път. Синята линия на метрото профуча покрай него с почти осемдесет километра в час и за няколко секунди едва не се насра от ударната вълна и оглушителния шум. После бяха пробвали каскадата на още места, защото на всички гари имаше подобен джоб. Всъщност беше по-скоро прорез, отколкото джоб, защото минаваше покрай целия перон. Така че трябваше да може да пропълзи по целия път чак до отвора на тунела, докато влаковата композиция блокираше цялата видимост отгоре.
Поне на теория…
Влакът беше спрял и той чу жуженето от притеснени гласове горе.
– Не, по дяволите, не можеш да слезеш долу на линията… – каза авторитетен мъжки глас, който вероятно принадлежеше на машиниста.
– Трябва първо да се прекъсне захранването, преди да можем да направим нещо… От „Стокхолмс Локалтрафик“ си имат установен ред при такива случай, почти всяка седмица имаме скачач… Полицията и пожарната са на път, може ли само всички да направят крачка назад?!
Гласовете отслабваха все повече, докато той се отдалечаваше с пълзене.
Ставаше по-бавно, отколкото се беше надявал.
Трошените камъни жулеха коленете и лактите му, а освен това обемистото шушляково яке затрудняваше движенията му. В далечината чу приближаващи се сирени. Трябваше да навлезе дълбоко в тунела, преди пожарникарите да спрат захранването и да слязат на релсите.
Той спря за няколко секунди и започна с мъка да смъква якето. Щеше да му е студено без връхна дреха, но нямаше голям избор.
Бърза проверка на джобовете, за да не забрави нещо.
Портфейл, връзка ключове и цигари.
Отметна всичко и нагъчка предметите по джобовете на дънките. Остана само запалката и той заопипва якето с ръце, докато я намери в един от множеството малки джобове.
Беше адски тегаво да я извади, вероятно по някакъв начин се беше промушила в подплатата и за няколко секунди се замисли дали да не я зареже. Но осъзна, че разходката през тунела до Йердет щеше да е твърде дълга без цигара и затова направи нов опит.
Този път бръкна с пръсти и разкъса подплатата.
Айде готово!
Но малкият четвъртит предмет, който измъкна навън, не беше запалка…
Elite GPS 311 пишеше с миниатюрни букви от едната страна на малкия плосък правоъгълник. Това безспорно обясняваше много неща. Бяха го тагнали с предавател, беше маркиран като шибан тюлен! Значи така бяха успели да го проследят, без да ги забележи…
Бяха го пъхнали на страшно хитро място, шушляковото яке беше дебело и имаше достатъчно много ципове и шнурчета, така че той да не реагира на твърдата малка джаджа.
Но имаше едно нещо, което не разбираше. Как бяха успели да сложат предавателя там?
Та нали якето беше чисто ново, беше го измъкнал направо от торбата с покупки на Бека точно преди да излезе. Което на свой ред означаваше какво, Айнщайн?
Нов фактор в уравнението…
Fuck.
Fuck.
FUCK!
Той трябваше да се добере до нея, да разбере кого или кои беше срещала в последно време. Да се погрижи да не бъде замесена повече, отколкото вече беше.
Но първо трябваше да се махне оттук…
* * *
Тобиас Лунд беше грешка, разбира се, лоша преценка от нейна страна, за която сега трябваше да плати цената двойно. Тя, която за разлика от повечето други жени полицаи никога не излизаше с колеги, ненадейно се беше хвърлила във връзка с пословичен женкар като Тобе. Който отгоре на всичко беше най-добър приятел и съсед на шефа ѝ…
Какво, по дяволите, си беше мислила?
Само че именно там беше самият проблем. Точно както с Йон тя изобщо не беше мислила, а беше последвала първия възможен порив. След всичко случило се миналата година с Хенке, атентатът, който в последния момент бе успяла да предотврати и не на последно място колетът с болтовете, тя си беше обещала да се поотпусне. Да свали малко изискванията към себе си и да си даде шанс да бъде човек.
И ето колко добре се беше получило…
Естествено, тя трябваше да коригира грешката Тобе Лунд много отдавна, в такъв случай може би щеше да избегне жалката му настойчивост, ревност и постоянните есемеси. Тя вече си имаше приятел. Сладък и грижовен, който може би не беше толкова вълнуващ, но който никога не би причинил такава бъркотия като тази. Така че защо беше измамила Мике, защо го беше предала за малко безсмислен секс с мъж, когото дори не харесваше? Нямаше добър отговор на този въпрос. Или пък имаше твърде много…
36. Out of the hole and down the slope
Място: Хотел „Отчаяние“
Дата и час: Коледа, 13:48
Облекло: In-room casual, което означаваше гащи и потник
Статус: Насинен и бесен
Droning
Така се наричаше феноменът, беше го гледал по „Дискавъри“. Да спиш, докато вървиш. Всъщност не да спиш. Това определено не беше правилно описание на състоянието. По-скоро вървеше, изпаднал в някаква летаргия, достатъчно буден, че да продължи да се движи напред, но мозъкът му беше навлязъл далеч в the fucking lala-land.
Самият тунел в действителност не беше толкова дълъг, може би километър или нещо такова. Но тъй като под „Хьортхаген“ преминаваше в дълга извивка, минаха само десетина метра, преди светлината от отвора при „Ропстен“ да изчезне. Гъстият мрак беше дал своето, за да подсили преживяването.
Привиждаха му се неща в стил ужасния, шибан Х. Ф. Лъвкрафт, които накараха космите по ръцете и врата му да настръхнат. Плъхове, прилепи и други, по-големи, безформени фигури се спотайваха по цепнатини и странични тунели. Съскаха, когато минаваше, олюлявайки се, покрай тях, посягаха към гърба му с ноктестите си лайняни просешки ръце.
А ги имаше и гласовете. Бащата, Даг, бедният изпепелен ненормалник Ерман. Всички му шепнеха от мрака. Искаха от него отговори.
Искаш ли да играеш една игра, Хенрик Петершон?
Искаш ли?
Напълно ли си сигурен?
Yes or No?
Той тъкмо беше получил обяда си, Royale with Cheese, който му струваше двойно, защото „Бъргър кинг“ беше прекалено далеч, така че рецепционистът отиде пеша дотам. Но си струваше. Сосът се процеждаше между пръстите му и той ближеше лакомо всяка мазна капчица.
Беше излязъл, залитайки, от тунела на ужасите при Йердет, всъщност беше продължил почти сто метра, преди да зацепи, че светлината и свежият въздух не бяха просто нови привидения.
После беше успял да се добере до такси при сградата на ТВ4 и макар шофьорът да го беше изгледал странно, все пак се бе съгласил да извлачи мръсното му и разбито тяло у дома в Сьодер.
Беше спал почти едно денонощие, после се беше надигнал, за да се изкъпе и да се избръсне. Прибави и малко хапване, след което пусна компютъра.
Трябваше да се свърже с Бека по някакъв начин. Да обясни защо не се беше върнал. Тя сигурно беше както бясна, така и притеснена. Но не смееше да звънне у тях или дори да пробва мобилния ѝ. Можеха ли да поставят GPS в дрехите му, сигурно можеха и да подслушват телефоните ѝ. Противниците му в крайна сметка не бяха кои да е.
Всичко беше много по-голямо, отколкото си бе мислил, сега го осъзна и малко от доброто, обикновено гугълване бързо подсили теорията, която беше започнал да изгражда в Лидингьо.
Трябваше да измисли друг начин да се свърже с нея. Да я предпази.
* * *
Коледа правеше всичко двойно по-потискащо.
Тя беше също толкова ядосана на себе си, колкото и на Хенке. Първо, той буквално пада от небето, гол и пребит, с нескопосана история под ръка. После два дни, докато се съвземе, докато добрата голяма сестра сервира и се грижи за него, и после хоп, той отново изчезва, без да каже и гък като обяснение.
Ето я, приготвила коледна вечеря, даже беше свалила малко украса от тавана, а той изобщо не се появи. Тя, естествено, звънна на мобилния си само за да го намери напъхан над рафта за шапки.
Толкова типично за Хенке и толкова типично за нея да очаква нещо друго.
Така че трябваше да се празнува Коледа съвсем сама.
Вярно, Мике беше звъннал два пъти, но тя не се чувстваше удобно да говори с него. Беше се извинила, че ще празнува Коледа с брат си, и беше прекратила разговорите възможно най-бързо. Тя беше убедена, че до този момент той вече бе научил за аферата ѝ с Тобе. Особено след като беше прочел клюките в Крепители на обществото. Адвокатът ѝ не беше помогнал за разведряването на атмосферата. Очевидно прокурорът мислеше да заведе дело срещу нея в началото на януари. Грубо служебно нарушение, това означаваше, че ще ѝ бият шута, ако бъде призната за виновна. Fucking fantastic, както би казал Хенке…
Тя приготви старателно тренировъчните си принадлежности и излезе от апартамента. При „Фридхемсплан“ имаше „Фрискис & Светис“9999
Friskis & Svettis, разговорно за „свеж/здрав и потен“ е шведска спортна организация с нестопанска цел, която предоставя възможност за различни по форма тренировки. – Б.пр.
[Закрыть] и тя смяташе засега да си вземе карта за десет тренировки там.
Щом излезе на улицата, внимателно се огледа, преди да продължи към автобусната спирка. На една пресечка разстояние потегли разнебитена кола, но шумът от двигателя бе погълнат почти изцяло от преспите сняг, така че тя не я забеляза.
* * *
Снимката на неуспешния атентатор самоубиец беше това, което го насочи по следата. Беше ужасяваща снимка, от която вечерните вестници, естествено, се бяха възползвали.
Някой трябва да се бе надвесил от прозорец и снимал право отгоре. Безжизненото тяло, тъмните петна в снега, отломките и разбитите витрини, всичко се виждаше ясно.
Но това, което всъщност стресна HP, беше значително по-малък детайл. В горния край на снимката, самотен в снега, се виждаше малък правоъгълен предмет, от който космите по врата му настръхнаха. Не беше необходимо дори да зуумне, за да разбере какво беше това.
Мобилен телефон! Лъскав модел, напомнящ страшно много на този, който лежеше в гардероба му.
Щом мозъкът му направи връзката, не беше трудно да продължи да подрежда пъзела. Започна с малко гугълване на стари статии.
Втори терористичен акт на шведска земя за последните две години…
Очевидно международният тероризъм се е дошъл при нас за постоянно.
Експертите по тероризма са категорични, че в Швеция има поне триста вероятни терористи…
Правителството внася законопроект, който дава по-големи правомощия на…
Опозицията, която по-рано беше против строгото наблюдение, промени мнението си и сега подкрепя…
Според читателската ни анкета огромно мнозинство от шведските граждани подкрепят затягане на…
Именно последното изречение измести фокуса му и го накара да се отправи към старите си ловни полета. Не му трябваха много минути, за да се ориентира правилно. Наистина някои тролове бяха сменили имената си, но той все пак ги разпозна по начина, по който се изразяваха.
M00reon, M1crosrf и JabRue бяха създадени от самия него. Но имаше и стари познайници като VAO, Bosse Baldersson, Ljugo Juli и Lasse Danielsson. Той пробва всяко тролско име, което можа да си спомни, и резултатът надмина всичките му очаквания.
Считано от деня след бомбения атентат всички – до един, tutti – без и едно шибано изключение, бяха пуснали тема, която по един или друг начин се отнасяше до терористичния акт. Ако се обърнеше към блоговете, резултатът на практика беше същият. Дори и най-повърхностните имаха какво да кажат по въпроса, дори и да бяха просто клишета в стил: Направо ужасно или още няколко минути и най-добрата приятелка на сестра ми щеше да бъде взривена…
Заключението беше кристално ясно!
ArgosEye раздухваше случката възможно най-много, а целият механизъм за насочване на мненията се беше задвижил едва половин денонощие след неуспешния атентат.
Съвпадение?
Е, възможно беше, естествено.
Но като се имаше предвид всичко, което вече знаеше… NFW!
No Fucking Way!
* * *
Носеше по една тежка торба във всяка от ръцете си, както и раницата за тренировки на гърба. Автобусът беше само на десет метра, когато вратите се затвориха и той с бръмчене се отдалечи от тротоара.
Тя изпсува високо, обмисли няколко секунди дали да изчака следващия, но реши вместо това да извърви някаквите си два километра между „Фридхемсплан“ и апартамента.
Приблизително по средата на пътя вече бе съжалила за решението си неколкократно.
Въпреки ръкавиците торбите се врязваха в пръстите ѝ и често я принуждаваха да спира, за да пропусне малко кръв през пръстите си.
Освен това тротоарите не бяха почистени от снега и на няколко пъти тя за малко да се просне по нанагорнището.
Тъкмо беше подминала градинката при Педагогическия университет, когато тъмния автомобил се плъзна покрай нея. От дясната ѝ страна, отвъд високия парапет, колите извираха от Фредхелския тунел и заради движението и шума от трафика по Е4 тя не реагира, преди автомобилът да спре и едрият мъж да застане на пътя ѝ.
– Скачай вътре – каза той лаконично и отвори задната врата.
– К’во?
Тя забеляза червенокоса жена на нейния ръст да излиза от шофьорското място и да заобикаля колата зад нея.
– Скачай вътре! – повтори мъжът. – Има някой, който иска да говори с теб…
Тя се наведе напред и надникна в колата.
Вътре седеше Йон.
– Качи се, ако обичаш, Ребека – каза той меко.
Тя хвърли бърз поглед наляво. Жената вече беше на тротоара зад нея.
Точно както мъжа от другата ѝ страна тя беше разкопчала якето си по начин, който Ребека разпозна – с едната ръка на колана, скрита зад ръба на якето.
Тя направи крачка назад към парапета.
Изведнъж осъзна, че познава мъжа до себе си.
– Ти беше в автобуса ми – констатира тя сухо. – Но тогава се държа значително по-приятно…
– Смяташ ли да се качиш, или… – отвърна той.
– Какво ще стане, ако кажа не?
Мъжът направи половин крачка напред, от другата ѝ страна жената направи същото.
– Нека всички се поуспокоят малко… – каза Йон от задната седалка. – Съжалявам за малкото ни недоразумение онзи ден, наистина съжалявам, Ребека… Бях изморен и пих прекалено много, така че не прецених правилно цялата ситуация. Надявам се, че можеш да приемеш извинението ми, и мога да те уверя, че нямам намерение да си отмъщавам по някакъв начин.
Той направи жест към превързания си нос.
– Ако бъдеш така добра да се качиш вътре, ще те откараме вкъщи, само няколкостотин метра са, а тези торби изглеждат тежки…
В мига, в който той завърши изречението, едрият мъж повтори жеста си от автобуса и протегна ръка, за да поеме торбите. Но тя продължаваше да се колебае. Жената и мъжът почти незабелязано скъсяваха разстоянието около нея. Тя остави бавно пликовете на земята и направи крачка назад.
* * *
Минаха няколко дни, докато му светне крушката. Acme Телеком услуги АД – в техния офис бункер бяха направили стелт рейд с гения Рехиман. Бяха открили, че Играта се ръководеше оттам. Преди да взриви цялата лайнария на малки парченца, де…
Acme Телеком услуги, значи.
… горд член на PayTag Group, както пишеше на интернет страницата им.
Ако по-рано бе изпитвал и най-малка несигурност относно мисията си, сега всичките му съмнения бяха развенчани в стил Скарлет О’Хара.
PayTag притежаваше Acme, a Acme хостваше Играта.
И заключението, Шерлок??
PayTag беше Играта!
* * *
Внезапно тротоарът се освети от фаровете на друга кола, наглед таратайка.
Тя остана на платното няколко секунди, след което сви и паркира зад мерцедеса. От мястото до шофьора изскочи дребен слаб мъж с кожено яке, каубойски ботуши и пилотски слънчеви очила.
– Квостаатука? – каза той и направи няколко авторитетни крачки към тях.
Мъжът и жената от двете страни на Ребека си размениха погледи.
– В смисъл? – отговори мъжът от автобуса и прибра ръката си, която беше протегнал към Ребека.
– Ренко, разузнаване – отвърна онзи с пилотските очила и размаха малък черен правоъгълник. – Тука е забранено спирането, това важи и за мерджанци, раираш ли…
– Тъкмо тръгвахме – измърмори този от автобуса. – Само щяхме да откараме дамата…
– Просто потегляйте, с колегата можем да закараме Нормѐн у дома.
Пилотските очила посочи с палец през рамо към окаяната кола, чиято шофьорска врата тъкмо се беше отворила. Мъж със зелено войнишко яке се измъкна с известно усилие от седалката, след което се изправи в целия си ръст. Ребека видя как жената от лявата ѝ страна несъзнателно отстъпи половин крачка и тя самата за малко да направи същото.
Мъжът беше огромен, сигурно поне 2,10 висок и почти метър в раменете.
Дълга коса висеше от двете страни на главата му и заедно с голямата кожена шапка скриваше по-голямата част от лицето му.
Не че човек изгаряше от желание да го гледа в очите.
– Хайде, тръгвайте, иначе ще пишем А-глоба… – занарежда Пилотските очила и махна с ръка. – Нормѐн, ти можеш да скочиш отзад, спасителният отряд отговаря за транспорта.
Той свали очилата до върха на носа си и ѝ намигна.
Ребека направи две крачки по посока на колата. Жената все още стоеше на пътя ѝ.
Известно време те просто се взираха една в друга.
После червенокосата бавно отстъпи встрани.
Няколко секунди по-късно Ребека седеше в цивилния автомобил. Колата беше разхвърляна и миришеше странно, почти като че нещо беше умряло вътре. Шофьорската седалка беше отместена толкова назад, че грамадния мъж зад волана можеше със същия успех да седи до нея на задната седалка. От радиото в колата звучеше стар шлагер, който тя бегло си спомняше.
Мерцедесът направи обратен завой, след което изчезна бързо в посока към Вестербрун.
– Окей! – каза тя после и пое дълбоко дъх. – Първо: ако вие, клоуни такива, смятате да си играете на полицаи в бъдеще, казва се О-глоба, не А-глоба100100
О-глоба, на шведски o-bot, съкратено от ordningsbot, шведския вариант на административен акт. – Б.пр.
[Закрыть]… И второ: къде е малкият ми брат идиот и с какво, по дяволите, се е захванал?
37. Blamegames
Форум Крепителите на обществото
Публикувано на: 28 декември, 18:06
От: MayBey
Е, какво предпочитате?
Искате ли да го спипам?
Палец горе или палец долу.
Време е за гласуване…
публикацията има 231 коментара
* * *
Колкото повече мислеше за това, толкова повече sense правеше всичко. Придобиването на компанията и убийството на Анна бяха само прелюдия. Същинската игра беше започнала едва с неуспешния атентат.
Онзи е бил натоварен с най-различни експлозиви и други дяволии, а освен това се бе намирал на петдесет метра от едно от най-оживените места в Стокхолм. И все пак някак си беше успял да преебе цялата работа.
Въпреки че трябваше да срине цялата „Дротнинггатан“, заобиколен от стотици налети с гльог коледни консуматори, бомбата се беше взривила на място, където на практика не бе ранен никой друг, освен самия той.
Разбира се, можеше да е чудо, или пък бедният се беше паникьосал. Или беше размислил, или пък чисто и просто беше оплескал домашно приготвените взривни вещества по рецепта от интернет.
Но имаше още една алтернатива.
Някой да бе задействал бомбата дистанционно по такъв начин, че да привлече максимално внимание, но все пак да нанесе минимални щети. Приблизително както и с неговото приключение в Шиста миналата година. Той дълго се беше чудил защо Играта бе решила да направи обаждането, което щеше да взриви експлозивите много преди кортежът с външния министър на САЩ да приближи. Ако не беше достатъчно умен да прозре през глупостите на Водача, той вероятно щеше да бъде единствената жертва на взрива точно както и бомбаджията в Сити.
Но целта на всичко беше изместване на фокуса. Създаването на събитие, което едновременно беше поразително и съдържаше достатъчно много въпросителни, така че журналистите и разбираните да си чешат езиците по въпроса във всяка достъпна новинарска медия.
А през това време други неща изчезваха под радара. В действителност всичко беше просто вариант на това, с което се занимаваше бандата в ArgosEye. Да запълват таблото за съобщения със собствените си бележки, така че да не остане място за нищо друго.
През близките седмици всичко щеше да се върти около експлозията и въпросителните, които я обграждаха, а ArgosEye щеше да се погрижи изместването на фокуса да продължи достатъчно дълго.
Въпросът беше само какво се опитваха да скрият.
Щеше да бъде нещо голямо, в това поне беше напълно сигурен.
И какво, по дяволите, трябваше да направи той?
Да се обърне към пресата, естествено, но какви доказателства имаше? Той, осъден престъпник, току-що депортиран от арабска страна, да отправя различни неопределени обвинения към шведски бизнесмен с добра репутация? И всичко това в прекрасно малко комбо с глобални конспирации, различни разузнавателни служби и затворени тайни общества. Мамка му, със същия успех можеше да надраска призив на картонена табела и да се присъедини към останалите откачалки със станиолени шапки, които висяха на „Мюнториет“.
Не, на практика имаше само две алтернативи.
Номер едно: Чисто и просто да си обере крушите и да се отправи към залеза като poor lonesome cowboy.
Или номер две: Ами това беше дори по-просто. Да разбере какво планираха и да ги спре!
Yippikayee, mothafuckers!
* * *
Пилотските очила и страховитият му приятел паркираха пред вратата ѝ, заемайки две места, и я изпратиха през целия път горе до апартамента. Дори носеха торбите ѝ и учтиво отказаха на предложението ѝ за чаша кафе като благодарност за помощта.
– Ето – ровейки в джобовете си, каза очилатият, който щом потеглиха с колата, се беше представил като Нокс. – Брат ти искаше да ти дам това.
Той ѝ подаде мобилен телефон и зарядно.
– С предплатена карта. Дръж го включен, той ще ти звънне скоро.
Той направи особен барабанящ жест към носа си.
– И само спокойно, малка госпожице, Нокс те държи под око!
* * *
Той видя сънливия практикант да се появява със скутера си и да паркира точно пред вратата. Приличаше на същото момче, което беше срещнал преди няколко седмици, но всички тия деца си приличаха. Дълга мазна коса, пъпки по цялото лице, а в добавка към това чифт изтъркани дънки, червени Counter-Strike очила и смачкана тениска, това покриваше почти цялата банда от малките ученици на Манге.
Малко човъркане с ключовете в бравата, после изчака още няколко минути, докато момчето успее да изключи алармата и да отвори магазина, преди самият той да пресече улицата.
Отвори вратата, но за своя изненада не чу обичайната поздравителна мелодия.
Може би на Пеле Практиканта му беше омръзнала или пък той просто не споделяше любовта на Манге към „Междузвездни войни“?
Хлапето също така не седеше над щанда с чаша кисело кафе и смачкан брой на „Метро“, както обикновено правеше учителят му. Вместо това HP го намери най-отзад в магазина пред един от големите компютри.
Вероятно седеше и гледаше порно онлайн, играеше малко джобен тенис, докато правеше проверка на последните постижения на интернет общността. Naughty Annie stuffs her Fanny, Donkey-Hung IV или други кино шедьоври, proudly presented by the world wide web…
– Шефът ти знае ли с какво се занимаваш? – викна HP, което едва не събори младия мъж от стола.
– К’воо!?
Момчето го зяпаше шокирано.
– Успокой се, пич, не съм толкова опасен.
HP се засмя и посочи към гръдния си кош.
I come in peace. Take me to your leader!
Той кимна приятелски на практиканта, който все още изглеждаше тотално шашнат.
– Оф, боже… – изсумтя HP, щом шегата му изглежда мина покрай младежа. – Трябва да се свържа с Манге, или Фарук, или както, по дяволите, се нарича тази седмица. Още ли е извън Швеция? Старият му мейл и месинджър май не работят?
– Ъъх…?!
Най-накрая поне някакъв признак на живот…
– Ами… Шефът е в Саудитска или нещо такова… Има нов хотмейл. Искаш ли го?
– Бинго!
Младият мъж се засмя успокоен и след някоя и друга минута успя да изнамери няколко листчета и химикалка.
– Значи ти си HP, а? – продължи той с малко по-малко колебание в гласа.
– Мм – измънка HP с крайчеца на устата, докато преписваше контактите на Манге.
– Манге е разправял много за теб всъщност… Определено звучи, като че си пичага. Преживял си това и онова, така да се каже…
– Аха, така ли било? – каза HP и погледна нагоре. – Естествено, не мога нито да потвърдя, нито да отрека… – усмихна се той след това.
Трябваше все пак да даде шанс на хлапето…
* * *
Скъпа Ребека,
Имам радостни новини от Дарфур.
Изглежда има видеоматериал от случилото се.
Един от присъстващите явно е снимал всичко с мобилната си камера и в момента правим всичко възможно да се доберем до филма.
Надяваме се, че до няколко дни ще разполагаме с него.
Така и така ти пиша и мислех да се възползвам от възможността да те помоля за помощ.
Работата е там, че много бих искал да се свържа с брат ти. От дълго време търся възможност да поговоря с него лично и да се опитам да му разкажа повече за баща ви. Може би дори да реабилитирам Ерланд малко в очите на Хенрих. За съжаление, никак не е лесно човек да се свърже с него, а освен това често се намирам в движение, така че до момента не съм успял да уредя някаква среща.
Скоро заминавам вероятно за дълго време, така че наистина бих оценил, ако неотложно ми кажеш къде мога да го намеря.
С най-топли поздрави,Таге Самер
Тя тъкмо приключи с мейла, когато телефонът звънна.
– Ало?
– Здрасти, аз съм!
– Да, чувам…
– Трябва малко да поговорим…
– Мислиш ли…
– Хайде, Бека, сега не е моментът да се правиш на сърдита. Познаваш ли Филип Аргос, Нокс каза, че почти е изглеждало така?
– Кого?
– Филип Аргос, преди се е казвал Филип Йон Мартинсон. Бившият ми шеф и също така наистина гадно копеле…
Тя въздъхна.
– Сложно е…
* * *
Окей, ситуацията всъщност беше по-лоша, отколкото си мислеше.
Нокс се беше справил перфектно, което в действителност не беше изненадващо. В крайна сметка беше платил наема за апартамента на „Хьовдинген“ за следващата половин година, а към това беше добавил и десет стека цигари, така че сега комбината бяха съседи долу на първия етаж.
Но информацията, която научи през последните дни беше значително по-притеснителна.
Тя го беше излъгала!
Така и не беше обяснила какво правеше в Йостермалм онази сутрин, а той както обикновено беше твърде съсредоточен върху себе си, за да я попита.
Това, което го дразнеше най-много, беше, че всъщност бе вярвал, че всичко е адски щастливо съвпадение. Че кармата я беше пратила там като ангел спасител…
А в действителност тя беше по-скоро нощна пеперуда, изтърсила се от леглото на Филип, рошава след нощта с него…
Животът му перманентно беше малко или много прецакан, но винаги бе можел да разчита на Бека. Тя беше тази, която му помагаше да задържи носа си над водата. Но сега го беше предала няколко пъти подред. Първо беше скочила в леглото на най-големият му враг, а после беше излъгала за това или поне беше избегнала да разкаже истината.
Не го беше изпържил Стофе – ами собствената му сестра.
Fuck!
Fuck!
FUCK!
Беше принуден да стане от компютъра и да направи рязка четириметрова разходка до вратата и обратно, докато се поуспокои с няколко хектопаскала.
Всичко беше като шибан зловещ flashback, обратно към времето, когато Даге я държеше под контрол. Тогава почти я беше изгубил…
В началото се възхищаваше на Даге, гледаше на него почти като на голям брат, докато той се срещаше с Бека. Не искаше да възприеме как се отнасяше Даге с нея, въпреки че знаците ги имаше. Даге беше готин, от онези пичове, с които искаш да се мотаеш и от които искаш да получиш потупване по гърба. Манге беше този, който му отвори очите, той го накара да осъзнае какъв всъщност беше Даге и какво се случваше. Щом най-накрая се събуди от съня, наместо възхищението той намрази Даге почти толкова, колкото беше мразил и баща си.
Досега на практика не беше мразил Филип Аргос. В известна степен HP все пак разбираше защо шефът му действаше по този начин. Той в крайна сметка беше предал доверието на Филип, беше застрашил бизнеса му. Действие и последствие, така да се каже. Но сега всичко се беше променило.
Вече беше fucking personal!
* * *
Ситуацията всъщност беше по-лоша, отколкото си мислеше.
Предния път положението беше като с Естония и убийството на Палме, но това тук…
Щом най-накрая го придума да ѝ разкаже, той не можа да се спре. Думите се лееха от него като водопад, особено след като тя самата се бе опитала да разкаже откровено за катастрофалната си среща с Йон, a.k.a. Филип Аргос.
Опита се да му повярва, напъна се много здраво при това. Просто не можеше да го приеме. Компания, която почистваше интернет, управляваше блогове и форуми, като същевременно си сътрудничеше със сили, които извършваха фалшиви терористични актове, за да изместят медийния фокус от неща, които искаха да скрият…
Сериозно ли?
Но като че това не беше достатъчно, та той беше допълнил картинката и с наемни убийци, тайни гугъл алгоритми и дами екстрасенси от Линдингьо само за да се върне там, откъдето бе започнало всичко.
Онази проклета Игра…
