Текст книги "Огън от дълбините"

Автор книги: Върнър Виндж

сообщить о нарушении

Текущая страница: 35 (всего у книги 42 страниц)

Пак се чу гласът на Хоугън:

– В името на Силите, тоя още шава! Вече втора совалка получава удар в кила. Мишената измина 15 000 км/сек реална скорост!

Дали пък това не беше ракета-бомба? Проклятие! Трябваше да отложат това за по-късно, когато вече ще имат контрол над бойното поле.

Тироле се обади:

– Има още убити в другия край на бойното поле. Врагът прие сражението. Досетили са се по някакъв начин на чия страна сме.

Глимфреле издаде тържествуващо подсвиркване.

– Пипнах ги, пипнах ги! О-хо-хо-о-о! Шефе, Лименде май разбра, че ние координираме атаката…

Тироле включи нов монитор над таблото си. Той показваше всички движещи се цели в обсег от пет милиона километра около „Олвира“. В този район се забелязваха още два кораба. Според данните от детекторите единият беше флагманът на „Лименде“ и един от съдовете, които не реагираха на вербовката на Свенсъндот.

За миг всички около командното табло на „Олвира“ замръзнаха по местата си. Виковете на триумф и паника, долитащи от другите кораби на флотата, изведнъж им се сториха страшно далечни. Дойде ред на Свенсъндот и неговия екипаж да погледнат смъртта в очите.

– Тироле, колко ни трябва, за да…

– Те са вече до нас – разминахме се с удара само за една милионна от секундата.

– Тироле! Прекрати изпълнението на всички странични задачи! Глимфреле, кажи на „Линснар“ и „Транс“ да поемат ръководството, ако изгубим връзка помежду си.

Двата кораба вече бяха изстреляли всичките си заряди и не можеха да участват активно в битката, пък и Йо Хоугън я знаеха всички.

След това Свенсъндот изтика назад в съзнанието си останалите грижи и се зае със спасяването на собствения си кораб. Облакът върху монитора, показващ ултрасветлинния трафик около тях, се разпадна на различни цветове. Те показваха дали противниците им изостават или са по-напред от „Олвира“.

Двата атакуващи кораба бяха синхронизирали съвършено скоростта помежду си и с тази на „Олвира“. Трите едновременно извършваха по десет скока в секунда. Подобно на камъчета, подскачащи върху гладката водна повърхност, те се появяваха периодично в реалното пространство на съвършено премерено разстояние. При всяка поява дистанцията помежду им беше по-малко от пет милиона километра. Единственото, което все още предотвратяваше удара, бяха милисекундите разминаване при скоковете и това, че унищожителният лъч не можеше да прекоси разстоянието между тях за краткия период между два скока.

Три сигнални светлини проблеснаха над командния пулт, прогонвайки всички сенки далеч в ъглите. Това беше знак за тревога – корабът беше улучен. „Плюй си на петите!“ би била единствената реакция на всяко нормално същество при вида на този сигнал. Много лесно можеха да нарушат синхрона… и да загубят контрол над флотата на Аниара. Тироле и Глимфреле наведоха глави, прикривайки се инстинктивно от ослепителната светлина и наближаващата смърт. Писукащите им гласове изгубиха обичайния си тон, но „Олвира“ продължи да дава команди към другите кораби. В същия този момент около тях се развиваха десетки други схватки. „Олвира“ беше мозъкът и очите на цялата флота. Тя вдъхваше на останалите увереност, че все пак някой контролира положението и се грижи за тях. Ако „Олвира“ изчезнеше, щяха да минат няколко минути пълен хаос и слепота, преди „Линснар“ и „Транс“ да поемат командването.

До този момент бяха унищожени близо две трети от набелязаните от Фам Нувен мишени. Свенсъндот обаче заплати висока цена за това – половината от приятелите му бяха мъртви. Врагът загуби много кораби, опитвайки се да защити атакуваните цели. Но двойно повече оставаха все още невредими.

Внезапно някакъв невидим гигантски юмрук смачка „Олвира“ и рязко запрати Свенсъндот към командното табло. Настана мрак, изгуби се дори слабото сияние от екраните. От пода започна да струи мъждукаща червена светлина. Силуетите на дирокимите взеха едва-едва да се очертават. Роле подсвирна тихичко.

– Вече сме извън играта, шефе, ако това сега изобщо има значение. Не знаех, че не си способен да улучиш дори от толкова близко разстояние.

Но имаше шанс и да е попаднал в целта. Кйет изпълзя от креслото си и се заклатушка из кабината, докато накрая не увисна надолу с главата над малкия монитор. „Може би вече сме мъртви.“ „Олвира“ беше улучена от една от вражеските совалки, точно преди корабът да извърши поредния скок. Сътресението беше причинено от взривяването на част от корпуса, когато неговата материя погълна разсеяните рентгенови лъчи, изстреляни от врага. Свенсъндот се втренчи в яркочервените надписи, които вървяха напряко през повредените монитори. Най-вероятно електрониката на кораба нямаше да може да се оправи; възможно беше всички те да са облъчени с критична доза. Във въздуха се носеше миризмата на изгорели изолатори.

– Я-я-я-я! Виж това! Само още пет наносекунди и ние изобщо нямаше да сме засегнати. Излиза, че сме скочили, след като ни е стигнал лъча.

По някакво чудо системите на кораба бяха продължили да работят още малко след удара – толкова, колкото да завършат скока. Гамапотокът, преминал през командната кабина, се равняваше на 200 рентгена. Това нямаше да се отрази на работата им през следващите няколко часа, пък и медицинската апаратура щеше лесно да се справи с проблема. Що се отнася до всички останали системи на кораба…

Тироле изписа няколко команди – нито един от гласоопознавателните уреди не беше оцелял. Трябваше да минат секунди, преди да получат отговор:

– Централната система на кораба не действа. Мониторите не действат. Автоматичното насочване на движението не действа.

Тироле сръга брат си с лакът в ребрата.

– Ей, Фреле, старата Вира се е самоизключила по всички правила! Излиза, че ще можем да възстановим почти всичко!

Расата на дирокимите беше известна с непоправимия си оптимизъм, но този път Тироле не беше далеч от истината. Поражения от светлинна бомба като техните се случваха веднъж на един милиард – лъчът беше засегнал възможно най-малка площ от корпуса.

През следващия час и половина дирокимите задействаха всички възстановителни програми, пробвайки най-напред доколко са били засегнати основните системи на кораба. Някои от тях бяха окончателно извадени от строя. Системата за автоматична връзка не можеше сама да квалифицира по важност съобщенията и да прави предварителен подбор. Двигателите за ултрасветлинна скорост от едната страна на кораба бяха почти напълно разтопени… Сега поне се намираха далеч зад флотата на Заразата.

… Но флотата на Заразата все още съществуваше. Яркото кълбо в центъра на вражеската армия беше по-малко от преди, но продължаваше да поддържа упорито предишната посока на движение. Битката отдавна приключи. Останките от флотата на Управлението за защита на търговията бяха пръснати на площ от четири светлинни години из опустялото бойно поле; а започнаха сражението с решително числено превъзходство. Ако бяха избрали правилна тактика, сигурно щяха да спечелят. Вместо това се нахвърлиха да унищожават корабите с най-голяма реална скорост и успяха да нанесат незначителни поражения върху останалите. Някои от най-големите съдове на врага продължаваха да напредват невредими. При последната проверка на оцелелите се оказа, че армията на Заразата е вече четири пъти по-голяма от корабите на Аниара. Стига да поискаше, Заразата можеше лесно да унищожи и последните останки от Управлението за защита на търговията. Но това би означавало да се отклони от своята главна цел – преследването. А в момента то беше най-важната й задача.

Тироле и Глимфреле се трудиха часове наред, за да възстановят връзката с останалите от флотата и да разберат колко са загиналите и кои са били спасени. Пет от корабите бяха неподвижни, но на борда им имаше оцелели. За други съдове се знаеха приблизителните координати на мястото, където са били ударени. Свенсъндот нареди всички совалки на оцелелите да бъдат пратени, за да открият останките на разрушените кораби.

Директната схватка с вражеската флота се беше оказала тежко изпитание за повечето му бойци. Затова пък последиците не се различаваха особено, от която и да е война на повърхността на планета. Само дето останките летяха пръснати на трилиони пъти по-голяма площ.

Най-сетне периодът на горчиви констатации и чудодейни находки за все още работещи системи приключи. Всички командири на кораби от Сяндра Кей се включиха едновременно към канала за връзка, за да обсъдят действията си в най-близко бъдеще. Колкото по-бързо осъзнаеха сериозността на ситуацията, толкова по-добре щеше да бъде и за Сяндра Кей, и за флотата на Аниара. Почти през цялото време на конференцията присъстваше и един нов участник – „Единак II“. Равна Бергсъндот мълчаливо наблюдаваше развоя на дискусията. „Божиите останки“ не се виждаха никъде около нея.

– Какво да правим оттук нататък? – започна Йохана Хоугън. – Проклетите пеперуди отдавна са далеч от тук.

– Сигурни ли сме, че всички оцелели са спасени? – попита Йън Тренглетс.

Свенсъндот успя да възпре навреме някои гневни отговори. Капитанът на „Транс“ беше станал рекордьор по поразени цели в битката, но също така изгуби и много от своите приятели. До края на живота си Йън Тренглетс нямаше да се отърве от кошмарните видения как корабите с най-близките му хора бавно изчезват в космическия мрак.

– Проверихме всички останки, дори и следите на онези, които просто са се изпарили – Хоугън се опитваше да се изразява, колкото се може по-деликатно. – Сега въпросът е какво ще правим занапред.

Равна прочисти гърлото си.

– Дами и господа, в случай че…

Тренглетс се извърна към нея. Цялата му болка изведнъж избълва в неудържим гняв.

– Не сме ти никакви господа, кучко! Да не се мислиш за някаква принцеса, за която сме готови да измрем с песен на уста?! Заслужаваш да те изпепелим, та и помен да не остане от теб и от твоя кораб!

Жената потръпна пред тази сляпа омраза.

– Аз…

– Ти ни подмами в тази самоубийствена схватка – продължаваше да крещи Тренглетс. – Ти ни накара да атакуваме някакви второстепенни цели. А после се измъкна настрана и само ни гледаше как измираме. Заразата се е загнездила в теб и ни дебне, както котка – мишката. Само ако беше променила с едно деление курса си, можеше да я отклониш от нас.

– Съмнявам се, че това би помогнало, сър. Заразата се интересува точно от мястото, накъдето сме тръгнали.

Слънчевата система на няколко десетки светлинни години оттук. Бегълците щяха да пристигнат в крайната точка на пътуването си само няколко дни преди своите преследвачи.

Йо Хоугън сви рамене.

– Би трябвало да си давате сметка докъде доведе безумният военен план на вашия приятел. Ако бяхме атакували според нашия план, сега от врага да са останали само жалки останки. Тогава дори да беше продължил преследването, ние можехме да ви защитим в този ваш… Свят на остриетата. – Тя сякаш изпробва как звучи в нейната уста това странно име, чудейки се какво ли означава. – Но сега няма сила, която да ме накара да ги преследвам чак дотам. Дори онова, което е останало от вражеската армия, може да ни помете като перце. – Тя се обърна към изображението на Свенсъндот. Кйет се насили да отвърне на погледа й. Независимо от упреците срещу „Единак II“, именно той, полковник Кйет Свенсъндот, убеди сънародниците си да послушат съвета им. Жертвата на Аниара беше напълно безсмислена и той се чудеше как така Хоугън, Тренглетс и останалите все още продължават да му говорят. – Предлагам да продължим съвещанието малко по-късно. Среща след хиляда секунди. Съгласен ли си Кйет?

– Ще бъда готов.

– Добре тогава.

Йо прекъсна връзката, без да каже нищо повече. След миг и другите командири изчезнаха от линията. Останаха само Свенсъндот, двамата дирокими и Равна Бергсъндот, която ги наблюдаваше от екрана.

Най-накрая Бергсъндот наруши мълчанието.

– Когато бях малко момиченце и живеех на Херт, често си играехме на терористи и техните преследвачи от Управлението за защита на търговията. Често съм си мечтала смелчаците от вашата компания някой път да ме спасят от лапите на смъртта.

Кйет се усмихна мрачно.

– Е, вече можеш да се похвалиш, че си спасена от нашата компания. Можете да бъдете сигурна, че не съм присъствал на по-голяма пукотевица от тази.

– Много съжалявам за това, Кей… полковник.

Той се взря в смуглото й лице. Истинско момиче от Сяндра Кей – от глава до пети. Нямаше риск тя да е поредната измама. Не и на мястото, където се намираха в момента. Би се заклел във всичко свято във Вселената, че тя е съвсем истинска; въпреки случилото се той продължаваше да й вярва. Освен ако…

– Какво казва твоят приятел за всичко това?

След впечатляващата му проява като „божия останка“ в началото на битката, от Фам Нувен не бе останала и следа.

Погледът на Равна се насочи към нещо, което се намираше извън обхвата на камерата.

– Той не говори много напоследък, полковник. Постоянно крачи напред-назад и е дори по-разстроен от вашия капитан Тренглетс. Фам все още е убеден, че е избрал най-правилната стратегия, но сега не може да си спомни кое точно го е накарало да се чувства толкова уверен.

– А-ха. – Беше малко късничко за размишления и колебания. – А вие какво ще правите от тук нататък? Нали си даваш сметка, че Хоугън имаше право? Би било безсмислено самоубийство да следваме Заразата чак до крайната точка на вашето пътешествие. Ще си позволя да кажа, че и вие ще си отидете мърцина, ако продължавате все в тоя дух. В най-добрия случай ще пристигнете само с петдесет и пет часа преднина. Какво бихте могли да свършите за толкова кратко време?

Равна Бергсъндот го гледа дълго и мълчаливо, а после лицето й се изкриви, сякаш всеки момент щеше да избухне в ридания.

– Не зная… Вече нищо не зная…

Тя разтърси глава, похлупи лице в дланите си и смолистата й коса се разпиля наоколо. След малко се поуспокои, вдигна очи и приглади косата си. Гласът й вече звучеше по-спокойно, но беше много тих.

– Аз… не знам. Но въпреки това продължаваме напред. И без това стигнахме твърде далече. Все още има надежда да успеем… Там долу съществува нещо, от което Заразата отчаяно се нуждае. Може пък за тези петдесет и пет часа да разберем какво е то и да го съобщим на Мрежата. Все пак… Все още разполагаме с Божиите останки на Фам.

Твоят най-зъл враг? Беше твърде възможно този Фам Нувен да е творение на Силите. Той наистина имаше вид на робот, направен по подобие на човешките същества. И изобщо как можеше някакъв смахнат да бъде приеман за „Божия останка“?!

Тя сви рамене, сякаш си даваше сметка за всички съмнения, които биха могли да възникнат. Но продължаваше да приема нещата такива, каквито са.

– И така, какво ще предприеме Управлението за защита на търговията?

– Вече не съществува такава организация. На практика всички наши клиенти вече не съществуват. А сега убихме дори собственичката на компанията. Или поне унищожихме нейния кораб и онези, които я поддържаха. Вече сме флотата на Аниара.

Това име беше официално утвърдено на току-що приключилата конференция. Приемането на името предизвикваше у всички някакво мрачно задоволство – чрез него те възкресяваха един призрак, който беше по-древен и от Сяндра Кей, и от Нийора. Идваше от най-далечното минало на човешкия род. Вече нищо не ги свързваше нито със световете, които обитаваха доскоро, нито с бившите им клиенти, нито с техните водачи. Сто кораба, устремени към…

– Доста обсъждахме този въпрос. Неколцина все още искат да ви последват до Света на остриетата. Друга част от екипажите предпочитат да се върнат в Средното ниво и да прекарат остатъка от живота си в преследване и избиване на пеперудите. Над всичко обаче надделява решението отново да възродим расите, населявали Сяндра Кей. За тази цел ще изберем някое далечно място, където никой няма да ни обръща внимание и където никой не го е грижа, че изобщо съществуваме.

Всички са категорични по въпроса флотата на Аниара да не се дели никога повече и да не се впуска в самоубийствени схватки, освен ако не защитава собственото си оцеляване. Когато се надигна Великото вълнение, тази част от Дъното заприлича на пяна, която разделя Изостаналата зона от Отвъдното. В падините и пролуките на дълбокото има образувани съвсем нови светове, току-що изскочили от Изостаналата зона. Именно там Сяндра Кей може да се роди отново. Новата Сяндра Кей.

Той погледна към Глимфреле и Тироле, които отново бяха на поста си пред командния пулт. Дирокимите във флотата на Аниара бяха последните представители на своята раса. Техните мечтани селения в Сяндра Кей бяха изгубени завинаги, а заедно с тях повечето от себеподобните им. В Аниара имаше най-малко хиляда дирокими – двойки от братя и сестри, пръснати из стотици кораби. Последните дни се оказаха фаталните за вида им. На оцелелите предстоеше да се изправят пред най-великото изпитание.

Двамата поговориха още няколко минути. Глимфреле и Тироле също се включваха от време на време в разговора.

Всички те неволно се бяха озовали в центъра на фатални събития. И както обикновено се случва, когато са намесени Силите, никой не знаеше със сигурност какво точно става. Нито пък какъв ще е крайният резултат от техните усилия.

– До срещата с „Линснар“ остават двеста секунди – прозвуча автоматичният глас от корабната система.

Равна също го чу и кимна. После вдигна ръка.

– На добър час, Кйет Свенсъндот, Тироле и Глимфреле.

Дирокимите изсвирукаха своя обичаен сигнал за сбогуване, а Свенсъндот също й помаха с ръка. Мониторът с лицето на Равна Бергсъндот угасна.

… До края на живота си Кйет Свенсъндот помнеше нейните черти до най-малката подробност. С течение на времето обаче те постепенно започнаха да се сливат с образа на Олвира.

Част трета

Тридесет и седем

– Светът на остриетата, Фам! Мога да го видя!

Главният екран показваше реална гледка от звездната система, в която навлизаха. Слънцето беше на по-малко от двеста милиона километра и лъчите му осветяваха командното табло. Местоположението на известните за тях планети, по които можеха да се ориентират, беше отбелязано на мониторите с просветващи червени стрелки. Едно от небесните тела обаче – само на двайсет милиона километра! – беше маркирано със специален надпис „населен свят“. Е, тъй като излизаха почти на сляпо от поредния скок в пространството, това попадение не беше чак толкова лошо.

Фам не отговори, а само хвърли бегъл поглед натам, където показваше Равна. Видът му беше такъв, сякаш данните върху монитора будеха съмнение.

След битката със Заразата нещо сякаш се пречупи в него. Дотогава той се доверяваше сляпо на божиите останки в себе си. Но изходът от схватката и неговото подчинено състояние пред завещаното му от Древния окончателно го объркаха и смутиха. Оттогава Фам се отдръпна настрана и се затвори в себе си. Освен това стана още по-подозрителен към Синя раковина и Зелено стебло. Отнасяше се с тях така, сякаш бяха по-голямо зло дори от настъпващите по петите им кораби.

– Мътните да го вземат – изръмжа най-накрая. – Виж средната скорост!

Седемдесет километра в секунда.

Нямаше да е особено трудно да определят курса, но…

– Ще ни е нужно време да нагодим скоростта с местните условия, сър Фам.

Втренченият поглед на Фам се отклони към Синя раковина.

– Уточнихме този въпрос с местните още преди три седмици, не помниш ли? При това ти вече включи ракетните двигатели за корекция на курса.

– А вие внимателно контролирахте работата ми, сър Фам. Предполагам, че пак е някакъв технически дефект в навигационната система… Въпреки че не очаквах да имаме проблеми с балистиката.

Нещо обаче не беше както трябва – тия седемдесет километра в секунда объркваха всички предварителни планове. Синя раковина се отправи към следващия участък на командното табло.

– Вероятно е технически проблем – продължи Фам. – А сега искам да се махнеш от пулта за управление, Синя раковина.

– Но аз ще ви бъда полезен! Ние трябва да се свържем с Джефри на всяка цена, отново да коригираме скоростта и…

– Махни се от контролното табло, Синя раковина. Отсега нататък няма да имам време да ви дебна постоянно.

Фам се хвърли към ездача, но Равна се изпречи пред него, застанала само на педя от Синя раковина. Тя раздели с тялото си двамата противници и заговори бързо:

– Всичко е наред, Фам, той вече си тръгва.

В същото време прокарваше ръка през неистово вибриращите клонки на Синя раковина. След миг той клюмна.

– Ето, отивам си, отивам си.

Равна продължи да го поглажда окуражително и да препречва пътя на Фам към него, докато ездачът не напусна помещението.

Когато останаха сами, тя се обърна към Фам.

– Наистина ли смяташ, че това е технически проблем в навигацията, Фам?

Той обаче сякаш не я чу. Почака вратата да се затвори зад Синя раковина и отново се извърна към командното табло. Според последните изчисления на системите в „Единак II“ Заразата щеше да пристигне в Света на остриетата само петдесет и три часа след тях. А сега отново трябваше да губят време за коригиране на скоростта – операция, която мислеше, че е направена още преди три седмици.

– Някой или нещо просто ни е изиграло…

Фам мърмори гневно под нос, чак докато завърши прегледа на всички системи.

– Сигурно е била техническа повреда. Сега трябва ръчно да коригирам проклетата скорост.

Алармата, предупреждаваща за увеличаване на скоростта, се задейства, Фам започна бързо да превключва изображението на мониторите. Следеше дали около тях летят някакви по-големи предмети, които биха представлявали опасност при промяната в движението на кораба.

– Ти също се завържи към седалката.

Равна се прехвърли над командното табло, настани се в креслото си и здраво затегна предпазните колани. Дочу, че Фам говори по интеркома – предупреждаваше и другите двама от екипажа. Импулсната тяга беше изключена и те постепенно започнаха да усещат действието на ускорението – само 0.4 джи. Това беше максимумът във възможностите на бедния „Единак II“.

Крайната им цел се намираше на двайсет милиона километра, а това означаваше само един микроскопичен скок в пространството. Нувен се опита да коригира параметрите в системата на кораба така, че да извърши правилно последното прехвърляне.

Внезапно един от илюминаторите под краката им се изпълни с хоризонта на планетата – беше огромен и извит в дъга, оцветен в синьо, със завихрени над него бели облаци. Светът на остриетата напълно отговаряше на описанията на Джефри Олсъндот – обитаема планета от земен тип. След толкова месеци в открития космос и особено след унищожаването на Сяндра Кей гледката спря дъха на Равна. Океан. Планетата беше покрита почти изцяло от един огромен океан. Близо до терминатора обаче се забелязваха и по-тъмните петна на твърда земя. Отвъд планетния лимб висеше мъничка луна.

Фам шумно пое въздух.

– Остават ни само десет хиляди километра. Идеално! Освен ако не продължим със седемдесет километра в секунда.

Равна не откъсваше очи от илюминатора – непознатият свят бързо нарастваше, сякаш заплашваше да ги похлупи.

– Не се притеснявай, ще заобиколим планетата.

Равна посегна за клавиатурата и задейства едновременно и ултрасветлинната, и радиовръзката.

– Имаме ултрасветлинна връзка – каза след малко тя.

– Какво показва тук?

– Данните са объркани и противоречиви. Предполагам, че локаторите са уловили само някакви паразитни шумове.

Равна се опита да си припомни географията, която Джефри им описа. Тайният остров? Но тук имаше толкова много острови!

– Имаме радиовръзка с повърхността на планетата – разнесе се механичният глас на корабната система. Заедно с него започна да пулсира и червената стрелка върху монитора, сочеща някаква точка върху брега. – Желаете ли аудиовръзка в реално време?

– Да, да! – извика Равна. После започна да трополи нервно по клавиатурата, когато не получи незабавен отговор от корабната система.

– Равна?! О, Равна!

Развълнуваното детско гласче внезапно изпълни пространството в кабината. Звучеше точно така, както неведнъж си го беше представяла.

– Здравей, Джефри – отговори Равна. – Ето че най-после пристигнахме, но сега се нуждаем от…

„Нужна ни е подкрепата на твоите четирикраки приятели. Как бих могла да го кажа едновременно и бързо, и ясно.“

Но момчето си имаше свои грижи.

– … имаме нужда от незабавна помощ, Равна! Дърворезбарите ни нападат в този момент.

Разнесе се някакво трополене, сякаш предавателят внезапно взе да подскача като луд наоколо. После се чу непознат, много висок глас, който безобразно изкривяваше произношението на думите.

– Говори Стийл. Джефри казва истината, Равна. Кралицата на дърворезбарите… – Почти човешкият говор внезапно преля в съскане и квичене.

След миг Джефри пак се обади:

– Капан, думата е „капан“.

– Да… Кралицата на дърворезбарите ни устрои капан. Много, много голям капан. Обкръжени сме отвсякъде. Остават ни само няколко часа живот, ако вие не ни дойдете на помощ.

* * *

Кралицата на дърворезбарите никога не беше копняла да стане велик воин. Въпреки това нейната петвековна практика на владетел налагаше да усвои и бойните умения. Тя знаеше добре какви са законите на войната. През последните дни обаче й се наложи временно да се отучи от някои правила – например да се доверява на своите подчинени в рискови ситуации. При Възвишението на Маргръм наистина имаше засада, но не тази, която беше замислил лорд Стийл.

Кралицата отправи поглед към Вендейшъс през покритото с шатри поле. Неговата глутница беше прикрита наполовина от звукоизолиращите прегради. Въпреки това можеше да се види, че той не е така самодоволен и наперен като преди. Кръстосаният разпит можеше да обърка и смути дори някой по-самонадеян от него. Той си даваше сметка, че оцеляването му зависи единствено от това дали ще спази своята част от уговорката. Мисълта, че Вендейшъс ще продължи да тъпче земята, след като е избил и предал толкова много свои събратя, я отвращаваше. Кралицата изведнъж осъзна, че две от нейните части са обзети от ярост и ръмжейки са оголили зъби. Кутретата й стояха свити като пред някаква невидима заплаха.

Въпреки всичко честта й повеляваше да спази обещанието си пред Вендейшъс. Може пък да си струваше цената. Той имаше само бегла представа за секретите на Стийл; затова пък познаваше неговата тактика по-добре от всеки друг сред дърворезбарите. Най-ценното в сделката бе, че Стийл изобщо не подозираше за нея. Вендейшъс знаеше точно къде се крият фленсериерите и колко са на брой. Хората на Стийл разчитаха твърде много на супероръжията си и високопоставения предател в редиците на врага.

Дърворезбарите ги нападнаха изненадващо и удържаха пълна победа. А сега кралицата разполагаше с няколко прекрасни оръдия.

Дори в момента иззад хълмовете се чуваше грохотът на пленените оръдия, насочени срещу позициите на своите създатели. При това стреляха с барута на фленсериерите, който техните артилеристи така любезно им бяха предоставили. Вендейшъс-предателят й струваше скъпо, но Вендейшъс-затворникът можеше да й поднесе победата на тепсия.

Дори екзекуциите вече не можеха да помогнат на Стийл. Той чувстваше как ден след ден яростта му все повече нараства. Сега стоеше сам край парапета и сновеше напред-назад, блъскайки се в собствените си части. Гневът го заслепяваше и той му се отдаде напълно.

Оглушен от трясъка долу, той твърде късно долови стърженето на нокти по каменните стъпала. Стийл отскочи назад и извърна всичките си глави в посоката, откъдето идваше шумът. Дали беше Шрек? Но той винаги даваше знак, че приближава. След малко Стийл се отпусна. Шумът беше само от два чифта лапи. Значи единицата се качваше по стълбите.

Частта от Фленсер прескочи и последното стъпало и се поклони на Стийл. Сега Стийл беше зависим от Останките на Фленсер. Те му трябваха повече от всеки друг. По-полезни от тях можеха да се окажат само лековерните звездни хора.

Единицата помълча известно време, за да си поеме дъх. Стийл чуваше затрудненото й дишане.

– Последното денонощие мина добре, милорд.

– Не и при нас! Загубихме всичките си оръдия и сме хванати като в капан между тези стени.

– Говорех за събитията извън замъка. Разузнавачите ви са обучени много добре, милорд. Някои командири са направо блестящи бойци. В момента съм се пръснал около фланговете и ариергарда на дърворезбарите. Подпалих пожар на Битър Гордж. Само след четири денонощия от припасите на кралицата няма да остане дори троха. Тогава тя сама ще ни падне в лапите.

– Това е твърде дълъг срок, особено ако умрем още този следобед.

– Но Равна и нейната компания пристигат тук след пет часа, нали така?

Стийл кимна.

– Е, в такъв случай гарантирам, че до пълното унищожение на дърворезбарите остават само няколко часа. Амдиджефри сляпо ти се доверява. В такъв случай просто трябва да ускорим замисления отпреди план. Ако Равна наистина е достатъчно отчаяна и непредпазлива…

– Звездните хора са наистина отчаяни, знам го със сигурност.

Равна все още се опитваше да прикрие истинските мотиви за тяхното идване, но отчаянието й беше съвсем очевидно.

– Ако ти успееш да забавиш атаката на дърворезбарите… Трудно ще ни бъде обаче да направим едновременно две неща, при това задачата изисква съвършена координация. Досега само трябваше да инсценираме нападението на дърворезбарите и да подмамим звездния кораб в Челюстите на замъка.

Той извърна глава към вътрешния двор на крепостта. Каменният купол над кораба беше завършен още в средата на пролетта. Сега по него личаха следи от артилерийския обстрел, а на някои места мраморната облицовка беше оронена. Добре поне, че гюлетата не го пробиха.

Точно пред купола се простираше новопостроената площадка за кацане. Беше достатъчно просторна, за да може да се приземи корабът беглец, но около нея се издигаха каменни стълбове – зъбите на Челюстта. Ако барутът беше правилно разположен, тогава при неговото взривяване колоните щяха да се стоварят върху спасителите. Но по план това трябваше да стане само в краен случай – ако дотогава не успееха да избият или пленят хората, дошли на среща със своя драгоценен Джефри. Планът беше внимателно обмислян и усъвършенстван няколко декади, при това със специалната подкрепа на Амдиджефри. Той им разясняваше особеностите на човешката психология и споделяше познанията си как обикновено кацат междузвездните кораби. Но сега…

– Сега обаче наистина се нуждаем от помощ. Онова, за което ги помолих, може да ни свърши двойна работа – хем окончателно ще ги подмами, хем веднъж завинаги ще се разправим с дърворезбарите.

– Доста е трудно да направим всичко това едновременно – съгласи се Пелерината. – Не е ли по-добре да го свършим на два етапа. При това първият наистина е важен за нас. Нека най-напред убият кралицата на дърворезбарите, пък после да му мислим как да ги измамим.

Назад к карточке книги "Огън от дълбините"