Текст книги "Тръпката"
Автор книги: Андерш де ла Моте
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 22 страниц)
– Външна памет? Не, за бога, провери сам. Това е против политиката на компанията – чу той някого в Пералното да казва.
По дяволите!
Скапаната му флашка явно бе задействала някаква аларма. Трябваше да се досети, че фирма като ArgosEye следи с желязна ръка никой да не записва и изнася информация. Изведнъж даже се сети, че в един от множеството документи, които бе подписал през първия си работен ден, ставаше дума именно за това.
Деба, ама че глупаво!
Имаше петнайсет-двайсет секунди, преди Елрой да го сгащи в кабинката, и щеше да е toast.
Той изтръгна USB паметта и хвърли последен поглед към монитора.
Какво всъщност е Играта?
го питаше най-горното заглавие и бе нужен целият му самоконтрол, за да се сдържи и да не кликне на него.
Шибанфакиншииит!
Гласовете се приближаваха все повече. С крайно нежелание удари ескейп бутона, последван светкавично от ctrl+alt+del. В мига, в който екранът се заключи, той се хвърли под бюрото.
Виждаше движения през сглобките на проекторния екран.
Хайде, хайде!
Той се напъха в малката пътека за кабелите, която минаваше измежду мониторите, притисна се към пода и дръпна стола зад себе си. В следващата секунда чифт черни излъскани четиридесет и петици се появиха в полезрението му толкова близо, че можеше да подуши миризмата на боя за обувки.
За няколко секунди настъпи тишина.
После чу гласа на Елрой.
– Намясто съм, но не намирам нищо. Който и да е бил, е бил достатъчно умен да прекъсне – край!
– Разбрано – изпращя радио гласът на Филип. – Трябва да си държим очите отворени. Изглежда при нас се е намърдал плъх…
26. Ashes to ashes…
Форум Крепителите на обществото
Публикувано на: 20 декември, 18:56
От: MayBey
Око за око – идеята наистина ли е толкова лоша?
публикацията има 76 коментара
* * *
Мике беше този, който ѝ изпрати линка към страницата във Facebook. Ретина Ретроди очевидно си имаше собствен профил. Рождената дата, образованието и работното място съвпадаха с нейните, но останалото беше просто свободно съчинение.
И двете наименования в дейности и интереси се оказаха сайтове за изневяра, което в комбинация със статуса ѝ в неангажираща връзка, както и фактът, че го беше отрязала по-рано, сигурно обясняваше защо мейлът му беше крайно лаконичен.
Но най-лошото беше снимката.
Това беше тя с дрехи за джогинг и ѝ трябваха само няколко секунди, за да пресметне кога и къде беше снимана.
Точно пред вратата ѝ същата вечер, когато я бутнаха.
Съвпадение?
Едва ли!
* * *
Цветята, наредени около малката урна, бяха толкова много, че я правеха да изглежда съвсем миниатюрна. Цялата работа напомняше най-вече на мафиотско погребение. Купища хора в тъмни шлифери и палта и черни чадъри, които се носеха над тях, за да обират поне повечето от мокрия сняг.
Липсваха само банда федерални, които да записват номерата на колите на паркинга.
HP винаги бе мразил погребения.
Макар че „винаги“ бе силно казано…
Той всъщност бе присъствал само на две. Това на баща си почти не си го спомняше главно защото беше тотално напушен. Едно последно fuck you за сбогом във фейса на чичака да го топли по пътя с експресния влак към ада, така го бе замислил.
Имаше бледи спомени за изпълнение на Вагнер на църковния орган и куп миришещи на грог и обръснати с „Аква Вера“8686
Стара марка шведски афтършейв, съществуваща още от 20-те години на миналия век. – Б.пр.
[Закрыть] лица, които го зяпаха. Някакъв униформен дедак, който трябва да е бил някой от приятелите на баща му от запаса, даже се опита да го ободри по време на кафето след погребението.
– Баща ти беше голям човек, Хенрик. Истински патриот. Трябва да се гордееш с него.
Да, благодаря…
Като че увиването на ковчега в шведското знаме и припяването на кралския химн на три гласа изведнъж щяха да го накарат да види проклетника в нова светлина…
На погребението на майка му беше значително по-спокойно.
Само той, Бека, Даг и леля Брит.
Бека и Даге бяха седели плътно един до друг с неговата тежка лапа през раменете ѝ. Но ръката му не беше там за утеха, това можеше да го види всеки идиот. По-скоро изглеждаше, като че ли Даг държи Бека – здраво, все едно го беше страх, че тя ще се опита да избяга, ако отпуснеше хватката. Сякаш тя би посмяла. Слънчевите очила гарантирано не служеха, за да скрият сълзите или да я пазят от бледото пролетно слънце.
Всъщност точно тогава беше решил. В същия миг, в който шибаният психопат му се ухили по типичния си, надменен начин над главата на сестра му, той бе осъзнал какво трябваше да направи. Майка им беше последният спасителен пояс за Ребека, единственото, което пречеше на Даге да поеме пълен контрол.
Освен него…
– Ела, наш ред е.
Рилке го дръпна внимателно за ръката и те си запроправяха път към Филип и Моника.
Продължаваше да не разбира съвсем що за връзка имаха той и Рилке. През последните нощи той спеше при нея. Веселяха се надявана пред телевизора, закусваха заедно.
Това значеше ли, че сега са приятелка/приятел?
Журито още не беше взело решение по тази точка. Но той се надяваше на „да“…
След инцидента в Пералното се беше скатавал, вършеше си работата до последната запетая и правеше всичко възможно да избегне и най-малкото подозрение. Изглежда бе подействало.
– Моите съболезнования – смънка той на сестрата на Анна Аргос.
Тя задържа ръката му няколко секунди и го изгледа продължително.
– Ти трябва да си Магнус?
– Ммм – кимна той.
– Познаваше ли сестра ми?
– Нее… ъъх, аз работя във фирмата само от месец – измънка той и се опита да избегне контакта с очи. Обикновено нямаше проблеми да лъже, но по някаква причина се чувстваше, сякаш лелката виждаше право през него. Зачуди се как ли би реагирала, ако ѝ разкажеше истината?
Познаване и познаване, това зависи от гледната точка. Малката ти сестра ме изчука безпощадно в хотелски апартамент в Дубай и веднага след това бях заподозрян в убийството ѝ. Така че може да се каже, че бяхме поне познати…
Моника внезапно пусна ръката му, като че пареше. Хвърли му странен поглед за последно и той направи няколко бързи крачки, за да настигне Рилке.
– Магнус.
Филип му подаде ръка.
– Много мило, че дойде, и благодаря за красивия венец.
HP кимна в отговор, докато се опитваше да си възвърне погребалното изражение, което Моника почти го бе накарала да изгуби.
– My… our pleasure! – поправи се той и погледна набързо Рилке с периферното си зрение.
Филип все още не беше пуснал ръката му, а освен това вдигна залозите, стискайки здраво HP за лакътя.
– Да, забелязах, че вие явно се чувствате добре заедно… – усмихна се той. – Приятелството е важно, почти толкова важно, колкото лоялността. Нали, Магнус?
* * *
В действителност тя не разбираше защо беше приела. Вечеря с непознат, като че си нямаше достатъчно грижи и без това? Но в Йон имаше нещо примамливо, нещо, което я накара поне за кратко да забрави за проблемите си.
Разбира се, трябваше да отмени цялата работа. Това щеше да е разумният начин да се справи със ситуацията. Но ѝ беше омръзнало да бъде разумна.
Беше ѝ омръзнало постоянно да бъде Регина Ретроди…
* * *
– Манге, Манге Сандстрьом? Това ти ли си?
Високият, загорял мъж изскочи от нищото, докато всички все още обикаляха наоколо с аперитивите си и се социализираха.
Ресторантът се намираше почти до Страндвеген и според Рилке Филип живееше най-горе в същата къща. Не можеше да определи дали леко възхитеният тон, който тя използваше, когато говореше за шефа им, или фактът, че ненадейно го бе зарязала, за да се смеси с бизнес познатите на Филип, го дразнеше повече.
А това, че беше принуден да се придържа към портокалов сок, докато другите лочеха от безплатния бар…
– Здрастиии…
Той стисна протегнатата ръка на мъжа и се опита да си даде вид, сякаш търсеше правилното име.
– Стофе. Кристофер Стенсон – помогна му мъжът, – беше два курса под мен в Техническия, но въпреки това идваше на повечето от лекциите ни…?
– Разбира се – измърмори HP. – Стофе, така беше. Радвам се да те видя!
Значи това беше прословутият Стофе. Пичът всъщност изглеждаше като mini me версия на шефа. Специално шит костюм на тънки райета, безупречна бяла риза и черна вратовръзка, вързана с перфектно подравнен double windsor. Дори очилата и късата фризура бяха подобни, но Стофе беше поне един и осемдесет и пет, което го правеше десетина сантиметра по-висок от идола му.
– Направо не повярвах, когато Филип ми каза, че Манге Сандстрьом е започнал работа при нас. Реших, че има друг със същото име, но сега те познах. Така де, не ме разбирай погрешно…
Той вдигна ръце пред себе си.
– … при цялото ми уважение към ArgosEye ти беше нещо като вундеркинд в Техническия. Трябва да си имал купища интригуващи предложения, така че не разбрах защо би искал да започнеш при нас от нулата… Искам да кажа човек като теб… да се озове в Пещерата от всички възможни места?
Стофе погледа HP така, сякаш очакваше адски добър отговор. Проблемът беше, че той нямаше такъв.
– Ами… ъъъ – започна той, докато отчаяно ровеше из мозъка си за подходяща реплика. – Стана така…
– Чухте ли? Ебаси, какъв ужас! Точно в Швеция да се случи…
Деян се зададе отляво с айфона си в готовност.
HP си отдъхна. Звънецът го спаси…
– За какво, по дяволите, говориш?
– Бомбата! Бомбите! Не ми казвайте, че не сте чули?
И HP и Стофе поклатиха глави в синхрон.
– Някакъв ненормалник се е взривил на парченца на „Дротнинггатан“ само преди половин час. Медиите са пощурели…
Той протегна напред телефона си, за да покаже какво имаше предвид.
ИЗВЪНРЕДНО
САМОУБИЙСТВЕН АТЕНТАТ
В ЦЕНТЪРА НА СТОКХОЛМ
* * *
Тя се къпа дълго. Малко по малко увеличаваше температурата и се въртеше бавно, за да разлее приятното топло усещане по цялото си тяло. Продължаваше да върти кранчето, докато кожата ѝ започна да пари и не издържаше повече.
След това си избръсна краката и покрай това подравни и някои други стратегически места.
Извади най-хубавото си бельо, облече си бяла риза и дънките, които стояха най-навътре в гардероба ѝ, защото бяха прекалено тесни за вкуса ѝ.
После си оправи прическата със сешоар, гримира се набързо пред огледалото в хола и направи крачка назад, за да разгледа резултата.
Едва се позна.
* * *
Достатъчно беше Филип да се изправи, за да заглъхне веднага шумът от разговори в частната зала за хранене. Имаше около стотина гости, ако HP беше пресметнал правилно, повечето от които вероятно бяха бизнес познати.
Никой от съпрузите Аргос не изглеждаше като човек, който имаше време да си създава истински приятели.
Business comes first.
– Както сигурно сте чули, тази вечер в града са се случили драматични събития – започна Филип. – Улиците в повечето посоки изглежда все още са блокирани, публичният транспорт е спрял изцяло, така че може да е трудно да се приберете. Но добрият ми приятел Барис тук…
Той посочи с ръка към собственика на ресторанта, който стоеше до стената.
– … обеща да остави бара отворен, докогато се налага.
Разнесе се доволен шепот и Филип го остави да продължи няколко секунди, преди да заговори отново.
– Но за тези от вас, които работят за мен, искам само да кажа, че искам да се срещна с тийм лидерите утре в десет сутринта. Осъзнавам, че е неделя и сте си заслужили да сте свободни, но за съжаление, събитията от вечерта променят малко някои неща…
Той вдигна чашата си.
– След като изяснихме това, с Моника искаме да благодарим на всички, че дойдохте днес, за да почетете обичната ни Анна. Тя, както всички знаете, беше много специален човек. ArgosEye беше нейната мечта, делото на живота ѝ и съм сигурен, че не би желала нищо друго повече от това да продължаваме да развиваме компанията в посоката, която тя зададе. Наздраве за Анна!
– Наздраве.
* * *
Вместо да викне такси, тя си облече сакото и закуца към павилиона за хотдог. Държаха отворено до късно и правеха отстъпки на полицаи и таксиджии, което означаваше, че там тя винаги можеше да намери транспорт и при едните, и при другите. Но тъкмо тази вечер, необичайно, пред павилиона стоеше само едно самотно такси. Шофьорът всъщност беше тръгнал да се прибира, но след малко женски увещания все пак се нави да я закара. Срещу уговорена сума и с изключен брояч – нещо, заради което по принцип би извадила значката си.
Шофьорът бе този, който ѝ разказа за бомбата. Атентатор самоубиец, неуспешен такъв, както изглеждаше.
Но все пак…
Да се случи точно в Стокхолм.
Откачена история!
Според шофьора в общи линии цялото Сити беше блокирано, а метрото беше спряно. Целият град гъмжеше от сини светлини и полицаи и те бяха принудени да направят съществено отклонение, за да стигнат докъдето искаше тя. Две бомби и до момента единственият смъртен случай беше самият атентатор, но преди да бъде изключена вероятността за други жертви, със сигурност щяха да бъдат ангажирани всички полицаи на разположение.
За секунда-две тя обмисли дали всъщност да помоли шофьора да я откара в полицейския участък вместо в Йостермалм. Но все още беше отстранена, така че колкото и горещо да ѝ се искаше да помогне, по всяка вероятност нямаше да ѝ позволят дори да стъпи вътре.
Бомбите не бяха неин проблем и тази вечер възнамеряваше да направи всичко възможно да забрави кашата, в която се бе превърнал животът ѝ. Да остави контрола на някого другиго.
* * *
Той се върна от тоалетната тъкмо за да види как Моника Грегершон се запътва към външната врата и се усети, че въздиша с облекчение. Беше я забелязал да го гледа на два пъти по време на вечерята и в погледа ѝ имаше нещо, което го караше да се чувства некомфортно. Сякаш се забиваше право през скъпия му Манге костюм и виждаше кой беше той наистина.
Ако все още търсеше следи около убийството на Анна, трябваше, естествено, да се опита да говори с нея. Но изглежда от ресторанта по някакъв начин бяха викнали рояк таксита и преди HP да успее да се провре до вратата, тя си беше тръгнала.
Може би така беше по-добре…
Доколко разумно щеше да бъде да почне да притиска Моника за информация точно под носа на Филип? И как всъщност си бе мислил да започне разговора?
Кой мислиш, че може да е убил сестра ти, или Анна някога споменавала ли е човек, наречен Водача?
Едва ли…
Освен това малко или много беше решил да замрази разследването за известно време, във всеки случай поне докато нещата се успокояха. А може би дори и за по-дълго…
Той мерна Рилке на бара и се отправи натам. Повечето външни хора вече си бяха тръгнали или бяха напът да го направят, така че барът бе изпълнен почти изцяло с познати лица.
– Как е, Манге, искаш ли бира?
Той клатеше глава в отговор на предложенията, които го засипваха, докато си прокарваше път с лакти измежду разговарящите хора в посока към Рилке.
– Схващате ли каква е работата? Ако всичко мине по конец, скоро ще можем да се справим с каквото и да е било. Googlebomber, whistleblowers8787
Терминът гугъл бомба се отнася за методи за повлияване върху подредбата на дадена уебстраница измежду намерените резултати в Google, така не тя да излиза по-напред.
Whistleblower е вътрешен човек, който разкрива информация за нарушения или незаконни действия, които се случват в дадена организация. – Б.пр.
[Закрыть] – you name it. Все тая колко канали използват, ще разполагаме с достатъчно мускули да ги притиснем в ъгъла…
HP завъртя бързо глава. Бийнс, естествено, кой друг? Беше обграден от стадо от най-верните си ученици от Пералното, но HP видя и няколко лица, който не разпознаваше.
Скапан идиот, какво си мислеше, че прави?
Без да знае защо точно, той си проби път в кръга и стисна Бийнс за лакътя.
– Какво, по дяволите, правиш, Бийнс? Не говорим за делата на фирмата с външни хора, знаеш го много добре – изсъска той в ухото на мъжа.
– Какво?! – Бийнс направи крачка назад и към HP се разнесе дъх, обогатен с „Припс“8888
Марка шведска бира. – Б.пр.
[Закрыть]. – Хич да не те боли какво правя, и освен това какво знаеш пък ти за делата на фирмата? Та ти започна онзи ден, по дяволите. Read the fucking manual, преди да си отваряш устата, Newbie!
Той се обърна ухилен към привържениците си и очевидно получи достатъчно колеблив смях в отговор, за да посмее да продължи:
– Яко си отворен, ама само защото чукаш Рилке, но ето ти newsflash.
Той приближи зачервеното си лице към HP.
– Малката Рилке е success junkie. Докато си сладкото агънце на Филип, ще ти дава да вкусваш от добрините, но веднага щом изгубиш инерция, тя ще продължи с някого другиго.
Той завърши изречението, като побутна HP в гърдите с един от кебапчестите си пръсти.
– Питай Стофе, ако не ми вярваш…
Бийнс се обърна и отново се ухили тъпашки към фен клуба си, но този път само един-двама от най-храбрите се осмелиха да последват примера му.
– Тя се цели към върха. Мократа ѝ мечта е да върже Филип и да заеме мястото на Анна на кормилото, не схващаш лииррглр!
Последната дума премина в грачене, а цветовата скала на лицето на Бийнс се промени от подпийнало румено на апоплектично червено. Очите му се ококориха като топчета за пинг-понг и той изгъргори нещо нечленоразделно, докато ръцете му панически ръчкаха каменната хватка, в която HP беше стиснал топките му.
– Сега ме слушай много внимателно, чувал с лой такъв – изсъска HP в ухото му. – Ако някога пак те чуя да плямпаш за фирмата или да дисваш тези, които работят там, ще те нахраня с ташаците ти за закуска, чат ли си?
HP стисна още малко, за да подчертае мисълта си, усети, че Бийнс се олюля и за секунда-две се изплаши, че мъжът ще припадне.
Той бързо пусна хватката.
– Добре! Сега изприпкай вкъщи, вземи един алведон, сложи си кутия сладолед на бижутата и утре ш’се почувстваш по-добре, ще видиш – каза той възможно най-приятелски.
Бийнс се помъчи да си поеме дъх и след няколко глътки въздух възвърна малко от обичайния цвят на лицето си. Той изхлипа и кимна вдървено, после се заклатушка право към изхода.
HP вече съжаляваше. Какво, по дяволите, го беше прихванало? Вярно, че Бийнс беше нещастник и се беше разплямпал, но все пак. Откога той самият бе станал corporate crony?
Изведнъж HP усети как някой го дърпа за ръката. Той светкавично се обърна.
– Спокойно, Тигре! – засмя се Елрой и вдигна ръце. – На бара има хора, които ще се радват на компанията ти.
– И кои са това?
– Виж сам, Champ!
Елрой кимна към бара.
Щом HP отмести поглед към барплота на няколко метра от тях, видя, че Рилке и Софи му махат. И двете жени се усмихваха.
* * *
Таксито я остави от другата страна на улицата и тъкмо когато тръгна да пресича, три полицейски коли се зададоха с бясна скорост, с пуснати светлини и сирени. Тя бързо се качи обратно на тротоара и изчака, докато те отминат, преди пак да се опълчи на кишата.
На долния етаж на сградата имаше ресторант и ако се съдеше по количеството издокарани хора вътре и вън, вероятно се провеждаше някакво частно празненство. Тя мина бързо между храбрите групички пушачи, които трепереха до газовите нагреватели, стигна до вратата и въведе кода за повикване на последния етаж. Изчака няколко секунди, след което се чу бръмченето на бравата.
* * *
– Видяхме почти всичко, но трябва да ни разкажеш какво точно се случи – изпъшка възбудено Рилке в ухото му.
– Окей…
Той не знаеше какво точно да каже. Всъщност нямаше представа защо се беше вбесил така на Бийнс. Пичът наистина си бе развързал езика, но все пак…
– Момчето се нуждаеше от лекция как да се държи… – започна той.
– Продължавай.
Очите на Рилке светеха. Беше подпийнала, това беше видно, но не обясняваше напълно новото ѝ поведение.
Начинът, по който го гледаше. Почти с… възхищение.
Тогава той забеляза, че дори и Sophie the She-woman като че ли го гледаше различно.
– Значи… Бийнс трябваше да се научи да си затваря устата за фирмени работи… – продължи той малко по-самоуверено и се облегна назад към барплота. – … да се придържа към правило номер едно!
27. Three can play that game
Тя не трябваше да бъде тук.
Сигурно имаше сто добри причини – като например, че си имаше приятел или че животът ѝ беше достатъчно объркан и без да се среща с непознати…
Но в него имаше нещо, на което тя не можеше да устои.
Още откакто отвори вратата и самоуверено я целуна по бузата, той бе поел тотален контрол. Без блуждаещи погледи или нервни въпроси какво харесваше, искаше или желаеше. Никакви решения за взимане – всичко вече беше решено.
Трябваше единствено да се отпусне назад и да се наслаждава. Изисканата храна явно беше от ресторанта на първия етаж, но вината сигурно бе взел от собствения си запас. Започнаха с истинско сухо мартини, питие, което всъщност никога дори не бе опитвала и което допринесе за цялото Джеймс Бонд усещане, което той излъчваше.
Шон Конъри, не Роджър Мур, засмя се тя на себе си.
С предястието пиха леко бяло вино, а с основното ястие значително по-богато червено. После порто със сирене и фин коняк с малкото, черно като нощта еспресо. И двамата с Мике не бяха любители на алкохола, повечето бутилки, които купуваха или получаваха като подарък, стояха неотворени из различни шкафове.
Не беше пила толкова много от…?
Ами всъщност не знаеше откога. Стаята леко се разлюля, когато тя се изправи, за да отиде до тоалетната, но поне веднъж това не я интересуваше.
Банята беше също така умерено стилна, както и целият тавански етаж. Под от варовик, вградено спот осветление и японски рисунки върху оризова хартия по стените. Малки дискретни детайли навсякъде. До мивката имаше три различни вида сапуни, подредени в пирамида, като нито един от тях не изглеждаше използван дори веднъж. Вместо хавлиени пешкири имаше купчинка перфектно сгънати кърпи за подсушаване, а отстрани стоеше и дискретно кошче, в което да ги оставиш, естествено, снабдено с капак, така че да не се налага да виждаш разхвърляното състояние на използваните кърпи.
Всичко всъщност напомняше доста на фитнеса, в който и двамата тренираха. Сигурно не беше съвпадение, че бе избрал тъкмо това място.
Беше и красив, хвана се тя да си мисли. Беше забелязала тялото му още първия път, когато го видя. Трениран по онзи строен жилав начин за разлика от напомпаните стокилограмови бройлери като Даг или Луде, които едва можеха да се движат от всички грамадни мускули.
На практика той беше висок колкото нея и сигурно не повече от десет килограма по-тежък. Вярно, беше и с горе-долу толкова години по-стар от нея, но това нямаше голямо значение.
Изразените му скули се подсилваха от супертънките очила, а го имаше и онзи поглед, който почти я накара да остане без дъх първия път, когато го забеляза.
Беше го виждала и преди, много пъти… Или всъщност не, бълнуваше от виното. Добре, окей, този мъж може би съвсем малко напомняше на Даг.
Начинът, по който само за няколко секунди успя да я накара да се чувства сигурна и обгрижвана, безспорно беше познат. Но Йон беше съвсем различен човек, съществено по-интелигентен и изтънчен.
Не излъчваше нищо от неувереността, която понякога се процеждаше през Даг и която сигурно беше в основата на причината той да… ами…
Оф, това беше нелепо, за бога, трябваше да престане с пиянската психология. Йон беше джентълмен и единственото му прегрешение до момента беше, че от време на време бе принуден да я оставя, за да отговаря на малкия си лъскав мобилен телефон.
Но тя, естествено, можеше да бъде снизходителна към малкото провинение, особено след като той използваше всеки случай, за да помоли за извинение и да напълни чашата ѝ.
Тя стана от окачената за стената тоалетна чиния, вдигна бикините и панталоните си, преди да пусне водата, и се възползва от възможността да нагласи няколко кичура коса пред огледалото. Бузите ѝ бяха румени, очите блестяха от алкохола и тя не можа да не се усмихне на собственото си отражение. Не се беше чувствала толкова развълнувана от страшно дълго време.
Между тях имаше привличане, това беше ясно. Въпросът беше какво щеше да се случи сега.
* * *
Три малки хапчета. Жълти на цвят с щастливо малко смайли, щамповано по средата. Той не знаеше кой и откъде ги беше изнамерил, но Рилке изведнъж налапа две. После го придърпа към себе си, отвори устни и щом езиците им се срещнаха, тя прехвърли едната от таблетките в устата му.
На практика беше съвсем ненужно, той взимаше ЛСД от край време и не му трябваше инструктор. Но се налагаше да се придържа към прикритието си и да продължава да играе ролята на праведен мюсюлманин, който не пие и не се дрогира – или поне не без женски увещания. Само че в този момент вече можеше да му се размине почти всичко. Настроението в бара беше забележително, адски забележително всъщност.
Вече всички знаеха какво се беше случило в Ситито и може би погребението в комбинация с внезапното прозрение за крехкостта на живота бе накарало хората да решат да се разприказват, като че беше последният им ден на земята. А и диджеят не помагаше особено, като постоянно въртеше End of the worlds as we know it на REM.
Той мразеше квази интелектуални природозащитнически мъпети като REM и техните сладникави послания за мир. So fucking what, ако някой идиот се беше пръснал на парченца на „Дротнинггатан“!?
Какво, по дяволите, го засягаше това?
Той усети изтръпване, когато ударът от наркотика се разпростря из тялото му. Затвори очи, за да се наслади на секундата, в която клепачите му се превърнаха в цветни каскади.
Изведнъж осъзна, че имаше грешно отношение. Страшно грешно при това! Той беше lover, не hater. Сега, като се замислеше, той всъщност обичаше почти целия сват. Природозащитници, атентатори самоубийци, REM, да, дори и шибаната тлъстига Бийнс.
Ако противно на очакваното пичът все още беше на работа в понеделник, щеше да купи семейна пица на гушкавия малък татко Барба, за да се реваншира.
Той се наведе над барплота.
– Една шестица столи8989
Шестица, т.е. шест сантилитра (60 ml) водка „Столичная“ (на запад наричана често столи). – Б.пр.
[Закрыть], благодаря, или не… Better make it an eight!
Когато се завъртя обратно, Рилке тъкмо правеше номера с хапчетата със Софи. За няколко секунди той просто стоеше и се хилеше, докато двете жени си пускаха езици.
* * *
Целувката почти се подразбираше. Вълнението, което бе изпитала още когато устните му докоснаха бузата ѝ на влизане, беше продължило да се покачва през цялата вечеря. Тя едва си спомняше за какво бяха говорили.
Във всеки случай не ставаше дума за работа, поне не и нейната, в това беше сигурна.
За пътувания, да, това беше…
Кои места по света човек трябваше да посети.
Турция беше неговият фаворит. Арабският полуостров беше номер две. Тя самата беше привлечена от Австралия, без дори да е била там. С изключение на пътуванията по работа всъщност никога не бе ходила някъде…
Но това беше без значение, нямаше проблем той да води разговора. Тихият му мек глас само допринасяше за засилването на искрите между тях.
После той почти незабелязано бе успял да я излегне до себе си на дивана и в този момент и двамата знаеха какво ще се случи.
Тънките му устни бяха учудващо меки, тя усещаше мириса на неговия афтършейв и на коняка по езика му. Той я придърпа към себе си и я прегърна здраво, сякаш вече знаеше какво ѝ допада, и тя ахна както от изненада, така и от удоволствие.
Това никак не беше разумно! Но поне веднъж мислеше да се отпусне.
Да се остави да пада свободно…
Устата му се премести към врата ѝ и тя се изви от удоволствие, започвайки да разкопчава копчетата на ризата му.
* * *
Той не разбра как точно се бяха озовали тук или накъде отиваха, но изведнъж стояха плътно оплетени в асансьора. Той, Рилке и Софи. Едната му ръка беше около кръста на Рилке, другата върху впечатляващия задник на Софи.
Една от жените – той всъщност не знаеше коя – беше приложила доста по-приятен вариант на неговата Бийнс хватка върху чатала му, ризата му беше разкопчана наполовина до пъпа, а Рилке тъкмо изблизваше текилата, която бе разляла върху гърдите му, докато Софи дъвчеше ухото му почти прекалено силно.
Третият етаж профуча покрай тях, после и четвъртият. Той се помоли тихо къщата да няма десет етажа.
* * *
Тя усети мобилния му да вибрира до бедрото ѝ и забеляза как той се вдърви.
– Отново моля за извинение – каза той кратко, докато се изправяше. – Това е за последно, уверявам те… Тази вечер нещата не са както обикновено…
Тя просто кимна и се отпусна обратно върху възглавниците на дивана. Над главата ѝ таванът бавно се въртеше обратно на часовниковата стрелка и тя се усмихна.
Не, тази вечер нещата наистина не бяха както обикновено…
Той беше станал от дивана и се беше отдалечил на няколко крачки встрани от нея, докато вадеше телефона от калъфа на колана. Разговорът беше кратък, не повече от няколко изречения.
– … значи сте на път. Хубаво! – успя тя да долови, преди той да затвори.
След това той изключи телефона и го остави на масичката до дивана.
– Какво ще кажеш да се преместим в спалнята? – каза той по начин, който не оставяше място за възражения.
Не че тя имаше такива…
* * *
Петият етаж, вратата на асансьора, търсещи ръце. Звън на ключове, тракане на ключалка.
После бяха вътре в апартамента.
* * *
Леглото, върху което я захвърли, беше гигантско. Може би достатъчно голямо да побере четирима-петима души, помисли си тя и отново не можа да не се засмее. Беше наистина пияна, това беше ясно.
Той почти разкъса дрехите ѝ. Ризата вече беше готова, а и панталоните бяха напът. Тя напълно беше изгубила контрол върху ситуацията, но това въобще не я тревожеше. Стори ѝ се, че чу някъде да се затваря врата.
* * *
Повечето от дрехите си отидоха още в хола, а останалите, докато го завличаха по-навътре в тъмния апартамент.
Момичетата се грижеха за цялото шоу, изглеждаха толкова сплотени, че той започна да подозира, че са го правили и друг път.
Бе се усъмнил, че Рилке играеше и за двата отбора още когато тя се беше разбъбрила с брокерката онзи път и всъщност трябваше да ревнува, че почти приятелката му оставяше Софи да я натиска.
Но точно сега, с цялото му уважение, хич не му дремеше! Чепът му беше достатъчно твърд, че да пробива бетон с него, и тази нощ всички мечти на stiff oneeye щяха най-накрая да се сбъднат!
Той усети, че се блъсна в нещо при сгъвката на коленете и в следващия миг падна назад върху това, което трябва да беше голямо двойно легло.
* * *
Тя забеляза движение с периферното си зрение и не се сдържа да премести погледа си натам. Голям плосък екран на едната стена внезапно се беше включил и от птичи поглед видя слабо осветена стая, където няколко души се въргаляха в голямо легло.
За няколко объркани мига тя си помисли, че всъщност гледа себе си, че Йон има камера, скрита някъде на тавана.
Но после осъзна, че в леглото на екрана имаше трима души, и макар че по-високата от жените малко напомняше на нея, това, с което се занимаваше, не беше съвсем по нейния вкус…
– Харесва ли ти представлението? – прошепна Йон в ухото ѝ.
Тя всъщност не знаеше какво точно да отговори.
* * *
Той пак беше в играта! Цялото преживяване с Анна Аргос по странен начин почти го бе накарало да се съмнява в способностите си. Но сега всичко си беше back to normal!
Или не…
В това, което правеха, естествено, нямаше нищо нормално. Нормалното беше за средняците! Тялото му лъщеше от пот, което сигурно се дължеше поравно на ЛСД-то и на факта, че той пореше Софи на задна, сякаш светът свършваше утре. Рилке лежеше по гръб на леглото малко пред тях с главата на Софи между краката си и съдейки по звуците, които издаваше, She-woman си знаеше работата.
