Текст книги "Тръпката"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 22 страниц)

43. All Your Bases Are Belong To Us107107
  All your base are belong to us е фраза на развален английски, придобила голяма популярност в интернет и гейм средите, и се използва иронично. Идва от европейската версия на играта Zero Wing, което е зле преведена от японски. Фразата изразява победа или надмощие над противника. – Б.пр.


[Закрыть]

В мига, в който смъкнаха качулката от главата му, светът избухна в цветове, викове и гърмежи. Отне му половин секунда, за да осъзнае, че часът беше дванайсет, и още половин, за да разбере къде се намираше.

Седемдесет метра над центъра на града, мокрите и осолени платна на „Свеавеген“ бяха там, долу, между увисналите му крака и само няколкото десетки сантиметра бетон, върху които беше седнал, го деляха от падането.

Кракът върху гърба му го натисна и скъси разстоянието до ръба наполовина.

Той се опита да се хвърли назад, да задържи центъра на тежестта от вътрешната страна на ръба. Но кракът го спря и безмилостно го избута напред.

– Наслаждаваш ли се на гледката, loverboy? – прошепна Софи в ухото му, докато стокхолмското небе избухваше над главата му.

– В десния джоб на панталоните ми, USB-памет – изрева той, опитвайки се да надвика фойерверките. – Не ме пускай, мамка му!

Задникът му се плъзгаше бавно по бетона, докато кракът на Елрой продължаваше да го бута.

Деветнайсет етажа по-долу улицата се беше изпълнила с празнуващи.

– И какво мислеше да правиш с това, Хенрик, малкият? – отново Софи, съвсем близо до ухото му.

– Да го плъгна в сървъра и да заредя троянец – проплака той. – Моля те, моля те, не ме пускай…

Изведнъж задните му части загубиха контакт с повърхността и той се плъзна през ръба.

Но тъкмо когато нададе предсмъртен вик, Елрой го улови и го издърпа обратно на покрива. Оставиха го да лежи няколко минути, докато го претърсваха.

USB-паметта беше първото, което взеха.

* * *

Беше имала право за почти всичко.

MayBey и Тобе бяха свързани.

Но вместо мускулест полицай в тъмната униформа на спецчастите нейният смъртен интернет враг се беше оказал две пъпчиви осемнайсетгодишни хлапета, които бяха гледали твърде много телевизия. Именно филмовите реплики я насочиха по следата.

Съдия Дред, Клинт Истууд, „Шофьор на такси“. Всичко беше като някаква момчешка фантазия. След като бе разбрала името на Йонатан Лунд, беше лесно да провери Facebook профила му и съвсем вярно, всичките филми ги имаше там, прилежно изброени в страницата с информация заедно с факта, че учеше в IT-гимназия. В интернет можеш да се преструваш на когото си искаш, мислеше си тя. Но истината я имаше и там, стига да знаеш къде да търсиш.

И като стана дума за търсене…

Тя взе телефона си и набра един номер.

– Къде сте? – попита тя, когато мъжът от другата страна отговори.

* * *

Те го подкараха като овца помежду си.

Елрой го държеше под едната мишница, но това всъщност беше ненужно. Вярно, бяха срязали пластмасовите ремъци около ръцете му, но той беше абсолютно изтощен. Шокът от зашеметяващия пистолет, с който го бяха изпържили все още не беше отшумял и правеше движенията му тежки, а целият кошмарен сценарий горе на покрива на практика го беше пречупил.

Той потърка лице с горната част на другата си ръка, за да разкара сълзите, които упорито се стичаха от ъгълчетата на очите му.

Когато влязоха в голямата открита стая, от офиса на Филип долитаха гласове. Той успя да зърне силуети през матовите стъклени стени. Издрънчаха чаши, после се чу звънък смях, който той разпозна с лекота…

Без предупреждение, краката му изведнъж се огънаха и се строполи на земята. Главата му се удари в ръба на бюрото на Софи и усети как кожата на челото му се цепна.

Те не направиха усилие да го уловят, вместо това го оставиха да пълзи по пода известно време.

Смееха се, докато той опипваше с ръце пода под бюрото.

Накрая докопа стола и успя с негова помощ да се изправи с мъка на крака. Усещаше как топла струйка кръв бавно си проправя път през веждата му.

– Ето! – измърмори Елрой и натика носна кърпичка в ръката на HP, избутвайки го напред.

В следващия миг вратата се отвори и те се озоваха вътре.

В стаята имаше шестима души, всички мениджъри и всичките бяха с чаши шампанско в ръце.

– Добре дошъл, Хенрик, чакахме те – каза Филип Аргос весело.

Застанала до него, може би прекалено близо, Рилке се усмихна с най-красивата си усмивка.

– Ето.

Елрой остави малката USB-памет на бюрото на Филип.

– Деян, ще бъдеш ли така добър? – кимна Филип.

Деян направи няколко крачки през стаята, взе паметта, след което я плътна в един лаптоп, който стоеше на масата.

– Wireless network off… – измъмри той развеселено и хвърли бегъл поглед към HP. – Не бихме искали да си лепнем някоя инфекция…

Останалите тийм лидери с изключение на Рилке се насъбраха около екрана. HP не се сдържа да погледне към нея. Но тя изобщо не обърна очи към него.

Той притисна кърпичката още по-силно към челото си, но кръвта не спираше да тече.

– Ой-ой, вижте тук – каза Бийнс и посочи над рамото на Деян. – Нелоша работа!

Деян сам разцъка малко и въведе няколко кратки команди.

– Yes, мога единствено да се съглася с Бийнс. Който и да е написал шпионската програмка, си е знаел работата.

Той въведе още няколко команди, после се изправи и извади USB-стика.

– Ако троянецът беше влязъл в мейнфрейма, щяхме да си имаме проблеми… Вероятно щеше да почне да изпраща конфиденциална информация на външен клиент. Информация за партньорите ни, потребителски ID-та, блогови самоличности, you name it. Бог знае какво можеше да стане, ако той беше успял…

Той посочи с флашката към HP.

– Ти наистина се опита да ни закопаеш, пич… – каза той с почти изненадана интонация.

Изведнъж сякаш всички в стаята се втренчиха в него.

Той можеше почти да почувства омразата в очите им.

Франк направи две крачки напред със стиснати юмруци, но HP не трепна. Ударът дори не беше особено силен – беше насочен към корема и той успя донякъде да се подготви предварително. Падна на колене на мокета и изпъшка, когато въздухът излезе от тялото му. На онзи не му стискаше да го фрасне във фейса…

– Достатъчно, Франк – каза Филип кратко, докато Софи и брат ѝ издърпаха HP на крака. – Мисля, че Хенрик вече е разбрал сериозността на положението си, нали?

HP кимна мълчаливо.

– Ти, осъден престъпник, влизаш тук с взлом, с крадена карта и с цел да откраднеш фирмените ни тайни.

Той взе мемори стика от Бийнс и го размаха в лицето на HP.

– Груба кражба или промишлен шпионаж, сигурно една или две години затвор, предполагам. Освен това едва ли ще изглежда добре за бъдещата кариера на сестра ти…

HP потръпна.

– Не забърквай сестра ми в това! – изропта той.

Филип се усмихна.

– Значи все пак има нещо, за което ти пука, Хенрик. С други думи, не си напълно лишен от морал…

От Франк, Деян и останалите се чуха разпокъсани подхилквания, но това не го интересуваше.

– Говори по същество, Филип – въздъхна той. – Имам нещо, което искаш, нали? Иначе ченгетата вече щяха да са заети да ме чегъртат от асфалта. Вие не се притеснявате да оставяте трупове след себе си…

Той вдигна глава и за пръв път ги погледна в очите. Този път беше техен ред да зашарят с погледи.

Всички освен Филип. Той направи жест към Елрой.

– Той?

– Чист е, няма предаватели или микрофони.

– Чудесно!

Той отново се обърна към HP.

– Напълно си прав, Хенрик. Искам акциите ти, ще ми ги продадеш, според пазарните условия, така че никой да не може да твърди впоследствие, че си бил подложен на неправомерен натиск. Затова смятам да ти предложа двойно повече, отколкото едвам си успял да събереш за Моника.

Той направи жест към Стофе, който извади пластмасова папка и започна да подрежда документи върху бюрото.

– Освен това тук има предостатъчно свидетели, които ще могат да потвърдят, че сделката се е осъществила според законовите изисквания.

HP кимна уморено.

– Окей, разбирам…

Той пое дълбоко дъх, за да си даде време да помисли.

– Но имам едно условие за сделката.

– Едва ли си в позицията да поставяш условия, Хенрик, но нека чуем…

– Ще подпиша документите ви и ще изчезна в залеза, но само ако не звъните на ченгетата. Нямам желание отново да лежа зад решетките.

Филип кимна.

– Звучи, като приемливо предложение, нали?

Той се обърна към другите, но никой не възрази.

– Значи как ще направим с парите? – измърмори HP.

– Открихме ти сметка в Western Union, парите ще бъдат преведени в мига, в който се подпишеш.

– Няма нужда, имам собствена сметка, която можем да използваме.

Филип го погледна в очите за няколко секунди. После се усмихна.

– Предвидил си, че може да се стигне дотук, нали?

HP сви рамене.

– В такъв случай не съм се подвел изцяло за теб, Хенрик. Никой план не е достатъчно добър, че да не си подсигуриш и backup.

Той поклати глава.

– Можеше да стигнеш далеч заедно с нас, Хенрик, по-далеч, отколкото изобщо си смеел да се надяваш…

– Е… отвърна HP. – Вече никога няма да разберем, нали?

Филип кимна.

– И така, Хенрик, щом си се подготвил за такова развитие, значи си мислил и за цена. Колко успя да събереш, за да накараш Моника да продаде акциите си? Аз ѝ предложих един милион, но предполагам, че на теб ти е направила солидна отстъпка. Та колко излезе сметката – петдесет, сто?

– Пет!

Филип се ухили.

– Значи си успял да убедиш балдъзата ми да продаде акциите си за някакви си пет хиляди. Или си страхотен търговец, или тя наистина ме мрази… Е, добре, ще преведем десет хиляди в сметката ти.

HP поклати бавно глава.

– Не пет хиляди…

Той умишлено направи пауза от няколко секунди. После се усмихна.

– Пет милиона…

44. The game is up

Отвън по улиците се беше възцарило спокойствие и само опашките на отделни мудни фойерверки се появяваха от време на време в нощното небе. Наложи се да изчака малко, изпратиха го до тоалетната да се пооправи. Цепката над окото му не преставаше да кърви и той помоли да му дадат обикновено тиксо, за да го превърже криво-ляво. Тъкмо когато приключи, вратата на офиса се отвори.

– Вече можеш да влезеш, Хенрик…

Празничното настроеше изглежда беше поутихнало.

Той беше дочул откъси от шумната дискусия, докато чакаше.

– Проверихме информацията… – започна Филип. – И по някакъв начин си успял да извадиш петте милиона, за които говориш. Естествено, ни е интересно как е станало това…

– Спечелих от лотарията – отряза го HP.

Той видя как те си размениха погледи.

– Във всеки случай имаме предложение – каза Филип. – Шест милиона, това е сумата, която можем да заделим в толкова кратък срок.

– Седем! – изстреля HP.

Филип пое въздух дълбоко и с периферното си зрение HP видя как Елрой се размърда.

– Добре, тогава шест! – каза той. – Само да приключваме. И помни, никаква полиция!

– Хубаво – отговори Филип. – Деян е готов с трансфера на компютъра.

Той кимна към Деян, който беше извадил нов лаптоп на мястото на заразения.

– Той ще преведе сумата, щом всички документи са подписани, после можеш сам да се логнеш в акаунта си и да провериш сметката.

HP кимна.

Стофе подреди документите на масата пред него и той ги подписа по ред на номерата.

След това Филип направи същото, преди Стофе и Франк да се подпишат като свидетели.

– И така, вече можеш да преведеш парите – нареди Филип, когато приключиха.

Деян затрака по клавиатурата, след което остана да наблюдава HP, докато той проверяваше трансакцията. Цялата каса на ArgosEye трябваше на практика да е изпразнена.

Да купуваш акции на компания с пари от собствената ѝ каса, това не беше ли незаконно? Стига на някой да му дремеше, разбира се.

– Доволен?

HP кимна.

– Добре, тогава е време пътищата ни да се разделят – усмихна се Филип. – Сега наистина си заможен човек, но, ще мине известно време, преди да можеш да се насладиш на парите си. Освен това ние, естествено, ще настояваме за солидно обезщетение. Бих предположил, че сумата ще се окаже някъде около шест милиона, вие как мислите?

Дочуха се подигравателни подсмихвания и настроението вече изглеждаше доста по-спокойно.

– Елрой, ще бъдеш ли така добър да се обадиш за транспорт за Хенрик?

– С удоволствие – ухили се Елрой и пристъпи към телефона на бюрото. – Едно, едно, две е лесно да се набере…

HP гледаше в пода. Естествено, алчните копелета искаха да го прецакат. Както изглеждаше, нямаше голям шанс да си върне парете. Но за щастие, той имаше още едно малко асо в ръкава…

– Ало, полицията ли е? Заловихме крадец. Очевидно се опитваше да открадне търговски тайни…

– Чакай! – каза Филип и вдигна ръка. – Нещо не се връзва…

Той изгледа HP продължително.

– За човек, току-що изгубил играта, изглеждаш твърде спокоен.

HP се опитваше да избегне погледа му.

Мамка му!

– Какво всъщност правеше на рецепцията на долния етаж?

– Нищо – смотолеви HP.

За миг Филип изглеждаше, сякаш недоумява нещо. После направи жест към Елрой да му подаде слушалката.

– Ало, с кого разговарям? Полицейски инспектор Ренко?

Филип започна да се усмихва.

– И в кой отдел работи инспекторът, ако мога да попитам? Разузнавателният? Съжалявам, но правилният отговор беше централа.

Той затвори слушалката, след което натисна няколко копчета на телефона.

– Не спираш да ме изненадваш, Хенрик! – продължи той с развеселен тон. – Предвидил си, че ще се обадим в полицията, и си заменил номера за бързо набиране със свой собствен. Да се обзаложа ли, че някъде отвън имаш двама приятели, които чакат с кола и ще се появят да те вземат? Малко в стил „Ocean’s Eleven“, не съм ли прав?

HP си пое дълбоко въздух.

– Twelve – измърмори той. – Фалшивите ченгета ги спасиха във втората част.

Но никой не го слушаше.

Филип се обърна към останалите в стаята.

– Това е добър урок за всички ни. Никога не подценявайте противника си, дори и да изглежда победен…

Филип направи знак с ръка на Елрой, който извади мобилния си телефон.

– Ало, полицията ли е?

* * *

Тя приключи разговора и потърси нов номер в телефонния си тефтер.

– Добър вечер, скъпа – каза мекият глас.

– Добър вечер, чичо Таге – отговори тя и усети как сърцето ѝ заби малко по-бързо.

– Знам къде е Хенрик…

– Прекрасно, милата ми, дължа ти големи благодарности. Къде мога да го намеря?

Тя пое дълбоко въздух и го задържа няколко секунди, преди да отговори.

* * *

Сега вече играта приключи.

Филип и компания купиха акциите му, вярно, значително по-скъпо, отколкото си бяха представяли, но все пак. Най-накрая си бяха осигурили пълен контрол над фирмата.

Вътре сигурно се лееше шампанско, докато той и близнаците детективи трябваше да изчакат при рецепцията да се появят ченгетата.

Истинските ченгета, това…

Мамка му!

Беше се надявал, че ще успее да се отърве, че блъфът с номера ще мине и Нокс и Хьовдинген ще почукат на вратата и ще го изведат. После хайде към Арланда със свежи пари в сметката.

Вместо това щяха да го арестуват наистина.

Присъдата беше най-малката му грижа. Наистина притеснителното беше, че в мига, в който личните му данни попаднеха в компютрите на полицията, при Водача щяха да се развеят предупредителните знамена.

Всъщност той беше изненадан, че още не го бяха открили.

Че Филип и слугите му още не го бяха издали. Но те май така и не бяха загрели кой беше той всъщност? Е, скоро щяха да узнаят…

Тежко чукане прекъсна мислите му.

– Бързо дойдохте – каза Елрой на двамата цивилно облечени мъже, когато отвори вратата.

– Бяхме почти зад ъгъла – отвърна единият от тях кратко.

– Бих искал да видя документите ви – каза Елрой.

Мъжете свиха рамене и извадиха полицейските си значки. Елрой ги разгледа старателно и кимна.

– Имам цялата информация ето тук…

Той подаде пластмасова папка на един от полицаите.

– Време, място, лични данни, вътре ще намерите всичко, плюс флаш памет със софтуерната програма, която той се опита да качи в мейнфрейма ни.

Посочи към HP.

– Адвокатите ни ще се върнат след празниците с нашия иск за обезщетение.

Единият от полицаите прелисти папката, после кимна на колегата си.

– Обърни се – изкомандва той и HP се подчини.

Чу се металическо щракване и белезниците бяха намясто.

– Окей, тогава тръгваме. От следствието ще ви позвънят утре сутринта, ако имат въпроси…

Двамата полицаи го отведоха до асансьора.

– Чакайте – викна Елрой след тях. – В кое управление ще го отведете в случай, че искаме да добавим нещо?

– Нормалм – отвърна по-високият полицай.

– Това от другата страна на централата ли е? – попита Елрой.

– Не, „Кунгсхолмсгатан“ 37, отдавна се преместихме.

Елрой се засмя доволно.

– Просто исках да проверя…

Те взеха асансьора надолу. Никой от полицаите не каза и дума. Колата стоеше точно отпред, типично полицейско корито с автоматични скорости и допълнително вътрешно огледало.

По-високият от двамата, който изглежда беше началникът, седна на задната седалка с HP. Колата запали и докато потегляха, той извади мобилен телефон.

– При нас е и сме в движение – каза кратко той на човека от другата страна на слушалката.

– Не сме на път към „Кунгсхолмен“, или… – промълви HP.

Но мъжът не отговори.

45. Call!

– Е, приятели – каза Филип Аргос. – Ето че премахнахме и тази неприятна дреболия. Понякога човек няма друг избор, освен да откупи свободата си, макар че цената се оказа малко по-висока, отколкото бяхме разчитали… Но все пак това беше решението, което носеше най-малко рискове в дългосрочна перспектива. Ще оставим на адвокатите да съберат обезщетението. Би трябвало да е относително просто, след като имаме номера на сметката. Независимо от това всички ние тепърва ще печелим повече пари, отколкото някога сме си мечтали…

Той вдигна чашата си.

– За бъдещето!

Зазвъня мобилен телефон.

– Извинете ме – каза Франк.

Той измъкна телефона от калъфа на колана си и излезе от стаята.

– Значи, знаем ли за кого всъщност работеше той – попита Бийнс.

Филип поклати глава.

– Не, за съжаление не. Имам своите подозрения, но никога няма да бъдем сигурни…

– Мислиш за Анна?

Филип сви рамене.

– Цялата информация, която сме събрали, сочи, че Хенрик на практика е действал съвсем сам. Във всеки случай не намираме никакви връзки с някои от нашите конкуренти. Може би Анна го е назначила преди…

Той направи жест.

– … или може би още по-вероятно е сестра ѝ да го е направила, като се има предвид целия номер с акциите. Така или иначе, сега сме квит, акциите са наши, съвсем законно и по правилата и вече няма нещо или някой, който да заплашва плановете ни.

Франк влезе обратно в стаята. Той все още държеше телефона в ръка, но толкова здраво, че пръстите му бяха побелели при ръбовете му.

– Имаме проблем… – почти прошепна той. – Обади се Гите долу от Филтъра. Половината блог общност приказва за нас. За нас, за методите ни на работа, клиентите, троловете, блоговете, регистъра, you name it… Изглежда всичко е изтекло навън…

Той преглътна тежко и направи жест към вратата.

– Освен това на рецепцията чакат двама униформени полицаи и се чудят къде е взломаджията ни.

Филип хвърли поглед към Деян.

– Няма начин – Деян вдига ръце пред себе си в защита. – Лаптопът не беше вързан към мрежата, а освен това беше абсолютно празен. Троянецът не направи нищо.

– Това не е добре… – проплака Рилке.

– Тихо! – прекъсна ги Филип.

Той се обърна към Елрой.

– Какво прави той, докато чакахте отвън? Оставихте ли го да се приближи до някой компютър?

Елрой и Софи поклатиха главите си почти в синхрон.

– Отиде до кенефа, това беше всичко – каза Софи. – Трябваше да си превърже главата, нали си я сцепи, когато…

Тя прекъсна изречението и погледна тревожно към брат си.

– Когато какво? – изсъска Филип.

– … когато се удари в бюрото ми – продължи тя беззвучно.

* * *

Минаха по „Страндвеген“, продължиха през „Дипломатстаден“ и после нататък към Йердет.

Лампите на Какнесторнет108108
  Радиотелевизионна кула в Стокхолм. – Б.пр.


[Закрыть] мигаха някъде в мъглата отляво и за няколко секунди той си помисли, че се бяха отправили натам.

Но вместо това подминаха кулата и завиха по малък чакълест път, който сякаш водеше право към шубраците. Тук нямаше ли стрелбище едно време?

– Вие истински полицаи ли сте? – попита той.

Мъжът до него сви рамене.

– Има ли някакво значение?

– Откога ме следите?

– От известно време…

– Откъде знаехте… имам предвид… кой ви насочи по дирите ми?

– Ти как мислиш, Хенрик? Искам да кажа, ако наистина се замислиш?

Нещо в тона на мъжа накара сърцето му да потъне като камък.

* * *

Филип отвори вратата на офиса с трясък и с другите по петите си изтича до бюрото на Софи. Компютърът се намираше на земята, но USB-портовете от предната му страна бяха празни.

– Фалшива тревога – въздъхна Бийнс облекчено. – Ако не е вкарал троянеца, значи в интернет просто се въртят глупости. Може да е разправил всичко на приятелите си и да се е уговорил с тях да раздухат историята по това време независимо дали троянецът ги захрани с информация или не. Без доказателства историята ще замре от само себе си за няколко дни…

– Чакайте!

Деян се наведе и опипа един от малките слотове за карти точно над USB-портовете.

Секунда по-късно измъкна оттам малка карта памет, голяма колкото пощенска марка.

Jkay A mofos!109109
  Интернет съкращение за Just kidding around, motherfuckers, в случая може да се преведе приблизително като „Шегичка, копелета“. – Б.пр.


[Закрыть] беше написал някой на предната ѝ страна.

* * *

Светлините от близката къща изчезваха зад тях. Колата почти се носеше по покритата със сняг земя, само се накланяше меко, когато минаваха над скрити неравности и дупки. За кратко се почувства почти като че беше обратно в пустинята. Но това беше просто още едно от серията причудливи déjà vu-та, в която животът му се беше превърнал.

Когато най-накрая спряха, бяха стигнали почти до началото на гората. Той видя малки трептящи точки светлина измежду дърветата и мина известно време, преди да разбере какво представляваха.

Гробищни фенери.

Бяха отишли до старото гробище за домашни любимци.

Мъжете слязоха от колата и отворилите се врати пуснаха вътре студен нощен въздух. Той, естествено, трябваше да се опита да избяга. Да препусне лудешки навън и да се насочи към уличните светлини от другата страна на полето. Но вече нямаше сили да бяга. Трябваше да се задоволи със сегашното положение.

– Тук ли идва краят? – попита той мъжете, но никой от тях не каза нищо. – Можете поне да сте достатъчно любезни да ми кажете какво следва?

– Мислех, че вече си разбрал – отвърна един от мъжете, докато му сваляше белезниците.

HP кимна.

– Да, но все пак бих искал да го чуя от вас.

Мъжът не отговори. Вместо това вдигна якето си и прибра обратно белезниците на колана си до пистолета.

– Можеш да тръгваш – каза другият мъж.

Той остана намясто няколко мига, загледан в тях, но беше невъзможно да разчете израженията на лицата им в мрака.

Така че започна да върви. Светлините мъждукаха вътре в гората, може би едва на двайсетина метра от него.

Макар че центърът на града беше само на няколко километра, наоколо цареше почти пълна тишина. Единствено далечният шум и розовото небе зад него намекваха за градското присъствие.

Изведнъж той чу птичи повик в далечината. Сух грачещ звук, който разпозна, и нямаше как да не настръхне. До началото на гората оставаха десет метра. Снегът скърцаше леко под краката му.

Той разпери ръце и зачака.

Пет метра.

Сърцето му биеше толкова силно, че му се струваше, че може да го чуе.

Четири.

Три.

Два.

Един…