Текст книги "Огън от дълбините"

Автор книги: Върнър Виндж

сообщить о нарушении

Текущая страница: 30 (всего у книги 42 страниц)

Камерата в работилницата вече показваше само откъслечно онова, което ставаше там. Пламъците постепенно изяждаха кислорода в целия кораб. Имаше предвидени предпазни щитове, които едва-едва бяха обгорели и все още можеха да ги предпазят. Въпреки това пожарът се разрастваше и поглъщаше нови и нови кубически метри въздух. На някои места предизвиканата от жегата турбуленция допълнително увеличаваше хаоса и нови части избухваха в пламъци.

– Все още има вентилация, сър Фам.

– Знам. Но не мога да я спра. Системата сигурно е блокирала, когато вече е била включена да работи.

– Сигурно причината за всичко това е в софтуера. – Синя раковина помълча малко. – Защо не опитате ето така… – Инструкциите на ездача бяха напълно неразбираеми за Равна и й приличаха по-скоро на безсилни опити да се овладее положението.

Но Фам кимна сговорчиво с глава и пръстите му затанцуваха върху командния пулт.

Пламъците в работилницата вече се надигаха дори през слоя пяна, изхвърлен от противопожарната система. Те постепенно поглъщаха и скафандъра на Фам, за направата на който той хвърли толкова много усилия. Тези загуби обаче нямаше да са последните. Равна си спомни, че напоследък той работеше върху скафандър с реактивна енергия._ Не можеше на борда да няма системи за оксидиране!_

– Фам, скафандърът ти има ли уплътнение…

Пожарът бушуваше на шейсет метра разстояние, а помежду им стояха десетина преградни стени, осигуряващи тяхната изолация. Затова експлозията достигна до командната кабина като далечно и глухо ехо. Но камерата с безразлична обективност показа как скафандърът се саморазруши и пламъците триумфиращо го погълнаха.

Няколко секунди по-късно Фам най-после се реши да приложи съвета на Синя раковина и вентилационната система в работилницата спря. Пожарът продължи да тлее в унищожения скафандър на Фам още близо половин час, но вече нямаше опасност да се разпространи извън работилницата.

Разчистването на последиците от пожара отне два дни. През това време видяха щетите и се увериха, че не съществува риск пламъците отново да лумнат. По-голямата част от работилницата и съоръженията в нея бяха напълно опустошени. Вече не разполагаха с никакви предпазни костюми, които сигурно щяха да им трябват в Света на остриетата. А Фам успя да възстанови само една от охранителните системи при входа към работилницата.

Следите от катастрофата личаха навсякъде по кораба – класически пример за стихийно бедствие, причинено от блокиране на вътрешните системи. Бяха загубили половината от водните си припаси. Совалката за приземяване вече не притежаваше автоматично управление.

Реактивните двигатели на „Единак II“ почти не действаха. Това не беше фатално в междузвездното пространство. Когато се наложеше да намалят скоростта обаче, щеше да стане едва при 0,4 атмосфери. Слава на провидението, поне агравитаторите не бяха засегнати. Това означаваше, че няма да имат проблеми поне при навлизането в атмосферата на планетата на Остриетата.

Равна си даваше сметка, че бяха на косъм да изгубят кораба и следеше действията на Фам с нарастващ ужас. Страхуваше се, че е приел сполетялото ги нещастие като поредно доказателство за предателството на ездачите. А това би го предизвикало да вземе крайно и необмислено решение. Колкото и да е странно обаче, случи се точно обратното. Фам не се опита да прикрие болката и безсилието си, но това не стана причина да изгуби самообладание. Само още по-настървено се хвърли да спасява малкото оцеляло от кораба. Сега много по-често разговаряше със Синя раковина. Все още не му позволяваше да действа сам, но много по-внимателно се вслушваше в онова, което му казва ездачът. С общи усилия двамата успяха да възстановят кораба почти до състоянието отпреди пожара.

Накрая Равна не се сдържа и попита направо Фам какво е променило отношението му към ездачите.

– Не съм го променил – рече най-накрая той. – Просто се опитвам да балансирам рисковете. Все по-често си мисля обаче, че е невъзможно да се крепя като въжеиграч и Заразата рано или късно ще надделее.

Божествените останки бяха заложили твърде много на Фам и способността му да взима самостоятелни решения. Но сега поне параноята му поне малко намаля.

Петдесет дни след събитията в Мирна почивка и седмица преди пристигането им в Света на остриетата Фам престана изобщо да спи и не се откъсваше от командния пулт. Той и преди беше достатъчно зает, опитвайки се ръчно да управлява системите, необходими за Света на остриетата. Но сега Равна не можеше да го накара да хапне дори залък.

Навигационните системи потвърдиха данните от Новините и онова, което подсказваше интуицията на Фам. Една от трите преследващи ги флотилии беше творение на Заразата. Останалите кораби бяха на Съюза за отбрана и останки от Управлението за защита на търговията при Сяндра Кей. По петите им настъпваха чудовища, носещи смърт. Придружени от оцелелите им жертви.

Съюзът за отбрана продължаваше шумно да прокламира дейността си чрез бюлетини в Мрежата. Корабите от Управлението за защита на търговията при Сяндра Кей пуснаха няколко категорични опровержения, но в общи линии оставаха пасивни. Ами флотата на Заразата? През последните седмици трийсет пъти се увеличи количеството съобщения, адресирани до „Единак II“, при това във формат, който можеше да бъде възприеман единствено от скродерите. Фам се погрижи корабът да ги отхвърля още преди да бъдат отворени. Оставаше въпросът дали неговите инструкции се спазват от корабните системи. Все пак не биваше да се забравя, че „Единак II“ е създаден от ездачите.

Изминаха три дни и Фам се отърси от своето вцепенение. За тревогите му свидетелстваха само новопоявилите се бръчки. Иначе се държеше по-нормално и човешки от напускането на Рилай досега. Той дори помоли Равна отново да покани ездачите при командния пулт.

Фам посочи линиите от ултрасветлинния трафик, очертани ярко върху мониторите. Движението на трите флоти беше като във въображаем комин, чиято дължина стигаше пет светлинни години, а диаметърът му – три. Системите на кораба улавяха само районите с натоварен трафик, където се бяха струпали най-бързите кораби. Всеки от тях оставяше ярка следа върху екраните на „Единак II“.

– Използвал съм червен, син и зелен цвят за обозначаване на корабите и флотата, към която предполагам, че принадлежат.

Най-бързите кораби бяха струпани толкова нагъсто, че образуваха светещо бяло петно върху монитора. От него обаче стърчаха три различни по цвят опашки. Имаше и други инсталирани от Фам маркировки, но веднъж, в пристъп на откровение, той призна, че едва разбира какво обозначават.

– Първата вълна преследвачи – а тя се състои от най-бързите сред бързите – все още е по петите ни.

Синя раковина се намеси плахо:

– Има начин да увеличим още малко скоростта, стига да ми позволите достъп до управлението на кораба. Е, няма да е кой знае какъв напредък, но все пак…

Трябваше да се признае, че Фам поне направи усилие отговорът му да прозвучи любезно.

– Аз обаче мисля за нещо друго, което Равна предложи преди известно време. То винаги присъстваше като резервен вариант, но сега май му е дошло времето.

Равна се приближи още по-близо до главния екран, вперила очи в зелените следи по него. Намираха се в района, където според Новините летяха корабите на Сяндра Кей. „Само това е останало от моите хора.“

– Стотици часове наред се опитват да влязат в бой със Съюза за отбрана.

Очите на Фам срещнаха погледа й.

– Така е – рече тихо той. – Горките нещастници, напълно им приляга името „флотилията на отчаяните“. На тяхно място бих… – Изражението му отново стана хладно и безразлично. – Някой знае ли с какво въоръжение разполагат?

Това си беше риторичен въпрос, но той така или иначе го зададе.

– Ако се съди по коментарите в „По следите на войната“ Сяндра Кей е била подготвена за най-лошото, още откакто Съюзът за отбрана започна да призовава „Смърт на вредителите!“. Управлението за защита на търговията е взело мерки да осигури безопасността им дори в открития космос. Те са пригодили търговските си кораби за отбрана и са ги натоварили с всякакъв вид тамошни оръжия. Въпреки това „По следите на войната“ твърдят, че не са равностоен противник на враговете си, и то само при условие, че Съюзът за отбрана приеме предизвикателството. Единственият пропуск на Сяндра Кей е, че не са очаквали масирана планетарна атака. Когато първите кораби на Съюза за отбрана се появили, нашите тръгнали да ги пресрещнат в открития космос…

– … А в същото време кинетичните бомби ударили право в сърцето на Сяндра Кей.

Така поразиха и сърцето на Равна.

– Да, съюзът сигурно е пуснал тези бомби седмици преди началото на атаката.

Фам се изсмя рязко.

– Ако бях един от капитаните на съюза, сега щях да съм доста неспокоен. Тяхната численост намалява, а тия пригодени за сражение товарни кораби като че ли са доста бързи при тукашните условия… Обзалагам се, че всеки пилот на Сяндра Кей жадува отмъщение, дори това да му коства живота. – Емоцията в гласа на Фам постепенно се стопи. – Хм, няма шанс да унищожат всички кораби от флотата на съюза, камо ли пък тези на Заразата. И дума да не става, че ще ни отърват от нашите преследвачи. Тогава би било напълно безсмислено да…

Погледът му внезапно се спря на Равна.

– Излиза, че дори да не се намесим в събитията, флотата на Сяндра Кей рано или късно ще намери начин да атакува съюзническите кораби и ще се опита да ги изтреби до един.

Равна кимна с глава.

– Според тях това ще стане в близките дванайсет часа.

– Значи на нас ни остава да се справим със Заразата. Но ако някак убедим твоите хора да насочат усилията си срещу главния враг…

Тази мисъл преследваше Равна като кошмар. В такъв случай всички оцелели от катастрофата на Сяндра Кей щяха да бъдат пожертвани в името на „Единак II“… Опитвайки се да спасят кораба и неговата мисия.

Съществуваше съвсем малка вероятност флотата на Сяндра Кей да се справи с корабите на Заразата. Но нали точно заради това стигнаха чак дотук – за да се сражават. Тогава защо да не се възползват от жаждата им за мъст? От известно време само това се въртеше в главата на Равна. Оказа се, че то съвпада и с плановете на Божествените останки.

– Има един проблем – те не знаят нито какво правим ние, нито пък си дават сметка за истинската цел на третата флота. Опитаме ли се да им обясним, ще си разкрием картите пред Заразата.

Ултрасветлинната връзка можеше да бъде директно насочвана. Проблемът идваше от това, че корабите на преследвачи и съюзници бяха на незначително разстояние един от друг.

Фам кимна.

– Трябва да намерим начин да говорим с тях, при това без свидетели. Целта ни е на всяка цена да влязат в сражение. – По лицето му пробяга бегла усмивка. – Как мислиш, Синя раковина, дали пък да не се доверим изцяло на уредите в кораба. Помниш ли онази вечер на Доковете? Тогава ни разказва за „разваления товар“ от Сяндра Кей.

– Точно така, сър Фам! Ние превозвахме една трета от кодовете за шифровка на Управлението за защита на търговията при Сяндра Кей, предназначени за онези с челюстите-бръсначи. Тя още е на кораба, макар да е безполезна без останалите две трети.

Шифровъчните материали бяха сред най-ценните стоки, разменяни между звездните системи. Усъмнеше ли се някой в тяхното качество обаче, тогава се превръщаха в безполезен боклук.

– Неизползваеми, казваш? А може пък да не са толкова безполезни. Дори тази една трета би ни осигурила директна връзка. При това ще гарантира, че никой друг няма да се включи в разговора.

Синя раковина се поколеба.

– Не искам да ви подвеждам. Нито един сериозен клиент не би приел, че подобна връзка ще е поверителна. Освен това отсрещната страна няма да има никакво доказателство, че вие сте наистина този, за когото се представяте.

Погледът на Фам се спря на Равна. По лицето му отново пробяга познатата усмивка.

– Има начин да ги убедим, стига да ни слушат внимателно. Проблемът е, че аз искам само един от тях да ни чуе.

И Фам обясни какво точно има предвид. Докато говореше, ездачите деликатно шумоляха с листа помежду си. Както обикновено Синя раковина се косеше, че идеята на Фам е неизпълнима. Зелено стебло пък го убеждаваше да се вслуша по-внимателно в предложението.

„Флотата на Аниара“ – така повечето от екипажите на Управлението за защита на търговията се наричаха помежду си. „Аниара“ беше античен кораб, по-древен дори от самата Нийора, за който се разказваше в човешките митове. Вероятно е съществувал по времето на Туво-Норските кооперативи от астероидите на Земната звездна система. Според преданията „Аниара“ бил огромен кораб, полетял в звездния безкрай малко преди гибелта на цивилизацията, която го създала. Неговият екипаж станал свидетел как изчезва древната родина. След това корабът започнал да затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в космическия мрак, а хората на борда му измирали един по един. Животоподдържащите системи постепенно престанали да работят. Споменът за отдавнашното бедствие преследваше човечеството като кошмар. Сигурно това бе и причината легендата да се предава от поколение на поколение през хилядолетията. След падането на Сяндра Кей за оцелелите кораби от Управлението за защита на търговията преданието изведнъж се превърна в действителност.

„Но ние няма да го следваме до самия край!“ Полковникът от авиацията Кйет Свенсъндот беше вперил поглед в сигналните линии върху екрана на кораба. Сега тяхната цивилизация не просто изчезна, а бе умишлено унищожена. Оцелелите кораби вече бяха по петите на разрушителите на Сяндра Кей и те почти се виждаха с просто око. Вече дни наред съдовете на управлението внимателно маневрираха, доближавайки флотата на Съюза. Данните върху мониторите сочеха, че са на крачка от успеха. Повечето от корабите на Съюза и на Сяндра Кей бяха оплетени в едно общо кълбо от ултрасветлинни следи. Сред тях сигурно се намираха и онези на третата флота – безшумната. Според онова, което се виждаше на екрана, битката беше неизбежна. Вражеските кораби в момента се намираха в един и същи район с тях. Понякога ги деляха дори по-малко от един милиард километра, но въпреки това разстоянието от няколко милисекунди се оказваше непреодолимо. Всички съдове използваха ултрасветлинна тяга и правеха по дузина скокове в пространството само за секунда. В такъв случай схватката с враг, който избягва директна среща, изискваше всеки негов скок да бъде перфектно изчислен, а пространството, където се очаква появата му, да се обстрелва непрекъснато.

Полковник Свенсъндот превключи изображението на монитора на корабите, които се опитваха да нагодят скоростта си към тази на флотата на Съюза. Почти една трета от флотилията в момента беше в синхрон. Само още няколко часа и…

– Хиляди проклятия! – Той удари с юмрук по командния пулт.

Неговият първи офицер побърза да укроти полуделите уреди и се извърна към командира си:

– Това нещо ново ли беше или обичайните проблеми? – попита Тироле.

– Все същото. Съжалявам за избухването.

Наистина нямаше нищо извънредно. Тироле и Глимфреле и без това си имаха достатъчно грижи. Без съмнение в Отвъдното все още съществуваха територии, населявани от човешки същества, които се опитваха да стоят настрана от Съюзниците. Но дирокимите във флота на Управлението за защита на търговията бяха единствените оцелели от своята раса. С изключение на авантюристи като Тироле и Глимфреле, всички останали изчезнаха със Сяндра Кей.

Кйет Свенсъндот работеше за Управлението за защита на търговията вече двайсет и пет години – още от времето, когато тази организация разполагаше само с малка флота за охрана. Прекара хиляди часове на тренажорите, за да се превърне в един от най-добрите бойни командири на организацията. Но досега само два пъти му се случи да попадне под директен обстрел. Друг на негово място може би щеше да съжалява за пропиляното време. Свенсъндот и неговите командири обаче приемаха като награда факта, че са сред най-добрите професионалисти. Неговият опит и авторитет му осигуриха най-доброто оборудване в цялата флота. Върхът на дългата му кариера като пилот обаче беше корабът, който управляваше в момента. „Олвира“ беше оборудван с най-модерната техника, извадена от складовете веднага след като Съюзът започна да сипе първите заплахи. Той не спадаше към пригодените за отбрана търговски кораби, а представляваше истинска бойна машина. Беше снабден с най-съвършените процесори и двигатели за ултрасветлинна скорост, които можеха да действат в условията на Сяндра Кей. За управлението на полета стигаше и тричленен екипаж, а в случай на нужда командирът можеше да води сражение съвсем сам, разчитайки единствено на помощ от корабните системи с изкуствен интелект. В трюма имаше десет хиляди самонасочващи се бомби и всяка една от тях беше по-умна дори от системите за управление на самия кораб. Това не бе малка награда за двайсет и петгодишна вярна военна служба. Освен това позволиха на Свенсъндот сам да избере име на своя кораб.

А сега… Истинската Олвира вече я нямаше. Той, заедно с милиарди други войници, бе нает за отбраната на Сяндра Кей. Корабът му имаше задача да охранява Херт от вътрешната система…

Казват, че светлинните, бомби не оставят оцелели след себе си.

Съвършеният кораб, кръстен на любимата жена, излезе на половин светлинна година извън системата, търсейки враговете, които не бяха там. В честна и открита битка Кйет Свенсъндот и неговата „Олвира“ щяха да се справят с противника. Вместо това се оказаха в ролята на преследвачи, летящи надолу, към Дъното на Отвъдното. С всяка измината светлинна година „Олвира“ все повече се отдалечаваше от местата и условията, за които беше създадена. Процесорите й работеха все по-бавно или пък съвсем преставаха да действат. В тези дълбини пригодените за сражения търговски кораби се оказаха с по-подходящ дизайн от бойните единици. Въпреки че бяха тромави и с несъвършени системи, а на борда им имаше десетки души екипаж, те все пак продължаваха да се движат. „Олвира“ вече изоставаше от тях на пет светлинни години. Именно преустроените търговски кораби щяха да проведат атаката срещу флотата на Съюза. Кйет беше обречен още веднъж да стои безпомощен, докато приятелите му загиват.

Свенсъндот продължаваше упорито да се взира в мониторите, без да обръща внимание на влагата, която се събира в ъглите на очите му. Досега целият му живот беше подчинен на строго установени закони. Работата му често налагаше да предотвратява замисленото от други отмъщение… А сега единственото, което го движеше, бе отмъщението.

– Получавам някакви странни съобщения, Кйет.

Сега Глимфреле трябваше да наблюдава какво се получава по Мрежата, което в друга среда беше напълно автоматична операция, заложена в дизайна на „Олвира“! Напоследък обаче тя се превърна в досадно и изтощително задължение.

– Какви са? Пак лъжи по Мрежата ли? – попита Тироле.

– Не, този път идват от координатите на дънния кораб, който всички преследват. Не може да бъде друг.

Веждите на Свенсъндот се извиха въпросително. Той усещаше, че разплитането на новата загадка ще му бъде много приятно.

– Какви са характеристиките?

– Корабните процесори показват, че най-вероятно е един, при това съвсем точно насочен лъч. Ние сме тяхната единствена цел. Сигналът е силен и връзката може да бъде придружена с нормална видеокартина. Ако нашият задръстен дигитален процесор работеше нормално, щях да знам… – И Фреле затананика нещо, което обикновено издаваше нетърпение при дирокимите. – Охо! Съобщението е кодирано, при това на високо ниво! Тия тук използват Синтаксис’45 за видеото. Твърдят, че разполагат само с една трета от кодовете, които Управлението въведе преди близо година.

Отначало Свенсъндот си помисли: „Фреле е убеден, че е получил съобщение, притежаващо самостоятелен интелект, но това е напълно невъзможно тук, на Дъното.“ По недоверчивия му поглед вторият офицер изглежда разбра какво си мисли.

– Езикът, който използват, е доста объркан, шефе. Чета съобщението направо от системата за преформатиране. – Нещо проблесна върху екрана пред него. – А-ха, ето откъде идва техният шифър! Управлението някога го е въвело и сега той трябва само да бъде проверен от системите за защита на кораба. – Преди появата на съюзниците това беше най-високо защитената шрифтова система в организацията. – Използвана е онази третина от кодовете, която преди година така и не беше доставена по предназначение. Тогава решихме, че товарът най-вероятно е повреден. О, чудо на чудесата, ние все още имаме копие от тези кодове!

Големите тъмни очи на Фреле и Роле гледаха с очакване. Стандартната процедура – стандартните нареждания – гласяха, че съобщения с нередовен код трябва незабавно да бъдат унищожени. Тези заповеди имаха за цел да предотвратят попадането на нередовни шифри на борда. Така не се налагаше системите за защита да бъдат подлагани на изпитание.

– Дешифрирай това нещо – късо нареди Свенсъндот. През последните седмици се убеди, че щом опреше до военно разузнаване и шифровка, Управлението се проваляше с гръм. Сега изглежда им се отваряше случай да извлекат някаква полза от неговата некомпетентна работа.

– Тъй вярно, сър!

Глимфреле изписа ответния код. Някъде в системите на сигналния процесор на „Олвира“ монотонният и „произволен“ шум започна да се подрежда в стройни схеми, които отговаряха напълно на корабните кодове. Последва дълга пауза (проклето да е това дъно!), а после върху екрана се появи прозорец като при обичайните съобщения и тръгна съвсем сносен видеозапис.

– … четвърто повторение на съобщението…

Думите бяха на самнорск с диалектните особености на Херте И Сяндра! Говорителят беше… За миг сърцето на Свенсъндот спря да бие – той сякаш видя Олвира отново жива. После бавно издиша, опитвайки се да възстанови нормалния ритъм на сърцето си. Смолисточерна коса, виолетови очи – също като Олвира. И като милиони други жени на Сяндра Кей. Приликата беше налице, но толкова далечна, че при нормални обстоятелства никога не би го подвела. За миг той си представи Вселената, обгръщаща тяхната изгубена флотилия, и живота, освободен от тежестта на отмъщението. После отново се насили да се съсредоточи върху думите от съобщението.

– Ще повторим посланието още три пъти – казваше в този момент жената. Ако и тогава все още нямаме отговор, ще пренасочим лъча.

Тя се отдръпна назад, позволявайки им да огледат помещението зад нея. Беше дълго и с нисък таван. Навсякъде имаше монитори, показващи ултрасветлинния трафик, но Свенсъндот изобщо не им обърна внимание. На екрана се появиха и двама ездачи. Цветните линии по скродера на единия от тях показваха, че е имал търговски отношения със Сяндра Кей. Другият вероятно беше от Малките ездачи – притежаваше малък скродер без колела. Камерата се измести, насочвайки се към четвъртия от присъстващите. Човешко същество? Очевидно беше такова, но нямаше нийорански произход. В друго време видът му щеше да предизвика сензация сред всички човешки цивилизации в Отвъдното. Сега Свенсъндот само отчете този факт в съзнанието си и остави за по-късно размишленията върху него.

Жената продължаваше да говори.

– Можете и сами да се убедите, че екипажът ни се състои от човешки същества и ездачи. Други освен нас на борда на „Единак II“ няма. Нашият кораб не принадлежи към Съюза за отбрана, нито пък сме агенти на Заразата… Но именно ние сме причината техните две флотилии да са тук долу. Ако сте разшифровали това съобщение, то вие със сигурност сте от Сяндра Кей. Ето защо непременно трябва да поговорим! Моля, отговорете ни като използвате кодовата система, чрез която шифровахме нашето съобщение.

Образът се разми и лицето на жената отново изпъкна на преден план.

– Това е петото повторение на съобщението – каза тя. – Ще го повторим още два пъти.

Глимфреле изключи видеоекрана.

– Ако съм разбрал правилно, разполагаме с около сто секунди за отговор. Какво ще правим, капитане?

От началото на връзката минаха само няколко секунди, но те промениха много – „Олвира“ вече не беше изолиран от света блуждаещ кораб.

– Ще отговорим – отсече Свенсъндот.

Отговорът и отговорът на отговора станаха за секунди. Петминутният разговор с Равна Бергсъндот беше достатъчен на Кйет, за да се увери, че казаното от нея е достатъчно важно и трябва да се предаде на ръководството на флотата. Неговият кораб щеше да влезе в ролята на обикновен предавател, но онова, което се канеше да съобщи, наистина беше изключително важно.

Централата на флотата обаче отказа видеовръзка с „Единак II“. Някой на флагманския кораб се бе заинатил всички процедури да са стриктно спазени. Несъвършената шифровка ги накара да откажат, какъвто и да е достъп до техните системи. На Кйет беше заповядано да приведе кораба си в бойна готовност.

Мониторите на „Олвира“ показваха цветна картина с много висока резолюция. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи, че това е доста несъвършено изображение. Кйет лесно разпозна собственичката Лименде и физиономията на Ян Скритс – командир на флагманския кораб. Но двамата изглеждаха като свои двойници, по-млади с няколко години. Старият видеофилм с техните лица беше адаптиран към анимираната картина от предавателя. Възможностите на предавателя за връзка в реално време бяха по-малко от четири хиляди байта на секунда; Централата изобщо не искаше да рискува.

Само Силите знаеха точно какво виждат те като образ на Фам Нувен. Човешкото същество с опушена кожа за пореден път се опитваше да разясни своята позиция. Успехът му не бе по-голям от онова, което постигна Равна Бергсъндот преди него. Хладнокръвието постепенно го изоставяше и по лицето му взе да се изписва отчаяние.

– … Отново ви повтарям, че и двете флоти са ваши врагове. Няма спор, че Съюзът за отбрана унищожи Сяндра Кей, но Заразата е в основата на всичко това.

Почти анимираната фигура на Ян Скритс погледна с очакване към собственичката Лименде. „В името на всички сили, тук на дъното изображението е наистина отвратително“, помисли си Свенсъндот. Когато Скритс заговори, движенията на устните му дори не съвпадаха с неговите думи.

– Ние внимателно следим съобщенията в „Бедствия и катастрофи“, г-н Нувен. Заплахата от Зараза беше използвана като претекст да бъдат унищожени нашите светове. Ние обаче не желаем безразборно да убиваме, само за да задоволим чувството си за мъст. Нито пък имаме намерение да се изправим срещу някой, който ясно показа, че е враг на нашия враг. Или вие се опитвате да ни убедите, че Заразата е в таен заговор със Съюза за отбрана?

Фам сърдито сви рамене.

– Не, нямам представа какво е становището на Заразата относно действията на Съюза. Но едно трябва да ви е ясно – Заразата е несравнимо по-голямо зло от съюзниците.

– А, да, същите твърдения се ширят и в Мрежата, г-н Нувен. Но предишните катастрофи са на хиляди светлинни години от нас. Дори тези истории да са верни, съобщенията за тях са изминали огромно разстояние и са превеждани на много езици, преди да достигнат Средното ниво. Неслучайно я наричат Мрежата на хилядите лъжи.

Лицето на чужденеца помрачня. Той каза нещо гневно и високо на език, който беше напълно неизвестен за Нийора. Интонацията му рязко варираше, почти като при говора на дирокимите. После мъжът направи усилие да се овладее. Когато заговори отново, в неговия несъвършен самнорск се усещаше още по-силно чуждестранният акцент.

– Така е, но ето аз ви казвам, че съм очевидец на падането на Рилай. Заразата е по-страшна дори от най-ужасните неща, които сте чули за нея. Унищожението на Сяндра Кей е незначителен страничен ефект от действията й. Пак ви питам, ще ни подкрепите ли срещу флотата на Заразата?

Собственичката Лименде отпусна масивното си туловище в обятията на креслото зад себе си. После се обърна към командира на флагманския си кораб и двамата с приглушен глас започнаха да се съвещават. Погледът на Кйет се прехвърляше ту към единия, ту към другия. Командният пулт зад гърба на Лименде достигаше десетина метра дължина. Нисши офицери безшумно сновяха насам-натам. Някои се опитваха да следят разговора. Картината се виждаше ясно, но щом фигурите по екрана се задвижеха, техните жестове бяха насечени и тромави като при анимация. Кйет знаеше, че някои от хората върху екрана са преместени на други кораби още преди падането на Сяндра Кей. Процесорите на „Олвира“ приемаха съвсем ограничен сигнал от Централата, допълвайки го с фон от архивите на кораба, които отдавна бяха изгубили своята актуалност. „Повече хич няма да се опитвам да получа видеовръзка, обеща си Свенсъндот, поне не и докато сме на дъното.“

Собственичката Лименде отново се обърна към камерата.

– Прости на параноичното старо ченге, но е напълно възможно и ти да си част от Заразата. – Лименде вдигна предупредително ръка, сякаш се опитваше да възпре очакваните възражения, но червенокосият само успя да зяпне от изненада. – Ако приемем думите ти за чиста монета, излиза, че наистина съществува онова едновременно толкова полезно и опасно нещо, дето е в звездната система, към която сме се устремили всички. Нещо повече – оказва се, че и вие, и „флотата на Заразата“ сте достатъчно компетентни, за да се възползвате от него. Ако ги нападнем, както ни съветвате, малцина от нас ще оцелеят да видят края на тази история. А вие ще си поделите наградата. Отсега ме е страх да си помисля в какво бихте се превърнали.

Фам Нувен дълго не проговори. През това време дивото изражение постепенно изчезна от лицето му.

– Вече знаете фактите и сега трябва да решите, Лименде. Има ли друг изход според вас?

– Двамата със Скритс обсъдихме този въпрос. Каквото и да сторим, поемаме голям риск. При това перспективите са ужасяващи. Ще приемем предложението ви да атакуваме, само ако преди това върнете обратно кораба си и ни позволите да се качим на борда му.

– Значи вие настоявате да определяте нашата стратегия?

Лименде кимна утвърдително.

Устата на Фам се отвори, после се затвори, но от нея не излезе никакъв звук. Явно имаше проблеми с дишането. Равна продължи вместо него:

– В такъв случай ако се провалите всичко ще бъде изгубено. Сега поне „Единак II“ има близо шейсет часа преднина. Това ще ни помогне да предупредим всички останали какво е скрито на Дъното, дори флотилията на Заразата да оцелее по някакъв начин.

Лицето на Скритс се сгърчи в анимирана усмивка.

– Не можете да получите всичко наготово. В противен случай излиза, че ни карате да свършим цялата работа вместо вас. Нямаме нищо против да воюваме за справедлива кауза, но не желаем да се превръщаме в пионки от играта на две чудовища.