Текст книги "Тръпката"
Автор книги: Андерш де ла Моте
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 22 страниц)
23. Trust is good…
От: Холмблад, Ева
Тема: Обяд
Дата/час: Днес, 13:00
Място: „Ерикс Бакфика“, „Фредриксхувсгатан“ 4
Участници: Сандстрьом, Магнус; Аргос, Филип
Приеми?
Откажи?
За няколко секунди паниката, че е бил разкрит, се завърна, но той бързо я превъзмогна. „Ерикс“ беше луксозен ресторант в Йостермалм и Филип едва ли би го избрал за разговор, свързан с нещо неприятно. Освен това той смяташе, че при последната им среща двамата бяха общували доста добре.
Тогава за какво беше това?
Имаше само един начин да разбере.
* * *
Тя беше паркирала нараненото си тяло пред компютъра, за да прегледа отново всички публикации.
Първите няколко пъти, когато ги бе чела, не беше направила някакви конкретни наблюдения.
Но като продължи да се рови, постепенно започна да се убеждава, че все пак имаше определен модел.
Или модел може би беше грешната дума…
Всичко бе започнало съвсем умерено. Първите седем-осем теми на MayBey бяха преди всичко хумористични. Черен хумор, наистина, но въпреки това адски забавен. Разказваше за Комисар КурКарл, с когото жените полицаи трябваше да избягват да карат двоен патрул, Полицейски председател Преял, който неведнъж бе задържан за пиянство и бе пренощувал в ареста, Окръжен началник Тефлон, по когото лайната не полепваха, и още много в същия стил…
Но с увеличаването на читателите публикациите на MayBey бавно бяха започнали да променят естеството си. Хуморът все повече се заместваше от цинизъм, а разказите за различните типове задържания ставаха все по-черни.
Читателите обаче изглежда не забелязваха нищо или пък просто харесваха новия стил на MayBey, защото коментарите след всяка нова тема ставаха все повече – всъщност най-много бяха, когато MayBey правеше или описваше неща, които бяха на границата…
… нахакан пубер, автоджамбаз със спортни одежди, който го играеше Алън7979
Правя се на корав, на важен. Изразът идва от типичния кино образ на актьора Алън Лад, участвал в множество уестърни и криминални филми в средата на миналия век. – Б.пр.
[Закрыть]. Отказваше да каже как се казва съучастникът му – наплю колегата.Ал Пачино с прекалено голям анцуг…
Така че го закопчахме и го качихме в патрулката. После кучкарят пусна песа на задната седалка и аз затворих вратата. Няколко минути викове и рев, след което бебенцето Ал си каза и майчиното мляко. Беше и учтив – не каза и гък, когато го накарахме сам да изчетка пикнята от седалката, когато се върнахме в участъка. Сигурно не ти е харесал нашият instant justice, Регина?
Темата имаше над петдесет коментара, всички положителни.
ROFL – ти си човекът, MayBey!
Трябва да има повече такива като теб в полицията.
Цял ден се хиля на това
Интересното беше, че по някаква причина – не знаеше защо точно – тя си втълпи, че MayBey не беше разказал случката, за да разсмее останалите. Точно както и с другите теми тя имаше чувството, че MayBey искаше да каже нещо, но посланието му се губеше, удавено във всички коментари и възгласи. Освен това ѝ се струваше, че се сеща за случая и че даже си спомня кой го беше разправял.
Размишляваше по въпроса вече повече от час. Обективно погледнато, това, естествено, беше идиотщина!
Трябваше да избистри цял куп неща, имаше значително по-големи грижи от някакъв интернет фантом.
И въпреки това не можеше да се отърси от усещането, че всичко е навързано.
Дарфур, отстраняването, Луде Рунеберг и Вестергрен, бандитската кола и не на последно място неприятното чувство, че постоянно я наблюдават, което ставаше все по-натрапчиво. Който и да беше MayBey, той или тя се опитваше да каже нещо – да каже нещо на нея. И тя трябваше да разбере какво.
* * *
Той подрани пет минути, но Филип Аргос вече беше пристигнал.
– Сядай, Магнус. Позволих си да поръчам и за двама ни. Какво ще пиеш с храната? Аз лично си избрах едно южноафриканско червено вино.
– Тогава и аз ще пия същото – отговори HP и моментално забеляза леката промяна в изражението на мъжа срещу себе си.
Да бе, мамка му, трябваше да поръчва като чистокръвен мюсюлманин!
– Имате ли някакво безалкохолно вино? – попита той бързо сервитьора, който се беше появил в мига, в който HP се настани.
Няколко минути по-късно отпиваше от необичайното питае, усмихваше се на Филип и се опитваше да изглежда отпуснат.
– Еее, Магнус – започна Филип, – как върви през последните дни?
– Благодаря, добре! – отвърна HP, докато се опитваше да преглътне гроздовия сок.
– Прекалено си скромен, струва ми се… – усмихна се Филип. – Чух, че постоянно задобряваш. Тийм лидерът ти вече ти е разрешил да поемеш агресивните тролове, това обикновено го правят само хората, работили дълго за нас.
HP кимна и се опита да си наложи скромно изражение.
– Както казах при първата ни среща, тъкмо такива хора ни трябват в ArgosEye. Хора, подготвени да правят каквото се изисква от тях, за да постигнат успех…
HP продължи скромното си кимане. Забеляза как по някаква причина сърцето му започна да бие малко по-силно. Доколкото си спомняше, това беше първият път изобщо, когато получаваше похвала за работата си. Чувството далеч не беше неприятно.
Сервитьорът се появи с основните ястия, някакъв вид риба с пшеничени ядки и пресни зеленчуци, за които се оказа, че имат превъзходен вкус дори за месоядно като него. Страшен късмет, че не си беше поръчал сам, тогава сигурно щеше да поиска свинско филе, което беше ястието на деня, и така да осере нещата…
След няколко минути хранене обаче тишината започна да става притеснителна. Шефът му все още не беше намекнал за какво се отнасяше срещата, а вместо това се бе отдал изцяло на храната, сякаш яденето изискваше цялото му внимание.
– И как ти дойде идеята за всичко това, Филип? – изтръгна се от HP след известен размисъл. – За ArgosEye в смисъл – поясни той за всеки случай.
Филип Аргос довърши бавно хапката си, след което остави приборите.
– Отлично начало, Магнус. Сигурно имаш много по-актуални въпроси, но човек винаги трябва да започне с изясняването на произхода на нещата. Този, който контролира миналото, контролира бъдещето. Джордж Оруел, един от любимите ми цитати всъщност.
Той се избърса около устата с ленената салфетка.
– Имам идеята още от времето си в Службата за военно разузнаване и сигурност, но чак когато започнах в „Бърстън“ тя прие по-ясна форма. Там работихме по начин, който до известна степен напомня на това, което днес правим в ArgosEye, но с тази разлика, че клиентите ни ни наемаха само когато кризата вече беше факт. Да имаш компания в тежка криза за клиент се отплаща в много аспекти, не на последно място когато искаш да ти се плати добре за услугите ти…
Той отпи глътка вино и HP използва момента да направи същото с гроздовия си сок.
– Справихме се например със ситуацията с „Доул“8080
Dole Food Company – мултинационална компания, базирана в САЩ. Dole е един от главните производители на плодове и зеленчуци в света, известна най-вече с износа на банани и ананаси. – Б.пр.
[Закрыть] и онзи документален филм8181
Става дума за документалния филм Bananas. (2009), създаден от шведския режисьор Фредрик Гертен. – Б.пр.
[Закрыть], който твърдеше, че тровели работниците си в Южна Америка. Използвали забранен пестицид за бананите – може би си спомняш цялата шумотевица?
HP кимна.
– „Доул“ бяха опитали да сплашат създателя на филма със съдебно дело, което по принцип е най-лошото, което можеш да направиш в такава ситуация. Сигурно си чувал да се говори за понятието ефект на Страйсънд, когато ответните мерки само засилват вниманието около случката. Така изглеждаха нещата, когато ни ангажираха. Естествено, не можехме да спрем филма, но намерихме друго решение, с което да внесем поне малко баланс в дебата. Чисто и просто купихме спонсорирани линкове за всички думи, които водеха към филма. Заглавието, името на създателя, химическата формула на отровата – you name it.
Той направи жест към тавана.
– Когато някой потърсеше тези думи, подправената версия на „Доул“ винаги излизаше три сантиметра вдясно от резултатите. Линковете струваха само няколкостотин долара, а сметката, която „Доул“ платиха, със сигурност беше поне хиляда пъти по-голяма…
Той се усмихна и направи пауза, достатъчно дълга, за да може всеки от тях да преглътне по хапка.
– Идеята сама по себе си беше блестяща. Да използваме собствените механизми на интернет, за да защитим интересите на клиентите си.
Той сдъвка, преди да продължи.
– Но постепенно започнах да се уморявам единствено да гася разпалили се пожари. Вместо това започнах да размишлявам за начин да откриваме и потушаваме огнищата, преди да са успели да се разгорят, горе-долу както правехме в Службата за военно разузнаване и сигурност. В MUST изхождахме от програма, управлявана от FRA, Радио института за национална отбрана. Един вид матрица за търсене, която се използва за следене на комуникацията и която търси определени ключови думи като бомба, терорист, експлозия и така нататък…
– Нашумелият FRA-филтър, заради който бяха всичките протести? Дето въоръжените сили четели електронната поща на хората? – вметна HP.
– Да, именно – кимна Филип. – Което всъщност беше нелепо, защото FRA нито могат, нито искат да четат мейлите на всички хора. Техният филтър подбира само писма, които би било интересно да се проверят, може би един мейл на милион, ако се случи да съдържа определена комбинация от ключови думи. От гледна точка на поверителността значително по-груба намеса в личните данни е ползването на членска карта в супермаркета…
– Именно! – съгласи се HP. – Значи така състави плана? Като FRA, само че за компании?
Той веднага съжали за коментара. Проклятие, трябваше да контролира шибаните си импулси…
Филип го изгледа продължително.
– Е, тук отиваш прекалено далеч със сравнението, Магнус…
HP преглътна.
– … или поне това казвам на малкото журналисти, които са достатъчно интелигентни, за да зададат същия въпрос…
Филип спря за още една глътка вино.
– Но между теб и мен, на прав път си… – завърши той и намигна на HP.
* * *
Всичко беше свързано, ставаше все по-сигурна в това най-вече след разговора с Мике.
– IP-адресът беше скрит чрез един от прокси сървърите, предлагащи анонимност – разясни той. – Но успяхме да прескочим тази пречка. Проблемът беше, че веднага попаднахме на друг такъв сървър на съвсем друго място и предполагам, че веригата продължава така доста дълго. Който и да е подготвил това решение, знае си работата и определено не иска да бъде проследен.
– Окей – отвърна тя и същевременно се опита да сведе казаното от него до малки помощни бележки. – Значи, с други думи, нищо не стана?
– Нее – отговори той и интонацията на гласа му ненадейно я зарадва малко. – Тук, във фирмата, не сме баш новобранци и преди също сме виждали такива тактики. Дай ни седмица и ще разнищим работата.
– Благодаря – каза тя. – Наистина оценявам, че ми помагаш!
– То се подразбира, че бих го направил. И само за да знаеш, не вярвам и на дума от гадостите, които пишат за теб.
Настъпи няколко секунди мълчание, преди той да продължи.
– Слушай, има още нещо, исках да те питам какво ще правиш в събота?
– Нищо особено, защо?
В мига, в който отговори, тя осъзна, че това всъщност не беше вярно. В момент на умопомрачение тя бе обещала да вечеря с Йон, мъжа от фитнеса. Но естествено, можеше да отмени срещата…
– Може би звучи малко странно, но ще ходя на погребение и се чудех дали би дошла с мен. По линия на работата е и ако все още обмисляш предложението ни, това би било добра възможност да те представя. Освен това искам да покажа красивата си приятелка…
Въпросът я изненада.
Беше се надявала на вечеря и кино, шанс да позакърпят нещата. Но това?
Да се социализира на някакво погребение, той какво си мислеше всъщност?
Освен това вече беше обяснила, че няма интерес да си сменя работата.
Последното погребение, на което беше ходила, беше това на Даг и тя се беше разкарала оттам още след няколко минути. Беше се борила здраво, за да остави всичко зад себе си – да си изгради нов живот далеч това, което тя представляваше някога. И почти беше успяла…
Но дори самата мисъл за църкви и тълпи облечени в черно хора я накара да настръхне.
– Не, благодаря!
Резкият отговор изглежда го изненада почти толкова, колкото и нея самата.
– Ъ-ъъх, какво? Нали каза, че можеш…
– Да, мога – продължи тя, – но не искам.
* * *
– И какво успя да научиш дотук, Магнус?
HP бързо премисли отговора си.
– Че всичко е въпрос на обществено възприятие… – той погледна предпазливо към Филип.
– Добре, продължавай.
– Изключителното право за ползване на информационните канали е премахнато и единственият начин да ограничиш щетите е да се опиташ да насочиш информационния поток в правилната посока. Да запълниш таблото за съобщения със собствените си бележки, така да се каже.
Филип отвори уста, за да каже нещо, но HP вече започваше да се чувства в свои води.
– Да разпалиш огнища в множество информационни канали едновременно, за да заглушиш опонентите, а ако това не проработи, да изместиш фокуса и да накараш хората да гледат другаде, докато всичко отшуми. Медийната памет винаги е била къса, а в интернет това важи с още по-голяма сила – той се спря и си пое дълбоко въздух. – Хората не успяват да следят по две сензации наведнъж – завърши той, като отново хвърли поглед към Филип.
– Браво, Мангус, всъщност направо отлично. Научил си повече, отколкото смеех да се надявам, което ме улеснява допълнително да продължа с днешния въпрос – усмихна се Филип.
Той отново се избърса около устата и после се наведе над масата, придобивайки значително по-сериозно изражение. HP се усети, че внезапно е затаил дъх.
– Кристофер се връща от чужбина следващата седмица и във връзка с пристигането му си мислех да премебелирам малко управлението. Исках да го направя дори по-рано, но по-различни причини това не стана, така че…
Той направи физиономия, която HP трудно можеше да разгадае.
– В близките седмици компанията ще се изправи пред големи предизвикателства. За съжаление, не мога да споделя всички детайли, но във всеки случай е факт, че изискванията към всички нас ще се увеличат драстично. A whole new ballgame, както биха казали американците… Както може би вече си забелязал, има определени хора, които не следват съвсем компанията в развитието ѝ. Които вече не се вписват в нашия профил, ако разбираш какво искам да кажа?
HP кимна. Сърцето му изведнъж започна да бие силно в очакване.
– Това, естествено, е между нас двамата, но веднага щом погребението на Анна остане зад гърба ни, ще направим реорганизация. Мисля да прехвърля Франк в Пералното, което означава, че ще ни трябва нов тийм лидер в Пещерата. Да знаеш някого, който би бил подходящ за работата?
– Сещам се поне за един кандидат – отвърна HP и се усмихна широко.
24. MUD
Скъпи чичо Таге,
Благодаря за милото писмо.
С радост приемам предложението ти, в сегашното положение се нуждая от всичката помощ, която мога да получа.
С най-добри пожелания,
Ребека Нормен
Тя осъзнаваше, че се хваща за сламка, но в нейната ситуация едва ли имаше какво да губи. Ако не се случеше нещо, тя скоро щеше да се окаже безработна и осъдена престъпница.
Освен това в стария мъж имаше нещо, което ѝ допадаше; нещо, което не можеше точно да определи. Но това бяха глупости… Таге Самер ѝ напомняше за баща ѝ, така беше, разбира се, и най-вече поради тази причина тя бе решила да му пише.
* * *
– Да, както казах. Този апартамент е на практика уникален обект. Изгледът, разположението и не на последно място оригиналните елементи…
Русата брокерка посочи с жест към тухлената стена в единия край на стаята, а после и към видимите стоманени греди на тавана, сякаш беше гид насред обиколка в музей.
Апартаментът безспорно беше впечатляващ. Старо таванско помещение, превърнато в огромно тристайно жилище горе в Стигбериет8282
Възвишение в североизточен Сьодермалм, откъдето се откриват красиви гледки. – Б.пр.
[Закрыть] и с великолепен изглед над Юргорден и архипелага. Явно предишният собственик е бил архитект, защото мястото изглеждаше като излязло от някое от списанията за дизайн, на които HP попадаше във фризьорския салон. На самия него му беше малко трудно да разбере как хората можеха да се захласват по датски петдесетарски стил, японски плочи тепаняки или вносен италиански варовик. Но дизайнът беше фетишът на 21-ви век. Стигаше да сравниш малките срамни ъгли за порно парцали с грамадните рафтове за дизайнерски списания по будките за вестници, за да ти стане ясно. Всеки, който беше някой, явно се чукаше върху шарени дивани „Карл Малмстен“, вместо върху добрия стар диван „Клипан“8383
Популярен модел дивани, предлаган от веригата ИКЕА, – Б.пр.
[Закрыть] от изкуствена кожа… И като стана въпрос за думата с „ч“. Рилке изглежда беше луда по дизайнерското порно. Тя поглъщаше жадно всяка търговска фраза, която излизаше от устата на брокерката, кикотеше се престорено в правилните моменти и за миг му се стори, че двете жени флиртуваха една с друга. Нормално погледнато, би трябвало да сметне цялата ситуация за малко секси. Но по някаква причина режисьорът на филми за възрастни, който обикновено вилнееше в главата му, сега си бе взел обедна почивка, защото хихикането и леките интимни докосвания по-скоро го дразнеха, отколкото го възбуждаха. Той погледна часовника. Беше минал почти час, откакто излязоха от офиса, а още не бяха обядвали.
Той нямаше време за такива глупости – в крайна сметка имаше работа за вършене, а това важеше и за Рилке, особено ако искаше да си позволи да купи тая бърлога…
Рилке изглежда забеляза раздразнението му, защото прекъсна разговора с брокерката, двете си размениха целувки по бузата, след което тя тръгна към него с връзка ключове, люлееща се закачливо на показалеца ѝ.
– Мете ни разреши да огледаме сами за малко – каза тя, докато външната врата се затваряше. – Какво ще кажеш да започнем със спалнята?
* * *
Скъпа Ребека,
Много зарадва един стар човек.
Ще ти пиша веднага щом получа някаква съществена информация, вероятно в близките дни. Не се притеснявай, мила приятелко, всичко ще се нареди, ще видиш.
С най-добри пожелания,
Таге Самер
Тя прочете съобщението повече пъти, отколкото ѝ бе необходимо, и някак си не можа да не се усмихне. Харесваше тона му и макар мейлът да беше кратък, той ѝ подейства странно успокоително.
* * *
Като мечта.
Такова беше усещането.
За първи път в живота си имаше вълнуваща работа с добро заплащане, а освен това беше и любимият изгряващ талант на шефа. Отгоре на всичко беше срещнал момиче, истинска десетка, която беше толкова красива, колкото и умна.
Пари, кариера и любов. Така трябваше да се живее животът!
Имаше само един проблем. Мечтата не беше негова.
Тя принадлежеше на Магнус Сандстрьом; онзи фалшивия, не оригинала.
Но въпреки това след обяда с Филип той все по-често се усещаше, че се заиграва с адски приятната мисъл – да хвърли телефона в най-близкия канал, да се премести заедно с Рилке в онзи апартамент, да плюе на всичко, свързано с Анна Аргос и Играта, и да си изгради нормален живот.
Трудно – абсолютно! Но не и невъзможно.
Почти всичко като че вървеше по релси – само да не беше това, което Нокс му разказа предната вечер.
Всъщност съвсем не беше толкова драматично. Но Нокс беше приел разузнавателната си мисия много насериозно и бе забелязал две момчета на по осемнайсет-двайсет години да се гъчкат до една врата право срещу входа на хотела в продължение на няколко часа. Нокс познаваше всички, които живееха наблизо, и онези двамата определено не се вписвали. Били твърде добре облечени и излъскани, а освен това и доста нервни.
Нокс не беше видял телефони или камери, беше сигурен, но въпреки това тревогата на HP постепенно нарастваше все повече.
Ако Играта противно на очакванията бе успяла да надуши, че се е прибрал в Стокхолм, той все пак не се сещаше за нищо, което да отведе хайката тъкмо до хотел „Отчаяние“. Много по-вероятно бе да са изпратили шпионите си при стария му апартамента на „Мария Трапгренд“ или при местенцето на Бека във Фредхел, но той внимателно бе странил и от двата адреса. Вярно, беше надникнал набързо в магазина на Манге, което сега впоследствие може би изглеждаше като ненужен риск. Но не бе могъл да устои на изкушението да види един friendly фейс, магазинът все пак се намираше само на няколко пресечки от хотела, а и той се беше маскирал старателно. За жалост, посещението му се бе оказало напразно, тъй като Манге го нямаше, там беше само помощникът му с наболия мъх по физиономията.
Възможно ли бе да са наблюдавали магазина и да са го проследили обратно до хотела?
Не му се вярваше, но от другата страна, човек никога не можеше да бъде сигурен…
25. RAT
Форум Крепителите на обществото
Публикувано на: 18 декември, 11:38
От: MayBey
Работиш ли достатъчно дълго под прикритие, рачо ши късно започваш да се чудиш кого всъщност виждаш в огледалото…
публикацията има 59 коментара
* * *
Едно от предимствата на предстоящото му повишение беше, че картата му изведнъж заработи с всички врати. Това означаваше, че сега можеше да се придвижва безпрепятствено между Филтъра в единия край на офиса и Пералното в другия.
Бийнс като че ли не бе схванал, че дните му вероятно са преброени, защото се мотаеше както обикновено. Висеше в стаята за почивка, кибичеше над чуждите бюра или измисляше „забавни“ дребни номера.
Хич не беше чудно, че Филип мислеше да го замени с Франк. Предната нощ Бийнс и приятелчетата му се бяха забавлявали, като препрограмирали бутоните за бързо набиране на телефоните в Пещерата на трола. Самият HP нямаше нищо против малко practical jokes, даже обратното. Но с тази шега можеше да се перчи само някой, завършил Техническия. Пропиля двайсет минути от ценното си време, за да изтрие Точно време, Загарялата Вероника и Дежурен съгражданин8484
Шведска гореща телефонна линия за хора, които имат нужда да поговорят с някого. – Б.пр.
[Закрыть] от паметта на телефона и да върне номерата, които му трябваха, за да си върши работата.
И като че това не беше достатъчно лошо, ами HP на всичкото отгоре натисна грешно меню и взе че изтри едно от глобалните бързи набирания за всички телефони в офиса…
Накрая се принуди да преглътне поражението и да помоли Оса от рецепцията да му помогне да възстанови всичко. Мълчанието ѝ му струваше цял куп картонени чаши лате, защото в никакъв случай не възнамеряваше да сподели този бисер с останалите колеги. Все пак трябваше да мисли за репутацията си.
За разлика от някои други…
Когато дойдеше време да си кажат сбогом, за Франк щеше да е същински ад да разчисти след Бийнс, който щеше да му завещае дълъг списък с належащи задачи. Но това далеч не бе проблем на HP. И все пак той не можа да не се издразни на заблудения загубеняк, който явно не схващаше, че статуквото се бе променило.
По време на задушевната им вечер освен гимназиалните си майтапи Бийнс беше демонстрирал и работната програма, с която работеха в Пералното. На практика не беше нищо повече от списък с различни негативни резултати в търсачките и начина, по който бяха свързани с ключовите думи, които трябваше да се поддържат чисти. Резултатите идваха от Филтъра, минаваха през Стратегическия отдел и постепенно се озоваваха на екрана на проектора в Пералното.
На екрана излизаха само тези публикации, които трябваше да се изперат, и постепенно, щом Перачите успееха да се справят с тях, резултатите изпадаха и биваха заместени от нови. Всичко се случваше в реално време и беше почти невъзможно за някой непросветен като него самия да долови нещо, което да е от полза.
Но за късмет Бийнс доста бързо му бе показал и саморъчно скалъпената малка Access database, която използваше, за да държи всичко под око, като същевременно с това свеждаше до минимум собствените си работни усилия. Плужекът даже се хвалеше как бил написал програмата много отдавна, когато никой още не следял истински системата, и приложението със сигурност не било кашер в очите на Филип.
Ако подозренията на HP бяха оправдани, ако ArgosEye наистина беше силата, която държеше Играта в тайна, която изпираше и изрязваше достатъчно информационни връзки, така че Водачът и пасмината му да останат скрити дълбоко в мрака, то доказателствата сигурно се намираха в малката нелегална база данни на Бийнс. Трябваше само да се добере до нея.
Но всъщност се налагаше да обмисли въпроса, да кротува известно време, докато всичко се успокои. В момента се случваха много неща и това определено не беше моментът за ненужни рискове.
Проблемът беше, че Дебелата дама вече чакаше зад кулисите8585
Препратка към американският израз It ain’t over till the fat lady sings, който означава, че нищо не се знае, докато не е дошъл краят. Фразата идва от операта на Рихард Вагнер „Пръстенът на Нибелунгите“, където финалната ария се изпълнява от валкирията Брюнхилда (Дебелата дама). Като казва, че тя вече чака зад кулисите, HP има предвид, че времето изтича. – Б.пр.
[Закрыть]… Погребението беше в събота, а прочутият Стофе се връщаше в понеделник. Като се имаше предвид колко изкъсо Филип управляваше кораба, базата данни на Бийнс щеше да остане в историята в мига, в който изтърканите подметки на обувките му четирийсет и пети номер излезеха от офиса за последно в петък вечерта, а с тях щеше да бъде изгубена и най-горещата следа на HP. С други думи, той нямаше много голям избор.
Можеше или да зареже undercover мисията си още сега, или да се опита да се докопа до базата данни.
Беше сряда, почти дванайсет и половина часа, а на него му се струваше, че едва ли не може да чуе как стомахът на Бийнс къркори от другата страна на вратата.
Той допря картата си до четеца и незабавно бе допуснат в Пералното. Няколко глави погледнаха нагоре и секунди по-късно над ръбовете на кабинките запърхаха ръце.
– Здрасти, Манге!
– Здравейте всички! – каза той високо, отвръщайки на ромона от поздрави, докато завиваше зад ъгъла към неголямата и малко по-уединена шефска кабинка на Бийнс.
– Здрасти, Бийнс, време за обяд, а? Карбонара долу на ъгъла, аз черпя!
– Окей, навит съм.
– Добре, ама побързай.
HP се престори, че поглежда към часовника си.
– Имам среща в дванайсет и петнайсет, така че трябва малко да се размърдаме.
Бийнс се изправи бързо и тръгна да си навлича шушляковото яке, което висеше от ръба на кабинката.
– Окей, готов съм – изпъшка той, докато се бореше с ръкавите.
– Разбира се, че си готов – засмя се HP и го потупа по гърба.
На монитора все още се виждаше отворен прозорец с YouTube и HP бързо зае позиция. Сложи ръка на рамото на Бийнс и го изкара бързо навън, без да му даде шанс да заключи компютъра си.
Все още не се беше решил напълно…
– Нали не се сърдиш за онова с телефона… – ухили се Бийнс, докато вървяха към рецепцията.
– Не, луд ли си, голям майтап беше… – смотолеви HP и даде всичко от себе си да изглежда така, сякаш наистина го мислеше. – Fuck you if you can’t take a joke, както обичам да казвам…
– Съвсем вярно! Понякога това място е малко прекалено uptight с Филип и неговата мания за контрол. В смисъл че телефоните имат даже 112 на бързо избиране. Провери единицата, ако не ми вярваш! – Бийнс се засмя и HP отново бе принуден да се усмихне в отговор.
О, да, той много добре знаеше кой беше кратък номер едно, защото го бе изтрил, докато подреждаше след хумористичния набег на Бийнс.
Едно-едно-две е трудно да се набере…
Време беше да реши, да направи избор.
Safe or all in?
Като минаваха покрай рецепцията, Оса му помаха.
– Благодаря за кафето, Манге!
– Му pleasure – измърмори той и изгледа накриво врата на Бийнс, който вървеше пред него.
Окей, взе решение. Каквото и да ставаше, не трябваше да пропусне шанса да се добере до малкото изобретение на краля на хумора.
– Шит, забравих един мейл, който обещах да пратя преди дванайсет! – изохка той и се плесна по челото пресилено в стил училищна пиеса.
– Ще ми отнеме само пет минути макс. Ти върви и вземи маса през това време…
Той избута Бийнс през външната врата, изпрати го с поглед колкото да види, че се качва в асансьора, след което, подтичвайки, се отправи обратно към Филтъра.
Погледна бързо часовника си. Оставаше най-много една минута, преди скрийнсейвърът да заключи автоматично компютъра. Щеше да е на косъм!
* * *
Въпреки тъпата болка в тялото тя реши да си направи разходка.
Огледа се внимателно, когато излезе на улицата, и после на няколко пъти спираше, за да се озърне.
Не откри преследвач и след около двайсет минути навън в студа се върна обратно вкъщи.
Още на стълбите към етажа си тя забеляза, че нещо не беше както обикновено.
На външната страна на вратата ѝ висеше някакъв предмет и когато се приближи, видя какво беше. Букет изсъхнали, мъртви рози.
* * *
Никой не реагира, когато той се прокрадна обратно в Пералното. Мониторът на Бийнс изгасна тъкмо когато той се шмугна в кабинката. Бързо натисна спейс и YouTube прозорецът отново се появи. Още пет секунди и компютърът щеше да го остави заключен отвън.
Той премести курсора върху една иконка, която представляваше две лошо гледащи хищнически очи.
Компютърът изшумя.
Wake up – time to die!
Бързо двойно кликване и хоп, базата данни беше отворена.
Зарови из джоба на якето си и извади новата си USB памет. 10 гигабайта Уикилийкс трябваше да са предостатъчни за малкия страничен проект на Бийнс. Той допря флашката до един от USB портовете, но внезапно се спря. Беше ли абсолютно сигурен, че това е добра идея?
Може би не, но шанс като този със сигурност нямаше да му се предостави отново.
Чисто и просто нямаше друг избор.
Пъхна паметта в слота и изчака няколко секунди.
Щом компютърът приключи с мисленето, той избра Експлорър и драгна хищническите очи към иконката на преносимата памет.
Никаква реакция.
Опита още веднъж, но със същия резултат.
Мамка му!
Пробва нов вариант, върна се обратно в базата данни и избра „Export to“ с паметта като дестинация.
Ненадейно се чу предупредително бипкане, след което по средата на екрана изскочи диалогов прозорец.
„Открита е непозната външна памет. Продължи?“
Той натисна бутона „Да“.
Нищо не се случи.
По дяволите! Имаше само няколко минути, преди кралят на карбонарата Бийнс да започне да губи търпение. Направи нов опит, но отново излезе съобщението за грешка.
Явно имаше някаква програма, която пречеше на копирането върху външна памет.
Шит – трябваше да се сети!
За бога, Правилото „Уикилийкс“ – естествено, че Филип си беше написал домашното.
Окей, трябваше да измисли нов план, и то на мига!
Не можеше да копира базата данни и да я прегледа вкъщи на спокойствие, както се беше надявал. Тогава трябваше просто да я провери сега, но адски бързо.
И така, как работеше програмата?
След малко безцелно кликане успя да изкара поле за търсене и бързо написа думата Игра.
Програмата отговори светкавично и пулсът на HP хвръкна с едно ниво нагоре.
Шестстотин и дванайсет резултата!
Той провери първия, колкото да види, че нямаше нищо общо с това, което търсеше. Същото беше и с втория и третия.
Хвърли поглед към часовника. Имаше още една, максимум две минути, преди да се наложи да се чупи.
Пробва да разшири търсенето на игра + водач.
Сто и деветнайсет попадения – значително по-добре.
В мига, в който премести курсора на мишката върху най-горното заглавие, той чу как вратата на офиса рязко се отваря.
– Здрасти, Елрой – чу някого да вика, след което последва кратък шум от гласове, които не можа да различи.
Shit!
Каквото и да означаваше посещението на Елрой тук, долу, онзи не биваше да го намира пред бюрото на Бийнс, that’s for damn sure.
Ho това беше последният му шанс да погледне в базата данни.
Той подаде предпазливо глава над монитора и късо подстриганият тил на Елрой го накара веднага да залегне обратно.
