Текст книги "Тръпката"

Автор книги: Андерш де ла Моте

29. I’m out!

Гласове.

Разтревожени.

– … чу ли какво каза?

– Гураб Ал-Баин?

– … никога не сме чували за такава група…

– … международни връзки…

– Това може да застраши цялата операция…

– Ще отложим срещата с няколко часа, докато научим повече. Връщам се след няколко минути…

Той умишлено задържа очите си затворени, докато направи бърза проверка на функциите. Зрение, слух, ръце и крака изглеждаха що-годе ок. Чаталът му трябваше да е един голям център на болка, но мозъкът му по някое време изглежда беше решил чисто и просто да прекъсне връзката със слабините, защото не усещаше почти нищо.

Чу външната врата да се затваря, последвана от стъпки, които се върнаха към спалнята. Но този път звуците като че ли идваха само от един човек и той открехна едното си око, за да потвърди теорията си.

Съвсем вярно, Елрой беше застанал на стража, докато шефът беше отишъл да провери новата притеснителна информация. Няколко минути от най-добрия му умиращ лебед9292
  „Умиращият лебед“, балет от 1905 г. по музиката на Камий Сен-Санс и с хореография от Михаил Фокин. – Б.пр.


[Закрыть] явно свършиха работа, защото той чу стъпки в хола, а после шуртене от кранчето в кухнята.

Отвори предпазливо очи.

Стаята беше празна.

Копринените панделки около ръцете му, които още преди бяха започнали да дават признаци, че се разхлабват, не бяха издържали на конвулсиите и му трябваха само няколко секунди, за да освободи едната си ръка. Тази от момичетата скаути, която се бе заела с ръцете му, трябваше да върне значката си за правене на възли, защото той успя да освободи другата си ръка още по-бързо, но лентите около краката му бяха доста по-здраво вързани.

Елрой тропаше в кухнята, звучеше като че се занимава с кафеварката.

С известни усилия, HP развърза третия възел. Оставаше му само един крак, въпросът беше щеше ли да успее да докуцука до хола и да излезе през външната врата, без червенокосата горила да го спипа?

* * *

Два часа наблюдение без никакъв резултат. Но тя поне беше измислила как да проведе срещата утре. Щеше да има само един шанс, ако се колебаеше или изглеждаше дори леко несигурна, той просто щеше да продължи, щеше да си помисли, че тя ще се разкае точно както бе направила и по-рано. Но разликата беше, че този път тя наистина искаше да се отърве от него.

Завинаги!

Телефонът ѝ изписка.

Мислим, че открихме интернет доставчика му.

MayBey май се подвизава западно от града.

Прегръдки,

Мике

* * *

Той дръпна копринената лента, но последният възел отказваше да се предаде. За щастие, момичетата бяха използвали по една панделка, така че краката му бяха вързани с двата края на една и съща лента, прокарана през таблата на леглото. И макар възелът все още да беше здраво омотан около пищяла му, поне беше свободен от леглото.

Той уви панделката няколко пъти около крака си и я закрепи с небрежен възел, така че да не я настъпва.

После се измъкна с мъка от леглото и направи две залитащи крачки по пода на спалнята. Връзката между мозъка и диафрагмата му постепенно отново се задействаше и трябваше да прехапе устни, за да не изпъшка от болка.

Подаде глава в малкия хол, но бързо я прибра обратно. Апартаментът беше доста по-малък, отколкото беше сметнал първоначално, и гърбът на Елрой беше само на два метра от него. Никакъв шанс да стигне до входната врата, не и в състоянието, в което се намираше.

Върна се обратно в спалнята, заобиколи двойното легло и с усилия се добра до прозореца със спуснати щори.

Той ги отмести предпазливо и видя, че вместо прозорец зад тях всъщност имаше стъклена врата, която водеше към малка тераса. Пробва внимателно дръжката.

Заключено!

Fuck!

Но тогава забеляза предпазното заключване за деца в горната част на дръжката. Натисна малкото копче и опита пак.

YES!

Дръжката поддаде и той отвори вратата толкова внимателно, колкото можа. Сантиметър по сантиметър, докато отворът стана достатъчно голям, за да го пропусне.

По дяволите, ама че студено!

Почти беше пренебрегнал факта, че все още беше гол. Навън сигурно беше минус пет-десет градуса, а освен това духаше. Той погледна бързо през рамо, но засега бягството му беше незабелязано. Надзърна над парапета на терасата.

Деба че високо! Пет етажа до улицата и никаква следа от човешки живот там, долу. Скапаният Йостермалм! Мнозинството от жителите тук бяха вече с единия крак в гроба, а останалите вероятно празнуваха Коледа „извън града“, което означаваше малък замък в Сьормланд или имение в архипелага…

И къде беше полицията, когато за разнообразие ти потрябваше?

Вратата на терасата внезапно се удари с трясък зад него.

* * *

Новините от Мике звучаха обещаващо, но точно сега имаше да мисли за неща от по-практичен характер. Пикаеше ѝ се от доста време и сега мехурът така я стягаше, че вече не можеше да стои мирно. Нямаше отворени магазини наблизо, а мисълта да клечи в канавката на минус шест градуса не я привличаше особено.

Значи трябваше да напусне поста си поне за петнайсетина минути. Не беше най-благоприятното решение, но нуждата не признаваше закони.

Тя запали двигателя, превключи на скорост и подкара бавно, слизайки от тротоара. Продължи покрай неправилно паркирания мерцедес на червенокосия и тъкмо щеше да завие надясно към „Страндвеген“, когато изведнъж промени решението си.

Вместо това направи широк обратен завой и спря точно зад големия мерджан. Може би беше полицейски инстинкт или който както иска да го нарече, но нещо ѝ каза, че беше добра идея да се приближи малко повече до онази кола, преди да отмине.

Тя дръпна ръчната спирачка и извади мобилния си телефон.

* * *

Елрой се втурна през вратата право към него.

Без да се замисли, HP се прехвърли през парапета. Два метра по-надолу малко по диагонал имаше балкон и ако се провесеше от едно от перилата, може би щеше да успее да се смъкне дотам.

Обърна се с лице към терасата, пребори се със страха и отпусна хватката около парапета и в мига, в който Елрой се хвърли към него, направи лек скок и остави тялото си да падне право надолу.

Но не беше преценил скоростта. Студените му пръсти не успяха да се задържат и вместо да увисне на ръце от долния край на перилата, той падна почти директно.

Приземи се върху малка пряспа, но ударът все пак беше достатъчно силен, че да му изкара въздуха. Трябваха му няколко секунди да се съвземе и когато отново погледна към горната тераса, там вече не се виждаше никой.

Сега бързо да се маха оттук!

Балконът беше продълговат и минаваше покрай по-голямата част от фасадата на сградата. Той тръгна по него, минавайки покрай няколко прозореца, докато стигна до голямата врата. Студът щипеше кожата му, тялото го болеше както от приземяването, така и от по-ранната електрическа обработка и той се хвърли към стъклото, блъскайки по него с две ръце.

Изплашено лелчесто лице изникна от вътрешната страна.

– Отвори! – извика той. – Отваряй, по дяволите, проклета бабичка!

Лелката не се помръдна.

Той самият би ли отворил вратата на чисто гол мъж, приземил се върху балкона му?

– Отворете, моля ви, госпожо… – пробва той.

Изведнъж лелята изчезна. Той направи две крачки назад и погледна през ръба.

Два етажа по-надолу имаше подобен балкон. Щеше ли…

Той се върна обратно до прозореца, притисна лице към стъклото и вдигна ръка, за да заблъска отново. Но вместо това отстъпи бързо назад към парапета, след като Филип Аргос ненадейно се взря в него през вратата.

– Не прави глупости, Хенрик – извика Филип, докато ръчкаше дръжката.

Появи се лицето на лелката, тя показваше как работа предпазното заключване за деца. Зад нея се мерна още един тъмен силует. Сигурно Елрой.

HP прехвърли напрегнато крак през парапета. Тялото му се вдървяваше все повече и той усети, че сетивността беше напът да изчезне от пръстите му.

– Замисли се, Хенрик… – призова го заглушеният глас на Филип от другата страна на вратата.

Той имаше право, никога нямаше да се получи. До долу имаше шест-седем метра и дори ако противно на логиката този път успееше да се провеси на ръце, пак му оставаше солидно падане.

Филип и лелката изглежда почти се биеха кой да се добере до дръжката. Имаше максимум две секунди време за размисъл.

Изведнъж той забеляза копринената лента около единия си прасец. Наведе се, за да я освободи. Странно, но успя почти с лекота да я издърпа покрай стъпалото. Сигурно се дължеше на студа.

Пъхна лентата между летвите и омота двата края около ръцете си. После прекрачи парапета и приклекна.

Вратата се отвори с трясък.

Тела се запрепъваха навън в студа. Хлъзгащи се крака, псувни, ръце, протегнати към него.

Той скочи…

* * *

Някакво трополене я накара да погледне нагоре, но видимостта през предното стъкло беше ограничена и всичко, което видя, беше малко сняг, който се срина надолу.

Тя току-що бе говорила с централата. Проверката на номера на автомобила не даде особен резултат. Фирмена кола, регистрирана на ArgosEye АД с адрес една от Хьотори сградите. Оставаше да види дали самата кола ще ѝ даде някакви следи. Отвори вратата и слезе от шофьорското място.

На тротоара на няколко метра встрани от нея падна още сняг, но тя не му обърна внимание.

* * *

Разтърсването беше тежко и тънката коприна се вряза в замръзналите му ръце. Той усети как някой дърпа лентата, погледна нагоре и видя Елрой да виси превит над парапета няколко метра нагоре. Няколко секунди се олюляваше покрай фасадата като шибана гола кукла на конци, докато те се опитваха да го изтеглят.

После успя да освободи ръцете си и прелетя последните метри надолу към балкона. Приземяването беше значително по-меко от предното, но до този момент краката му вече бяха толкова вкочанени от студ, че едва забеляза разликата. Не прахоса време в блъскане по прозорци. Преследвачите му не бяха идиоти и дори ако противно на очакванията някой го пуснеше в апартамента си, те щяха да го пресрещнат на входната врата.

Улицата беше на около още шест метра под него, но балконът, на който се намираше, беше най-долният. Той тръгна, залитайки покрай фасадата, опитвайки се напразно да намери изход.

И тогава видя навеса на ресторанта на първия етаж.

* * *

Тя се опита да надзърне през затъмнените прозорци на задната седалка, но въпреки че сви ръце около очите си, това беше почти невъзможно. Предните седалки не бяха проблем, но там, за съжаление, нямаше нищо, което да представлява интерес. Две хартиени чаши за кафе и вчерашните вечерни вестници, това беше всичко.

От студа ѝ се приходи още повече до тоалетна и тя реши да потегля.

В следващия миг върху покрива на колата се изтърси тяло.

30. Homecoming

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 22 декември, 17:26

От: MayBey

Понякога си фантазирам, че убивам някого.

Че изнамирам някое безполезно малко лайно. Паразит, лепнал се за тялото на обществото, който само чака да бъде отстранен.

Вие може да решите. Да го направя ли?

Палец горе или палец долу?

Вече знам какъв ще бъде отговорът.

Никой от вас няма дори да си помисли да се опита да ме спре.

Мога ли въобще да бъда спрян?

Човек може ли наистина да се защити от някого, който може би дори не съществува?

публикацията има 107 коментара

* * *

Той сънува птица.

Черен пустинен гарван с огромни криле, който се устреми към него, докато той стоеше там, на покрива. Видя го да приближава, вдигна инстинктивно ръце пред очите си и направи няколко крачки назад.

В следващия миг се прекатури от ръба. Падаше в slowmotion между фасади на сгради, чиито прозорци се бяха превърнали в гигантски мигащи монитори. Посланията им го заляха, изпълниха главата му. Почти го накараха да забрави земята, която се приближаваше все повече.

 
… като консервативен човек смятам, че…
Честито, Шьовде – днес отваряме…
… закон, за който не е време…
Напоследък все повече…
Това, което авторът не разбира…
Hello, Vanderlay industries…
Швеция има нужда от нов…
Атентатор-самоубиец!
… готов да поеме отговорност…
Днес в Актуално…
… безсмислено…
Дресман…
You Are…
Terrorist
…Always…
bomber!
Playing
гласове
buzz
The
 

И най-накрая точно преди мозъкът му да разбере какво щеше да се случи. В мига, преди в съня тялото му да се размаже на асфалта…

 
Гейм
Гейм
Гейм
 

Той се будеше и заспиваше и мина доста време, преди да успее донякъде да се ориентира. Леглото му беше познато, както и стаята, в която се намираше. Страшно познати и той за кратко си помисли, че продължава да сънува. Но после болките го настигнаха. Вярно, човек можеше да изпитва болка и насън, но това тук си беше the mother of all pains…

Главата, диафрагмата, чаталът, ръцете, бедрата, стъпалата и дланите. На практика нямаше място, където да не го болеше. Следователно беше буден. Въпросът беше как, за бога, се бе озовал тук?

Вратата се отвори бавно и едно познато лице надникна вътре.

– Здрасти, Хенке – каза тя тихо.

* * *

Тя трябваше, разбира се, да го откара директно в спешното. Но той я беше умолявал да не го прави.

– Без болници, моля те… Свършено е с мен, ако ме вкарат в регистъра. СВЪРШЕНО, разбираш ли!

Така че го откара вкъщи, помогна му да изкуцука до апартамента и му даде няколко от най-силните си нокаутиращи хапчета, преди да го сложи да си легне.

Той спа неспокойно, буди се на няколко пъти и бълнува за пустинни птици, „Дресман“ и още цял куп несвързани брътвежи.

Тя трябваше да не е на себе си от притеснение. Но в същото време беше невероятно хубаво да го види, той да бъде в апартамента. На сигурно…

Беше повече от вероятно състоянието на Хенке да бе свързано с нейната катастрофална вечер с Йон. Не трябваше да си Айнщайн, за да се досетиш, че той сигурно ѝ се беше ядосал зверски и по всяка вероятност си беше изкарал яда върху Хенке.

Тя, естествено, изобщо не трябваше да му казва, че това е малкият ѝ брат…

Добра работа, Нормѐн!

* * *

Положението му можеше да е доста по-добро…

Прикритието му изгърмя, бяха го измъчвали и преследвали, а той почти се уби, играейки си на Спайдърмен в Йостермалм. Но безспорно беше хубаво да я види…

Въпросът беше какво всъщност смееше да ѝ разкаже.

Беше пробвал още предния ден, но болката в комбинация с хапчетата размъти мислите му.

Но сега поне трябваше да опита, тя определено го беше заслужила.

Малко или много беше спасила живота му.

Ама че адски късмет, че тя се случи там.

Но това не беше първият път, когато кармата го изненадваше, така че трябваше просто да благодари и да приеме положението.

Той се надигна от леглото и направи няколко неуверени крачки по пода. Всъщност мина по-добре, отколкото си мислеше.

Отвори вратата и закуца към всекидневната. Тя го посрещна в хола, облякла якето си.

– Хей, стана ли вече?

– Ммм, чувствам се малко по-добре. Реших, че трябва да поговорим…

– С удоволствие наистина! Но първо има нещо, което трябва уредя; нещо, за което трябваше да се погрижа много отдавна. Ще отнеме само два часа, окей…?

– Окей – промълви той.

Изпрати я до вратата като уморено куче. Тя забеляза разочарованието му.

– Веднага се връщам – каза тя, докато си слагаше шапка и ръкавици. – Междувременно се чувствай като у дома си. Знаеш къде е всичко.

Тя се измъкна бързо през вратата, но се спря по средата на стълбите.

– Не се притеснявай, братлето ми. Как го беше казал? I will clean it all up!

– Them… – измърмори той. – I will clean them all up…

Ho тя вече беше изчезнала.

* * *

Той седеше в далечния край на седалките, само на няколко реда от кортовете, с широкия си гръб към нея. В мача участваха две момчета на късна гимназиална възраст, но тя нямаше представа кой води.

Тенисът никога не я беше интересувал.

Тя тръгна бавно надолу по стълбите, после пое по реда зад неговия, свали тихо една от сините сгъваеми седалки и се настани на нея. Той все още беше изцяло съсредоточен върху играта и сякаш не я забеляза.

– Мамка му!

Един от тийнейджърите пропусна топка, която изглеждаше лесна, и тя чу мъжът да изсумтява. Гласът му накара сърцето ѝ да забие дори малко по-силно.

Спокойно…

Пое дълбока глътка въздух, за да се окопити.

– Здрасти, Тобиас! – каза след това.

Той се завъртя и за секунда изглеждаше почти изплашен. Никой полицай не обичаше да го изненадват.

– Бека! Какво, по дяволите, правиш тук?!

Тя не отговори.

Той огледа бързо сектора, след което хвърли тревожен поглед към тенис корта.

– В смисъл, за бога, Бека… не можеш да изскачаш така… Момчето ми играе там!

Тя сви рамене.

– Защо, няма нищо странно двама бивши колеги да седят и да си говорят за работа? Макар че ти напусна охраната преди доста време, шефът ми все пак продължава да ти е съсед и най-добър приятел, нали? BFF или както там казват младите.

Тя направи жест към тенис корта.

Той отново се размърда, като че облегалката му убиваше на туловището.

– Ама, значи, нали разбираш… имам предвид, ние нали сме…

– Имали връзка?

– Д-да… т-точно! – кимна той и хвърли нервен поглед към полето, където едно от момчетата тъкмо се канеше да сервира.

– Значи сме съвсем единодушни, Тобе. Имали сме връзка, която приключи, и искам да спреш да минаваш с буса на спецчастите покрай къщата ми и да ми изпращаш съобщения на мобилния, разбра ли ме?

Той се вторачи в нея, без да отговаря, но полицейският поглед не захапа. Вместо това тя се обърна към корта, където играта отново беше подновена.

– Изглежда като добър мач. Трябваше да науча, малко повече за тениса. След две седмици има голям младежки турнир в Кралската тенис зала, нали? Може би трябва да се отбия и да се представя на съпругата ти, или пък да почукам на вратата на къщата ви в Несбю Парк? Здрасти, аз съм Ребека, доскоро имах връзка с мъжа ти, но на него му е трудно да схване, че всичко приключи…

Той изскърца със зъби и стисна уста така, че устните му се превърнаха в бяла черта.

– Окей!

– Извинявай? Не чух добре какво каза, Тобе?

– Окей, разбрах! – изсъска.

Той отново погледна към корта, после прокара ръка по късо подстриганата си светла коса.

– Няма да ме видиш повече, честна дума, но сега се махни, по дяволите! Йонатан е страшно чувствителен към такива неща, с Йени тъкмо успяхме да закърпим нещата… Ходим на семейна терапия, Бека, за бога!

– Да, изглежда я вземаш на сериозно… – отряза го тя. – Тръгвам си веднага, но първо имам въпрос, на който трябва да получа отговор. Знам, че си говориш с момчетата в буса за мен, полицаите все пак са си полицаи…

Той избягваше погледа ѝ, но въпреки това тя продължи.

– Това, което искам да знам, е дали някой от спец приятелчетата ти случайно е особено зарибен по компютри? Достатъчно запознат, че да знае как да си създаде сложна защита на анонимността например? И освен това да може да се изразява много добре писмено?

– К’во? – той я зяпна.

– Чу ме и не се преструвай, че не си чел лайната, които пишат за мен – изсъска тя. – Има ли някой от най-близкото ти обкръжение, който да е необичайно добър с компютрите, и ако да, кой?

– Тате… – извика едно от момчетата.

И двамата обърнаха глави към кортовете. Мачът беше свършил и едно от момчетата стоеше точно под тях. Приликата не беше поразителна. За разлика от баща си Йонатан беше строен, с дълга мазна коса и малко повечко тийнейджърски пъпки от обичайното.

– Свършихме… – каза Йонатан начумерено.

– Окей, браво, момчето ми… ами, ъъ…

– Биха ме с три поредни, сега може ли да се прибираме?

Момчето изгледа Ребека продължително.

– Разбира се, няма проблеми. Бягай да си пуснеш душ, Йоне, а аз ще докарам колата.

Той се изправи и Ребека направи същото.

Йонатан се затътри бавно към входа на съблекалнята, но от време на време хвърляше кратки погледи през рамо.

– Еее? – каза тя, докато се опитваше да върви в крачка с него нагоре по стълбите.

Веднага щом излязоха от поглед, той спря и се замисли за няколко секунди.

– Петер – каза той кратко. – Петер Глад.

* * *

От колко време знаеха? Ден, два? Може би дори цяла седмица или повече?

Той се опита да си припомни всички разговори, в които бе участвал в ArgosEye, да раздроби всеки коментар до най-малкия детайл, за да долови каквато и да е следа. Дали в действителност знаеха от самото начало, още от първия ден?

Беше доста сигурен, че не това беше случаят. Но колкото и да пресявате последните седмици, не можа да стигне до друго заключение, освен че дегизировката му беше паднала в деня на погребението.

Стофе, естествено, беше най-очевидният кандидат. Пичът все пак се беше срещал с истинския Манге и беше станал подозрителен още щом чул, че ArgosEye са го назначили. Но не можеше да изключи и други алтернативи…

Можеше ли например Рилке да е замесена?

Дали ѝ беше казал нещо, дали нещо му се беше изплъзнало от езика, докато са се гушкали на дивана пред телевизора?

Не му се вярваше, но от друга страна, двойната игра през последните седмици доволно бе изтощила психиката му. Една-единствена неволна грешчица, това беше всичко необходимо. Някое име или подробност, които не се връзваха. Рилке определено беше достатъчно умна, че да долови нещо такова.

Като например как съвсем изневиделица беше пропил алкохол на бара, въпреки че трябваше да представлява трезвеник…

На Рилке може да не ѝ беше харесало, че се беше сдушил със Софи, беше я хванала малко ревност на следващия ден и го беше изклюкарила на Филип? За съжаление, не можеше да изключи и такъв вариант.

Освен това имаше още нещо.

Той се намираше в апартамента на Бека, място, което Играта със сигурност наблюдаваше редовно.

И докато се намираше тук, той беше в опасност.

А същото важеше и за Бека…

* * *

Когато се прибра, тя го завари пред компютъра. Главата му беше облегната на ръцете и той спеше дълбоко. Помогна му да стигне до леглото и го сложи да легне, преди да седне на същия стол, на който бе седял той преди малко. Страницата на крепителите на обществото беше отворена.

Работих нощна.

Курви, клиенти, пияници, наркомани и обикновени съграждани с всичките си шибани права. Пълнолунието сякаш прави хората още по-побъркани от обикновено. Наистина ми е дошло до гуша. Към три часа за късмет заваля и сганта се прибра по дупките си. Някой ден ще дойде истински дъжд, който ще отмие цялата помия от улиците. И то съвсем скоро…

Разбирате ли какво имам предвид?

Разбираш ли, Регина?