Текст книги "Тръпката"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 22 страниц)

Малмѐн се усмихна криво и сви рамене.

– Ти решаваш…

– Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?

Гневът, който досега бе успявала да държи под ключ, внезапно се разгоря.

– Нищо, спокойно!

– Спокойна съм – изплю тя. – Искам само да знам какво имаш предвид, че аз решавам? Не споделяш ли преценката ми, че трябва да се евакуираме? Може би не вярваш също, че е имало атентатор?

– Мислех за колите, Нормѐн, окей?

Тя го изгледа изпитателно в продължение на няколко секунди, докато се опитваше да намали оборотите.

– Окей…

Едва когато той излезе от стаята, тя осъзна, че Малмѐн не беше отговорил на въпроса ѝ.

* * *

Изтърва си масура, стреснат от позвъняването.

Беше задрямал и сега прекара няколко сънливи секунди в опипване на пода, за да попречи на цигарата да изгори дупка в килима.

– Ало…?

– Alio Thomäss, dis is Vincent specking, how är jo maj fräänd?

Трябваше му малко време, докато надушените жици в мозъка му свържат правилната намотка.

Томас беше последното му име – Томас Андерсен от Тронхейм, Норвегия. Беше лежал зад решетките с един дребен дилър от Беррген и можеше да изгаргари достатъчно неразбираем нюношк1818
  В Норвегия има два официални езика, букмол и нюношк. Букмол се основава на датския (който се е използвал дълго време в Норвегия) и се говори от по-голямата част от норвежците. Нюношк е изкуствено създаден от Ивар Осен през 19 в. въз основа на различни норвежки диалекти и се говори от около 12% от населението. – Б.пр.


[Закрыть], че да се разхожда спокойно дори на syttende mai1919
  Норв. седемнайсети май – националният празник на Норвегия. На този ден през 1814 г. е подписана норвежката конституция. – Б.пр.


[Закрыть].

– Бонжур, Венсан, как е?

– Добре, много добре. Сори, че чак сега се обаждаме, но малко ни забавиха в Гоа…

– Ммм…

Той духна на масура, за да го разпали.

– Слушай, Томи, мислим да скокнем към пустинята утре вечер. Малко рали, грил, да изпушим едно наргиле с бедуините. Навит ли си?

Той направи дълга дръпка.

– Естествено!

– Супер, ще те вземем към пет. Имаме много място в колите, така че, ако искаш да вземеш някого, няма проблем. À tout à l’heure!

HP затвори слушалката и се ухили към тавана.

Мистична дама, нощни приключения в пустинята.

Тайни, които чакаха да бъдат разкрити…

За пръв път от доста време отново се почувства почти жив.

Game on!

4. Bad luck charm

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 7 ноември, 15:09

От: MayBey

Понякога човек няма друг избор, освен да се примири с положението…

публикацията има 26 коментара

* * *

Големият автомобил се залюля над гребена на пясъчната дюна и остана там няколко мига, преди да започне да се спуска странично по склона. По прозорците се посипа фин като пудра пясък и за секунда в купето настана почти пълен мрак. После колата зави в друга посока, пясъкът се изтърси и видимостта се проясни. Маневрата накара всички пътници да избухнат във възхитени викове като от влакче в увеселителен парк.

Двайсет минути рали по дюните и той вече беше на пастет.

Трева и бира очевидно не беше сполучлива загрявка за пустинно сафари. Мамка му, колко лошо му беше!

За капак на всичко Венсан го беше сбутал на малката седалка най-отзад, до багажа, където видимостта беше най-скапана, а друсането най-гадно. Самото франсе се беше настанило плътно до Анна А., която естествено говореше перфектен френски. Те двамата плюс другия французин, който се возеше с тях в колата, дрънкаха като надрусани порове през целия път дотук, което накара HP да се чувства съвсем откъснат.

Все пак хвана малко от разговора им.

Явно мис Аргос не беше мис, ами мисис, защото Венсан и другият в началото я наричаха мадам.

Той предположи, че е разведена, а не вдовица, не на последно място заради bitchy отношението ѝ.

Във всеки случай мадам изглежда бе фрашкана с пари, съдейки както по скъпарския ѝ хотелски апартамент с изглед към залива, така и по дрехите ѝ, които със сигурност струваха ужасно много. Малкият секси safarioutfit, с който се появи точно в пет часа, беше страхотен.

Венсан незабавно вкара чара си. Целуна ръката ѝ и протегна напред голямата си златна запалка в мига, в който тя вдигна цигарата си към него.

Кокетниченето развали настроението на HP още преди да го натоварят в багажника и ситуацията съвсем не се подобри от факта, че мадам Аргос изглежда го игнорираше.

Колата пред тях се гмурна в нова долина и секунди по-късно те я последваха. Стомахът на HP направи още едно салто и внезапно той усети добре познато чувство да пропълзява нагоре по тялото му.

– Bag – изпъшка той и другите пасажери ухилени му подадоха найлоновата торбичка, за която по-рано бяха залагали.

1000 дирхама, успя HP да си помисли, преди да напълни малката торба със съдържанието на стомаха си.

Това беше адски скъпо драйфане!

Когато няколко минути по-късно стомахът му приключи със спазмите и той омацан и засрамен се дотътри обратно до колата, подигравателният смях на Анна Аргос сигнализира, че повръщането му е коствало много повече.

– Отиваме директно в бедуинския лагер – no more hard driving, okay?

Шофьорът погледна в огледалото към побелялото лице на HP и кимна мълчаливо в отговор. Всички прозорци бяха свалени, климатикът работеше до дупка, но въпреки това не можеха да се отърват от острата миризма на повръщано, която се носеше от брадата и дрехите му.

Анна се наведе напред и прошепна нещо на Венсан. HP видя как устните ѝ почти докоснаха ухото на французина и двамата избухнаха в нов общ изблик на смях.

Едва ли този, за чиято сметка се смееха, щеше да си получи парите обратно…

Той реши да ги игнорира и вместо това се загледа през страничния прозорец. Слънцето беше напът да се превърне в червено кълбо на хоризонта и сенките зад пясъчните дюни ставаха все по-дълги. В далечината бавно кръжаха няколко черни птици. Кръг след кръг над същата точка в пустинята.

Движението беше странно успокоително – почти хипнотизиращо – и за известно време го накара да забрави за клатенето на автомобила.

Не знаеше какво всъщност беше очаквал от лагера на бедуините, може би няколко брезентови палатки и две крастави камили с BO2020
  BO, body odour – (лоша) телесна миризма. – Б.пр.


[Закрыть]? Умерена доза опърпано пустинно ежедневие, която да задоволи туристите? Трябваше да се досети. Това все пак беше страната на изобилието.

Лагерът се намираше в малка падина – десетина павилиона, описващи кръг и обърнати навътре, заобиколени от висока плътна ограда от дамаска или друг материал, който приличаше на слама и сигурно щеше да ги предпази при пясъчна буря. Покрай оградата бяха поставени редица телефонни стълбове, снабдени с прожектори, а между тях бяха опънати шарени лампички и знаменца. Отпред оградата преминаваше във висока стена с две наблюдателни кули и отворена порта.

Всичко беше в средновековен стил, но съдейки по цветовете и състоянието му, цялото място вероятно беше новопостроено.

Паркираха колите пред стената и в същия миг, щом минаха през портата, към тях се понесе арабска поп музика. По средата на откритото пространство в центъра на лагера имаше голям дървен под, покрит с арабски килими, а върху тях имаше редица ниски маси с възглавници за сядане, които вероятно можеха да поберат стотина гости. Оказа се, че постройките, които бе видял, докато се приближаваха, нямаха четвърта стена и бяха открити откъм средата на лагера. Вътре в тях имаше още места за сядане, а освен това и кухня, сувенирен магазин и павилион с наргилета.

Всичко това изглеждаше, меко казано, леко абсурдно тук, насред пустинята – почти като мираж.

– Salaam-aleikum, welcome, welcome my friends! – извика дребен дебел мъж в бедуински дрехи, докато подтичваше да ги посрещне.

– Подранили сте, вечерята започва чак след час, но през това време можете да си купите сувенири, да покарате бъгита, да пробвате пясъчен сърфинг, да яздите камили или да пушите наргиле. Ако ли не, барът, разбира се, е отворен за тези от вас, които не са мюсюлмани.

Мъжът се усмихна широко и направи пауза, докато затихнат подхилкванията.

– Ако искате да се освежите, тоалетните са ей там.

Той посочи към една барака в далечния край на лагера, след което погледна HP многозначително.

– Бели денс шоуто започва в десет, добре дошли още веднъж и се надявам, че престоят ви при нас ще е приятен!

Въпреки че на HP най-много му се искаше да потъне между няколко възглавници с едно наргиле, той неохотно реши да последва съвета и да се пооправи.

Оказа се, че тоалетната има душ глава, свързана с маркуч към казанчето, и след малко акробатически упражнения и много сапун той успя да се поразкраси сносно.

Ризата му замина в най-близкото кошче. Вярно, че беше от тайландска коприна и шита по поръчка, но той с готовност я жертва, за да може да си възвърне поне част от самоуважението. В магазина за сувенири си избра розова туристическа тениска с психеделични арабски мотиви и без особен ентусиазъм остави продавача да я допълни с кърпа, която омота около главата му.

Щом всичко беше готово, отиде и се настани върху възглавниците до една от ниските маси, поръча си бира и зачака другите да се наиграят в пясъчника навън.

Венсан и Анна се върнаха едва когато започна да се смрачава. Вървяха плътно един до друг, телата им се докосваха през цялото време и те си бъбреха свойски на френски.

Всъщност не трябваше да му пука. Не беше влюбен в нея или нещо такова – абсолютно не. Но все пак имаше някои правила. Анна беше неговата компания, той я беше довел тук.

Не можеше да не забележи погледите на останалите от групата. Но опциите му бяха доста ограничени. Беше в пустинята и нямаше къде да ходи и макар че парещото чувство на унижение все повече прерастваше в нажежен гняв, той не можеше да измисли нищо. Вярно, с Венсан бяха на един ръст, но онзи беше значително по-жилав и определено изглеждаше, че може да се грижи за себе си, ако се наложеше. На всичкото отгоре франсето имаше подкрепата на цялата си шайка, така че да го покани във fight-club едва ли беше добра идея.

Освен това самият той беше много повече lover, отколкото fighter…

Не, единственото, което му оставаше, беше да се преструва, че не му дреме, да се погрижи да се напие и/или напуши възможно най-бързо и после да хване първия удобен керван от камили, който се махаше оттук.

Реши да вложи цялата си енергия в това начинание.

Бели денс шоуто съвсем не развесели вечерта му. Оскъдно облечената дама се извиваше известно време, след което покани публиката да стане, и скоро дансингът се напълни със седемдесетина туристи. Самият той предпочете да остане в ъгъла с мис Мари-Анна, но вместо това го завлече една от французойките, която беше твърде хубава, за да я отреже.

Въпреки опиянението се чувстваше невъобразимо нелепо. С кърпа за глава, туристическа тениска и престорена усмивка танцуваше white man’s overbite2121
  Изразът се отнася за нелепите изражения и движения, които правят някои хора, когато танцуват. – Б.пр.


[Закрыть] във фалшив лагер във фалшива страна. Вероятно изглеждаше още по-смешно, отколкото се чувстваше – ако това изобщо беше възможно!

Анна и Венсан се натискаха през дрехите на няколко метра встрани. Бедрата му бяха прилепени между нейните, тя опипваше врата му с ръце и двамата клатеха ханшове в ритъм с арабската поп музика.

Сладката французойка – за която, разбира се, беше твърде пиян, твърде напушен и изглеждаше твърде глупаво, че да има и най-малък шанс – се отправи да танцува с приятелите си, така че той реши да се доклатушка обратно до мястото си и да напои самосъжалението си с още една бира.

Масата беше празна, всички изглежда бяха на дансинга, но между чашите и чиниите той мерна нещо златисто.

Гъзарската запалка на Венсан.

Sweet!

Той се огледа, престори се, че се протяга за кенче бира, при което светкавично прибра скъпоценната вещ. Усещаше я хладна и тежка в дланта си, значително по-солидна от неговото вярно стоманено „Зипо“.

Със сигурност беше от чисто злато и също толкова сигурно бе, че на невнимателния малък жабар2222
  В повечето европейски страни, включително Швеция, жабари наричат французите, а не италианците. – Б.пр.


[Закрыть] щеше да му е жал за бижуто му.

Може би дори беше наследство от богатия му дядо или нещо такова?

Ухилен, той пусна запалката в джоба на панталона си, преди да се изправи и да се насочи към бараката с тоалетните.

Payback is a bitch mothafucker!

* * *

Обратното пътуване премина безаварийно и те кацнаха на летище Брома точно преди четири часа.

Друг охранителен екип ги посрещна и пое министъра на международното развитие, а веднага след това се появи и един минибус, който да качи нейната група. Луде Рунеберг седеше на мястото до шофьора.

– Радвам се да видя всички ви невредими – поздрави ги той. – Качвайте бързо екипировката и тръгваме към участъка за разоръжаване и дебрифинг. Доктор Андерберг чака…

* * *

В задната част на лагера имаше отвор в оградата и той остана за малко на стълбите към тоалетната, загледан с любопитство в мрака.

Всъщност беше леко зловещо, като сравнеше…

От едната му страна беше осветеният лагер с мигащи лампи, музика, храна, пиене и охолство. От другата страна – само на няколко метра – се разпростираше тъмнината. Миля след миля от пясък и пустош.

Колко дълго бяха пътували, за да стигнат дотук?

Трудно беше да се прецени, шоферът не беше карал в права линия, но имаше поне два часа, предположи той. На колко часа пеша отговаряше това? Шест, осем? Това е, ако се движеше по права линия… В петдесетградусовата жега, единствено със змии и скорпиони за компания, беше съвсем лесно да се отклониш от правилната посока. Какво ли беше чувството да си съвсем изоставен там, навън?

Той не се сдържа и направи няколко пробни стъпки в мрака.

Лагерът лежеше в падина, но светлината, която се разливаше от всички лампи, беше достатъчна, за да долови гребена на дюната малко по-напред. Там, горе, се мяркаше самотен силует, за който предположи, че е някакъв крив стълб, и след няколкосекундно колебание се насочи към него.

Когато се приближи, откри, че най-горе на стълба беше кацнала птица – сигурно една от онези черните, които бе видял по-рано през деня. Птицата стоеше съвършено неподвижна и изглежда никак не се изплаши от присъствието му. Приличаше най-вече на голям мършав гарван, но за разлика от европейските ѝ братовчеди здравият клюн на птицата беше леко извит.

Щом HP се приближи, тя обърна рязко глава и погледна право към него. Нещо във вторачения поглед го накара да се почувства некомфортно и спря само на някой и друг метър от целта си.

Птицата продължи да се взира в него и по някаква причина HP не можеше да свали поглед от нея. Той затаи дъх.

Внезапно големият клюн се разтвори сантиметър-два и за миг HP почти си помисли, че птицата се опитва да му каже нещо.

Усети, че ръцете му настръхват.

Това беше fucking…

– Гураб Ал-Баин!

HP подскочи.

Беше Емир, техният шофьор, който се бе появил зад него.

По дяволите, как се изплаши!

– К-кво?

– Гураб Ал-Баин – мъжът посочи към птицата. – Пустинен гарван. Носят нещастие, bad things – you understand?

Точно тогава гарванът изграчи – разнесе се глух звук, който завибрира в гръдната кост на HP.

Птицата наклони глава и погледна HP за последно, преди с два тежки маха на крилете си да напусне наблюдателницата си.

Няколко секунди по-късно гарванът бе погълнат от пустинната нощ.

– Не трябва да скитате така, boss. Навън е лесно да се изгуби човек. Лесно е да изчезне, you understand?

Аха, HP вярваше, че разбира.

– Bad things – промърмори той и се загледа в мрака.

5. Bad things

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 7 ноември, 21:28

От: MayBey

Най-лошото, което може да се случи на един полицай, е да не може да разчита на колегите си…

публикацията има 29 коментара

* * *

Когато излезе от тоалетната, едва не налетя на Анна Аргос.

Беше обърната с гръб към него и той предположи, че чака някого.

Вероятно жабарят Густен2323
  Густен Жабаря (шв. Glisten Grodslukare, дат, Orta Frosnapper) е детска книга, написана от датския писател Уле Лунд Киркегор, популярна и в Швеция. – Б.пр.


[Закрыть] драйфаше кроасани, преди двамата да се промъкнат между колите за малко sexytime.

Шибани идиоти!

После вадя лъскавия телефон до ухото ѝ и стомахът му направи малко салто, разпознавайки го. Яростният огън, който почти бе изгаснал, внезапно пак се разгоря и той направи няколко гневни крачки напред.

– Не, никой не ме е проследил, всичко е окей. Аз съм на другата страна на земното кълбо – чу я той да мърмори на английски точно преди да я сграбчи за ръката.

Погледът ѝ беше почти толкова ужасѐн, колкото си го беше представял горе в хотелския салон и точно както във фантазиите му гневът се изпари от него на мига. Минаха само няколко секунди, докато тя си възвърна самообладанието и ядосано се отърси от хватката му – но все пак беше схванал.

Която и да беше Анна Аргос, колкото и cool и savvy да го раздаваше, все пак имаше нещо – или по-вероятно някой – който наистина я бе изплашил до смърт, при това от другата страна на света.

– Пусни ме, нещастник гнусен!

– Сори – смотолеви той и направи няколко несигурни крачки назад, вдигнал ръце пред себе си. – Май ми дойде малко в повече… Peace!

Тя му хвърли яден поглед и отново му обърна гръб.

– You know, сестра ми ходеше с един такъв… насилник на жени.

Тя завъртя глава и го изгледа изпитателно. Когато няколко секунди по-късно отвори уста, гласът ѝ не беше чак толкова недружелюбен.

– И?

– Убих копелето – ухили се той и се заклатушка обратно към лагера.

* * *

Бяха свалили радиоапаратите и бронираните жилетки, заключили оръжията в специалните им кутии и се бяха преоблекли в цивилни дрехи. Андерберг беше заел една конферентна зала за задължителния дебрифинг и сега всички чакаха нетърпеливо той да започне.

Щеше да им отнеме поне час да прегледат цялата случка и още един, преди да могат да се приберат у дома при семействата си.

Но макар че беше не по-малко уморена от останалите, тя не бързаше да се прибира.

– Чакаме Рунеберг – каза Андерберг, който явно забелязваше нетърпението на групата.

– А, ето го и него.

Рунеберг влезе в стаята.

– Ще има малко промени – каза той лаконично. – Нормѐн, ти ще караш дебрифинга си сама, след като другите приключат. През това време можеш да напишеш доклада си за случилото се.

Тя потръпна и отвори уста, за да възрази. Това не беше обичайната практика и нямаше никакво желание да я изхвърлят току пред екипа ѝ.

Но преди да успее да каже нещо, Рунеберг я отряза.

– Тръгвай, Нормѐн, колкото по-бързо свършим, толкова по-бързо ще се приберем…

Секунди по-късно вратата на конферентната зала се затвори зад нея.

* * *

Най-накрая!

Лежеше сред възглавниците в наргиле павилиона и поемаше дълбоки отпускащи дръпки. Наргилето пред него бълбукаше приятно, докато хладният влажен дим се разпростираше в гърлото му и се плъзгаше надолу по трахеята към закопнелите му дробове.

Sweet!

Някой от французите – не си спомняше кой – беше забъркал сместа. Малко трева на дъното и после умерено количество тютюн отгоре, преди фолиото с въглена. Който и да беше пичът, очевидно си знаеше работата. Изживяването беше почти перфектно балансирано.

Compliments to the chef.

Сега се чувстваше по-спокоен, значително по-отпуснат.

Не можа да не погледне надолу към туристическата си тениска и внезапно го напуши смях.

Деба, колко нелепа беше и колко ли нелепо изглеждаше самият той, който я носеше и който на всичкото отгоре си беше купил шибана покривка и си я беше увил около главата.

Той кудкудякаше от смях и веселието му изглежда се разпространяваше сред останалите в павилиона.

– Hey Thomäss. Какво е толкова забавно?

– Нищо конкретно, пич, нищо конкретно – каза сподавено той, без да може да спре да се смее. – Просто тая проклета страна. Толкова fucking фейк е, схващаш ли?

Той направи още една дълбока бълбукаща дръпка, задържа дима няколко секунди, след което се отпусна обратно между възглавниците.

– Разбира се, схващаме, Томи – отговори един от французите. – Всичко е фейк, не е наистина, d’accord?

Той каза нещо на френски и всички се засмяха.

– Именно… – промълви HP към тавана, докато Щази агент 007 Блунд най-накрая се появи, отпусна мускулите около клепачите му и бавно пусна щорите.

– Нищо не е наистина. Всичко е просто…

– Една Игра?

Той отвори очи. Шепотът дойде отдясно, някъде в близост до входа, но на слабата светлина той успя да различи единствено тъмни силуети.

– К’во? К-кой каза нещо за…

Никакъв отговор, просто още смях. Беше му се причуло, може би бе оставил момчешкия хор на абстиненцията пак да нададе глас?

Той премигна няколко пъти и се опита да проясни погледа си, но пелените в мозъка му бяха тежки. Може би сместа в наргилето все пак беше малко по-силна…

– Някога правил ли си нещо наистина истинско, Thomäss?

Този път говореше французинът до него.

– Какво имаш предвид? – каза той неясно и прочисти гърло.

– Нещо, което да те накара целия, тяло и душа, да се почувстваш съвършено присъстващ в настоящето. Сякаш целият свят е спрял, за да гледа само теб?

Още смях, включително и от него самия, макар и да не знаеше защо всъщност се смее.

Постепенно започна да подозира, че французите се хилеха на него – че се бъзикаха с него, но изпушеният му мозък не можеше съвсем да зацепи по какъв начин.

– Не можеш и да си представиш, пич – промърмори той и установи, че внезапно е заговорил на шведски.

Повтори изречението на английски. Тия пичове трябваше да знаят с кого делят наргилето… Шибана, fucking легенда, това беше той!

Тънките бели щори на входа на павилиона се люлееха напред и назад на хладния пустинен бриз.

Напред…

… ииии…

… назад.

– И какво си направил, Том, разказвай?

Този път беше едно от момичетата, може би онази хубавата, с която беше танцувал?

Той поклати бавно глава и му трябваше известно време, докато се досети, че никой от тях не виждаше движенията му в сумрака.

– Мне – никога не говоря за това. Придържам се към правило номер…

– Едно!

Този път не си беше въобразил, беше сигурен. Чу същия тих шепот някъде отдясно и се изправи несигурно. Светът се клатеше и на него му бе трудно да фокусира.

– Какво ти е, Томи, стари приятелю, не ти ли е добре?

Този глас му беше познат – беше Венсан. Но какво правеше той тук? Защо не беше навън при колите да тренира успоредно паркиране с Анна Аргос?

Французинът се стовари между възглавниците и го прегърна.

– Ето, приятел, дръпни си и ще се почувстваш много по-добре.

Той подаде чибука на наргилето на HP, който след известно колебание го взе.

Бълбукащият звук го успокои и той изпусна бавно дима през носа.

Чу Венсан да казва нещо, последвано от още смях, но когато ръцете на мъжа внимателно го положиха между възглавниците, HP вече спеше дълбоко.

* * *

Сянката се приближи бързо и тя почти веднага разбра кой беше.

Заопипва с ръце покрай колана, но в съня нямаше оръжие и тя усети как паниката се надига. После мъжът се подаде иззад облака прах.

Ръката му беше протегната напред и лъскавият револвер сочеше право към нея.

Сега оръжието беше още по-голямо, отколкото си го спомняше – цевта беше като непрогледен дълбок кладенец.

Тя стисна очи, стегна тялото си и зачака гърмежа.

Но не се случи нищо.

Защо той не стреля?

Щом отвори очи, всичко се беше променило.

Сякаш облакът прах, мъжът и неговият револвер никога не ги бе имало.

Сън в съня…

Вместо това тя стоеше насред някаква пустиня.

Накъдето и да погледнеше, пред нея се разпростираха идентични пясъчни дюни чак до хоризонта.

В далечината бавно кръжаха няколко черни птици. Кръг след кръг над същата точка в пустинята.

Когато се събуди, чаршафът лепнеше по тялото ѝ, а образът на черните птици бе все още запечатан върху ретината ѝ.

– Гарвани, които носят нещастие – смотолеви тя на себе си, без да знае защо всъщност.

* * *

Павилионът беше празен, той лежеше сам сред възглавниците, а наргилето беше изгаснало.

Навън целият лагер се къпеше в бяла светлина.

Големите прожектори бяха включени и той виждаше как хора тичат напред-назад по площада. Музиката беше затихнала, чуваше викове на различни езици, но мислите му се движеха тегаво и не можеше да разбере какво казват.

После чу приближаващ шум от двигател – глухи пулсиращи тонове. Звучеше като хеликоптер или може би няколко? Главата му беше буца бетон, езикът лепнеше за небцето и щом се опита да се надигне, забеляза, че тялото не го слуша съвсем.

Шумът се засилваше все повече и внезапен въздушен порив разлюля диво пердетата около него. Той ги бутна настрани и направи няколко несигурни крачки към изхода.

В същия миг учуден осъзна, че туристическите му дрехи ги нямаше и вместо това отново бе облечен с подгизналата си риза от тайландска коприна.

За няколко секунди започна да подозира, че всичко, което се беше случило в лагера, е било просто фантазия.

Че танците, птиците, които носят нещастие, шепнещият глас и всичко останало са били просто детайли от напушен сън, от който току-що се бе събудил.

Едва когато, залитайки, излезе на светло и хората започнаха да го сочат, той откри, че ризата му беше напоена с кръв.