Текст книги "Тръпката"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 22 страниц)

21. The PR of E

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 8 декември, 21:56

От: MayBey

Невинни граждани съществуват само до момента, в който бъдат разкрити. Така че виновен или невинен е въпрос преди всичко на тайминг.

публикацията има 59 коментара

* * *

– Мике.

– Здрасти, аз съм!

– Здрасти.

Гласът му звучеше предпазливо, което беше напълно разбираемо.

– Как е?

– Добре…

Кратка тишина в слушалката, той очевидно не смяташе да я улесни.

– Слушай, знам че не се държах много добре в последно време…

Още тишина.

– … не бях особено приятна компания.

Той продължаваше да не издава и звук. Да не беше затворил?

– Тук ли си?

– Да.

– Окей…

Беше подготвила всичко, което мислеше да каже, дори си беше записала няколко ключови думи, но сега изключи.

Пое дълбоко дъх и прескочи на последния ред от бележката.

– Трябва ми помощ за нещо, свързано е с всичко, случило се през последните седмици. Работата, поведението ми – всичко. Знам, че искам много, но не бих те попитала, ако не беше важно…

Последваха още няколко секунди мълчание и тя затаи дъх.

* * *

Отново работа до късно – но този път, за жалост, не ставаше дума за нова специална задача. Вместо това работното му обучение продължаваше с вечер в Пералното.

Беше минала около седмица, преди той да разбере, че окото на Аргос никога не мигаше.

Нощи, уикенди, Бъдни вечер – винаги имаше няколко души във всеки отдел, които бачкаха, и намясто трябваше да има поне един тийм лидер.

– Но не е нужно да си буден – ухили се Бийнс и отвори една врата, която HP досега просто бе подминавал.

– Cool, а?

В действителност стаята беше малък салон. Комплект меки дивани пред голям плосък екран със съраунд. По-навътре в стаята имаше малък кухненски бокс с еспресо машина, микровълнова и хладилник, а най в края имаше още една затворена врата.

– Спалнята – засмя се Бийнс. – И не се притеснявай, скъпи, леглото е двуетажно.

HP му се усмихна в отговор и показа с палец колко „фрапе“7171
  От фрапиран, в случая в смисъла на смаян, впечатлен. – Б.пр.


[Закрыть] беше.

Бийнс може и да беше тийм лидерът му, но определено не беше cool. Макар че сигурно беше ушит от същия класен йостермалмски шивач като този на HP, костюмът му изглеждаше, сякаш не му е съвсем по мярка. Като че бледото му пълно тяло го отхвърляше.

– И какво, ще висим тук цяла нощ или?

– Не, първо трябва да поработим малко. Или поне да си даваме вид, че го правим…

Бийнс намигна на HP.

– Обикновено на новите не им казваме повече, отколкото трябва да знаят, но ти изглежда си заел мястото на Стофе като новия любимец на Филип. Така или иначе, получих заповеди да ти покажа как работи всичко, така че може да почнем с нашия отдел, да наминем през Филтъра и после да забъркаме малко пакости за Стратезите, преди да се върнем обратно?

– Звучи ми съвсем окей.

– Чудесно, върви след мен и ще те пусна да влезеш. Твоята карта не работи с всички врати, само специално избраните имат такива…

– Ето как е тук – започна Бийнс няколко минути по-късно, когато влязоха в помещенията на Пералното, където нощната смяна вече течеше с пълна сила. – Тук се занимаваме с нещо като обърната оптимизация за търсачки, ако схващаш?

HP се постара да си даде вид, че е така, но явно Бийнс усети, че все пак трябва да му обясни.

– Нашите клиенти ни назначават, за да запазят резултатите от търсенията чисти и спретнати. Филтърът сканира търговските им марки и домейни чрез най-разпространените търсачки – Google, Yahoo, Bing и така нататък – и ако попадне на нещо насрано, нашата работа е да го изперем.

Той продължи към затрупаното си бюро, придърпа допълнителен стол за HP и седна.

– Деветдесет процента от хората, които търсят в Google, спират на първата страница, още пет процента отпадат след втората страница, а след третата продължават само хардкор търсачите. Така че нашата работа е да поддържаме страница номер едно и две на клиентите, изчистени от отрицателен buzz. Може да са блогъри, които дисват7272
  От английското diss, съкратено от to disrespect – проявявам неуважение, обиждам. – Б.пр.


[Закрыть]; конкуренти, които разпространяват кибер слухове; или пък разни вечно онеправдани, които създават цели сайтове като Vägravolvo.com7373
  Букв. „откажете се от волво“. – Б.пр.


[Закрыть] или Fucktelia.se.

Той направи жест към проекторния екран в дъното на стаята.

– И какво се прави, за да се поддържа чисто? – попита HP.

– О, има много различни начини, но ще ти дам два примера.

Той започна да изброява на пръсти.

– Първо. Запълваме списъка с резултати в търсачката със собствена информация, най-често като разделим основния сайт на повече линкове. Потърси Microsoft и ще видиш, че почти всички резултати на първите страници са варианти на microsoft.com. Така да се каже, запълваме таблото за съобщения със собствените си бележки, тъй че да няма място за нищо друго, това всъщност е основният принцип. Следиш ли мисълта ми?

HP кимна.

– Второ. Ако това не е достатъчно, блогърите на Рилке допълват с малко позитивен бъз около клиента, slash7474
  Наклонена черта, т.е. „или“. – Б.пр.


[Закрыть] търговските му марки. Туитър е добър вариант, генерира купища трафик, особено ако идва от каймака на интернет обществото. Отново целта е същата…

– … първите страници да се запълнят с всякакъв безобиден бъз, така че негативните резултати да се избутат назад – допълни HP.

– Точно, Манге, това е цялата работа, описана с две думи! Има и други вариации по темата: Youtube шишчета и статии в Уикипедия например, тях търсачките почти винаги ги слагат сред първите десет резултата.

– Но ако не се получи? Ако не успеете да изтикате негативния бъз настрана със собствените си резултата? – светкавично вметна HP. – Да кажем, че има някой упорит ненормалник от тези, дето носят шапки от станиол, който се бъхти като вол само и само хейтърският му сайт да не изпадне в забрава?

– Ъъ… това всъщност не се случва толкова често…

Бийнс бе успял да вдигне трети пръст, но сега изглежда изгуби нишката.

– Значи… ето как става – измърмори той след няколко секунди пауза. – Почти никога не сме капо, макс веднъж месечно или нещо такова.

Той се огледа в двете посоки, след което се наведе към HP.

– Но щом попита… – почти прошепна той. – Редките случаи, с които все пак не успеем да се справим, ги препращаме нагоре.

Той посочи с глава към тавана.

– На горния етаж – добави той, след като HP очевидно не реагира по очаквания начин.

– Ааа – окей! Искаш да кажеш на близнаците детективи? – налучка HP.

– Именно! Действа всеки път. Само няколко дни и хоп, всичко е чисто…

Бийнс вдигна вежди и му кимна съзаклятнически. HP нямаше друг избор, освен да направи същото.

– Значи тия горе за някакви компютърни гении, така ли?

– Не ми се вярва – изсумтя Бийнс. – Не мисля, че в компютрите им има нещо друго освен „Офис пакет“, макар че имат неограничен достъп… Но имат връзки, адски добри връзки. Такива, които могат да уредят почти всичко!

Той се огледа бързо над ръба на монитора си и после се наведе към HP.

– Говоря за кода, Манге…

– Кода?

Бийнс го изгледа с досада.

– Код, цикъл, синтаксис, the PR of Е? Поне нещо не ти ли говори?

HP поклати бавно глава.

– Дееба, Маете, нали уж си новата ни изгряваща звезда – въздъхна Бийнс. – Пейдж ранг, алгоритъмът за търсене на Google7575
  Пейдж ранг (PageRank, кръстен на един от създателите си – Лари Пейдж) е алгоритъм за класиране на интернет страници, използван or Google. Алгоритъмът задава числена „тежест“ на всички елементи, като крайната цел е да се измери относителната им важност в рамките на множеството. Тежестта, която е получил даденият елемент, се нарича „пейдж рангът на Е“ (the PR of Е). – Б.пр.


[Закрыть]!

* * *

– Да, разбира се… – отвърна той след няколко секунди. – Кажи само от какво имаш нужда.

Сега гласът му не звучеше толкова резервирано. Тя си отдъхна.

– Трябва ми помощ, за да проверя една уебстраница. Има някой, който пише сума неща за мен там.

– Лъжи – добави тя, щом той не отговори. – Който и да е този, който пише, изглежда иска да ми навреди и с радост бих се опитала да науча кой е. Започвам да вярвам, че е някой, когото познавам…

* * *

Коженият диван, салонът за пренощуване, 23:48.

Бийнс вече хъркаше от своята половина, което съвсем не беше странно, като се има предвид тегавия Монти Пайтън филм, който беше пуснал.

Всъщност HP трябваше да се замъкне до двойното легло за малко сън, но вече знаеше, че няма да може да заспи. Не и след това, което току-що беше научил!

Още миналата година, когато беше изцяло въвлечен в Играта, той се бе опитал да получи повече инфо. Беше търсил по всички възможни параметри: Game, The Game, Alternate Reality Games и така нататък, но така и не попадна на нещо по-вълнуващо от статии в Уикипедия за мисловни игри или различни сайтове за книги и филми.

По време на дългото си заточение понякога, когато се чувстваше напълно сигурен, че никой не може да го проследи, той беше пробвал още няколко пъти. Но резултатът винаги беше същият.

Нито едно попадение. Никакъв бъз, слух или намек за всичко това, което беше преживял. Сякаш Играта никога не бе съществувала.

Но след като чу обясненията на Бийнс, парченцата от пъзела си паднаха по местата и цялата му undercover мисия веднага започна да му носи подобаващи дивиденти.

Перфектното скривалище.

Deep Internet!

Беше чувал израза и преди, но си беше мислил, че звучи най-вече като градска легенда: че една част от интернет е скрита от околния свят, че не може да бъде видяна, защото всички връзки с повърхността бяха или отрязани, или толкова добре скрити, че търсачките не можеха да ги открият.

Но щом обобщи наученото от Бийнс тази вечер, видя всичко в нова светлина. Защото на какво всъщност се основаваше цялата бизнес идея на тази компания? Първо да се откриват, а после да се заравят неща, които някой не искаше да се виждат…

Бийнс изглеждаше малко прекалено очарован от идеята, че бандата горе е работила за военното разузнаване. Беше се раздрънкал как те сигурно имали връзки във FRA, NSA или други подобни места, как можели да повлияят на Google и компания да променят алгоритмите си за търсене, така че определени резултати чисто и просто да изчезнат.

Първо не му беше обърнал внимание – Бийнс очевидно беше гледал твърде много телевизия. Но колкото повече се замисляше, толкова повече се убеждаваше, че в аргумента за тайни връзки имаше някакъв смисъл. Но не ставаше дума за стари приятелчета шпиони, които си чешеха гърбовете едни на други. Биха ги разкрили твърде лесно, no way Google и Yahoo, с армадите си от адвокати да се вържат на измислени истории, че NSA иска да се отърве от някой кисел блог пост, публикуван от Катла от Кунгсенген7676
  Малък град в лен Стокхолм. – Б.пр.


[Закрыть]…

Но ако човек си свалеше станиолената шапка за малко и помислеше, а като се добавеше и това, което той вече знаеше, то бързо се разкриваше съвсем ново и значително по-правдоподобно заключение. Дори самата мисъл почти го накара да настръхне. Вече подозираше, че Анна Аргос е била свързана с Играта. Беше усетил техния стил, беше сигурен в това. Освен това все още му беше трудно да приеме теорията, че неговата роля на изкупителна жертва е била чисто съвпадение.

А сега пъзелът бавно започваше да се подрежда.

Причината той да не открие информация за Играта в нета беше, че някой чисто и просто я беше филтрирал, бе отрязал всички нишки и се беше погрижил Играта да остане скрита на дълбоко.

Заровена под слой след слой малко или много безсмислен бъз…

Освен това въпросният някой със сигурност можеше да информира Водача кой нарушава правило номер едно в интернет; кой се опитваше да публикува тайна информация или задаваше неудобни въпроси.

Не беше трудно да си представи продължението. Веднага щом получеха име и адрес, изпращаха Играч на малко домашно посещение. Разгонен за внимание малък nobody, който си нямаше и представа за реалните причини, стоящи зад мисията, и който така или иначе не се интересуваше грам, стига kick-овете от признанието да продължаваха да го обливат.

За бога, самият той беше изпълнил такава мисия в Биркастан! Беше надраскал една врата със заплашително съобщение от Водача за важността да си държиш езика зад зъбите.

Може би и други от старите му мисии в действителност бяха начини да се запушат пробойни? Да се затворят устите на хора, които бъзваха за грешните неща?

Той си ги припомни наум: адвоката, чиято кола беше повредил; телевизионния водещ, когото бе заплашил по телефона… Мамка му, можеше и да има право!

Едно по едно парченцата се нареждаха, линиите между точките започва да образуват картина. Ужасно неприятна картина.

Въздухът в малкия салон внезапно му се стори застоял и труден за дишане. HP скочи от дивана, напъха се в обувките и се втурна навън през вратата. Тръгна по коридора, който се точеше през целия офис, и не спря, преди да се озове пред металната врата в единия край на Пещерата.

Авариен изход, твърдеше жълто-зелената табела – но на него му дремеше на оная работа. Удари един бърз лакът на флуоресциращото резе. Миг по-късно се намираше на слабо осветена площадка малко по-надолу по стълбите и вдишваше дълбоко хладния въздух.

Беше подозирал, че всичко е навързано, но не бе могъл да определи как точно, поне досега.

ArgosEye работеше за Играта!

22. In for a penny…

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 11 декември, 20:03

От: MayBey

Големите и силните винаги печелят срещу малките и слабите…

публикацията има 67 коментара

* * *

Тя си намъкна дрехите за бягане, тръгна да тича през района на Педагогическия университет, продължи към парка Роламбсхув и следвайки бреговата линия, мина под трите моста в южната част на острова по пътя обратно. Обиколка от поне пет километра през хълмист терен, която бе минавала многократно.

По алеите видя само шепа бегачи, които се бяха опълчили на зимния мрак и студ, което я устройваше съвсем добре. Сама с мислите си – и с айпода си, естествено.

На връщане се изкачи по стръмнината, която водеше към „Атербумсвеген“, и се насочи към своята малка уличка. Надолу по хълма краката ѝ се движеха малко по-бързо, отколкото всъщност възнамеряваше.

От умората забрави да спре и да се огледа, преди да пресече „Роламбсхувсвеген“, но това нямаше голямо значение. По това време движението беше рядко, а ограничението на скоростта означаваше, че ще има предостатъчно време да реагира.

Но щом направи няколко крачки по платното, с периферното си зрение внезапно забеляза кола.

Автомобилът стоеше паркиран на около двайсет метра от нея и тя продължи спокойно по улицата.

Но приблизително в същия момент, щом достигна отсрещния тротоар, полицейският ѝ ум напомни за себе си.

Имаше нещо в колата, което не се връзваше, и тя забави, спря айпода си и направи малко джогинг намясто.

Колата стоеше съвсем сама, вероятно защото паркирането тъкмо там беше забранено. Като се вгледа по-внимателно, видя, че автомобилът всъщност се намираше почти по средата на Т-образното кръстовище в края на нейната улица, а това определено не беше разрешено.

Струваше ѝ се, че е мазда от по-стар модел, но беше трудно да определи с точност, защото решетката и предната броня липсваха, което сигурно беше причината в главата ѝ да светне предупредителна лампичка. Типична бандитска кола: зле поддържана, без регистрационен номер, със сигурност без разрешение да се движи по пътищата.

Тя се огледа.

Къде тогава бяха бандитите?

Като се има предвид студа, най-вероятната възможност беше да са влезли в някой вход.

Тя тъкмо бе решила да провери в своя собствен, когато забеляза още една подробност около колата. Стъклата бяха затъмнени. Вътре имаше някого.

* * *

– Ало.

– Здрасти, Холивуд, Нокс е!

– Здрасти!

HP стана от работното си място и се премести в по-спокойна част от офиса.

– Хич не е лесно да те открие човек. Качих се горе и потропах на вратата ти, но те нямаше вкъщи. Беше ми свършил ваучерът, затова не можах да ти се обадя по-рано. Нощно „гостуване“ или?

– Работа – отвърна лаконично HP.

– Окей, ясно. Мини през нас довечера, имам да ти разкажа нещо, но не по телефона, ако схващаш?

– Разбира се – измърмори HP.

– Как си, Холивуд? Звучиш малко напрегнат…

– Всичко е наред, просто се преработвам малко. Нощни и така нататък… – поясни той, но разговорът вече бе прекъснал.

Какво, по дяволите, беше това и какво имаше предвид пичът, като го наричаше Холивуд?

* * *

Трябваше да зареже всичко. Да изприпка вкъщи при топлото си легло и да остави полицията да се оправя. Имаше си достатъчно грижи, а не беше изключено и MayBey да е публикувал нова тема, докато тя беше навън.

Но мисълта отново да бъде полицай, дори и само за да сплаши някакви хулигани, ѝ подейства учудващо ободряващо. Няколко секунди тотален контрол насред цялата каша, която я заобикаляше.

Тя потърси полицейската си знача в джоба, стисна кожения четириъгълник и прекоси улицата в посока към колата. Подтичваше внимателно, така че чакълът по платното да не я издаде.

Не видя движение в автомобила.

С малко късмет двамцата вътре щяха да са изцяло заети да разпределят някоя доза и нямаше дори да я забележат, преди да почука по страничния прозорец.

Тя беше в крачка, когато дългите светлини на колата внезапно светнаха.

* * *

Досега не беше стъпвал на първия етаж на хотела. Беше дори по-тесен и мрачен от горния, ако това беше възможно. Стари колела, найлонови торбички и най-различни боклуци бяха сбутани между ронещите се стени горе-долу като в западнало студентско общежитие.

Две от лампите на тавана бяха изгаснали, а останалите разпръскваха бледа нисковолтова светлина, която бе толкова слаба, че той трябваше да се взира, за да прочете номерата на вратите.

Апартаментите тук долу, за разлика от неговия, най-вероятно имаха кухненски бокс, защото в коридора миришеше на готвено, на пропито с цигарен дим и на още нещо funky, което не можеше точно да определи. Някъде напред свиреше радио и щом той се приближи до източника на звука, осъзна, че знае песента.

Нака Скуглунд и Държим се7777
  Футболна песен по текст на Стикан Андершон, записана от легендарния шведски полузащитник Ленарт „Нака“ Скуглунд след Световното първенство през 1958 г., където отборът на Швеция печели сребърен медал. – Б.пр.


[Закрыть].

На това му се вика стара класика! Всъщност цялото това място носеше усещането за стар грамофон…

Той извади стека цигари, който си бе купил от „7-Eleven“, и продължи нататък към далечния край на коридора.

Когато приближи апартамента на Нокс, откри, че вратата е открехната. Музиката идваше оттам и стържещите фанфари сигнализираха, че песента е започнала отначало.

 
Труу дутедутдутедут дутедутдутедут тууут!
Още няколко играчи и малкият аз…
 

HP почука на врата и тя се отмести десетина сантиметра, преди предпазната верига да я спре от вътрешната страна. Стаята беше тъмна и всичко, което можеше да различи, бяха два малки зелени диода в дъното, които навярно принадлежаха на радиото.

Той огледа коридора, но там не се виждаше никой. За няколко секунди обмисли да се качи обратно горе в апартамента си.

Но Нокс звучеше много настоятелен по телефона. Последен опит, след което щеше да се откаже…

Стисна стека под мишница, пъхна глава през пролуката и надникна в стаята. Миришеше наистина гадно – сладникава задушаваща миризма, която напомняше на боклук.

Малко от слабата светлина в коридора се разливаше през открехнатата врата и заедно с привикването на очите му към сумрака започнаха да изпъкват все повече детайли. Препълнен плик за боклук, преобърнат разнебитен стол и нещо обемисто и четвъртито, което трябва да беше краят на легло.

– Нокс? – прошепна той.

 
Държиме се – държиме се…
Незнайно как все пак успяваме…
 

отвърна Нака и ненадейно HP осъзна, че на леглото лежеше някой. Чифт бледи като восък крака стърчаха изпод завивката. Стомахът му се усети пръв и се преобърна панически, преди и мозъкът му да загрее какво всъщност виждаше.

И защо…

Телефонът!

Дъртият глупак сигурно се бе опитал да го включи. Беше нарушил инструкциите му и го беше свързал със зарядно.

Което означаваше…

 
Труу дутедутдутедут дутедутдутедут тууут!
 

Бяха го открили!

HP настръхна. Той направи крачка назад и изпусна стека цигари. Изведнъж усети ръце, които го сграбчиха за раменете.

* * *

Тя спря намясто, борейки се с гравитацията, докато обувките ѝ се плъзгаха по чакъла върху асфалта. После внезапно се чу ревът на двигателя и за десета от секундата тя застина срещу лъчите на фаровете – заслепена, парализирана като заек на горски път, докато колата се задаваше с грохот към нея.

После инстинктите ѝ взеха превес, краката ѝ най-накрая намериха опора и тя се хвърли презглава към тротоара. Докато още беше във въздуха, нещо твърдо удари крака ѝ, промени посоката на тялото ѝ и тя се приземи с лице и рамо право върху замръзналата земя.

Щом се изправи схваната и насинена, видя как задните светлини на колата изчезват бързо в посока към небостъргача на „Дагенс Нюхетер“. Шофьорът дори не беше намалил.

* * *

– Само не буди Хьовдинген! – изсъска един глас.

HP се обърна и в последния момент потисна импулса да се замята диво.

Беше Нокс.

– Какво? К-кого?

Fuck me, Amadeus, как само се беше изплашил!

– Хьовдинген…

Нокс посочи с глава към апартамент номер двайсет и четири, където Нака Скуглунд тъкмо започваше наново.

– Понякога го оставям да нощува в нас, когато условията при него са неблагоприятни. Добродушен е, но на горния му етаж дъските хич не са здраво заковани, ако ме разбираш? Не може да спи, ако не чува тая проклета песен. Казва, че му напомня, за когато бил малък. „Щастливата улица“7878
  Шведската версия на песента на Адриано Челентано Il ragazzo della via Gluck („Момчето от улица Глук“), преведена на редица езици. Текстът разказва за момче, отраснало в покрайнините, но напуснало семейството си, за да заживее в града, и което си спомня с носталгия за дома от детството си. – Б.пр.


[Закрыть] или нещо такова…

– Ама вътре смърди на шибан труп!

– Аа, това нее…

Нокс се засмя.

– Той има някаква странна болест, която го кара да мирише малко подозрително. Има си някакво латинско име, но само недей да го питаш, защото много се засяга. Хьовдинген всъщност е страшно чистоплътен, което, за съжаление, не може да се каже за повечето други хора в неговото положение.

Той сви рамене.

– Във всеки случай доста се мръщи, ако го събудят. Направо пощурява, все едно е расъл в гората, може да се каже, а Хьовдис невинаги осъзнава колко огромен е всъщност. Веднъж хвърли Ескил, момчето на рецепцията, знаеш го, право в стената толкова силно, че талашитът се счупи. Пичът баялдиса и си счупи три ребра…

Нокс прочисти гърло.

– Трябваше да държа Хьовдис настрана половин година, докато всичко се успокои. Това за мен ли е, между другото?

Той посочи към стека цигари, който още лежеше на пода.

– Да, ето.

HP вдигна стека „Марлборо“ и го подаде на Нокс, който незабавно разкъса найлона и извади един пакет.

– Искаш ли?

HP прие една цигара и извади вярното си „Зипо“, за да запали и на двамата.

Ръцете му продължаваха да треперят и той притисна лакти към тялото си, за да им придаде малко стабилност.

– Слушай, това, което ти дадох да кашираш… – започна той.

– Телефонът, не се притеснявай, човек. Лежи на сигурно място, съвсем според инструкциите…

– Хубаво, но трябва да те помоля да си го получа обратно…

* * *

Тя беше със сериозен бушон на едното око, едва вдигаше лявата си ръка над главата, а освен това имаше квадратен белег в неприятен червено-син нюанс над десния пищял. Вероятно страничното огледало на колата я беше ударило посред скока.

Възможно бе да има малко спукване на костта, но нищо счупено според уморения дежурен лекар.

Всичко на всичко пропиля цяла нощ по различни чакални само за две таблетки цитодон и „ела пак, ако няма подобрение“.

Тя прехвърляше цялата ситуация напред и назад в главата си, без да открие нови детайли.

И въпреки това все повече се убеждаваше, че в колата, която едва не я прегази, не бе имало някакви насрани хлапета, на които са им се прищели амфети.

На връщане от лекаря тя даже беше изкуцукала по „Роламбсвеген“. Точно както и подозираше, мястото, където бе стояла колата, беше идеално, ако човек искаше да наблюдава апартамента ѝ и в същото време да може бързо да се махне оттам.

Ако се вземеше предвид всичко случило се през последните седмици, работата беше ясна.

Колата е била там заради нея.