Текст книги "Огън от дълбините"

Тридесет и осем

Джефри не беше виждал небето за повече от час през последните два дни. Двамата с Амди бяха в безопасност под каменния купол, покриващ космическия кораб, но не им позволяваха да излизат навън.

През последните часове сякаш нищо не се бе променило, но в кораба цареше радостно оживление. След дългото мълчание Равна най-сетне се обади. Амдиджефри и г-н Стийл дори разговаряха на живо с нея! Само още три часа и корабът щеше да кацне при тях! Сега дори обстрелът на вражеските оръдия утихна, сякаш дърворезбарите съзнаваха, че времето им изтича.

Още цели три часа! Ако беше сам, Джефри сигурно вече щеше да дращи истерично по стените. Но сега го спираше мисълта, че все пак е на девет години – голям човек със сложни проблеми.

Когато една от частите на Амди притича твърде близо до него, Джефри се стрелна и грабна гърчещото се тяло; после го повдигна до гърдите си. Останалите членове на глутницата се струпаха ликуващо наоколо, тикайки носове в тялото му.

Цялата група се отърколи върху сухия мъх и замря блажено за няколко мига.

– Хайде да вървим да изследваме навън!

– Трябва да стоим тук заради Равна и г-н Стийл.

– Не се тревожи, аз ще се сетя, когато дойде времето за връзка.

– Добре тогава.

Но къде ли можеха да отидат в своя затвор. Проправиха си път под мъждивата светлина на факлите чак до централния отвор на купола. Доколкото виждаха наоколо, бяха съвсем сами. Това обаче не будеше тревога. Г-н Стийл много внимаваше при кораба да не проникнат шпиони на дърворезбарите. Той рядко позволяваше дори на собствените си войници да влизат тук.

Частите на Амди сновяха около Джефри, тичаха напред-назад и душеха пролуките в пресния хоросан. Внезапно тази, която момчето държеше в ръце, направи рязко движение.

– Аха! Ето тук! Усещах, че мазилката ще поддаде на това място – каза глутницата.

Джефри пусна кутрето и всички части на неговия приятел се втурнаха да изследват стената. Според момчето тя не изглеждаше по-различно от тази в останалата част на помещението, но Амди дращеше по нея с пет от своите части.

– Добре де, дори и да орониш мазилката, каква полза ще имаме от това?

– Апчихи-апчихи, и аз не знам. Пазех това в тайна, докато не дойде време да убиваме… Уау! Тая вар ми изгори устните!

След малко в стената зееше дупка колкото главата на Джефри. Между големите каменни блокове наистина имаше процеп, през който Амди можеше спокойно да мине. Една от частите му се намуши в тясната цепнатина.

– Е, сега доволен ли си?

Джефри се просна на пода и се опита да надзърне в дупката.

– Познай какво видях! – Пронизителният писък дойде от частта на Амди, която се намираше точно до дясното ухо на Джефри. – Както и предполагах, в стената има тунел!

Още една от частите на глутницата се промуши покрай Джефри, нахлу в тунела и се изгуби в мрака. Нима това бяха тайни проходи? Всичко започваше съвсем да прилича на нийорска вълшебна приказка.

– Тук е достатъчно широко и за възрастна глутница. Ти също можеш да се промъкнеш, Джефри, само ще трябва да пълзиш на лакти и колене.

После още две от частите на Амди изчезнаха в тунела.

– Тунелът е много, много дълъг. Вече втори път попадам в задънено разклонение и трябва да се връщам обратно. Първите ми части са на около пет метра над теб. Тук наистина можеш да полудееш. Постоянно трябва да се движа във верига.

Гласът на Амди звучеше много по-трескаво в сравнение с обичайната игривост на кутретата. Още две от частите хлътнаха в тунела. Тази шега май се превръщаше в опасна авантюра, а Джефри дори не можеше да участва!

– Не отивай прекадено надалеч, може да е опасно!

Една от частите, останали отвън, вдигна очи към него.

– Не се бой. Не се бой. Тоя тунел не е правен току-така, а е специално изсечен в камъните, още докато са строени крепостните стени. Явно е някакъв таен проход, поръчан от г-н Стийл. Аз съм добре, аз съм много добре. Ха-ха, хо-хооооо!

Още едно кутре се шмугна в дупката. Накрая последното, задържало се най-дълго край Джефри, не издържа и последва останалите. Все пак остана близо край отвора, така че Амди да може да разговаря с приятеля си.

Глутницата на Амди си прекарваше чудесно – тя викаше и пееше, колкото й глас държи. Джефри си даваше сметка какво става в момента – това беше още една от онези игри, в които той никога нямаше да участва. Мисленето на Амди беше най-чудноватото и необикновено нещо. Ама че гадория! Сега, докато си играеше в каменната стена, той бе изолиран от всички околни звуци освен от собствените си мисли.

Глупавото пеене продължаваше вече прекалено дълго. Внезапно Амди проговори със съвсем разумен тон:

– Ей, този тунел се раздвоява на няколко места. Сега пак стигнах до разклонение. Един от ръкавите води надолу… Ех, ако имах повече части, щях да изследвам и двете разклонения!

– Да, ама нямаш!

– Ехооо! Тогава днес ще тръгна по разклонението, което води нагоре!

Последваха няколко секунди пълна тишина.

– Пред мен има някаква малка вратичка! Прилича на вход към покоите на някоя единица! И не е заключена! – Частта на Амди, която беше най-близо до Джефри, препредаде стържещия звук на триене на камък о камък. – Я гледай ти! Виждам светлина! Само на няколко метра от мен в стената има прозорец! Чувам дори как свири вятърът! – Той наподоби шума от вълните и крясъците на морските птици, които се рееха над Тайния остров. Звуците бяха красиви и пленителни. – Охооо! Това май не е много редно, но на мен ми се ще да погледна… Джефри, виждам слънцето! Вече съм навън и седя на един корниз върху купола! Мога да огледам цялата южна част… Лелеее! Ама тук е ужасно задимено!

– Ами хълма? – обърна се Джефри към единствената част на Амди, останала при него. В тъмния тунел се виждаха само белите петна по козината й. Е, добре поне, че Амди все пак поддържаше връзка с него.

– А, той е малко по-кафеникав, отколкото през миналата декада. Не виждам никакви войници наоколо. – Джефри дочу как той издаде звуци, наподобяващи артилерийска канонада. – Опала, за сметка на това ни обстрелват… Удариха от тази страна на билото. Долу има някой, но още не мога да го позная. Охо-хо! Старият Тайратект пресича двора и идва към нас.

От дупката се дочу трескаво топуркане; Амди се беше втурнал обратно по тунела. Нямаше никакъв смисъл да разкриват пред Тайратект, че са открили в стената таен проход. Той със сигурност щеше да им заповяда да стоят по-далече от него. Един, двама, трима, четирима – половината от Амди изскочиха от стената. Кутретата взеха да се въртят като замаяни наоколо. Джефри не можеше да определи със сигурност дали това се дължи на дръзката им авантюра или пък че временно са отделени от останалата част на глутницата.

– Дръж се естествено, само се дръж естествено!

После пристигнаха и другите четирима и Амди постепенно се успокои. Двамата с Джефри се отдалечиха от дупката в стената.

– Бързо да вървим в кабината! Ще се престорим, че сме се опитвали да се свържем с Равна.

Двамата вече бяха включили антената към единствения предавател, когато портите откъм западната страна на купола се отвориха. Силуетите, които се очертаха върху светлия квадрат, бяха на пазача и на единицата от Тайратект. Стражникът остана отвън, притваряйки вратата зад гостенина. Пелерината бавно се упъти към тях.

Амди започна игриво да снове наоколо и да обяснява как са се опитвали да се свържат по радиото. „Малко преиграва“, помисли си Джефри.

Единицата се втренчи в следите от мазилка по козината му.

– Ходил си в тайните коридори, така ли?

– Какво?! – Амди се огледа и забеляза праха по себе си. Обикновено успяваше да се овладее, когато го притиснат до стената. – Да – отвърна той с гузно изражение и се отупа. – Нали няма да ме издадеш?

Г-н Тайратект не отговори веднага. Той внимателно приклекна на пода сякаш изпитваше непоносима болка в задните хълбоци.

– Добре, няма да ви издам.

Джефри размени недоумяващ поглед с една от частите на Амди.

– За какво служи този тунел? – боязливо попита той.

– Всички замъци имат тайни коридори, особено пък в моето… Във владенията на г-н Стийл. Рано или късно ще потрябват пътища за бягство или пък ще се наложи да шпионираме врага. – Единицата разтърси глава. – Но това не е толкова важно. Вашето радио работи ли нормално, Амдиджефри?

Амди надигна глава към предавателя.

– Предполагам, но все още няма нищо за получаване.

Тримата се взираха мълчаливо в монитора няколко минути. Г-н Тайратект заби муцуна между лапите си и сякаш заспа.

Внезапно екранът за връзка засия със зелена светлина. Разнесоха се хаотични звуци, сякаш апаратурата се опитваше да отдели някакъв сигнал от общия ефирен шум.

– … над вас след около пет минути – чу се накрая и гласът на Равна. – Джефри, чуваш ли ме?

– Да! Ние сме тук!

– Искам да говоря с г-н Стийл.

Тайратект пристъпи още по-близо до предавателя.

– Той не е тук в момента, Равна.

– Кой е това?

Смехът на Тайратект приличаше по-скоро на кикот; досега не беше чувал говор на друго, различно от него създание, с изключение на Джефри.

– Аз ли? – И той издаде няколко звука от говора на Остриетата, които прозвучаха на Джефри като „Тайратект“. – А може би имате предвид някое прозвище като това на г-н Стийл например? Не зная как точно е вашата дума, но можете да ме наричате… Г-н Скинър. – Тайратект отново се изхили. – В момента говоря от името на Стийл.

– Джефри, ти добре ли си?

– Да, да. Чуйте какво има да ви казва г-н Скинър.

Ама че странно име!

Звуците, идващи от предавателя, станаха глухи и неясни. Сякаш някакъв мъжки глас се намеси гневно. После отново се чу гласът на Равна, строг и студен, също както говореше майката на Джефри, когато беше бясна.

– Джефри… Какъв обем има сфера с диаметър 10 сантиметра?

Докато траеше разговорът, Амди не го свърташе на едно място. През цялата година Джефри му беше пълнил главата с истории за човешките същества и сега той нямаше търпение да се срещне с Равна. Чудеше се как ли изглежда тя. А ето че му се отваряше прекрасен случай да блесне с познанията си пред нея. Той скокна при предавателя и се ухили на Джефри.

– Това е съвсем просто, Равна! – Гласът му съвършено имитираше този на момчето. – Обемът е 523,598 кубически сантиметра… А може би искаш и останалите цифри от дробта?

Отново се дочу неясен говор.

– Не… Това е напълно достатъчно. Добре тогава, г-н Скинър. Имаме картина от предишното си прелитане над вас и приблизителните координати на радиопредавателя… Къде точно се намирате?

– Под каменния купол върху Хълма със звездния кораб. Това е на брега, близо до…

Някакъв мъжки глас го прекъсна. Дали беше Фам? Имаше много странен акцент.

– Открих го на картата. Все още не можем да ви видим оттук. Много е мъгливо.

– Това е пушек – отговори Пелерината. – Врагът напредва от юг и вече е съвсем наблизо. Нуждаем се от незабавната ви помощ… Моля ви да кацнете в двора на крепостта. Вече знаете, че направихме специални приготовления за вашето пристигане. Щом веднъж се приземите, бихме могли да използваме вашите оръжия и да…

– В никакъв случай – отвърна незабавно мъжкият глас. – Просто ни покажете кои са добрите и кои са лошите, а ние ще се погрижим за останалото.

Гласът на Тайратект стана жаловит, сякаш някое малко дете се оплакваше на майка си. Той наистина внимателно беше изучил човешката природа.

– О, моля ви, моля ви! Изобщо не исках да бъда невъзпитан. Разбира се, че ще постъпите така, както вие прецените за най-добре. Що се отнася до враговете ни – цялата войска, която настъпва към хълма откъм южната му страна, е вражеска. Само едно преминаване с кораба над тях и… хм… огънят от двигателите ви ще ги обърне в бягство.

– Не мога да летя в атмосферата с тези двигатели. Баща ти наистина ли успя да кацне само с главния ракетен двигател, Джефри? И без помощта на каквито и да било агравитатори?

– Да, сър. Беше ни останал само този двигател.

– Тогава той е бил или голям късметлия, или истински гений.

– Вероятно ще можем да прелетим над вас на няколко хиляди метра. Това е достатъчно, за да ги стресне.

– Да, и това би могло… – започна Тайратект.

Портата откъм северната страна на купола се отвори и на фона на небето се очерта силуетът на г-н Стийл.

– Аз ще говоря с тях – каза той.

Крайната цел на тяхното пътуване лежеше точно на двайсет километра под „Единак II“. Бяха толкова близо, но тези двайсет хиляди метра можеха да се окажат по-непреодолими от двайсетте хиляди светлинни години, които изминаха дотук.

Агравитаторът ги крепеше точно над „Хълма със звездния кораб“. Мултиспектровата апаратура на кораба не работеше с пълен капацитет, но на местата, където димът се беше поразсеял, можеха да различат дори игличките по клоните на дърветата. Равна виждаше добре как „дърворезбарите“ напредват по южния склон. Забелязваха се и други войници, а по всичко личеше, че в гората имаше скрито оръдие. Ако разполагаха с още малко време, сигурно щяха да установят с точност противниковите позиции. Но точно време не им достигаше.

Време и доверие.

– Четиридесет и осем часа, Фам. После флотата ще е тук и ще ни притисне от всички страни.

Фам се обърна и я погледна през рамо. За миг Равна се уплаши, че всеки момент ще се разпадне на парчета.

– Ще се справиш ли с този Стийл? Средновековните злодеи са не по-малко опасни от онези, които си срещала в Отвъдното, Рав. Те биха могли да научат дори пеперудите на това-онова. Една стрела може да те убие също толкова успешно, колкото и бомба с антиматерия.

Пак ли тези фалшиви спомени? Този път обаче Фам май наистина имаше право. Равна се замисли над казаното. Втората глутница – Стийл – май беше доста настоятелна. Може и да се е държал добре с Джефри, но сега изглеждаше освирепял. Равна вярваше, че само едно прелитане няма особено да стресне дърворезбарите. Налагаше се да се спуснат, колкото се може по-ниско, за да стрелят по тях. Проблемът се състоеше в това, че единственото оръжие, с което разполагат, е лъчевата пушка на Фам.

– Добре тогава, действай както се уговорихме със Стийл. Спусни се със совалката близо до позициите на дърворезбарите и ги обстрелвай с лазера.

– Дявол да го вземе, много добре знаеш, че не мога да го направя! Устройството на совалката изобщо не ми е познато, а без автоматично управление аз…

– Щом като нямаш автопилот, тогава се нуждаеш от помощта на Синя раковина – продължи меко тя.

По лицето на Фам се изписа ужас. Тя протегна ръка и нежно го докосна. Той мълча дълго и сякаш изобщо не забеляза жеста й.

– Да – гласът му беше приглушен и звучеше като на непознат. После Фам извика: – Синя раковина! Качи се тук.

Синя раковина зае мястото на пилота и клонките му надвиснаха над пулта за управление. Беше изключил цялата автоматизация и само главният монитор все още работеше. Показваше картина от долната камера на совалката. „Единак II“ полетя още стотина метра напред като ту се появяваше, ту изчезваше от обсега на камерите им. Совалката изостана от него и започна да се спуска.

Носът на совалката се наклони надолу и тя се насочи към прорязания от фиорди бряг под тях. Започнаха да падат като камък и двайсетте километра до земята взеха все по-бързо да се топят. В продължение на половин минута връхчетата на ездача махаха притеснено над контролното табло. Дали пък не искаше да смае Фам с уменията си? Оказа се, че не било това.

– Съжалявам, много съжалявам!

Ездачът най-сетне овладя совалката и те отново започнаха да се издигат. Фам потъна в креслото си, притиснат от ускорението.

– Не можем ли да минем без убийства, сър Фам? Вероятно самата ни поява над бойното поле…

– Просто свали това нещо долу – озъби се Нувен.

Съществото Стийл настояваше да изпепелят целия южен склон на хълма. Въпреки подозренията, които Фам таеше към него, за това нещо глутницата май беше права. Насреща си имаха банда убийци, които нямаше да се поколебаят да нападнат дори кораба. Дърворезбарите наистина се нуждаеха от един добър урок.

Совалката постепенно скъсяваше разстоянието до повърхността. Укреплението на Стийл вече се виждаше и с просто око. Около страумлинския кораб долу имаше грубо направен полигон. Крепостта беше много по-голяма от замъка, който се издигаше върху един от островите на няколко километра по на запад. „Чудя се дали и замъкът на баща ми е изглеждал по същия начин на хората от Кюенг Хо.“ Стените бяха високи и отвесни. По конструкцията им личеше, че доскоро Остриетата не са имали и най-малка представа що е барут.

Трийсет седмици след като узна за тяхното съществуване, Фам най-сетне видя Остриетата. Дори и на такова разстояние беше очевидно, че не приличаха на нито едно от създанията, които беше срещал. Глутници от по четири, пет или шест члена се движеха в толкова плътна група, че напомняха по-скоро на голямо паякообразно. Всяка от глутниците се държеше поне на десет-петнайсет метра от останалите.

Сред гъстия дим изгърмя оръдие. Глутницата, която го обслужваше, се движеше в синхрон като пръстите на една ръка – тя върна металното дуло в изходна позиция и отново го натъпка със заряд.

– Щом като тези са врагове, сър Фам, тогава откъде имат оръдия?

– Откраднали са ги.

Добре де, ами кой ги е обучил да зареждат топовете? Но Фам нямаше време да се размисли над този въпрос. Остави решаването му за по-късно.

Фам се освободи от предпазните колани и изпълзя назад към люка, където беше закрепена пушката му.

– Задръж совалката стабилна, Синя раковина. Ако ме разклатиш, ще изпържа и теб.

Той отвори люка и се задави от лютивия дим. После Синя раковина намери място с по-чист въздух, закрепи совалката и Фам насочи пушката към редиците на вражеските глутници.

Още в началото на битката кралицата настоя Джоана да остане в лагера. Реакцията на момичето приличаше на експлозия. И сега продължаваше да се чуди на себе си – не беше изпитвала такова желание да се нахвърли срещу някоя глутница още от първите дни в Света на остриетата. Сега обаче не съществуваше сила, която да я възпре да се добере до Джефри. Накрая стигнаха до компромис и Джоана се примири да бъде постоянно охранявана от Пилигрима. Затова пък й разрешиха да е редом с войниците на бойното поле, при условие, че се подчинява на своя пазач.

Джоана се взря през стелещия се дим. Проклятие. Пилигрима се оказа предпазлив и грижовен като квачка. По собствените му признания беше убивал през целия си съзнателен живот. А сега дори не й позволяваше да се доближи до оръдията на Скрупило.

– Пусни ме по-близо, проклет да си!

Перегрин енергично разтърси тела, което на езика на Остриетата означаваше твърд отказ. Едно от кутретата му се подаде от джоба, в който го носеха, и я подръпна за ръкава.

– Потърпи още малко – каза той за десети път този ден. – Изчакай вестоносеца на кралицата. Тогава вече ще можем…

– Искам сега да отида на върха! Аз съм единствената, която познава кораба.

Тя вече се извръщаше, за да отблъсне Белязаното чело, когато събитията запрепускаха с бесен ход. Усети по гърба си непоносима жега, а пушекът над тях се нажежи и засвети. После пак, и пак, и пак… След това в небето изтрещя нещо, подобно на гръмотевица.

Пилигрима затрепери.

– Това не беше изстрел от оръдие! – извика той. – Двама от мен са почти ослепени. Да бягаме!

Частите му заобиколиха Джоана и тя едва не се прекатури, докато я бутаха и теглеха надолу към подножието.

Известно време момичето не се противеше, но това бе по-скоро заради зашеметяването от внезапното нападение, а не защото му се подчиняваше.

След гръмотевицата се възцари мъртва тишина. Там, където димът се разсея най-напред, момичето зърна едно от оръдията на Скрупило. Металното му тяло стърчеше сред локва разтопен метал. От артилериста бяха останали само безформени парчета. Това, което ги сполетя, не беше обичайна атака. Джоана се изтръгна от хватката на Пилигрима. Това не беше вражеската артилерия!

– Кораб! Пилигриме, това сигурно беше огънят от ракетния двигател!

Пилигрима отново я повлече надолу към подножието на хълма.

– Не е двигател! Аз съм чувал как звучи той. Този гръм беше по-тих, при това някой насочваше удара!

Последва поредица нови взривове. Колко ли от дърворезбарите вече бяха стопени от адската струя, идваща откъм небето?

– Те сигурно мислят, че атакуваме кораба, Пилигриме. Ако не направим нещо, ще изравнят всичко със земята!

Челюстите му отпуснаха хватката си.

– А какво бихме могли да направим? Ако още стърчим тук, накрая ще убият и нас!

Джоана вдигна глава към небето. Нямаше и следа от летателен апарат, но той вероятно беше прикрит от гъстия облак дим. През него слънцето приличаше на кървава топка с размити контури. Трябваше да покаже някак на своите спасители, че избиват приятелите й! Само ако можеха да видят… Тя заби пети в земята.

– Ако застана така, че да ме видят… Пусни ме, Пилигриме! Отивам на върха, където няма дим!

Той спря, но челюстите му продължаваха да я държат здраво.

– Моля те, Пилигриме, това е нашето единствено спасение!

В подножието на хълма се щураха глутници от дърворезбарите – някои кървяха, от други бяха оцелели само една-две части.

Ужасените очи на Перегрин я гледаха още известно време, след това хватката му се отпусна и той побутна ръката й с нос.

– Този хълм носи смърт – най-напред Книжовника, а сега и ти. Всички сте луди. – После по муцуните му премина познатата усмивка на стария Пилигрим, отчаяният авантюрист. – Е, добре, нека да опитаме тогава!

Пътят бе сравнително лек, но Перегрин избираше най-дълбоките падини и често приклякаше, за да се огледа на всички страни. Имаше обаче и участъци, които бяха толкова стръмни, че Джоана се вкопчваше в ремъците, опасващи две от частите на Перегрин, и се оставяше той да я влачи. Минаха покрай мястото, където доскоро беше едно от оръдията. Разтопеният метал и овъглената плът в кратера говореха недвусмислено за действието на лъчево оръжие.

Над хълма облакът пушек постепенно преливаше в чисто синьо небе. Дори нещото, което летеше над тях, да не притежаваше специална апаратура за откриване на човешки същества, пилотът лесно щеше да ги забележи и с просто око.

– Виждаш ли нещо?

Четирите глави на възрастните части започнаха да се оглеждат.

– Не. Или летят много високо, или пък са скрити от пушека.

Глупости. Джоана се надигна и хукна към крепостните стени. Нямаше как да не наблюдават това място!

– Кралицата ще бъде ужасно недоволна!

Двама от личната стража на владетелката вече ги гонеха по петите, привлечени от тяхната внезапна поява. Пилигрима даде знак да се върнат обратно.

Джоана се озова сам-сама върху голото поле, при това на по-малко от двеста метра срещу крепостната стена. Нямаше начин да не я забележат, дори и без каквато и да е оптична техника. Всъщност някой вече я беше забелязал. Разнесе се остро свистене и една дълга стрела се заби в торфа от лявата й страна. Белязаното чело захапа рамото й и я принуди да залегне. Кутретата вдигнаха предпазните си покривала, предназначени точно за такива случаи. Пилигрима я заслони с телата си срещу стрелите, идващи откъм крепостта. Двамата се втурнаха обратно към прикритието на гъстия пушек.

– Тичай успоредно с мен! Искам да ме виждат от въздуха.

– Добре, добре.

Наоколо продължаваше да се чува смъртоносното свистене на стрелите. Джоана се придържаше с една ръка о рамото на Белязаното чело. Внезапно почувства, че той все по-често се препъва и губи сили. Една от стрелите го беше улучила в рамото, само на сантиметри от ухото. Пилигрима улови разтревожения й поглед.

– Аз съм добре. Наведи се надолу! Наведи се!

Предните части от войската на дърворезбарите вече тичаха към тях. Пилигрима отскачаше ту на една, ту на друга страна и издаваше толкова високи звуци, че причиняваше физическа болка на момичето. Предупреждаваше своите за опасността от небето и им заповядваше да стоят настрана.

– Наредено им е на всяка цена да те запазят от стрелите – обясни той.