Текст книги "Тръпката"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 22 страниц)

33. Mirage

– Чувал ли си да се говори за PayTag Group?

Името му беше далечно познато, но не можеше да се сети откъде.

– Това е глобална консултантска компания, която освен други неща специализира и в интернет сигурност. По някакъв начин Филип е успял да договори оферта за мажоритарния дял от акциите на ArgosEye. Филип и всички останали ще забогатеят, като в същото време компанията в бизнес отношение ще се сдобие със съвсем нови мускули…

HP се облегна назад в канапето. Значи за това ставаше дума в малкото изложение на Бийнс при бара? С глобално предприятие зад гърба и свежи милиони в касата щяха да могат да се разширят, да се сдобият с още по-добри инструменти. С още повече контрол…

Но очевидно Анна не е била съгласна с тази подредба. Точно както и Моника, тя бе започнала все по-малко да одобрява това, в което се превръщаше фирмата.

Самата тя беше една от първите IT-предприемачи, буквално беше изградила кариерата си около развитието на интернет. А сега щеше да помага за ограничаването му, щеше да запушва устите на хората и да крие неудобни истини.

Да, можеше съвсем ясно да си представи защо Анна се беше възпротивила. И според Моника тя бе имала един последен коз. Дори и племенният съвет да гласуваше срещу нея, тя явно беше измислила начин да им сложи пръчка между спиците. Да прецака цялата сделка под носовете на алчните малки негодници…

– Филип по някакъв начин ще да е разбрал за какво ставаше дума и ѝ се противопостави – каза Моника, след като се върна от кухнята с нова кана чай. – Нямам представа какво се случи, единственото, което знам, е, че Анна се изплаши, направо си беше шибано ужасена, извини ме за грубия език…

Тя отпи от чая си.

– Затова ли напусна страната?

Моника кимна.

– Анна ми звънна от Лондон, каза само, че заминава за няколко седмици, не посочи причина. Но беше достатъчно да чуя гласа ѝ, за да разбера… Малко по-късно ми се обади от Дубай и ми разказа повече. Впоследствие разбрах, че е било в същата вечер, когато тя…

Моника замълча.

– Значи цялата история за околосветското пътешествие, която прокара Филип…

– Пълна измислица, както и това, че смъртта ѝ била нещастен случай. Полицията там, долу, е сигурна, че Анна е била убита. Даже са разпитвали заподозрян.

Той размърда неспокойно тялото си, но тя не забеляза.

– Но Филип беше крайно категоричен точно по този въпрос. Не можеше да изтече никаква информация, която би застрашила сделката, при каквито и да е обстоятелства. След случилото се с Анна не смея да му противореча. А и освен това съм зависима от благосклонността му…

– Как така?

HP се наведе заинтригуван напред.

– Аз съм най-близката роднина на Анна, родителите ни са мъртви, което означава, че аз наследявам акциите ѝ в компанията.

Той сви вежди.

– Как това е проблем, искам да кажа, че ти ще получиш доста пара за акциите си, когато сделката се реализира.

Тя изсумтя…

– Анна не искаше парите им. Каквото и да се случеше, тя смяташе да задържи дела си и да попречи на PayTag да погълне делото на живота ѝ поне толкова дълго, колкото беше възможно…

Моника стана от дивана и заподрежда, тракайки, все още наполовина пълните им чаши чай. После внезапно престана и се обърна към него.

– Имаш ли нещо против да дойдеш с мен до терасата? Чувствам, че имам нужда от цигара…

* * *

– Но ти кървиш! – изписка мъжът с кучето.

Глад мръдна фенера и светлината заигра по краката ѝ. Малко, тъмночервено петно беше започнало да се просмуква през дънките на единия ѝ прасец точно над ръба на ботуша. Тя вдигна крак, свали едната си ръкавица и натисна петното с показалец.

Мъжът имаше право.

– Пу, Тарзан! – възкликна кучкарят. – Молим многократно за прошка…

Глад насочи лъча от фенера малко по-нагоре.

Когато достигна лицето ѝ, тя забеляза как той замръзна.

– Казвам се Пиер, а това тук е Петер – вметна онзи с кучето. – Живеем точно тук.

Той посочи към къщата зад тях.

– Ела с нас и ще те превържем и естествено, ще платим за дънките ти…

– Няма нужда… – започна тя, но мъжът я прекъсна.

– Не, не, настоявам, това все пак е най-малкото, което можем да направим, нали, Петер?

– Ама щом тя не иска… – измърмори Глад.

– Глупости! – изсумтя мъжът, който явно се наричаше Пиер. – Следвай ме, оттук.

Той я хвана подръка, но не невнимателно, а сякаш вече бяха добри приятели, и я поведе обратно към пътеката. Тарзан възрази вяло срещу присъствието ѝ, но Пиер го скастри.

– Пу, Тарзан, не ръмжи по новата ни приятелка! Как каза, че се казваш, между другото?

– Ребека – каза тя. – Ребека Нормѐн.

Тя погледна бързо през рамо по посока на Глад, но в мрака беше невъзможно да разчете изражението на лицето му.

* * *

Тя пушеше син „Бленд“, което всъщност не го учуди.

Той самият извади една „Марлборо“ от пакета, който си беше купил от павилиона в метрото, след което затършува из джобовете си за новата си запалка еднодневка.

Липсваше му вярното „Зипо“.

– Каза, че си зависима от благосклонността на Филип, какво имаш предвид? – попита той, докато палеше цигарите на двамата.

Тя дръпна дълбоко, преди да отговори.

– Не искам да приема кървавите пари на PayTag, това е изключено. Би било като да предам Анна. В същото време не искам да задържа акциите, защото тогава ще притежавам една част от чудовището, което сестра ми искаше да унищожи, така че съм в капан.

Тя направи няколко раздразнени дръпки, след което изгаси цигарата в една обърната наопаки саксия, която стоеше на пластмасовата маса до тях.

– Филип предложи лично да изкупи акциите ми и макар да осъзнавам, че това означава просто да ги препродаде на PayTag, това в крайна сметка е най-малко ужасната алтернатива…

– Какво, не можеш ли да продадеш акциите на някого другиго? Някой външен?

Тя направи отчаян жест.

– И кой ще е това? Компанията не се търгува на борсата, а потенциалните купувачи не се блъскат на опашка… ArgosEye дори не реализира печалба…

HP дръпна дълбоко и после запрати фаса върху затрупаната със сняг поляна. Малък дъжд от искри, последван от кратко съскане.

– Може би имам предложение – усмихна се той след това.

* * *

Ситуацията беше почти сюрреалистична.

Мъжът с кучето, Пиер, я издърпа в апартамента си, паркира я на един диван и забърка набързо нещо, което навярно беше най-съвършеното капучино, което някога бе опитвала.

И сега тя седеше там с Глад на отсрещния диван, докато Пиер търсеше аптечката в кухнята. Няколко секунди те просто се взираха един в друг.

Той изглеждаше корав, не можеше да го отрече. Четвъртито лице, тъмни очи и стойка, която сигнализираше, че определено можеше да се грижи за себе си в сбивания. За кратко тя съжали, че беше оставила разгъваемата палка в джоба на якето си. Но той едва ли би ѝ скочил тук? Пред свидетел?

– Знаеш коя съм, нали? – започна тя.

Той кимна.

– Да, всъщност сме се засичали няколко пъти долу, във фитнеса на полицията. Но това сега беше малко…

– Неочаквано – отряза тя. – Нали не вярваше, че ще се появя?

– Не… – каза той и я изгледа продължително.

– Но ето ме тук, въпросът е какво ще правим сега.

Той се размърда и хвърли дълъг поглед към кухнята, където Пиер, седейки по шума, продължаваше да тършува.

– Ами бих оценил, ако това си остане между нас…

Той се наведе към нея.

– Не искам да се разчуе на работа…

– Да, това го разбирам – изсъска тя и видя как той потръпна.

– Петер, виждал ли си комплекта за първа помощ, бях сигурен, че е в банята – извика Пиер.

– Не – отвърна Глад, без да я изпуска от поглед, – Но няма нужда, Ребека ще си тръгва…

– Изобщо няма да правя това – изръмжа тя.

* * *

Влакът тракаше през зимния мрак на път към града. Беше успял на косъм да хване последния курс за вечерта и с изключение на машиниста и едно момче със слушалки няколко места встрани вагоните бяха празни.

Той разбираше защо Филип бе реагирал по този начин. Несъмнено на карта бяха заложени големи неща, и то не само чисто финансово.

PayTag Group. Беше сигурен, че е чувал името и преди и сериозно се напъна да си спомни къде. Но колкото повече го мислеше, толкова повече отговорът се отдалечаваше.

Едно поне беше ясно. Най-накрая започваше да разбира защо Анна Аргос беше убита. Точно както си мислеше, тя беше замесена в Играта, но не като обикновен, малък Играч. Тя и преди всичко фирмата ѝ играеше съществено по-важна роля.

ArgosEye закриляше Играта, като същевременно вероятно извличаше полза от уникалните ѝ услуги. Ако компанията бъдеше купена и получеше достъп до значително по-голяма чекова книжка, то щеше да може да наема Играта по-често, да се възползва от целия ѝ потенциал. Да ги моли да издирват тайни, недоразумения или просто общи fnckups, които за нищо на света не биваше да излизат наяве.

А щом Играта свърши своето, за жертвата оставаше само да избере – станете клиент на ArgosEye и ще се погрижим за сигурността на тайните ви. Добрият стар рекет – Cosa Nostra goes cyberspace, така да се каже. Бизнесът щеше да се разрасне експоненциално и PayTag щяха да плачат от щастие заради сполучливата си придобивка.

Повишени приходи означаваха, че Играта щеше да продължи да расте, да набира нови Мравки и Играчи и по този начин да разшири както властта, така и клиентския си кръг. Растяща Игра щеше да означава по-големи усилия за укриването ѝ, а с това щеше да се справи новата, по-силната ArgosEye, и така се почваше отначало.

Кръгът се затваряше, парченцата от пъзела си идваха по местата и логическата верига издържаше.

Както при всички конспирации, човек трябваше да се запита: Who benefited?

И тук отговорът беше прост:

Всички!

Но Анна Аргос беше започнала да се инати.

Начин да ги спре, беше казала Моника.

Анна беше човек на съревнованието и сигурно би предпочела да унищожи делото на живота си, отколкото просто да седи и да гледа, докато Филип и мениджърите предатели го превземаха.

Може би дори беше направила опит и бе претърпяла неуспех?

Затова ли беше напуснала страната?

Но твърде много неща бяха заложени на карта, за да я оставят да се измъкне. Докато Анна продължаваше да е жива някъде там, тя щеше да представлява риск.

А рисковете трябва във възможно най-голяма степен да се елиминират.

Entre Vincent, the Ladylciller, c други думи.

Мамка му, ама че шибана история!

Липсваше само едно парче от пъзела…

Хенрик HP Петершон.

Как се вписваше той самият в картинката?

* * *

Гневът ѝ внезапно се завърна. Седмици наред си беше фантазирала как изглеждаше MayBey пред компютърния си монитор. Представяше си го почти като някакво чудовище с черно наметало и деформирано лице. Вместо това MayBey се оказа просто пристрастен към тренировките мъж с прекомерен тен и добре поддържана брадичка, който стоеше на турски диван в стая, изглеждаща като че беше взета от „Хиляда и една нощ“…

Тя обаче не се върза на отиграното му учудване…

– Нещо не си толкова отворен, Петер! Събираш куп глупости, с които те хранят чичо Сикстен и бедният ти малък презрян шеф. После избираш мен за мишена и отделяш няколко седмици, за да ме замеряш с всевъзможни лайна, и всичко това само за малко внимание в някакъв жалък клюкарски сайт. А сега искаш да се преструваш, че нищо не се е случило, за да не се разчуе нищо на работа? Очевидно не си толкова дързък IRL, колкото си зад клавиатурата, така ли е, MayBey?

Глад се втренчи в нея за няколко секунди. После пое дълбоко дъх и отвори уста.

В същия миг Пиер влезе обратно в стаята. Той размахваше малка бяла чанта с червен кръст.

– Ето я. Сори, Ребека, но партньорът ми я беше напъхал в шкафа в банята, вместо на правилното ѝ място.

Той се настани на дивана до Ребека и започна умело да бърника из медицинските принадлежности.

– Извинете, прекъснах ви. За какво си говорехте?

Глад се наведе бавно към нея.

– Да, всъщност и аз се чудя същото… За какво, по дяволите, говориш, Нормѐн?

34. Cut, clip and remove

За няколко секунди той си втълпи, че някой го наблюдава.

Огледа се неспокойно наоколо, но с изключение на мъжа със слушалките малко встрани вагоните бяха празни.

Всичко беше спокойно.

Той притвори очи, пое дълбоко въздух през носа, след което го издиша бавно през устата. Потокът от мисли в главата му започна бавно да се забавя.

Анна, Венсан, Филип, Моника, Рилке и всичко друга. И накрая самият той. Ама че история…

Влакът спря при АГА9797
  АГА, шведска газова компания. – Б.пр.


[Закрыть], но никой не слезе.

Прикритието му бе издържало чак до вечерта след погребението, така че всичко, което беше научил дотогава, трябваше да е вярно. После нещо се беше случило. Беше се появило някакво външно обстоятелство, което бе променило игралното поле. Стофе, нямаше друго разумно обяснение. Това, че Рилке го беше изпържила, или че той сам беше направил грешка, вече не му звучеше особено правдоподобно сега, след като се беше успокоил.

Не, Стофе беше единственият нов фактор, появил се в уравнението, единственото отклонение от по-ранния сценарий. Може би с изключение на сестра му… Точно тази мисъл го притесняваше повече, отколкото му се искаше да признае.

– Добър вечер, Хенрик! – каза изведнъж мек глас зад гърба му и HP замръзна.

Беше Филип Аргос.

* * *

– Петер – блог фантом? Сигурно се шегуваш…

Пиер избухна в кудкудякащ смях, който в обикновени случаи сигурно беше доста заразителен. Но тя определено не беше в настроение за смях. А и Глад също не изглеждаше толкова развеселен, колкото партньора си.

– Той има право, аз в най-добрия случай мога да преглеждам мейла си и да разцъквам из новинарските сайтове.

– Но… – започна тя. – Тобе каза, че…

Тя направи пауза, докато търсеше някаква пролука.

– Окей, сега разбирам малко по-добре. Значи Тобе Лунд те е насъскал срещу мен…

Той погледна към Пиер, който незабавно спря да се смее.

– Ето как стоят нещата, Нормѐн – въздъхна Глад. – Винаги съм прикривал ориентацията си. Действително настроението в полицията много се е подобрило, но ако служиш в спецчастите и се състезаваш в ТСА, не се вписваш в картинката, ако освен това си и…

– Педал! – намеси се Пиер светкавично. – Петер и аз не сме изцяло на едно мнение, но макар и да не съм съгласен с него, уважавам решението му…

Глад погледна Пиер с благодарност.

– Допреди няколко месеца всичко работеше безпроблемно – продължи той. – Доста от колегите сигурно са знаели или поне са подозирали, но изглежда никой не се интересуваше.

– Но после се е случило нещо? – Ребека продължаваше да се опитва да внесе ред в мислите си. – Нещо с Тобе Лунд? – добави тя.

Глад кимна.

– Той се натъкна на мен и Пиер на едно частно парти. Дъщеря му работеше допълнително като сервитьорка и какъвто е кърлинг татко9898
  Т.е. баща, който помага на децата си и разчиства пътя пред тях, както играчите в кърлинга почистват леда пред плъзгащия се камък. – Б.пр.


[Закрыть], дойде да я вземе точно преди края на работното време…

– Гей парти – вметна Пиер. – Съвсем обикновено, без пера, цветни шалове или шлагери. Сигурно можеш да си представиш останалото…

Наистина можеше. Тобе беше хроничен хомофоб, което беше само едно от многото му качества, на които бе започнала да се дразни, след като физическото привличане отслабна.

– Значи е започнал да говори глупости?

– Не – промърмори Глад. – Може би е твърде умен за това, все пак е командващ офицер, пък и по-рано бяхме добри приятели. Ако беше започнал да приказва лайна за мен, щеше да се разсмърди самият той, така че той си замълча… Вместо това започна да ме дискриминира на работа, което си беше същото. В тесен колектив като нашия всички веднага разбират, когато нещо не е наред, и изведнъж той започна да се възползва от всяка възможност да ме разкара от буса. Слагаше ме в отделен автомобил или ме пращаше в други екипи, когато им трябваха хора. На останалите от групата не им отне дълго време, за да последват примера. Разбрах намека и веднага помолих за преместване, преди глупостите да почнат на сериозно. От три седмици работя в младежкия отдел в Руслаген.

– А Сикстен?

Тя почти се беше досетила за отговора. Коментарът му за неморалната полиция изведнъж бе придобил съвсем друг смисъл.

– Чичо Сикстен? Той е също толкова голям хомофоб, колкото е и Тобе Лунд, ако не и по-голям. Не сме говорили от няколко години… Той какво общо има?

* * *

Първият му инстинкт беше да се спасява, да си плюе на петите. Но в мига, в който се опита да се надигне, усети тежка ръка на раменете си.

– Само спокойно, момчето ми – каза Елрой в ухото му, докато го връщаше обратно на седалката.

– Наистина доста се постара тази вечер, Хенрик.

Филип се тръшна на срещуположното място. Коленете им бяха толкова близо, че почти се удариха.

– И какви вълнуващи истории ти разказа бившата ми балдъза? Нека позная? Измъчвал съм малката ѝ сестричка, прогонил съм я от собствената ѝ компания и сега мисля да продам всичко на дявола. Познах ли дотук?

HP кимна мълчаливо. Изведнъж му се доповръща. Беше сигурен, че никой не го е проследил, а освен това се беше измъкнал от вилата през вратата към задния двор, след което беше минал през живия плет и бе продължил към гората.

Така че как, по дяволите, го бяха намерили?

Някой се беше раздрънкал.

Но кой?

Той погледна за кратко към предната част на вагона. Мъжът със слушалките си седеше там. Докато във влака имаше външен човек, вероятно нямаше да посмеят да го наранят.

Или поне така се надяваше…

Филип се усмихна приятелски.

– Страхувам се, че предната ни среща завърши малко злощастно, Хенрик, поемам върху себе си цялата вина за това.

Той зарови в единия джоб на палтото си и HP се вцепени.

– „Лекерол“?

Филип протегна към него малка червена кутийка и по някаква причина HP взе послушно една таблетка за гърло.

– Makes people talk – засмя се Филип и HP забеляза, че Елрой се присъедини зад гърба му. Той не можа да не се ухили нервно. Коремът му направи нов пирует и той преглътна няколко пъти, за да го овладее.

– Както може би си забелязал, балдъзата ми е доста специален човек – продължи Филип. – Моника е съсредоточена повече към метафизичния свят, поради което понякога ѝ е трудно да приеме реалността такава, каквото всъщност е. За жалост, трагичната смърт на Анна като че ли далеч не е подобрила представата ѝ за действителността…

Той направи натъжена гримаса.

– Както при всички развалени връзки, отговорността е и в двете страни… Но що се отнася до ArgosEye, действията ми са стриктно според правилата, мога да те уверя в това. Но достатъчно за това…

Той погледна бегло Елрой, след което се огледа през рамо по посока на мъжа, който седеше на няколко места от тях.

– Мислех си да продължим дискусията си в малко по-лична форма, Хенрик. Все още се интересуваме кой те е изпратил при нас и какви инструкции си получил. Освен това имаме и много други неща за разискване… – той вдигна ръка, за да покаже на HP да замълчи.

– Не, не, няма нужда да отговаряш сега. Ще обсъдим всичко, когато можем да говорим необезпокоявани… Софи ни чака с колата при „Ропстен“, така че съветът ми е да си помислиш каква посока искаш да поеме предстоящият ни разговор.

– Просто или сложно, Хенке, малкият, ти решаваш – прошепна Елрой в ухото му. – За мен е все едно!

Влакът спря на последната спирка преди моста, но преди HP да успее дори да си помисли да опита да офейка, Елрой отново сложи ръка на рамото му. Младият мъж със слушалките се изправи и мина покрай тях. HP пробва да срещне погледа му, но момчето дори не погледна към него. После влакът потегли със скърцане и започна дългото изкачване нагоре по „Лидингьобрун“.

Филип извади мобилния си телефон от калъфа на колана и го доближи до ухото си.

– Ало?

HP дори не беше чул, че звъни.

– Да, здрасти, да, положението е под контрол… Продължаваме според плана.

HP надникна през прозореца. Бяха горе на моста, далеч долу от двете им страни се простираше черна вода.

– Добре – Филип все още разговаряше. – Имаш зелена светлина да продължиш. Задействаме трета фаза в полунощ…

Може би щеше да успее. Ако се хвърлеше нагоре, стъпеше върху Филип и прескочеше…

Но не, дори и ако against all odds успееше да премине с вдървеното си тяло покрай Филип и Елрой, той нямаше никакво желание да направи двайсетметрово гмуркане в ледената вода. Сушата беше далеч, твърде далеч и нямаше никакъв шанс да преодолее такава дистанция с плуване, още повече в състоянието, в което се намираше…

Филип беше приключил с разговора. Той остана с телефона в ръка за няколко секунди, преди да го вдигне към устата си и да натисне едно странично копче.

– Софи? – той пусна бутона.

– Слушам! – изпращя гласът ѝ от малкия говорител.

– На моста сме, пристигаме след две минути. Можеш да тръгнеш насам, край.

– Разбрано!

Приближаваха сушата все повече и HP усети, че влакът намалява скоростта.

– И така, Хенрик, стигнахме до последната спирка…

* * *

В главата ѝ още беше бъркотия, докато тя бавно се разхождаше обратно към паркираната кола под наем.

Петер Глад не беше MayBey, освен ако той и партньорът му не бяха изключително добри актьори. Но тя се съмняваше в това. И двамата изглеждаха искрени, а цялата история с Тобе изглеждаше чистосърдечна.

А като стана дума за Тобе…

Той очевидно я беше подвел.

Вероятно не знаеше и грам за MayBey и просто беше подхвърлил името на Глад, за да я разкара от тенискорта, преди малкият Йонатан да беше доловил напрежението.

Но въпреки всичко не можеше да се отърве от чувството, че по един или друг начин Тобе беше замесен.

Не само защото MayBey изглежда знаеше, че са използвали апартамента на Хенке, или защото много от случките, описани от него, съвпадаха с истории, разказвани от Тобе. Освен това всичко беше ескалирало приблизително по същото време, когато тя сложи край на връзката им. Но Тобе не беше MayBey, беше се убедила в това още отрано. Той чисто и просто не можеше да се изказва толкова добре, не беше дори близо. Освен това му липсваха IT-уменията, които се искаха за поддържането на анонимността на MayBey.

И все пак имаше нещо в самата интонация на темите. Бяха толкова лични. Като че ли MayBey знаеше точно коя е тя и наистина я ненавиждаше, а може би дори мразеше.

* * *

Беше ужасѐн.

По някакъв начин го бяха наблюдавали, бяха отпуснали малко каишката, за да видят какво ще направи. Някой по-умен пич щеше, естествено, да се чупи. Да натъпче с багаж една раница and get the hell out of Dodge, да ги накара да повярват, че е вън от играта и вече не представлява опасност.

Но не и той, не… Вместо това просто им беше доказал, че не мисли да се предава. Че все още беше заплаха. Въпросът, който си беше задал в апартамента, все още очакваше своя отговор. Бяха ли успели да надникнат отвъд Хенрик Петершон и да разберат, че той също така беше Играч 128? Знаеха ли изобщо, че той беше човекът, когото Венсан натопи за смъртта на Анна?

Влакът забави със скърцане, докато приближаваше перона, разтърси се леко на няколко пъти и накрая рязко спря.

– Време е да слизаме – промърмори Елрой в ухото на HP и го хвана за ръката. – Просто да знаеш…

Със свободната си ръка той разтвори малко сакото си и показа черен метален предмет на едното си бедро.

– Модел 88, деветмилиметров с деветнайсет патрона в пълнителя – ухили се той.

HP преглътна два пъти, след което кимна бавно. Пулсът биеше в тъпанчетата му.

Тръгнаха покрай почти празния перон към билетната зала. Филип вървеше на две крачки пред него, а Елрой беше залепен за лявата му ръка. Вече знаеше накъде отиваха.

Същото стръмно стълбище, което слизаше до нивото на улиците и нагоре по което той се бе пробвал да спринтира само преди няколко часа. Щяха да го откарат до някое закътано място, чакълена яма или задънен път в гората. Този път беше значително по-изплашен. Точно както и Анна той беше заплаха, рисков фактор, който трябваше да се отстрани. Качеше ли се в онази кола, нямаше да се върне, преди някой тайландски берач на плодове да открие надъвкания му от лисици череп след има-няма трийсет-четирийсет години, в това беше сигурен.

Трябваше да направи нещо!

* * *

Тя излезе на „Лидингьобрун“, докато бърникаше радиото на колата. Малко музика, от това имаше нужда. Нещо, което да заглуши вихъра в главата ѝ.

Но вместо това попадна на новините.

От службата за сигурност все още нямат коментар във връзка с мотивите за неуспешния бомбен атентат в стокхолмското Сити. 28-годишният извършител няма криминално досие и преди това е бил непознат на полицията, но ако се съди no Facebook съобщението, което мъжът е оставил след себе си, изглежда постъпката му е свързана с международен тероризъм…

Тя смени няколко станции подред, докато не намери една песен на „Бейбишембълс“, която харесваше.

 
In the morning there’s a buzz of flies
between the pillows and the skies
that beg into your eyes
through the looking glass
and between your thighs.
And it’s written no small surprise
Let’s straight down the rabbit hole
There we go…
 

* * *

До билетната зала оставаха само десет метра, после още няколко до стълбището. Ръката на Елрой го държеше като менгеме и той усещаше погледа на мъжа във врата си.

Но му беше хрумнала идея. Забави малко крачка само колкото бившият му шеф да се окаже с още някой и друг метър пред тях.

Плъзгащите се врати се отвориха и пропуснаха Филип в залата и в същия миг HP спря.

– Не спирай… – измърмори Елрой.

HP се подчини и направи крачка напред, така че те се оказаха по средата на отворената врата. Елрой стисна по-здраво горната част на ръката му и занарежда раздразнено.

– Хайдехайдехайде!

Вратите се затвориха обратно без предупреждение.

Лявото крило удари Елрой в ръката и го накара инстинктивно да направи половин крачка назад. Едновременно с това HP пристъпи бързо вътре в залата и се извъртя настрани. Дясното крило се размина с гърба му само за да се тресне половин секунда по-късно във вече притиснатата ръка на Елрой.

Той чу Елрой да изкрещяна, усети хватката да се разхлабва и дръпна силно с тяло.

Беше свободен!

Време беше да направи това, в което бе най-добър: да се спасява с бягане!

Филип явно бе чул предупредителния вик. Той се завъртя и разпери ръце. Но HP беше успял да набере скорост. Финтира наляво, след което заобиколи Филип отдясно.

Насочи се към ескалатора, който водеше към спирката на метрото, и тръгна по него, вземайки две стъпала наведнъж както обикновено, но веднага усети как тялото му протестира. Щом стигна до върха, погледна бързо назад само за да открие, че Филип и Елрой вече бяха по петите му.

Проклятие!

Той се втурна по платформата и избра дясната част на перона, която беше съвсем празна.

Чувстваше тялото си сковано и трябваше да се напрегне до крайност, за да не се препъне в собствените си крака.

В лявата част на перона се бяха свили шепа пътници, но разбира се, никой от тях нямаше да му помогне. Вместо това се отправи към далечния край на платформата и дългия тунел, който водеше към „Хьортхаген“.

Още един бърз поглед през рамо накара ритъма на сърцето му да прерасне в паника. Преследвачите го настигаха, вече бяха толкова близо, че можеше да види решителните изражения на лицата им. От носовете и устите им излизаше пара.

Мамка му!

Обикновено можеше да надбяга почти всички хора, но отчасти беше ранен, отчасти тези момчета изглежда бяха някакви шибани феномени в бягането.

Можеше да забрави за тунела, щяха да го настигнат, преди да се добере до изхода, но и ако по някакъв чудодеен начин успееше да стигне до другия край, двеста метра по нанагорнище бяха последното, от което се нуждаеше сега.

За секунда обмисли да прекоси празната линия и да прескочи преградата към Вертавеген, но виадуктът, на който се намираше платформата, беше сигурно петнайсет метра висок и той гарантирано нямаше да оцелее след такова падане.

Имаше нужда от нов план, и то скоро!

Нов поглед назад, сега преследвачите бяха още по-близо.

Мускулите го боляха, дробовете и гърлото му горяха и той ясно забелязваше как движенията му стават все по-тромави. Щяха да го хванат, вече го осъзнаваше. И тогава видя табелата за пристигащи влакове да светва от лявата страна на перона и усети познатия въздушен порив.

Възможност.

Миниатюрна и с шибана опасност за живота. Но нямаше избор!

Зави рязко наляво, смени перона и лавира между двама сънливи пътници.

Чу ядосаните им викове, когато преследвачите му налетяха на тях и ги събориха.

Сви надясно и продължи покрай новия перон. И тогава видя светлината от влака, който излизаше от тунела право срещу него. Филип и Елрой почти го бяха настигнали. Ръце докоснаха гърба на якето му и той хвърли последните си сили в див щурм.

Спирачките на влака изскърцаха, той го видя да идва все по-близо. Отново усети ръце по гърба си.

Дробовете му щяха да се пръснат, краката му бяха на път да се предадат, но той успя да ги принуди да скочат от ръба на перона. Последва милисекунда безтегловност, докато той се носеше във въздуха пред влака.

После чу някой да вика, остър проточен вик, който се смеси със свистенето на спирачките.

После земя, чакъл, метал и накрая: мрак…