Текст книги "Тръпката"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 22 страниц)

40. Let the games begin

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 31 декември, 22:03

От: MayBey

За да бъдеш напълно сигурен, трябва да знаеш всичко…

публикацията има 221 коментара

* * *

Окей, оставаше само да прегледа списъка.

Електронна карта – check

USB-памет – check

Чертежи – check

Термос с балистично желе – check

Двама тананикащи съучастници – също check, за жалост…

Той седеше в колата, паркирана в една от малките улички зад ъгъла на офиса. Сухият ароматизатор „борче“, който висеше от огледалото за обратно виждане, нямаше шанс срещу ВО-то на Хьовдинген – но точно сега телесните миризми бяха най-малкият проблем на HP.

За да проработи всичко това, той беше принуден да го раздава в стил Клуни, но за разлика от него и Франсис Алберт не разполагаше с десетима остри като бръснач съучастници103103
  Става дума за Джордж Клуни и Франсис Албърт „Франк“ Синатра, които изпълняват ролята на Дани Оушън в двете версии на филма „Бандата на Оушън“. – Б.пр.


[Закрыть]. Вместо това екипът му се състоеше от конвертиран към исляма компютърен гуру в изгнание, дребен престъпник имитатор на Елвис, а да не забравяме и блатното чудовище от смърдящата лагуна…

Имаше приблизително толкова шансове да се справи, колкото и едрогьрда мацка в хорър филм, но въпреки това беше принуден to give it his best shot. Защото на тия копелета не трябваше да им се размине.

NFW!

Представи си само, бяха нужни двама гимназисти с медийна фиксация, за да разнищят историята. Директивата за запазване на данни – това беше, естествено.

Големият брат ЕС искаше да принуди всички интернет доставчици да запазват целия трафик на всеки един потребител. Всяка страница, която е посещавал, линковете, които е отварял, или форумите, където е коментирал. Всичко щеше да се записва и съхранява поне година, дори и да нямаше никакви подозрения за престъпление.

Досега Швеция се беше противопоставяла на директивата, но сега въпросът отново се разглеждаше в Риксдаген104104
  Шведският парламент. – Б.пр.


[Закрыть].

За всеки случай правоохранителните органи се нуждаят от информацията явно беше причината, а преди няколко дни беше добавено и в борбата с тероризма.

След взрива на „Дротнинггатан“, протестите вероятно щяха да замлъкнат. Но запазването на целия трафик на данни от всички потребители не беше ефективен начин за предотвратяване на тероризма, самият Филип Аргос му го беше разяснил. От друга страна, това беше перфектният начин да се картографират консуматорските модели, интернет навиците и потребителските мрежи до най-малките подробности, и то хронологично. Мократа мечта на Щази, закъсняла само с двайсет години!

На големите компании щяха да им потекат лигите за такава информация, щяха да са готови да направят почти всичко, за да се доберат до нея. Законно или незаконно, това щеше да покаже бъдещето.

Първата стъпка беше да се прокара директивата. И с помощта на ArgosEye и на един неуспешен атентат те бяха напът да го направят.

Стига някой да не ги спреше…

Той прекоси малките улички, като от време на време се оглеждаше през рамо. Всичко беше спокойно, оставаха няколко часа, преди стрелката да удари дванайсет, и точно сега почти всички шведи седяха и нагъваха новогодишната си вечеря.

Той застана до главния вход и се огледа за последно, преди да отвори раницата си и да извади картата.

Мамка му, дори на снимка с големината на пощенска марка Рилке пак изглеждаше като милион долара. А като стана дума за пари, предложението му беше зарадвало Моника Грегершон до дъното на душата ѝ и слава богу. Тя получаваше както тлъста пачка пари, така и възможност да покаже среден пръст на Филип за сбогом. Но четиридесет процента не стигаха, за да спре плановете на Филип да се присъедини към PayTag Group. Анна го бе разбрала и вместо това бе измислила друг начин.

И това по всяка вероятност ѝ беше струвало живота.

Но сега беше негов ред да се пробва…

Той приближи внимателно картата към четеца и затаи дъх. Ами ако Рилке беше разбрала, ако беше проверила в чантата и беше видяла, че картата липсва? И се беше обадила и накарала близнаците детективи да я проследят?

В такъв случай той беше…

Четецът изпиука и светна в зелено, след което заключващият механизъм започна да бръмчи.

* * *

Нещо ставаше, в това беше сигурна. Онзи ключ не беше съвпадение. MayBey беше задействал плана си, но единственото, което тя можеше да направи, беше да чака. Скоро щеше да разбере какво се очакваше от нея. А дотогава трябваше да се съсредоточи върху собствените си планове.

Освен това беше успяла да провери една теория, която се беше зародила в главата ѝ, и дотук не бе открила нищо, което да я опровергава. По-скоро обратното.

Facebook неоспоримо беше фантастично средство да се покажеш.

Но да опишеш себе си до най-малките подробности, можеше да има и своите рискове…

Тя смени прозорците и кликна на иконата за обновяване, но страницата не се промени.

Нямаше нови съобщения от MayBey.

Не още. Но тя беше сигурна, че няма да мине дълго време.

Върна се обратно в кухнята и си наля чаша вода.

* * *

Той взе асансьора нагоре.

Осемнайсети етаж от деветнайсет възможни. Рецепцията, естествено, беше затворена, но картата на Рилке действаше безотказно.

Той се прокрадна внимателно през стаята за посещения, дръпнал шапката върху челото си и придържайки се към стената, за да избегне камерата на тавана, доколкото беше възможно. Но както с повечето охранителни системи, на които беше попадал, вероятно никой не следеше мониторите на живо, още по-малко във вечерта на Нова година. Утре сутринта щяха да могат да проверят записа и да установят, че е имало неупълномощено проникване, но тогава щеше да е твърде късно.

Той спря на рецепцията и се наведе към телефона. Вдигна слушалката и отвори менюто. Набра номера и натисна „запази“.

После пробва бутона за бързо набиране.

– Ало?

– Аз съм, Нокс, вътре съм и всичко е спокойно.

– Окей, шефе, разбрано. Внимавай!

* * *

Когато се върна на компютъра, вече имаше публикация отпреди цяла минута.

Държа брат ти, Регина. Ела и го вземи, ако смееш!

Тя бе имала право. Откриващата стъпка бе направена. Играта започна.

Време беше за ответния ѝ ход. Взе мобилния си телефон и натисна бутона за бързо набиране.

– Аз съм – каза тя кратко, когато човекът от другата страна вдигна.

* * *

So far so good!

Той подаде глава в откритото пространство зад рецепцията. То беше съвсем пусто, но откъм стъклената клетка по-нататък се виждаше светлината на няколко монитора. Нощната смяна във Филтъра, може би двама-трима души, но той не се притесняваше от тях.

Дори и да налетеше на някого от тях, те вероятно нямаше да го разпознаят, а просто щяха да го поздравят приятелски или евентуално да хвърлят едно око към картата, която беше закрепил на колана си. Никакъв шанс да забележат, че снимката не съответстваше на преносителя.

Но тийм лидерът беше друга бира. Рилке не работеше на Нова година, това го помнеше още от дните, когато все още бяха заедно, което означаваше, че Бийнс, Деян, Стофе или Франк беше нощна. Той нямаше желание да се натъкне на някого от тях.

Сви вляво по коридора с изгасено осветлеше, който водеше към останалите три отдела.

Тъкмо когато наближаваше Пещерата на трола, той видя вратата да се отваря. Реагира светкавично и се шмугна зад един от шкафовете покрай стената на коридора.

– … окей, ще се видим след малко, само да си взема нещо за хапване – чу той гласа на Франк отвътре.

По дяволите!

Тъкмо бе подминал вратата на салона за нощувки, което означаваше, че Франк задължително щеше да мине покрай него.

Той се плъзна надолу към пода и се притисна до стената на шкафа. Чу да се приближават стъпки и се опита да ограничи движенията си до минимум. Изведнъж лампата на тавана светна и някой изсвири с уста.

* * *

– Добре, така се разбираме.

Тя приключи разговора и остави мобилния телефон на кухненската маса.

После отиде в хола и бавно си облече дрехите.

Този път остави разгъваемата палка в кобура, а него прикачи за колана си отзад на кръста. Беше подготвена за следващата стъпка на MayBey.

И ако подозренията ѝ бяха верни, ако той беше този, за когото го мислеше, тази стъпка вероятно щеше да дойде скоро.

* * *

– Франк!

– Да, кво има? – чу той гласа на Франк сигурно само на няколко метра от него самия.

– Базата данни ме изхвърли, можеш ли да го оправиш?

– Разбира се – чу той Франк да въздъхва.

После стъпките се отдалечиха.

Вратата на Пещерата изтрака и настъпи тишина.

HP подаде предпазливо глава в коридора. Беше празен. Облекчено си пое няколко глътки въздух.

Размина му се за малко, при това за адски малко…

Но сега имаше проблем.

Беше разчитал да успее да стигне до пожарната стълба през аварийния изход в Пещерата, но сега този път беше блокиран.

Стълбата беше най-добрата му възможност да се изкачи до офиса на Филип, където беше сървърното помещение, което означаваше, че трябваше да намери нов начин да стигне дотам.

Той изтича обратно до рецепцията, залегна зад гишето и извади чертежа, който беше свит от противопожарния шкаф на първия етаж.

Пожарната стълба беше пътят за евакуация за всички деветнайсет етажа и стигаше чак долу до мазето. Това бяха адски много стъпала за изкачване, но той нямаше голям избор.

Беше принуден да се опита да мине през мазето.

* * *

Телефонът ѝ иззвъня. Беше скрит номер и по някаква причина тя се поколеба няколко секунди, преди да вдигне.

– Ало, Ребека Нормѐн – каза тя, колкото сдържано успя.

Гласът от другата страна принадлежеше на мъж.

* * *

Тук, долу, беше адски зловещо.

Паркингът започваше направо пред асансьорите и тъй като беше празнична вечер, едва всяка четвърта флуоресцентна лампа беше светната. Вероятно някаква скапана „зелена“ програма за спестяване на енергия. Но слабата светлина поне беше достатъчна, за да може да се ориентира.

Той мина покрай две-три от малкото коли и отново свери с чертежа дали се движеше в правилна посока.

Внезапен шум го стресна. Направи няколко ловки крачки и се прикри между две коли, след което внимателно надигна глава, опитвайки се да надзърне през прозорците на автомобилите. Нищо, в сумрака не се забелязваше и най-малко движение. Може би се беше задействал вентилатор или някакво друго съоръжение. За всеки случай изчака още няколко минути.

Но всичко беше спокойно.

Той се изправи и продължи към ъгъла, където трябваше да започва стълбището, но не можеше от време на време да не се оглежда бързо през рамо.

Откри вратата почти на точното място, където беше очаквал. За съжаление, беше заключена. Вероятно можеше да се отвори само отвътре, което беше съвсем логично, защото беше предназначена за движение само в едната посока. Но встрани от вратата имаше четец за карти. Сребриста кутия с цифрови бутони, подобна на онази за външната врата горе. Той пробва картата на Рилке и в отговор получи двойно изпиукване. Светлината на лампичката се сменяше между зелено и червено и му трябваха няколко секунди, докато схване. Картата беше окей, но четецът чакаше да въведе някакъв код.

Мамка му!

Външната врата изобщо не го бе питала за скапан код, беше се задоволила с картата.

Той пробва четири нули, но отговорът беше червена светлина.

Хайде – мисли, по дяволите!

Картата беше на Рилке и вероятно всички избираха личните си ПИН кодове.

Четири цифри, most likely. Така че кои беше избрала тя?

Рождения си ден, битката при Лютцен, Френската революция?

Той пробва и трите номера без успех.

Ами ако четецът не работеше така? Може би имаше един-единствен код тъкмо за тая консерва и стига човек да разполагаше с карта за достъп и да знаеше общия код, имаше зелена светлина?

В такъв случай имаше шанс да…

Внезапно стана тъмно като в рог.

Няколко панически секунди се бори с импулса да зареже всичко и да се втурне обратно към асансьорите. Но вместо това се зарови трескаво в раницата си за джобното фенерче.

Някъде от дясната му страна се чу слабо шумолене и звукът го накара да настръхне. Може би беше плъх…

Или пък беше нещо друго, тъмна безформена фигура, която се прокрадваше все по-близо до него, протягайки ноктестите си ръце и…

Пръстите му напипаха нещо цилиндрично и той измъкна фенера толкова рязко, че навън го последваха още няколко неща.

Заопипва за копчето с влажните си ръце, – след което…

Лъчът светлина спри препускащата му фантазия и той заигра с фенера във всички възможни посоки, за да бъде съвсем сигурен.

Там нямаше нищо освен паркирани коли и нещата, които току-що бе изтървал на пода.

Той клекна и с изключение на малък флакон спрей, прибра останалите предмети в раницата – термоса с балистично желе, с който мислеше да надхитри четеца на отпечатъци точно както го беше научил Рехиман the Rainman в Шиста, малкия кози крак, с който мислеше да отвори вратата на сървърното помещение, както и предпазителите за уши, които щяха да направят възможно да издържи на пискането на алармата при взлом.

Погледна към часовника.

Оставаше почти час до дванайсет, когато улиците щяха да загъмжат от пияни хора с фойерверки и за охранителните фирми и ченгетата ще да е страшно трудно да се доберат до централен адрес като този.

С други думи, имаше предостатъчно време…

Той окъпа четеца със спрей, изчака няколко секунди и натисна едно копче на фенера. Светлината премина от бяло във виолетово и щом освети четеца, над четири от бутоните се появиха големи бели петна. 1350.

Той допря картата и натисна копчетата подред.

Червена светлина.

Спря за няколко секунди, за да помисли. После пробва по-симетричното 0135. Светна зелена лампичка и чу бръмченето на мотора.

YES!

В мига, в който хвана дръжката, през тялото му премина болезнен импулс и накара крайниците му да се затресат неконтролируемо в продължение на няколко секунди. После всичко почерня.

41. Capture the flag105105
  Игра на открито, в която целта на всеки отбор е да проникне в чуждата база, да вземе прилежащото им знаме и да го върне обратно в своята база, като същевременно опази своето собствено. В днешно време много компютърни игри имат същия или подобен режим на игра. – Б.пр.


[Закрыть]

– Ало, да, с кого се свързах? – каза мъжът от другата страна.

– С Ребека Нормѐн…

– От дворцовата администрация или? – мъжът звучеше несигурен.

– Извинявай… не разбирам. С кого разговарям?

– Името ми е Сандберг, капитан Сандберг от Националната гвардия. Тази нощ аз съм дежурният шеф на охраната в двореца и сега стоим пред една врата, която съвсем ненадейно не можем да отворим. Ако сменяте ключалка, процедурата е да съобщете…

– Чакай малко – прекъсна го тя. – Откъде имаш мобилния ми номер?

– На ключалката има етикет. Значи… не работиш ли в дворцовата администрация? Мислех, че…

– Чакай там, капитане, на път съм!

Тя забърза надолу по стълбите, все още притиснала слушалката към ухото си.

– Къде води вратата, между другото?

– Какво?

– Затворената врата… – поясни тя, докато си нахлузваше ботушите в движение. – Накъде води?

* * *

Някой го носеше.

Или по-скоро няколко човека. Един под всяка мишница. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а на главата му имаше качулка.

Déjà vu!

За кратко си втълпи, че всичко е било просто сън. Че все още беше в гаража в Дубай и орките бяха напът да го хвърлят в Гуантанамо пещерата.

Краката му се движеха сносно, но все още чувстваше останалата част от тялото си изтръпнала. Последните минути представляваха насечени на малки фрагменти спомени. Струваше му се, че е пътувал известно време, натоварен на някакво непознато транспортно средство. Но това беше по-скоро чувство, отколкото факт. Сякаш светът около него се движеше, докато той самият лежеше пасивно.

Влачеха го нагоре по някакво стълбище. Чу скърцането на врата. Сух студен въздух, но все пак не се намираха навън. Беше като някакво огромно таванско помещение…

* * *

Тя спря рязко във външната градина на двореца и колата се плъзна няколко метра по хлъзгавия калдъръм.

– Стой – каза тийнейджърът с набола брада в караулката, протягайки напред едната си ръка.

– Шефът на охраната – каза тя кратко, докато му показваше полицейската си значка. – Капитан Сандберг – къде да го намеря?

* * *

Нагоре по още едно тясно стълбище и този, който вървеше пръв, трябваше почти да го извлачи със себе си.

Студен нощен въздух, гласове и градски шум в далечината. Несигурни стъпки по хлъзгава, дрънчаща повърхност. После ръце, които го притиснаха надолу до седнало положение и прехвърлиха краката му през някакъв ръб. Стъпалата му изведнъж увиснаха свободно и лек повей на вятъра се прокрадна под крачолите му.

Както толкова много пъти по-рано, стомахът му реагира по-бързо от главата. Покрив! Намираха се на някакъв покрив.

* * *

Три оръжия общо, два автомата и прибраният в кобура пистолет на офицера. Поради някаква причина я караха да се почувства неспокойна. Действително кралската гвардия имаше преди всичко церемониални функции, но тя все пак не можеше да не се зачуди.

Безопасни или опасни?

Предполагаше, че второто…

Те бързаха нагоре по стълбище, което, странно, изглеждаше съвсем обикновено. Капитан Сандберг беше пред нея, а двама войници в камуфлажни униформи я следваха плътно. Врати на апартаменти от двете страни и лека миризма на готвено. Тя никога не си бе представяла, че в двореца всъщност живеят хора зад обикновени кафяви врати с пощенски кутии и табелки с имена точно както на всеки друг адрес в града.

Но от друга страна, това беше западното крило, което се намираше доволно далеч от кралските покои, църквата, музеите и всичко останало.

Те спряха пред метална врата в най-горната част на стълбището.

– Ето – каза Сандберг и посочи към напречна греда, снабдена с катинар, – Забелязахме, че нещо не е наред, когато ключът ни не пасна.

На катинара имаше малък етикет с телефонен номер. Отне ѝ не повече от секунда да установи, че беше нейният собствен.

– Сигурна ли си, че не трябва да се обадим в полицията… Искам да кажа униформената полиция – поправи се той.

– Не още… – отговори тя лаконично.

Извади ключа от джоба на дъвките си.

Пъхна го в катинара и се опита да го завърти. Ключалката щракна незабавно, един от войниците отстрани гредата и отвори вратата. Удари я студен полъх на старо дърво и прах.

– Накъде води това тук?

Тя посочи в мрака.

– Таванът? Ами обикаля целия дворец, но го използваме, за да стигаме до знамето…

– Знамето?

– Онова, тройно заостреното, което стои най-отгоре на двореца, когато кралят е в страната…

* * *

Какво, по дяволите, се беше случило всъщност?

Главата му все повече настигаше реалността.

Беше хванал дръжката, тъкмо щеше да отвори вратата към стълбите, когато получи някакъв вид гърч?

Можеше ли по дръжката да тече ток?

В такъв случай трябваше да е стабилно изпържен. Но с изключение на пластмасовите ремъци, които се врязваха в китките му, чувстваше ръцете си напълно окей.

Той размърда внимателно тяло и след няколко секунди му се стори, че може да определи едно място на гръбнака, където пулсираше изгаряща болка.

Долавяше шепнещи гласове малко встрани.

Отвори се врата.

После чу познат глас, който го сепна.

* * *

Малка пътека от двойни дъски ги водеше през мрака. Мирисът на намазано с катран дърво ставаше все по-силен, колкото по-навътре отиваха.

Таванът беше на няколко метра над главите им и на светлината, която се разливаше от фенера, тя от време на време мяркаше зеленикави медни плочи.

– Внимателно – каза Сандберг и отново насочи фенера към една от големите дървени греди, които минаваха право пред тях.

После пътят зави надясно към следващото крило на двореца, което тя се досети, че трябва да беше северното – онова, което гледаше към сградата на парламента. По-нататък в мрака се чу затваряща се врата. Сандберг спря и насочи фенера далеч напред. На двайсет метра пред тях се появиха контурите на ново стълбище.

– Това тук е защитен обект – измърмори Сандберг. – Вътре не трябва да влиза никой, още повече там, горе.

Те стигнаха до стълбите и осветиха края им. Горе имаше още една стоманена врата, този път с напречно резе.

Кратко изпиукване от единия ѝ джоб. Тя извади телефона си и прочете съобщението.

Беше от Мике.

MayBey живее покрай Е18, повечето от трафика минава през разпределително табло в Несбю Парк.

Тя беше права!

MayBey изобщо не беше такъв, за какъвто се представяше.

Или пък беше точно това…

Изображение, копие на съвсем друг човек.

Тя се обърна към Сандберг.

– Чакай тук! – каза кратко.

След което тръгна нагоре по стълбите сама.

42. Head to head

– Добре дошла, Ребека – каза мъжът със скиорската маска.

Платформата, на която стояха, беше малка, може би не повече от седем-осем квадратни метра. От лявата и страна имаше пищна каменна балюстрада, а отвъд нея пропаст, зейнала надолу към Лейонбакен106106
  Лъвският склон – система от алеи и рампи, които водят към северния вход на кралския дворец в Стокхолм. – Б.пр.


[Закрыть], а отдясно имаше ниска стена, последвана от леко наклонения меден покрив към вътрешния двор.

Тя погледна часовника си: 23:51.

От разстояние се чуваха далечни гърмежи от фойерверки.

– Чакахме те, брат ти и аз.

Той посочи с глава и за секунда тя замръзна напълно. На балюстрадата с гръб към нея седеше свит човек. Ръцете му бяха вързани на гърба, а черна платнена качулка покриваше главата му.

Под краката му фасадата пропадаше сигурно двайсет метра надолу право към Лейонбакен.

Тя премести погледа си обратно към мъжа със скиорската маска. Макар че черното яке и маската го караха да изглежда голям, той всъщност беше по-дребен, отколкото си бе представяла.

– Разбира се, осъзнаваш поетичната справедливост тук… – каза той.

Тя кимна кратко, докато следеше движенията му с поглед.

Гласът му звучеше чудновато, като че той се стараеше усилено да го замаскира.

– Брат ти уби гаджето ти, като го блъсна от ръба…

Тя отново погледна към свития гръб, а после обиколи с очи малката платформа.

Върху ниската каменна стена на няколко метра от нея стоеше черна торба. Тя отново кимна.

– Да, схванах. Ти си законът, око за око…

– Именно… – каза той, но нещо в гласа му разкри, че тя не бе реагирала точно както беше очаквал.

Звуците от новогодишни ракети започнаха да набират сила, а между тях се чуваха пулсиращи сирени, които се приближаваха. Търпението на Сандберг очевидно се беше изчерпило.

Той завъртя глава и хвърли бърз поглед към ръба.

– Напът са – отбеляза тя сухо.

– Добре, тогава можеш да се върнеш обратно долу…

Тя направи половин крачка назад към капака на стълбището, но после се спря.

– Знаеш ли какво, MayBey? Мисля, че предпочитам да остана тук…

Той потръпна и изглеждаше сякаш обмисля какво да каже. Накрая направи крачка към гърба на седналия човек.

– Ти май не разбираш… – озъби се той.

– О, да, разбирам – тя погледна към чантата.

Сирените вече бяха по-близо, поне три-четири отделни коли.

Гърмежът на ракетите се засилваше.

– Всъщност разбирам всичко. Мислиш да бутнеш брат ми ей там…

Тя посочи към седналия мъж.

– … от ръба точно както обеща на всичките си фенове. Ако си окей, мисля да остана тук и да гледам, докато го правиш.

– К-к’во?

Той изтърва гласа си и за миг прозвуча почти пискливо.

– Ами казах да действаш и да пратиш Хенке през ръба. Приказваш за това от няколко седмици, така че заповядай.

Той премисли няколко секунди, след което направи още една полукрачка към балюстрадата. Тя видя седналия човек да се върти неспокойно.

Сирените бяха заглъхнали, което вероятно означаваше, че полицаите в момента се втурваха нагоре по стълбите. Няколко минути, докато минат през тавана, и после щяха да са тук.

Тя бавно премести ръката си нагоре под якето.

– Ти наистина не схващаш, Ребека… – изсъска той и вдигна единия си крак като за ритник.

– Не – каза тя спокойно, докато обгърна с пръсти предмета, закрепен за колана при кръста ѝ. – Ти си този, който не схваща…

Тя направи две светкавични стъпки по платформата и замахна с ръка. Телескопичната палка се разгъна в пълната си дължина и удари MayBey в задната част на бедрото.

Ударът беше толкова силен, че тя усети костта да се чупи под метала.

Той се стовари назад, но тя се въздържа да се хвърли върху него. Вместо това сложи собствения си крак върху гърба на седналата фигура.

* * *

Той чу гласове, по-конкретно два, мъжки и женски. И двата звучаха познато, осъзна той, но главата му все още беше твърде замъглена, за да ги идентифицира.

После чу зад себе си нещо, което звучеше като бързи движения.

Някой сложи крак на гърба му.

* * *

– Ето, MayBey, нека ти помогна малко с начинанието – изкрещя тя, за да надвика ракетите.

После натисна с крак.

– Неееее!

Двата панически крясъка се смесиха в един-единствен кух звук.

MayBey се опита да се хвърли към краката ѝ, но перване с палката през ръцете го накара да се загърчи от болка.

Тя улови седящия мъж, издърпа го от балюстрадата и го пусна на пода на платформата до MayBey. После извади белезниците от задния си джоб.

Под дебелите ръкавици и черното шушляково яке китките на MayBey бяха тънки и тя нямаше никакви проблеми да му сложи белезниците.

– Време е за малко демаскиране, господа.

Тя дръпна скиорската маска на MayBey, след което освободи и другия мъж от качулката му.

– С Йонатан Лунд вече сме се срещали…

Тя кимна по посока на MayBey, който продължаваше да нрави гримаси от болка.

– Но кой си ти?

– С-Сандвича – изхлипа младият мъж, който се беше правил на брат ѝ. – Маркус Лилхаге.

– И откъде познаваш нашия Лунд младши? Може би баща ти също е полицай?

– Н-нее… – изхълца той. – С Клина ходим в едно даскало…

Тя кимна бавно и после завъртя глава към черната чанта.

– Там вътре има камера, нали?

Младежът, който явно се наричаше Сандвича, кимна.

Тя побутна Йонатан Лунд в гърдите с палката.

– Някой от вас двамата ще ми разкаже ли?

Той стискаше нараненото си бедро с две ръце и избягваше погледа ѝ.

– Добре тогава, Маркус, имаш думата.

Тя сложи палката върху едното му рамо.

– Това беше просто проект… за училище.

– Продължавай.

– Ами значи, учим за медиите, работим по проект за информационния поток. Искахме да видим дали можем да определим посоката на някой дебат чрез фалшиво лице. Бащата на Клина четеше онзи сайт за ченгета, оттам ни дойде идеята.

Той погледна към Йонатан Лунд, който продължаваше да мълчи.

– После една вечер баща му седнал на телефона си и без да разбере, звъннал вкъщи. Клина вдигнал и го чул как си говори с колегите в буса…

– … за мен – вметна тя и забеляза как Йонатан погледна нагоре.

– Ти си се чукала с баща ми… – изсъска той. – Въпреки че си знаела, че има семейство…

Тя кимна бавно.

– Това е напълно вярно, Йонатан – каза след това. – И далеч не е нещо, с което се гордея, ако това е някаква утеха. Значи затова избрахте мен?

– В-всъщност проектът изобщо не беше толкова голям. Мислехме да опитаме да изиграем ченге, излязло от релси, което блогва за това как ще се самоубие. Искахме да видим дали колегите му ще се опитат да му помогнат – продължи Маркус. – Значи, въпросът беше да си изградим профил. Да си създадем име. Като онова момиче от Художествената, което изимитира психоза и стана турбо известна…

– Млъквай, по дяволите, Сандвич! – изръмжа Йонатан. – Нямаме какво повече да ти кажем, шибана курва…

Тя го изрита в коляното и той се сви на топка.

– Трябва да обмисляш по-внимателно думите си, Йонатан. Сети се какво говорят за психиката ми в онзи сайт… Умно момче като теб може би ще ми каже какво ще се случи, ако строша камерата ви и после кажа, че при чиста самозащита съм била принудена да ви хвърля и двамата от ръба?

Тя видя как очите му се разширяват, как търси знаци, че тя се шегува. Вместо това тя го хвана за якето и го завлече към ръба.

Долу беше успяла да се образува тълпа.

– Тероризирате ме от няколко седмици… – продължи тя, долепила уста до ухото му. – Накарахте хората да ме затрупат с мръсотии, почти ме прегазихте, а освен това заплашихте живота на малкия ми брат…

Тя го провеси с още малко от ръба. Въпреки виковете и гърмежите на новогодишните фойерверки го чуваше как се бори да си поеме въздух.

– Или? Колата пред къщата ми, нали това бяхте вие?

– Да! Д-да, по дяволите – изпищя той. – Искахме само да те п-проверим. И к-когато се втурна към нас…

– … се паникьосахте?

Той закима трескаво, без да отделя поглед от паветата далеч долу.

– А брат ми, как се вписва той в картинката?

– Съвпадение. Един ден той просто дотича в магазина… П-после всичко постепенно си дойде на мястото…

Тя издърпа Йонатан Лунд обратно на платформата и го пусна долу до другаря му.

– А цялата тази работа? – тя посочи с глава покрива на двореца. – На кого му хрумна?

– Брат ми е офицер в гвардията – измърмори Маркус. – Той ме взе със себе си тук през лятото, когато сваляха знамето.

– Значи си мислехте, че ще повярвам, че Хенке седи там на ръба? Че ще се моля, ще ви умолявам за живота му, докато вие снимате – това го разбирам. Но как си мислехте, че ще се отървете?

Двамата младежи си размениха погледи, но никой от тях не отговори. Ребека помисли няколко секунди.

– Разбирам… – каза тя след това. – Да слезете долу с белезници и да се окажете по телевизията и във вестниците би било перфектен завършек на малкия ви проект – кимна тя. – Тъй като всъщност нямахте заложник тук, горе, сигурно щяхте да се разминете с глоби или условна за някое дребно престъпление. Аз щях да стоя, провесила нос, докато вие ставате знаменитости. Е, все още не е твърде късно!

Вдигна ги на крака, разхлаби въжето на знамето и преди те да се усетят какво прави, го прокара през белезниците на гърбовете им. После закотви въжето, омотавайки го двойно около пилона, след което изблъска двамата млади мъже към балюстрадата толкова твърдо, че те паднаха през глава.

Чу се смъртен рев на два гласа – после въжето на знамето се опъна рязко и те увиснаха почти във въздуха с колене все още на ръба.

Тя виждаше светкавиците от мобилните телефони долу в тълпата.

– Усмихнете се и помахайте, момчета – каза тя. – Сега ще станете известни.

Отиде до торбата, измъкна камерата и след кратко бърникане извади картата памет.

Долу на стълбището я посрещна парламентьорът, а зад него тя мерна въоръжения отряд за бързо реагиране в черни униформи.

– Всичко е спокойно – каза тя и размаха полицейската си значка.

После посочи към телефона в ръката на мъжа.

– Но можеш да звъннеш на Тобе Лунд от Отряд А на спецчастите и да го помолиш да дойде да прибере сина си. И му кажи да вземе два чифта сухи панталони…