Текст книги "Тръпката"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 22 страниц)

31. … control is better

– Ало?

– Добър вечер, my friend, обаждам се, както се бяхме уговорили.

– И как върви?

– Точно в момента може да се каже, че всичко е на кантар. Близките дни ще са решаващи…

* * *

Нещата най-накрая потръгнаха. Профсъюзът се намеси в нейния случай, а тя си намери адвокат, който вече беше започнал да обработва както прокурора, така и ВР.

Аферата с Тобе най-накрая приключи веднъж завинаги, а освен това сега вярваше, че знае кой всъщност беше мистериозният MayBey. Петер Глад, заместникът на Тобе, както и племенник на дипломатическия гарван Сикстен долу в Судан и с домашен адрес в Лидингьо, източно от града, точно според описанието на Мике.

Трябваше сама да се напердаши за това, че не беше проверила тази следа още в началото. Нали дедакът сам мелеше за племенника си и как чрез него знаел всичко за аморалната полиция… Гледано така впоследствие, всичко, разбира се, изглеждаше кристално ясно.

Петер Глад беше слушал истории от чичо си Сикстен и от презряното си шефче за това какъв ужасен човек била Ребека Нормѐн, и се беше възползвал от ситуацията, за да засили интереса около публикациите си. И неоспоримо беше проработило. Последната тема на MayBey имаше над сто коментара и сигурно поне сто пъти повече прочитания. Но за разлика от другите персонажи, които по-рано бе окарикатурявал, Петер Глад меко казано, се беше закачил за нея.

Според сигурни източници той си падаше малко особняк. Нямаше приятелка, прекарваше цялото си време в участъка или за да работи, или за да тренира за следващото TCA състезание, Toughest Cop Alive – нещо като многобой за полицаи. Вдигане от лежанка, трасе с препятствия, плуване и крос кънтри бягане. Безспорно се искаше специална нагласа, за да се занимаваш с нещо такова. Но беше ли той достатъчно „специален“, за да виси натъпкан в спортен автомобил пред вратата ѝ? И почти да я прегази?

Отговор на този въпрос все още липсваше.

Сега се намираше насред коледната шопинг треска в магазин, който въпреки големината си беше претъпкан и задушен.

Предколедното отчаяние си личеше ясно у твърде дебело навлечените клиенти. Служителите търчаха по задачите си, сякаш състезателните писти по пода бяха истински, а не просто шега от страна на магазина.

Веднага щом Хенке спомена, че му трябват дрехи, тя се забърза към центъра. Знаеше, че рано или късно щеше да е принудена да разкаже за Йон, телевизионния екран и последствията от катастрофалната среща, но по някаква причина предпочете да изчака малко. Хенке също не изглеждаше особено заинтересуван от идеята да разкаже историята си. Кратък преразказ на почивката си в Азия беше всичко, което ѝ беше предложил до момента. Нито дума за това как се беше озовал гол в Йостермалм и по обясними причини тя не го беше притиснала твърде много. Стигаше само ответният въпрос какво правеше самата тя там и щеше да бъде принудена да разкаже всичко. Да обясни, че вероятно тя беше причината той да си изпати и за малко да се убие.

Но не можеше да отрече, че беше силно заинтригувана от историята му кога, как и защо се беше прибрал у дома, откъде познаваше Йон и как, по дяволите, техните светове успяха да се сблъскат така внезапно и бурно.

Измина към час и половина, докато приключи, и когато се натъпка във фрашкания автобус, ръцете ѝ бяха пълни с торби. Наложи ѝ се да премести всичко в дясната си ръка, за да може с лявата да се хване за една висяща дръжка.

Хенке поне нямаше да мръзне.

Пет хиляди крони всичко на всичко, но това щеше да е комбиниран подарък за Коледа и за рождения му ден.

– Леле, че бутаница – каза мъжът до нея с енергичен тон.

– Да, а и е топличко…

Тя пусна дръжката, за да проветри дрехите си, но за малко да падне, когато автобусът направи неочаквана маневра.

– Мога да държа торбите, ако искаш? – каза мъжът.

За секунда тя се поколеба. Да позволи на непознат да държи нещата ѝ… Но отоплението в автобуса работеше с пълна сила и тя усещаше потта да се стича между плешките ѝ. До следващата спирка имаше време, а освен това беше толкова тъпкано, че той не би могъл да духне с торбите ѝ, без тя да го хване. Хората всъщност можеха да предлагат помощта си, без да имат задни мисли… Къде беше нейният Christmas spirit?

Пък и мъжът не изглеждаше като човек, който краде по автобусите, по-скоро приличаше на неин колега. Имаше нещо в тялото и стойката му, което ѝ беше познато.

Действително тя не го беше виждала преди, но това не означаваше непременно нещо. В Стокхолм имаше над 1500 полицаи, мнозина от които бяха започнали работа след нея, а откакто се прехвърли в Сепо, тя все повече губеше контакта с откритата полиция.

За миг обмисли дали да не го попита направо, но после се отказа.

– Благодаря – каза тя вместо това и му се усмихна, когато му подаде торбите.

Той отвърна на усмивката ѝ и направи бърза рокада със собствената си торба, преди да поеме нейните.

Тя разхлаби шала и разкопча якето си, освобождавайки топла вълна въздух.

Чудно!

* * *

Всичко се въртеше около контрола – но не само над бъза навън – ами също над самата фирма. Акциите, това беше.

Анна Аргос беше държала мажоритарния дял акции в компанията и по този начин винаги бе имала последната дума. Независимо какви фантастични планове беше имал Филип като изпълнителен директор, той все така щеше да бъде принуден да пита ръководството за разрешение, което означаваше, че по един или друг начин беше продължавал да бъде в ръцете на бившата си съпруга.

Докладът споменаваше слухове за листване на фондовата борса. Ами ако Филип е искал to go public, но Анна се беше възпротивила? Тази теория му беше хрумвала дори и по-рано, преди самият той да се замеси…

В крайна сметка ArgosEye беше животът на Анна, Филип сам го беше казал на погребението и може би тя не е била готова да предаде контрола? Може би е била също така алергична към външни интереси, както и старият Ингвар Кампрад9393
  Ингвар Кампрад, основателят на веригата ИКЕА, която не се търгува на борсата. – Б.пр.


[Закрыть], без значение колко звън на монети в касата би донесло едно листване на борсата.

Но ако Анна хвърлеше топа и Моника наследеше всичко?

Нещо му подсказваше, че голямата сестра щеше да е значително по-отзивчива.

Той беше сигурен, че зад неодобрителната си фасада Моника се страхуваше от Филип.

И в това нямаше нищо чудно…

Имаше нещо в настроението онази вечер. Тогава му се бе сторило, че хората пиеха като луди, защото си мислеха, че свършва светът. В действителност това може би беше само част от истината. Погребването на един свят не означава ли, че се ражда друг?

Филип беше направил няколко малки намека, че се задава нещо голямо; беше свикал тийм лидерите на събрание, въпреки че беше неделя.

А те не просто се правеха на важни, ами бяха и акционери, Бийнс беше снесъл тази информация вечерта, когато хапваха в пицарията, така че каквото и да се случеше с компанията през близките седмици, то щеше да се отрази пряко на портфейлите им.

Колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече детайли изникваха. Рилке, която оглеждаше мезонети, Деян, който разглеждаше брошури на мазерати. Бийнс, който дрънкаше глупости, и разбира се, известният Стофе, току-що завърнал се със слънчев загар от дълго пътуване в чужбина…

Дали не беше ходил до някоя затънтена малка страна в Залива да остави сак с пари? Да благодари на Бруно Хамел, a.k.a. Венсан, the ladykiller, за услугите му?

Разбираше защо му бяха бесни, имаха пълното право. Все пак той беше предал доверието им. Но да се стигне оттам до електрошокове?

Не, очевидно нещо се случваше, нещо голямо и единственият начин да научи повече беше да отиде на домашно посещение при голямата сестра Аргос. Освен това трябваше да се махне от този апартамент. Да отклони погледите им от Бека…

* * *

Тя едва успя да влезе през вратата, преди той да се зарови в торбите. Захвърли анцуга и тениската, които беше заел от нея, откъсна етикетите и облече новите дрехи.

– Сега ли тръгваш, веднага? Мислех да пийнем кафе, имаме да говорим за толкова неща…

Тя звучеше разочарована, но на практика той нямаше избор.

– Сори, но точно както ти каза вчера, трябва да се погрижа за едно нещо. Неотложно е…

– Но наистина ли си окей? Да те придружа ли…

– Не – отсече той може би прекалено остро. – Това е нещо, което трябва да уредя сам, Бека – добави малко по-меко.

Тя го изгледа продължително.

– Окей, но поне вземи мобилния ми, за да мога да ти звънна.

– Добре – каза той, взе телефона и го напъха в един от многото джобове на обемистото шушляково яке. Но точно преди да напусне апартамента, отново го измъкна навън и го мушна между две шапки на рафта в антрето.

Когато стигна до първия етаж, открехна внимателно външната врата на сградата, огледа улицата в двете посоки, преди да се изниже навън, и се втурна бързо към парка отсреща. Насиненото му тяло запротестира още след двайсетина метра тичане. Това не беше добър знак.

Изведнъж му се стори, че чува стъпки зад себе си. Спря намясто и се шмугна зад едно дърво.

Но се оказа просто лелка, излязла с кучето си.

Той я остави да го подмине и продължи внимателно по пешеходната алея в посока към „Фридхемсплан“.

Когато слезе от метрото при „Ропстен“, вече беше започнало да се смрачава.

На перона имаше само трима, четирима души, всички безобидни. Никой не го преследваше, той вкара в действие най-добрите си шпионски трикове както при „Фридхемсплан“, така и в „Т-сентрален“. Качи се на влак, пропътува една спирка, върна се обратно, влезе в някаква мотриса само за да изскочи навън точно преди да се затворят вратите.

С други думи, всичко би трябвало да е спокойно. Въпреки това се разходи до стоянката за таксита, която беше на нивото на улицата. Мота се при будката, докато чу малкия влак да се задава с дрънчене по моста Лидингьо и изчака до последната секунда, преди да заспринтира нагоре по стълбите.

Макар че спринтира беше силно казано. Тялото продължаваше много да го боли и му липсваше обичайната пъргавина в крачките. Инфрачервеният датчик изглежда беше повреден, защото само десетина сантиметра го разделиха от това да бъде гилотиниран между плъзгащите се врата, когато, залитайки, излезе на перона.

Скапаният стокхолмски градски транспорт!

Не беше се возил по линията „Лидингьо“ сигурно от пет години, не и откакто Класе имаше гарсониера под наем горе в Ларшбери и понякога си правеха афтърпартита там.

Всичко си изглеждаше същото, горе-долу като декор от Филмстаден9494
  Филмовият град – бивше киностудио в Росунда, лен Стокхолм. През 20 в. там са продуцирани близо 400 филма и студиото се свързва на практика с всички големи шведски режисьори и актьори от миналия век, включително Ингмар Бергман. – Б.пр.


[Закрыть]. Виненочервени миниатюрни плюшени седалки, благородна дървесина и метални предупредителни табелки под всеки прозорец с анахронични надписи като Молим Ви да се въздържате да се навеждате през прозорците. И миришеше, и изглеждаше като филм от петдесетте.

Той слезе от влака една спирка преди целта си, запали цигара и се разходи през остатъка от пътя. Вървеше по тихите улички между вилите, където падащият сняг заглушаваше всички звуци.

Свещници, коледни лампички или ТВ-екрани хвърляха светлина чак до пътя.

Къщата ѝ беше най в края на една задънена алея и за всеки случай той провери паркираните покрай тротоара коли. Само по две от тях нямаше почти никакъв сняг, което означаваше, че са били паркирани през последния половин час. И двете бяха празни. Останалите коли бяха дотолкова затрупани, че трябва да са стояли там поне денонощие, и ако някой стоеше на пост вътре в тях, той щеше да е както замръзнал, така и сляп за околния свят.

За по-сигурно все пак пое по заобиколен път, избра съседната улица, след което се затътри по зле изгребаната велоалея, която свързваше краищата на двете улици, и така най-накрая се приближи до нейната къща.

Трептенето на свещи от два от прозорците означаваше, че тя най-вероятно си беше вкъщи. Той огледа за последно тъмната улица. Всичко изглеждаше спокойно.

Звънна. Чу в хола да се приближават стъпки, зад заскреженото стъкло се появи черна сянка. После ключалката изшумоли.

– Очаквах да се появиш… – каза тя и се усмихна.

32. Do not feed the Troll!

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 23 декември, 19:11

От: MayBey

Намерих този, когото търсех.

Малко безполезно лайно, паразит на тялото на обществото, без когото определено можем да минем.

Нека го наречем Хенрик…

публикацията има 116 коментара

* * *

Значи онзи мръсник не се отказваше?

Или Тобе не му беше казал нищо за срещата им, или Петер Глад беше от типа, който не взима предупрежденията на сериозно. Но може би зависеше откъде идва предупреждението?

Тя отдели няколко минути, за да си създаде потребителски профил, след което написа кратко изречение, провери го повторно за правописни грешки и натисна „Изпрати“.

Идиотът във всеки случай трябваше да схване поне това послание?

MayBey, откажи се, по дяволите – знам кой си и ако не престанеш, ще ти дойда на посещение!

Поздрави, Регина Ретроди

* * *

Странно, но тя просто го пусна да влезе без никакви въпроси. Предложи му чай и го настани на канапето.

Къщата беше съвсем обикновена седемдесетарска барака, но пък интериорът беше малко странен. Бял гланц и яйчна темпера, както и някакви абстрактни шарени картини, висящи по стените, или пък облегнати покрай первазите на пода.

А над всичко това се носеше слаб дъх на ленено масло и тамян. Цялото място създаваше усещане за instant mindfulness9595
  Понятие от будистката медитация; означава състояние на дълбоко и цялостно осъзнаване на настоящия момент. – Б.пр.


[Закрыть] и се допълваше от лампи, светещи нагоре, и мистериозни бебешки играчки по тавана. Липсваше само микстейп със звуци от китове. Хелмут Лоти интерпретира Моби Дик – Абсолют Шаму9696
  Шаму, първата косатка, оцеляла повече от 13 месеца в плен и впоследствие превърнала се в талисман на веригата увеселителните паркове SeaWorld. – Б.пр.


[Закрыть] или нещо в този дух…

– Чудиш се защо не съм по-изненадана… – каза Моника Грегершон, когато се върна с малък дървен поднос, където за място се бореха две чаени чаши и няколко сладки.

– Мм…

Той взе чая и духна, но бе принуден да остави чашата, за да не си изгори пръстите. Чаши без дръжки, сигурно бяха много фън шуй, но не и особено практични, стига човек да не беше предразположен към мазохизъм.

– В теб имаше нещо специално, забелязах го още първия път, когато те видях горе в офиса. Аурата ти беше различна, по-силна. Сякаш ти беше там по някаква специална причина…

Тя махна с ръка, за да възпре отговора му.

– Не, не, няма нужда да се правиш на учтив и да се преструваш, че не ме смяташ за луда. Всичко около нас се състои от енергия, това не го казвам аз, а Айнщайн. И въпреки това на нас в западния свят ни е отчайващо трудно да приемем как тези енергии ни влияят. И как самите ние влияем на хората в обкръжението си. Вече съм свикнала, така че какво ще кажеш да прескочим всички празни приказки и да минем право на въпроса. Можеш да се престориш, че чисто и просто съм била очарована от усмивката ти и затова съм избрала да ти се доверя…

Тя отпи от чая си и му даде няколко секунди да се съвземе.

– Сега искам да знам защо си дошъл тук… Магнус.

Той си пое дълбоко въздух. Точно както и подозираше, лелката беше малко наивна.

Енергии и фън шуй, не, благодаря. Та тя дори не знаеше истинското му име!

Но „право на въпроса“ го устройваше чудно!

– Искам да знам какво стои зад твоя beef… искам да кажа твоята неприязън към Филип. Какво всъщност се е случило между него и Анна. И какво е голямото събитие, което се случва във фирмата?

* * *

Тя си сложи шапката и ръкавиците, след което дръпна якето толкова силно, че закачалката излетя на пода.

Значи малкото копеле искаше война? Тогава щеше и да я получи!

С един-единствен разговор до отдел „Човешки ресурси“ тя беше получила адреса и телефона на полицейски инспектор Петер Глад, alias интернет побойника и отявления задник MayBey.

Не е важно какво знаеш, Регина. Важно е какво можеш да докажеш!

Тя си завърза ботушите и за няколко секунди остана права до вратата. После се върна обратно вътре и от най-долното чекмедже на шкафа в хола извади дълъг цилиндричен предмет, който напъха в джоба на якето. Глад беше най-малкото странен типаж, така че нямаше да ѝ навреди да има малка застраховка…

* * *

– Чувал си израза love/hate relationship, нали?

Той кимна и отпи от горчивия си чай.

– Точно така беше между Филип и Анна. Лазеха си по нервите, играеха всевъзможни чудновати игрички…

Тя поклати бавно глава.

– Анна винаги е била изключително специална. Обичаше да се състезава, още когато бяхме малки често ме предизвикваше по всички начини, които можеше да измисли, дори когато беше невъзможно да спечели. Но като че ли по-скоро я привличаше усещането за състезание, самата борба, а не победата.

Тя отпи още една внимателна глътка от чашата си.

– Независимо дали Анна печелеше, или губеше, тя винаги изглеждаше еднакво разочарована, когато всичко приключеше. Занимаваше се с куп различни спортове, имаше фантастични оценки и в гимназията, и в Икономическия. И въпреки това никога не изглеждаше истински доволна. С Филип като че си бе намерила достоен съперник. Някой, който постоянно можеше да я предизвиква, разбираш ли?

Той кимна.

– Проблемът беше, че постоянната им борба за контрол, която в началото сигурно беше стимулираща, постепенно се превърна в нещо значително по-неприятно…

– Той я биеше?

Моника направи гримаса.

– Нее… съвсем не беше толкова просто…

Тя пое дълбока глътка въздух.

– Те си мереха силите в много различни отношения, не само физически. С течение на времето борбата ескалира и накрая никой не беше готов да отстъпи нито сантиметър и в нито една област. Абсолютно никога! Стана и по-лошо, особено когато фирмата тръгна на добре. Работих там няколко години, но тяхното съперничество стана непоносимо за гледане. Този, който искаше да победи, трябваше да използва всички мислими трикове, да не се спира пред нищо, ако разбираш какво имам предвид?

Тя му отправи продължителен поглед и той отново кимна.

– Но все пак се е стигнало до развод. Това не подобри ли нещата?

– И да, и не… Те продължиха да работят заедно и Анна понякога живееше във фирмения апартамент за нощувки. Той е стена до стена с този на Филип и мисля, че тя понякога водеше други мъже там…

– Леле…

На HP му се привидя бърз flashback с двойното легло в Йостермалм.

– Мисля, че накрая тя просто отиде твърде далеч. Нещо се случи между тях, нещо ужасно, защото изведнъж тя започна да изпитва смъртен страх от него, а Анна не беше от хората, които се плашат лесно. Не знам със сигурност, но мисля, че другите също бяха замесени донякъде. Кристофер, Рилке, Деян…

– Софи и Елрой? – добави той.

– Не, тези двамата винаги са били верните помощници на Филип. Той ги взе със себе си от разузнаването, но това сигурно вече го знаеш. Може би дори знаеш с какво се занимават там, горе?

Той поклати глава.

– Водят нещо като регистър на всички, които по някакъв начин са считани за опоненти на клиентите на фирмата. Картографират ги до най-малката подробност. Снимки, възгледи, обкръжение, каквото се сетиш. Повечето неща идват от Facebook и други социални форуми, но освен това използват и всички възможни правителствени регистри, за да събират информация…

Тя остави чашата настрана една идея по-рязко от необходимото.

– В основата си аз съм юрист и идеята беше да се грижа за всички правни въпроси във фирмата. Но когато се изправих срещу Филип, казах му, че техните регистри са незаконни, и го помолих да обясни каква е целта им, той стана почти заплашителен. Каза ми, че служебните задачи на Софи и Елрой са извън компетенцията ми, и да си гледам моите задължения. Два дни по-късно подадох оставка, за мен беше немислимо да участвам в такава дейност…

HP кимна бавно.

Сензорът му за конфликти очевидно беше отчел правилно.

– Каза, че тийм лидерите са били замесени по някакъв начин…?

– Извинявай, забелязах, че малко се отклоних.

Тя наля още чай и на двамата.

– Всички тийм лидери, освен Кристофер бяха лично избрани от Анна още преди Филип да се появи в картинката. Тя бяха нейни протежета, може да се каже, и тя беше много привързана към тях. Но по някакъв начин Филип успя да ги обърне срещу нея.

– Акциите? Филип и Анна са притежавали по половината, но са раздали една част на тийм лидерите…

Тя го погледна изпитателно, без да потвърди или отрече твърдението му.

– Но Анна нали е запазила мажоритарния дял?

– Не, зависи как смяташ… Самото преразпределение беше идея на Филип, но Анна го подкрепяше. Виждаше в това начин да обвърже мениджърите по-тясно с фирмата, да задържи уменията им. След разделението Анна запази четирийсет процента от акциите, Филип двайсет, а останалите четири тийм лидера по десет. Може би заради това тя се съгласи на такова споразумение. Тъй като Филип даде най-много от притежанието си, тя сигурно е гледала на това като на победа. За да получи повече гласове от нея трябваше да привлече всички мениджъри на своя страна, а тя не можеше да си представи, че те биха я предали, поне не и всички наведнъж…

– Обаче е станало точно така?

Тя кимна.

– По някакъв начин той успя да ги спечели на своя страна, не ме питай как, и на последната среща на акционерите всички гласуваха за предложението на Филип…

– Листване на борсата?

– Не, не, съвсем не! – тя се засмя. – Листване на борсата би означавало да се принудят да правят отчет на дейността си. Да разкажат на цял куп външни лица с какви хора въртят бизнес, а това е последното, което Филии би желал. Не, това, което той извоюва, беше продажба…

* * *

Тя постоя известно време до задната страна на къщата. Чакаше най-силния си гняв да се уталожи и да ѝ даде възможност да прецени дали това всъщност беше добра идея.

Но вече беше стояла навън на студа доста дълго и продължаваше да бъде все така адски ядосана, както и когато бе изхвърчала от апартамента преди час. Петер Глад живееше на втория етаж на грамадна вила, която поместваше четири отделни апартамента, и вероятно я беше наел през втори човек, защото името му дори го нямаше на домофона.

Вилата беше разположена високо, като задната ѝ страна гледаше към една горичка, и тя беше принудена да излезе от колата под наем и да трамбова нагоре между дърветата, докато намери приличен наблюдателен пункт.

Два от прозорците светеха и по едно време ѝ де стори, че видя да минава силует. Следователно гой си беше вкъщи. Сега оставаше само да влезе вътре, нали такъв беше планът ѝ? Да звънне на вратата и да се изправи срещу него?

Тя не знаеше съвсем какво да прави. Можеше спокойно да изнамери някой голям камък и да го запрати към прозореца му. Око за око, така да се каже… Той си падаше по тия неща…

Постепенно бе започнала да се оглежда за подходящ снаряд, когато изведнъж между дърветата се появи малко куче, душещо в снега. Вероятно вятърът духаше от грешната страна, защото то не я забеляза, преди да стигне почти до нея. Тогава кучето отскочи назад и започна да лае изплашено.

– Тарзан, Тарзан! – чу тя някой да вика откъм осветената пътека на около сто метра вдясно. После видя два силуета да се приближават бързо между дърветата.

По дяволите, нямаше никакво желание да обяснява на някакъв си стопанин на куче защо киснеше тук, в гората.

Силуетите се приближаваха бързо, двама мъже, предположи тя. Единият беше леко едър и носеше фенер, а другият – значително по-дребен, тичаше малко пред него. Тя ги зачака, докато Тарзан продължаваше да лае истерично.

– Шшш – опита тя. – Добро кученце, добър Тарзан.

Направи две крачки към малкото куче и приклекна, за да пробва да го успокои. Но вместо това животното нападна гневно краката ѝ и тя бързо се изправи.

Проклето псе!

– Ето те и теб, Тарзан…

По-ниският от двамата мъже улови кученцето и го вдигна в скута си почти като дете. То млъкна веднага и започна да ближе лицето на мъжа.

– Извини ни – каза той. – Тарзан е свикнал вечер да тича наоколо, без да се натъква на никого. Ужасно много молим за извинение, ако те е изплашил…

Другият мъж ги настигна. Той насочи фенера, който носеше, към покритата със сняг земя. Но светлината все пак беше достатъчна, за да го разпознае от фитнеса в участъка.

Беше Петер Глад.