Текст книги "Тръпката"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 22 страниц)

2. Flashback

– Ало?

– Добър вечер, my friend, нали там, при вас, вече е вечер… В неудобен момент ли звъня?

– Не, не, съвсем не, чаках да се обадите. На място съм – всичко ли е… готово?

– Всичко е готово.

– А какво е положението с…

– Както казах – всичко е подготвено. Въпросът е дали вие сте? Мисията е рискована, така че разбирам, ако се колебаете… Но истината е, че няма да се справим без помощта ви.

– В готовност съм – няма проблеми!

– Прекрасно!

– Значи кога започваме?

– Скоро, my friend, много скоро…

* * *

– Дарфур?

– Ммм…

– За колко време?

– Близо седмица за разузнаване, четири дни с министъра и няколко дни за финални процедури. Общо две седмици, предполагам, зависи също дали ще се прибера с правителствения самолет, или с редовен полет.

Той кимна и се загледа в разтворения сутрешен вестник.

– Това ми е работата, Мике, знаеш го.

– Така е – измърмори той, без да погледне нагоре. – Но това не означава, че трябва да ликувам всеки път, когато отпътуваш за някое опасно място, особено когато има други алтернативи. Какво ще е следващия път – Багдад?

По-скоро Кабул, за малко да ѝ се изплъзне, но тя успя да прекъсне мисълта си, преди да се е превърнала в думи. Избра да запази малката изненада, докато разбере със сигурност, че именно нейният екип ще пътува.

– Ей? – тя изчака, докато той погледне нагоре. – Мога да се грижа за себе си и освен това обичам работата си. Вече сме говорили, че няма да я сменям, така че какво ще кажеш за малко подкрепа, вместо кисели сутрешни физиономии?

Тя задържа погледа му няколко секунди и както обикновено той се огъна.

– Разбира се, сори, не исках да звуча като някакво мрънкало…

Той затвори вестника и сложи ръката си върху нейната.

– Извинявай, Ребека, естествено, че ще заминеш, окей? Последното, което ти трябва преди такова пътуване, са разправии на домашния фронт. Спах трудно, имам много работа, знаеш…

Той ѝ хвърли кучешки поглед и тя се усмихна послушно в отговор.

– Разбира се – смотолеви, – няма проблем.

Пълната промяна в отношението му трябваше да я зарадва, но вместо това се чувстваше преди всичко разочарована.

Мике беше чудесно момче, никога не започваше караници и винаги отстъпваше, когато бяха на различни мнения. Имаше добра работа, образование, чувство за хумор и всичко останало… Същински принц от приказките всъщност, особено ако го сравняваше с предишния си опит.

Вместо това се хвана, че съжалява, задето не му стовари пътуването до Афганистан в лицето, когато ѝ се удаде възможност. Че не наля масло в огъня само за да види какво ще се случи. Но добрите момичета не правеха така…

Той сигурно щеше да се мръщи някоя и друга минута по-дълго, но крайният резултат щеше да е същият.

Тъжният кучешки поглед и „Извинявай, Бека“.

По някаква причина от тази рутина започваше все повече да не я свърта, а предложението да започне работа в компанията, където беше той, не я привличаше с абсолютно нищо, макар и да предлагаха почти двойно по-голяма заплата.

Понякога ѝ липсваше времето, когато просто се срещаха за малко секс без обвързване. Тогава той беше позабавен, по-вълнуващ по някакъв начин…

Тя грабна част от вестника и започна разсеяно да го прелиства. След няколко секунди той направи същото и тя можеше да остане насаме с мислите си.

Имаше всичко, за което можеше да мечтае – и въпреки това не беше доволна.

Какво не ѝ беше наред?

* * *

Когато я изпразни, в сметката на Играта имаше два милиона долара плюс малко дребни.

Действително малко по-малко, отколкото се беше надявал първоначално, но напълно достатъчно, за да си живее удобен живот.

Една част от парите отиде за банките, които му помогнаха да заличи следите, друга – за адвоката, който уреди разни неща у дома. Плати дълговете по апартамента му, създаде фонд, който да покрива текущите разходи, и още един, който осигури на ченгето, което едва не беше убил при „Линдхагенсплан“. Значителна цифра за нанесените щети. Новосъздаденият Специален полицейски фонд отпусна на инспектор Ханс Крюсе субсидия от един милион крони, освободени от данъци, за храброст по време на служба. На същото основание неговата колежка Ребека Нормѐн получи сума, отговаряща по размер почти до последното йоре33
  Монетна парична единица в Швеция, отговаряща на една стотна от кроната. – Б.пр.


[Закрыть] на ипотеката ѝ в „Ханделсбанкен“.

Благодарение на адвоката, всички документи бяха 100% кашер44
  Разг. наред, редовен; изразът идва ot идиш, където думата катер се отнася за храна, приготвена по еврейските религиозни изисквания. – Б.пр.


[Закрыть] така че никой от получателите не възрази срещу щедрите дарения. Освен зова той знаеше, че старите му дружки Густав „Козела“ Бох и Фарук „Манге“ Ал-Хасан бяха получили по един дебел плик в пощенските си кутии, чието съдържание повече от щедро покриваше разходите за два затрити ЕС-мотопеда и един опушен магазин за компютри.

След всички разноски и удръжките за ежедневни разходи му остана около половината от плячката.

Стабилен милион в долари, адски добре каширан, където само той можеше да го намери. Не беше зле…

* * *

В екипа ѝ имаше четирима души – трима мъже и една жена.

В действителност трябваше да са повече, но в сегашната ситуация броят на наличните охранители далеч не отговаряше на търсенето.

Но както и да е…

Четирима добре обучени опитни охранители, които бяха работили заедно дълго време и които знаеха точно как протичат обичайните процедури. Макар че всички се познаваха от по-рано, новият началник почти винаги означаваше известен фактор на несигурност. Независимо какво казваха хората, когато ги питат, повечето не обичаха особено промените. Проблемът с нейната група беше, че не бяха имали шеф няколко месеца, и се очакваше заместникът Давид Малмѐн да стане новият ръководител.

Другите трима го слушаха и щеше да им бъде трудно да приемат реорганизация, ако не я направеше самият той. Групите с неформални водачи никога ме издържаха в дългосрочен план. Беше го виждала отблизо, когато караше стаж, а също и по-нататък в кариерата си.

Щяха да ѝ трябват както безпогрешна интуиция, така и решителност, за да се справи. Толерансът на грешка беше на практика нула.

Полетът беше тежък, с три прекачвания, преди да стигнат до Хартум.

Минаха през няколко нощувки в хотели и редица срещи, докато уредят различните формалности.

Суданските власти искаха да инспектират всичко – оръжията им, оборудването за комуникация и бронежилетките. Освен това всички документи трябваше да се проверят, подпечатат, да се проверят повторно и пак да се подпечатат, преди да получат превозните си средства и най-накрая да потеглят.

Колкото по на юг отиваха, толкова по-пуст ставаше пейзажът. Сухата червена земя се разпростираше навсякъде около тях, завихряше се под автомобилите им и проникваше през всички пролуки, така че дрехите и оборудването им постепенно се сдобиха с хрускащо розово покритие.

Въпреки че беше зимно време, жегата на моменти беше почти нетърпима. Каролина Мудин караше, а тя самата стоеше на шефското място до шофьора.

Бенгт Есбьорнсон караше голямата кола зад тях и ги возеше с преводача.

Колегите Малмѐн и Йорансон щяха да пристигнат два дни по-късно с правителствения самолет заедно с министъра. През това време тя и другите двама трябваше да успеят да проучат местата, които щяха да посетят.

Зад начина, по който бе планирала мисията, имаше замисъл. Тя и Петер Йорансон бяха състуденти и по-рано бяха работили много пъти заедно, така че тя се чувстваше съвсем комфортно с него.

Малмѐн и Есбьорнсон пък бяха гъсти и като ги разделеше, а и ако ѝ останеше време за малко приказки с Мудин, както се надяваше, щеше да има възможност да шлифова новата групова йерархия. Но трябваше да признае, че до момента плановете ѝ вървяха криво-ляво…

Решението ѝ да задържи Малмѐн като заместник-ръководител не бе посрещнато с ликуването, което беше очаквала. Всъщност това не беше толкова странно. Тя далеч не бе имала особено голям избор.

През самото пътуване нещата също не вървяха кой знае колко по-добре.

Есбьорнсон беше опак норландец55
  Норланд е най-северният и най-големият от трите региона, на които се дели Швеция. Другите два са Свеаланд и Йоталанд. – Б.пр.


[Закрыть], който не говореше повече от необходимото, а Каролина Мудни се държеше сдържано, без да показва нито недружелюбно, нито открито приятелско отношение.

В действителност групата имаше нужда да се сработи у дома, преди да бъде изпратена на сериозна мисия като тази, но шефът ѝ не искаше и да чуе.

– Ти искаше ръководния пост, Нормѐн, така че трябва да стиснеш зъби и да се примириш. Твоят екип има най-малко извънредни часове, така че, казано направо, нито искам, нито мога да си позволя да пратя някой друг – беше отрязал Рунеберг, след което я беше погледнал по начин, който я накара да се почувства като разглезена ученичка.

Взеха съветника Глад, асистента му и преводача им в Хартум. Отне ѝ само няколко секунди да прецени надменния мъж и за съжаление, подозренията ѝ почти веднага се потвърдиха. Глад се надуваше с позицията си и се отнасяше към нея и екипа ѝ като към обикновени шофьори. Дъртият фосил сигурно беше назначен във Външното министерство още преди тя да се роди. Никога не го бе виждала с облекло, различно от костюм с тънко райе, вратовръзка и старомодна кърпичка в джоба на гърдите. Дрехите го правеха да изглежда още по-висок и кльощав, ако това въобще беше възможно, почти като карикатура на самия себе си, а в редките случаи, когато благоволеше да ги заговори, едва се сдържаха да не се засмеят на гърления му благороднически сконски диалект.

Цялото пътуване Глад прекара предимно на телефона, оплаквайки се на колегите от Външно. Как от неговия щаб можели да уредят всички мерки за сигурност със суданското правителство, вместо да пращат неопитни шведски полицаи, които не познават нито страната, нито културата. Освен това се оказа, че Глад има племенник полицай, така че си мислеше, че знае „това-онова за полицията“, което, ако се съдеше по тона и изражението му, очевидно не беше нещо позитивно.

Единственият лъч светлина по време на пътуването беше, че Каролина Мудин изглежда споделяше мнението ѝ за съветника и впоследствие, след като потеглиха, двете си разменяха иронични погледи всеки път, щом той си отвореше устата.

За съжаление, Глад беше достатъчно умен, че да забележи физиономиите им и към края на пътуването атмосферата в колата наближаваше точката на замръзване.

Асистентът на Глад, Хокан Берглунд, беше от другата страна – доста приятно момче на нейната възраст, и направи няколко опита да позаглади някои от най-лошите ходове на шефа си.

– Сикстен е от старата школа – каза той извинително по време на първия им afterworkdrink заедно. – Всъщност не е лош човек и съм научил много от работата с него.

Ребека сви рамене.

– Може да бъде какъвто си иска, стига да му разясниш, че аз определям къде да ходи и да не ходи министърът, не протоколът на Външно, окей?

Берглунд вдигна чашата си към нея.

– Разбрано, инспекторе. Споменах ли, между другото, че се връщам в Стокхолм след две седмици… – той се усмихна приятелски и приблизително в същия момент, в който усети, че харесва усмивката му, тя осъзна, че е забравила да се обади вкъщи.

* * *

А бягството му бе започнало така дяволски добре.

Първата спирка беше апартаментния комплекс на стария му приятел Хесус в Тайланд, където си чилваше под палмите. Наслаждаваше се на прекрасните спомени как прецака Играта и духна с парите им.

Но само след някой и друг месец започна да не го свърта.

Да се излежаваш в хамак под звуците на вълните звучеше адски sweet на приказки – но да го правиш до края на живота си?

Not fucking even!

Точно както Кейн в „Кунгфу легендата“ той не беше от тези, които се установяват и заживяват спокойно.

Така че вместо това си нае мотор и няколко седмици го раздаваше като Волния ездач, преди да му писне от миризмата на изгорели газове, натъртения задник и насекомите между зъбите.

След това обиколи Филипините, Сингапур и Бали, преди да се осмели да слезе down under66
  Има се предвид Австралия. – Б.пр.


[Закрыть].

Запълваше си дните с туристически приключения – сафарита за крокодили, бънджи от мостове и гмуркания с акули.

Но purchased experiences didn’t count – особено след всичко, кое то бе преживял, така че след няколко месеца се умори от туристическите забавления, отново започна да се чувства неспокоен и реши да продължи нататък.

Обмисляше дали да не замине още по на изток, може би чак до Щатите, но не разчиташе, че фалшивата му самоличност ще издържи пред имиграционните.

Паспортът беше едно, но пръстовите отпечатъци се фалшифицираха трудно, а Водачът със сигурност беше вкарал целия му профил във всички възможни бази данни.

Мисълта да лежи зад решетките като prisonbitch в Алабама беше достатъчно ужасяваща, за да го накара да зареже мечтата за US of A паркирана на дългосрочен паркинг.

Освен това цялото това скитосване започваше да му лази по нервите.

Неспокойствието вътре в него растеше, точно както и безсънието.

Повече или по-малко съзнателно беше започнал да се движи бавно на север. Отби се в Индия, изкара няколко напушени седмици на плажа в Гоа, преди да се озове тук – във fucking Neverland.

Dubai is verri kööl, you will löve it, maj frännd – mais bien sûr!

Note to memo – никога не приемай съвети за пътуване от френски гъзари с черни амекс карти77
  Съкратено от Американ Експрес. Черните кредитни карти, официално наречени Центурион, се предлагат само на най-богатите клиенти и могат да се придобият единствено с покана. – Б.пр.


[Закрыть], независимо колко Мари-Анна ти предлагат…

Вече се чувстваше преситен, след като бе предозирал с всичките туристически занимавки в Източното полукълбо, а цялата тази измислена страна беше горе-долу толкова автентична, колкото и името в последния му паспорт.

Фасада, шибана бездушна повърхност без и най-малък контакт с историята си – или с реалността си, като става въпрос…

Новата му дружка Венсан беше обещал да го посрещне, но засега от него нямаше ни вест, ни кост. Вероятно франсето и неговото posse още висяха в облаци дим на брега в Гоа, докато той самият изнемогваше на тоя изкуствен остров като някакъв скапан тузарски корабокрушенец. Трябваше му само и измислен приятел и всичко щеше да е точно.

Дали „Армани“ правеха волейболни топки88
  Едната от многото филмови препратки в книгата; в случая намигването е към филма „Корабокрушенецът“, в който героят на Том Ханкс попада на необитаем остров и единствената му компания е волейболната топка „Уилсън“. – Б.пр.


[Закрыть]?

Мамка му, целият плейс лесно щеше да издържи дванайсет рунда срещу Вегас за титлата по безвкусица в тежка категория.

Преди няколко дни беше чул почервеняло от слънцето семейство с мама, татко и 2,1 деца99
  Има се предвид идеализирано средностатистическо семейство; счита се, че за балансирано население всяка жена трябва да роди средно 2,1 деца през живота си (докато в действителност раждаемостта в Швеция е по-ниска – 1,9). – Б.пр.


[Закрыть] да си говори на шведски на няколко маси от неговата и за малко да се разхълца над яйцата си за закуска. Отне му няколко минути, докато разбере защо точно.

Копнееше за дома, по дяволите!

Швеция, Стокхолм, Сьодер, сестрата, Манге, Козела, Алсонг по Скансен1010
  Allsång på Skansen е ежегодно лятно шоу, което се провежда в Скансен (стокхолмски музей на открито и зоологическа градина). По време на шоуто публиката пее известни шведски песни заедно с гостите музиканти. – Б.пр.


[Закрыть], осмицата до „Ропстен“1111
  Ропстен е нос във вътрешната част на Стокхолмския архипелаг. Влакът, който пътува дотам, има осем вагона, оттам и „осмицата“. – Б.пр.


[Закрыть] и you fucking name it!

Но може би най-много от всичко копнееше за самия себе си.

Защото, макар че имаше почти всичко, което средняшкия швед можеше да си пожелае – пари, свобода и минимални отговорности горчивата истина беше, че искаше единствено това, което не можеше да има.

Отново да бъде HP – correction, новия и подобрен HP – в собствената си малка затворена реалност.

Мисълта, че завинаги е обречен да обикаля като сомнамбул между всички туристически хотели в Азия, докато накрая забрави как се казва, го потискаше сериозно.

Дори и кунгфу легендата в крайна сметка не беше издържал на скитническия живот и беше свършил като washed up drag-queen в хотелски гардероб с шнур за щори вместо погребална вратовръзка1212
  През 2009 г. актьорът Дейвид Карадайн, изпълняващ главната роля в „Кунгфу“ е открит мъртъв в хотелската си стая в Банкок. Карадайн е намерен гол с шнур от щори завързан около шията и гениталиите му. – Б.пр.


[Закрыть].

And who could blame him?

Имаше нужда от нещо, каквото и да е, което да му напомни кой всъщност беше, и да го накара отново да се почувства поне малко жив.

* * *

Правителственият самолет се приземи точно според разписанието на малкото летище в Ал Фашир и двата реактивни двигателя запратиха облаци прах към чакащите автомобили.

Освен тяхната група министъра посрещаше и регионалният секретар на ООН и тя бе успяла да размени няколко думи с неговите охранители.

Вратата на самолета се отвори и Малмѐн погледна навън. Ребека му даде сигнал, че всичко е наред, и той кимна в отговор.

Министърът на международното развитие я разпозна и ѝ се усмихна, щом слезе по стълбата.

– Добре дошли в… – поздрави Ребека, но Глад вече се беше набутал между тях.

– Добре дошли в Африка, госпожо министър, надявам се, че пътуването е минало добре? Нека ви представя регионалния секретар на ООН, г-н Муун, и неговия помощник г-жа Ауага. Първата спирка, както министърът вече знае, е бежанският лагер Дали, където ще се срещнем с министъра на вътрешните работи на Судан и губернатора на Дарфур. След това продължаваме към детския дом в Кагуро…

Ребека направи две крачки встрани и отвори вратата на министърката, която послушно зае мястото си. Глад заобиколи колата и зачака до вратата, но Ребека го игнорира. Тя охраняваше министъра, Глад трябваше да се оправя сам. Старчето сигурно можеше поне една врата да си отвори без чужда помощ.

Две минути по-късно бяха готови с натоварването по колите. Министърът и Глад бяха в колата зад първия военен автомобил, заедно с нея и Каролина Мудин. Есбьорнсон, Малмѐн и Йорансон ги следваха плътно в лендкрузъра, а останалите бяха в третата кола, карана от местен шофьор. Следваха трите коли на ООН и накрая още едно превозно средство на суданските военни.

Всичко беше по план.

Телефонът ѝ изпиука.

Бяха по средата на пътя до бежанския лагер, покрай неравните чакълени пътища имаше само пуста савана, така че тя не видя проблем набързо да провери входящите си съобщения. Напрало невероятно, че имаше покритие дори тук, насред нищото – но Африка явно беше новата златна мина на телефонните оператори.

Да се грижиш за себе си, Бека – ще се видим ли, като се прибереш?

Тя се усмихна и завъртя глава. На задната седалка министърът и Глад бяха ангажирани с дискусия, която тя бе спряла да слуша още преди няколко минути.

През задното стъкло мерна колите, които ги следваха, и тъмните силуети на пътниците вътре. От това разстояние беше невъзможно да се определи коя сянка на кого беше.

Ще видим…

написа тя и в момента, в който натисна „Изпрати“, забеляза, че Мудин гледа към нея.

– От вкъщи – каза лаконично и получи някакво промърморване в отговор.

Провери часа.

– Още десет минути – каза тя в радиомикрофона на китката си.

Получи двойно кликване и слушалката като сигнал от Малмѐн, че е разбрал съобщението и няма какво да добави.

Хубаво!

Но всъщност нямаше нужда от неговото одобрение. Трябваше да започне да свиква, че сега това беше нейният екип, нейните четири плюс един.

Насъбралите се хора се виждаха отдалеч.

Военният автомобил пред тях тъкмо беше отбил встрани и оттам им махаха да се приближат, но за разлика от вчерашния ден последната част от пътя към сградите беше затворена.

– Изглежда няма да стигнем по-напред – констатира тя и Каролина Мудин кимна. Промяна в плановете – каза по микрофона. – Пътят е блокиран, така че явно ще извървим последната част. Есбьорнсон и Мудин, вие оставате при колите, освен ако не ви кажа друго, разбрано ли е, край?

– Не мислиш ли, че ще сме нужни всички, там, отпред, не изглежда весело, край.

Гласът на Малмѐн по радио то беше рязък и груб и тя забеляза как Мудин почти недоловимо вдигна главата в очакване на отговора ѝ.

Ребека си пое дълбоко дъх.

Четирима плюс един или четирима срещу един? Всичко зависеше от това как ще отговори.

Малмѐн беше опитен охранител и забележката му безспорно имаше основание, но ако сега се огънеше, на всички щеше да им стане ясно кой всъщност беше шефът в групата.

Ако, от друга страна, го захапеше твърде силно, щеше да изглежда сякаш се чувства заплашена и заради принципа не смята да се вслушва в мнението му и за в бъдеще, колкото и разумно да е то. Такова началство беше не просто лошо, ами можеше направо да изложи на риск сигурността ма екипа.

Ребека вдигна лявата си ръка към устата, вдиша дълбоко и натисна бутона за предаване.

– Разбирам те, Малмѐн, но точно сега предпочитам да сме готови за потегляне. Есбьорнсон и Мудин, вие оставате до второ нареждане. Преди да слезем, ще направя повторна преценка, край на връзката.

Последните думи сложиха окончателен край на разговора. Ребека погледна бегло към Мудин, но тя стоеше съвсем неподвижно и лицето ѝ не трепваше.

Продължиха към малката площадка за обръщане и тя отвори вратата на колата.

Първият рунд изглежда беше за нея, но по някаква причина имаше чувство, че играта тепърва започва.

3. Foreplay

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 6 ноември, 20:04

От: MayBey

Единствената истина е, че всички лъжат…

публикацията има 20 коментара

* * *

На теория трябваше да спи като труп. Но дори един рунд чаршафна борба от такъв калибър не можа да накара Йон Блунд1414
  Скандинавският вариант на Сънчо; в Швеция го наричат Йон Блунд (blunda означава „затварям очи“), а на българските читатели е по-познат като Оле Затвори очички (Ole Lukoje) от едноименната приказка на Андерсен. – Б.пр.


[Закрыть] да се появи.

Не, вече отдавна беше свикнал да лежи буден…

Жената до него се размърда насън и той обърна глава към нея.

Тя лежеше на едната си страна, с гръб към него и беше изритала завивката достатъчно, че половината от тялото ѝ с кафеникав загар да се вижда.

Значи Анна Аргос – вероятно от някой по-лош квартал на Лондон, ако се съдеше по изтънчения ѝ английски.

Видя я долу при басейна.

Лежеше и се любуваше на оскъдните ѝ бикини и най-много да се бе зачудил дали би могъл да се пробва, когато тя му махна да отиде при нея. В следващия миг седеше и размазваше лосион за слънце върху татуировката на кръста ѝ, а след още десет минути, почти без разговори, тя беше яхнала бедрата му.

В тая стая не е ли забранено да се пуши?

Мамка му, какъв шибан бастун беше…

Вдигна глава от възглавницата, за да може да огледа мис Аргос по-отблизо. Това, което виждаше от лицето ѝ, беше гладко като бебешко дупе и сигурно толкова естествено, колкото и циците ѝ. Тя беше прибрала русата си коса назад и щом се наведе над нея, забеляза малък бял белег от операция зад меката част на ухото ѝ, което потвърди теорията му.

Той прокара показалеца си по шията ѝ, продължи над лопатката и когато стигна малко под рамото, внезапно спря върху малка, тъмна синина, на която не бе обърнал внимание по-рано. С любопитство продължи движението на пръста си по синката и надолу покрай трицепса.

От допира започнаха да се показват още подобни петна.

Завъртя дланта си. По върха на пръста му се виждаха остатъци от крем с телесен цвят.

Внезапно смутен, той се наведе внимателно още по-напред, за да провери предната страна на бицепса ѝ.

– Are you still here?

Анна се взираше право в него с поглед, който беше всичко друго, но не и приятелски.

– Ааъ… yes – успя да каже той и се изправи.

– Then get the hell out, I don’t remember asking you to stay – did I?

– Ъъъ… No!…

По дяволите – днес беше меко казано чудо на красноречието.

Окей, значи тя не искаше сутрешно гушкане – това го устройваше перфектно. Той се изниза от леглото и затърси дрехите си, но очевидно това не ставаше достатъчно бързо.

– Не ме ли чу?! Върви по дяволите!

Тя ритна към него и донякъде успя да го нацели по задника.

– Да, да – take it easy! – смотолеви той, докато подскачаше на един крак, опитвайки се да се напъха в банските си.

Две секунди по-късно входната врата се тресна зад него.

Шит, ама че шибана кучка!

Какъв ѝ беше проблемът на тая?

Но на него му се струваше, че вече има теория…

* * *

Старата вила беше голяма, двата етажа, взети заедно, бяха може би шестстотин квадратни метра – и въпреки това атмосферата беше клаустрофобична.

Тя всъщност искаше незабавна евакуация, да натоварят всичко и всички на правителствения самолет и да се махнат на мига. Но самолетът беше кацнал съвсем скоро и пилотите бяха използвали всичките си летателни часове. Трябваше да си починат поне осем часа, преди да могат да летят отново, така че се налагаше да изчакат до утре сутринта. При условие, че властите ги пуснеха, разбира се…

Тя говореше по телефона със суданския си офицер за свръзка през десет минути и с Рунеберг на всеки кръгъл час. Свръзката се опитваше да ги убеди да останат, че „безредиците са злощастен инцидент, причинен от бунтовници, които искат да влошат връзките между Судан и Швеция“ и че той „може да гарантира безопасността им“.

Не искаше обаче да потвърди за никакъв атентатор.

И далеч не беше единственият на това мнение…

На горния етаж Глад беснееше и викаше толкова високо, както на асистента си, така и по телефона, че дори войниците, които стояха на стража долу при портата, сигурно го чуваха.

Министърът, от друга страна, не каза много, тя се затвори в стаята си и остави прессекретарката си да се занимава с приказките.

– Ан-Кристин е малко неразположена, стана ѝ зле от полета, а после и всичко това с…

Секретарката кимна многозначително към Ребека и тя забеляза как я наблюдават останалите охранители.

– … опита за атентат… – допълни Ребека с най-уверения глас, който успя да призове. – Неизвестен извършител, въоръжен с револвер, се приближаваше към колата ни с цел да открие стрелба по нея. За щастие, не успя и ние се измъкнахме. Работата ми е да се погрижа всички да се приберем у дома непокътнати и възможно най-бързо.

Прессекретарката кимна дружелюбно.

– И ние го оценяваме, Ребека, наистина.

Жената хвърли поглед към Глад.

– Работата е там, че евакуацията може да изпрати… амии… грешни сигнали, ако разбираш какво имам предвид?

– Не, не разбирам – отсече Ребека.

Глад излетя от стола.

– Имаме дневен ред, срещи – важни хора, с които сме работили здраво, за да се срещнем. Посланикът е заложил цялата си репутация заради това посещение, а сега ние изведнъж ще провалим всичко само заради малко… безредици?

Лицето на Глад беше побеляло и от устата му хвърчаха малки пръски слюнка.

– Доколкото мога да преценя, всичко започна, когато ти реши да потеглим обратно, Нормѐн. Има ли някой, който е на друго мнение?

Той обходи стаята с поглед, но никой не каза нищо.

Ребека се опита да срещне погледа на Малмѐн, но той гледаше в земята също като останалите от екипа, а Хокаи Берглунд внимателно бе обърнал очи към господаря си. Тя пое дълбоко въздух и се помъчи да запази спокойствие.

– Взех решение за евакуация, защото ситуацията беше твърде рискова. Условията се бяха променили радикално спрямо предния ден и преценката ми беше, че не можем да продължим напред по безопасен начин. Независимо от безредиците, атентаторът доказва, че съм била права, нали?

Тя огледа останалите, но отново никой не отвърна на погледа ѝ – освен Глад.

– Атентатор, когото само ти си видяла, нали това искаш да кажеш, Нормѐн? Не е ли чудно, че никой друг не го е забелязал, никой от колегите ти или някой от останалите, които се возехме в колите? Не смяташ ли, че това изглежда малко странно?

Той наклони глава, за да подсили снизходителния си тон.

– Всичко стана прекалено бързо, имаше цял куп хора и заради прахта се виждаше трудно… – започна тя, но Глад я прекъсна.

– Но шофьорката ти трябва все пак да го е видяла, как ти беше името? Муди1515
  Муди (modig) на шведски означава смел; в миналото, преди фамилиите да започнат да се наследяват, това е било едно от имената, които са се давали на войниците. – Б.пр.


[Закрыть]?

Каролина Мудин вдигна очи от земята.

– Мудин – смънка тя.

– Да, вярно, така беше… Е, Мудин, чухме разказа на Нормѐн за мистериозния атентатор, изскочил точно пред капака на колата с револвер, насочен към вас. Ти не го ли видя?

Мудин изгледа продължително първо Ребека, а после Малмѐн, преди да отговори.

– Не, не го видях.

– Не, казваш ти, но твоята началничка, която стоеше точно до теб, твърди, че го е видяла ясно. Защо според теб разказите ви не се припокриват?

Мудин се размърда неспокойно и хвърли още един дълъг поглед към Малмѐн.

– Гледах главно назад, концентрирах се върху това да изтегля автомобила назад, така че не видях много от случващото се пред колата. Имаше движение от всички страни…

– Но атентатор от плът и кръв, който размахва голям револвер, не би ли трябвало да забележиш такъв човек? Не ви ли учат на това на охранителските тренировки?

Високомерният му тон можеше да накара Ребека да удуши съсухрения мизерник, но тя се въздържа. Независимо какво Глад си мислеше, че ще извлече от този разговор, последната дума все пак беше нейна. Тя щеше да спечели, въпросът беше само как ще го приеме Глад.

Мудин измърмори нещо в отговор и Глад премести фокуса върху заместника на екипа.

– Ами ти тогава, Малмѐн се казваше, нали?

– Точно така.

– Ти видя ли някакъв атентатор?

– Не, не видях, но точно както Мудин и моя собствен шофьор аз се бях съсредоточил в другата посока. Освен това се опитвах да сигнализирам на автомобила зад нас да се премести, което не беше съвсем просто…

Глад кимна и се обърна обратно към Ребека.

– Както казах, значи имаме безредици, очевидно задвижени от непланираното ни отстъпление и предполагаем атентатор, когото само ти си видяла, Нормѐн. За мен нещата са ясни, няма причина да преустановяваме пътуването и посланикът е съгласен с мен. Министърът на вътрешните работи ни обеща ескорт с пълно въоръжение и продължаваме по план утре сутринта.

Той огледа доволно групата, като че въпросът беше приключен.

– Не, не продължаваме – каза Ребека овладяно. – Изглежда си объркал титлата с авторитета ми, Глад. Аз отговарям за безопасността на министъра и на екипа – не ти или посланикът. Решението ми е, че се връщаме у дома още щом се съмне. Ако не ти харесва, можеш да се оплачеш на шефа ми, комисар Рунеберг.

Тя се изправи и тръгна към кухнята.

Край на разговора, кльощава надувка такава!

* * *

Four plus one.

Така наричаха петната в „От местопрестъплението“.

Четири пръста в задната част на ръката и един палец отпред. Беше ги виждал и преди In Real Life…

Той дръпна дълбоко от джойнта и задържа дъх няколко секунди, преди да прати лепкав стълб дим от леглото нагоре към детектора за дим на тавана.

Анна Аргос беше зверски ядосана, когато се събуди, но по някаква причина той си втълпи, че сутрешната ѝ киселост се дължеше по-скоро на това, че бе открил синините, отколкото на факта, че още се намираше в леглото ѝ.

Той пое дълбока дръпка, след което сервира още един лакрицов1616
  Лакриц се нарича сладкарско изделие, овкусено с екстракт от корен на женско биле. Някои сортове марихуана имат подобен вкус. – Б.пр.


[Закрыть] облак към детектора.

Точно както и по-рано шайбата на тавана не реагира по никакъв начин, което не беше толкова странно, защото както толкова пъти преди той внимателно бе увил джаджата с безплатната шапка за баня, така че да не му разваля кефа.

Не можеше да отрече, че Анна Аргос будеше любопитството му – до такава степен, че на практика почти забрави за пътуването си към емоленд1717
  Емо (от „емоционален“) е младежка субкултура, водеща началото си от музикалния, стил емо, възникнал през 80-те години на миналия пек. Според стереотипната представа емо се свърза с прекалена чувствителност, депресия и самонараняване, така че „емоленд“, обратно на Дисниленд например, би било място, където хората отиват, за да се депресират, а не да се забавляват. – Б.пр.


[Закрыть].

Освен синките имаше още нещо, което изглеждаше малко необичайно.

Анна съвсем видно беше от бизнес типа, а такива винаги държаха мобилния си на една ръка разстояние.

Той се бе опитал да види телефона ѝ горе в апартамента. Беше огледал всяка плоска повърхност, както докато тя го завличаше към лег лото, така и когато го изхвърли. Но не го беше видял никъде.

Разбира се, можеше да е случайност – но сега, мислейки за това, не можеше да се отърве от идеята, че тя старателно бе скрила телефона.

* * *

– Малмѐн!

Той се спря насред коридора и тя го повика в стаята си. Междувременно приключи телефонния си разговор и го подкани е жест да седне, но той остана прав.

– Погрижи се всичко да е прибрано и готово. Swedeforce 24 получи разрешение да излети в 07:00, така че потегляме оттук в 05:45.

Той кимна кратко.

– А колите?

– Ще ги оставим на летището. Мен ако питаш, Глад и Берглунд могат спокойно да ги закарат до Хартум, ако господата не желаят да пътуват с нас към Стокхолм.