Текст книги "Тръпката"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 22 страниц)

Беше го отлагала твърде дълго.

В действителност трябваше да започне с Хенке. Но това беше невъзможно. Не го беше чувала от повече от година. Не и откакто той ѝ изпрати онзи пакет. Шест болта. Шест ръждиви болта, които бяха преобърнали целия ѝ живот. Бяха разклатили твърдостта ѝ.

Никой от телефонните номера, който той бе използвал преди, не работеше.

Същото важеше и за пощата и месинджъра му…

Тя изтръска обувките си от снега и затвори входната врата след себе си. В момента Мике беше единственото хубаво нещо в живота ѝ и тъй като Хенке не беше на разположение, тя трябваше да започне оттам, ако искаше да има дори малък шанс да си възвърне опората под краката. Макар че се държеше с него всякак, но не и мило, той винаги бе до нея.

Може би щеше да я разбере или поне така се надяваше. И в двата случая тя все пак му дължеше истината. Цялата истина, а не само малките хапки, с които го хранеше досега.

Но апартаментът беше празен и тих. Нямаше обувки или яке в антрето, които да подсказват, че той си е вкъщи.

Върху кухненската маса намери бележка.

Мисля, че имаме нужда от почивка.

Звънни ми, когато се почувстваш готова.

/М

Тя дори не знаеше да плаче или да се смее…

Мобилният ѝ телефон изведнъж изпиука и почти изтича обратно в хола, за да го извади от джоба на якето си.

Но съобщението не беше от Мике.

Тъкмо се прибираш, а?

Тръгна да пише рязък отговор, но се спря. Без да пали лампите във всекидневната, тя се прокрадна до прозореца, допря се плътно до пердето и погледна към малката улица.

Редица паркирани коли точно както всяка вечер. Дебел пласт сняг по капаците говореше, че са стояли там доста време.

Малка светла точка между сенките в парка от отсрещната страна на улицата я накара да трепне.

Запалена цигара.

Там стоеше някой!

Някой, който наблюдаваше апартамента ѝ.

19. Buzzy bees

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 6 декември, 08:48

От: MayBey

Чух, че най-големите заслуги на любимата на всички ни охранителка Регина Ретроди са чаршафни. Говори се за любовно гнездо в Сьодер.

Някой да знае нещо повече по въпроса?

публикацията има 23 коментара

* * *

– Ето, г-н Сандстрьом, готови сме.

Дребният мъж с шивашкия метър все още беше захапал няколко игли, което очевидно не му пречеше да звучи така умерено сервилно, както на HP му харесваше.

Господин Сандстрьом – хохо!

Тъкмо му бяха взели мерките за костюм и куп подхождащи му ризи. Действително не му се случваше за пръв път, но този шивач не говореше тайландски, ами носов йостермалмски6969
  Йостермалм с район от Стокхолм, обхващаш някои от най-луксозните квартали в града. – Б.пр.


[Закрыть] диалект. Вероятно и банкнотите нямаше да си приличат много, но парите всъщност бяха най-малкият му проблем точно сега.

Беше си прехвърлил средства от Каймановите острови, така че имаше достатъчно, че и предостатъчно, а освен това се задаваше и първата му заплата.

– Ще е готово след седмица – завърши мъжът и му подаде разписка.

– Познатите на г-н Аргос са с предимство – добави той, когато видя изненаданото изражение на HP. – Но за съжаление, не можем да се справим по-скоро.

HP излезе от малкия бутик и помаха на едно такси.

Облегна се назад в седалката и си пое дълбоко дъх. Определено можеше да привикне към такъв живот.

* * *

Звънецът я събуди.

Чуваха се дълги настойчиви позвънявания и на нея ѝ трябваше известно време да си навлече анцуг и блуза.

Някаква доставка, констатира тя през шпионката, преди да отвори.

– Здравей, ти ли си Ребека Нормѐн?

– Да, за какво става дума? – измърмори тя.

– Доставка от „Интерфлора“.

Мъжът ѝ подаде нещо, което вероятно беше добре опакован букет цветя. Тя го взе и размести хартията отгоре, за да се добере до картичката.

Червени рози, поне дузина, но по-скоро повече.

Тя прочете картичката. После подаде обратно букета.

– Можеш да си ги вземеш – каза кратко.

– К-какво?

– Цветята, не ги искам, така че можеш да ги отнесеш обратно.

– А-ама, значи…

Мъжът изглеждаше объркан.

– Те са платени и всичко, не знам как да…

– Не е мой проблем – каза тя. – Но можете да ги пратите обратно на подателя. Тогава може би най-накрая ще схване…

* * *

– Много мило от страна на Франк да даде назаем голямата си звезда за няколко дни. Явно ти си новият golden boy на Филип?

Рилке му намигна и HP се изчерви против волята си.

Мамка му, все още беше скапан recognition junkie! Въпреки че беше супергерой, беше му достатъчно малко потупване по рамото от някого, когото уважаваше или по когото си падаше, и хоп, размахваше опашка като шибан кокер шпаньол…

– Иии с какво точно се занимавате тук, в ъгъла? – измърмори той и извърна лице.

– Значи Франк не ти е разказал, ама че мълчаливи момчета сте там, в пещерата.

Тя му отправи още една закачлива усмивка и HP усети как се ухили глупашки в отговор.

– С момичетата отговаряме за блоговете. Казвам момичетата, макар че всъщност имаме и едно момче в екипа – освен теб, тоест.

Тя пак се усмихна, но този път той запази покер фейс.

– Работи горе-долу като с троловете, само че всеки handler има по-малък обор. На човек се падат от четири до седем различни блог самоличности, с които се занимаваме. Музика, филми, техника, мода, книги, храна и естествено, политика. На практика покриваме цялата гама. Някои работят дългосрочно с посаждането на идеи, други – по-краткосрочно с популяризирането на определени предложения или продукта. Ще седиш до Халил ей тук, тя е номер две по ранг след мен.

Рилке застанало едно бюро, където млада жена с тесни черни дрехи и бежова кърпа на главата тъкмо натракваше някакъв текст.

– Така, готово! – каза тя за завършек, завъртя стола си наполовина към HP и Рилке и протегна ръка.

Halil is my name – blogging is my game…

– Манге – измънка HP.

– Приятно ми е!

Рилке му придърпа един стол и ги остави.

– Окей – започна Халил. – Дръж се, Манге, потегляме.

Тя щракна с пръсти във въздуха.

– Аз се занимавам главно с мода и музика. Санди ето там се грижи за техническите блогове. Андерш и Рилке отговарят за политиката, а останалите три се грижат на практика за всичко останало. Техническият и дизайнерски отдел, който се намира встрани до коридора, се грижи страниците да функционират и всичко да изглежда файнско. В моята клетка имам седем блогъри – шест момичета и едно момче. Половината имат фронтове, другите три са анонимни, малко като вашите тролове… Muziklover, Blingdarling, схващаш идеята…

Аха, схващаше, само че не съвсем…

– Фронтове? Значи… какво?

– Истински хора, които са лицето на блога.

Отне му няколко секунди, докато зацепи.

– Чакай, значи пишеш за блога на някой друг? Като един вид ghostwriter?

– Бинго! По принцип аз се занимавам с всичкото сериозно писане. Фронтовете най-често са прекалено заети да говорят глупости един за друг или да обсъждат шопинг навици, и това е съвсем файн. Техните компютри и смартфони имат ап, който ги свързва с мен, така че аз винаги имам последната дума, преди нещо да се публикува. Като цяло не им се бъркам, но ако става дума за нещо важно, поемам аз.

Тя отвори мини хладилника, който стоеше на бюрото, извади две кенчета кола и подаде едното на HP, който поклати глава.

Халил отвори своето и отпи няколко дълбоки глътки.

– Ама… значи… – каза HP след няколко секунди объркано време за размисъл. – Те какво печелят от цялата работа, фронтовете имам предвид?

– Въпросът е по-скоро какво не печелят? Освен месечна заплата от нас: внимание, безплатни мостри, превюта, VIP-events, you name it… Някои от тях дори са толкова известни, че ги канят по телевизията и обикалят по гала премиери.

– Какво, като тази… офкаксеказваше… тази, дето се кара с онази другата…

HP търсеше трескаво в паметта си за името, но без успех.

Халил очерта отметка във въздуха – после още една.

– Check за нея, както и за противничката ѝ! И двете са наши, а споровете привличат още повече читатели. Над милион кликвания седмично на блог и нито едно от момичетата си няма представа, че и двете в действителност работят за една и съща фирма… Съгласи се, че е адски добре направено!

* * *

Четирийсет и пет минути тренировка със смесен интензитет на кростренажора и потта се стичаше по гърба ѝ. Тя почти можеше да усети вкуса на млечна киселина по езика си, но не мислеше да се предава, преди да е издържала един час. Знаеше, че ако изобщо иска да спи тази нощ, единственото, което щеше да свърши работа, беше да се измори достатъчно.

MayBey не я беше споменавал по-рано, не и преди Дарфур. А сега тя внезапно се беше оказала тема за разговор номер едно.

Имаше двайсет и три коментара последния път, когато провери. Двайсет и трима „колеги“, които твърдяха, че знаят с пълна или поне с голяма сигурност, че си е изчукала пътя нагоре в полицията. Че точно тя има навик да скача в леглото с когото и да е, стига да е от полза за кариерата ѝ. Значи двайсет и трима души и вероятно още много, които са прочели темата и са се подхилквали вкъщи пред компютрите.

Как можеше хора, предполагаемо логично мислещи и зрели индивиди, да отделят време да клеветят и да изливат жлъчка върху нея и нейния личен живот?

Кое ги подтикваше: омраза, завист, злоба или пък ревност? Трябваше да има поне малко логика. Но тя подозираше, че беше дори по-зле от това.

Че двигателят на всички хейтъри из форумите не бяха някакви дълбоки силни чувства, ами главно чиста рутина.

Нещо, което правеха просто защото можеха. За убиване на времето.

Така че защо MayBey изневиделица бе почнал да се интересува от нея?

Хората, които той или тя хранеше, обикновено се появяваха веднъж или два пъти най-вече като случайни, второстепенни герои, колкото да направят историята още по-добра. MayBey беше разказвачът и читателите можеха да коментират наистина, но никога не бяха подканвани да допринасят с някаква информация. В случая Регина Ретроди обаче беше различно.

MayBey първо беше нахвърлил историята с отстраняването ѝ и после бе помолил другите да я допълнят с повече информация. Последната публикация също беше съставена по същия начин. Колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че MayBey знае, че тя чете всяка една изписана дума. И именно това знание беше накарало него или нея да промени поведението си, да го направи по-лично. Другото, което беше доста гадно и обезпокоително, бяха приказките за „любовно гнездо“ в Сьодермалм. MayBey можеше, разбира се, да си е измислил всичко и да е имал късмета да налучка. Но ако случаят не беше такъв, това означаваше, че някой се беше раздрънкал. И тогава имаше само един кандидат. Стига някой да не я следеше…

Бипкането на кростренажора прекъсна хода на мислите ѝ. Серията беше свършила и тя имаше няколко минути да си почине.

Наведе брадичка към гърдите си, пое няколко дълбоки глътки въздух и поради това не видя, когато мъжът влезе в залата.

* * *

– Слушай, Манге, всичко се върти около това да си този, който задава модата! В нета има хиляди блогъри и почти всички от тях постоянно се озъртат към другите и най-вече към големите имена. Обикновено мисля за интернет като за гигантски училищен двор. Всички искат да се мотаят с the cool kids и да бъдат асоциирани с правилните кръгове. Така че няма нужда да контролираме всички, само известен брой, които са достатъчно уважавани и хип, за да могат да насочват бъза в посоката, която устройва нашите клиенти.

Тя отпи още една глътка от кенчето кола.

– Започваме с фронт блог, закачаме няколко анонимници, които да го подкрепят, и после се надяваме да клъвне. Разбира се, ме всички блогъри захапват, но това не е и нужно. Има критична маса, един момент, когато толкова много хора казват едно и също, че тяхното мнение изведнъж става всеобща истина. А някъде навън има хиляди и хиляди хора, които изпитват такъв глад за чуждите животи, вместо да живеят своя собствен, че с радост поглъщат всичко, което правилните хора им предлагат. Парченца от нечий чужд живот, които те несъзнателно подреждат в пъзела на собственото си съществуване. Продукти, хранителни навици, марки, мнения – you name it! Схващаш ли как работи всичко, Манге?

Да, всъщност разбираше, но за разнообразие веднъж и той бе останал без думи. Филип Аргос наистина не се бе шегувал, когато говореше за контрол. Троловете бяха едно, ровиш се из някакъв форум и подкрепяш версията на клиентите. В добавка съществуваха и няколко измислени блога, които правеха приблизително същото, само че имаха малко по-твърда основа под краката си. Но това тук беше много по-голямо и в същото време много по̀ cool! Едва сега започна да проумява мащаба на това, за което говореше Филип.

Knowledge – Security – Control

Около това се въртеше всичко и най-добрият начин да…

Грешка!

Несравнимо най-добрият начин да контролираш the buzz или каквото друго име дават хората на информационния поток, не беше да действаш според мълвите. Ами да ги започваш.

* * *

Тя бършеше кростренажора, когато той дойде при нея. Тъй като беше с гръб към входа, първоначално не го видя и гласът му я стресна.

– Хей, ти си нова тук, нали?

Беше мъжът от бягащата пътека.

– Да – отвърна му кратко, привършвайки заниманието си.

Той изчака няколко минути, докато тя приключи окончателно, и се видя принудена да се обърне към него.

– Така си и мислех – каза той и се усмихна леко. – Тренирам тук от няколко години и обикновено разпознавам всички, които идват. Определено щях да си спомням красива жена като теб.

Усмивката на мъжа разкри ред снежнобели зъби, които се връзваха с дълбокия му тен. Тя прерови мислите си за подходящ коментар, с който да се отърве от него, но по някаква причина не изникна такъв. Вместо това неочаквано се усети, че на свой ред му се усмихва.

Имаше нещо в него, което мигновено я накара да се почувства в по-добро настроение. Нещо в излъчването му. Нещо, което ѝ липсваше от толкова дълго време.

– Казвам се Ребека – каза тя и за своя изненада му подаде ръка.

Ръкостискането му беше сухо и здраво.

– Приятно ми е, Ребека! Мислех съвсем безсрамно да те попитам дали би искала да вечеряш с мен. Какво ще кажеш за следващата събота?

20. I now inform you that you are too far from reality

– Ало?

– Здравейте, my friend.

– А, това сте вие. Проблемът разреши ли се?

– Не съвсем, но работим усилено по въпроса… Много усилено.

* * *

Хей, как е нашето златно момче? Справя ли се?

– Като по учебник. Манге е естествен талант! Три дни и вече може да прави почти всичко.

Халил го потупа по рамото и той неохотно прекъсна заниманието си, отмести стола от бюрото и се обърна към Рилке.

– Всичко е окей всъщност – отговори той. – И е страшно готино, но ми трябва още време, за да стигна нивото на кралицата на блоговете.

Той намигна на ръководителката си и Халил направи жест, като че отхвърляше комплимента.

– Чудесно! – отвърна Рилке. – Мислех си да обядваме, ако си гладен?

– Разбира се – съгласи се той и стана от стола. – Къде искате да отидем?

– „Хьоториет“ – отговори Рилке и хвърли скришен поглед към другата жена.

– Аз всъщност мисля да обядвам по-късно, но вие вървете – каза Халил бързо и се обърна обратно към компютъра си.

– Окей, значи оставаме само ти и аз, Манге – усмихна се Рилке.

* * *

Пак същото усещане! Сигурно за двайсети път през близките дни тя се спираше намясто и се оглеждаше през рамо. Но точно както всички предишни случаи там нямаше никого. Или грешка…

Имаше цели тълпи, тя все пак се намираше в центъра. Хора се връщаха от работа, други оглеждаха витрините, разхождаха кучето или говореха по мобилния телефон.

Шапки, палта и ръкавици – струйки дим се издигаха от устите на хората, докато вървяха задъхано в декемврийския мрак.

Всеки със собствената си агенда и нито един, който да изглежда по-подозрителен от останалите.

И въпреки това тя продължаваше да се чувства наблюдавана. Сякаш непознат поглед се забиваше в гърба ѝ и я караше да се чувства… уязвима.

Вероятно се дължеше на смс-а:

Държа те под око – просто да знаеш!

* * *

Когато с Рилке се върнаха от дългия обяд, изглежда нещо се беше случило. Във въздуха цареше безпокойство и иначе така тихият офис жужеше от гласове. Филип, Елайза Пуул и една жена, която HP не познаваше, стояха и разговаряха в откритото пространство точно пред рецепцията и хора от различните отдели бавно се събираха около тях.

За няколко секунди HP си втълпи, че събранието касае него, че този път прикритието му наистина е изгърмяло и ще бъде разкрит пред целия офис. Пулсът му се ускори и той тъкмо започна да се оглежда към изхода, когато Рилке внимателно го хвана за ръката.

– Това е Моника Грегершон, сестрата на Анна – прошепна тя съвсем близо до ухото му и параноята му незабавно изчезна. – Тя работеше при нас известно време, но прекъсна преди няколко години.

– Всички елате насам, моля. Имаме да ви кажем нещо важно…

Гласът на Елайза Пуул прозвуча пискливо, почти трепереше. Четиридесетимата души, които се намираха в офиса, постепенно образуваха малък кръг около триото. Елайза Пуул извади използвана носна кърпа от джоба на сакото си и се изсекна шумно. Изглеждаше изтощена и зачервена, като че беше плакала.

Внезапно HP започна да се досеща какво се случваше.

Филип Аргос вдигна ръка и мигом настана тишина.

– За тези, които не са срещали Моника тук, тя е сестрата на Анна и е добре запозната с дейността на ArgosEye…

Той посочи с ръка към жената до себе си.

На HP не му беше трудно да види приликата. Светлата коса, повдигнатият нос и будният поглед бяха приблизително същите, но тази жена или беше голямата сестра, или нямаше толкова добър пластичен хирург, колкото бе имала Анна. Тъмните кръгове под очите ѝ добавяха още няколко години. Освен това беше много по-ежедневно облечена – с черна пола и съответстваща ѝ риза, закопчана чак до гърлото. Очевидно това беше по-скромната сестра в семейство Аргос.

– За жалост, имаме лоши новини…

Филип Аргос направи пауза, което беше съвсем ненужно, защото вече беше привлякъл вниманието на всички.

– Както знаете, Анна си взе дълга почивка от работа, за да направи околосветско пътешествие. За съжаление, изглежда ѝ се е случила трагична злополука.

– Тя добре ли е?

Това беше Рилке и доколкото HP можа да прецени, тя изглеждаше искрено разтревожена.

Филип Аргос забави отговора с няколко секунди и когато накрая отвори уста, всички вече бяха разбрали какви ще са думите му.

– За жалост, Анна е мъртва.

* * *

До този момент вече бе прегледала всички публикации в „Крепителите на обществото“. Сайтът беше на повече от половин година, така че начинанието ѝ отне доста време, но Word документа, който постепенно запълваше с наблюденията си, всъщност съдържаше обилно количество полезна информация.

MayBey участваше почти от началото. Първата му тема бе публикувана само седмица след откриването на сайта и оттогава коментарите, а вероятно и читателите постоянно се множаха.

MayBey само започваше темите – това беше всичко. След това той или тя се облягаше назад, без да обсъжда или коментира повече, и оставяше другите хора да поемат щафетата. Щом предната тема започнеше да губи инерция, той започваше нова и така се продължаваше.

Нямаше ясно различими тенденции, що се отнася до времето и датите на постовете. Срещаха се всички дни от седмицата и повечето часове от денонощието – нещо, което освен това съвпадаше добре с човек, който работи по график. Събитията и хората, които обрисуваше, говореха, че MayBey беше преживял много и че сигурно работеше в полицията от дълго време.

Най-вероятно работеше на открито, но макар първоначално Ребека да бе напълно убедена в това, всъщност не беше задължително MayBey да е патрулен полицай. Описаните случки и арести наистина бяха ежедневие за патрулиращите, но можеха да се изпълняват и от други групи като например цивилно облечените – тези, които се бореха с наркотиците, или пък тези, които следяха заведенията. С друга думи, типични полицейски длъжности, но като цяло преобладаващото ѝ усещане бе, че MayBey беше всичко друго, но не и типичен полицай.

Освен това имаше и други неща, върху които да размишлява.

Писмото я чакаше на пода в хола, когато тя се прибра. Малък бял плик от по-плътна хартия, какъвто не беше виждала от много дълго.

Адресът ѝ беше написан с изящен старомоден почерк, който ѝ беше така добре познат, че за няколко секунди получи сърцебиене. Дори тромавият език беше подобен. Но писмото, естествено, не беше от баща ѝ.

Скъпа Ребека,

Надявам се, че ще извиниш натрапчивостта ми, но до мен достигна информацията, че си имаш неприятности в резултат от случка в района на Дарфур, Западен Судан.

Според източниците ми ти си отстранена, докато трае разследването, и затова се свързвам с теб. Полицията в Швеция по всяка вероятност е препратена към официалните канали, което далеч невинаги е най-добрият начин да се стигне до истината. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, и понякога е нужен друг подход, за да се внесе яснота в такива случаи, които на пръв поглед изглеждат съвсем прости.

От много години имам обширна мрежа от контакти в Африка, така че много ще ме зарадва, ако ми позволиш да разследвам случая от твое име – разбира се, с възможно най-голяма дискретност.

Прилагам адреса на електронната си поща и се надявам внимателно да обмислиш предложението ми.

Поздрави,

Таге Самер

* * *

Значи вече беше официално.

Той всъщност беше сметнал за странно, че изглежда никой не знаеше за смъртта на Анна.

Ако не разиграваха театър, разбира се.

Някои от жените, включително Елайза Пуул и Рилке, във всеки случай бяха с насълзени очи. Други бяха по-сдържани. Той самият се пробва да си придаде сериозно изражение, докато скришом се опитваше да отбележи всички реакции.

Злополука значи – не убийство. Откъде ли идваше тази нагласена история? Възможно ли беше това да е нова димна завеса от страна на дубайците, или пък Филип чисто и просто беше решил, че ще е по-добре както за отборния дух във фирмата, така и за бизнеса, ако се придържа към по-лесносмилаема версия за смъртта на Анна?

За няколко секунди на HP пак му се привидя малката гощавка на черните мършоядни птици. Той погледна надолу и преглътна няколко пъти.

Когато отново вдигна поглед, забеляза как го гледа Моника Грегершон. Изражението ѝ изглеждаше почти отвратено, като че тя също бе видяла картината, която беше проблеснала пред ретината му.

На НР му се наложи с усилие да потисне едно потръпване. Той извърна поглед и направи няколко резки крачки към стаята за почивка. Чаша първокласно разтворимо кафе щеше със сигурност да накара параноичното му сърце да превключи на по-бавна скорост.

В коридора се натъкна на Деян и Филип, които бяха насред някаква дискусия.

– … акциите на Анна? – успя да долови HP.

– Моника ги наследява – отвърна Филип кратко, но се спря и кимна на HP, когато той неохотно бе принуден да ги подмине.

– Не смятам, че това ще означава някакъв проблем – продължи гой тихо точно преди HP да се отдалечи дотолкова, че да не ги чува.

Окей, и известието за смъртта, и Моника Грегершон бяха сами по себе си доста неприятни, но положителната страна беше, че поне му се удаде да поиграе на утеши Бубалин7070
  Препратка към илюстрованата книга на Туве Янсон „Кой ще утеши Бубалин?“ – Б.пр.


[Закрыть] с Рилке. Беше я подкрепил с прегръдка и рамо, на което да поплаче, които тя с благодарност бе приела, преди всички да бъдат освободени за деня.

Той се хвана, че мирише ревера си, в случай че уханието от косата ѝ се е задържало. Рилке определено беше нещо специално. Красива, умна и забавна – беше готино и да работиш и да се мотаеш с нея. Мамка му, трябваше да се стегне малко, за да не вземе да развие някакъв обратен стокхолмски синдром.

Тя всъщност можеше да е заподозряна – поне на теория…

Във всеки случай беше научил няколко нови неща.

Първо: Голямата сестра на Анна беше работила във фирмата, но бе напуснала, защото не се разбираше с Филип. Вярно, никой не го каза направо, но той ясно бе доловил впечатлението, което оставиха.

Второ: Усещането, че смъртта на Анна беше свързана с компанията, се засили дори още повече. Защо иначе бяха избрали да не кажат истината за това как всъщност беше умряла?

Трето: Изглежда Моника бе тази, която наследяваше акциите на Анна в ArgosEye. Ако Филип бе имал намерение да очисти Анна, за да получи контрол над фирмата, то естествено, щеше да го направи преди приключването на развода, така че да остане основният наследник.

Това означаваше, че HP трябваше да се огледа за нов извършител.

Или извършителка, като стана дума…