Текст книги "Огън от дълбините"

Автор книги: Върнър Виндж

сообщить о нарушении

Текущая страница: 31 (всего у книги 42 страниц)

Последните му думи бяха изречени хладно – сякаш гневът му се беше изпарил. Сега изображението от Централата вече не помръдваше с изключение на несинхронизираните движения на устните. Глимфреле улови погледа на Свенсъндот и му посочи аварийните светлини върху комуникационното табло.

Гласът на Скритс продължаваше:

– Полковник Свенсъндот, заповядваме отсега нататък всички комуникации с този неидентифициран кораб да се извършват… – изображението замръзна и повече не се чу нито звук.

– Какво стана? – попита Равна.

Глимфреле изсумтя недоволно.

– Изгубихме връзка с Централата. Сега предаването е сведено до двайсет байта за секунда, при това продължава да намалява. Последното излъчване на Скритс беше едва стотина байта.

При това увеличено до краен предел от софтуера на „Олвира“.

Кйет махна гневно към екрана.

– Изключи това проклето нещо.

Поне вече не му се налагаше да се мъчи с некачественото изображение. Пък и не изгаряше от желание да чуе последната заповед на Ян Скритс, защото се досещаше за нейното съдържание.

Дългите пръсти на Глимфреле заиграха по контролното табло. Върху екрана отново се появиха звездите. Връзката с Фам и Равна осигуряваше сносна картина без видими изменения; вероятно не биха настъпили кой знае какви промени дори силата й да отслабнеше.

– Съжаляваме за случилото се. През последните дни имаме големи проблеми с комуникациите. По всичко личи, че бурята в Зоните е най-лошата от векове насам.

С всяка изминала минута положението ставаше дори още по-лошо. Половината от ултрасветлинните канали даваха допълнителни дефекти.

– Май изгубихте контакт със своето командване, а? – попита Равна.

– За момента е така. – Свенсъндот погледна към Фам. Очите на червенокосия сякаш бяха от стъкло. – Слушай, аз не по-малко от теб съжалявам за този развой на нещата, но не мога да отрека, че Лименде и Скритс са умни хора. Мисля, че и сам можеш да разбереш причините за тяхната позиция.

– Много странно – прекъсна го Фам. – Картината беше доста необикновена.

Гласът му звучеше някак унесено и разсеяно.

– Имаш предвид връзката с Централата ли?

И Свенсъндот подробно му обясни за ограничените комуникации и несъвършеното изображение от корабните процесори в условията на Дъното.

– В такъв случай и обратната връзка би трябвало да е също толкова лоша… Чудя се за какъв ли ме мислят тогава.

– Ами, ъ-ъ-ъ…

Добър въпрос. Фам Нувен имаше яркочервена коса, опушено сива кожа, пеещ говор. Ако изпратеното до Централата изображение имаше същите дефекти като това, което те получаваха, тогава там виждаха нещо коренно различно от човешкото същество пред Кйет.

– … Я чакай малко. Причината не е в изображението. Готов съм да се обзаложа, че получават доста добра картина, която дава точна представа за външния ти вид. Нали и сам видя, че в началото на връзката бяха изпратени няколко кадъра с твърде висока резолюция. Именно те по-късно ще бъдат използвани за база на анимацията.

Фам безизразно загледа напред, сякаш искаше да покаже, че няма намерение да се улови на тая въдица. Очите му подканваха Кйет да поразмисли още малко, а да не приема всичко за чиста монета. Но, хиляди проклятия, обяснението беше съвсем правдоподобно: нямаше никакво съмнение, че Лименде и Скритс са възприели червенокосия като представител на човешкия род. И все пак нещо продължаваше да човърка Кйет отвътре.

… Лименде и Скритс изглеждаха като някаква отживелица.

– Глимфреле! Провери основната линия за връзка с Централата! Искам да знам дали са ни изпращали синхронизирана картина.

Изпълнението на задачата отне само секунда на Глимфреле. Той изненадано подсвирна.

– Няма такова нещо, шефе. А ако всичко е правилно дешифрирано, то ние в момента се справяме със старата анимация. – Той каза нещо на Тироле и двамата забърбориха възбудено. – Тук долу изглежда нищо не действа както трябва. Може би е поредният технически гаф.

Но въпреки това Глимфреле съвсем не изглеждаше убеден в собствените си думи.

Свенсъндот отново се обърна към изображението, което идваше от „Единак II“:

– Виж какво, каналът за връзка с Централата е безупречно шифрован. Използват се само кодове за еднократна употреба, на които вярвам много повече, отколкото на шифрите, употребени при нашия разговор в момента. Просто не мога да повярвам, че е било някакъв маскарад.

Но стомахът на Кйет вече се присвиваше от погнуса. Това усещане му напомни първите минути от битката за Сяндра Кей, когато схвана как ги бяха изиграли. Тогава с болка осъзна, че всички, които се опитваше да защити, въпреки неговите усилия ще бъдат избити до един.

– Ей, слушай тогава – ще се свържем с другите кораби и ще уточним координатите на Централата…

Едната вежда на Фам отскочи нагоре.

– Може пък да не е било лъжлива картина.

Преди да добави още нещо обаче, единият от ездачите – онзи с по-съвършения скродер – започна да крещи насреща. Той се затъркаля по тавана на помещението, разблъсквайки тези около него, за да се добере по-близо до камерата.

– Имам един въпрос! – Гласът от говорния апарат беше смесен с бръмчене и думите почти не се разбираха. Израстъците на това създание се триеха едно в друго със сухо шумолене. Кйет Свенсъндот никога не беше виждал по-отчаяно същество. – Има ли ездачи на борда на флагманския кораб?

– Защо вие…

– Отговорете на въпроса!

– Че откъде бих могъл да знам? – Кйет се опита да се съсредоточи – Тироле, ти имаш приятели от екипажа на Скритс. Спомняш ли си дали сред тях има ездачи?

Тироле започна да заеква:

– Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ… Да! Бяха от отряда за бързо реагиране – по-точно спасители – които наехме веднага след битката.

– Е, приятелю, това е всичко, което можем да направим за теб.

Ездачът се тресеше неудържимо от корените чак до върха, но остана безмълвен. После листенцата му внезапно се спаружиха.

– Благодаря – каза тихо той. После се изтърколи назад и излезе от обсега на камерата.

Фам Нувен също изчезна от поглед. Равна стъписано се огледа наоколо.

– Изчакайте, моля ви! – обърна се тя към камерата и върху екрана пред Кйет остана да се вижда само празният команден пулт на „Единак II“. Микрофоните улавяха далечни звуци от неясен разговор, които явно излизаха едновременно от говорен апарат и човешко гърло. После Равна отново се появи.

– За какво беше пък всичко това!? – не се стърпя Свенсъндот.

– Вече нищо не може да се направи… Капитан Свенсъндот, според мен флотата вече не се управлява от хората, които смятате за ваши предводители.

– Може и така да е. – Най-вероятно е така. – Но това е нещо, върху което трябва сериозно да размисля.

Тя кимна с глава. За миг мълчаливо се изучаваха един друг. Усещането беше твърде странно – и двамата бяха преживели загубата на своите семейства, на родината си и на целия си свят. А ето че сега, толкова дълбоко в космоса, срещаха сродна душа.

– Наистина ли сте били в Рилай?

Въпросът прозвуча ужасно глупаво в собствените му уши, но вече беше късно да се поправи. Равна Бергсъндот отново кимна.

– Да… Всичко стана точно така, както си го прочел. Поддържахме пряк контакт с една от Силите, но дори и това не ни помогна, полковник. Заразата унищожи всичко. Кълна се, съобщенията в Новините изобщо не преувеличават случилото се.

Тироле се отдръпна от навигационната апаратура.

– Но как е възможно тук, долу, да постигнете нещо, което би могло да засегне Заразата?

Думите бяха прями, а големите му сериозни очи очакваха нейния отговор. Той се опитваше да намери някаква разумна причина за безумните разрушения и масовите убийства. Дирокимите не бяха най-многочислената общност в Сяндра Кей, но ги признаваха за най-старата раса в нейната цивилизация. Преди милиони години изскочили от Изостаналата зона и колонизирали три звездни системи, които хората по-късно нарекли Сяндра Кей.

Расата им се състояла от безнадеждни мечтатели, потънали в своите видения много преди появата на човешката раса. Охранявали населяваните от тях звездни системи чрез стара и несъвършена техника и благодарение помощта на млади, приятелски настроени раси. След още половин милион години тяхната раса сигурно щеше да се изсели от Отвъдното или пък да се разрасне и да се превърне в нещо съвсем различно от това, което е. Такъв беше обичайният път – приличаше на нещо като смърт, макар и не чак толкова драстичен.

Явно имаше допуснато някакво недомислие при сътворението на расите-дълголетници. Техните членове също живееха ужасно дълго. Едва когато ареалите им ставаха твърде пренаселени, започваха да търсят изход за спасение. Сред тях винаги се намираха такива, които копнеят да посетят и останалите светове. Повечето дори се заселваха по новите места. Човешкият род вече дълго време живееше мирно и в хармония със събратята на Тироле и Глимфреле.

Бергсъндот разбра истинския смисъл на въпроса.

– Някой от вас чувал ли е за Божиите останки?

Отговори й Кйет:

– Не.

В същия момент забеляза, че двамата дирокими едновременно отвориха уста да заговорят и известно време подсвирваха един срещу друг.

– Да – най-сетне отвърна на самнорск Тироле, а гласът му издаваше благоговение, каквото Кйет нито веднъж досега не беше забелязвал в подчинения си. – Знаете, че дирокимите живеят в Отвъдното вече доста дълго време. Изпратихме много колонизатори в Трансцендентното, а някои от тях дори станаха Сили… Веднъж обаче… Нещо се върна обратно. Разбира се, то не беше точно Сила, а приличаше по-скоро на умствено увреден дироким. За сметка на това знаеше толкова много неща и извърши такива чудеса, че успя коренно да промени живота ни.

– Да не говориш за Фентролар?! – изумено попита Кйет, когато си спомни тази история. Случката датираше отпреди сто хиляди години, много преди хората да стъпят на Сяндра Кей, когато обитателите на тази колония все още са били главен противник на дирокимите.

– Да – отвърна Тироле. – И досега не сме сигурни дали Фентролар е бил за нас провидение или пък проклятие. Въпреки това той си остава основателят на земите на нашите мечти и основоположник на Старата религия.

Равна кимна с глава.

– Тази легенда, с която е закърмен всеки обитател на Сяндра Кей, ще ви помогне да разберете какво се случва в момента.

И тя им разказа за падането на Рилай, за онова, което стана с Древния и в какво се беше превърнал Фам Нувен. Дирокимите престанаха да обсъждат чутото и замръзнаха неподвижни на местата си.

Най-накрая се обади Кйет.

– Тогава какво знае Ну… – Той се запъна на името, което беше твърде необичайно за него, както и всичко останало около този чужденец. – Нувен знае ли изобщо какво търси на Дъното? Пък дори да го намери, какво ще прави с него?

– Нищо не зная, полковник Кйет. Дори самият Фам Нувен няма ясна представа за това. Трябва да мине още малко време и интуицията сама ще му подскаже. Вярвам в това, защото съм присъствала на други подобни случаи, но… Не зная как да накарам вас да повярвате.

Тя потръпна и пое дълбоко въздух. Кйет изведнъж си даде сметка какво ужасяващо място трябва да е „Единак II“. Съществото, способно да се опълчи срещу Заразата, наистина трябва да е не по-малко отвратително от нея, но пък и да обладава свръхестествени сили. Кйет се почуди как би се чувствал самият той, ако е затворен в един кораб с такова чудо.

– Милейди Равна – започна високопарно и официално той. „Та това, което предлагам, в края на краищата си е чисто предателство.“ – Ъ-ъ-ъ, хм… Имам приятели от флагманския кораб на Управлението за защита на търговията. Бих могъл да проуча дали подозренията ви относно нашите лидери наистина почиват на реални факти… – „Кажи го най-после, де!“ – Напълно е възможно да ви окажем съдействие, независимо от мнението на нашия щаб.

– Благодаря ви, сър. Много ви благодаря.

Глимфреле наруши възцарилото се мълчание.

– Сигналът от „Единак II“ започва бързо да отслабва.

Очите на Кйет пробягаха по мониторите. Следите от ултрасветлинния трафик бяха станали съвсем объркани и неразгадаеми. Каквато и буря да вилнееше отвън, тя май наистина щеше да се окаже опасна.

– По всичко личи, че няма да можем да говорим още дълго, Равна Бергсъндот.

– Да, наистина губим връзка… Полковник Кйет, ако нито един от плановете не проработи, ако не е възможно да се биете на наша страна… Хората ви са единствените живи същества, оцелели след Сяндра Кей. Толкова ми беше приятно да се срещна с вас и дирокимите… След толкова много време да видя познати лица… Вие сам разбирате, аз… – Още докато говореше, образът й върху екрана се разми и разпадна на отделни цветни квадратчета.

– Фю-ю-ют! – възкликна Глимфреле. – Връзката току-що излетя през прозореца. Проблемът не е в „Единак II“, комуникацията с него е нормална. Но бурята отвън принуди процесорите в кораба да превключат на по-елементарен код.

– Ей, вие там на „Единак II“! Имаме проблеми с канала за връзка. Предлагам да приключваме!

Екранът посивя и върху него започна да тече надпис на самнорск:

Да. Това е нещо повече от комуникацио…

Глимфреле се опита да задържи, колкото се може по-дълго дори тази несъвършена връзка.

– Енергията падна на нула. Вече не различавам никакъв сигнал – каза той.

Тироле вдигна очи от навигационния панел.

– Това е нещо повече от комуникационен проблем. Компютрите ни вече двайсет секунди не могат да подготвят кораба за скок в пространството.

Досега правеха по пет скока в секунда и изминаваха малко повече от светлинна година за час, но какво ли щеше да е оттук нататък…

Глимфреле се оттласна от пулта.

– Е, добре дошли в Изостаналата зона.

Изостаналата зона. Равна Бергсъндот прегледа данните от уредите на контролния пулт в „Единак II“. В представите й зоната беше нещо като горещ и задушлив мрак, осветяван едва-едва от мъждукащи фенери. Тук се намираше царството на умствено недоразвити същества, разполагащи единствено с механични калкулатори. Но сега, когато попадна в нея, тя не усети някаква особена разлика. Таваните и стените в кораба продължаваха да излъчват светлина, както и допреди малко. Звездите пак грееха от илюминаторите, само че трябваше да мине много дълго време, преди някоя от тях да помръдне.

Някои от мониторите обаче показваха съвсем очевидна промяна. Скалата за отчитане на ултрасветлинната скорост мигаше монотонно; върху нея с червена легенда се отчиташе времето от последното въвеждане на данни. Навигационните екрани бяха изпълнени с данни от уредите за диагностика, които усилено проверяваха състоянието на процесорите в двигателите. Из кабината непрекъснато се повтаряше едно и също съобщение на трисквелайн: „Внимание! Отчетено е преминаване в Изостаналата зона. Незабавно осъществете обратен скок! Внимание! Отчетено е преминаване в Изостаналата зона. Незабавно осъществете…“

– Изключи това! – Равна нервно се освободи от предпазните колани. Главата й започна да се замайва, макар да беше възможно това да е само паника.

– Все пак това е кораб, пригоден за полети на Дъното! А се оказва, че когато навлизаме в Изостаналата зона, единственото, на което е способен, е да ни предупреди за опасността!

Зелено стебло се примъкна по-близо до нея, като се опитваше да „ходи на пръсти“ по тавана с помощта на връхчета на клоните си.

– Дори дънните кораби не могат да избегнат подобни смущения, лейди Равна.

Фам каза нещо на кораба и изображението върху повечето от екраните се изчисти.

– Дори най-големите бури в Зоните обикновено не се разпростират на територия, по-голяма от няколко светлинни години – продължи Зелено стебло. – Ние сме на двеста светлинни години над териториите на Зоните. Това, което ни засегна, може да бъде единствено исполинско вълнение, за каквото сме чели само в архивите.

Това обаче беше слаба утеха.

– Знаем, че такива неща са се случвали и преди – каза Фам. – А през последните няколко седмици играта съвсем загрубя.

Тоя път той като че ли не изглеждаше особено разтревожен. Ето това вече е нещо ново!

– Така е – съгласи се тя. – Очаквахме забавяне, но не и да попаднем в самата Изостанала зона! – Попаднахме в капан! – Къде е най-близката обитаема звездна система? На десет светлинни години? Или пък на петдесет?

Сега заобикалящият ги мрак придоби нов смисъл, а звездите през прозорците вече не грееха така приветливо, нито внушаваха чувство за сигурност и безопасност. Бяха обкръжени от безкрайно небитие и се движеха в него едва-едва със скоростта на светлината… Живи погребани. Храбростта на Кйет Свенсъндот щеше да отиде на вятъра, а Джефри Олсъндот никога нямаше да бъде спасен.

Ръката на Фам докосна рамото й. Това беше първият физически допир от много време насам.

– Все още можем да стигнем до Света на остриетата. Това е дънен кораб, забрави ли? Не сме хванати в капан. Двигателите на тая машинка са по-добри от всичко, което някога съм имал на разположение в Кюенг Хо! А тогава се смятах за най-бързият и независим човек в цялата Вселена!

Пътешествия, продължавали десетилетия наред, предимно в условията на летаргичен сън. Ето такъв е бил светът на Кюенг Хо, светът от спомените на Фам Нувен!

Фам най-сетне се освободи от непосилното напрежение, което го караше да се разкъсва отвътре. Поне временно. Сега можеше отново да бъде човек.

– Какво ти е толкова смешно? – попита той.

Равна поклати глава.

– Смея се на всички нас. Както и да е, това вече няма значение. – Тя направи няколко бавни и дълбоки вдишвания. – Ето, готово. Сега мисля, че бих могла да разговарям спокойно и разумно. И така, в Зоните има вълнение. Дори по време на буря на него обикновено му трябват хиляди години, за да помръдне на разстояние една светлинна година, а сега внезапно се е разпростряло на двеста светлинни години разстояние. Хм! Това поне е гаранция, че и след милиони години хората ще четат за това извънредно събитие в архивите. Не, благодаря! На мен не ми трябва такава слава… Вярно, знаехме за надигащата се буря, но и през ум не ми е минавало, че ще потънем.

Бяха погребани в тези дълбини, на светлинни години под повърхността.

– Сравнението с морска буря не е точно – включи се Синя раковина. Ездачът все още стоеше в най-отдалечения край на командното табло, където се оттегли след разговора с капитана от Сяндра Кей. Той все още изглеждаше разстроен, въпреки че се опитваше да говори смислено и разумно. В момента Синя раковина изучаваше екрана с навигационните данни и по всичко личеше, че се е задълбочил в записите отпреди вълнението. Той стопира картината, взе дистанционното за навигационните уреди и бавно се затъркаля по тавана към тях. Връхчетата на Зелено стебло лекичко го докоснаха, когато минаваше над нея.

Синя раковина бутна в ръцете на Равна дистанционното и продължи с назидателен тон.

– Дори при голяма морска буря водната повърхност никога не е така мътна като при силните мъртви вълнения отдолу. Последните съобщения в новините отчитат силно раздробена повърхност… Все едно е пяна или пък малки пръски.

Очевидно дори той не можеше да избегне сравнението с морските стихии.

Звездното небе зад прозорците продължаваше да е ясно и тихо. Най-големият шум идваше от корабната вентилационна система. Независимо от привидното спокойствие обаче, те бяха засмукани от водовъртеж. Синя раковина махна с клонче към екрана.

– Само след няколко часа може да сме отново в Отвъдното.

– Какво?

– Ето виж. Картината върху екрана е ориентирана спрямо положението на флагманския кораб от Сяндра Кей, корабът, с който влязохме в директна връзка, и нашите координати. – Трите точки образуваха остроъгълен триъгълник, а тези от корабите на Лименде и Свенсъндот бяха съвсем близо една до друга. – Маркирал съм момента, когато изгубихме контакт. Обърнете внимание – връзката с щаба на Управлението за защита на търговията е прекъсната 150 секунди преди да бъдем засегнати. Съдейки по постъпилия сигнал и настояването да извършим промени в протокола, стигам до заключението, че и двата кораба – нашият и този на Свенсъндот – са били погълнати по едно и също време.

Фам кимна с глава.

– Така е. Най-отдалечените страни последни губят връзка. Това означава, че вълнението се е изместило.

– Правилно!

Синя раковина се протегна от мястото си върху тавана и посочи екрана.

– В момента трите кораба служат като сонди за установяване на параметрите на Зоните според картографските техники. Няма съмнение, че ако отново прегледаме записа на движението ни, той само ще потвърди това заключение.

Равна погледна към екрана. Най-отдалечената точка от триъгълника, с която беше обозначен „Единак II“, сочеше точно в центъра на Галактиката.

– Сякаш има нещо огромно, подобно на голяма скала, което се спуска перпендикулярно на останалата повърхност.

– Отстрани се приближава чудовищна вълна – намеси се Зелено стебло. – Това е още едно доказателство, че вълнението няма да трае дълго.

– Да, обикновено радиалните промени продължават повече. Това нещо тук оставя след себе си широка следа. Би трябвало да минем през него за няколко часа и после отново ще се озовем в Отвъдното.

А там ги чакаше едно надбягване, което трябваше или да спечелят… или да изгубят всичко и завинаги.

През първите няколко часа се чувстваха много особено. „Само няколко часа“ – толкова мислеше, че ще трае престоят им в Изостаналата зона Синя раковина. После отново трябваше да се озоват в Отвъдното. И четиримата се навъртаха около командното табло, следейки под око часовника. Всеки премисляше току-що проведения необичаен разговор. Фам стоеше изопнат като тетива. Всеки момент трябваше да се озоват в Отвъдното. Ами после? Ако само няколко кораба са заразени, тогава Свенсъндот все още можеше да организира атаката. Но щеше ли да има изобщо полза от нея? Фам отново и отново преглеждаше записите от движението на флотилиите, проследявайки траекторията на всеки от засечените кораби.

– Само да се измъкнем оттук, само да се измъкнем… Тогава вече знам какво да правя. Нямам представа защо, но виждам стъпка по стъпка всяко наше действие.

Той не можа да обясни нещо повече на своите спътници.

Поне засега нямаше смисъл да пренастройват системите на кораба, което би наложило незабавно преинсталиране на всички програми за управление.

След осем часа обаче се примириха с мисълта, че може би ще престоят в Изостаналата зона цял ден. Вече бяха преровили доста от наличната историческа литература. Дизайнът на „Единак II“ беше пригоден едновременно и за Отвъдното, и за Изостаналата зона, но пренастройката не ставаше автоматично. Под надзора на Синя раковина Фам изключи интелигентните системи, които досега управляваха кораба. Операцията мина без усложнения. Изключение направиха само няколко уреда, които се задействаха с глас, но вече бяха изгубили способността си да проумяват казаното и не разбраха заповедта да се самоизключат.

Преминаването към ръчно управление предизвика у Равна същия смразяващ страх, сякаш бяха изгубили всички двигатели за ултрасветлинна скорост. Представата й за Изостаналата зона като мрачно пространство, осветено от мъждукащи светлини, все още си оставаше фантазия; но че бе царството на слабоумни създания с механични калкулатори май постепенно се превръщаше в реалност. Скоростта на „Единак II“ по пътя им към Дъното постепенно намаляваше, но сега…

Минаха двайсет часа. После станаха петдесет. Четиримата постоянно се уверяваха един друг, че още няма за какво да се притесняват. Накрая обаче Синя раковина си призна, че е било твърде прибързано да говори „само за няколко часа“. Като се има предвид височината на „цунамито“ (а тя беше двеста светлинни години), тогава то сигурно се простираше на няколкостотин светлинни години по ширина. Ако изобщо можеше да се вярва на някаква закономерност при подобен прецедент. Това беше най-голямата им тревога – вече се намираха отвъд всякакви правила и закони.

На стотния час, откакто бяха попаднали във вълнението, Равна забеляза, че Фам и Синя раковина проверяват мощността на двигателите… Май имаше опасност почивката им да продължи вечно.