Текст книги "Тръпката"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 22 страниц)

HP кимна. Фалшиви показания тук или там не играеха голяма роля в дългосрочен план…

Business is money.

Мамка му, колко му беше омръзнало това проклето място!

– Казаха ли нещо защо… Защо са се навили да ме натопят? – поясни той равнодушно.

Мусад кимна и дръпна от цигарата си.

– Явно компанията е срещнала мосю Хамел в Гоа само няколко дни преди вас – той махна с цигарата, което накара дима да образува малки спирали нагоре към тавана. – Веднага щом сте ги напуснали, индийската полиция е направила внезапен обиск и някои от групата са били заловени с различни незаконни субстанции. Хамел разрешил проблема намясто, без да се налага никой да звъни на татко си и да се излага. Предположението ми е, че той в действителност е инсценирал всичко, така че компанията да му бъде задължена. Тези хора си имат собствени правила, г-н Петершон…

– И французите са платили достатъчно на шофьорите, че да заминат за Йемен и освен това да метнат Вен… искам да кажа Хамел до летището по пътя обратно?

– Нещо такова – потвърди Мусад. – Име, което отговаря на една от самоличностите на Хамел, е използвано за външен полет веднага след това. Не сме напълно сигурни, че това е бил той, кадрите от охранителните камери не са достатъчно добри за стопроцентово идентифициране, но изглежда много вероятно.

Мусад го придружи на борда и дори му помогна да напъха куфара на колелца в рафта за ръчен багаж, преди да му подаде ръка на раздяла.

– Е, сбогом, г-н Петершон.

HP се поколеба няколко секунди, после стисна ръката на мъжа. Странно, но като че ли от този жест на полицая му олекна малко.

– Ако чуете още нещо за г-жа Аргос в Швеция, нещо, което сметнете, че ще помогне на разследването, ще оценя, ако се обадите… Някой е наел Хамел да убие г-жа Аргос и наистина искаме да пипнем този човек.

Той извади малка бяла визитна картичка от единия джоб на добре изгладената си риза.

HP кимна мълчаливо и прибра визитката, без дори да я удостои с поглед.

Полицаят беше стигнал чак до вратата, когато изтощеният мозък на HP зацепи.

– Ей, Мусад…

Мъжът се обърна.

– Какво те кара да мислиш, че ще разбера нещо повече за Анна Аргос у дома?

– Значи не знаеш? – усмихна се Мусад.

– Какво?

– Че Анна Аргос е била шведка?

10. Hide and seek

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 14 ноември, 16:19

От: MayBey

Да лъже, подвежда и манипулира, са естествени таланти за един психопат.

Останалите трябва да се упражняваме, за да задобреем в това…

публикацията има 45 коментара

* * *

Гледайки назад, тя си втълпи, че беше видяла мъжа още първия път, когато посети фитнеса. Тъкмо когато щяха да тръгват, Нина се натъкна на един от собствениците, с когото явно беше излизала известно време. Струваше ѝ се, че го забеляза, докато те си разменяха целувки по бузите и си бъбреха – разговор, който завърши с това, че Ребека получи безплатни тренировки за един месец.

Беше на една от пътеките за бягане – късо подстриган мъж, немного по-висок от нея. Беше в добра форма и с жилав вид, който тя всъщност предпочиташе пред напомпания. Но не физиката на мъжа беше главното, което я накара да те забележи. Беше начинът, по който тичаше. Целеустремен, непреклонен, сякаш се бореше за олимпийско злато.

И сега отново беше там – на същата пътека далеч в края и с точно същия стил на бягане.

Темпото беше ненормално бързо. Ръцете на мъжа помпаха от двете му страни като мускулести бутала, а погледът му беше закован върху собствения му образ в огледалото. Потта течеше по загарялото му тяло; тънкият спортен потник вече беше мокър. Краката му удряха по лентата. Панг-панг-панг-панг.

Имаше нещо в цялата сцена, което привлече погледа ѝ, и тя се хвана, че се е разконцентрирала от собствените си упражнения за сила.

После – само за секунда – погледът на Ребека срещна този на мъжа в огледалото и тя усети, че потръпна.

* * *

Естествено, всичко можеше да е злощастно съвпадение.

Хамел просто по случайност да бе избрал тъкмо него за изкупителна жертва, за да може самият той да изчезне, без да остави и най-малката следа. Точно както изтъкна Мусад, той беше почти typecasted за ролята на fall-guy.

Макар, разбира се, да звучеше ужасно невероятно, тази теория не биваше да се отхвърля.

Но който и да стоеше зад всичко, не беше свитнал Анна Аргос само за да го накисне, в това беше сигурен. Игра или не, тя беше Джей Еф Кей, на него просто му бяха отделили ролята на Лий Харви Осуалд. A shitty nogood patsy.

Точно като него Анна е бягала, опитала се е да остави половината земно кълбо между себе си и тези, които са я преследвали.

През първите панически секунди в салона на хотела той беше доловил почерка на Играта. Всъщност беше сметнал, че тя беше друг Играч, изпратен да го търси.

Ами ако бе имал право поне наполовина?

Ако тя всъщност е била Играч, но също като него бе избрала да скочи от въртележката?

В такъв случай е била доста тъпа, че да не хвърли телефона.

Може би си е мислела, че е достатъчно да смени СИМ картата?

BIG mistake!

Той разтърка носа си, опитвайки се да спре развинтеното си въображение.

Но вместо това в главата му внезапно се появи нов образ. Как няколко от онези пустинни гарвани бавно кръжаха над безжизненото тяло на Анна. Описваха все по-тесни и по-тесни кръгове, докато най-смелият се престраши да кацне на пясъка до нея. Две нервни крачки, и после…

Той пое дълбоко въздух няколко пъти, след което помаха на една стюардеса, давайки ѝ знак да напълни чашата му.

Анна може и да беше квалифицирана архикучка, но никой не заслужаваше да свърши така. Който и да беше наел Хамел, за да очисти Анна, трябва наистина да я е мразел.

Но Хамел и работодателят му бяха направили грешка.

Бяха го оставили при арабските ченгета, вярвайки, че с него е свършено. Бяха оставили завършека на други, а трябваше да пратят Джак Руби3838
  Човекът, убил Лий Харви Осуалд, убиецът на Кенеди. Джак Руби е бил собственик на нощен клуб, имал е досие и е бил свързан с престъпния свят. Според някои убийството на Лий Осуалд е част от заговора срещу Кенеди. – Б.пр.


[Закрыть].

Вместо разстрел в пустинята или доживотна в Банкок Хилтън3939
  Измислен затвор от едноименния австралийски минисериал. – Б.пр.


[Закрыть] сега той седеше тук – в самолета на път към Швеция. Беше потънал в лайна до шията, но се беше измъкнал не съвсем чист, но във всеки случай жив.

Изтощен, изтормозен и изплют – но също така адски бесен!

* * *

– Как мина тренировката?

– Добре.

– Гладна ли си?

Тя кимна и по задължение целуна Мике по бузата. Би предпочела да бъде сама, да използва физическата умора след тренировката за една нощ непробуден сън. Но вече се беше изхитрила за една свободна вечер тази седмица.

Освен това той беше сготвил вечеря.

– А, сега се сещам. Някаква жена звъня преди известно време. Каза, че сте колежки.

– Нина Бранд? – измърмори Ребека, докато нареждаше чиниите.

– Не, не се казваше така. Чакай, записах името в бележника до телефона. Каролина – извика той от хола няколко секунди по-късно. – Каролина Мудин. Звъняла е на мобилния ти, но явно не е бил включен. Каза, че трябва да говори за нещо с теб, но не пожела да каже за какво. Във всеки случай звучеше като нещо важно…

* * *

Освен малкия си куфар той носеше само две неща. Самолетен билет без име и документ, който получи от Мусад. LOC – Letter of cessation. Изглежда се очакваше да го покаже при проверката на паспорта в Арланда. Дори и противно на всички очаквания Играта да нямаше нищо общо с пустинното му приключение, те щяха да го надушат веднага, ако личният му номер бъдеше въведен в системата на полицията.

Не беше трудно да си представи продължението…

Ако искаше да запази поне някакъв шанс да се отърве, трябваше да влезе в страната, без да се появи в радара на Играта.

Това всъщност беше по-лесно, отколкото звучеше.

Не ставаше дума за филмови каскади като криене в тоалетната, изпълзяване през колесника или търчане по пистата. Всичко, което му трябваше, беше паспорт – малък червен правоъгълник със снимка, която що-годе приличаше на него.

Горе-долу като този, който стърчеше от задния джоб на пича три реда по-напред…

Той изскочи от седалката си секунди преди самолетът да спре при подвижния мост и пилотът да изгаси табелката за предпазните колани. Бързо измъкна куфара си от рафта за багаж и с ловка маневра се озова съвсем плътно до жертвата си, държейки багажа си на подходяща височина, така че да прикрие действията си. Точно както се надяваше, мъжът беше изцяло погълнат от телефона си. Седем часа без социални медии бяха дълго време за айфонърите…

Хубаво побутване с рамо, докато мъжът си ъпдейтваше статуса и @Арланда изведнъж се оказа @неизвестно място на пода между седалките…

Веднага щом онзи се наведе, за да спаси изтърваното си безценно, HP щипна паспорта от задния му джоб и се запъти с пълна скорост към изхода.

Няколко секунди по-късно беше отвън в подвижния мост и на път към терминал „Пристигащи“.

Според паспорта понастоящем се казваше Ларш Томи Гунке, родом от Линшьопинг. Пробва името няколко пъти, докато крачеше бързо към гишетата за проверка на документи.

„Ласе – Ласе Гунке, здрасти!“

Той хвърли бърз поглед към един от стенните часовници. Имаше три-четири минути, може би дори пет. Трябваше да му стигнат!

До кабинката стояха двама едри полицаи в тъмни униформи. Мъжете изглеждаха отегчени, но малка LOC-бланка и човек без паспорт със сигурност щяха да разведрят следобеда им.

HP се насочи към най-късата опашка, опитвайки се да изглежда невинно.

Нова проверка на часа.

Две минути вече бяха минали и както обикновено беше избрал грешната опашка. Редицата хора до него направо летеше, но той самият не помръдваше от мястото си.

А вече беше прекалено късно да смени опашките, от двете му страни имаше метални прегради, а пространството зад него се запълни с нови пътници.

Какво, по дяволите, отнемаше толкова време?

Изглежда вещица най-отпред имаше проблеми с паспорта, виждаше я как маха с ръце към служителя, сякаш се опитваше да обясни нещо.

Той внимателно се огледа през рамо. Зад него беше пълно с хора, но все още нямаше следа от истинския Ласе Г.

* * *

– Здравей, Ребека, извинявай, че малко закъснях. Мисля да взема кафе, ти искаш ли още едно?

– Да…

Ребека погледна към Каролина Мудин, която се суетеше с чашите при касата.

Мудин беше най-младата в групата със своите двайсет и пет години, които я правеха и цяло десетилетие по-млада от самата Ребека.

Момчешкият вид на Мудин и късата ѝ рошава коса я караха да изглежда дори по-млада, отколкото беше, което определено не беше плюс, ако човек се опитваше да затвърди мястото си в полицията. Възрастта продължаваше твърде често да важи пред качествата.

Но защо всъщност Мудин я беше помолила да дойде тук? Беше доста лаконична по телефона – каза просто, че иска да се срещнат.

Всъщност Ребека трябваше да настоява да изяснят всичко по телефона, но нямаше нищо по-добро за вършене.

Мудин се върна с кафето им и се настани на отсрещния стол. И двете отпиха внимателно от чашите си.

– Бях на нов разпит във ВР вчера и има нещо, което трябва да ти кажа…

Мудин очевидно говореше без заобикалки – нещо, което Ребека обикновено ценеше. Но това тук не звучеше добре.

– Окей?

– Ами размишлявах много над това, което се случи там, долу. В Дарфур. Всичко стана толкова бързо – цялата работа, евакуацията и така нататък. Почти нямахме възможност да поговорим… Нали Луде ни раздели веднага, щом пристигнахме.

Мудин погледна неуверено към Ребека, като че чакаше някаква подкрепа.

– Мм.

– Първо не бях сигурна, в смисъл… бях напълно концентрирана върху карането и хич не поглеждах напред. После настъпи пълен хаос, когато тълпата проби, стрелбата, прахта и да… всичко това.

Мудин ѝ хвърли още един несигурен поглед, но лицето на Ребека не помръдна.

– Така или иначе, успях да помисля малко и сега впоследствие всъщност вярвам, че видях някой да тича пред колата, горе-долу докато ти висеше на вратата… Съвсем сигурна съм.

Ребека не можа да не трепне и Мудин изглежда го забеляза.

– Значи, не видях подробности, не видях оръжие или нещо такова, но по някаква причина цветът жълто се е загнездил в ума ми. Той имаше ли нещо жълто по себе си, шал или нещо друго веещо се?

– Найлонова торба – измърмори Ребека неясно. Тя прочисти гърло и продължи, докато сърцето ѝ започваше да бие все по-бързо. – Извършителят носеше оръжието в яркожълта найлонова торба, която държеше с лявата си ръка.

– Мм… може спокойно да е било и торба и това казах и на следователя, когато ме попита. Пер Вестергрен, сигурно вече си говорила с него…

– Да, срещали сме се – потвърди Ребека и не можа да се сдържи да не се усмихне.

Каролина Мудин ѝ се усмихна в отговор.

– Добре, той задаваше страшно много въпроси за теб. Каква си като началник и така нататък. Казах, че сме служили заедно съвсем кратко, но че ти си един от моделите ми за подражание като охранител… Че винаги се държиш на сто процента професионално…

Ребека внезапно не знаеше какво се очаква да каже.

– Благодаря ти, Каролина… Ами… наистина оценявам, че ти… да, ами… показанията ти и всичко. Сигурно ще се окаже от голямо значение за разследването.

– Да, точно това каза и Давид… Той беше този, който предложи да се обадя на ВР и да поискам нов разпит.

– Давид?

– Да, Давид… Давид Малмѐн – каза Каролина Мудин и се усмихна с още една от онези нейни момчешко-момичешки усмивки.

* * *

Другата опашка продължаваше да се лее.

Вече можеше да е минал оттам.

Да е на сигурно.

Мамка му!

Макар че се опитваше да го раздава cool, не можеше да не се озърта, и му се стори, че ченгетата го забелязаха.

Бяха минали четири минути, а той още тъпчеше на едно и също място.

Ченгетата бяха почнали да го зяпат.

Взема да приключиш някой шибан ден, кучка проклета!

Още един поглед през рамо – все още никакъв Ласе.

Внезапно куките тръгнаха в негова посока.

Той запрелиства трескаво из паспорта си, опитвайки се да изглежда сякаш съдържанието беше адски интересно.

Полицаите вървяха спокойно покрай редицата хора. Минаха пет минути и му се стори, че забелязва някакво вълнение най-отзад на опашката.

Ченгетата си размениха погледи и един от тях каза нещо по радиомикрофона, закрепен на едното му рамо.

Fuckfuckfuckfuckfu…

– Ей ти!

Едното ченге посочи към него.

– Ааъъ какво… аз?

HP се опитваше да спечели време.

– Да, точно ти.

Ченгето го повика с жест и HP предпазливо се премести по-близо до преградата. Но полицаят продължаваше да маха и след още няколко секунди колебание HP приклекна и мина отдолу, след което направи няколко бавни крачки по посока на полицаите.

Какво да прави, по дяволите?

– Паспорта, благодаря!

Ченгето с най-много ленти на пагоните протегна ръка напред.

– Ъъъ… – HP погледна към изхода малко зад полицаите.

Ако си дадеше зор, можеше и да успее…

– Паспорта!

Полицаят хвана малката червена книжка, която HP все още стискаше в дланта си, и за секунда те останаха така – почти като при дърпане на въже. После HP отпусна хватката.

Ченгетата стояха рамо до рамо и нямаше никакъв шанс да се втурне между тях. Парапетът блокираше пътя му за бягство от дясната страна, а едва ли щеше да успее да ги заобиколи отляво. Трябваше да запази спокойствие, да изчака пролука…

Едното ченге прелистваше паспорта. HP усети как по челото му избива капка пот, после още една. Дръжката ма куфара лепнеше в ръката му.

– Елосе? – измърмори ченгето, което държеше паспорта, а другият се ухили.

По дяволите!

Беше разкрит, ченгетата знаеха кой е!

Дали трябваше просто любезно да подаде документа си за депортиране и да доприпка с тях до участъка?

Hell no!

Време беше да направи това, което правеше най-добре, да си плюе на петите!

Направи внимателна крачка встрани и потърси пролука.

Ченгетата се размърдаха и разстоянието между тях стана по-голямо.

По местата…!

Дупката се разшири още повече.

Готовиии…!

Ченгето шефче погледна към него с вдигнати вежди.

– Не обичаш ли хокей?

– К-к’во?

HP остана на пръсти с поглед, все още фиксиран върху пътя си за бягство.

– Ел-Хо-Се4040
  Абревиатурата LHC на шведски се произнася Ел-Хо-Се, или както по-горе, в по-разговорен, слят вариант, елосе. – Б.пр.


[Закрыть] – Линшьопинг Хокей Клуб…?

Ченгетата се засмяха и си размениха погледи.

– Томас и аз сме от АИК – довечера играем с вас в Глобен4141
  Спортна арена в Стокхолм и най-голямата сферична постройка в света. – Б.пр.


[Закрыть]. Първите срещу последните, може да се каже…

– Да, разбира се… – смотолеви HP, докато мозъкът му се опитваше да зацепи.

Полицаят му подаде паспорта.

– Добре дошъл у дома, Линшьопинг, и късмет! Ще ви трябва…

11. Homecoming

– Натъкнахме се на проблем…

– Аха – това не звучи добре. Колко голям?

– Още не знаем точно – в момента правим оценка на ситуацията. Но може да стане така, че отново да използваме услугите ви…

– Окей – почти очаквах нещо такова. Всъщност вече направих някои приготовления…

* * *

Тя отново го беше сънувала.

Мъжът на лентата.

Докато се изкачваше нагоре по стълбите на излизане от метрото, тя се мъчеше да си спомни за какво се отнасяше сънят, но подробностите, доста дразнещо, все оставаха малко извън обсега ѝ. Погледът беше единственото, което си спомняше. Онзи пронизващ черен поглед, който срещна в огледалото и който почти я остави без дъх. Беше го виждала и преди, много пъти. Но тогава бе принадлежал на съвсем различен мъж. Мъж, когото бе обичала – и мразела…

Но сега Даг беше мъртъв и тя бе продължила без него. Беше започнала нов много по-добър живот с някого, който не се държеше така зле с нея. Така че какво ѝ ставаше? Защо един напълно непознат мъж изведнъж се оказваше толкова интересен, че тя го сънуваше?

Без никакво предупреждение онова чувство отново я обзе и тя спря намясто на тротоара. Точно както в колата долу в Дарфур, когато се устремиха през пясъчния облак по-далеч от заплахата, светът сякаш се забави. Всеки детайл, всяко малко движение около нея изведнъж стана кристално ясно и само за десета от секундата ѝ се стори, че вижда нещо с крайчеца на окото си. Неясен силует, който се мярна между всички минувачи.

Но в същия миг, в който понечи да завърти главата си, светът се върна към нормалната си скорост, полезрението ѝ беше препречено и силуетът изчезна.

Тя изчака няколко секунди, после мина между две паркирани коли и бързо пресече улицата. Нищо, никакво движение.

Никой не я следваше, пък и всъщност кой би го правил?

Тя зави зад ъгъла и сви по малка странична уличка, където спря пред една врата.

За кратко се поколеба, после въведе кода и за всеки случай се огледа през рамо, преди да влезе.

Два етажа по-нагоре извади връзката ключове и отвори входната врата.

След като някой се бе опитал да подпали апартамента на Хенке, застрахователната компания не само беше платила разноските за ремонт на хола, но и за блиндирана врата, така че ако някой обикновен взломаджия искаше да влезе, щеше да му се наложи доста да се озори. И щеше да остане разочарован, защото жилището беше необитаемо.

Вещите на Хенке все още стояха в склада, който беше наела, така че целият апартамент с изключение на матрака на пода беше почти празен откъм мебели.

Тя си наля чаша вода в кухнята и тъкмо я изпи, когато на вратата се почука. Три предпазливи потропвания.

Не си направи труда да погледне през шпионката, ами просто отвори.

– Моля те, без приказки – нека просто да се чукаме – каза на човека отвън.

* * *

Всъщност не би трябвало да го прави. Имаше толкова много причини да не се занимава, че вече беше изгубил бройката.

И все пак беше принуден.

Тоалетните изглеждаха точно така, както и при заминаването му.

Той намери правилната кабинка, заключи вратата и стъпи на тоалетната чиния. Огледа се неспокойно наоколо над ръба на кабинката, след което отмести внимателно един от панелите на тавана.

Заопипва окачените плочи от вътрешната страна и сърцето му започна да бие все по-бързо. За няколко секунди реши, че е изчезнал, че охраната го беше намерила. Или може би някой друг…

Няколко кабинки встрани някой се изкашля и от внезапния шум HP изтръпна.

Той се огледа паникьосано, видя някаква електрическа джаджа на тавана и за няколко мига бе убеден, че са го разкрили. Че вече са на път…

Но тогава върховете на пръстите му докоснаха нещо твърдо и той си отдъхна.

Как само го тресеше параноята понякога!

Логически погледнато, тоалетните в международния терминал бяха перфектното скривалище. На практика бяха невъзможни за надзираване. Но логиката не стигаше, за да обясни защо той взе малкия сребрист телефон.

Трябваха почти пет денонощия, за да се съвземе. Лежеше затворен в стаята, къртеше като труп и ставаше от леглото само за да отиде до тоалетната или за да пусне румсървиса – което на това елегантно място означаваше, че плащаше някакви дребни на умореното момче на рецепцията да затвори за малко и да отскочи до „Макдоналдс“.

Но с изтичането на дните дори рецепционистът започна да го гледа накриво през открехнатата врата и накрая HP осъзна, че е време to get his shit together.

Така че сега поне беше прилично изтупан.

Избледнялата хавлия, която беше нахлузил след така необходимия душ, сега лежеше захвърлена на лекьосания мокет.

Беше останал с нея само няколко секунди, преди усещането и миризмата от хавлиения плат да го накарат панически да я свали.

По телевизията даваха горе-долу същите лайна, както обикновено.

Канал 5 proudly presents: Полузвезди, които се оставят да бъдат унижавани по нови начини.

Следващата програма.

Американски ситком на шеста – сезон десет, епизод шейсети и осми…

Следващата.

Реклама на „Дресман“4242
  Най-голямата модна верига за мъжки дрехи в Скандинавия. – Б.пр.


[Закрыть].

Следващата.

Наградена иранска драма за жени – по СВТ4343
  SVT, държавната шведска телевизия. – Б.пр.


[Закрыть], къде другаде…

Определено следващата!

Бек-филм4444
  Мартин Бек, полицай и главен герой в поредицата криминални романи на Май Шьовал и Пер Вальо, по която има много филми, както и сериал. – Б.пр.


[Закрыть] – изглежда вилнееше някакъв сериен убиец, каква изненада…

Отново следващата.

Big Brother, version 4.5.

Следващата.

Хокей…

Следващата.

Ситком…

Следващата.

Повторение на „Мюзик Айдъл“.

Следващата.

Дресм…

Следващата.

Следващата.

СЛЕДВАЩАТА!

Той обмисли дали да не натисне бутона за платена телевизия и да си поръча някое порно с ужасна надценка, но по някаква причина не беше в настроение. Вместо това превключи на един от радио каналите, които пускаха рок класики, стана от леглото и изрови бележник и химикалка от очуканото малко бюро.

Отвори прозореца на пет сантиметра, колкото позволяваше предпазителят, покатери се на перваза и запали цигара. Наистина, тук-там имаше разлепени no smoking стикери – но съдейки по миризмата и напластените с никотин релефни тапети, той едва ли беше първият, който нарушаваше правилото.

Дубайците му бяха взели всички кредитни карти – твърдяха, че са фалшиви, което в известна степен беше вярно. Но за щастие, бяха пропуснали резервната му карта, която той предвидливо беше напъхал между гумените пластове на едната си джапанка.

Двайсет хиляди в сметката – достатъчно, за да се регистрира анонимно в хотел „Калифорния“ и да си купи най-необходимото.

Освен това веднага щом се вържеше към интернет, щеше да бъде лесна работа да напълни своя bankroll.

Лаптоп си набави от „Блокет“4545
  Най-големият шведски сайт за онлайн търговия. – Б.пр.


[Закрыть], а след известно колебание си помисли и:

Мобилен телефон.

Той хвърли продължителен поглед към малкия гардероб.

Беше залепил телефона от задната страна на едно от чекмеджетата и за секунда го връхлетя почти непреодолимо желание да го вземе и да го побърника.

Само за няколко минути…

* * *

Трябва да сложиш край на това, Нормѐн!

Часът отдавна минаваше един през нощта и точно както обикновено тя беше напълно будна. Погледна тялото, спящо плътно до нея на матрака, опита се да определи чувствата, които изпитваше, но не стигна далеч.

Секс – ставаше дума единствено за това, поне за нея. Неангажиращо чукане – достатъчно, за да притъпи тревогите ѝ за няколко часа.

Тя всъщност не знаете дали чисто техническата част правеше сексът добър, или фактът, че това, което правеха, беше забранено.

Вероятно беше смесица от двете.

Но независимо кое от двете, тя не можеше да продължава така. Започваше да я хваща параноята, втълпяваше си, че хората я зяпат, докато отива на някоя от небрежните им малки срещи. Трябваше веднъж завинаги да сложи край – възможно най-скоро. За предпочитане днес или във всеки случай до края на седмицата, помисли си тя и плъзна ръка по светлия гръб до себе си. Докосването накара притежателя на гърба да се обърне към нея и да я придърпа към себе си. Ръката му опипа гърдите ѝ, а после тя усети топлия му дъх върху кожата си.

Най-късно в петък, помисли си тя.

* * *

Списъка – трябваше да се концентрира върху списъка and get his shit together.

Той добави дрехи, тоалетни принадлежности и други полезни неща, преди отново да спре. По телевизията пуснаха песен на Нийл Йънг, която разпозна, и той остана неподвижен на перваза, слушайки мързеливо чак докато задължителното прекъсване за реклами го наведе на други мисли.

Какви бяха плановете му всъщност?

Въпросите продължаваха да се въртят из главата му като рояк разгневени стършели, но той нямаше отговори. Или по-точно казано – имаше твърде много и петдневният му R&R4646
  Военен жаргон, съкратено от rest and recuperation (почивка и възстановяване). – Б.пр.


[Закрыть], за съжаление, не му помогна много.

Естествено, трябваше да се чупи от града. Това си беше nobrainer.

Но се беше изморил да бяга – направо беше капнал.

Всъщност не беше ли доста хитро да се крие именно тук, точно под носа им? Със сигурност последното място, на което някой би го търсил?

Проблемът беше, че колкото и гениален да беше този пропаднал хотел за милион долара, не можеше да се скатава като Ане Франк тук, горе, до края на живота си. Той беше социално същество, беше пробвал отшелническия живот и това за малко да го побърка. Ако продължеше по този път, всичко щеше да завърши с Brooks was here и шнур за щори, вързан за куката за полилея, беше сигурен в това.

Той довърши цигарата и хвърли фаса през процепа на прозореца към двора, два етажа по-долу. Фасът проблесна от вятъра за последно, преди жарта да изгасне в малката, мокра полянка под прозореца му.

Каквото и да се беше случило там, в пустинята, то беше свързано с мистериозната му сънародничка Анна Аргос и той имаше някакво желание да проумее цялата тази откачена история. Въпросът беше как.

Отново погледна към гардероба, докато ровеше в пакета за нова цигара, и в същия миг осъзна, че тъкмо е изпушил последната.

Деба!

Добави цигари към списъка, след което без особени големи надежди започна да тършува из купа стари дрехи в търсене на някой забранен фас.

В следващия момент в ръката си държеше визитка. Малкият бял правоъгълник съдържаше единствено дълъг номер, написан на ръка, който започваше с +971, и той беше на път да запрати хартийката е контактите на Мусад към кошчето, когато осъзна, че от другата страна пишеше нещо.

ArgosEye.com

Knowledge

Security

Control

Sergeis torg 12.070-931151

И внезапно му хрумна идея.

Адски шибано откачена идея, кояго въртя и превърта в главата си няколко минути, преди да се реши. Едва ли щеше да бъде лесно – може би направо си беше опасно за живота.

И все пак дори самата мисъл за това, което обмисляше, го екзалтира до крайност!

Better lo burn out than to fade away!